Холи Блек
В най-потайните дебри (17)

Седемнайсета глава

Бен седеше до бюрото си и гледаше спящия Северин. Още не му се вярваше, че момчето, на което беше шепнал през капака на стъкления ковчег, лежи на неговия креват, положило глава на възглавницата, вдлъбната от единия му рог; същата възглавница, на която той, Бен, беше плакал и се беше лигавил и която още беше обсипана с пърхота му. Само като се сетеше за тези подробности, още повече му призляваше. Дори само заради това присъствието на принца беше още невероятно. Стаята беше най-обикновена — спалня на тийнейджър, в която за седемнайсетте години от живота му се бяха натрупали какви ли не вехтории, — а Северин беше всичко друго освен обикновен.

Бяха разговаряли с часове в мрака. Призори принцът седна на пода, опря глава на кревата и очите му започнаха да се затварят.

— Легни до мен, ако искаш. — Бен се отдръпна и отметна завивката. — Ако искаш да поспиш де.

Северин отвори очи. Примигна, сякаш се събуждаше от тежък сън, или беше забравил къде се намира.

— Не, не бива. Боя се, че ако заспя, никога повече няма да се събудя.

Бен се позамисли, после попита:

— Спал ли си, откакто лошата магия беше развалена? Та това беше преди повече от два дни!

Принцът само кимна, но не отговори.

— И смяташ никога да не заспиваш, така ли? — Бен театрално повдигна вежди.

Северин се поусмихна.

— Въобразяваш си, че съм прекалено уморен и няма да схвана иронията ти, така ли?

— Не е ирония… е… не е точно ирония.

Принцът изпъшка, изправи се криво-ляво и се просна на завивката с мотиви от „Междузвездни войни“, за която Бен беше казал на сестра си, че е нелепа, въпреки че тайно много си я харесваше.

— Не спах ли достатъчно? — подхвърли, но преди да довърши фразата, започна да заваля думите, отпусна се и се унесе. Беше по-красив от всякога — тъмните му къдрици се виеха покрай рогата му, веждите му бяха като нарисувани, яркорозовите му устни бяха леко открехнати. След като вече не беше под въздействието на магията, сънят му беше неспокоен, очите му се движеха под спуснатите клепачи и той неспокойно се мяташе на леглото. Може би сънуваше първия път, когато го бяха затворили в ковчега.

Бен остана като единствен и самотен страж, докато небето навън просветля и дървената вътрешна стълба изскърца. Той отиде до вратата и я открехна. Видя в коридора сестра си и Джак, който вървеше след нея. Хейзъл сякаш се връщаше от купон и беше със зелено кадифено бюстие, което не беше носила вчера сутринта — явно в някакъв момент беше отскочила до вкъщи, за да се преоблече. Джинсите й бяха окаляни, бюстието беше разпрано от едната страна. Сламки и тънки вейки стърчаха от разчорлената й коса. Двамата влязоха в стаята й.

Джак седна на леглото и прошепна:

— Вашите няма ли да ти се скарат, задето си ме довела тук? Хейзъл поклати глава.

— Мама и думичка няма да ми каже. Харесва те. Чакай да затворя…

Докато се взираше в затварящата се врата, Бен се запита къде са били и какво всъщност вижда. Смяташе, че с каквото и Хейзъл да е изнудила Джак да я заведе на пиршеството на Неземните, по някакъв начин е свързано е освобождаването на Северин и лъжите й напоследък. Но мисълта, че двамата се канят да спят в едно легло, го разстрои поради съвсем друга причина. Обичаше сестра си, но тя беше разбила сърцата на много момчета. Не му се искаше и Джак да пострада.

В коридора отново стана тъмно. След няколко секунди Хейзъл излезе от стаята и Бен си помисли, че тя отива в банята. Хрумна му да я пресрещне и да я разпита какво става. Обаче тя се спря, облегна се на стената и беззвучно зарида — ужасяващи хълцания, от които тя се превиваше на две и притискаше длани до корема си, сякаш изпитваше физическа болка. Свлече се на пода и продължи да плаче — полюшваше се напред-назад, сълзите се стичаха по лицето й и капеха от брадичката й.

