Холи Блек
В най-потайните дебри (18)

Осемнайсета глава

Хейзъл никога не беше спала в едно легло заедно с момче, освен с брат си. Струваше й се, че това ще разкрие всичките й дефекти, заради които се проваляха връзките й. Представяше се как цяла нощ ще се мята в леглото, ще издърпва завивките само върху себе си, насън ще рита човека до себе си, а на сутринта ще се чувства гузна. Не си беше представяла обаче какво ще усети, когато облегне глава на рамото на Джак. И как ще се опива от миризмата му — ухание на гори, долчинки и дълбоки езера, — без той да забележи. Не си беше представяла как той бавно ще прокара длан по гърба й, сякаш не знае как да престане, и как от допира му ще се разтрепери като лист.

За първи път, откакто го беше чула да изрича онези думи, тя си позволи да си ги припомни с наслада. „Знай, че те харесвам. Да, харесвам те“ — беше й казал, преди да му признае, че служи на Елшовия крал и че му е спестила куп подробности за себе си. Всичко се беше случило толкова бързо, че още й беше трудно да го повярва.

Така и не й беше останало време да признае на Джак, че също го харесва.

Можеше да му го каже сега — да го събуди и да си излее душата пред него. Може би той не спеше дълбоко, а само беше задрямал, и щеше да чуе всичко, ако му го прошепнеше… Докато се колебаеше как да постъпи, в коридора се чуха стъпки.

Брат й влезе в стаята, без да почука. Носеше три порцеланови чаши с кафе, а зад него, също с чаша в ръка, беше рогатото момче, по-точно Северин, който остана на прага. Северин носеше дрехи на Бен и се държеше съвсем естествено, сякаш се намираше в гората. Северин, когото би трябвало да залови и да заведе при баща му. Северин, когото беше освободила и който сега иронично й се усмихваше.

Тя отметна завивките и се прозина. Стана от леглото, взе от тоалетката шиш за коса и го насочи към принца, сякаш беше копие, после го използва, за да закрепи кока си.

Северин вдигна чашата с кафе като за наздравица.

— Виждам, че още не си намерила моя меч. — Повдигна вежда, поусмихна се и отпи от кафето, а Хейзъл се изчерви.

Бен се приближи до нея и й подаде нейната чаша, сякаш поднасяше дар в знак на помирение.

Тя отпи голяма глътка кафе, но беше толкова преуморена, че кофеинът не я ободри, но пък топлата напитка със соево мляко прогони вкуса на собствените й сълзи. Тръсна се на столчето пред тоалетката и попита:

— Нещо ново?

Бен се обърна към Джак:

— У вас се събират хората от града. Всички смятат, че случилото се с Аманда и кошмарът в училището са станали, защото не си бил изпратен обратно в Кралството. Намислили са те върнат насила при „твоите“. Обаче ние ще те отведем на безопасно място, където никой няма да те намери.

Джак се ококори.

— Какви ги говориш? — Прокара длан по челото си и попита: — И майка ми ли мисли като тях?

— Джак не е домашно животинче, което можеш да дадеш другиму, ако вече не ти харесва — намеси се Хейзъл.

— Не вярвам родителите ти да имат вина — каза Бен. — Мисля, че е работа на групичка полудели от страх хора.

— Ето защо тя ме отпрати — замислено промълви Джак. Изрече думите бавно, сякаш искаше да отговарят на истината, но се боеше да не греши. — Не защото не ме е искала в дома си, а понеже е знаела, че целият град ще се събере там. Но… но те ще обвинят семейството ми, ако не съм там. — Той взе обувките си.

— Виж, както самият ти каза, целият град ще е там — спря го Хейзъл. — Нямаш никаква вина за неприятностите, които ни сполетяха. Абсолютно никаква.

— Тъкмо това ще им кажа. — Той излезе от стаята и заслиза по стълбището.

— Отивам с него! — Хейзъл грабна ботушите си, но не ги обу — нямаше време. Преди да излезе, нареди на Бен: — Задръж го тук. Задръж принца тук, докато се върнем.

Докато слизаше по стълбището, чу как Северин се провикна:

— Да беше ме взела с теб! Писна ми хората да говорят за мен, все едно още спя в ковчега.

Хейзъл изтича навън и видя, че Джак вече е седнал зад волана на колата на Бен — навярно знаеше на кое място брат й държи резервния ключ. Едва успя да се отпусне на седалката до него, преди той да завие и да потегли по шосето.

