Касандра Клеър
Лейди Полунощ (8)

7
Край морските вълни

Кристина седеше на пода пред стаята на Марк Блекторн.

Струваше й се, че от часове не беше чула нито звук. През открехнатата врата можеше да го види, свит на кълбо в ъгъла, като диво животно, хванато в плен.

У дома бе изучавала феите. Открай време беше запленена от историите за hadas, благородните воини на Дворовете, до лукавите duendesis, които тормозеха и погаждаха номера на мунданите. Не беше присъствала на обявяването на Студения мир в Идрис, ала баща й бе там и от разказа му винаги я побиваха тръпки. Открай време си мечтаеше да се запознае с Марк и Хелън Блекторн, да им каже…

В коридора се появи Тиберий, понесъл картонен кашон. Близначката му вървеше до него, стиснала завивка, съшита от пъстроцветни парчета.

— Майка ми го направи за Марк, когато го оставиха при нас — обясни Ливи, уловила погледа на Кристина. — Помислих си, че може да го помни.

— Не можахме да влезем в килера, така че донесохме някои подаръци на Марк. За да знае, че искаме да бъде с нас — каза Тай, а погледът му обхождаше неспокойно коридора. — Може ли да влезем?

Кристина надникна в спалнята. Марк не помръдваше.

— Не виждам защо не. Само че се опитайте да бъдете тихи и да не го събудите.

Ливи влезе първа и сложи завивката върху леглото. Тай остави кашона на пода и се приближи до мястото, където лежеше Марк. Взе завивката, която Ливи бе донесла, коленичи до брат си и го зави неловко.

Марк се изправи рязко. Синьо-златните му очи се отвориха и той стисна Тай, който нададе уплашен остър вик, наподобяващ крясъка на морска птица. Движейки се с невероятна бързина, Марк го метна на пода. Ливи изпищя и изскочи от стаята, разминавайки се Кристина, която влетя вътре.

Марк се бе надвесил над Тиберий, притискайки го към пода с коляно.

— Кой си ти? — каза Марк. — Какво правеше?

— Аз съм брат ти! Аз съм Тиберий! — Тай се мяташе диво; слушалките му се изплъзнаха и тупнаха на пода. — Исках да те завия!

— Лъжец! — Марк дишаше тежко. — Брат ми Тай е малко момче. Той е дете, моят малък брат, моят…

Вратата зад Кристина се хлопна и Ливи връхлетя в стаята с развяна кестенява коса.

— Пусни го! — В ръката й имаше серафимска кама, която пече бе започнала да сияе. Говореше на Марк през стиснати зъби, сякаш изобщо не го познаваше. Сякаш само преди малко не му бе донесла пъстроцветно одеяло. — Ако нараниш Тиберий, ще те убия. Не ме е грижа, че си Марк, ще те убия.

Марк застина. Тай все още се гърчеше и извиваше, ала Марк изобщо не помръдваше. Много бавно той обърна глава към сестра си.

— Ливия?

Ливи ахна и захлипа. Джулиън обаче би се гордял с нея, помисли си Кристина — плачеше, без да помръдва, стиснала здраво оръжието в ръката си.

Тай се възползва от разсейването на Марк и го удари по рамото. Марк потръпна и се претърколи настрани, без да отвърне на удара му. Тай скочи на крака и се стрелна през стаята, за да отиде при сестра си; двамата застанаха рамо до рамо, взирайки се в брат си с широко отворени очи.

— Вървете! И двамата! — нареди Кристина. Ясно долавяше паниката и тревогата, които струяха на вълни от тях; сигурна бе, че и Марк ги усеща. Той потръпваше и ту разтваряше, ту стискаше юмруци, сякаш изпитваше болка. Кристина се наведе и прошепна на близнаците: — Уплашен е. Не искаше да го направи.

Ливи кимна и прибра оръжието си, след което улови ръката на Тай и му каза нещо на техния тихичък език. Той я последва навън, поспирайки само за миг, за да погледне назад към Марк с наранено, объркано изражение.

Марк бе седнал на пода и дишаше тежко, приведен над коленете си. Раната му се беше отворила наново и кървеше, цапайки тениската му. Кристина понечи да излезе заднешком.

Тялото на Марк се напрегна.

— Моля те, не си отивай.

Кристина го погледна с широко отворени очи. Доколкото можеше да прецени, това бе първото смислено нещо, излязло от устата му, откакто се бе появил в Института.

Той повдигна брадичка и за миг, под мръсотията, белезите и драскотините, тя зърна онзи Марк Блекторн, чиито снимки бе виждала, онзи Марк Блекторн, който можеше да бъде роднина на Ливи, Джулиън и Тай.

— Жаден съм. — Гласът му звучеше като нещо ръждясало, отдавна неизползвано, като стар мотор, запалил отново след много години. — Има ли вода?

— Разбира се. — Кристина взе една чаша от скрина и отиде в малката баня до спалнята. Когато се върна, го завари да седи изправен, облегнал гръб в таблата на леглото. Подаде му пълната чаша и той я погледна странно. — Вода от чешмата. Почти бях забравил. — Отпи голяма глътка и си избърса устата с опакото на ръката. — Знаеш ли кой съм?

— Ти си Марк. Марк Блекторн.

Възцари се дълго мълчание, преди той да кимне почти незабележимо.

— Не са ме наричали така от много отдавна.

— Това все още е твоето име.

— Коя си ти? Навярно би трябвало да си спомням, но…

— Аз съм Кристина Мендоса Росалес. И няма никаква причина да ме помниш, защото никога не сме се срещали.

— Това е истинско облекчение.

— Така ли? — учуди се Кристина.

