Холи Блек
В най-потайните дебри (12)

Дванайсета глава

Вместо да отиде на обяд, Хейзъл изтича в тоалетната, наплиска си лицето със студена вода и се втренчи в огледалото, взирайки се в очите си. Надяваше се да види погледа на някой, който знае какво прави. Някой, на когото ще се довери да я измъкне от тази каша. Де такъв късмет…

Може би Джак щеше да я заведе на пиршеството, но като се озовеше там, трябваше да измисли какви въпроси да зададе, та елфите да си помислят, че знае повече, отколкото й беше известно; въпроси, на които те да отговорят, без да подозират, че й съобщават нещо ново. Само че момичето в огледалото не приличаше на изкусна лъжкиня. Изглеждаше притеснено, сякаш разбираше колко е закъсало.

В случай че не съумееше да излъже елфите, трябваше да им предложи нещо в замяна, защото те никога не правеха нещо даром. Ако притежаваше таланта на Бен, щеше да им изсвири нещо и въпреки счупените й пръсти мелодията така щеше да ги очарова, че те щяха да изпълнят всяка нейна молба. Ако беше като Джак, те щяха да й разкажат всичко като на една от тях.

Обаче не беше нито като единия, нито като другия. Не притежаваше магически способности, затова трябваше непрекъснато да е нащрек, да мисли бързо и да обръща внимание дори на най-малките подробности. Въздъхна, избърса си лицето с хартиена кърпа излезе в коридора… и за малко не беше повалена от ученик от по-долните класове — беше по-малкият брат на Лурдес, името му беше Майкъл, ако не я лъжеше паметта. Сълзи се стичаха по пламналото му лице, а като видя Хейзъл, от гърлото му се изтръгна сподавен стон.

— Какво е станало? Защо плачеш? — попита го тя.

— Не мога… — изхълца през сълзи той и избърса сълзите с ръкава си. — Мога да престана. Тя идва. Вече е съвсем близо.

Едва сега Хейзъл чу плача, идващ от класните стаи — ридания, прерастващи в писъци. Вратата на най-близката стая се отвори, в коридора изтичаха куп дванайсетокласници, облещени от страх и разплакани. Меган Рохас падна на колене и започна да си разкъсва дрехите.

— Моля те! — изхълца Франклин; от страха лицето му се беше изкривило до неузнаваемост. — Моля те, накарай го да престане. Целуни ме! Накарай го да престане!

Ненадейно Хейзъл си спомни предупреждението на Джак: „Нещо още по-опасно се крие в сянката на вашия принц.“

Отдръпна се от Франклин, от изкривеното му от ужас лице. Коридорът беше изпълнен с неприятната миризма на плесен и гнилоч.

— Толкова е тъжно — повтаряше през сълзи Лиз. — Толкова е тъжно. Много, много тъжно.

Хейзъл разбра, че се налага да намери Бен, преди да му се случи същото, което се беше случило на съучениците им. Затича се и зави по коридора към кабинета по рисуване. Светлина струеше през прозорците откъм училищния двор. Госпожа Нелсън, която преподаваше рисуване на горния клас, заключваше вратата на кабинета. В друга класна стая избухна взрив от смехове. Сякаш Хейзъл като по чудо се беше пренесла в друго училище, където нямаше изпаднали в истерия, ридаещи ученици.

— Събрание ли има в другото крило? — попита госпожа Нелсън. — Чух някакви викове.

Хейзъл се опита да отговори, заваляйки думите, но внезапно над тях изпращя високоговорител, чу се ридание. Ужасяващият звук заседна в главата на Хейзъл, както дъвчещ бонбон засяда в гърлото.

Учителката се сепна, после промърмори:

— Сигурно някой неволно е натиснал бутона за включване. Хейзъл чуваше плача във всеки удар на сърцето си. Във всеки свой дъх. Той отекваше в главата й. Беше толкова тъжен, че сякаш пробуди цялата печал, която беше изпитвала през живота си.

