Холи Блек
В най-потайните дебри (16)

Шестнайсета глава

— Събуди се! — Хейзъл чуваше отдалеч гласа на Джак, усещаше как той леко потупва с длан страната й. Беше прегракнал, сякаш дълго беше крещял. — Моля те, моля те, моля те! Събуди се!

Тя се помъчи да отвори очи. Клепачите й бяха като намазани с лепило. Най-сетне успя да примигне и видя, че Джак се е надвесил над нея и изглежда по-вбесен от всякога. Той удари с юмрук по земята и затвори очи, поемайки си дълбоко въздух, после отново кресна и гласът му отекна сред дърветата:

— Как ти дойде на ума? Как?

Едва сега Хейзъл осъзна, че още са в гората — лежеше на тревата, нощната тъма вече отстъпваше пред зората и небето беше станало белезникаво. Помъчи се да седне, обаче още й се виеше свят.

— Не знам — измънка. — Исках да… всъщност не знам. Извинявай. Какво… какво стана?

— Интересува те какво се случи преди или след като се опита да се удавиш в подземното езеро, а? — Той гневно закрачи по килима от опадали борови иглички, облегна чело на ствола на едно дърво и вдигна очи към небето, сякаш не можеше да повярва, че на плещите му се е стоварил толкова тежък товар. — А може би питаш как така започна да изреждаш прости числа, вместо да изричаш думи? Или как заплаши да наръгаш някакво космато чудовище с меча, който бог знае как му отне? Или как припадна и как не можех да те свестя, което още повече ме разтревожи, защото наблизо стават много странни неща?

— Извинявай — повтори Хейзъл, защото друго не й дойде наум. Помнеше само как елфката я целуна страстно и как усети аромата на мед и вино, после всичко й се губеше.

— Не се извинявай. — Джак прокара длан по лицето си. — Не съм… не съм на себе си. Не ме слушай… тъкмо сега.

Тя се насили да седне и се огледа. Виенето на свят беше понамаляло, вече не й причерняваше пред очите.

— Как се озовахме тук? — промърмори. — Вървяхме ли?

— Носих те — отвърна Джак и се поусмихна.

„Сигурно съм тежала колкото чувал с картофи, може да са ми текли лиги. Мислех, че не мога да бъда унизена повече, но явно съм грешала. Колкото и ниско да паднеш, винаги може още повече“ — помисли си тя.

— Благодаря — смотолеви, опитвайки се да не издаде раздразнението си. После си спомни, че Неземните мразят да им благодарят. Преди не й хрумваше, че правилата им важат и за Джак, но след среднощното пиршество вече мислеше другояче. — Извинявай. — Казваше го за трети път и й се искаше да го каже и за четвърти, и за пети…

Той тежко въздъхна:

— Хейзъл, не се сърдя, ясно?

— Да. — Не му повярва, но беше безсмислено да спори. Отново се просна на земята. Краката й бяха мокри, ботушите й бяха подгизнали. Не помнеше как е станало, но се досещаше. Подземно езеро… Искаше й се да ги свали, но повече й се искаше да лежи неподвижно и да се съжалява.

Джак седна до нея на един дебел корен. Беше захвърлил някъде сакото си, ризата му отпред беше поразкъсана, сякаш някой я беше дръпнал твърде силно.

— Най-малкото не се сърдя на теб — промълви, — а на себе си.

— Защо? — недоверчиво попита тя. — Имаш право да се гневиш. Знам правилата, но ги наруших.

— Ти се държа като всяко човешко същество, което е пило магическо вино — така е откакто свят светува. Трябваше да ти попреча. Видях какво правите с онова момиче, но не се намесих. Понякога, когато съм с тях, се чувствам като друг човек. Не, не като друг човек, а като друго същество. Но бях длъжен да те закрилям, а не го сторих. Държах се ужасно, а после ти се развиках — непростимо е! Ако знаеха какво съм направил, и двете ми майки щяха да ме накарат да ти се извиня. Прости ми, Хейзъл.

В гласа му се прокрадваха нотки, типични за говора на Неземните; странно, обаче така звучеше повече като онзи Джак, когото тя познаваше.

Зазоряваше се. През клоните на дърветата се прокрадваше бледа светлина, озаряваща папратите и тревите наоколо. Птиците в небето си подвикваха една на друга, усещаше се аромат на смачкани къпини.

Утрото скоро щеше да настъпи.