— Ако не ме познаваш и аз не те познавам, значи, няма да имаш никакви… очаквания. — Изведнъж Марк придоби изтощен вид. — За това, кой и какъв съм. С теб бих могъл да бъда всеки.

— По-рано, на леглото — попита Кристина, — спеше ли, или се преструваше?

— Нима има значение? — отвърна той и Кристина си помисли колко елфически бяха думите му, отговор, който изобщо не отговаряше на въпроса й. Марк се размърда. — Какво правиш в Института?

Кристина коленичи, така че лицата им бяха на едно ниво, и приглади полата върху коленете си — дори когато не го искаше, думите на майка й за това, как един ловец на сенки, дори и в почивка трябва винаги да бъде спретнат и представителен, отекваха в главата й.

— Навърших осемнайсет години и ме изпратиха да опозная Лосанджелиския институт, като част от годината ми за пътувания. На колко години си ти?

Този път мълчанието на Марк се проточи толкова дълго, че Кристина се зачуди дали изобщо ще й отговори.

— Не знам — каза той най-сетне. — Нямаше ме… мислех, че ме нямаше дълго време. Джулиън беше на дванайсет. Останалите бяха съвсем малки. На десет, осем и две години. Тави беше на две.

— За тях са минали пет години — обясни Кристина. — Пет години без теб.

— Хелън — каза Марк. — Джулиън. Тиберий. Ливия. Октавиан. Всяка нощ си повтарях имената им сред звездите, за да не забравя. Те всички ли са живи?

— Да, всички са живи, макар че Хелън не е тук… Женена е и живее заедно със съпругата си.

— Значи, са живи и са щастливи заедно? Радвам се. Вестта за сватбата им достигна до мен в царството на феите, макар да ми се струва, че това бе много отдавна.

— Да. — Кристина се вгледа изучаващо в лицето му. Ъгли, равнини, острота, извивката на върха на ухото, която издаваше елфическа кръв. — Много неща си пропуснал.

— Мислиш, че не знам? — В гласа му припламна гняв, примесен с объркване. — Не съм сигурен на колко години съм. Не съм в състояние да разпозная собствените си братя и сестри. Нямам представа защо съм тук.

— Имаш — възрази Кристина. — Беше там, когато пратениците на елфите разговаряха с Артър в светилището.

Марк наклони глава към нея. От едната страна на шията му имаше белег, не избледняла руна, а подутина от удар. Косата му беше разчорлена и изглеждаше така, сякаш не бе подстригвана от месеци, дори години. Завитите й бели връхчета докосваха раменете му.

— Имаш ли им доверие? На елфите?

Кристина поклати глава.

— Радвам се. — Той извърна поглед от нея. — Така и трябва. — Посегна към кашона, който Тай бе оставил на земята, и го придърпа към себе си. — Какво е това?

— Неща, които братята и сестрите ти си помислиха, че би поискал.

— Дарове за добре дошъл — озадачено каза Марк и като коленичи до кутията, започна да вади най-различни предмети: тениски и дънки, които вероятно принадлежаха на Джулиън, микроскоп, хляб и масло, няколко пустинни цветя, откъснати от градината зад Института.

Марк вдигна глава и я погледна. Очите му блестяха от непролети сълзи. Тениската му беше тънка и окъсана и през нея Кристина виждаше още рани и белези по кожата му.

— Какво бих могъл да им кажа?

— На кого?

— На семейството ми. На братята и сестрите ми. На чичо ми. — Той поклати глава. — Спомням си ги и едновременно с това не ги помня. Струва ми се, че съм прекарал целия си живот тук и все пак бях и с Дивия лов. Ревът му отеква в ушите ми, зовът на роговете, песента на вятъра. Той заглушава техните гласове. Как да им го обясня?

— Не е нужно да го правиш — меко отвърна Кристина. — Просто им кажи, че ги обичаш и че не е имало нито ден, в който да не са ти липсвали. Кажи им, че си ненавиждал Дивия лов. Че се радваш, задето си се върнал.

— Но защо да го правя? Няма ли да разберат, че лъжа?

— Нима не ти липсваха? Не се ли радваш, че се върна?

— Не знам — отвърна Марк. — Не съм в състояние да чуя сърцето си, нито какво ми нашепва то. Чувам единствено вятъра.

Преди Кристина да успее да отговори, нещо изтропа по прозореца, после още веднъж и още веднъж, поредица от потропвания, които звучаха почти като код.

Марк скочи на крака и отиде до прозореца. Отвори го и се показа навън, а когато отново се прибра, стискаше нещо и ръката си.

Жълъд. Очите на Кристина се разшириха. Жълъдите бяха един от начините, с които елфите си изпращаха послания. Скрити в листа, цветя и други диви неща.

— Вече? — каза тя, неспособна да се сдържи. Не можеха да го оставят на мира дори за толкова малко сам със семейството му, у дома?

Пребледнял и напрегнат, Марк строши жълъда в юмрука си и отвътре изпадна пергамент. Той го улови и прочете съобщението наум.

Пръстите му се разтвориха и пергаментът политна към пода. Марк се свлече долу, допря свитите си колене до гърдите си и отпусна глава в ръцете си, така че дългата му светла коса падна напред. От гърлото му се откъсна нисък звук, смесица между стенание и вопъл на болка. Кристина вдигна пергамента и прочете думите, написани с деликатен почерк:

Помни обещанията си. Помни, че нищо от това не е вярно.

 

 

— От огън до вода — каза Ема, докато се носеха по магистралата към Института. — След всички тези години най-сетне знам какво означават част от онези символи.