Госпожа Нелсън залитна и се подпря на прозореца, дъхът й го замъгли. Очите й се наляха със сълзи. После Хейзъл видя как по стъклото пълзят зеленикави петна като от плесен или мъх. На клоните на дървото отвън накацаха черни врани и заграчиха.

— Да се махаме веднага! — прошепна тя. Олюлявайки се, отстъпи назад, но чу как учителката се строполи на пода и зарида.

Нямаше време за губене. Очите й вече се наливаха с горещи сълзи, които я задавяха, връхлетяха я спомени за всички ужасни мигове в живота й. Спомни си колко безпомощна се чувстваше, докато гледаше полуразложения труп на Адам Хикс. Спомни си как повърна на един купон на родителите й, когато омете голямо парче торта, преди да се усети, че блатът е напоен с ром. Прилоша й, потърси майка си, но беше заобиколена само от непознати. Изтича в тоалетната и повръща толкова дълго, че сякаш изминаха часове, докато накрая повръщаше само кръв и някакъв непознат мъж наля от чешмата чаша вода и й я подаде. Спомни си за още много вечери, за счупените пръсти на брат си и как ноктите му почерняха и опадаха един след друг. От всички момчета, с които се беше целувала, първо си спомни имената на онези, които после я намразиха, защото по-лесно си спомняше събитията, причинили й болка и скръб. Искаше й се да легне на лепкавия линолеум, да се свие на кълбо и да ридае, докато има сили. Изглеждаше безсмислено да се съпротивлява на изкушението, но все пак остана права. Изглеждаше безсмислено да прекоси коридора, но все пак го прекоси.

„Включи противопожарната аларма! — заповяда си, макар да не беше сигурна, че ще може. — Не мисли дали можеш да го направиш, а действай.“ Плачът се усили и прогони мислите й. Тя хвана червената метална ръчка, отпусна се на нея с цялата си тежест и натисна.

Алармата се задейства и воят й почти заглуши виковете риданията, писъците и граченето на враните. Хейзъл почувства нетърпимо главоболие, но пък умът й се беше прояснил. След секунда от класните стаи заизлизаха ученици. Бяха мъртвешки бледи, лицата им бяха мокри от сълзите, клепачите — зачервени. Обикновено в коридора настъпваше суматоха, всички говореха високо, звъняха мобилни телефони, но в момента беше тихо като в гробница.

— Лиз? — Учителят по трудово обучение притича и клекна до неподвижната госпожа Нелсън. — Еванс, какво се случило? Какво става?

— Не знам. — Хейзъл се загледа във високоговорителя. Мъхът пълзеше по стените и се сгъстяваше, заприличвайки на животинска козина. Ако продължаваше така, след малко щеше да заглуши алармата.

Той примигна, сякаш му беше проговорила на непознат език, сякаш още се опитваше да си обясни случващото се. Госпожа Нелсън се свести и се опита да стане.

— Какво се е случило? — попита — гласът й беше прегракнал. — Противопожарната аларма ли е задействана?

Колегата й кимна.

— Май се е случило нещо извънредно. Ще те изведа навън, на чист въздух.

В стената се появи тънка пукнатина, която се разшири, раздели се на две и през цепнатините се промушиха бръшлянови клонки.

— Пожар ли е избухнал? — извика момче с бръсната глава и по анцуг, идващо от другия коридор.

— Веднага вън! — нареди учителят по трудово и посочи към изхода. — Ти също, Еванс!

Хейзъл кимна, но не помръдна. Взираше се като хипнотизирана в гъстия мъх и в бледозелените лозови клонки, промушващи се през разширяващите се цепнатини като пръсти, стърчащи от гробове.

Другите ученици я заобикаляха, устремени към изхода — вероятно си мислеха, че става въпрос за фалшива тревога, която скоро ще бъде отменена, или пък за някаква шега. Хейзъл се облегна на прозореца и няколко пъти дълбоко си пое въздух.

