Холи Блек
В най-потайните дебри (3)

Трета глава

Хейзъл се върна у дома малко след полунощ и завари Бен в кухнята — той тъкмо довършваше вечерята си и с лъжицата ловеше последните мюсли в купичката с мляко. Въпреки късния час родителите им още не си бяха легнали и още работеха. От прозорците на ателието им, обърнати към задния двор, още струеше светлина. Понякога, когато ги обземеше вдъхновение, или имаха бърза поръчка, и двамата оставаха да спят там.

Хейзъл ги харесваше тъкмо заради странностите им; гордееше се, задето са различни от родителите на съучениците й и им беше благодарна за възпитанието, което й бяха дали.

— Нормалните хора ли? — възкликваха те и потръпваха. — Въобразяват си, че са щастливи, защото са твърде тъпи, за да разберат какво е щастие. По-добре да си нещастен и интересен, нали, моето момиче? — добавяха и се засмиваха. Понякога обаче, докато Хейзъл минаваше край ателието, вдишвайки познатата миризма на терпентин, лак и пресни бои, внезапно се запитваше какво ли е да имаш щастливи, нормални и скучни родители, после обаче започваха да я измъчват угризения.

Бен впери в нея очите си с цвета на синчец, и повдигна вежди — черни като нейните. Рижата му коса беше по-разрошена от обикновено, от къдриците му стърчеше листо. Хейзъл пристъпи напред, за да го издърпа. Главата й беше замаяна от алкохола, а устните й разранени от целувките на Франклин — подробности, които предпочиташе да забрави. И не само тези, ами случилото се помежду им с Джак и как се беше държала като кръгла глупачка. Представи си как затваря всичко в голям сандък, увива около него верига, заключва го с катинар и го хвърля в океана.

— Как мина срещата? — подхвърли на брат си.

Той тежко въздъхна и побутна встрани купичката, плъзгайки я по излинялата покривка.

— Общо взето — гадно.

Хейзъл облегна глава на масата и се втренчи в него. От този ъгъл изглеждаше нереален, сякаш ако присвиеше очи, щеше да вижда през него.

— По какво си падаше този? Гумени костюми? Гумени клоунски костюми?

— Не — отговори Бен, без да се засмее.

Тя свъси вежди:

— Ей, добре ли си? Да не би…

— Не, нищо подобно — побърза да я успокои той. — Отидохме в апартамента му и там беше бившият му. Представи си, още живееха заедно!

Хейзъл едва се сдържа да не ахне — наистина беше гадно.

— Сериозно? — промърмори. — Не те ли беше предупредил?

— Каза, че е имал друга връзка. Нищо повече. Всеки си има бивше гадже, дори аз. А ти, ти сигурно имаш милион! — Той се усмихна, за да покаже, че се шегува.

Само че в този момент не й беше до подобни шеги, затова строго каза:

— Няма как да имаш бивше гадже, ако не ходиш на срещи.

— Зарежи лекциите и чуй какво стана. Влизаме ние в апартамента, а онзи, бившият, седи пред телевизора и като ни вижда, увесва нос. От пръв поглед разбирам, че му е адски кофти, задето съм там, и че не го е очаквал. А „моичкият“ се изцепва, че бившият му е печен и даже ще спи на канапето, докато ние се гушкаме в спалнята. Чак тогава ми светва, че в жилището има само едно легло, и решавам на бърза ръка да се омета. Само че как да стане? Каквото и оправдание да измисля, ще е невъзпитано. Хрумва ми да кажа нещо за взаимно изградена реалност, за обществен договор, ама пак ще е адски тъпо.

Хейзъл презрително изсумтя, но Бен се престори, че не я е чул.

— Затуй викам, че ще отскоча до тоалетната. Затварям се аз там и се опитвам да събера смелост. После дълбоко си поемам въздух, излизам и продължавам да вървя по коридора, докато се добирам до входната врата и слизам по стълбището. Затичах се чак когато се озовах на улицата.

Хейзъл прихна, представяйки си комичната ситуация, и подхвърли:

— Според теб да избягаш е върхът на възпитанието, така ли?

Бен поклати глава:

— Не, обаче не е толкова неловко.

Тя отново се изкиска, после попита:

— Провели ли си имейлите? Той сигурно ще ти пише, за да пита къде си се дянал. Няма ли да ти е неловко?

— Майтапиш ли се? Няма да отворя електронната си поща до края на живота си! — тържествено изрече Бен.