* * *

Къщата на семейство Гордън — красива постройка в колониален стил, беше боядисана в кремаво, а прозорците и первазите — в бяло. Издигаше се на малко възвишение и сякаш гледаше с презрение по-малките и по-неугледни къщи. Беше старинна, поддържана с любов и достатъчно голяма, че да побере половината град, което явно се беше случило през този ден.

Гумите на колите, паркирани от двете страни на алеята, бяха оставили дълбоки следи върху моравата. През лятото Хейзъл често виждаше как господин Гордън, плувнал в пот от жегата, коси и полива тревата. Никой не преминаваше по моравата пред къщата — нито пощальонът, нито приятелите на Джак или Картър, нито дори кучето, което знаеше, че ако иска да потича, трябва да обикаля из задния двор. Калните следи от гуми и стъпканата трева извадиха от релси Хейзъл — изглежда, правилата внезапно се бяха променили.

Джак сви юмруци и закрачи по-бързо.

Отвори външната врата и влезе във фоайето. Всички дървени части бяха боядисани в бяло и сякаш блестяха под лъчите на слънцето, нахлуващо през прозорците в стаите, където жителите на Феърфолд стояха прави или седяха на сгъваеми столчета и отпиваха от пластмасови чаши с кафе. Други се бяха настанили на канапетата и креслата, събрани от всички помещения в къщата, за да се сместят всички присъстващи. Изглежда, никой не забеляза Хейзъл и Джак.

Госпожа Питс, която работеше в пощенската станция, говореше на госпожа Гордън и непрекъснато клатеше глава:

— Ния, разбери, че не искаме да ви създава неприятности. Ще бъда откровена обаче: всички са на мнение, че онова, което ти стори, влоши отношенията ни с горските същества. Не е съвпадение, че се озлобиха, когато ти открадна от тях Джак.

Хейзъл се запита дали наистина е така. Нямаше как да знае, защото тогава е била новородено бебе. Когато местните разказваха, че навремето Неземните не са били толкова кръвожадни, тя приемаше думите им за нещо, случвало се преди много десетилетия, а не само преди двайсетина години.

Кога положението е започнало да се влошава?

— Така не може да продължава! — заяви шерифът. — През изминалия месец нещо лошо става в гората. Някои от вас може би са чули за няколкото нещастни случая, които не бяха споменати във вестника, но всички знаят за кошмара в училището. Аманда Уоткинс не е първата, изпаднала в кома — преди месец открихме в покрайнините на града и някакъв непознат тийнейджър, явно пътуващ от щат в щат. Колата му беше сред лозниците и те така я бяха скрили, че не се виждаше от пътя. След две седмици пък Брайън Кийнинг отишъл да си играе в гората зад семейната къща и по-късно го намерили, свит на кълбо, върху купчина сухи листа. Елфите се надигат срещу нас и вече е ясно, че надеждите рогатото момче да ни спаси след пробуждането си са били напразни.

Хейзъл си спомни обещанието на Елшовия крал, че положението в града ще се нормализира, че всичко ще си бъде постарому, ако тя му заведе Северин. Какво нахалство — сякаш това предложение беше щедро и благородно! Смяташе, че е наясно колко зле са нещата във Феърфолд, че знае всички тайни на градчето. В крайна сметка се беше оказало, че греши, и то много.

— Не можем да се доверим на подменения — заяви господин Шрьодер. — Дори ако те не желаят да им бъде върнат, аз не го искам тук. Твърде опасно е.

През лятото, докато работеше за него, Хейзъл го харесваше, но в този момент го намрази. Като в просъница чу гласа на майка си:

— Джак е приятел на двете ми деца. Познавам го, откакто се помня. Не бива да го обвиняваме само защото е единственият Непокорен, когото сме виждали. Отгледан е тук, във Феърфолд, и е един от нас.

Хейзъл изпита неописуемо облекчение, задето майка й се беше застъпила за Джак, обаче другите не бяха впечатлени от думите й. Явно вече бяха взели решение.

— Елфите се държаха добре с нас — обади се възрастната госпожа Къртлинг, която стоеше под две кръстосани саби от Испано-американската война, окачени на стената, и изглеждаше непоколебима. Преди много години беше управлявала града като кметица и всички твърдяха, че се е справяла добре. — Имахме споразумение, но някой го наруши.

