Холи Блек
В най-потайните дебри (15)

Петнайсета глава

Бен стоеше на прага на стаята на сестра си и невярващо се взираше в бележката на леглото — страница от тетрадка с няколко думи, набързо написани с химикалка:

Не се сърди на Джак. Принудих го да ме заведе. Бъди спокоен, всичко е наред и не съм сама.

Той удари по стената със сакатата си ръка, потрепери от болка и намръщено се загледа в люспиците от боята, полепнали по пръстите му. Беше ядосан — на сестра си, на себе си, на целия свят. Не проумяваше защо Хейзъл не му се похвали, че е освободила техния принц, защо го остави да трамбова из гората под проливния дъжд и да се излага като кръгъл глупак, вместо да му каже какво е направила. Може би не е искала да го засегне, но само го беше накарала да се почувства като пълен нещастник.

Нямаше втора като нея, открай време беше уникална. Непрекъснато се опитваше да закриля някого — хората в града, родителите си (когато изпускаха юздите на реалния живот), самия него — помогна му да не се помисли за страхливец, след като се отказа от ловуването. Докато нещо незнайно и страшно вилнееше в училището и всички избягаха, обзети от паника, тя остана там, за да помогне на Моли. Той помнеше как накрая сестра му излезе, демонстрирайки обичаното си перчене, сякаш казваше: „Не ми трябват нито магии, нито благословията на елфите!“

Той, Бен, разказваше истории. Хейзъл се превръщаше в главната им героиня.

Беше смела. И кръгла глупачка, задето тази нощ беше отишла, където не й е мястото.

— Бен? — провикна се от долния етаж майка му. — Какво стана? Удари ли се?

— Нищо ми няма!

— Чакам те тук. Вземи и сестра си.

Майка им беше в кухнята; навлякла беше дълга, изцапана с боя риза на мъжа си и изваждаше от хладилника развалена храна, която предстоеше да изхвърли. Вдигна поглед към него, когато той влезе, после отново се втренчи в пластмасовата кутия с плесенясал йогурт и промърмори:

— Баща ти се обади. Иска да отидем при него в Куинс за няколко дни.

— Така ли? Кога?

— Щом със сестра ти се приготвите — отговори тя и хвърли кутията в кофата за смет. — Понякога хич не харесвам този град. Тръпки ме побиват, като чувам какво се случва. Къде е Хейзъл?

Бен въздъхна.

— Ще я намеря.

— Не взимайте много багаж, чу ли?

За миг му се прииска да я попита дали фразата „тръпки ме побиват“ е признание, че и тя е изплашена. Интересно му беше да разбере как майка му съумява да си внуши, че лошото всъщност не е толкова лошо; тази й способност го изумяваше дотолкова, че понякога си казваше: „Сигурно съм луд, щом нищичко не забравям.“

Излезе навън и тъй като не знаеше какво да предприеме, около час седя на стъпалата на верандата — скубеше бурени и усукваше стъблата им, докато се скъсаха, взираше се в луната, изплувала на все още светлото небе. Накрая му писна да виси там и влезе обратно в кухнята.

— Хейзъл я няма — обяви.

Майка му се обърна.

— Какво означава това?

— Според теб какво означава? Няма я вкъщи. Излязла е преди няколко часа, вероятно за да разбере точно какво се случва в града.

— Но… това е опасно! — Майка му го изгледа така, сякаш й бръщолевеше врели-некипели.

— Да, знам — отвърна заядливо той и се качи в стаята си. Първо позвъни на Джак, но телефонът беше включен на гласова поща.

Мобилният на Хейзъл беше в стаята й.

Той се просна на леглото. Беше капнал от умора, защото предишната нощ изобщо не беше мигнал, а и усещането за безизходица беше смазващо. Нямаше представа какво да направи. Стисна клепачи, опитвайки се да разсъждава по-спокойно, и… заспа, както си беше с дрехите.