Обърна се и видя Моли, която вървеше по коридора срещу потока от момичета и момчета, бързащи да излязат от сградата. Походката й беше странна, все едно краката не й се подчиняваха. Лицето й беше безизразно, погледът й се плъзгаше по хора и предмети, докато не се спря на Хейзъл.

В първия момент на Хейзъл й се стори, че устните на момичето са посинели, но като се загледа, разбра, че са боядисани в зелено, все едно съученичката й беше яла карамелени бонбони с вкус на зелена ябълка.

Вцепени се, побиха я тръпки. Изплаши се, когато видя как съучениците й ридаят безутешно, но докато гледаше Моли, изпита непознато досега отвращение. Внезапно разбра, че съществото само прилича на момичето, но всъщност вече е нещо друго.

— Стой далеч от мен! — извика, когато Моли се приближи, машинално вдигна ръка и едва се сдържа да не замахне и да повали на пода съученичката си.

Моли наклони глава и проговори, гласът й беше напевен и сладък като захарен сироп:

— Обичах го, а сега е мъртъв, няма го вече. Обичах го и те ми го отнеха. Къде е? Къде е? Мъртъв е, няма го вече. Къде е? — Докато говореше, от езика й падаха бучки пръст.

— Какво правиш на Моли? — прошепна Хейзъл и се сепна от треперещия си глас. Коридорът беше опустял. Алармата още звучеше, но някак си Моли я надвикваше.

— Обичах го, а сега е мъртъв, няма го вече. Обичах го и някой го отвлече. Къде е? Къде е? Мъртъв е, няма го вече. Къде е? Баща ми го отвлече. Брат ми го уби. Мъртъв е, няма го вече. Няма го вече. Къде е?

От две години Моли беше най-добрата приятелка на Хейзъл — до късно вечер двете си разменяха есемеси за момчета, само на нея Хейзъл позволяваше да й подстригва бретона. Когато вървяха заедно по коридора, често си казваше, че всъщност не е толкова лошо да си нормален и че може да купонясва, без да мисли какво ще се случи после. Моли не вярваше в елфите и смяташе, че съществуват само в хорските приказки. Според нея слуховете за изчезнали туристи бяха глупави измислици и че самите туристи са скучни тъпаци, умиращи някой да прояви интерес към тях. Гледайки Феърфолд през очите на Моли, Хейзъл виждаше съвършено различно градче, а след като онази я заряза, често си казваше, че тъкмо това й липсва повече от самата Моли.

„Сега най-сетне ще повярва в Неземните“ — помисли си и се вбеси.

— Няма да ми я отнемеш! — кресна, и свали огърлицата талисман, която Бен я беше накарал да носи. Съществото не реагира и тя нахлузи амулета на шията му. — Махай се! Веднага се разкарай!

Моли забели очи и се строполи на пода, главата й изкънтя — глухият звук беше ужасяващ.

— Помощ! — извика Хейзъл. Коленичи и хвана китката на Моли, за да провери пулса й, после осъзна, че не знае как да го направи. Отново закрещя за помощ, но напразно.

После Моли отвори очи, примигна и се закашля толкова силно, че изглеждаше, сякаш се дави. Погледна момичето, надвесено над нея, и по лицето й се изписа смесица от смущение и страх — изражение, типично за човешките същества.

— О, ти ли си? — изграчи, после изплю още малко пръст и нещо, което приличаше на листа от дървета или от храсти.

Хейзъл изпита такова облекчение, че краката й се подкосиха и тя се облегна на стената.

— Добре ли си?

Моли колебливо кимна, помъчи се да седне и си избърса брадичката си. Късо подстриганата й черна коса, обикновено оформена с гел на щръкнали кичури, беше в безпорядък. При падането на пода си беше ударила главата, от повърхностната рана капеше кръв и обагряше в червено яката на бялата й блуза.