— О, я стига! — сопна се майката на Джак. — Те невинаги са били благоразположени към нас. Не се опитвайте да пренапишете историята, за да оправдаете решението си! Не е съвпадение, че се озлобиха, когато Джак заживя с нас. Навярно си спомняте, че не отвличаха децата ни, както отвлякоха Картър.

— Е, може би „благоразположени“ е твърде пресилено — кимна госпожа Къртлинг. — Но не можеш да отречеш, че животът в нашия град не е като в другите населени места. Както и че във Феърфолд ти харесва, иначе нямаше да накараш мъжа си да напусне онзи тузарски колеж и да дойде с теб тук, вместо да останеш при него. Ако сте търсили нормалност, щяхте да живеете в Чикаго. И нямаше да има никакъв Джак. Какво стана всъщност? Върна си сина, отвлечен от елфите, и дори дълго отглежда в дома си тяхно отроче, въпреки че нямаше причина… освен недалновидността на майка му. Обаче надали си мислила, че ще го задържиш завинаги.

Хейзъл беше виждала на бюрото на госпожа Картър брошури на престижни колежи — явно си е въобразявала тъкмо това — че Джак ще си остане при нея завинаги. Огледа се и видя хора, които познаваше, откакто се помнеше, дори няколко свои съученици. Повечето кимаха, сякаш предаването на Джак на елфите щеше да е нещо повече от начин да прогонят страховете си.

В крайна сметка тук, във Феърфолд, елфите причиняваха злини само на туристите, тоест ако някой пострадаше, значи се беше държал като турист, беше нарушил правилата на Неземните. И докато имаха на разположение изкупителна жертва, нямаше да признаят колко са безпомощни.

— Същото е като да намериш едно от ония милички пиленца на лешояд — обади се Лекси Карвър, сестрата на Франклин, която беше сред най-младите жени, присъстващи на събранието. Във Феърфолд се говореше, че семейството й се храни с животни, убити от преминаващи автомобили, и че (ако слуховете бяха верни) един от далечните им предтечи е бил трол. — Иска ти се да го занесеш вкъщи, да го гушкаш и да го нахраниш с парченца месо, но ако го сториш, ще потиснеш инстинкта му на хищник и после то няма да си намира храна. Това момче няма място тук, Ния. Опасно е и за него. Противоестествено е.

— Не мислите ли, че е твърде късно за тази метафора? — Картър, който до този момент се криеше на стълбището, се изправи пред тях. — Злото е сторено. Тя вече го е нахранила с месо. И да, чета между редовете на онова, което казвате: Джак няма да оцелее, ако го върнем на елфите.

— Млъкни! — сряза го майка му.

Той промърмори „Извинявай“ и понечи да се върне на стълбището, но се сепна, като видя Джак и Хейзъл на прага на стаята.

— Ще имаме предвид съображенията ви — отново заговори майка му, — но се надявам да разберете, че само ние имаме право да решаваме, и… — Тя проследи погледа на Картър и се вцепени. Разговорите замряха, настъпи тишина, когато жителите на Феърфолд разбраха, че онзи, когото са обсъждали, е бил тук през цялото време и е слушал какво се говори за него.

— Тръгвам — промълви той.

Никой не продума, хората само отпиваха от чашите си — явно не знаеха какво да кажат.

— Да, разбира се — възкликна Хейзъл, давайки си сметка, че говори твърде високо. Хвана го под ръка, преструвайки се, че не го е разбрала. — Имаш право. Да тръгваме, и то веднага. Не ми се остава тук. Хайде!

— Не! — Той поклати глава. — Само аз тръгвам. Ще се върна при тях. Щом всички тук го искат, ще се върна и…

Майка му го прекъсна:

— Никъде няма да ходиш! Оставаш тук! — В гласа й прозвучаха стоманени нотки, тя даваше да се разбере, че няма да се предаде лесно, само че Хейзъл видя как присъстващите се споглеждат и кимат — вече бяха приели предложението на Джак. В градчетата като Феърфолд открай време важеше законът „Казана дума, хвърлен камък“.

Стига, разбира се, той да не се отметнеше.

— Не, няма! — извика Хейзъл, обаче той само тръсна глава. — Кажи им, моля те! Кажи им за Елшовия крал и за сестра си Сороу. Кажи им истината. Ще гарантирам за теб.

— Няма да ми повярват. И ще намерят причина да не повярват и на теб.