Събуди го студеният ветрец, нахлуващ през отворения прозорец. Той тръсна глава и примигна, взирайки се в мрака отвън. Нямаше представа колко време е спал, но знаеше какво означава познатото свиване под лъжичката — интуицията го предупреждаваше. Нещо опасно беше наблизо.

Усети едновременно страх и вълнение, което смразява кръвта: когато си легна, прозорецът беше затворен. Помнеше това усещане от времето, когато с Хейзъл бродеха из гората: косъмчетата на врата му настръхваха — сигурен знак, че макар да не вижда някое чудовище, най-вероятно то го вижда.

Изведнъж чу шепот:

— Бенджамин Еванс!

Той се сепна, седна в леглото и видя до прозореца някакво момче, осветено от пълната луна, което носеше неговите дрехи. За миг не можа да реагира, само глуповато премигна. Качулката на суитчъра скриваше лицето на момчето, но Бен позна дрехата, която беше оставил за един елфически принц, сгъната върху стара дървена маса.

— Здрасти — изхъхри; гърлото му така се беше свило, че гласът му едва се чуваше. Даваше си сметка, че това „здрасти“ е нелепо — трябваше да покаже, че не се страхува, въпреки че беше точно обратното. — Май все пак си решил да ме убиеш, така ли?

Северин отметна качулката. Смолисточерната му къдрава коса се разпиля и Бен видя връхчетата на рогцата зад ушите му.

Лицето му беше непроницаемо. Беше красив, убийствено красив. И принадлежеше на Хейзъл. Тя го беше освободила, затова беше предопределено той да я обикне. Онази Хейзъл, която беше целунал. Може би е била първата му целувка от един век насам. Може би тя не се беше влюбила в него от пръв поглед, но накрая щеше да го обикне. В приказките винаги ставаше така.

Самият Бен… Бен щеше да се влюби в него на мига.

— Дойдох да ти разкажа приказка — промълви Северин. — Ти си ми разказвал толкова много! Сега е мой ред.

— Защо? — избърбори Бен; още не му се вярваше, че Северин е тук, в стаята му. — Какво искаш? — Въпреки че осветлението не беше включено, той се срамуваше от глупавите постери по стените, от джинсите, които беше захвърлил на пода и не си беше направил труда да ги вдигне. Кошът беше претъпкан с дрехи за пране, а корковото табло до гардероба беше прикрепена пооръфана снимка на спящото рогато момче. Всичко в тази стая беше… позорно.

— Какво искам ли? Много неща. Засега обаче желанието ми е само да поговорим — отвърна Северин. — Установих, че гласът ти ми действа… успокояващо. Да поговорим за сестрите.

— За сестрите ли? Искаш да ти разкажа за Хейзъл, така ли?

— Не ме разбра — поправи го принцът. — Искам от теб само да слушаш.

Бен си спомни, че Северин беше казал същото на Хейзъл, преди да я целуне, и тези думи го прободоха право в сърцето. „Знам всичките ти тайни. Всичките ти мечти.“

„Ако принцът знае тайните на Хейзъл, сигурно още по-добре знае моите — помисли си. — Тя нали ходех при ковчега му почти всеки ден? Аз говорех на рогатото момче така, сякаш говорех на себе си.“ Признал беше на Северин, че на Нова година се беше напил с евтино шампанско и беше повърнал в храстите пред къщата на Намия, споделил беше с него колко приятно му е станало първия път, когато го е докоснало момче; разказал му беше кои съученици се мразят и кои само се преструват. Май Хейзъл имаше право, като не споделяше с него важните неща…

Северин дълбоко си пое въздух и заразказва:

— В непроходимите гори, като тези около Феърфолд, живеят предимно елфи-самотници, които са недолюбвани от придворните на царя. Защото са твърде необуздани и твърде грозни, при това са склонни към насилие.

— Елфи-самотници ли? — избърбори Бен, опитвайки се да не пропусне нещо.