— Видях го! Видях чудовището. Цялото е от възлести клони, обрасли с мъх, а очите му са черни и страшни!

Хейзъл пристъпи към нея и хвана ръката й. Моли я стисна здраво.

Никой не беше изключил алармата и воят на сирената ехтеше в опустелите коридори.

— Открай време си знаела, че всички истории за чудовищата са истински, нали? — прошепна Моли. — Как си издържала досега?

Докато Хейзъл се питаше какво да отговори, приятелката й затвори очи. Потръпна и се строполи на пода като марионетка, на която са прерязали конците. Хейзъл изкрещя, хвана я раменете и я разтърси, но все едно разтърсваше чувал с брашно. Все едно отново докосваше безжизнената Аманда.

Чудовището вече не се криеше в най-потайните дебри. Беше дошло във Феърфолд посред бял ден и тя не знаеше дали може да бъде убито. Не знаеше дали е дошло за Северин, понеже някой го е повикал, или поради някаква друга причина; знаеше само, че трябва да се съсредоточи и да действа.

Първо — да излезе от училището и по някакъв начин да измъкне Моли. Би могла да я метне на гърба си, само че с такъв товар нямаше как да се сражава, ако се наложи, нито да върви бързо. Изправи се и й прошепна да не мърда, отмина разширяващата се пукнатина в стената, през която като змии се промъкваха тънки бръшлянови клонки, и за малко не се сблъска с двама души, притичващи от другия коридор: Картър с мобилния си телефон в едната ръка и със стик за хокей в другата, и Роби Делмонико, размахващ бейзболна бухалка. Като видя Хейзъл, Роби отскочи назад, блъсна се в редицата метални гардеробчета и вратичките им затракаха като вериги.

Тя осъзна, че неволно е стиснала юмруци.

— Какво ви става, бе?

— Споко. Теб търсехме — каза Картър. Носеше раменните подложки и наколенниците от футболния си екип. — За първи път Хейзъл забеляза, че екипировката прилича на рицарска броня. Картър, който беше широкоплещест и с квадратна челюст, много приличаше на сър Мориен — тъмнокожия рицар на крал Артур. — Хората от екипа за реагиране при извънредни ситуации не пускат никого обратно в училището. Бен и Джак не могат да мръднат от паркинга и с есемеси ми съобщават къде може да си отишла.

— Нещо е станало — намеси се Роби. Намерихме под една маса в ученическия стол три деветокласнички. Бяха в безсъзнание — поне така ми се стори, — обаче едната отвори очи и измънка нещо страховито за някакви кости. После пак припадна. Завлякохме ги до отворен прозорец и една по една ги подадохме на някакъв парамедик, обаче решихме да останем тук, докато се уверим, че всички други са излезли.

Хейзъл кимна — думите му й напомниха колко е добросърдечен и защо го беше целунала, преди всичко да тръгне наопаки. Еднакво трудно е и да си желана, и да желаеш някого толкова силно, че да те заболи коремът; да ти се иска не само да го целунеш, а и да го погълнеш, както змия поглъща мишка, както Големият лош вълк е глътнал Червената шапчица, и това желание превръща в непознат всеки, с когото си свикнала. Независимо дали е най-добрият приятел на брат ти, или спящ принц в стъклен ковчег, или пък някакво момиче, целунало те по време на купон, мигът, в който пожелаеш нещо повече от мимолетно докосване на устните ви, всички те стават противни и ти вдъхват страх.

— Мъртъв е, няма го вече — промълви.

Той вдигна бухалката и се ококори.

— Не, не и ти!!! Не превъртай, моля те!

Хейзъл въздъхна.

— Моли го каза, преди да загуби съзнание. Беше… как да се изразя… обладана от зъл дух или нещо подобно.

— Моли Липскоум? — Картър се загледа по-внимателно и се вцепени, като видя бездиханната Моли. — Чудовището тук ли беше?

Тя поклати глава.