— Ния, прояви здравомислие. Може би той не иска да остане при нас — не сме неговият народ — намеси се една жена.

Хейзъл не видя коя е — кръвта беше нахлула в главата й, сърцето й биеше до пръсване и гръмките му удари заглушаваха мислите й. Сякаш стоманен обръч стегна гърдите й, образите пред очите й се размазаха.

— Не се безпокой, мамо — обади се Картър. — Той остава тук.

Джак се обърна към него и гневно възкликна:

— Не си ти онзи, който решава вместо мен, ясно?

— Съгласен ли си аз да отида при елфите? Може би ги е яд, че са ме откраднали от тях. Някой помисли ли по този въпрос? — Картър огледа присъстващите, сякаш ги предизвикваше да кажат, че е недостоен за интереса на Неземните. — Може би са искали мен, а не него!

— Много благородно от твоя страна — промърмори госпожа Къртлинг. — Обаче не мисля, че…

— Джак, чуй ме. — Майка му се приближи до него. — Знам, че искаш да защитиш всички, стига да можеш. Дори ако това означава да се изложиш на смъртна опасност. Ти си добро момче и винаги мислиш първо за другите. Готов си да се жертваш, нали? А тези страхливци тук смятаха да те прогонят — или насила, или чрез измама. — Огледа се, готова да сложи на мястото му всеки, който се осмели да й противоречи. — Смятаха, че с баща ти отначало няма да искаме да се разделим с теб, но в крайна сметка ще го сторим заради доброто на града ни. Въобразяваха си, че когато ножът опре до кокал, ще се откажем от теб. Обзалагам се, че и другото ти семейство е на същото мнение.

Хората в стаята зашепнаха помежду си.

Джак стоеше като ударен от гръм. Лицето му се изопна — може би от изненада, но по-скоро от страх в очакване на следващите й думи.

Тя погледна съпруга си, който се облягаше на стената, скръстил ръце на гърдите си.

— С майка ти доста си поговорихме снощи — подхвана той, обръщайки се към Джак. — Пет пари не даваме, ако ще всичко в града да изгори до основи. Интересуваш ни само ти.

Джак се засмя — от изненада, радост и може би притеснение. Така или иначе реакцията му беше, меко казано, странна, ако се съди по израженията на жителите на Феърфолд. Елфите се смееха на погребения и плачеха на сватби; липсваха им човешките чувства за събитията в живота на човеците.

— Събрали сме се за сериозно обсъждане, но май нещата се превръщат в долнопробно представление. — Госпожица Холт стисна обилно начервените си устни и вдигна ръка към очите си. Изгледа озадачено мокрите си пръсти и захлипа.

След нея заплака шерифът. Внезапно избухналата „епидемия от скръб“ бързо се разпространи сред присъстващите. Всички се просълзиха, майката на Хейзъл изстена и започна да си скубе косата.

Хейзъл погледна Джак, който така беше стиснал устни, че те се бяха превърнали в тънка линия. Той поклати глава, сякаш така можеше да отрече, да заличи случващото се. Сороу — Скръб — беше тук. Хейзъл усети присъствието й: почувства се, сякаш беше паднала в река и силното течение я носеше нанякъде. Или като гмуркач, загубил ориентация, който се мята в дълбините, без да знае как да изплува на повърхността.

Примигна и тръсна глава. Джак завърза на възел кичур от косата й, после й прошепна:

— Вече няма да плачеш.

Беше я защитил от магията на Сороу. Внезапно тя осъзна, че лицето й е мокро от сълзите й. Нямаше представа колко време е плакала, виждаше само, че хората наоколо още ронеха сълзи и ридаеха.

Външната врата се отвори с трясък, Бен се втурна в дневната и извика:

— Да бягаме! — Гласът му подейства така, сякаш стъклена чаша падна на пода и се разби на парчета. Всички се втренчиха в него. — Чудовището… онази чудовищна жена… идва насам.

След него влезе Северин. За миг Хейзъл го видя през очите на хората в дневната: висок, неземно красив, рогата му надничат измежду кестенявите му къдрици, очите му са зелени като горски мъх. Нямаше значение, че е с обикновени дрехи — самият той беше необикновен. Той беше олицетворение на представата им за елфите, той бе мечтата, довела ги във Феърфолд, която ги подтикваше да останат въпреки опасностите.