Джулиън шофираше, а тя бе подпряла крака на таблото. Свалила бе прозореца от своята страна и омекотеният от морето въздух изпълваше колата и повдигаше светлата й коса около слепоочията. Винаги се возеше по този начин с Джулиън — с крака върху таблото и вятър в косите. Джулиън обожаваше да шофира с Ема до себе си, синьото небе над главите им, а океанът — на запад от тях. Това бе миг, пълен с безкрайни възможности, сякаш можеха да карат, без никога да спрат, а единствената им цел е хоризонтът пред тях.

Фантазия, която понякога изникваше пред очите на Джулиън, докато заспиваше. В нея двамата с Ема мятаха нещата си в багажника и поемаха на път в един свят, в който той нямаше деца, свят без нефилимски закони и без Камерън Ашдаун, свят, където не ги ограничаваше нищо, освен пределите на любовта и въображението им.

А ако на този свят имаше нещо, което Джулиън знаеше, че няма предели, това бяха любовта и въображението.

— Наистина прилича на магия — каза той, заповядвайки си да се върне в реалността. Форсира двигателя и вятърът нахлу през прозореца на Ема, докато колата набираше скорост. Косата й се развя, бледа царевична свила, освободила се от плитките, карайки я да изглежда млада и уязвима.

— Но какъв смисъл има магия да бъде изписана върху трупове? — попита Ема.

Само при мисълта, че нещо може да я нарани, гърдите на Джулиън се свиваха от болка. И все пак той я нараняваше. Знаеше го. Знаеше го и го ненавиждаше. Сметнал бе идеята си за блестяща, когато бе решил да заведе децата в Англия за два месеца. Кристина Росалес щеше да пристигне в Института и той знаеше, че Ема няма да бъде сама и нещастна. Сторило му се бе съвършеното решение.

Повярвал бе, че когато се върне, нещата ще бъдат различни. Че той ще бъде различен.

А ето че си беше същият.

— Какво ти каза Магнус? — попита, докато Ема се взираше през прозореца, а покритите й с белези пръсти барабаняха без ритъм върху коляното й. — Прошепна ти нещо.

Между веждите на Ема се вряза бръчка.

— Каза, че има места, където лей-линиите се събират. Предполагам имаше предвид, че тъй като се извиват и криволичат, има места, където се срещат няколко от тях. Може би дори всичките.

— И това е важно, понеже…?

Ема поклати глава.

— Не знам. Знаем обаче, че всички тела са били захвърлени върху лей-линии и че те се използват за много специфичен вид магии. Може би местата, където линиите се събират, притежават някакво свойство, което трябва да разберем. Добре ще е да си набавим карта на лей-линиите. Обзалагам се, че Артър ще знае къде да я намери в библиотеката. Ако ли не, и сами ще я открием.

— Добре.

— Добре? — учуди се Ема.

— На Малкълм ще му трябват няколко дни за превода, а ми не искам да ги прекарам, като се размотавам из Института и се взирам в Марк, чакайки го да… Чакайки. Най-добре ще е да правим нещо. — Гласът му звучеше неестествено напрегнат в ушите му и той го ненавиждаше. Ненавиждаше всеки доловим признак на слабост. Но поне тук беше само Ема, Ема, пред която можеше да си го позволи. Единствената в живота му, която не се нуждаеше от неговите грижи. Не очакваше той да бъде съвършен, нито съвършено силен.

Преди Джулиън да успее да каже още нещо, телефонът на Ема избръмча шумно и тя го извади от джоба си.

Камерън Ашдаун. Ема се намръщи срещу ламата на екрана.

— Не сега — каза й тя и мушна телефона обратно в дънките си.

— Ще му разкажеш ли? — Джулиън с отвращение усети сковаността в гласа си. — За всичко това?

— За Марк? Никога!

Джулиън стисна волана, челюстта му се напрегна.

— Ти си моят парабатай — продължи Ема и в гласа й имаше гневни нотки. — Знаеш, че не бих го направила.

Джулиън натисна спирачките. Колата поднесе напред, воланът се завъртя рязко в ръцете му. Ема изписка, когато изскочиха от пътя и хлътнаха в една канавка между магистралата и дюните над морето.

Около колата се вдигнаха стълбове прах. Джулиън се обърна рязко към Ема, която беше пребледняла.

— Джулс.

— Не го мислех наистина — каза той.

Тя го зяпна.

— Кое?

— Това, че си моят парабатай, е най-хубавото нещо в живота ми. — Думите му бяха непоколебими и простички, изречени направо, без да скрива нищо. Толкова силно се бе сдържал досега, че облекчението бе почти непоносимо.

Импулсивно, Ема разкопча колана си и се изправи в седалката, за да го изгледа сериозно. Слънцето се бе издигнало високо над тях. Толкова отблизо Джулиън ясно виждаше златните линии в кафявото на очите й, светлите лунички по носа й, светлите кичури, изрусени от слънцето, смесващи се с по-тъмната коса на тила й. Кафява умбра и жълт антимон, смесени с бяло. Долавяше дъх на розова вода и прах за пране.

Тя се приведе към него и тялото му си заповяда да прогони усещането за близостта й, усещането, че тя отново е до него. Коленете й се чукнаха в неговите.

— Но ти каза…

— Знам какво казах. — Джулиън се обърна към нея, раздвижвайки се в седалката си. — Докато ме нямаше, осъзнах някои неща. Трудни неща. Нищо чудно да ги бях осъзнал още преди да замина.

— Можеш да ми кажеш всичко. — Тя го докосна леко по бузата и Джулиън усети как тялото му се сковава от напрежение. — Спомням си какво каза снощи за Марк. Че не ти си най-големият брат. А той. Че ако не беше отвлечен, ако на Хелън й бе позволено да остане, ти би направил различен избор, защото би имал някой, който да се грижи за теб.

Джулиън изпусна дъха си.