Хейзъл никога не плачеше. Беше като изкована от желязо, никога не се пречупваше. Според Бен нямаше по-издръжлив човек от сестра му. Най-много го изплаши старанието й никой да не я чуе — все едно се беше упражнявала да плаче тихо и вече беше свикнала. Той си спомни как като малък й завиждаше, задето родителите им нямаха големи очаквания за нея и в общи линии я оставяха да прави каквото й дойде на ума. Ако й скимнеше да се научи да се бие с меч, използвайки клипове в Ютюб и книги от обществената библиотека, те нямаше да я задължат да тренира например голф. Не си губеха времето да й набиват в главата, че талантът не бива да се похабява, че дарбата не е само удоволствие, но и задължение, и че изкуството е най-важното нещо на света.

Едва сега той си даваше сметка как са се старали да са внимателни един с друг, та да не би неволно да се наранят взаимно. Само че да щадиш някого не е толкова лесно. Лесно е да си въобразиш, че успяваш, докато всъщност шеметно се плъзгаш по наклонената плоскост.

След няколко секунди Хейзъл запретна блузата си, за да си избърше с нея сълзите. Въздъхна тежко, изправи се и се върна в стаята си.

Бен прекоси на пръсти коридора, завъртя валчестата дръжка и открехна вратата. Джак си развързваше туристическите обувки, Хейзъл (чиито клепачи бяха зачервени и подпухнали) се опитваше да махне сухите листа, заплетени в косата й. Като видяха Бен, двамата се вцепениха.

— Не бойте се, аз съм, а не мама — подхвърли той.

— Ние не правехме… онова… — Джак посочи леглото — жест, който според Бен означаваше „Не се опитвам да озлочестя сестра ти, макар да се надявам да правя секс с нея“.

Хейзъл пък започна да се извинява, задето е зарязала него, Бен.

Той вдигна ръка, давайки им знак да престанат да бърборят:

— Искам един от вас — за предпочитане Хейзъл — да обясни какво става, и то веднага. Първо кажете къде бяхте снощи.

— Бяхме на пиршество на елфите. — Хейзъл се тръсна на леглото. Изглеждаше капнала от умора, под очите й имаше морави сенки. Бен се изненада — не беше очаквал сестра му да се даде толкова лесно. — Събитията не се развиха както се надявах, но все пак научих това-онова. Елшовият крал ми предложи нова сделка: да заловя сина му и да го заведа при него, а той да остави моите съграждани на мира, да осигури безопасността им. Има само един проблем — този тип е напълно смахнат. Всъщност има и втори проблем — че представата му за безопасност е доста разтеглива.

Бен безмълвно се взираше в нея. Беше виждал само няколко Непокорни и му се бяха сторили доста страшни. Не можеше да си представи доброволно да отиде на тяхно празненство, камо ли да е на мястото на Хейзъл, която беше убила най-малко трима техни представители. Открай време се учудваше на смелостта й, но в момента едва не си глътна езика.

— Елшовият крал иска да заведеш при него Северин?

Тя го стрелна с поглед.

— Откъде знаеш, че Северин е негов син? Той не ни го е казвал.

Бен сви рамене.

— Предположих. Пък и кой друг би могъл да бъде?

Хейзъл се намръщи.

— Не те бива да лъжеш. Още си с дрехите от вчера. Очевидно не само аз крия някакви тайни. И така, къде беше ти снощи?

Той въздъхна, влезе в стаята и затвори вратата.

— Никъде не съм ходил. Тук бях. Северин дойде при мен. Искаше да му помогна.

Джак повдигна вежди, а Хейзъл се вцепени: даваше си сметка, че трябва да направи нещо, но нямаше представа какво. Бен се опита да не издаде задоволството си — от време на време и той можеше да поднася потресаващи изненади.

— Къде е… какво каза рогатото момче? — попита Хейзъл.

Джак седна на столчето пред тоалетката — изглежда се чувстваше адски неловко, сякаш се боеше, че ще го накарат да вземе страна в спор, който още не беше започнал.

— Първо, иска си вълшебния меч — отвърна Бен.

— Дано не си му го обещал — намръщи се Хейзъл. — Защото не е у мен. И ще изпреваря въпросите, които смяташ да ми зададеш: не знам нито къде е, нито у кого е. Докато бях на снощното пиршество, се опитвах да разбера къде е.

— И какво разбра?

Хейзъл прокара длан по лицето си и се обърна към Джак. Погледът му беше достатъчно красноречив.

— Не много — смотолеви тя. — Има ли начин отново да се свържеш със Северин? Може ли да го накараш да се срещне с нас?

