Холи Блек
В най-потайните дебри (21)

Двайсет и първа глава

Имало едно време момиче, което намерило в гората меч.

Имало едно време момиче, което сключило сделка с Неземните.

Имало едно време момиче, което станало рицар и служило на чудовище.

Имало едно време момиче, което дало обет да спаси целия свят, но забравило себе си.

Имало едно време момиче…

Хейзъл си спомни всичко: ключалките се счупиха, спомените изплуваха от дъното на блатото, в което ги беше скрила. И не само спомените, които й беше отнел Елшовият крал. Проклятието на Неземните се оказа много по-могъщо. В паметта й се възкресиха всички спомени, които се беше опитвала да забрави.

* * *

В нощта, след като Хейзъл посече вещицата, родителите й спретнаха купон. Веселбата продължи до малките часове на нощта и ставаше все по-разюздана. Оживеният спор за художествената стойност на илюстрациите на този или на онзи художник прерасна в скандал за някой, който изневерил на някого.

Хейзъл и Бен седяха навън до пресния гроб на кучето си и слушаха как в къщата се трошат бутилки.

— Капнах от умора и съм гладен — измънка Бен. — Освен това ми е студено. — Не каза „И не можем да се приберем у дома“, но Хейзъл прочете мислите му.

— Искаш ли да направим нещо? — подхвърли.

Брат й вдигна поглед към небето, обсипано със звезди. Нощта беше ясна и студена. Изминалият ден беше изтощителен и за двамата — още вълнения щяха да му дойдат в повече.

— Какво например? — промърмори кисело.

— В книгата ти е описана церемония, която трябва да изпълниш, за да се подготвиш за рицарство. Нощно бдение. Хайде да го направим. Да докажем, че сме достойни за рицарското звание.

Бяха оставили книгата на верандата. Хейзъл беше скрила новия си меч в бараката за инструменти, където държеше и мачетето. Взе ги и побърза да се върне при брат си. Той неохотно попита:

— Какво трябва да правим?

Според книгата първо трябваше да постят. Не бяха вечеряли и според Хейзъл това се броеше. След това трябваше да се изкъпят, за да се пречистят, да облекат роби, да будуват цяла нощ, коленичили в параклис, за да се молят. След това щяха да са готови за рицари.

— Нямаме параклис — отбеляза Бен. — Но можем да си пригодим нещо за олтар.

Така и направиха — използваха за олтар един голям камък. Намериха няколко стари ароматизирани свещи и ги запалиха — дворът мигом се озари от зловеща светлина. После двамата се съблякоха и се поляха с леденостудена вода от градинския маркуч. Зъбите им тракаха от студ, затова се загърнаха с покривките, които задигнаха от пералното помещение.

— Така — каза Бен. — Значи сега предстои да се молим, така ли?

Семейството им не беше религиозно. Хейзъл не помнеше да е стъпвала в църква — само снимките от кръщенето й доказваха, че поне веднъж е била в храма. Не знаеше за какво трябва да се молят, но все пак имаше представа как се прави. Побутна Бен да коленичи до нея.

Странно, но мечът проникна с лекота в замръзналата земя. Хейзъл хвана дръжката и се опита да се съсредоточи върху „рицарски мисли“: за храброст, чест, искреност и справедливост. Поклащаше се напред-назад, мърмореше си и след малко Бен започна да й подражава. Стори й се, че потъва в сън. Скоро почти забрави, че й е студено, почти не усещаше тежестта на косата си, всеки кичур от която се беше превърнал в ледена висулка, почти не трепереше. В един момент усети, че Бен се изправя и й казва, че умира от студ и че иска да се приберат. Но тя само поклати глава.

Гостите си бяха отишли. Беше чула как палят колите, как шумно се сбогуват с домакините и помежду си, как някой повръща в храстите. Никой обаче не забеляза момичето, коленичило в задния двор.

После слънцето изгря и позлати тревата.

Родителите откриха Хейзъл по-късно, когато излязоха от къщата, залитайки от снощното преливане и паникьосани, че дъщеря им не си е в леглото. Госпожа Еванс още беше с роклята от предишния ден, гримът й беше размазан. Съпругът й беше по бельо и шляпаше бос по заскрежената трева. Хвана Хейзъл за рамото и се сопна:

— Какво търсиш тук? Цяла нощ ли си била навън? Боже, момиче, какви ги вършиш?

Тя се опита да стане, но краката й бяха схванати. Не си усещаше пръстите.