— Да — отговори Северин. — На тези пука не можеш да се довериш. Сред тях са зелени жени, които ще те оглозгат до кости, ако стъпиш където не трябва; елшови девици, които вдъхновяват творците да създават шедьоври и ги запращат в дълбините на отчаянието; зли ненаситни тролове с дълги космати опашки, пакостливи гномове, домашни духове, мънички феи пикси с разноцветни криле, напомнящи стъклопис, и всички останали: всички ние, които живеем в пустошта или в домашните огнища на смъртните, а не в дворци, не си играят на крале, кралици и пажове и не са аристократи като баща ми.

— О! — възкликна Бен, поразен от старомодната дума смъртни, използвана за всичко, което умира.

Северин докосна страната на Бен, чието лице беше пламнало. Момчето усети лека миризма на земя и трева, когато принцът хвана кичур от косата му и го пъхна зад ухото му. И сякаш се вкамени от лекия допир.

Северин отдръпна ръка и отново заговори, а Бен отчаяно се питаше какво е означавало докосването и дали не е било непреднамерен жест. Стори му се, че очите на принца блестят по-ярко от друг път.

— Майката на сестра ми Сороу беше придворна дама, заченала от баща ми преди изгнанието му. При бягството си той отвлече Сороу и ковача, направил седемте магически меча (включително онзи, който търся), които татко също открадна. Този ковач беше същество на име Гримсън и можеше да сътвори от метал всичко, каквото ти дойде на ума. Баща ми дойде във Феърфолд заедно със свитата си и се обяви за Елшов крал, защото елшовото дърво е почитано като цар на горите. Обаче фразата „Елшов крал“ има и по-зловещо значение. Може би си чувал това: „Mein Vater, mein Vater, jetztfabt er mich an! Erlkonig hatmir ein Leids getan!“.

Бен поклати глава. Знаеше само, че фразата е на немски.

Северин се отдръпна от леглото, отиде до прозореца и се облегна на перваза така, че раменете му се опряха на стъклото. Изведнъж Бен откри, че отново може да диша. Прокара език по пресъхналите си устни, но не продума.

— „О, татко, о, татко, той ме държи! Елшовият крал стиска, ох, как боли!“ — Северин стисна юмруци; разкошните му пръстени, проблясващи под слабата светлина, контрастираха с износените джинси и суитчъра, взети на заем. — Строфата е от стихотворение на един от вашите поети, в което се разказва за човек, чието дете умира в прегръдките му по вина на Елшовия крал. Елшовият крал се храни с болка, страданието е любимата му напитка. Той е владетел на всички елфи-самотници тук, във Феърфолд, и една от тях дори го дари със син — момче, което прилича на рода на баща си, но е взело от майка си рогата, увенчаващи челото. Моята майка беше пука, което означава, че макар във вените ми да тече кръвта на баща ми, аз нямам право да наследя трона — в мен има твърде много дървета, листа и пустош. Често си мисля, че ако баща ми ме харесваше поне малко, щеше да пощади мама.

„Каквото и да говори рогатото момче, то е истински принц“ — помисли си Бен. Спомни си как Северин беше казал, че майка му е била съсечена пред очите му. Заради баща му ли? Северин продължаваше да говори. Беше отличен разказвач, гласът му беше мелодичен и речта му приличаше на напев.

— Въпреки че непрекъснато се стараех да угодя на баща си, а Сороу не даваше пет пари за него, тя му беше любимката. Слушах го как й разказва плановете си да отстрани от трона кралица Силариал, която го беше изпратила в изгнание — времето не беше укротило нито амбициите му, нито гнева му. Сестра ми го ласкаеше, като казваше, че съдбата го е довела тук, и той се надуваше като паун. Тя харесваше и гората, и града. Всичко вървеше добре, докато тя не се влюби в смъртен младеж. — Северин произнесе последните думи така, сякаш сестра му се беше заразила от смъртоносна болест.