— Чудесно. Момчетата в интернет са лъжци.

— Всъщност всички момчета лъжат.

— Както и момичетата. Аз лъжа, ти — също. И не ми казвай, че не е вярно.

Хейзъл не се опита да го опровергае. Да, лъжеше. И то много често, а най-често мамеше брат си.

— Стига съм се оплаквал — промърмори той. — Как изкара на купона? Нагледа ли нашия принц?

През изминалите години с Хейзъл бяха съчини какви ли не истории за рогатото момче и бяха нарисували безброй картини, изобразявайки красивото му лице и извитите рога — отначало използваха цветни моливи, после „заемаха“ маркерите на баща си и мамините въглени. Затвореше ли очи, Хейзъл извикваше в паметта си образа му: виждаше тъмносиния му жакет, извезан със златни феникси, грифони и дракони, бледите му скръстени ръце, пръстите му, украсени с блестящи пръстени и с прекалено дълги и заострени нокти; виждаше и лицето му — толкова красиво и съвършено, че ако го гледаш прекалено дълго, всичко друго ще ти изглежда безкрайно мизерно.

— Сто на сто е принц — постанови Бен, когато го видяха за първи път. — Като омагьосаните принцове в приказките, които се отърсват от проклятието само благодарение на истинската любов.

По онова време Хейзъл беше убедена, че тя ще е онази, която ще събуди момчето в стъкления ковчег.

— Нашият принц си е същият като преди — кисело промърмори тя — не й се говореше за тази нощ, но и не искаше да издаде неохотата си. — Всички са същите. Всичко е същото.

Разбира се, Бен не й беше виновен за живота, който водеше. Беше направила своя избор — безсмислено беше да се разкайва, още по-безсмислено — да си го изкарва на брат си.

След малко баща им, олюлявайки се от умора, влезе в кухнята, за да си направи чай, и им нареди веднага да си лягат. Беше под пара, опитваше се да довърши илюстрациите, които трябваше да занесе в града в понеделник. Вероятно щеше да будува през цялата нощ и щеше да забележи, ако не се подчиняха на заповедта му.

Майка им вероятно щеше да му прави компания. Бяха станали гаджета, докато учеха във Филаделфийския колеж по изкуствата; и двамата бяха луди по детски книжки, в резултат на което (какъв ужас!) бяха дали на децата си имената на прочути зайци от приказките. Малко след дипломирането си се върнали във Феърфолд — нямали пукната пара и мама била бременна, затова били готови да се оженят, стига близките му да им позволят да живеят безплатно в къщичката на пралеля му. Някогашният хамбар беше преустроен в ателие, споделяно от съпрузите — той рисуваше илюстрации за детски книжки, тя — пейзажи от гората Карлинг, които продаваше в града, предимно на туристите.

През пролетта и лятото във Феърфолд гъмжеше от туристи.

Бяха навсякъде: тъпчеха се с палачинки с кленов сироп в ресторант „Край гарата“, пазаруваха тениски и кехлибарени преспапиета с четирилистни детелини от магазинчето „Сувенир купи, Феърфолд помни“, редяха се пред шатрата на гледачката на карти Таро, за да им предскаже съдбата, сядаха върху стъкления ковчег и си правеха селфита, купуваха си сандвичи от „Кухнята на Ани“ и си устройваха пикници край езерото Уайт, или хванати за ръце, се разхождаха по улиците и удивено се кокореха, сякаш не бяха виждали по-странно и по-живописно градче.

Всяка година с неколцина се случваше нещастие.

Едни се давеха в езерото Уайт, завлечени там от водните вещици, и след време подпухналите им трупове изплуваха на повърхността, разкъсвайки паяжината от водорасли. Други загиваха под копитата на препускащи в сумрака коне със звънчета на гривите, яздени от онези, които тук наричаха Бляскавите. Трети местните намираха провесени с главата надолу от някое дърво — обезкървени и с оръфани лица, четвърти — седнали на пейка в парка и с лица, изкривени от страх, сякаш преди смъртта си бяха видели нещо ужасяващо. А някои просто изчезваха.

Не бяха много — по един-двама всеки сезон, — но достатъчно, че странните събития да привлекат вниманието на хора извън градчето. Достатъчно, че те да бият тревога, да се издадат брошури, предупреждаващи за опасностите във Феърфолд. Достатъчно, че туристите да престанат да посещават градчето. Само че те не престанаха.

