Холи Блек
В най-потайните дебри (4)

Четвърта глава

През нощта Хейзъл почти не мигна; неспокойно се въртеше в леглото и се опитваше да си внуши, че не бива да се тревожи за дадените обещания, които й предстоеше да изпълни — часът беше ударил. Насили се да прогони мислите, да ги заключи в сто обрасли с корали сейфове на дъното на океана, в хиляда заровени сандъка, омотани с тежки вериги.

На сутринта беше като пребита; претърколи се, за да изключи алармата на мобилния си, та поне малко да подремне, и усети болка. Дланите й бяха издрани до кръв. От меката част на дланта й, точно под палеца, стърчеше стъкълце с дължината на карфица, в пръстите й също бяха забити стъкълца, само че по-малки. Сърцето й запрепуска в гърдите й.

Отметна завивката и се навъси — ходилата й бяха покрити със засъхнала кал, която започна да се рони при ставането й от леглото. Краката й бяха изпръскани с нещо черно чак до коленете, долният край на нощницата й се беше втвърдил от мръсотията. Леглото й приличаше на гнездо, по него бяха разпилени съчки и трева. Опита се да си спомни какво е правила през нощта, но в съзнанието й се мяркаха само смътни видения, изчезващи, когато се насилваше да мисли за тях.

Какво се е случило? Какво е правила и защо се е заличило от съзнанието й?

Завлече се под душа и пусна само топлата вода, после, застанала под горещата струя, заизважда забитите стъкълца, наблюдавайки как водата отмива в канала миниатюрните капчици кръв. Изми мръсотията и престана да трепери, но колкото и да си блъскаше главата, не намираше отговор на най-важния въпрос.

Какво беше сторила?

Мускулите я боляха като след тежка физическа работа, обаче как се беше изцапала с кал и откъде бяха стъкълцата, забити в пръстите й? Дишаше на пресекулки, макар да си повтаряше, че трябва да се успокои — та нали го беше очаквала и си даваше сметка, че най-трудното предстои; всъщност би трябвало да се радва, че най-после всичко ще приключи.

Преди пет години, когато беше почти на единайсет, Хейзъл сключи сделка с Неземните. Изчака да настъпи пълнолуние и малко преди зазоряване отиде при глоговото дръвче. Звездите блестяха на небето като диаманти, разпилени по черно кадифе. От клоните на дръвчето пърхаха ивици плат, призраци на безброй желания. В знак на уважение Хейзъл беше оставила меча си у дома и макар да беше преследвала някои Неземни — само злите — се надяваше, че те се сключат с нея почтена сделка. Още не беше навършила единайсет и беше много наивна.

Повтаряйки си мислено желанието си, тя пристъпи в окръжността от бели камъни, седна под дръвчето на мократа от роса трева и зачака; сърцето й биеше до пръсване. Не чака дълго. След няколко минути от гората се появи белезникаво същество — тя не можеше да го назове, защото за първи път виждаше подобно нещо. Пълзеше по земята, ноктите му бяха дълги колкото пръстите й. Плътта около очите и раззината му уста с остри зъби като на акула розовееше.

— Завържи на дървото парчето от роклята си — просъска то и от устата му се стрелна дълъг розов език — и си кажи желанието. Ще сключа с теб сделка от името на Елшовия крал и той ще ти даде всичко, което поискаш.

С трепереща ръка Хейзъл извади от джоба си ивицата плат, която беше изрязала от подгъва на любимата си рокля.

— Искам брат ми да учи музика във Филаделфия. И нашите да имат достатъчно пари да му платят обучението. В замяна обещавам да не ловувам, докато го няма.

Съществото се засмя:

— Куражлия си — допадаш ми. Само че предлагаш много малко, а искаш много. Обещай ми десет години от живота си.

— Десет години? — изумено повтори тя. Беше готова да се пазари, обаче не беше очаквала, че ще поискат от нея толкова голяма жертва. Много й се искаше Бен да стане отличен музикант, та с него отново да са екип. Чувстваше се изгубена, когато ловуваше без него. Нямаше избор, налагаше се да приеме условието.

— Толкова си млада, предстоят ти дълги години живот. Няма ли да ни дадеш няколко? — Съществото пропълзя по-близо и впери в нея мастиленочерните си очи. — Дори няма да усетиш липсата им.

— Не сте ли безсмъртни? За какво са ви нечии години?

— Не нечии! — То седна и взе да рови с нокти в пръстта; изглеждаше отегчено, но скрибуцането на дългите му нокти беше заплашително. — Твоите!

