Холи Блек
В най-потайните дебри (22)

Двайсет и втора глава

Хейзъл се събуди в непознато помещение, изпълнено с аромата на орлови нокти… и със звуци — недалеч някой свиреше на арфа. Лежеше на голям, изящно резбован креват под сребриста завивка по-лека от коприна, но по-топла от покривало с гъши пух. Искаше й се да се завие презглава и отново да заспи, но нещо й подсказваше, че не бива да го прави.

Обърна се и видя Джак; седеше до леглото, наклонил беше стола си назад и се подпираше с крак на стената. На скута му беше отворена книга, но май дори не я беше прелистил.

Меката светлина на свещите до него придаваше загадъчност на красивото му лице. Гъстите мигли и изящно очертаните му устни бяха добре познати на Хейзъл, същевременно й се струваше, че наблюдава същество от друг свят.

Осъзна, че колкото и пъти да го беше гледала досега, никога не го беше виждала през очите на нощната Хейзъл.

„Коя е тя? — запита се. — Знае ли какво е сторила? Прилича ли на Хейзъл Еванс, която Джак харесва? Дали е личност, която самата аз бих харесала?“

Беше си представяла, че щом изплати дълга си към Елшовия крал (стига той да не я изиграе и да не я принуди да му служи вечно… или да я убие), той ще си вземе обратно всички спомени от времето й в неговия двор. Беше си представяла, че може да заличи нощната си личност, сякаш всичко, сторено от „другата Хейзъл“, бе като белег, който ще избледнее с течение на времето.

Сега обаче спомените завинаги щяха да останат в съзнанието й. Но също знанията и уменията, предадени й от Елшовия крал.

Дневната Хейзъл беше чувала да разказват как Джак е подменен, ала докато го гледаше, си спомни, че е чувала същата история и когато беше при Неземните. Родната му майка разказа, че избрала Картър, понеже бил толкова красиво дете и така сладко се смеел, когато го взела в обятията си. Разказа и ужасното си преживяване при жигосването на Джак, за миризмата на горяща плът и за страховития му писък, напомнящ вой на диво животно. Смъртните били безразлични към болката му и го задържали напук — като някакъв изрод, когото да показват на приятелите си. Накрая тя сподели, че се бояла да не го превърнат в слуга на техния син. Хейзъл беше чувала как домашните духчета надничали през прозореца, за да се уверят, че той е добре, как му оставяли жълъди и кестени пред къщата, за да си хапне, ако огладнее през нощта, как си играели с него в градината, когато смъртната му майка не била там, и жестоко щипели Картър, докарвайки го до плач.

Въздъхна, готова да се обърне и да заговори, но в този момент някой влезе в стаята. След миг чу гласа на Йоланта, която упрекна сина си:

— Изпратих ти куп съобщения. Дори не си направи труда да ми отговориш.

— Не съм мръднал оттук. — Джак затвори книгата и я остави до свещите. — Знаеше, че съм тук. Можеше да дойдеш да говориш с мен по всяко време — както правиш сега.

Хейзъл леко отвори очи, за да погледне Неземната, която стоеше до стената.

— Знам, че си ми ядосан за сделката с Елшовия крал, обаче не си наясно защо трябваше да я…

— Нима? — прекъсна я той, в гласа му прозвучаха враждебни нотки.

Хейзъл знаеше, че не бива да се преструва на заспала и да ги остави да говорят пред нея — грозно беше да ги подслушва. Но още по-лошо беше да седне в леглото и да признае, че се е събудила преди малко и е чула репликите, които си размениха. Та нали те не споделяха някакви тайни, а само разговаряха? А когато заядливия тон на Джак й подсказа, че ще обсъждат нещо тайно, вече беше твърде късно да стори каквото и да било.

— Докато говореше пред краля, ми се стори, че за миг се поколеба — сякаш искаше да кажеш още нещо, обаче се отказа — отбеляза Йоланта.

— Не бях сигурен, че Верния е у теб, и се замислих за всичко, което не се връзва.

— Помислил си, че съм планирала събитията, които се случиха напоследък. Е, не съм, но действително бях намислила нещо. Щом научих, че мечът е намерен, реших, че с теб може да гледаме отстрани как те се избиват помежду си. — Чу се леко шумолене на плат, сякаш Неземната се движеше из стаята. — Ако и Северин, и Елшовият крал загинеха, само един щеше да има право да наследи трона. Ако си беше замълчал, ако го беше оставил да се бие със сина си, всичко можеше да е по-различно. Няма ли да ме попиташ какво имам предвид?