Преди много години Неземните бяха по-предпазливи, а делата им — по-безобидни. Понякога внезапно излязъл силен вятър подхващаше шляеща се туристка и я отнасяше надалеч. На неколцина души се беше случвало да се върнат в хотела след дълга нощна разходка и да разберат, че са отсъствали не няколко часа, а цели шест месеца. От време на време някой се събуждаше и установяваше, че косата му е на възелчета. Други пък намираха в джобовете си непознати вещи, вместо онези, които са били там. Невидими езици излизваха маслото, току-що оставено в чиния. Парите се превръщаха в листа, а сенките изглеждаха дрипави, сякаш се бяха изплъзнали през счупен прозорец, за да се позабавляват.

По онова време рядко се случваше някой да загине по вина на Неземните, а местните презрително подхвърляха „Туристи, какво да ги правиш?“. И сега казваха същото. Защото всички вярваха (нямаше как иначе), че туристите вършат големи глупости, затова и загиват. А пък ако от време на време изчезнеше някой от градчето, всеобщото мнение беше, че сигурно се е държал като пришълец, а е трябвало да си опича ума. Местните приемаха Неземните като неизбежно зло, подобно на бурите или на течението, отнасящо хората в океана; поведението им беше типичен пример за раздвояване на съзнанието.

Държаха се почтително с Неземните, но не се бояха от тях. Казваха си: „Не ние, а туристите трябва да се страхуват.“ Знаеха как да се пазят — като носят талисмани и не се пречкат на злонамерените същества.

Хейзъл и Бен живяха две години във Филаделфия, където никой не вярваше на разказите им. Не им беше лесно, защото се налагаше да се прикриват, за да не издадат колко са различни от другите хора. Завръщането им във Феърфолд обаче се оказа още по-трудно, понеже вече си даваха сметка колко странно е родното им място в сравнение с другите градове. И защото тъкмо тогава Бен завинаги се отказа от своята магия и от своята музика. Следователно никога нямаше да разбере каква цена е платила сестра му за пътуването им. Но отчасти вината беше нейна — като местна трябваше да е по-предпазлива. Обаче през нощи като тази й се искаше да разкаже на някого, за да не се чувства толкова самотна.

Отиде си в стаята, свали дрехите, облече си пижамата, изми си зъбите, провери дали купчинката солени мюсли са още под възглавницата й, за да я пазят от елфите, после остана без занимание, с което да прогони спомена за опияняващия миг, в който устните на Джак се впиха в нейните. Само че като заспа, не сънува, че целува него, а рогатото момче. Очите му бяха отворени. И когато тя го притегли към себе си, то не я отблъсна.

* * *

Хейзъл се събуди в лошо настроение — мъчеха я безпокойство и меланхолия. Реши, че причината е в снощното препиване, и взе няколко аспирина, преглъщайки ги с малкото портокалов сок, останал в кутията. Забеляза, че майка й е оставила в голямата глинена купа по средата на кухненската маса бележка с напомняне да се купят хляб и мляко, към която с щипка за пране беше прикрепила десетдоларова банкнота.

Хейзъл изпъшка и се затътри обратно в стаята си. Навлече клин и широка черна риза, сложи си зелените обици-халки.

От стаята на брат й се чуваше музика. Макар Бен вече да не свиреше, музиката непрекъснато звучеше като саундтрак, дори когато той спеше. Хейзъл си каза, че ако е буден, може би ще го склони да изпълни заръката на майка им. Ах, как й се искаше отново да си легне!

Почука на вратата и той се провикна отвътре:

— Влез, но рискуваш живота си!

Хейзъл отвори вратата и видя как Бен, притиснал до ухото си мобилния си телефон, подскачайки се опитва да нахлузи тесните си жълтеникави джинси.

— Здрасти — каза му. — Навит ли си да…

Той й махна да влезе и продължи разговора си:

— Да, станала е и сега е до мен. Дадено, ще се видим след петнайсет минути.

Хейзъл изпъшка:

— Какъв ангажимент пое?

Бен й се усмихна и каза дочуване на човека от другата страна на линията. Тя беше сигурна, че е разговарял с Джак.

Двамата бяха приятели от години и това не се промени дори след като Бен призна сексуалната си ориентация и подхвана връзка с другото момче в училището (иначе класовете се състояха само от момичета); авантюрата завърши с грандиозен скандал помежду им на празника по случай завръщането на бившите възпитаници на училището. Останаха си приятели дори когато Джак изпадна в дълбока депресия, след като Аманда Уоткинс го заряза и обяви, че всъщност си пада по Картър и че да излиза с Джак е като да ходи на срещи със сянката на Картър. Приятелството им беше нерушимо, въпреки че харесваха различни книги и различна музика.