— Не ти се сърдя. Важното е, че не пострадах. — Хейзъл се пресегна и го хвана за ръката.

Той седна до нея и промърмори:

— Вярно, че не пострада, но аз нямам заслуга за това.

— О, я стига! Добре съм и това е важното. Беше страхотно приключение. — Тя въздъхна и добави: — Обаче Елшовият крал поиска нещо от мен — заповяда да му доведа Северин.

— Северин ли? — озадачено попита Джак.

— Така се казва принцът. Ако не го заведа там след два дни, кралят ще изпрати своите поданици в града ни и тогава тежко ни и горко.

Той повдигна вежди.

— Нали каза, че не си научила нищо, докато си разговаряла с него?

— Излъгах.

Джак май не се ядоса — изглежда, любопитството му беше надделяло над гнева.

— Защо ме излъга?

„Не питай, за да не бъдеш излъган“ — фразата ненадейно изникна в ума й. Къде я беше чувала? Тя дълбоко си пое въздух и се постара да отговори откровено (доколкото това беше възможно, разбира се):

— Страхувах се от изражението ти. Бях убедена, че ще се ужасиш — както изглеждаш в момента, — и ще съм принудена да призная, че сме прецакани.

— Не си длъжна да се справиш сама. — Джак легна по гръб и се загледа в просветляващото небе.

Хейзъл си спомни за времето, когато не беше сама, а си имаше другар в приключенията — тогава си мислеше, че няма нищо по-страшно от това Бен да се откаже и че й е съдено да бъде рицар. Рицарят на Бен. Рицарят, който върви пред него и с меча си го пази, за да спаси другите и после да разкаже за случилото се.

— А ти не си длъжен да го казваш, Джак — промърмори.

— Ако бях длъжен, нямаше да има стойност — усмихна се той. — Обаче един въпрос ме тормози. Защо Елшовият цар е избрал теб? Защо е решил, че само ти можеш да заведеш Северин при него? И защо не си задаваш същите въпроси? Хейзъл, какво криеш от мен?

— За какво намекваш? — попита тя, за да печели време. Сърцето й биеше до пръсване. Джак беше умен и усещаше, че е премълчала нещо, може би дори се досещаше какво е то. Мисълта, че някой чете мислите й и узнава тайните й, я изкушаваше да се предаде и да разкаже всичко от игла до конец. Омръзнало й беше да е сама. — Не съм на себе си. Сърцето ми ще се пръсне! Дай си ръката, усети го.

Джак се поколеба, но притисна хладната си длан отляво на гърдите й:

— Всеки би се изплашил. Нормално е.

— Никога не съм искала да съм нормална — промълви тя против волята си — ужасно беше да го признае пред човек, който не е изпитвал подобно чувство. После прошепна: — Направи нещо, за да ме успокоиш.

— Да те успокоя ли? — Той я изгледа, обаче не отмести длан от гърдите й.

— Да. — Хейзъл неволно се усмихна. Изражението му беше непроницаемо, но тя с лекота разчиташе езика на тялото му, стремящо се към нейното.

— Наистина ли искаш да…

— Повече от всичко на света — прошепна тя.

Джак се наведе към нея и устните им се сляха. За миг Хейзъл се запита дали той желае нея. Тъкмо нея, а не само секс.

Отначало целувката сякаш беше продължение на празничната нощ на елфите — целувка изпълнена с мечтателно безумие. Джак целуваше Хейзъл така, все едно искаше да се увери, че наистина е в съзнание и че всичко ще е наред, докато взаимно се докосват. Целуваше я, сякаш се боеше, че ако престане, тя ще се превърне в дим.

Хейзъл се изтърколи до него, той я прегърна, притисна я до себе си. Струваше му се, че всичко се случва на забавен каданс — усещането беше като да е под вода. Хейзъл разкопча ризата му, опита се да я смъкне от широките му рамене и притисна лицето си до гърдите му. Джак изстена — звук, сякаш прикриващ други по-гърлени звуци, които тя жадуваше да чуе. Ни в клин, ни в ръкав й хрумна идиотска мисъл: колко странно е да се люби с приятел.

Отдръпна се леко и се загледа в подпухналите му устни, чу накъсаното му дишане, втренчи се в притворените му клепачи.

— Хейзъл… — прошепна Джак и тя осъзна, че не иска да чуе думите му — каквито и да са те. Не искаше нито извинения, нито оправдания, не искаше да престанат да се любят.