Хейзъл знаеше какво чувстват съгражданите й в момента — смесица от надежда и страх. И тя изпитваше същото. Северин беше нейният принц. Съдено й беше да го спаси, а той да стори за нея същото.

— Скрийте се! — заповяда той на изплашените хора, приближи се до стената, на която бяха окачени две саби и ловко ги измъкна от ножниците. За секунда ги задържа, сякаш преценяваше тежестта им, после се усмихна на Хейзъл и й подхвърли едната.

Тя машинално я улови, без да се замисли дали ще успее. Ръкохватката прилегна идеално, сякаш беше липсващ крайник, който като по чудо се е появил отново. Сабята не беше тежка — очевидно беше истинска, а не някакво евтино копие. Хейзъл неволно се запита дали е скъпа — като нищо можеше да я счупи, докато се сражава с чудовищната жена.

Кръвта й закипя — предстоеше битка.

— Обикновени хладни оръжия не могат да я наранят — каза, приближавайки се към Северин.

— Само трябва да я прогоним! — Той тръгна към вратата. — Всъщност тя не иска да стори зло никому.

Джак презрително изсумтя:

— Да, бе! Самата невинност!

Навън внезапен повей на вятъра разлюля дърветата и клоните им затракаха като кости на скелети.

Картър, който също плачеше, стоеше с майка си в отсрещния край на помещението. Джак се беше навел над баща си, милваше прошарената му коса и му шепнеше нещо.

Хейзъл се опита да се подготви психически за предстоящата битка. Изведнъж я обзеха съмнения. Може би онази Хейзъл, която нощем скиташе из горите, е била обучена от Елшовия крал, но другата, живееща през деня, нямаше да издържи сражението. А и вече не разполагаше с вълшебния меч. Щеше да оплеска всичко!

Дълбоко си пое дъх и стисна клепачи.

„Ти си рицар! — каза си. — Ти си рицар, истински рицар!“

Когато отвори очи, чудовището беше на прага. Всички, които още не плачеха, ужасено запищяха. Някои се затичаха към другите помещения или към стълбището, други се барикадираха зад мебелите, трети не помръднаха, сякаш от страх се бяха вкаменили.

Хейзъл дори не трепна. Когато зърна Сороу през стъклото, си я представи като някакво ужасяващо и уродливо същество, но всъщност тя повече приличаше на дърво, покрито е мъх и обвито със загниващи пълзящи растения. Вместо кости имаше клони, корени, подобни на шлейф, се разпростираха от стъпалата й. От главата й стърчаха преплетени вейки, процепите сред тях бяха запълнени с бучици пръст и листа. От чворестите отвори в дървото надничаха черни очи. От тях се стичаше лепкава червеникава мъзга, напомняща сълзи. Беше и красива, и страшна.

Извисяваше се над хората — беше най-малко с една глава по-висока от всеки присъстващ.

— Сороу… — Северин колебливо пристъпи към нея. Дори той изглеждаше изплашен, сякаш докато беше спал, изолиран от света, тя се беше превърнала в още по-страховито създание. — Сестрице!

Тя сякаш не го забеляза. От гърлата на хората наоколо се изтръгнаха гласове, задавени от сълзи, сякаш всички хорово изплакваха нейната скръб.

— Обичах го, а сега е мъртъв, няма го вече. Обичах го и те ми го отнеха. Къде е? Къде е? Мъртъв е, няма го вече. Къде е?

Още хора се разридаха, и то толкова силно, че се тресяха.

Сороу тръгна към брат си, по пътя се спъна в една масичка и я преобърна. Когато заговори, гласът й повече приличаше на свистенето на вятър сред клоните на дърветата, отколкото на глас на живо същество:

— Обичах го, а сега е мъртъв, няма го вече. Обичах го и те ми го отнеха. Къде е? Къде е? Мъртъв е, няма го вече. Къде е? Баща ми го отвлече. Брат ми го уби. Мъртъв е, няма го вече. Няма го вече. Къде е?

— Не го искаш! — възкликна Северин. — Няма да го направиш, сестрице моя, моля те. Не ме принуждавай отново да ти попреча.

Сороу прекоси стаята, Хейзъл и Северин вървяха от двете й страни. Хората запищяха. Госпожица Къртлинг изпадна в паника и вместо да се опита да избяга навън, попадна точно на пътя на чудовищната жена. Дълга ръка с пръсти от върбови клонки се протегна и я бръсна встрани, все едно беше паяжина. Движението беше почти незабележимо, но запрати госпожицата в стената. Мазилката се напука, бедната жена изстена и се свлече на пода.