Разбира се, малката й забежка с Джак нямаше да развали отношенията между двамата. Само че тъкмо сега не й се искаше Бен да разбере какви ги е надробила. Нито пък целия следобед Джак да я гледа враждебно, все едно се страхува да не му се нахвърли.

Същевременно изгаряше от желание да го види отново. Още не й се вярваше, че са се целунали, макар и само за миг. Споменът за тази целувка беше вълнуващ и красив, макар да беше помрачен от чувство за вина. Да, за първи път от много време насам беше проявила смелост, но и бе допуснала голяма грешка. Оставаше й да се надява, че безразсъдната й постъпка няма да е фатална за приятелството между брат й и Джак. Пък и никога повече нямаше да се целунат. Беше невъзможно.

Не знаеше точно кога си падна по Джак. Не беше от пръв поглед, а постепенно: отначало започна да го забелязва по-често, изпитваше радостна тръпка от вниманието му и толкова се притесняваше, когато бяха заедно, че бърбореше безспир. Помнеше обаче кога се влюби до полуда в него. Беше отишла в къщата на семейство Гордън, за да напомни на Бен да се прибере навреме, за да не го чака учителят по музика (един от разхайтените приятели на баща й), и завари в кухнята цяла банда хлапаци, които си приготвяха сандвичи и се майтапеха помежду си. Джак й направи сандвич с пилешко и с тънки резенчета домат, а когато се обърна да вземе няколко солени гевречета, тя грабна дъвката му, залепена за една чиния, и я пъхна в устата си. Усети вкусът на ягоди и на неговата слюнка, и изпита същото непоносимо щастие, обзело я, когато се целунаха.

Залепи дъвката на рамката на леглото си — беше й като талисман и сърце не й даваше да я изхвърли.

— Ще се видим в „Находки“ — подхвърли Бен, сякаш се почувства задължен да я осведоми къде ще е срещата, без да я попита дали е съгласна да отидат. — Ще пийнем кафе, ще послушаме музика — може да са получили нови плочи. Хайде, не се цупи, сигурно господин Шрьодер се е затъжил за теб. Пък и както сама ти често повтаряш, какво друго развлечение предлага този град в неделя?

Хейзъл въздъхна. Би трябвало да му откаже, но все си търсеше белята и не се спираше пред нищо, сякаш нещо я караше да целуне всяко момче, да не обръща гръб на старите гаджета и да се вкопчва най-тъпите идеи.

— Ами… едно кафе ще ми дойде добре — промърмори, наблюдавайки как брат й облече червено сако — навярно за него този цвят символизираше изгрева на слънцето.

* * *

„Находки“ се помещаваше в някогашен склад в онзи край на главната улица, където липсваха туристическите атракции и където се намираха банката, кабинетът на зъболекаря и магазин за стенни часовници. Вътре миришеше на прашни стари книги, нафталин и силно изпечено кафе. Различни по големина и качество рафтове бяха монтирани на стените или поставени така, че да разделят помещението на тесни коридори. Някои полици бяха дъбови с дърворезба, други — сковани от дървени палети, а общото помежду им беше, че са купени на безценица от господин и госпожа Шрьодер, собствениците на магазина. До големите прозорци с изглед към пълноводен поток стояха два тапицирани стола и грамофон. Клиентите можеха да прослушват на грамофона всяка от наличните плочи. Върху боядисана дървена маса бяха поставени две големи термокани с органично кафе, произведено по програмата „Почтена търговия“, плюс чаени чаши и нащърбен порцеланов буркан с надпис „ВЯРВАМЕ В ПОЧТЕНОСТТА ВИ. Чаша кафе — 50 цента“.

На многобройните стелажи в отсрещния край на помещението бяха подредени дрехи, обувки, чанти и други аксесоари: всичките — втора употреба. През лятото Хейзъл беше работила тук; работата й се състоеше предимно в това да преглежда съдържанието на стотиците чували за смет, натрупани в склада, и да отделя вещите, годни за продажба, от скъсаните, покритите с мазни петна или пропитите с неприятна миризма. По време на сортирането няколко пъти попадна на страхотни находки. В „Находки“ беше по-скъпо, отколкото в магазина на благотворителната организация „Гудуил“ (откъдето Хейзъл трябваше да пазарува по настояване на родителите си, според които купуването на нови вещи беше буржоазна отживелица), обаче стоките бяха по-хубави, пък и тя получаваше отстъпка от цената.