— Не.

— Да не се боиш, че ще ти кажа кой е…

— Не ме интересува! — прекъсна я Джак. — И не се боя. Ако ми кажеш, ще се престоря, че не съм те чул.

— Разбирам — вече го знаеш. Дълго не продумаха, после Йоланта добави: — Надарен си със способността да познаваш какво се крие в сърцето на другите. На Северин ще му е необходим някой с твоята дарба, някой, който познава света на смъртните като теб. Вече не е нужно да се криеш.

— Нищо не се е променило. Сега се прибирам у дома, при истинското си семейство. Не ме интересува кой е баща ми, разбираш ли?

Дрехата на Неземната отново прошумоля.

— Те никога няма да те обичат истински. Винаги ще се боят от теб.

— Няма значение. Позволи ми да остана при тях, да бъда един от тях. Непрекъснато ми повтаряш да не бъда смъртен, защото човешкият живот е толкова кратък, че е без значение. Тогава ме остави да приключа човешкия си живот. Остави всички смъртни, които обичам, да умрат и да се превърнат в прах. Нека майка ми бъде Ния, баща — Чарлс, а Картър — мой брат. Нека бъда Джак Гордън и щом приключа, щом всички се превърнат в прах и пепел, ще се върна при теб и ще се науча да съм твой син.

Йоланта мълчеше.

— Позволи ми го, майко, защото щом те умрат, никога повече няма да го имам.

В гласа му Хейзъл долови зловещото безвремие, което мислено свързваше със Северин и Елшовия крал. Да, той беше един от тях — вечен и безсмъртен. Но пък щеше да остане в нейния свят още малко.

— Добре — промърмори Йоланта след малко. — Бъди Джак Гордън. Знай обаче, че да си смъртен означава да изпиеш докрай горчивата чаша.

— Ще го направя с удоволствие.

Хейзъл стискаше клепачи, опитваше се да диша равномерно като спящ човек и въпреки това се боеше, че някой от двамата ще разкрие измамата й. Ала след няколко минути заспа отново.

Щом се събуди, зърна Бен — беше се облегнал на възглавниците и пишеше на телефона си есемес с лявата си ръка, защото другата беше омотана с бинтове. Хейзъл се насили да седне в леглото и изпъшка. Още й се виеше свят, езикът й се беше удебелил.

— Това тяхната страна ли е? — попита. — Вълшебното царство на елфите?

— Може би. Ако изобщо съществува. Мисълта ми е, че ако всички живеем в едно и също пространство, на практика винаги сме в царството на елфите. Но все още се спори по въпроса.

Хейзъл се престори, че не е чула пояснението за спорната страна на въпроса, и продължи да го разпитва:

— Значи ще изпратиш есемес от Страната на елфите. Как така телефонът ти има обхват? На кого пишеш?

— На нашите. Мама се е шашнала — впрочем като всички, които са били на събранието у Гордънови. Изглежда, половината град се е събрал в голямата стара църква на главната улица — онази, със защитните средства, вградени в основите. Заключили са се, защитили са се с амулети, запасили са се с консерви и с какво ли още не. Мама мислела, че и ние ще отидем там, но както виждаш, не сме го направили, защото сме непослушни. Татко тръгнал да ни търси с колата. Писах им, че довечера ще си бъдеш вкъщи, ако се посъвземеш. Всъщност по-добре ли си?

— Аз ли? Нищо ми няма. Къде е Джак?

— Наложи се да занесе в болницата още малко от кръвта на Сороу. Доста се озори, докато убеди лекарите, че тази кръв е като противоотрова, но щом успя, поискаха още. Сороу позволи на Северин да я прободе с Верния и да източи кръв в стъкленица.

— Тя още ли е…?

— Грамадно зловещо чудовище? — Бен размърда пръстите си, имитирайки гърчещи се клони. — О, да. А кръвта й е яркозелена. Но говори с нас и ми се стори, как да се изразя… беше мила. Както я описа Северин.