Целуна го веднъж, после втори път. Той пъхна ръце под блузата й, прокара пръсти по гърдите й. Беше разкопчал и смъкнал джинсите си и изглеждаше безсрамен… и прекрасен.

— Хейзъл… — каза отново и леко я отблъсна, за да я погледне в очите. Изминаха няколко секунди, докато се съсредоточи, и когато отново заговори, думите се изляха като водопад: — Хейзъл, знай, че те харесвам. Може да съм превъртял, но се питам дали ако го знаеше, щеше да искаш да се любим. Подозирам, че нямаше, затова ти го казвам. Обаче ако искаш да продължим, няма да кажа нито дума повече.

Хейзъл изтръпна, за миг я обзе паника. Усмихна се, за да я прикрие, но вече беше твърде късно — Джак я познаваше много по-добре, отколкото беше предполагала. Много по-добре, отколкото й се искаше. Кимна й и отдръпна ръце, за да закопчае джинсите си.

— Харесваш ме, така ли? — попита тя, жадувайки да чуе отново същите думи, за да е сигурна, че го е разбрала правилно.

Той прокара длан по лицето си и промърмори:

— Да. Изненадана ли си? Мисля, че всички го знаят. Как мислиш, защо Картър винаги се заяжда с теб?

— Не знам. Не и заради това!

Джак я изгледа и тя се сепна: погледът му беше изпълнен с копнеж, но и някак отчаян.

— Знаеш ли колко пъти исках да те целуна, когато купонясвахме? Представях си как те притискам до някое дърво и прогонвам хлапаците, които не означават нищичко за теб. Казах си, че ще ти се стори забавно да те сваля най-добрият приятел на брат ти.

— Мислиш си, че искам да наскърбя Бен, така ли?

Джак сви рамене.

— Мисля, че и двамата искате по нещо от онова, което притежава другият.

Хейзъл се вбеси — той явно беше сигурен, че е точно така, но всъщност дълбоко грешеше.

— Тогава защо не ме целуна? — възкликна гневно.

Смехът му беше тих като въздишка.

— Само това ми липсваше — още нещо, за което да се преструвам. Не исках да се преструвам, че нямам чувства към теб. Паднах си по теб отдавна. Веднъж мама… тя ми показа момиче с твоето лице.

Хейзъл леко се отдръпна, защото топлината, лъхаща от тялото му, замъгляваше ума й.

— Какви ги говориш? Как така някакво момиче е било с моето лице?

— Ами, моите хора могат да се преобразяват. Бъзикаха се с мен. — Той се понавъси и добави: — Хейзъл, какво ти става?

Тя не отговори. Стомахът й така се беше свил, че й призляваше.

— Хейзъл? — повтори той, този път по-силно, и размаха длан пред лицето й. — Виж, не исках да те плаша. Забрави какво казах.

— Не е това — прошепна тя и си навлече дрехите. — Налага се да споделя с теб нещо, което досега премълчавах.

Джак не продума, само леко се отмести, за да й позволи да седне.

Казвайки си, че той я познава твърде добре и навярно ще разбере защо е скрила някои подробности от него, Хейзъл продължи да говори — чувстваше, че трябва да го направи, преди да се е разколебала.

Разказа му всичко от игла до конец: за ловните експедиции с Бен, за сключената сделка и как една сутрин се беше събудила с кал по ходилата и с парченца стъкло, забити в дланта й, за гатанките на чудовището и за онова, което снощи й беше казал Елшовият крал.

Джак удивено я изгледа.

— Не думай! Наистина ли ти каза, че през цялото време си му служила като негов рицар?

Тя въздъхна.

— Признавам, че изглежда тъпо, но…

Джак внезапно грабна от земята дълга пръчка. Нададе вой, скочи на крака и замахна с пръчката към Хейзъл, която се стресна и реагира машинално.

Ритна го в корема и измъкна пръчката от ръката му с такава лекота, че ако някой я гледаше отстрани, щеше да си каже, че я наблюдава на забавен каданс. Джак изпъшка и падна на земята, покрита с килим от опадали борови иглички. Хейзъл пристъпи към него, но се спря миг преди да го намушка със заострения край на пръчката.

Той се преобърна по гръб, смаяно се втренчи в нея и гръмко се засмя.

— Ти откачи ли? — кресна му тя. — Защо се смееш?

Джак поклати глава — подпря се на лакът, за да се поизправи, свободната си ръка притисна до корема си.