— Ема. — Болката беше свирепа. — Ема, казах всичко това, защото… защото понякога ми се струва, че те помолих да станем парабатай, понеже исках да бъдеш свързана с мен. Консулът искаше да те изпрати в Академията, а аз не можех да понеса тази мисъл. Вече бях изгубил толкова много. Не можех да изгубя и теб.

Беше така близо до него, че усещаше топлината на сгряната от слънцето й кожа. Тя не отговори веднага и Джулиън се почувства така, сякаш беше на бесилката; палачът бе надянал клупа около врата му, оставаше само да пропадне надолу.

А после тя сложи ръка върху неговата на командното табло между тях.

Техните ръце. Нейните бяха деликатни, ала покрити с повече белези и мазоли от неговите, кожата им — грапава до неговата. На ярките слънчеви лъчи гривната му от морско стъкло грееше, сякаш бе от скъпоценни камъни.

— Постъпките на хората често пъти са сложни, защото самите те са сложни — каза тя. — Всички онези приказки как решението за създаване на парабатайска връзка трябвало да се взема единствено по най-чисти подбуди, са пълни глупости.

— Исках да те привържа към себе си — продължи Джулиън, — защото самият аз бях вързан тук. Може би трябваше да отидеш в Академията. Може би тя би била правилното място за теб. Може би ти отнех нещо.

Ема го гледаше с открито, доверчиво лице и на Джулиън у се стори, че усеща как убежденията му се пръсват на късчета, убежденията, които си бе съградил, преди да замине за лятото, които бе носил у себе си и когато се завърна, чак до мига, в който отново я бе видял. Усещаше как те стават на парчета, като дървени отломки, запратени от морето, за да се разбият в скалите.

— Джулс — каза тя. — Ти ми даде семейство. Даде ми всичко.

Нечий телефон се обади пронизително. Този на Ема. Джулиън се облегна в седалката си с разтуптяно сърце. Ема извади апарата от джоба си и лицето й се вкамени.

— Съобщение от Ливи. Казва, че Марк се е събудил. И крещи.

 

 

Джулиън не свали крак от педала за газта, докато не стигнаха до Института; Ема седеше до него, стиснала коленете си с ръце, докато стрелката на скоростомера се вдигна над сто и трийсет. Влетяха на паркинга пред Института, набиха спирачки и изскочиха от колата.

Когато се качиха на втория етаж, завариха децата, насядали на пода пред стаята на Марк. Дру и Тави се бяха сгушили до Ливи; Тай седеше сам, отпуснал ръце между коленете си. Очите на всички бяха широко отворени. Вратата беше открехната и Ема чу гласа на Марк, повишен и ядосан. А после се разнесе друг глас, по-нисък и успокояващ — гласът на Кристина.

— Извинявайте за съобщението — тихичко се обади Ливи. — Просто той викаше ли, викаше. Най-сетне спря, но… Кристина е при него. Ако някой от нас се опита да влезе, той започва да крещи.

— Господи. — Ема пристъпи към вратата, но Джулиън я улови и я завъртя към себе си.

Тя погледна зад него и видя, че Тай бе започнал да се поклаща напред-назад със затворени очи. Правеше го, когато нещата около него станеха прекалено шумни, прекалено трудни, прекалено сурови или бързи, или болезнени.

Светът бе изключително интензивен за Тай, твърдеше Джулиън открай време. Сякаш ушите му чуваха по-ясно, а очите му виждаха по-силно и понякога това бе повече отколкото той бе в състояние да понесе. Трябваше да заглуши шума, да докосне нещо с ръце, за да отвлече вниманието си. Да се поклаща напред-назад, за да се успокои. Всеки се справя със стреса по различен начин, казваш Джулиън. Тай го правеше по този начин и не пречеше на никого.

— Ем. — Лицето на Джулиън беше обтегнато. — Трябва да отида сам.

Тя кимна и той я пусна почти неохотно, а после погледна останалите — кръглото притеснено лице на Дру, неразбиращото личице на Тави, нещастните очи на Ливи, превитите рамене на Тай.

— На Марк ще му бъде трудно — обясни им той. — Не можем да очакваме изведнъж да се почувства добре. Много дълго го нямаше. Ще трябва да свикне отново да си бъде вкъщи.

— Но ние сме неговото семейство — каза Ливи. — Как така ще свикваш със собственото си семейство?

— Случва се понякога — отвърна Джулиън с онзи спокоен, мек глас, от който Ема често се изумяваше, — ако дълго време си бил далеч от тях, на място, което погажда номера на ума ти.

— Като царството на феите — обади се Тай. Беше престанал да се люлее и се бе облегнал на стената; косата му бе влажна и падаше по лицето му.

— Точно така — потвърди Джулиън. — Така че ще трябва да му дадем време. Може би да го оставим сам за мъничко.

Той погледна към Ема, която си лепна усмивка (господи, справяше се толкова по-зле от Джулс!) и заяви:

— Малкълм се зае с разследването на убийствата. Какво ще кажете ние да отидем в библиотеката и да видим какво ще открием за лей-линиите?

— И аз ли? — попита Дру.

— Ти можеш да ни помогнеш да направим карта. Искаш ли?

Дру кимна.

— Да.

Тя се изправи и останалите последваха примера й. Докато отвеждаше притихналата групичка по коридора, Ема хвърли поглед назад. Джулиън стоеше до вратата на Марк и гледаше след тях. Очите му срещнаха нейните само за миг, и да извърне глава, сякаш изобщо не ги бе видял.

Само ако Ема беше с него, помисли си Джулиън, докато прекрачваше прага, това би било по-лесно. Не можеше да не е по-лесно. Когато Ема бе до него, той като че ли вдишваше два пъти повече кислород, във вените му имаше два пъти повече кръв, две сърца тласкаха тялото му напред. Отдаваше го на магията на парабатайската връзка. Ема го правеше два пъти повече от това, което би бил без нея.

