Холи Блек
В най-потайните дебри (8)

Осма глава

Същия ден, когато се разбра, че принцът не е в ковчега си, майката на Бен и Хейзъл приготви за вечеря спагети със сос от консерва, поръсени с подправка с аромат на кашкавал — типичното ястие „на бърза ръка“, но когато се разболееше, Хейзъл искаше само него, както другите хлапета искат пилешка супа. Баща им вече беше заминал по работа за Ню Йорк и щеше да остане там до края на седмицата. По време на вечерята майка им ги попита как е минал денят им, обаче и двамата ровичкаха храната си и отговаряха лаконично, защото още мислеха за случилото се и не им беше до разговори. Наостриха уши само когато тя им съобщи, че кметът вече се е обърнал към един местен скулптор (неин приятел) с питане дали е възможно да се изработи копие на принца, та туристите да продължат да посещават Феърфолд. Официалната версия беше, че вандали са откраднали рогатото момче.

— Като бях на вашите години, всички момичета го обожавахме — продължи тя. — Една моя съученичка — всъщност вие я познавате, тя е майката на Леони — всяка събота почистваше ковчега със специален препарат за стъкло. Дотолкова беше обсебена.

Бен завъртя очи.

Майка им явно се беше пренесла в миналото и нямаше спиране:

— А Даяна Колинс — тогава фамилното й име беше Рохас — се опита да го събуди с имитация на клипа на „Уайтснейк“, като само по прашки и намазана с бебешко олио се просна върху ковчега, все едно беше капакът на понтиак „Транс Ам“. Ех-х, осемдесетте бяха голяма работа… — Стана, прекоси кухнята и взе от най-долната полица на шкафа вехт, опърпан скицник. — Искате ли да ви покажа нещо?

— Може — смотолеви Хейзъл — още си мислеше за майката на Меган само по прашки и намазана с бебешко олио.

Майка й прелисти леко пожълтелите страници и се спря на рисунка на спящия принц, направена с молив и с черен ролер и оцветена с флумастери. Не беше направена много професионално и едва след няколко секунди Хейзъл разбра чий е портретът.

— Ти си го нарисувала! — възкликна, без да си дава сметка, че тонът й е някак обвинителен.

Майка й се засмя:

— Разбира се! След часовете отивах в гората уж да скицирам дърветата и така нататък, обаче в крайна сметка рисувах само него. Дори го пресъздадох на голяма картина с маслени бои. Беше сред онези, заради които ме приеха в колежа.

— Къде е сега? — поинтересува се Хейзъл.

Майка й сви рамене:

— Продадох я за няколко долара, когато живеех във Филаделфия. Известно време беше окачена в едно кафене, после не знам къде се дяна. Може да нарисувам друга, щом принцът е изчезнал. Не искам да го забравя.

Хейзъл си спомни ножа, забит в дървената маса, и се запита дали наистина беше изчезнал.

След вечеря майката седна пред телевизора с лаптопа на коленете си и се загледа в някакво кулинарно предаване, Хейзъл и Бен останаха в кухнята и за десерт си хапнаха печени филийки, намазани с мармалад от грейпфрут.

— Какво ще правим сега? — промърмори тя.

— Наложително е да намерим принца, преди предупрежденията на Джак да започват да се сбъдват. — Бен се вгледа в ръцете й и се намръщи: — Кога си паднала, та си се подредила така?

Тя наведе очи към дланите си — раните вече не кървяха, дори бяха позараснали. „Нещо се случи снощи.“ Беше на върха на езика й, но не се осмели да го каже на глас.

След като преди години червеношапковците за малко не я убиха, след като Бен видя белезите и синините и тя му разказа за случилото се, той я помоли от все сърце никога повече да не ловува сама. „Ще измислим нещо“ — обеща, но така и не изпълни обещанието си.

Много щеше да се разтревожи, ако знаеше, че е сключила сделка с елфите. Съвестта щеше да го гризе, и то напразно, защото вече не можеше да промени каквото и да било.

— Сигурно съм се одраскала на някой трънак в гората — излъга. — Дори да се беше наранила по-тежко, пак щеше да си струва.

— Да-а-а — замислено промърмори Бен, стана и остави чинията си в умивалника. — Смяташ, че той е някъде там, сгушил се е в нашия спален чувал и похапва нашите баяти солети?

— И пие кафе еспресо? Хм, би било хубаво. Дано е така. Дори да е злият принц от твоите приказки.

— Нима ги помниш? — изсумтя Бен.

Тя го погледна и се насили да се усмихне:

— Разбира се. Помня ги всичките.

Той се засмя.

— Бях забравил как си разказвахме един на друг фантастични истории. Още не мога да повярвам, че той се е събудил по нашето време.

— Сигурно има някаква причина. Джак има право, нещо се случва в гората.