— А това лошо ли е? — попита Бен. Ту му се искаше Северин да се върне на леглото, ту се ужасяваше от тази възможност. Чувстваше се като кръгъл глупак.

Принцът повдигна вежди.

— Според баща ми ли? Надали би могла да стори нещо по-лошо.

— А ти беше ли съгласен с него? — промърмори Бен, питайки се колко ли противен изглежда в очите на Северин.

— О, да. Момчето — русокосо и широкоплещесто — се казваше Йоханес Ерман и обичаше да се разхожда в гората. Мечтаеше и съчиняваше оди за скришни езерца и поляни с полски цветя, после рецитираше тези оди на всеки, който се съгласеше да го изслуша. Честно казано, никак не ми харесваше. Всъщност аз го убих.

Бен не можа да се сдържи и се засмя. Беше като в приказка — безумно и страшно.

Северин се усмихна, все едно и на него му беше забавно — заради реакцията на Бен или заради спомена какво удоволствие му беше доставило убийството. Усмивката подсили красотата му — беше твърде лесно да се забрави, че той не принадлежи към човешката раса и че е невъзможно да се държи като обикновен земен човек.

— Не го убих веднага; ако го бях сторил, може би нещата щяха да се развият по друг начин. Сестра ми стана негова съпруга, отказвайки се от дрехите си, изтъкани от лунни лъчи, и от необузданите веселби сред природата. Позволи да й облекат тежка старомодна копринена рокля от Германия, която не й беше по мярка и й беше заета от майката на младоженеца, и да я отведат в една тяхна църква, където извърши техните брачни обреди.

Бен се опита да си го представи. Шепненето през капака на стъкления ковчег донякъде беше като виковете на обезумелите зрители към любимия им музикант на сцената, като примирането при срещата с прочута филмова звезда. Но какво би се случило, ако изберат тъкмо теб и те поканят на частното парти след концерта? Дали този Йоханес не се беше почувствал точно така, като се е оженил за елфка?

— Баща ми разреши на Сороу да се омъжи само при условие че съпругът й се съгласи на гейс. Знаеш ли какво е това?

Бен не знаеше, затова подхвърли напосоки:

— Нещо като изпитание ли?

Северин поклати глава.

— Ирландска дума, означаваща забрана, табу: нещо, което можеш или не можеш да правиш. Условието на баща ми беше, че ако Йоханес три пъти разплаче сестра ми, повече няма да я види. Онзи глупак беше толкова влюбен в нея, че се съгласи. Сороу беше покорна и образцова съпруга: готвеше, кърпеше дрехите, грижеше се за градината и в неделните дни ходеше на църква. Стараеше се да създаде уютен дом за съпруга си, но колкото и да се опитваше, чудатостта й биеше на очи. Бродираше красиви рози и листа на маншетите на най-обикновени палта. Опитоми си синя сойка. Когато приготвяше сладка и желета, добавяше особени билки и си тананикаше цинични песни. Обаче обожаваше Феърфолд — така и не разбрах защо. Местните я гледаха накриво, но тя ги харесваше. Харесваше й да играе с децата и да се присмива на клюките по неин адрес. И макар аз да се подигравах на Йоханес, тя го обичаше.

Искам да разбереш, че ние не сме като вас, човеците — обикнем ли някого, то е завинаги. След като се ожениха, отношението на Йоханес към сестра ми се промени. Колкото и Сороу да се стараеше да му угоди, той все повече се страхуваше от странностите й.

— Значи е бил гадняр. — Бен се облегна на таблата на леглото. Ах, каква тръпка беше да седиш в кревата и да водиш такъв разговор, дори и ако историята беше с трагичен край! — Тя съжали ли, че се е омъжила за него?

— Ние сме верни в любовта, докато престанем да обичаме. За нас тя не помръква постепенно, а угасва като духнат пламък на свещ.