Хейзъл се прозина и за първи път огледа стаята. Килимът й се стори много интересен — сложните мотиви сякаш се движеха, колкото повече се взираше в тях — зелените ивици се гърчеха като змии и докато ги гледаше, внезапно й се зави свят. Примигна и извърна очи към бюфета до стената, богато украсен с дърворезба, изобразяваща стилизирани дъбови листа. Отгоре стоеше медна купа, а до нея — три гарафи, пълни с различни течности, и бокал. На голямата тапицирана със зелено кадифе пейка до запалената камина бяха оставени сгънати дрехи. Хейзъл отново се обърна към брат си:

— И така, без да ми говориш за разни измерения, къде се намираме?

— В двореца на Елшовия крал. — Бен остави телефона и стана от леглото. Беше с нови дрехи — черни джинси и ръждивооранжев пуловер (също като цвета на косата му) с черен еднорог отпред. Хейзъл си спомни, че беше особено горд с тази покупка, но беше сигурна, че предишния ден той не беше облечен така. А и през ум не им беше минало да си вземат дрехи за преобличане.

Бен проследи погледа й и побърза да обясни:

— Северин изпрати у нас едно домашно духче, за да ни донесе това-онова. Казах му да вземе една дрешка за теб и… повече за мен. — Замълча сякаш очакваше реакцията й.

Стори й се, че разбира накъде бие той и сърцето й се сви.

— Свързано ли е по някакъв начин с обещанието, което си дал на нашите? Писал си на мама, че ще се прибера у дома довечера, но не си споменал себе си.

Той кимна.

— Оставам при Неземните.

Хейзъл отметна завивката и стана от леглото. Беше готова да направи всичко — каквото и да било, да се сражава с когото и да било. Верния вече не беше у нея, обаче й се беше случвало да попада и в по-опасни ситуации.

— Какво ти обещаха? Каква сделка сключи? — възкликна гневно.

Бен поклати глава.

— Не е каквото си мислиш.

— Нима? Заради Северин ли взе това решение?

Бен потръпна, сякаш го беше зашлевила, и промърмори:

— Не. Най-малкото не само заради него. — Изчерви се като домат и за миг изражението му стана глуповато.

— Той те оби-и-и-и-ича-а-а-а — изтананика Хейзъл; чувстваше се лека като перце заради облекчението, че е жива. — Каза ти пред всички, че те о-о-о-оби-и-и-и-ича.

— Хейзъл! — изпъшка той.

Беше й забавно да го поднася. По този начин се чувстваше отново на себе си. Хвана го за раменете, разтърси го, двамата паднаха на леглото и прихнаха.

— Не казвай, че не си го целунал! Толкова силно, че да се задави с езика ти. Ако не си, тичай да си поправиш грешката. Веднага!

— Млъкни! — с престорено възмущение възкликна Бен, но устните му потрепваха — явно едва сдържаше усмивката си. — Какви ги дрънкаш? Пълна отврат!

Хейзъл внезапно стана сериозна:

— Чакам смислено обяснение защо няма да се върнеш у дома.

Брат й въздъхна.

— Вече не издържам да живея така, с музиката в себе си — тя е като неизбухнала бомба. Искам да разбера какво представлява и да се науча да я контролирам. Само че не може да се случи в света на смъртните, а само тук, в кралството на елфите.

— Ама… — подхвана Хейзъл.

— Крайно време е да престана да си фантазирам как намирам убежище в друго съществуване. Трябва да се взема в ръце и да осмисля този си живот.

— Редно е преди това да се върнеш у дома — заяви Хейзъл.

— Да обясниш решението си на нашите, да се сбогуваш със съучениците.

— Може би — кимна Бен, сякаш виждаше смисъла в думите й, но не смяташе да приеме съвета й. — Знаеш обаче, че героят във всички приказки има само една възможност и ако я пропусне, губи всичко. Връщаш се да потърсиш вратата, обаче тя е изчезнала. Втора покана за бала няма да има. Това е единственият ми шанс.

Хейзъл искаше да възрази, но си даде сметка, че няма право да го съветва или да решава вместо брат си. Може би музиката щеше отново да оживее за него. Може би той щеше да я обикне, както не си беше позволявал преди… защото беше твърде страшно да обича нещо, което не може да контролира, защото бе твърде страшно да наранява хората и това да му доставя удоволствие.

— Адски ще ми липсваш — промълви той. Впери поглед в лицето й, сякаш искаше да го запомни завинаги, и отметна назад косата й. — Съжалявам само за едно — че преди не бяхме достатъчно откровени един с друг.