През пукнатината се изсипаха мъх и мухъл, все едно вода нахлу в продънена лодка. Някаква жена се закашля и започна да плюе пръст.

Хейзъл не знаеше как да реагира, затова направи първото, което й хрумна — заби сабята в хълбока на страховитата жена.

Откакто се помнеше, беше слушала разкази за чудовището в най-потайното горско кътче. Мислеше си, че ако то бъде убито, елфите ще престанат да са жестоки и злонамерени и пак ще са само палави вълшебни същества. Толкова пъти си го беше представяла, че макар да осъзнаваше безполезността на реакцията си, дълбоко в себе си вярваше — ако забие сабята в чудовището, ще го рани тежко.

Острието дори не одраска Сороу, обаче я накара да се обърне към момичето и да се опита да вкопчи в него дългите си пръсти. Хейзъл се наведе, но за миг усети допира на изсъхнали листа и долови миризмата на прясно разкопана пръст. Въпреки мигновената й реакция Сороу все пак успя да я хване за косата. Няколко косъма се откъснаха и се понесоха във въздуха като перушинки. Продължавайки да я държи за косата, чудовищната жена я завлече до едно канапе и я запрати върху него.

Сабята изхвръкна от ръката на Хейзъл и издрънча на пода.

Хейзъл някак си успя да стане. Главата й се пръскаше от болка, костите й сякаш вече не бяха свързани помежду си. Някак си се дотътри до сабята, вдигна я и се обърна към Сороу.

Северин се беше покатерил на гърба й, придържайки се за вейките и клонките, обаче жената се отърси от него и се засили към мястото, на което беше паднал. Той се претърколи и скочи на крака, движейки се с невиждана досега ловкост и бързина. Сабята му полетя нагоре и се превъртя във въздуха. Беше много умел в сраженията с хладно оръжие. Обаче и неговата сабя отскочи от чудовищната жена, а тя отново го повали на пода.

В този момент господин Гордън тичешком слезе по стълбището — стискаше с двете си ръце ловджийска пушка. Подпря приклада на рамото си и се прицели в Сороу.

— Недей! — извика Северин, но господин Гордън сякаш не го чу и дръпна спусъка.

Изстрелът отекна като гръмотевица в затвореното помещение. Куршумите рикошираха от кората на чудовището, приличащо на дърво, и паднаха на пода, сякаш бяха камъчета, хвърлени от палаво дете. Сороу се спусна към господин Гордън.

Картър застана пред баща си и заплаши чудовищната жена с тежкия свещник, който беше грабнал машинално, обаче тя вкопчи в ръката му дългите си пръсти и го придърпа към себе си. Хейзъл изтича при тях и заби сабята в гърба на Сороу. Онази сякаш дори не забеляза какво са се опитали да й причинят.

— Ей! — кресна Джак и плисна нещо върху Сороу. Разнесе се тръпчивата миризма на алкохол. Той беше залял чудовището с бренди, взето от барчето на родителите му. — Ще те запаля! — извика отново и показа кибрита, който държеше в треперещата си ръка. — Назад! Остави ги на мира и се махай!

Сороу впери в него страховитите си очи и захвърли встрани Картър, който беше в безсъзнание и устните му бавно позеленяваха.

Всичко се случи само за миг.

Хейзъл чу как майка й изпищя. Погледна натам и видя, че Бен се опитва да я завлече зад старото пиано.

Джак драсна клечка кибрит.

Чудовищната жена се втурна към него и клечката угасна. Хейзъл се хвърли помежду им и замахна със сабята, опитвайки се да я забие в окото на Сороу. Острието одраска страната на чудовището, но не изтече мъзга.

Джак запали още една клечка и в този миг в стаята нахлу бурен вятър. Някъде в далечината заграчиха врани.

Северин нададе вой и отново се хвърли на гърба на чудовищната си сестра. Придържайки се за вейките, опря сабята до гърлото й, надявайки се да я изплаши, надявайки се да я спре. Тя обаче само се отърси, сякаш да прогони досадна муха. Хейзъл размаха сабята, опитвайки се да отсече ръцете й, дори невероятно дългите й пръсти-вейки. Нанасяше удар след удар, но по тялото на Сороу не оставаше дори драскотина. В един миг на чудовището сякаш му писна и запрати Хейзъл право в групичка хора, които закрещяха, когато тя се блъсна в тях.