— Не. Така или иначе трябва да я изнесем навън. Ще взема един стол. — Обърна се към Роби и му нареди: — А ти потърси въже или нещо подобно, за да я завържем за стола.

Той кимна и тръгна към една класна стая.

— Джак каза… — Картър осъзна, че говори по-скоро на себе си, отколкото на тях, и не довърши мисълта си, а промърмори: — Ще остана при Моли. Вие потърсете каквото сметнете за необходимо.

Във втората стая, в която влезе, Хейзъл видя стол на колелца пред бюрото на учителката и го изкара в коридора, Роби също извади късмет — в един шкаф откри дебела светлосиня връв, навита на кълбо. Тя вдигна безжизненото момиче, той задържа стола, за да не се плъзне назад, после Картър им помогна да завържат здраво Моли (очите й бяха затворени, главата й беше клюмнала), все едно беше затворничка, която ще бъде подложена на разпит, или муха, попаднала в паяжина.

След това Хейзъл се върна в стаята да потърси някакво оръжие. В чекмеджето намери голяма ножица и няколко пъти я удари в бюрото, докато я разполови и я превърна в два кинжала.

— Леле, какъв шум вдигна! — измърмори Картър и хвана облегалката на стола. — Да вървим.

Тръгнаха по опустелия коридор, надничайки в празните класни стаи, където на облегалките на столовете още висяха якета и върху чиновете бяха оставени тетрадки, писалки и учебници. На магнитните дъски се виждаха наполовина решени задачи по математика, прожекционният апарат още работеше и на екрана вървяха кадри от документален филм за генетиката. Няколко чина в дъното на една стая бяха целите обраснали с мъх.

Стигнаха до спортната зала. Хейзъл влезе, „кинжалите“ й блестяха под мигащите лампи. От тавана се спускаха бръшлянови клонки и се увиваха около електрическите жици. Сърцето й биеше до пръсване — все едно в гърдите й някой думкаше с юмрук, и то толкова силно, че да ги насини отвътре. За първи път спортната зала — голямо помещение с блестящ под и амфитеатрално разположени скамейки — й се стори зловеща, сякаш чудовището би могло да дебне тъкмо тук — преобразило се е така, че да прилича на натрупани един върху друг гимнастически дюшеци, изпод които всеки миг могат да се протегнат дълги пръсти и да сграбчат нечий глезен…

— Виждаш ли нещо? — обади се Роби иззад гърба й.

Тя се сепна от гласа му, после поклати глава — радваше се, че не е издала уплахата си.

— Не си длъжна да ни помагаш да открием хора, останали в училището — намеси се Картър. — Вземи Моли и я изкарай навън. Брат ти се безпокои за теб. Моят брат — също.

Под примигващите лампи момчетата изглеждаха променени. Лицето на Роби беше добило пепеляв цвят, сенките под очите му се бяха уголемили. Картър пък повече от всякога приличаше на Джак — чертите му сякаш се бяха изострили от падащите върху лицето му сенки. С малко повече въображение Хейзъл можеше да си представи, че пред нея стои брат му. Хрумна й ужасяваща мисъл — разбра защо Аманда е постъпила така. Щеше да е като да целуне стъкления ковчег на Северин. Нямаше да е истинско. Нямаше да разбие сърцето й.

— Я не ме учи! Защо ти не излезеш? — сопна му се, защото мразеше да се отнасят с нея снизходително, пък и се страхуваше къде ще я отведат мислите й.

— Най-вече от чувство за вина. Аз последен видях Аманда — всички го повтарят и е вярно.

— Какво стана? — попита тя. Вървейки към главния вход, минаха край големите стаи, в които се провеждаха занятията по литература, и край театралната зала със сцената, закрита от спуснатата завеса. Едно от колелцата на стола се беше разхлабило и при движението надаваше протестни писъци, от които Роби потръпваше.