— Седем! — отсече Хейзъл, спомняйки си кои цифри са любими на Неземните. — Ще ти дам седем години.

Съществото се усмихна още по-широко:

— Дадено. Завържи на дървото парчето плат и си върви у дома. Имаш нашата благословия.

Тя вдигна ръце (платнената лента запърха между пръстите й), но внезапно се поколеба. Сделката беше сключена твърде бързо. Белезникавото същество от раз прие предложението й, без да се опита да се пазари. Побиха я ледени тръпки, с всеки изминал миг все по-ясно осъзнаваше, че е допуснала грешка.

От друга страна, грешката не беше толкова фатална, нали така? Голямо чудо, че животът й ще приключи седем години по-рано. Беше само на десет и смъртта изглеждаше толкова далеч в бъдещето, че по-скоро й се струваше невъзможна.

Обаче докато вървеше в сумрака обратно към дома си, си даде сметка, че не се е уговорила седемте години да й бъдат отнети в края на живота й. Беше го предположила. Следователно Неземните можеха да я вземат, когато си поискат, а предвид факта, че в тяхното кралство часовото време се подчиняваше на други правила, седем тамошни години биха могли да се равняват на целия й живот в реалния свят.

Явно и тя като другите, пожелали си нещо, завързвайки парче от дрехата си дървото, беше попаднала в капана на елфите. Бяха я надхитрили.

Оттогава се опитваше да забрави, че живее на заем. Ходеше на всички купони, целуваше се е всички момчета, използвайки забавленията като щит срещу отчаянието и задушаващия страх.

Само че страхът и отчаянието отказваха да я напуснат.

Сега, докато стоеше под душа, отново си спомни бележката в ореха: „Със седем години ще платиш дълга. Няма връщане назад.“

Даваше си сметка, че това е предупреждение, макар да не разбираше защо Неземните са си направили труда да я уведомят. Нито защо е още в стаята си, щом е настъпил моментът да я вземат. Да не би да са я отвлекли снощи и да са я върнали? Затова ли беше цялата в кал, когато се събуди? Дори да е така, поради каква причина са я върнали? Ще я вземат ли отново? Ами ако седем години в кралството на елфите се равняват на една нощ в реалния свят? Надали. Съмняваше се, че някой, камо ли тъкмо тя, да е извадил такъв късмет.

Уви се е голямата хавлиена кърпа и тръгна към дрешника, опитвайки се да реши какво да предприеме.

Само че написаното в бележката беше вярно: нямаше връщане назад.

Извади от дрешника морскосиня рокля, избродирана е розово-зелени птеродактили, зелени гумени ботуши и прозрачен чадър — може би палавата дрешка щеше да подобри настроението й. Седна на леглото, за да обуе ботушите, и внезапно забеляза, че отвътре стъклата на прозореца са изцапани е кал, а на стената до него е написана думата САМАЗ. Стана и се приближи, за да разгледа написаното. Какво ли означаваше тази дума? Името на помощник? Не, по вероятно на някого, от когото да се страхува — буквите на синята стена напомняха надпис във филм на ужасите.

Тръпки я побиха, като си представи как гадно белезникаво същество или някой от Неземните я проследява до дома й, коленичи на пода и пише на стената със заострения си нокът или с пръст. За миг се изкуши да изтича при Бен и да му разкаже за сделката, за бележката и как при събуждането й тази сутрин краката й са били окаляни, да сподели с него страха си, че онези ще я вземат, без да й позволят да се сбогува с него. Навремето му имаше пълно доверие, той беше другата й половина, нейният съучастник. Мечтаеха да поправят всички неправди в градчето. Може би близостта им ще се върне, ако помежду им вече няма тайни.

Обаче ако му разкаже всичко, има опасност Бен да реши, че вината е негова.

Би трябвало да внимава какво прави и да се пази — беше му дала обещание. Не искаше той да разбере, че се е издънила. След Филаделфия не й се искаше отново да влоши положението.

Дълбоко си пое въздух, за да се окуражи, слезе на долния етаж и отиде в кухнята. Бен вече беше там и слагаше в ученическата си раница храна за обяд. Майка им беше оставила на масата чиния с домашни сладки с мюсли и стафиди. Хейзъл взе две и изчака брат й да налее кафе в две големи термочаши.