— А може би лошата магия е престанала да действа и той сам е счупил ковчега. — Бен се поусмихна. — Ако нашият принц е умен и не иска да попадне в ръцете на Елшовия крал, ще дойде в градчето ни и ще започне да обикаля от врата на врата. Бас държа, че на вечеря ще го поканят повече хора, отколкото проповедник в неделя.

— Някои ще го поканят в леглата си по-охотно, отколкото проповедника — отбеляза Хейзъл, за да разсмее брат си — хлапачките от неделното училище си падаха по пастор Кевин заради участието му в някаква недотам известна християнска рокгрупа. Само че рогатото момче беше много по-голяма местна знаменитост и ако цъфнеше на главната улица, дамите от Женското дружество вероятно щяха да устроят много секси благотворителна разпродажба на домашни печива. Бен имаше право: принцът щеше да е в безопасност, ако нямаше нищо против да се крие от Елшовия крал в спалните на местните госпожи или госпожици.

— Забелязвам нещо нетипично в теб — промърмори тя, колкото да каже нещо. — Нямаш търпение да се сблъскаш с опасностите. Необичайно е.

Той я изгледа някак особено.

— Търсенето на нашия принц също е необичайно.

Хейзъл стана.

— Е, събуди ме, ако ти хрумнат други гениални идеи. Лягам си.

— Лека нощ — подхвърли Бен жизнерадостно (може би прекалено жизнерадостно) и тръгна към дневната. — Ще гледам новините — интересно дали властите още се придържат към версията за вандалите.

Хейзъл се заизкачва по стълбището, твърдо решена да остане будна колкото е възможно по-дълго, надявайки се да си спомни какво я изкара от леглото предишната нощ. Беше чувала разкази за омагьосани хора, които при пълнолуние тайно излизали от къщи, за да танцуват с елфите, а на разсъмване се събуждали сред концентрични окръжности от гъби, с изранени стъпала и с непреодолим копнеж към нещо, което вече се е заличило от паметта им. Искаше й се да научи всички подробности, ако Неземните са я използвали за нещо.

От друга страна, таеше надежда, че ако предположението й е вярно, скоро няма да им е необходима отново. Все пак смяташе да се застрахова.

Влезе в стаята си, коленичи на пода и измъкна изпод леглото стар сандък, тук-там дървото беше напукано и изкорубено. В детството й Бен лягаше в сандъка, преструвайки се на Дракула в ковчега, а после — на принца в стъкления ковчег. Като беше съвсем мъничка, майка й държеше вътре играчките и детските одеялца. Сега обаче в сандъка се съхраняваха мечът й и сувенири от детството й, скъпи на сърцето й. Камъчета, в които блестяха люспи слюда и с които тя пълнеше джобовете си, докато се разхождаше в гората. Сребристата опаковка от дъвка, която Джак беше сгънал така, че да прилича на жаба. Старият й зелен кадифен плащ, вървящ със саморъчно ушития костюм на Робин Худ. Венче от маргаритки, толкова изсъхнало, че тя се страхуваше да го докосне, за да не се разпадне.

Очакваше като отвори сандъка, да види всички тези „съкровища“. Смяташе да извади боядисания в черно меч и да го скрие под дюшека си.

Само че мечът го нямаше. Нямаше ги и любимите й сувенири от детството.

Бяха изчезнали, вместо тях тя видя книга, сгънати туника и панталон, изработени от някаква непозната материя, и до тях бележка, написана със същия зловещо познат почерк като онази в ореха: „241“.

Хейзъл извади книгата (надписът на гръбчето й гласеше „Английски фолклор“) и я разгърна на страница 241.

На тази страница започваше приказка за селски стопанин; човекът си купил нива заедно с голям, космат и злонравен богарт, който изявил претенции върху имота. Спорили, карали се, накрая решили да си поделят реколтата от нивата. Богартът поискал всичко, което расте над земята, за стопанина било оставащото под нея. Обаче селянинът надхитрил злия преобразяващ се дух, като засадил картофи и моркови, и онзи получил само безполезните стъбла и листа. Богартът се вбесил, крещял като ненормален и удрял с крак. Обаче той бил предложил сделката и като всички елфи бил длъжен да спази уговорката. На другата година поискал всичко, оставащо под земята, но селянинът пак го надхитрил — засял царевица и за чудовището останали само жилавите корени. Отново се разбеснял, още повече от предишния път, но бил обвързан от дадената дума. На третата година настоял нивата да бъде засята с пшеница, обаче всеки от тях да оре своята половина и да задържи за себе си ожънатото. Селянинът знаел, че богартът е много по-силен от него, затова му хрумнало да засади в неговата половина железни пръти; плугът на онзи непрекъснато се изтънявал, а хитрият стопанин орял и си подсвирквал. След няколко часа богартът се отказал и заявил на селянина, че му оставя цялата нива — да си троши главата с нея!