В някои стаи кънтеше ехо, само дето Хейзъл не можеше да определи откъде идва звукът. Въобрази си, че чува пълзенето на бръшляна или стъпките на чудовището, което дращи с нокти по стените. Беше ловувала в гората и знаеше, че превъзбудата и адреналинът подсилват звуците. Знаеше как понякога си убеден, че чуваш нещо, което се оказва собственото ти дишане. Обаче си даваше сметка колко опасно е да пренебрегваш интуицията си. От друга страна, беше се научила да различава шумовете в гората: прашенето на съчки, вятъра, стъпките. А тук, в училището, се чувстваше на непознат терен. Доловеше ли някакво движение, стискаше зъби и цялата настръхваше.

Картър заговори отново — почти шепнеше, за да не го чуе Роби:

— Скарах се жестоко. С Аманда. Тя наговори куп глупости по адрес на Джак — например че той дори не е човек. Може би само се опитваше да ме вбеси и успя. Накарах я да слезе от колата, макар да знаех, че носеше обувки с много високи токове и знаех, че ще й е трудно да върви пеш. След три пресечки си дадох сметка, че съм се държал като задник. Мама щеше да ме убие, ако разбереше, че съм излязъл с момиче и после съм го зарязал сам-самичко, без да ме е грижа как ще се прибере у дома.

— И? — повдигна вежда Хейзъл.

— Върнах се, но Аманда я нямаше. Повече не я видях, техните не ми разрешиха да й отида на свиждане в болницата. — Картър повиши глас. — Хей, Роби, а ти защо висиш тук и се правиш на герой? Защо не излезеш при другите?

Роби кисело се усмихна.

— Едно съм научил от филмите — никога да не се отделям от групата. Освен това вие двамата сте загубени без мен.

— Така е — добродушно каза Картър, въпреки че изобщо не беше вярно.

— Ей, Хейзъл, как стана така, че… — подхвана Роби, но така и не довърши изречението. Смразяващ кръвта писък прониза тишината.

Втурнаха се към мястото, откъдето прозвуча; подът кънтеше под стъпките им, скърцащите колелца на въртящия се стол пищяха като заклани. Писъците идваха от дамската тоалетна.

Хейзъл изпревари момчетата и блъсна с рамо вратата, готова да прониже някого с импровизираните си кинжали.

Леони стоеше до умивалниците, от едната чешма течеше вода, преливаше през ръба и вече беше образувала локва на пода. Като зърна Хейзъл, Леони запищя още по-силно. Изглежда, беше сама в помещението, но като я гледаше толкова изплашена, Хейзъл реши за всеки случай да провери. Ритна вратата на първата кабинка — беше празна, само три фаса плуваха в тоалетната чиния. С ритник отвори и втората — и тук нямаше никого. Засили се към третата врата, но Леони я хвана за рамото:

— Какво правиш? Престани! Плашиш ме!

— Аз ли те плаша? — гневно възкликна Хейзъл. — Да не би аз да пищях като заклана преди малко?

— Нещото… видях го — прошепна Леони. — Помислих, че в коридора ще съм в безопасност, но то беше там. Божичко, какво й е на Моли?

— Ти огледа ли го добре? — обади се Картър; заедно с Роби стояха на прага, сякаш дори при тези обстоятелства не дръзваха да влязат в момичешката тоалетна с розовите плочки и със старомодния автомат за тампони, монтиран на стената.

Тя завъртя глава.

— Видях нещо. Беше много страшно…

Роби потръпна и побърза да им напомни:

— Почти до изхода сме. Да побързаме.

— Ами ако се е скрило някъде и дебне? — прошепна Леони. — Чувствам, че е наблизо.

— Тъкмо затова трябва да си оберем крушите — каза с по-висок глас Роби, сякаш беше забравил защо шепнеха досега и че бяха останали в училището, за да помогнат на повече хора да се спасят.