— Не съм сигурен… Нали не си намислила да го заловиш, за да го предадеш на Елшовия крал? Нали няма да му причиниш зло?

— Ще направя каквото е необходимо. — Хейзъл се изправи.

За миг Бен се изкуши да не й каже истината, да се върне в стаята си, без да продума. Спомни си обаче как изнасяха от училището носилки с ранените, както и онова, което Северин беше казал за сестра му.

— А ти ще споделиш ли с мен всичко, което знаеш? — подхвърли. — И което криеш от мен?

Хейзъл и Джак се спогледаха; Бен си помисли, че сестра му сигурно е издала нещо на Джак, иначе нямаше да се споглеждат така.

— Да — отговори тя. — Трябваше да споделя с теб по-рано, съжалявам. Но държиш ли да е точно сега? Капнала съм от умора, едва се държа на крака.

Бен се запита дали сестра му отново не се опитва да избегне разговора, после си даде сметка, че тя наистина изглежда изтощена и някак уязвима.

— Добре, ще поговорим по-късно. Обаче той е в стаята ми.

— Какво? — Хейзъл скочи от леглото и пристъпи към вратата. — Поднасяш ли ме?

— Не, разбира се. И нямаш право да ми се сърдиш тъкмо ти, защото толкова време ме лъжеше и криеше всичко от мен. И като капак въвлече най-добрия ми приятел и го направи съучастник в лъжите. Ясно ли е?

Лицето на Хейзъл посърна.

— Опитвах се да те защитя.

Джак, който също изглеждаше адски уморен, сякаш искаше да се намеси, но се отказа.

— Той спи. Няма да го будя, за да го разпитвате! — сопна се Бен. Сърцето му се сви. Беше поискал да научи истината, но след като видя реакцията на сестра си, прозря, че тайната й е много по-опасна, отколкото е предполагал. И внезапно го достраша.

— Нали ще го убедиш да остане? — попита тя.

Бен кимна, макар да нямаше представа как ще го направи.

— Да. Починете си, после ще решим как да действаме.

Джак стана, сякаш изведнъж се беше сетил, че е недопустимо да бъде в стаята на една девойка, макар стотици пъти да беше спал в стаята на брат й.

— Не, остани — прошепна Хейзъл и го хвана за ръката.

Той не можа да й откаже.

Като ги гледаше, Бен се запита дали не е сгрешил в предположението си, че сестра му е предопределена за Северин.

— Приятни сънища — промърмори и побърза излезе, преди Джак да е размислил. Още не беше готов да подели Северин с когото и да било. Тъкмо беше започнал да го опознава, да мисли за него като за някого, когото можеш да опознаеш.

Върна се в стаята си и сърцето му се сви: Северин го нямаше. Все едно, като беше произнесъл на глас името му, разказвайки на сестра си за среднощното му посещение, беше развалил някаква магия. Прозорецът беше отворен, вятърът развяваше завесите и премяташе по пода изсъхнали листа от близките дървета.

Бен изпадна в паника; покатери се на покрива и събори някаква лошо закрепена дъсчица, която полетя надолу. Утринното небе беше бледосиньо, росата още не се беше изпарила.

Той вдиша прохладния въздух. В първия момент видя само дърветата и пътя, но след миг зърна Северин — седеше на дебел клон на явора, издигащ се близо до улука.

Облекчено въздъхна и запристъпва напред бавно, за да не се подхлъзне.

— Ей, защо си изля…

— Не съм предмет, за който да се състезавате! — прекъсна го принцът. Беше свалил суитчъра и беше само по взетите назаем тениска и джинси; под бледата утринна светлина, засенчен от другите клони на явора, изглеждаше като извънземно същество.

— Разбира се. — Бен предпазливо пристъпи по-близо до дървото. — Прости ми. Не знам какво си чул, но от реакцията ти съдя, че си чул достатъчно. Бъди спокоен, Хейзъл няма да ти причини зло, дори да можеше.

Северин се усмихна.

— Навярно помниш, че и аз имам сестра. Знам какво е да не виждаш брат си или сестра си в истинската им светлина. Направи ми голяма услуга, Бенджамин Еванс, която няма да забравя. Снощи ми помогна, подслони ме. Нямам право да искам нещо повече.