Джак, който според критериите на нейните родители беше типичен буржоа и се снабдяваше с дрехи от мола, идваше в „Находки“, за да си купува биографични книги за почти неизвестни личности — четеше ги на един дъх и беше пристрастен към тях, както някои хора са пристрастени към цигарите.

Бен идваше заради старите плочи — беше луд по тях (макар че с течение на времето се повреждаха, започваха да прескачат, съскаха или зацикляха) и твърдеше, че звукът е много поверен и по-близък до оригиналното изпълнение. Хейзъл смяташе, че всъщност му допада ритуалът: да извади плочата от обложката, да я сложи на грамофона, да постави иглата точно където трябва, после да свие длани в юмруци, за да не отмерва такта, пляскайки по бедрата си. Последното надали му се нравеше, обаче той се насилваше да го прави. Неизменно.

Времето беше ясно и мразовито, докато вървяха, вятърът брулеше лицата им и щипеше страните им. В момента, в който Бен и Хейзъл влязоха в магазина, от един бор излетяха десетина врани и грозно заграчиха.

Звънчето над входната врата събуди господин Шрьодер, който дремеше на креслото си. Той намигна на Хейзъл, тя също му смигна. Старецът широко се усмихна и отново се изтегна на креслото.

Джак вече беше дошъл и тъкмо слагаше на грамофона плоча на Ник Дрейк. След миг зазвуча носовият глас на певеца, нашепващ за златна корона и тишина. Хейзъл изпод око наблюдаваше Джак, опитвайки се да прецени настроението му. Наглед си беше същият — хлапак с джинси, двуцветни маратонки и омачкана зелена риза, която сякаш подчертаваше сребристите отблясъци в очите му.

Той се усмихна, като видя новодошлите, но на Хейзъл й се стори, че усмивката му е пресилена и неискрена. Така или иначе нямаше значение, защото погледът му се спря само за миг върху нея и след това се насочи към брат й:

— Хей, разбрах, че си зарязал гаджето и си побягнал също като Брус Уейн, чул сигнала, призоваващ Батман.

Бен се засмя:

— Грешна ти е информацията.

„Какво ме прихвана, та го целунах? — помисли ли Хейзъл. — Дали защото като малка си падах по него? Или просто защото ми се прииска?“ Трябваше да се включи в разговора, затова се насили да подхвърли:

— Точно така. Батман никога не бяга.

Събраха монети, за да си вземат по чаша кафе, и Бен с удоволствие отново заописва провалената си среща, само че новата версия беше по-преувеличена и по-драматична: в нея съквартирантът беше луд по бившия си любовник и дотолкова побеснял от ревност, че да е готов да убие съперника си, а самият Бен изглеждаше още по-смотан, докато се чудеше как да избяга. Накрая Хейзъл вече не знаеше кое е вярно и кое — не, пък и не беше важно. Историята за пореден път й напомни какъв чудесен разказвач е брат й и че тъкмо той е авторът на най-любимите й приказки за рогатото момче.

— А вие как изкарахте снощи? — поинтересува се той, след като доразказа историята. — Според Хейзъл не се е случило нещо забележително.

Усмивката на Джак помръкна.

— Нима? — попита след прекалено дълга пауза. В кехлибарените му очи проблеснаха странни искрици. — Явно не ти е казала.

Тя се вцепени.

Брат й озадачено я погледна, после извърна очи към Джак и се навъси:

— Какво? Какво не ми е казала?

— Том Мълинс се насвятка до козирката, покатери се върху стъкления ковчег и се опита да го счупи. Голям кретен е, сто на сто е урочасан. — Джак отново се усмихна, но невесело. Прокара пръсти през гъстата си къдрава коса и пак я разроши.

Хейзъл беше затаила дъх и едва сега се осмели да си поеме въздух. Виеше й се свят, беше на косъм да припадне.

Бен поклати глава:

— Защо хората са толкова гадни? Знае се, че не е на хубаво, когато някой посегне на ковчега. Томи не харесва принца, но това не означава да издевателства над него. Какво го прихваща? — Явно беше разстроен, което не беше изненадващо, защото с Том Мълинс бяха приятели, преди онзи да се пропие.

— Предполагам, че му е дошло до гуша от тъпите купони, на които идват едни и същи хора — подхвърли Джак, седна на ръба на маса, върху която бяха подредени книги, колани и шалове, и погледна Хейзъл. — Може би е искал да се случи нещо.