Думите „моркови“ и „железни пръти“ бяха оградени в кръгчета, очертани с мръсен пръст.

Хейзъл навъсено се втренчи в книгата. Приказката не й говореше нищо. Стана й още по-криво, неизвестността я плашеше. Захвана се да смени спалното бельо — свали мръсните чаршафи и ги натъпка в коша с дрехи за пране, после взе от шкафа в коридора чист долен чаршаф и вехто одеяло. Накрая се преоблече в пижама с щамповани космически кораби, просна се на леглото, взе от нощното шкафче първата книга, която й попадна, опитвайки да се разсее, да си внуши, че мечът й е необходим колкото глупавия вехт костюм на Робин Худ.

Оказа се, че е чела тази книга, в която се разказваше за брат и сестра, преследвани от зомбита. След няколко страници се отказа — не можеше да се съсредоточи. Нищо в книгата не изглеждаше реално като спомена й за каменната къща и ножа, изкован от елф, на дървената маса. Нито като изранените й длани, окаляните й боси крака и нощта, заличила се от паметта й.

Нищо не изглеждаше реално като двойствения живот на Джак. Знаеше, че трябва да е нащрек с елфите, колкото и да са привлекателни, умни и очарователни, но открай време приемаше Джак като изключение. Сега обаче мислите за сребристите му очи и странното му говорене не й даваха покой. Преплетоха се със спомена за целувката и тя се почувства като кръгла глупачка.

Лежеше със затворени очи, преструвайки се на заспала, докато чу скърцането на дървеното стълбище, а след това — стъпки по коридора. Бен ли отиваше към стаята си? Или той вече спеше и някой друг… нещо друго крадешком се промъкваше към нея? Седна и взе мобилния си, за да види колко е часът: два през нощта.

Стана от леглото и в този момент някой изтопурка надолу по стълбището. Тя нахлузи гумените ботуши, взе си мобилния си телефон и също слезе, като се стараеше да се движи безшумно. Ако Неземните притежаваха способността да я измъкнат от леглото, вероятно можеха да сторят същото и с Бен. Той не им беше длъжник, не се беше спазарил с тях, обаче това означаваше само, че не им принадлежи. А те вземаха много неща, които не им принадлежаха.

Грабна си палтото и хукна към външната врата. Бен вече беше на улицата и вървеше към колата си. Обзе я паника, спря в сянката на един дъб, докато реши какво да прави. Нямаше как да последва пеш брат си. Хрумна й да изтича до колата и да почука по страничното стъкло. Ако Бен е под въздействието на някаква магия, може би почукването ще го изтръгне от нея.

Ами ако не е? Ако е решил сам да търси рогатото момче? Така или иначе не беше длъжен винаги да взима със себе си по-малката си сестра.

Той потегли бавно по алеята, без да включи фаровете.

Хейзъл си даде сметка, че няма време за размишления. Изтича в бараката и измъкна велосипеда си, загнезден между обвити с паяжини сечива. Ръцете й трепереха, но някак съумя да откъсне прикрепените към спиците светлоотражатели и ги запрати в мрака. Яхна велосипеда и натисна педалите. Излезе на улицата тъкмо когато Бен включи фаровете и зави надясно.

Тя предпазливо удари спирачки, после отново потегли, като се стараеше да следва фолксвагена така, че брат й да не я забележи в огледалцето за обратно виждане. Не й беше трудно, защото шофьорите бяха задължени да се движат по черните пътища с много ниска скорост, само че щеше да изпусне Бен, ако той решеше да наруши ограничението и да натисне газта.

Вятърът развяваше косата й, лунната светлина посребряваше всичко наоколо. В един миг на Хейзъл й се стори, че се движи в някакво царство на сънищата — притихнал свят, в който само двамата с брат й са будни. Постепенно умората й изчезна и тя още по-силно натисна педалите — за малко да не забележи, че брат й отбива встрани. Спря рязко и подметките на ботушите й застъргаха в пръстта. Зави след дърветата и скри велосипеда под дивите лозници и падналите клони.

Побиха я тръпки, изби я студена пот, като разбра къде отива брат й — при счупения стъклен ковчег. Последва го пеш, пристъпваше много бавно и тихо. Молеше се само под краката й да не изпращи съчка и да я издаде. Дали защото беше запазила способността си да се движи безшумно из гората, или пък Бен беше твърде разсеян, но така или иначе той нито веднъж не се обърна.

Хрумна й, че все едно е излязла на лов, само че този път преследваше собствения си брат.

Беше толкова студено, че дъхът й образуваше облачета пара. Някакви същества шумоляха в гъсталака и се провикваха едно на друго от клоните на уродливите дървета. Сова впери в нея лъскавите си очи. Хейзъл се загърна по-плътно с палтото и съжали, че отдолу е само по пижама.