Трябваше обаче да я отпрати с децата — не можеше да ги повери на никой друг, със сигурност не и на Артър. Артър, помисли си горчиво, който се криеше на тавана, докато един от племенниците му отчаяно се мъчеше да задържи семейството заедно, а друг…

— Марк? — каза Джулиън.

Спалнята тънеше в полумрак, завесите бяха пуснати, Джулиън едва успя да различи Кристина, седнала на пода гръб до стената. Едната й ръка докосваше медальона на шията, другата почиваше на бедрото й, а между пръстите й нещо блещукаше.

Марк крачеше напред-назад пред долния край на леглото, а косата закриваше лицето му. Беше неимоверно слаб, жилавите му мускули бяха от онези, които получаваш, когато се напрягаш до предела на силите си, дори когато умираш от глад. При звука на името си той вдигна рязко глава.

Очите на двамата се срещнаха и за частица от секундата Джулиън зърна разпознаване в погледа на брат си.

— Марк — повтори той и пристъпи напред, протегнал ръка. — Аз съм. Джулс.

— Недей… — понечи да го спре Кристина, ала беше твърде късно. Марк бе оголил зъби в сърдита гримаса.

— Лъжи — изръмжа той. — Халюцинации… познавам те… Гуин те праща, за да ме излъжеш…

— Аз съм брат ти — повтори Джулиън.

Лицето на Марк бе обезумяло.

— Познаваш копнежите на сърцето ми и го използваш срещу мен, като ножове. Джулиън погледна към Кристина, която бавно се изправяше, сякаш се готвеше да се хвърли между двамата братя, ако се наложи.

Марк рязко се обърна към него; очите му бяха слепи, невиждащи.

— Водиш близнаците пред мен и ги убиваш, отново и отново. Моят Тай, той не разбира защо не мога да го спася. Водиш ми Дру и когато тя се разсмее и помоли да разгледа замъка на феите, опасан от жив плет, ти я хвърляш върху тръните и те пронизват малкото й телце. Караш ме да се къпя в кръвта на Октавиан, защото под хълма кръвта на невинните деца е силна магия.

Джулиън не продължи напред. Спомни си разказа на Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд, които преди няколко години бяха видели Марк в царството на феите; спомни си какво му бяха разказали за опустошените му очи и раните от камшик върху тялото му.

„Марк е силен — повтарял си бе Джулиън в непрогледния мрак на безброй нощи след това. — Може да го понесе.“

Само че си бе представял единствено физически мъчения. Не и такива, които изтерзаваха ума.

— И Джулиън — продължи Марк. — Той е прекалено силен, за да бъде прекършен. Опитвате се да го сломите с уреди за мъчения, да го разкъсате с бодили и остриета, ала дори тогава той не се предава. Така че вие му водите Ема, защото копнежите на сърцата ни са оръжия във вашите ръце.

Това бе повече, отколкото Джулиън бе в състояние да понесе. Той политна напред и се улови за една от колоните на леглото, за да запази равновесие.

— Марк — каза. — Марк Антъни Блекторн. Това не е сън. Ти наистина си тук. У дома. — Посегна към ръката на брат си, ала той се дръпна рязко от него.

— Ти си просто илюзия.

— Аз съм твоят брат.

— Аз нямам братя и сестри, нямам семейство. Сам съм. Яздя заедно с Дивия лов и съм верен на Гуин Ловеца.

Марк го изрече на един дъх, сякаш го беше наизустил.

— Аз не съм Гуин — отвърна Джулиън. — Аз съм Блекторн. Във вените ми тече кръвта на семейство Блекторн, също както и в твоите.

— Ти си фантом и сянка. Ти си жестокостта на надеждата. — Марк извърна лице. — Защо ме наказваш. Не съм направил нищо, с което да си навлека недоволството на Лова.

— Това не е наказание. — Джулиън направи крачка към брат си. Марк не помръдна, ала цялото му тяло трепереше. — Това е твоят дом. Мога да ти го докажа.

Джулиън погледна през рамо. Кристина стоеше съвършено неподвижна до стената; онова, което проблясваше в ръката й, бе нож. Очевидно изчакваше да види дали Марк ще го нападне. Джулиън се зачуди защо се бе съгласила да остане насаме с Марк; не се ли страхуваше?

— Не може да има никакво доказателство — прошепна Марк. — Не и когато си в състояние да изтъчеш всякаква илюзия пред очите ми.

— Аз съм твоят брат — повтори Джулиън. — И за да те убедя, ще ти кажа нещо, което единствено брат ти би могъл да знае.

При тези думи Марк вдигна очи и нещо трепна в тях, като светлина, огряла далечни води.

— Спомням си деня, в който те отведоха — каза Джулиън и Марк се сви.

— Всички елфи го знаят…

— Бяхме в тренировъчната зала. Чухме шум и ти слезе на долния етаж. Ала преди да го направиш, ми каза нещо. Спомняш ли си го?

Марк не помръдваше.

— Каза: „Остани с Ема“ — продължи Джулиън. — Каза ми да остана с нея и аз го направих. Сега двамата сме парабатай. От години се грижа за нея и винаги ще го правя, защото ти ме помоли да го сторя, защото то бе последното, което ми каза, защото…

Спомнил си изведнъж, че Кристина е в стаята, той млъкна рязко. Марк се взираше безмълвно в него. Джулиън усети как в гърдите му се надига отчаяние. Може би елфите ги бяха изиграли; върнали им бяха Марк, ала толкова прекършен и опустошен, че вече не беше Марк. Може би…

Марк почти политна напред и обви ръце около Джулиън, който едва не падна. Марк беше слаб като вейка, ала силен; юмруците му се вкопчиха в ризата на брат му. Джулиън усети ударите на сърцето му острите очертания на костите под кожата му миришеше на пръст и плесен, на трева и нощен въздух.