Тя потръпна.

— Писна ми от ненормалници. — Бен се приведе, държейки чашата между дланите си. Под светлината, проникваща през мръсните прозорци, червеникавата му коса изглеждаше златиста. — Абе, какво ви става на вас двамата? Зяпате се като откачени.

— А? — сепна се Джак и побърза да добави: — Какви ти говориш? Всичко е точно.

Хейзъл стана и отиде да се налее още едно кафе.

— Гледай ти! — възкликна, за да избяга от опасната тема. — Какво виждат очите ми? Бюстие с пайети! — Грабна от щендера елегантна сиво-синя рокля от полупрозрачна материя, притисна я до себе си и затанцува из магазина, после подаде на брат си костюм от плат „рибена кост“, подобен на костюмите на героите в началните сезони на сериала „Момчетата от Медисън Авеню“.

Джак пусна плоча на пънкарите „Бед Брейнс“, Бен премери костюма, неколцина туристи влязоха да си купят пощенски картички… накратко, очертаваше се най-обикновен неделен следобед.

Бен пъхна ръце в джобовете на сакото (разхождаше се напред-назад като манекен и все питаше дали не му е малко тясно), сестра му сгъна червения му блейзър и го преметна през ръката си. Нещо изпадна от джоба. Подскочи на пода и се изтърколи до обувката на Джак — беше орех, омотан със стръкче трева.

— Ха! — възкликна Джак. — Това пък какво е?

— В блейзъра ли ми беше? — попита Бен.

Хейзъл кимна.

— Да го счупим и да видим какво има вътре. — Джак, който беше нахлупил бомбе и изглеждаше доста комично, скочи от масата. За пореден път Хейзъл забеляза колко е грациозен — мисъл, подобна на онези, които често я забъркваха в неприятни ситуации.

Лесно размотаха стръкчето трева — оказа се, че е прикрепяло двете половинки на черупката. Отвътре изпадна навито листче тънка хартия. Хейзъл се пресегна:

— Дайте да го видя. — Разгъна хартийката, прочете на глас написаното със ситни букви и внезапно я побиха тръпки:

— Със седем години ще платиш дълга. Няма връщане назад.

Тримата се умълчаха и дълго не продумаха, Хейзъл се насили да задържи листчето, макар да й се искаше да го хвърли, сякаш пареше ръката й.

— Май е някаква глупост — промърмори Джак.

— Може да е на някой турист — предположи Бен; гласът му леко трепереше. — Вълшебен орех, носещ късмет — туристите си падат по такива тъпотии.

В края на Главната улица се намираше магазин, наречен „Вълшебница“, от който търсачите на елфи си купуваха сувенири: пликчета с тамян, торбички, съдържащи сол, смесена с червени боровинки, предпазващи от лоши очи, карти с маршрутите към „свещени“ обиталища на елфите, кристали, ръчно изрисувани карти за Таро и пъстри щори за прозорци. Нищо чудно в магазина да предлагаха и загадъчни елфически послания, скрити в орех.

— Що за предсказание е това? — промърмори Джак.

— Глупаво — заяви Хейзъл, мъчейки се да говори спокойно, въпреки че сърцето й биеше до пръсване. Знаеше за кого е бележката, но трябваше да се държи нормално, все едно нищо не се е случило.

— Да, глупаво е — засмя се Бен и пъхна листчето в джоба си. — Но и страшничко.

От този момент нататък Хейзъл само се преструваше, че й е весело. Наблюдаваше Бен и Джак, стараейки се да запомни лицата им. Опитваше се да запомни атмосферата в „Находки“, миризмата на стари книги и звуците на нормалния живот.

Бен си купи папийонка на точки, после отидоха в бакалницата, откъдето Хейзъл купи кутия прясно мляко и един хляб. Джак бързаше да се прибере у дома за вечеря — семейна традиция беше в неделните вечери да играят на настолни игри и макар че Джак и Картър смятаха обичая за адски досаден и глупав, присъствието им беше задължително. Хейзъл и Бен също тръгнаха към дома си. Преди да влязат, тя се наведе да налее малко мляко в керамичната купичка, която майка й държеше до каменната пътечка. Всички във Феърфолд оставяха храна за елфите, за да им покажат уважението си и да спечелят благоволението им.

Само че от кутията изпаднаха жълтеникави съсиреци. Млякото се беше вкиснало.