Бен спря до един повален дъб, после сякаш се сепна и закрачи напред-назад, все едно се чудеше какво го е довело тук посред нощ. Хейзъл отново се запита дали да не му извика, та той да разбере, че не е сам в гората. Представи си как му казва: „Последвах те, защото си помислих, че си под въздействието на някаква магия. Сега обаче разбрах, че съм сгрешила — омагьосаните хора не се запитват изведнъж какво търсят нощем в гората. Извинявай. Май не биваше да те следя.“ Тъкмо се канеше да извика, Бен продължи пътя си и тя го последва. Стигнаха до горичката на спящия принц, където бяха идвали стотици пъти. Парчета от стъкления ковчег и от счупени бирени бутилки блещукаха под лунната светлина. Всичко наоколо — дърветата, храсталаците и трънаците — беше почерняло и мъртво. Изгнило, сякаш беше настъпила зимата. Дори вечнозелените растения бяха изсъхнали.

И ковчегът наистина беше счупен; вече всички знаеха какво се е случило, но когато човек го видеше със собствените си очи, осъзнаваше, че е извършено светотатство. Ковчегът вече не беше магически (все едно беше най-обикновено стъкло на кола, което някой е счупил, за да открадне радиото), а най-обикновен.

Бен се приближи до него, прокара длан по металния кант и вдигна капака (по-точно онова, което беше оставало от него). Още парчета стъкло се отчупиха и се посипаха на земята. Той бръкна вътре, но изведнъж се спря и се обърна към мястото, на което стоеше сестра му, като че ли тя беше стъпила накриво и беше вдигнала шум.

Какво търсеше? Какво се надяваше да намери?

Хейзъл си каза, че ако брат й се опита да влезе в ковчега, ще излезе от сенките и ще му се разкрещи, без да й пука колко ще го вбеси.

Само че Бен само заобиколи ковчега, като че ли и той като сестра си беше поразен от гледката. После свъси вежди и се наведе. След миг в ръката му се озова нещо, което беше извадил от ковчега — проблясваше под лунната светлина, а той го гледаше удивено. Обица. Евтина обица-халка, покрита със зелен емайл — Хейзъл дори не беше забелязала, че вече не е на ухото й.

В ума й се заблъскаха предположения. Може би я е загубила в нощта на купона, само че как е попаднала под стъклата в ковчега? Освен това си спомняше, че на другата сутрин си беше сложила обиците. Хрумна й още едно обяснение: може би друго момиче има същите обици и е загубило едната.

Подозираше, че може би е отговорна за изчезването на рогатото момче, обаче упорито се опитваше да заглуши вътрешния си глас, отказваше да му повярва. Сега обаче беше изправена пред свършен факт, обезсмислящ всички оправдания.

Обзе я паника, затрепери като лист. Колко пъти се беше укорявала, че не пропуска възможност да се забърка в неприятности? Че няма задръжки, че прегръща всички тъпи идеи и се целува с всички момчета. Че чопли зараснали рани и не си мери думите. И че винаги сключва глупави сделки. Явно и сега беше направила беля, макар да не я помнеше.

След няколко минути Бен, ругаейки тихо, тръгна обратно към колата. Хейзъл затаи дъх и се притисна до едно дърво, докато той отмина. Пое си дълбоко въздух — опасността беше преминала. Още не знаеше какво ще каже на брат си, но до сутринта имаше време — все щеше да измисли нещо.

Върна се при велосипеда си, скрит под дивите лозници, които сякаш го бяха погълнали. Измъкна го, избута го на пътя, яхна го и подкара след Бен — за щастие не се беше отдалечил толкова, че да не вижда задните светлини на колата му.

Изглежда, Бен караше обратно към къщи и тя вече не се боеше, че ще го изпусне от поглед. Поуспокои се и се съсредоточи върху онова, което смяташе да предприеме.

Беше обещала седем години от живота си на Елшовия крал. Може би ако при пълнолуние отиде при глоговото дръвче сред кръга от камъни, ще й се удаде възможност да сключи още една сделка, за да получи отговори на въпросите си. Или пък ще намери къде пирува Елшовият крал и ще го попита какво възнамерява да прави с нея.

Машинално натисна педалите по силно, докато си мислеше какво ще му каже, но изведнъж видя нещо в крайпътната канавка — момиче, явно мъртво. Бледите му крака бяха разтворени, главата му лежеше в локва. Над момичето се беше надвесил някой: някой с кестенява коса, падаща на челото му, и с дълги извити рога.

Хейзъл се стресна и загуби равновесие. Велосипедът се изплъзна изпод нея. Случи се толкова бързо, че тя не успя да реагира — както летеше по шосето, изведнъж се просна на паважа. Рогатото момче я наблюдаваше, лицето му, озарено от лунната светлина, беше безизразно.