— Честно казано, не знам. Мислех, че ще разберем, ако… Боже, как боли! Явно кралят не те е излъгал. Обучена си за рицар.

Хейзъл му подаде ръка, за да му помогне да стане.

— Добре ли си?

— Целият съм натъртен, но си го заслужих. — Залитайки, той се изправи. Какъв гениален план, нали?

— Май не си знаел, че аз съм негов рицар. Не ти е било забранено да го споделиш с мен както много други неща, така ли?

Джак поклати глава.

— Ако знаех, щях да ти кажа.

Тя неволно се усмихна, въпреки че не й беше до смях.

— Излиза, че… провалих всичко.

Той стисна ръката й.

— Грешиш. Не всичко може да се провали, значи е невъзможно да го направиш. — Поколеба се, сякаш искаше да добави нещо, после рязко смени темата: — Да си вървим. И двамата трябва да поспим. Ако не тръгнем веднага, трудно ще се промъкнем незабелязано в домовете си.

— Да, имаш право — промърмори тя. В главата й се въртяха какви ли не мисли, щеше да е чудесно да подремне и поне за малко да се отърве от тях.

Тръгнаха през гората и скоро се озоваха близо къщата на Джак. Докато прекосяваха моравата, бледата водниста светлина на утрото озари небето на изток.

— Да те изпратя ли до вас? — попита той.

Хейзъл завъртя глава. Споменът за ласките му не й даваше покой. Още усещаше аромата на кожата му, жадуваше отново да прокара длани по тялото му, жадуваше да види усмивката му, за да се увери, че той още я харесва.

— Не е необходимо. Все пак съм голямо момиче, нали? Джак пъхна ръце в джобовете си, поусмихна се и подхвърли:

— Ще се видим след няколко часа.

В този момент задната врата на къщата му се отвори и на прага застана госпожа Гордън. Беше боса, носеше син мъхнат халат, косата й беше завързана с копринен шал.

— Картър! — извика. — Прибери се вед… Джак?

Двамата се втренчиха в нея — толкова бяха изненадани, че не можеха да помръднат, камо ли да продумат.

— Джак? — повтори госпожа Гордън и прекоси моравата, за да се приближи до тях. — Очаквах го от брат ти, но не и от теб. И Хейзъл Еванс! Какво ще каже майка ти, ако разбере, че цяла нощ си била с момче, а? Кажи… — Едва сега ги огледа и така се сепна, че не довърши мисълта си.

Хейзъл се изчерви, а госпожата продължи разпита:

— Къде бяхте?

— Ами… — смотолеви момичето. — Разхождахме се.

— В гората? По пълнолуние? — прошепна госпожа Картър, сякаш говореше на себе си. Обърна се към Джак и възкликна: — Завел си я при тях, така ли? Как можа?! — Той отстъпи назад, сякаш го беше зашлевила, а тя продължи гневната си тирада:

— Знаеш ли какво говорят за теб в града, а? Че всички беди са ни сполетели заради теб!

— Ама това е нелепо… — подхвана Хейзъл.

Госпожа Гордън вдигна ръка.

— Достатъчно! Нито дума повече. Отнася се и за двама ви! Джак, няма да те пусна вкъщи точно сега. Отиди у семейство Еванс или при други хора, които ще ти позволят да останеш при тях известно време. И не се връщай, докато не ти кажа, разбра ли?

Хейзъл не беше предполагала, че някога госпожа Картър ще изгони Джак. Да, можеше да му забрани да излиза от къщи, да го накара да изпълнява повече домашни задължения, да му вземе мобилния телефон и да не му дава джобни пари, но не и това. Не и да го изгони от дома си, сякаш никога не й е бил син.

Мускулче заигра на бузата на Джак, очите му заблестяха от бликналите сълзи, но той не възрази, не помоли за прошка, дори не пожела да обясни. Само кимна, извърна се и се отдалечи. Хейзъл се затича след него:

— Отиваме у нас!

Той отново кимна.

Вървяха по шосето, без да продумат. Хейзъл вдишваше с наслада свежия утринен въздух и макар че краката я боляха от танците, ходенето по асфалта й действаше успокояващо. Слънцето бързо се издигаше в небето и вече напичаше гърба й, но още беше твърде рано и по шосето не се движеха коли, затова тя тръгна по осевата линия. Джак крачеше до нея, все едно бяха стрелци, които влизат в непознато градче с намерението да вдигнат голяма патърдия.