— Джулиън. — Гласът на Марк беше глух, тялото му трепереше. — Джулиън, братко мой, братко мой.

Сякаш от много далеч, Джулиън чу как вратата на стаята се затвори — Кристина ги беше оставила сами.

Той въздъхна. Искаше му се да се отпусне в прегръдките на по-големия си брат, да го остави да го подкрепи, както правеше някога. Ала сега Марк бе по-слаб от него, крехък в ръцете му. От сега нататък той щеше да подкрепя Марк. Не това си бе представял, не за това си бе мечтал, ала то бе действителността. Това бе неговият брат. Джулиън го прегърна още по-здраво и заповяда на сърцето си да поеме и този товар.

 

 

Библиотеката на Лосанджелиския институт не беше голяма — не можеше да се сравнява с прочутите библиотеки в Ню Йорк или Лондон, но все пак бе известна с учудващо богатата си колекция от книги на древногръцки и латински. В нея имаше повече книги върху магиите и окултизма през класическия период, отколкото в Института във Ватикана.

Някога библиотеката бе с теракотени плочки и сводести прозорчета, ала днес бе поразяващо модерна. Старата библиотека бе унищожена при нападението на Себастиан Моргенстърн, книгите — разпилени между тухли и пясъка на пустинята. Съградена бе наново от стомана, стъкло и подове от полиран планински ясен, гладки и лъскави от защитните магии.

Спираловидно стълбище тръгваше от северния край на първия етаж и се издигаше покрай стените; външната страна на стълбището беше покрита с книги и прозорци, докато вътрешната представляваше парапет на височината на рамото. На самия връх имаше окулус — кръгъл тавански прозорец със солидно медно резе, изработен от дебело стъкло, украсено със защитни руни.

Картите се съхраняваха във внушителен сандък, украсен с герба на рода Блекторн (кръг от тръни) и тяхното мото: Lex malia, lex nulla.

„Лошият закон не е никакъв закон.“

Ема подозираше, че семейство Блекторн невинаги се бяха погаждали с Клейва. Друзила ровеше из сандъка с картите, Ливи и Тай седяха на масата, разгърнали още карти, а Тави си играеше под нея с няколко пластмасови войничета.

— Можеш ли да кажеш дали Джулиън е добре? — Ливи подпря брадичка на ръката си и погледна разтревожено към Ема. — Нали се сещаш, как се чувства…

Ема поклати глава.

— Парабатайската връзка не работи точно така. Искам да кажа, мога да усетя, когато е пострадал физически, не толкова емоциите му.

Ливи въздъхна.

— Страхотно би било да си имам парабатай.

— Не виждам какво пък толкова му е страхотното — обади се Тай.

— Някой, който винаги ще те подкрепя — не отстъпваше Ливи. — Някой, който винаги ще те защитава.

— Аз и без това ще го правя за теб. — Тай придърпа една карта към себе си. Двамата и преди бяха водили този спор — Ема го бе чувала в различни вариации поне половин дузина пъти.

— Не всеки е създаден за парабатайска връзка — каза тя. За миг й се прииска да можеше да го обясни както трябва: как това, да обичаш някого повече от самия себе си, ти дава сила и кураж; как да се видиш отразен в очите на своя парабатай означава да видиш своето най-добро аз; как в най-добрите случаи да се биеш до своя парабатай бе, като да свирите в хармония, музиката на всеки от двамата — допълваща съвършено тази на другия.

— Да имаш някой, който се е зарекъл да те брани от опасност — продължаваше Ливи, а очите й грееха. — Някой, който би бръкнал в огъня заради теб.

За миг Ема си спомни какво й бе разказал Джем — как неговият парабатай, Уил, бе бръкнал в огъня, за да извади пакет с лекарство, което можело да спаси живота на Джем. Май щеше да е по-добре да не беше споделила тази история с Ливи.

— Във филмите Уотсън се хвърля пред Шерлок, когато някой стреля с пистолет замислено каза Тай. — То е като парабатайска връзка.

Ливи изглеждаше мъничко надхитрена и на Ема й дожаля за нея. Ако кажеше, че не е същото като парабатайска връзка, Тай щеше да продължи да спори. Ако се съгласеше с него, той щеше да изтъкне, че не е нужно да бъдеш нечий парабатай, за да се хвърлиш пред него, когато има опасност! Не че Тай грешеше, но Ема разбираше желанието на Ливи двамата с близнака й да станат парабатай. Да бъде сигурна, че той винаги ще бъде до нея.

— Намерих я! — оповести Друзила изведнъж и се изправи, стиснала дълъг пергамент. Ливи се отказа от спора за парабатаите и отиде да й помогне да го донесе до масата.

В една прозрачна купа в средата на масата имаше купчинка морско стъкло, събрано през годините от семейство Блекторн — млечносини, зелени, медни и червени късчета, Ема и Тай използваха няколко сини парченца, за да затиснат крайчетата на картата с лей-линиите.

Тави, който междувременно се бе настанил в единия край на масата, се залови да подрежда останалите парченца морско стъкло по цвят. Ема го остави да се занимава — и без това не знаеше как иначе да му отвлече вниманието.

— Лей-линии — каза тя и плъзна показалец по дългите черни линии. Картата беше на Лос Анджелис и вероятно датираше някъде от около 40-те години на двайсети век. Под лей-линиите се виждаха различни забележителности: „Кръстопътя на света“ в Холивуд, сградата „Бълокс“ на булевард „Уилшър“, въженото влакче на Бънкър Хил, кеят Санта Моника, неизменяемата извивка на брега и океана.