За миг Хейзъл се поколеба дали да не ги зареже, да се върне и да изчака появата на чудовището, за да го прониже с кинжалите си. В детството си стотици пъти си беше представяла как влиза в битка с него — то беше олицетворение на гората, на ужаса. Представяше си, че сражението с него ще е като във видеоигра, и че ако го победи, всички ужасяващи събития ще престанат да се случват.

Ръцете я сърбяха да влезе в сражение, кръвта пулсираше в слепоочията й. Стисна по-здраво двете остриета — щеше да намери чудовището и да го убие.

— Млъкнете и двамата! — сопна се Картър. — Хейзъл, как смяташ — да излезем ли, или да търсим още хора?

— Защо питаш нея? — засегна се Роби.

— Защото знам какво мислиш, а мнението на Моли е без значение. И понеже… — Картър млъкна и рязко се обърна, защото се чу зловещ звук, все едно някой влачеше труп по коридора. Внезапно неоновата лампа на тавана се взриви сред фонтан от искри, от умивалниците заизлиза мъх, сякаш беше сапунена пяна. Огледалата се покриха с петна от плесен. Картър изтика по-навътре стола с Моли — главата й беше клюмнала, косата закриваше лицето й. Роби затръшна вратата, а Картър заклещи дръжката с хокейния стик.

Никой не продума. Хейзъл си пое въздух и го задържа в дробовете си.

През матираното стъкло видяха сянката на нещо, движещо се по коридора. Беше високо над два метра и силуетът беше като на човек, ако съществуваха човеци от клони, лозови вейки и пръст. Съществото имаше гърбица, главата му приличаше на възлест пън. Несъразмерно дългите му пръсти се полюшваха като израстъци.

Спря се за миг, сякаш долавяше биенето на сърцата им, сякаш бе чуло как затаиха дъх. После тръгна отново и скоро тежките му стъпки се отдалечиха по коридора.

Хейзъл започна да брои наум: „Хиляда. Две хиляди. Три хиляди. Четири хиляди. Пет хиляди.“

— Предлагам да тръгваме — прошепна. — Незабавно!

Картър отвори вратата на тоалетната и тримата се затичаха към изхода; Роби буташе стола с Моли и колелцата му скърцаха, шумът от маратонките на Хейзъл отекваше в коридора. Тя тичаше най-отзад и от време на време се оглеждаше. Очакваше чудовището да се пресегне от сенките, да ги сграбчи с кошмарните си ръце и да запуши гърлата им с пръст. Паниката я подтикваше да бяга към изхода и потискаше желанието й да срази ужасното създание. Осъзна, че са излезли от училището, едва когато с пълни гърди вдишваха прохладния есенен въздух.

Внезапно от дърветата наоколо излетяха грачещи врани и във въздуха се разлетяха черни пера, напомнящи рояци мухи над разлагащ се труп.

Паркингът беше осветен от въртящите се лампи на патрулките и на една линейка. Блестяха и включените фарове на няколко автомобила, около които се бяха скупчили ученици (изглеждаше обаче, че повечето са се прибрали по домовете си) и под отблясъците на червените и сините сигналните лампи лицата им изглеждаха призрачни.

— Има ли още някой вътре? — попита един парамедик, когато ги видя на стъпалата.

— Да! Някакво страшно чудовище! — възкликна Леони. Гримът й се беше разтекъл, сякаш беше плакала.

— Имало е изтичане на газ — обясни той, но изглеждаше озадачен и разтревожен. — Сигурно сте вдишали отровните изпарения…

Леони само завъртя очи и го отмина. Картър грабна стола с Моли и слезе с него, а Бен изтича нагоре по стъпалата и прегърна Хейзъл. Тя също го прегърна, без да изпуска „кинжалите“, и неволно ги притисна до гърба му.

— Май съвсем си откачила — прошепна й той.

Хейзъл погледна през рамото му — Джак седеше на предния капак на фолксвагена и беше вперил в тях сребристите си очи. „Позволено ми е да ви предупредя само три пъти“ — така беше казал. Знаел ли е какво ще се случи, но не е могъл да го сподели с тях?