— Моля те, не говори така, сякаш се разделяме завинаги. Може да не делим обща баня, но пак ще се виждаме, нали? Мисълта ми е, че половината от последните пет години прекарах във владенията на Неземните, така че лесно ще се ориентирам. Освен това сега гаджето ти е голяма клечка там, а това е от съществено значение.

— Да, донякъде — кимна Бен. — Разбира се, че ще се виждаме. Обаче… няма да е като преди. Искам да ми обещаеш нещо — че ще се опиташ да си щастлива.

Може би и двамата щяха да се научат да са щастливи. Да не са герои в измислените си приказки, а да познаят истинското, неподправеното щастие в реалния живот. Пресегна се и го прегърна с всички сили, притисна го до себе си, докато не я заболяха ребрата. Само дето си даваше сметка, че колкото и да се вкопчва в него, колкото и да го прегръща, никога няма да й е достатъчно.

— Обещавам — прошепна. — Ще опитам.

* * *

Бен остави сестра си сама, за да й даде възможност да се преоблече. Хейзъл свали късия втален жакет, наричан дублет, и огледа многобройните охлузвания и рани по тялото си. Наля вода в металния леген и доколкото можа, изми кръвта и мръсотията. Изплакна си устата с еликсир от борова смола и вчеса косите си със златен гребен, който магически превърна оплетените й кичури в меки червеникави къдрици.

Таласъмчето — домашен дух й беше избрало клин, черна тениска с щампована отпред димяща чаша чай, широка жилетка и яркозелени кецове. Стана й приятно, като видя познатите вещи. След като се преоблече, остави на леглото разкъсаните си рицарски одежди. Дори да можеше да ги закърпи, не би ги облякла отново.

Време беше да се върне в родния дом.

Излезе от стаята, премина през дълги коридори с врати със странни размери — някои бяха грамадни, други — съвсем мънички, някои — тесни, други — широки. Бравите и чукчетата бяха от сребро и представляваха лица на зловещо усмихнати гоблини с остри уши, други бяха златни и изработени във формата на клонки, обсипани с плодове. Понякога Хейзъл чуваше смях или музика; понякога й се струваше, че долавя гласове в далечината. Скоро стигна до спираловидното стълбище в кухия дънер на грамадно дърво, изкачи се по него и излезе от двореца на Елшовия крал през дълъг, тесен отвор, напомнящ вход на пещера.

Небето вече просветляваше, беше доста студено. Хейзъл се загърна по-плътно с жилетката и съжали, че таласъмът не й е донесъл палто. Някак си се добра до дома си, газейки през купища изсъхнали листа, преминавайки през храсталаци и орлова папрат. Входната врата висеше само на една панта. Ритникът на Неземен рицар я беше разцепил по средата.

Щом Хейзъл влезе в кухнята, родителите й, седнали до разнебитената дървена маса, скочиха и се втурнаха към нея.

— Ох, хлапе! — възкликна баща й и я прегърна през раменете. — Радваме се, че се върна!

— Бен няма да се върне — изтърси Хейзъл, защото й се стори жестоко да ги остави да се надяват, че животът отново ще тече постарому. — Не, няма да се върне. Ще остане с тях.

— Първо седни — подкани я баща й. — Знаем за брат ти. Обади се и ни го съобщи лично. Каза да мислим за владенията на Неземните като за тузарско училище с пансион в Швейцария. А пък аз му отвърнах, че ми приличат на тузарски пансион в ада.

— Нима сте съгласни? — попита Хейзъл. Сигурно им беше казал, че ще остане при елфите заради музиката. Знаел е, че само така те ще приемат решението му, макар да не им харесва.

— Не, не сме — промълви баща й. — Но какво ни оставаше, освен да кажем, че не сме във възторг? Каквото и да кажехме, нямаше да го накара да размисли.

Госпожа Еванс се намръщи и прокара пръст по дълбоката бразда върху дървената маса, явно следа от забравена запалена цигара.

— С баща ти искаме да те попитаме нещо. Видяхме как се сражава рамо до рамо с рогатото момче, което доскоро спеше в ковчега в гората и което с брат ти очевидно познавате. Хейзъл, къде си се научила да се биеш така? Как се забърка в тази история?