Докато пътуваха към училището с фолксвагена костенурка на Бен, почти не продумаха — бяха заети да опустошават закуската си и с половин ухо слушаха пънкарската музика, излъчвана от станцията на най-близкия колеж, звучаща през скапаните тонколони на автомобила. Бен често се прозяваше — явно още му се спеше и не му беше до разговори; Хейзъл го наблюдаваше изпод око и мислено се поздрави, задето се държи нормално.

Докато стигнаха до гимназията, беше съумяла да си внуши, че Неземните не се канят да я похитят тъкмо сега. Дори ако си играеха с нея като жестока котка с мишка, нямаше да улесни положението си, ако се тревожи. Влезе в училището почти успокоена и видя в коридора Джак и Картър; отдалече изглеждаха като близнаци, само дето Картър беше прегърнал през раменете самодоволно усмихнатата Аманда Уоткинс — очевидно най-после го беше свалила. Край на срещите й със сянката — някак си се беше докопала до „оригинала“.

Хейзъл се намръщи, мислейки си какъв лицемер е Картър: обвиняваше я, че разбива сърцата на мъжете, а самият той помагаше на Аманда да разбие сърцето на собствения му брат. После й хрумна, че той може би не знае как се е изказала тя за Джак, наричайки го негова бледа сянка. Загледа се в безизразното лице на Джак — беше готова да се обзаложи, че не е казал на брат си за флирта с госпожица Уоткинс.

Вбеси се, като се сети как той вехне по въпросната госпожица, а тя прави мили очи на Картър. Ядосваше се и на себе си, задето се чувства толкова безпомощна, и като нищо можеше да си изкара яда, като забие юмрук в корема на гадната въртиопашка. Прииска й се отново да целуне Джак — толкова страстно, че да го накара да забрави Аманда, толкова пламенно, че другите момчета, включително брат му, да се удивят от способността му да привлича жените.

Само че да се приближи до него и да му се хвърли на шията… спомни си как след целувката им на купона той се отдръпна, сякаш му беше причинила болка. Не, не искаше отново да я погледне така!

— Каква е тази дандания? — възкликна Бен и тя чак сега забеляза пред вратата на класната стая групичка ученици от църковната група, около които вече се трупаха възпитаници на гимназията.

— Вече не е там! — провикна се Чарлийз Потс и скръсти ръце на гърдите си. Носеше твърде широка тениска „Холистър“ и розов джегингс, светлорусата й, почти бяла коса, стигаше почти до кръста й. — Днес преди училище отидохме в гората да съберем боклуците, та туристите да не се спъват в бутилките, захвърлени от вас, нещастници. Пастор Кевин много държи на реномето на нашия град. И както вече казах, ковчегът беше разбит. Сигурно някой най-после е успял да счупи стъклото.

Хейзъл се вцепени. Всички други мисли отлетяха от главата й.

— Невъзможно е принцът да е изчезнал! — провикна се някой.

— Може да са откраднали тялото му.

— Вероятно е някаква лоша шега.

— Какво се случи в събота вечерта?

— Том е в болницата — паднал е по стълбището и си е счупил и двата крака. Няма начин да се е върнал при ковчега.

Сърцето на Хейзъл задумка в гърдите й. Не, сигурно й се е счуло, сигурно не е разбрала за какво говорят. Опита се да се приближи, но сякаш въздухът се беше сгъстил и тя едва си пробиваше път през него. Дългокракият й брат я изпревари и се шмугна сред тълпата. След няколко секунда се обърна и погледна Хейзъл — очите му сияеха. Тя вече знаеше какво ще чуе — нали всички говореха само за това, — но Бен все пак й го каза: хвана я за рамото и й прошепна (беше толкова близо до нея, че дъхът му разроши косата й), сякаш споделяше някаква тайна:

— Той се е събудил. — Дъхът му разроши косата й. — Рогатото момче — принцът — е свободен. Избягал е и може да е къде ли не. Трябва да го открием, преди някой друг да го намери.

— Ами-и-и-и… не знам — промърмори тя. — Вече не се занимаваме с тези неща.

— Стига де, ще бъде като едно време — поусмихна се Бен. За първи път от години очите му радостно блестяха. — Стрелецът единак излиза от усамотението и се впуска в последна битка, съпровождан от верния си помощник. И знаеш ли защо?

— Защото той е нашият принц — отговори Хейзъл. Знаеше, че е точно така. Знаеше, че тъкмо двамата с Бен (или само тя) трябва да спасят рогатото момче. И може би да изживеят последното си приключение.

— Защото е нашият принц — повтори Бен, все едно казваше „амин“ след молитва.