За Бен любовта беше като пламък, в който мечтаеше да се прероди. Разбираше защо Сороу е избягала, за да започне на чисто. И за първи път разбра колко неразумно е постъпила.

— Това ли се е случило? — промърмори.

— Уви, не. — Северин се изправи и леко се обърна, профилът му се очерта на фона на лунната светлина. Навярно не искаше Бен да види промяната в изражението му. — Може би Йоханес забрави гейса или не се замисли за последствията, но на няколко пъти той разплака сестра ми. Първият беше, когато й се скара публично за необуздаността й; вторият — когато я упрекна, че не спазва съботния ден — шабат. Третият — когато я удари. Четвърти път нямаше.

Баща ми донесе от Източното кралство седем вълшебни меча, два от които бяха необикновени. Единият се наричаше Верния, другият — Могъщия. Първият никога не пропускаше целта. Вторият можеше да пререже всичко — камък, метал, кости. Татко ми го даде и ми заповяда да убия Йоханес. Бях вбесен, презирах човеците и много исках да си спечеля обичта на баща ми. Изчаках Сороу да тръгне да бере билки, отидох в къщата й и намушках Йоханес.

— Убил си го? Хладнокръвно? — Беше от онези кошмарни разкази, след които децата не могат да заспят и се ослушват за нещо, което пълзи в мрака.

— Неговата кръв кипеше — отбеляза Северин, взирайки се в гората. — Моята — също. Бях толкова ядосан, че не се замислих как ще се почувства сестра ми. Защото беше влюбена в него, разбираш ли? Чувствата й не бяха помръкнали като угасена свещ. — Той поклати глава. — Всъщност може би греша. Може би нашата любов по нищо не се отличава от вашата, може би всеки обича, докато в един момент не престане… или пък всеки — и хора и елфи — обича по различен начин. Прощавай, че се разприказвах. Израснах с хвалбите на баща ми за превъзходството на нашата раса и въпреки че десетилетия наред слушах какво говорят подобните на теб, още не съм се отърсил от противната арогантност.

Бен съжали, че е попитал какво е почувствала Сороу — може би принцът си беше помислил, че му намеква нещо друго.

— Не, аз исках… — избърбори, обаче Северин го прекъсна:

— Не бях прозрял истината. Мислех си, че след като Йоханес е човешко същество, животът му няма стойност. Какво би означавала смъртта му? Струваше ми се нелепо, че сестра ми е влюбена в такова същество, камо ли да бъде малтретирана от него. Мислех си, че щом не се държи добре с нея, тя трябва да го замени с друг. Нямах представа колко безкрайно дълъг може да е един ден. Докато лежах неподвижен в онзи ковчег, не знаех, че животът на един смъртен ще ми се струва безкраен.

Бен машинално стана от леглото и макар да подозираше, че или ще загуби съзнание, или ще умре, сложи длан на гърба на Северин, после прокара пръсти нагоре и докосна косата на тила му, фина като коприна.

За миг Северин се напрегна, после тежко въздъхна.

— Може ми ревността водеше ръката ми, защото Сороу беше единствената, на която се доверявах в двора на баща ми. Тя винаги взимаше моята страна, когато спорех с него. Измисляше ми глупави песнички, когато бях тъжен. Откакто напусна живота ми, бях самотен и исках всичко да е постарому. Склонни сме към самозаблуда, ако това ни устройва. Бен не беше помръднал ръката си и се чувстваше неловко — тъпо беше да я отдръпне, обаче щеше да е неописуемо дръзко да я сложи на рамото на Северин или на гърдите му. Вдишваше лъхащия от него аромат на прясно окосена трева, наслаждаваше се на допира до топлата му кожа.

Веднъж беше завел едно момче в гората и се беше натискал с него до стъкления ковчег, въобразявайки си, че целува рогатото момче. Беше го споделил със Северин и това не беше най-унизителното, което му беше казвал, мислейки, че той спи и не го чува.