— Знаеш, че съм си откачена — прошепна тя на брат си.

Някакъв доброволец, придружаващ екипите от линейките, прегледа Хейзъл и й каза, че може да се прибере у дома, но незабавно да потърси лекарска помощ, ако почувства виене на свят.

Бен я чакаше до колата си и тихо разговаряше с Леони. Тя тръгна натам, но Джак я хвана за рамото и я спря. Хейзъл стреснато се извърна и се почувства неловко от погледа му.

— Май срещата ни на игрището се отлага — промърмори той.

— Само не ми казвай, че отказваш да ме придружиш довечера. Не и след станалото току-що. — Опитваше се да говори спокойно, но гласът й леко трепереше.

Джак поклати глава. Страната му се беше подула още повече и кожата под очите му беше добила тъмновиолетов цвят.

— Ела у нас след залез-слънце, обаче не влизай. Ще се измъкна тайно и ще те чакам в задния двор. После тръгваме заедно.

— Добре — смотолеви тя — само толкова, защото беше изненадана, че не й се е наложило да го убеждава. Изпитваше облекчение, но и мъничко страх. — Какво да облека?

Сребристите му очи дяволито проблеснаха. За първи път през този ден нещо го беше развеселило.

— Ами, каквото искаш. И без дрехи може.

* * *

По пътя към къщи Хейзъл описа на Бен чудовището, което беше зърнала през матовото стъкло, и как лозовите клонки и мъхът бяха плъзнали из училището. Той пък й разказа как Джак го е избутал навън, след като първата ученичка припаднала. Искал да се върне и да изведе Хейзъл и Картър, само че няколко учители му препречили пътя и му забранили да влезе отново — явно обвинявали него за случилото се.

— Крайно време е тези нелепи подмятания да престанат — каза накрая. — Крайно време е да се разбере, че вината не е негова. Та нали всички в града го познават, да му се не види.

Хейзъл кимна, обаче си спомни как сутринта съучениците му се отдръпваха от него като от прокажен, спомни си наскоро появилата се грозна синина на лицето му и историята на Леони, пазена в тайна от нея дълги години. Колко души бяха виждали как маската му пада и не бяха забравили този миг?

— А ние с теб тепърва ще проведем сериозен разговор — добави Бен, докато паркираше пред дома им. — За Северин и за случилото се през нощта, когато се е освободил от стъкления си затвор.

— Да, добре — промърмори тя, надявайки се да отложи този разговор до завръщането си от пиршеството.

Майка им седеше в кухнята и пушеше цигара. Хейзъл се изненада — от години не я беше виждала да пуши. Когато двамата влязоха, майка им угаси цигарата в чинията си, стана и възкликна:

— Какво ви прихваща вас двамата, та не си вдигате телефоните? Откачих от притеснение, взех да звъня на кого ли не, за да разбера какво става. От училището се обадиха, обаче ми надрънкаха такива небивалици, че хич не ме успокоиха. Сега пък е въведен вечерен час. Мисля да се свържа с баща ви и да отидем при него в града, докато не…

— Вечерен час ли? — повтори Бен.

Тя махна към телевизора.

— Обявиха го по извънредните новини: никой да не напуска дома си, освен при крайна необходимост. А тази вечер след шест часа излизането от домовете е абсолютно забранено.

— Каква причина посочват? — попита Хейзъл.

— Очаквало се разразяване на буря — отговори майка й и повдигна вежди. — Я ми кажете какво е станало днес.

— Разрази се буря — избърбори Хейзъл и се заизкачва по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж.

Влезе в стаята си, отиде право при дрешника и го отвори: ретро рокли, протъркани джинси и прокъсани пуловери — някои на закачалки, други — струпани върху обувки. Нищо не изглеждаше подходящо за пиршество на елфи. Нищо, което да ги убеди, че с нея шега не бива.

А и по телевизията предвещаваха буря…