Бен се прехвърли на дървото и за миг се подхлъзна, но някак си успя да запази равновесие.

— Хейзъл е била на снощния пир. Завели са я при баща ти, той разговарял с нея. Най-важното сега е да обединим всичко, което знаем, и да обмислим следващите си ходове. Освен това знам, че харесваш сестра ми, макар да се преструваш, че е обратното.

Северин го хвана за ръката и го придърпа по-навътре сред клоните и попита:

— Защо смяташ така? Защото я целунах ли?

— Хейзъл е толкова… Как да ти го обясня? Всички я харесват — и момичетата, и момчетата. Тя живее така, сякаш нищо не я засяга, сякаш си е поставила някаква велика цел, която няма да сподели с никого. Поведението й подлудява хората. Очарова ги.

— Така ли? А ти не си очарователен, така ли? — подхвърли Северин.

Бен не можеше да прецени дали принцът му се подиграва, или говори сериозно.

— Май като я целуна, веднага забеляза, че не е досаден, нескопосан хлапак — подхвърли и веднага се почувства нелепо. Едно е да се чувстваш неуверен, съвсем друго — да го показваш.

Принцът го изгледа, после се наведе и го целуна — търсеща, жадна целувка. Бен прокара пръсти през косата му и докосна рогата му, които бяха твърди и студени като раковини. След няколко секунди се отдръпна, треперейки от страст, гняв и страх. Да, беше копнял за тази целувка, но не и да му натрапят по този начин факта за особените му сексуални наклонности.

— Лошо ли е, че ми харесва как трепериш? Защо се отдръпна? — прошепна принцът.

Бен преглътна.

— Определено не е в реда на нещата.

Северин вдигна вежди.

— Според теб какво забелязах, когато те целунах?

Бен въздъхна и се загледа в моравата под дървото. Искаше принцът да му каже. Искаше да разбере какво си е помислил, когато пръстите му са се впили в бедрото на „простосмъртното момче“, какво е почувствал, когато устните им са се слели. Не, беше детинско. И все пак…

— Давам си сметка… — подхвана колебливо, — че е глупаво да ревнувам, след като на главата ти са се изсипали куп сериозни проблеми, например че сестра ти е чудовище, а баща ти — убиец.

Северин се размърда и листата на дървото прошумоляха. Очите му бяха зелени като гъсти горички и незнайни долчинки, косата му обрамчваше невъзможно красивото му лице.

— Моите проблеми са и твои — отвърна почти шепнешком. Всъщност те тегнат над целия ви град, както и над теб. Двамата със сестра ти сте си много близки, много държите един на друг. И за да го покажете, си разменяте купища лъжи.

— Не е вярно…

— Не отричай, Бенджамин Еванс! Нима забрави колко добре те познавам?

Бен се подхлъзна на клона и едва не падна. Доскоро приемаше Северин като нещо нереално, като принц от вълшебна приказка — красив и недостъпен. Все забравяше, че той го познава, че знае за него повече от всеки друг на този свят.

— Забрави ли колко пъти ми каза, че ме обичаш? — прошепна принцът и Бен се изчерви като рак. — Сега обаче се питам дали не си обичал повече отражението на лицето си в стъклото — добави.

Бен си помисли: „Не е честно, че ме познава толкова добре. Не е честно, че се възползва от всичките ми слабости, за да забоде нож в сърцето ми и кръвта ми да изтече, преди да осъзная колко дълбоки са раните.“

— Аз не… не е каквото си мислиш — измънка. — Едно е вярно — исках да се влюбя като в романите, песните и баладите, да изпитам онази любов, която поразява като мълния. И ме е яд, защото мислиш, че е нелепо. И че тайно ми се подиграваш. Гадно е да ми се присмиваш! Да, глупав съм, но поне си давам сметка какво представлявам.

Северин ловко се прехвърли от дървото на покрива и подаде ръка на Бен, както кавалер подава ръка на дама, за да й помогне да слезе от коня.

— Знам и това, Бенджамин Еванс. Освен това не си глупав, колкото си мислиш.

Бен притегна ръка и хвана дланта му. Тъкмо когато се приближаваха до прозореца, на алеята пред къщата спря пикапът на една приятелка на госпожа Еванс — татуираната скулпторка Сузи, която изработваше лица на зелени човечета, служещи за външна украса на врати и прозорци. За разлика от друг път сега беше с рокля и косата й беше завързана на опашка, сякаш тя се канеше да отиде на църква или нещо подобно. Бен я изчака да влезе и промърмори:

— Хм, странно. Отивам да проверя какво става.