— Случи се много отдавна — отвърна тя. В родителите й беше настъпила голяма промяна, след като бе открила в гората мъртвото момче и меча. Превърнали се бяха в хора, които никога не биха заченали непокорна дивачка като нея. Може би затова й беше трудно да им обясни каква е била в детството си.

Майка й въздъхна.

— Така или иначе ние сме щастливи, че и двамата сте добре. Много се притеснихме…

— Не бива да се тревожите за мен, вече не. Твърде късно е. — Да, наистина родителите й се бяха променили, но не можеха да променят нея. И без това беше пропиляла прекалено много време, опитвайки се да се преобрази.

— Никога не е късно да се тревожим. — Майка й се пресегна през масата и хвана ръката й. Хейзъл стисна дланта й.

* * *

След няколко дни училището отново отвори врати. От дирекцията разпратиха съобщения до родителите, че след трагичните събития, разиграли се наскоро и наложили прекратяването на учебните занятия, ваканцията ще бъде намалена и ако се наложи ново прекъсване, учениците ще ходят на училище чак до края на юни.

Стените още бяха напукани, покривът изглеждаше зеленикав, защото все така беше покрит с мъх, от време на време течението понасяше по коридорите по някое черно перо или изсъхнала папрат, но повечето лозови вейки и изсъхнали листа вече бяха събрани в чували и занесени на сметището.

Картър и Аманда отново започнаха да посещават занятията. Аманда се наслаждаваше на факта, че е център на вниманието, и разказваше скандални подробности за всичко, което беше чула по време на съня си, предизвикан от магия. С Картър вече не бяха гаджета. Наглед всичко беше като постарому… но не и за Хейзъл. Съучениците й не я оставяха на мира — спираха я по коридорите, настойчиво я разпитваха, искаха да научат повече подробности от магическото й приключение. Всички, дори Роби, се интересуваха какво представлява рогатото момче, как го е открила — та нали тя го беше освободила от стъкления ковчег. Том Мълинс настояваше тя да му покаже как да се сражава с хладно оръжие и поради липсата на меч донесе метла от стаичката на чистачките. По време на обяд Леони три пъти я принуди да разкаже историята за сближаването на Бен и Северин, а Моли все искаше Хейзъл да я успокоява, че Сороу няма да се върне и да я отвлече.

Всички държаха да разговарят с Хейзъл, но не и с Джак. Тя виждаше как съучениците му го избягват и се отдръпват от него в коридорите, сякаш страхът и чувството им за вина ги подтикваха да се преструват, че той не съществува. Само Картър беше неотлъчно до него, прегръщаше го през раменете, смееше се и размиваше приятелите им, за да ги накара да признаят, че Джак не е невидим. Бърбореше за колежите, в които ще се запишат, за поредния футболен мач и къде ще отидат в събота вечер.

Скоро всички щяха да превъзмогнат страха си от Джак. Щяха да забравят, че във вените му тече кръвта на елфи-вълшебници.

Всички освен Хейзъл. Щом очите им се срещнеха, погледът му ставаше като бездна и тя се чувстваше, сякаш пропада в нея. Всеки път, когато видеше закачливата му усмивка, за миг сърцето й преставаше да бие.

Харесваше я. Най-малкото харесваше дневната Хейзъл. Тя не го харесваше, тя го обичаше. Обичаше го толкова силно, че изпитваше физическа болка, все едно вече беше разбил сърцето й.

Така се пада на всеки, който си поднася сърцето на тепсия.

Джак Гордън беше страхотен тийнейджър, който щеше да учи в страхотен колеж далеч оттук. Щеше да изкара докрай живота си на обикновен човек, преди да започне другия, по-важния, в който щеше да е безсмъртен.

Изминаха три дни, преди отново да разговарят. На четвъртия ден Джак изчака да бие последният звънец, втурна се след нея и извика:

— Хейзъл, чакай малко!

Тя се спря и се опита да скрие колко се радва, че чува гласа му. Веднага й направи впечатление промяната у него, настъпила след победата над Елшовия крал: ушите му бяха по-заострени, лицето — по-изпито, в косата му се бяха появили зелени кичури. Само усмивката му (от която сърцето на Хейзъл винаги се разтуптяваше) си беше същата. Картър никога не се усмихваше така, тази усмивка си беше само и единствено на Джак.