Не си отмести ръката. След малко принцът отново заговори:

— Тя скърбеше, скърбеше безкрайно за мъртвия си съпруг. Напусна дома си, скри се в гората, легна на покритата с мъх земя и продължи да плаче. Толкова силна беше мъката й, че бръмбари и птици, мишки и елени плачеха заедно с нея, докато безутешната скръб не ги превърнеше в гниещи купчинки от козина и кости. Камъните и дърветата плачеха заедно с нея — едните се пукаха, на другите падаха листата, сякаш ронеха сълзи.

Намерих я и я помолих да престане да скърби, но тя дори не пожела да ме изслуша — ненавиждаше ме заради онова, което й бях причинил. Захвърлих Верния и започнах да я моля да ми отмъсти, да направи с мен каквото поиска, обаче тя отново не ме изслуша. Скръбта я преобрази в чудовище. Милата ми сестра се превърна в кошмарно същество, изтъкано от мъка и тъга, и аз бях причината това да се случи.

— Сестра ти е… онова чудовище ли? — ахна Бен.

— Да. Съществото, което вилнее във вашия град, е сестра ми. Някогашната ми сестра. Ето защо дойдох при теб — да ти разкажа тази история. Искам да разбереш, че ако мога, ще я спася. Каквото и да ми струва. Но и ти трябва да си наясно на каква опасност се излагаш.

Бен беше наясно относно сестрите. И относно историите. Не разбираше обаче с какво е заслужил честта да му бъде разказана тъкмо тази история.

— Дошъл си да ме предупредиш, така ли? — измънка.

— Когато чух гласа ти през онази нощ, веднага разбрах чий е. Познавам го по-добре от собствения си глас. Години наред бях лишен от способността да говоря. Сега обаче мога. Тъкмо с теб искам да разговарям. Тъкмо с теб, защото съм ти много задължен.

— Задължен ли? — промърмори Бен, осъзнавайки, че повтаря като папагал думите на принца.

— Щях да полудея, докато лежах в ковчега и слушах толкова много гласове — какофония от звуци, от неразбираеми думи, които се наслагваха, а времето течеше на неравномерни интервали и често губех представа за него. После ти започна да ми говориш. Да говориш на мен. Тогава започнах да измервам времето е интервалите между посещенията ти.

Бен се изчерви. Това вече беше прекалено. Внезапно осъзна, че Северин ще го нарани много по-сериозно, отколкото някой го е наранявал преди, защото той, Бен, вече беше притиснал до гърдите си върха на ножа и беше накарал този непознат да хване дръжката.

Обичаше Северин, а почти не го познаваше.

Принцът му доразказа тъжната история — как баща му се натъжил, че Сороу се е превърнала в чудовище, но все пак решил да се възползва от силата й. Наредил на Гримсън да направи ковчег, в който да я затвори, докато намери начин да направлява действията й. Северин разказа как е бил изработен ковчегът — металната рамка била от желязо, напоено с кръв, а кристалното стъкло — от пролети сълзи, — после добави как се опълчил на баща си — Елшовия крал, — и не му позволил да затвори в ковчега горката Сороу. Кралят побеснял, заявил, че съжалява, задето Северин и Сороу са се родили, заклел се, че ако направи дете на някоя жена, по-скоро ще му пререже гърлото, отколкото да му позволи да го предаде, както са го предали братът и сестрата.

Колкото и да му крещял, Северин не отстъпил, не позволи да положат сестра му в ковчега. После обаче Елшовият крал извадил от ножницата Могъщия — мечът, който винаги улучвал целта. И тъй като Северин бил захвърлил меча си, наречен Верния, не можел да се отбранява. Затворили го в ковчега вместо Сороу и останал там, докато сестрата на Бен не го освободила.

Бен се опита да се съсредоточи в думите, да проумее смисъла им, но в главата му се въртеше само една мисъл: че е безнадеждно влюбен.