— Всички тела са били захвърлени върху лей-линии. Ала според Магнус има места, където различните линии се събират.

— Какво общо има това? — попита Ливи, прагматична както винаги.

— Не знам, но съм сигурна, че не би го споменал, ако нямаше някаква връзка. Предполагам, че мястото, където се събират, притежава особено силна магия.

Тай се зае с картата с удвоена енергия. В този миг се появи Кристина и даде знак на Ема, че иска да говори с нея.

Ема стана от масата и отиде при нея до машината за кафе край прозореца. Машината работеше с магическа светлина, което означаваше, че винаги има кафе, макар че то невинаги беше хубаво.

— Джулиън добре ли е? — попита Ема. — А Марк?

— Когато си тръгнах, разговаряха. — Кристина напълни две чаши с черно кафе и сипа захар от малката емайлирана захарница на перваза. — Джулиън успя да го успокои.

— Джулиън може да успокои всекиго. — Ема взе втората чаша кафе, наслаждавайки се на топлината, плъзнала по пръстите й, макар че не си падаше по кафето и рядко пиеше. Освен това в момента вътрешностите й се бяха вързали на толкова много възли, че едва ли би могла да преглътне, както и да било.

Върна се на масата, където останалите спореха над картата.

— Е, аз не съм виновен, че няма логика — тъкмо казваше Тай сърдито. — Според картата линиите се събират там.

— Къде? — попита Ема, приближавайки се зад тях.

— Ето тук. — Дру посочи един кръг, който Тай бе нарисувал с молив върху картата. Беше над океана, по-далеч от Лос Анджелис, отколкото остров Каталина. — Дотук бяхме с идеята, някой прави магии там.

— Може би Магнус просто е искал да се намира на приказка — каза Ливи.

— Вероятно не е знаел… — започна Ема, но млъкна, когато вратата на библиотеката се отвори.

Джулиън прекрачи прага и се дръпна нерешително встрани, като фокусник, демонстриращ резултата от номера си.

Марк пристъпи в стаята след него. Джулиън трябва да беше извадил нещата му от склада, защото той носеше дънки, които му бяха малко къси (вероятно негови стари дънки) и една от тениските на Джулиън — сива и избеляла от пране. За разлика от нея, косата му бе наситено руса, почти сребриста. Спускаше се до раменете му и не изглеждаше чак толкова оплетена, сякаш ако не друго, поне бе махнал клонките от нея.

— Здравейте — каза той.

Братята и сестрите му го зяпнаха с безмълвно изумление.

— Марк искаше да ви види — обясни Джулиън и разроши косата на тила си с объркано изражение, сякаш нямаше представа какво да направи след това. — Благодаря ви — каза Марк. — За подаръците, които ми донесохте.

Останалите продължаваха да се взират в него. Никой помръдваше, освен Тави, който бавно остави парченце морско стъкло на масата.

— Кашонът — уточни Марк. — В стаята ми.

Ема усети как издърпват чашата с кафе от ръката й. Понечи да издаде възмутен звук, ала Кристина вече я бе взе и се бе запътила към Марк, изпънала гръб.

— Искаш ли? — попита го и му я протегна.

Марк я пое с облекчен вид. Поднесе я към устата си преглътна, докато братята и сестрите му го гледаха кат омагьосани, сякаш правеше нещо, което никой преди не бе правил.

Лицето му се изкриви в гримаса. Отдръпна се от Кристина, закашля се и се изплю.

— Какво е това?

— Кафе. — Кристина изглеждаше стресната.

— Има вкус на горчива отрова — възмути се Марк.

Внезапно Ливи се изкиска. Звукът проряза тишината, която бе легнала над останалите, превръщайки ги в замръзнала жива картина.

— Някога много обичаше кафе — каза тя. — Още го помня!

— Не виждам как бих могъл — никога не съм вкусвал нещо по-отвратително. — Марк направи физиономия.

Тай местеше очи между Джулиън и Ливи; изглеждаше нетърпелив и развълнуван, дългите му пръсти потропваха по масата пред него.

— Отвикнал е — обясни той на Кристина. — В царството на елфите няма кафе.

— Заповядай. — Ливи се изправи и взе една ябълка от масата. — Опитай това.

Тя се приближи и протегна плода към брат си. Ема си помисли, че прилича на съвременна Снежанка с дългата си черна коса и ябълката в бледата ръка.

— Нямаш нищо против ябълките, нали?

— Благодаря, мила сестричке. — Марк се поклони и взе ябълката, а Ливи го зяпна с полуотворена уста.

— Ти никога не ме наричаш „мила сестричке“ — обърна се тя обвиняващо към Джулиън.

— Защото те познавам прекалено добре, изтърсак — ухили се той.

Мирк вдигна ръка и подръпна верижката около шията си, на която висеше нещо, наподобяващо връх на стрела. Беше прозрачно, сякаш изработено от стъкло, и Ема си спомни, че бе виждала нещо подобно на някои от рисунките, които Даяна им беше показвала.

Марк се залови да обели ябълката с острия му ръб и Тави, който отново беше изпълзял изпод масата и гледаше какво се случва, издаде любопитен звук. Марк го погледна и му намигна. Тави се мушна под масата, ала Ема виждаше, че се усмихва.

Самата тя не можеше да откъсне очи от Джулс. Спомняше си как бе изпразнил стаята на брат си, как бе нахвърлял яростно вещите му на купчина, сякаш би могъл да пропъди спомените за него. Отнело му бе само ден, ала сенките под очите му бяха останали завинаги. Ема се зачуди дали ако Марк останеше при тях, сенките щяха да изчезнат.

— Е, подаръците харесаха ли ти? — попита Дру, като се въртеше на масата; кръглото й лице беше загрижено. — Аз сложих хляб и масло, в случай че си гладен.