— Може ли да поговорим? Хрумна ми, че двамата с теб…

Хейзъл не чу последните му думи — главата й се замайваше дори само като слушаше гласа му. Почувства се толкова щастлива, че усещането й причини почти физическа болка.

— Невъзможно е — промърмори.

— Какво невъзможно? — Джак озадачено я изгледа.

Вместо да обясни, тя продължи да говори — вече се беше престрашила и нищо не можеше да я спре.

— Не съм добър човек, Джак. Едва сега започвам да си давам сметка какво представлявам в действителност. Спомням си все повече нещастия, които съм причинила, помня и онези, които са сполитали мен. Казвам всичко това, за да разбереш, че нормален човек не бива да се обвързва с мен.

— Добре че не съм съвсем нормален — усмихна се той.

— Ще бъде пълен провал. Никога не съм имала гадже. Обикновено не ходя на срещи, а отида ли случайно, втора среща с този човек няма. Страхувам се от любовта. Навремето казвах, че искам да видя тайната страна на момчетата, онази, която крият от всички, но ти се разкри пред мен и сега единственото ми желание е да си плюя на петите.

Джак й протегна ръка, тя я хвана, вплете пръсти в неговите и тежко въздъхна.

— От какво се боиш, Хейзъл?

— От теб. От себе си.

Той кимна, сякаш това беше напълно логично, и заяви:

— Не ми трябва нормално момиче. Не искам момиче, с което ще съм в безопасност. Искам теб. Обикнах те още в първия миг, в който те видях — необуздана, волна като вятъра. Тичаше през гората, устните ти бяха почернели от сока на къпините. Предположих, че съм просто един от многото, които са влюбени в теб, но това не променяше нищо.

Лицето й пламна.

— Ами Аманда? Казваш, че си ме обикнал от пръв поглед, а пък аз смятах, че си влюбен в нея.

Джак се усмихна, но след миг усмивката му помръкна.

— Аз съм подменен — нито риба, нито рак; за разлика от Аманда не се вписвам в този свят. Мислех, че ако тя ме хареса, ако се влюби в мен, това ще означава, че съм се приобщил към вас, към човеците. Но тя се боеше от мен. Както и повечето хора.

— Ако обичаш, не обобщавай! — гневно възкликна Хейзъл. — Не се страхувам от теб.

— Знам. И аз не се страхувам от желанието ти да проумееш какво означава дневната и нощната Хейзъл да станат едно цяло. Не се боя да не се издъним, защото става въпрос за нас двамата. Няма да има първи и втори срещи. Ние не сме нормални, ние ще правим каквото ни хрумне. Връзката ни може да бъде каквато пожелаеш. Ние ще си я измислим. Ние ще разкажем собствената си история.

— С какво ще започнем? — тихо попита тя.

Той я погледна, присви очи и миглите му докоснаха скулите му.

— С каквото кажеш. Можем да се разхождаме след училище. Да си пишем дълги писма. Може да ме изпратиш, на някакво изпитание, за да спечеля благоволението, ти.

— О, не! — Хейзъл за първи път се усмихна, защото това беше онзи Джак, когото познаваше — момчето с нелепо дълги мигли и с нелепи идеи. — Ако ще има изпитания, то аз ще се подложа на тях.

Джак се ухили.

— Ами, добре тогава. Може аз да те пратя, за да спечелиш моето благоволение. Вероятно изпитанието ще се състои в донасяне на голяма чаша кафе и поничка. Или в тотално изтребление на всичките ми врагове. Още не съм решил.

— Не ме плашиш. Никак дори. Знаеш ли от какво друго не ме е страх?

Той поклати глава.

— Ела — подкани го Хейзъл, облегна се на стената, придърпа го и впи устни в неговите. Джак изненадано възкликна, после от гърлото му се изтръгна друг звук… който не беше предизвикан от изненада.

* * *

Хейзъл отвори училищното си шкафче, за да остави учебниците си, преди да се запъти към дома си; отвътре се изтърколи орех и два пъти отскочи от пода. Орех, завързан със сребриста връвчица.

Хейзъл се наведе, отвори го и извади навито листче от тънка восъчна хартия. Разгърна го и веднага позна почерка — беше съобщение от брат й: „След три дни е пълнолуние. Ела на пиршеството. Не е нужно всичко да е в рими.“

Тя се усмихна и стисна листчето в шепата си.