Баща й я взе на ръце. Искаше да му обясни какво е станало, обаче зъбите й тракаха толкова силно, че не можеше да изрече нито дума.

* * *

Спомни си и друга нощ, в която се промъкваше през гората, след като бе служила на Елшовия крал. Трепереше толкова силно, че трудно щеше да се успокои. Беше яздила с Неземните и се беше преструвала, че се смее, докато изтезаваха смъртните; подражавала беше на жестокостта им и се стараеше да запомни всичко, на което я учеха.

„Да ги прокълнем да се превърнат в камъни, докато друг смъртен не прозре какво са всъщност.“

Хейзъл разбираше, че само тя и никой друг не може да избави ближните й, като развали магията, като прогони проклятието. Лежеше будна в миговете преди зазоряване, чакаше спомените й да се оттеглят като отлив и обмисляше плана си.

Трябваше само да отиде в горичката, където се намираха те, и на мига щеше да прозре какво представляват, щеше да ги разпознае. Ала това можеше да стори само нощната Хейзъл. Дневната нямаше да ги познае.

По едно време мислеше да остави бележка на Бен. Може би ако я напишеше правилно, той щеше да развали заклинанието. Ала и вероятно щеше да сподели с другата Хейзъл, живееща през деня, на която тя нямаше доверие.

Да, двете бяха еднакви, но живеещата през деня Хейзъл беше по-невинната версия. Тя не знаеше какво е да яздиш с развята коса редом с Неземните на прекрасен елфически кон. Не знаеше какво е да размахваш сребърен меч с такава сила, че сякаш самият въздух запява. Не знаеше какво е да надхитряш и да бъдеш надхитрян. Не беше виждала ужасните неща, които виждаше нощната Хейзъл. Дневната трябваше да бъде пазена, защитена. Не можеше да й е от помощ. И тя измисли план. Условията на сделката, която беше сключила, бяха елементарни. „Всяка нощ, от момента, в който заспиш, докато главата ти не докосне възглавницата отново преди зазоряване, ще си моя“ — беше казал Елшовият крал.

Оказа се, че е също толкова елементарно да не спази тези условия. Отпускаше глава на възглавницата, но се заставяше да не заспи. Ставаше от леглото и отново беше нощната Хейзъл, докато небето на изток не просветлееше и спомените й не изчезнеха заедно с мрака. Някои нощи си открадваше почти цял час. Други — само няколко минути. Но това й позволяваше да разваля заклинания, да поправя стореното зло.

И от време на време да размишлява върху плана си.

Знаеше какво смята да направи Елшовият крал със Сороу. Той й се беше похвалил с плана си да съсипе и да разруши Феърфолд; освен това често говореше пред нея за намерението си да превземе отново Източния двор и да си отмъсти за всичко, което му бяха сторили. Понякога неволно споменаваше подробности, които му се струваха маловажни — за изгубения си меч и за това как може да бъде освободено рогатото момче. Постепенно Хейзъл доби представа за ценността на оръжието, което бе открила преди много години. Малко по малко започна да проумява, че е единствената, която може да сложи край на безчинствата на Елшовия крал.

„Не вярвам да се отърва от задължението да му служа — мислеше си, — но ако освободя принца, той може да победи баща си. Не е давал обет за вярност и желанието му за мъст е толкова силно, че ще отмъсти за двама ни.“

Тъкмо тогава всичко се обърка. Спомни си паниката, която се надигна в нея, щом счупи ковчега, но принцът не се събуди. Спомни си ужаса, докато се опитваше да скрие меча, да си остави закодирани подсказки и да се озове в леглото си, преди първите лъчи на слънцето да я докоснат.

Смяташе, че ще има повече време, но беше откраднала броени минути, преди отново да се събуди в собствения си дом — брат й, Джак и Северин се бяха надвесили над нея, а около къщата обикаляха половината придворни на Елшовия крал.

— Къде е той? — попита я Бен тогава.

В този момент първите Неземни нахлуха през входната врата. Тя сграбчи флумастера и се втурна нагоре по стълбите, за да си сложи доспехите.

* * *

Хейзъл си спомни всичко това, докато лежеше на земята и като в просъница чуваше гласа на Бен, който крещеше, че са победили, докато по заповед на Северин занесоха баща му в ковчега, където щеше да спи до края на дните си, докато придворните се тълпяха около чудовището, а Джак повтаряше името й отново и отново, докато думите се сляха.

Тя затвори очи и тъмнината я погълна.