— И се питаш дали ще ме завариш тук, когато се върнеш — подхвърли Северин, изчака го да кимне и добави: — Никъде няма да отида, бъди спокоен. — Седна на въртящия се стол пред компютъра и впери в Бен бездънните си очи, зелени като горски мъх.

Бен изтръпна, като си представи какви злепоставящи дивотии ще види принцът, ако огледа стаята, после си каза, че надали ще са по-злепоставящи от онова, което той вече знае. Северин широко се усмихна, сякаш четеше мислите му.

Бен слезе на долния етаж.

— О, чудесно. Буден си — каза майка му. Беше се издокарала (според собствените си стандарти) — носеше джинси, които не бяха изцапани с боя, широка блуза с щамповани цветя и три сребърни огърлици с тюркоази. Ако не беше прошарената й коса, отдалеч някой можеше да я помисли за Хейзъл. — Чух как рано сутринта сестра ти се върна. Кажи й да си приготви багажа. Щом се върна, потегляме на път.

— Къде отиваш?

— На събрание у Гордънови. Ще присъстват всички от града. Ще обсъждаме Джак.

— Джак ли? — ококори се Бен.

— Знаеш, че го харесвам. Обаче някои го обвиняват, че се е съюзил с Неземните. Други казват, че ако се върне при елфите, страхотиите, дето ни се случват, ще престанат.

— Но ти не им вярваш, нали? — Бен си представи как Джак спи до Хейзъл в леглото й и изпита омраза към всички във Феърфолд, които мразеха приятеля му.

Майка му въздъхна, взе една термочаша и кафявата си кожена чанта с избродирани сини птици, после промърмори:

— Вече не знам… Не мисля, че Джак се е съюзил с Неземните, но навремето са го откраднали от тях. Може да си го искат обратно. Нищо чудно да жадуват за отмъщение. Ако бях на мястото на майка му, със сигурност щях да си отмъстя.

— Той няма никаква вина за ставащото във Феърфолд!

— Спокойно, нищо не е решено. Ще се съберем у Гордънови да обсъдим положението. После с вас ще напуснем града за известно време.

— Мамо! — възкликна Бен. — Ако допуснеш да направят нещо лошо на Джак, никога няма да ти простя. Той е също като нас, човек е като всички човеци…

— Искам само вие с Хейзъл да сте в безопасност. Същото искат и другите жени.

— В такъв случай може би не е трябвало да ни отгледате във Феърфолд — заядливо подхвърли той.

Тя го изгледа накриво.

— Върнахме се тук заради теб, Бенджамин. Можехме да останем във Филаделфия и ти щеше да постигнеш нещо, за което повечето хора мечтаят. Но тъкмо ти не може да понесеш мисълта за напускане на Феърфолд. Ти се отказа от възможността да промениш живота си, да тръгнеш по пътя към успеха, защото отказа да правиш рехабилитационни процедури след нараняването на ръката си.

Бен беше толкова потресен, че дори не можа да възрази. Никога не бяха говорили за Филаделфия, най-малкото не и по този начин, признавайки, че се е случило нещо лошо. Никога не бяха споменавали страшните събития в детството му, за трупа, който Хейзъл беше намерила в гората. Бяха избрали лесния начин, оставяйки децата си да се скитат сами, без надзор. Ето защо той открай време смяташе, че отношенията в семейството им се подчиняват на негласно споразумение: всеки да се справя с несгодите си, без да натоварва близките си.

Очевидно това правило вече не важеше.

Преди да излезе, майка му се обърна и строго го изгледа.

— Кажи на сестра ти да си стегне багажа, разбра ли? — После затръшна мрежестата врата.

Вместо веднага да я последва, Сузи се приближи до него и сложи ръка на рамото му:

— Твърдиш, че той е като всички нас, но няма как да си сигурен. Никой не знае какво се крие в сърцата на тези… същества.

Преди Бен да отговори, тя също излезе. След няколко секунди чакълът по алеята захруска под гумите на пикапа.

Той подпря глава на плота, сякаш това щеше да му помогне да подреди обърканите си мисли. После се изправи и наля кафе в четири чаши. Трябваше да събуди всички.

Нямаше време за губене.