Цялото тяло я болеше. Едва успя да се изправи. Ушите й пищяха, струваше й се, че всеки момент ще припадне. Примигна, но сълзите и кръвта, бликаща от безброй наранявания (които не знаеше кога е получила), замъгляваха погледа й. Нямаше представа още колко ще издържи, докато се опитва да съсече чудовището.

Северин падна на пода, претърколи се и скочи на крака. Още не се беше отказал, но нещо в него вече се беше предало.

Внезапно някой засвири на пианото.

Хейзъл се извърна и Сороу отново я повали на пода — ударът беше толкова силен, че тя се задъха. Изпъшка, обърна се на другата страна и се ококори: брат й седеше на столчето пред пианото, осакатените му пръсти пробягваха по клавишите. Той свиреше. След толкова години отново свиреше!

Свиреше така, че звуците напомняха човешки плач. Сороу започна да вие.

В един миг Бен сякаш се умори. Музиката престана. Осакатените му пръсти, които не бяха зараснали правилно, защото се беше възпротивил да се лекува, не бяха достатъчно гъвкави, за да свири на пиано. Хейзъл се сепна, все едно се изтръгна от хипноза: защо го зяпаше, вместо да се възползва от няколкото секунди, които й беше осигурил? Изправи се бързо, надявайки се да не е твърде късно.

Спусна се към Сороу, но чудовищната жена беше подготвена. Сграбчи я и я запрати с такава сила върху канапето, че краката му се счупиха. То се прекатури назад и повлече със себе си Хейзъл. Зави й се свят, като замаяна се втренчи в съществото, надвесено над нея. В клоните, мъха и в блестящите черни очи.

— Мъртъв е, няма го вече, мъртъв е, няма го вече — прошепна Сороу. Протегна към Хейзъл дългата си ръка и…

В този момент Бен запя. Всъщност не запя, а от гърлото му се изтръгнаха звуци — същите, които би изсвирил, ако пръстите му не се бяха уморили. Песента — ако беше песен — напомняше плач, напомняше безутешното ридание на чудовището. Въпреки предпазващата магия, направена й от Джак, сълзите я задавиха и парнаха очите й.

Сороу нададе неописуем вой и се замята като обезумяла, събаряйки столовете. Пръстите-вейки разкъсаха тапицерията на канапето. Виеше от мъка.

— Бен! — извика Хейзъл. — Млъкни! Става по-лошо!

Той обаче не млъкна. Продължи да пее. Хората ридаеха от отчаяние и от гняв. Сълзите мокреха лицата им, просмукваха се в дрехите им. Тръшкаха се на пода, удряха с юмруци по стените. Сороу изтича до пианото, блъсна го и то с трясък се прекатури на пода. Чудовищната жена закри лицето си с пръстите-вейки. Раменете й от преплетени клони се тресяха от риданията й.

После Хейзъл разбра какво прави Бен — превеждаше Сороу през бурята на скръбта. Пееше, за да я избави от гнева, отчаянието и от непоносимата самота, защото нямаше начин да я накара да забрави скръбта или да й се съпротивлява. Единственият начин да се сложи край на мъката беше тя да се преживее.

Ненадейно песента му се промени — стана по-нежна, по-сладка като утрото след цяла нощ плач, когато още имаш главоболие, но сърцето ти вече не е разбито. Като цветя, разцъфнали върху гроб. Постепенно всички престанаха да плачат.

Жената чудовище се вцепени.

Бен престана да пее и, капнал от умора, се отпусна на столчето пред пианото. Майка му, която още плачеше, пристъпи до него и вплете пръсти в неговите.

За миг се възцари гробна тишина. Сороу се огледа, странните й очи се спряха на всеки в стаята, сякаш тя се пробуждаше от дълъг сън. Северин стана и се приближи до нея.

Тя наведе глава, изгледа го, протегна към него дългите си пръсти-вейки. Този път изглеждаше като мислещо, разбиращо всичко същество. Само дето „изражението“ й беше непроницаемо. Хейзъл нямаше представа дали страшната жена се кани да удари брат си, или не.

Принцът вдигна ръка и докосна обраслата й с мъх страна. За секунда Сороу сякаш притисна устни към дланта му. После се отдръпна, с тежки стъпки прекоси помещението, заобикаляйки счупените мебели и онемелите жители на Феърфолд, и изчезна.