— Не бях сигурен какво представляват някои от тях — призна си Марк. — Дрехите бяха много полезни. Черният метален предмет…

— Това беше моят микроскоп. — Тай погледна към Джулиън, търсейки одобрение. — Помислих си, че може да ти хареса.

Джулиън се облегна на масата. Не попита Тай защо му бе на Марк микроскоп, просто се усмихна с леко кривата си нежна усмивка.

— Било е много мило от твоя страна, Тай.

— Тиберий иска да стане детектив — обясни Ливи на Марк. — Като Шерлок Холмс.

Марк придоби объркано изражение.

— Това някой, когото познаваме ли е? Магьосник може би?

— Герой от книга — обясни Дру през смях.

— Имам всички книги за Шерлок Холмс — каза Тай. — Знам всички истории. Има петдесет и шест разказа и четири романа. Мога да ти разкажа, ако искаш. И ще ти покажа как се използва микроскопът.

— Струва ми се, че го намазах с масло — призна си Марк позасрамено. — Не си спомних, че е научен инструмент.

Ема хвърли притеснен поглед към Тай — той много си пазеше вещите и понякога ужасно се разстройваше, ако някой ги докоснеше или преместеше. Само че сега изобщо не изглеждаше ядосан. Нещо в откровеността на Марк очевидно му доставяше истинско удоволствие, така както понякога му доставяше удоволствие необичайната кръв на някой демон или пък жизненият цикъл на пчелите.

Марк бе нарязал ябълката на парченца и ги ядеше бавно, като човек, свикнал да прави така, че храната да му стигне за възможно най-дълго време. Беше много слаб, по-слаб, отколкото бе нормално за ловец на сенки на неговата възраст — ловците на сенки обикновено биваха насърчавани да се хранят и тренират, трупайки мускули и издръжливост. Благодарение на жестоките физически тренировки повечето ловци на сенки бяха жилави или яки, макар че Друзила бе по-закръглена, нещо, което я притесняваше все повече, колкото повече порастваше. На Ема винаги й ставаше мъчно при вида на червенината, разливаща се по бузите на Дру, когато бойното облекло, предвидено за момичета на нейните години, не й станеше.

— Чух ви да говорите за срещащи се лей-линии. — Марк пристъпи към останалите, предпазливо, сякаш не бе сигурен дали е добре дошъл. Очите му се вдигнаха и за учудване на Ема, погледнаха към Кристина. — Там, където лей-линии те се събират, може да се извършват черни магии, без да бъдат забелязани. Елфите знаят много за лей-линиите и често ги използват. — Върхът на стрелата проблесна около врата му, когато се наведе, за да разгледа картата на масата.

— Това е карта на лей-линиите в Лос Анджелис — обясни Кристина. — Всички тела са били намерени върху тях.

— Не е така. — Марк се наведе още по-ниско.

— Не, тя е права. — Тай се намръщи. — Това е карта на лей-линиите и всички тела са били захвърлени върху тях.

— Само че картата не е вярна — обясни Марк. — Линиите не са точни, нито пък местата, където се срещат. — Дългопръстата му десница докосна кръга, който Тай беше очертал. — Това изобщо не е вярно. Кой е съставил тази карта?

Джулиън се приближи до масата и за миг той и брат му застанаха рамо до рамо, косите им, светла и тъмна, бяха в ярък контраст.

— Предполагам, че е картата на Института.

— Извадихме я от сандъка — каза Ема, привеждайки се над нея от другата страна на масата. — Където стоят останалите карти.

— Е, някой я е подправил — заяви Марк. — Ще се нуждаем от истинска карта.

— Вероятно Даяна ще успее да ни намери такава. — Джулиън взе молив и някакъв бележник. — Или пък бихме могли да попитаме Магнус.

— Или да проверим на Пазара на сенките — предложи Ема и се ухили без капчица угризение, виждайки погледа, който Джулиън й отправи. — Просто идея.

Марк погледна към брат си, а после и към останалите, видимо притеснен.

— Това полезно ли беше? Може би не биваше да го казвам?

— Сигурен ли си? — попита Тай, местейки поглед между брат си и картата; откритото му изражение приличаше на широко отворена врата. — Че не е вярна?

Марк кимна.

— В такъв случай е полезно — заяви Тай. — Можехме да изгубим цели дни с невярна карта. Дори повече.

Марк изпусна дъха си с облекчение. Джулиън сложи ръка на гърба му, лицата на Ливи и Дру грейнаха. Тави ги гледаше изпод масата с неприкрито любопитство. Ема хвърли поглед към Кристина. Семейство Блекторн изглеждаше свързано от някаква невидима сила; в този момент бе така очевидно, че те са едно семейство, че Ема нямаше нищо против двете с Кристина да гледат отстрани.

— Бих могъл да се опитам да я поправя — предложи Марк. — Но не знам дали притежавам нужното умение. Хелън… Хелън би могла да го направи. — Той погледна към Джулиън. — Знам, че е женена и далеч от тук, но… предполагам, че ще се върне за това? И за да ме види?

Беше, като да гледаш на забавен ход как се чупи стъкло. Никой от семейство Блекторн не помръдваше, нито дори Тави, ала лицата им се превърнаха в безизразни маски, докато си даваха сметка колко много неща не знае Марк.

Той пребледня и бавно остави огризката от ябълката на масата.

— Какво има?

— Марк. — Джулиън погледна към вратата. — Да идем да поговорим в стаята ти, не тук…

— Не — прекъсна го Марк и от страха гласът му се повиши. — Кажи ми още сега. Къде е моята пълнокръвна сестра, дъщерята на лейди Нериса? Къде е Хелън?

Думите му бяха последвани от мъчително неловко мълчание. Марк не сваляше поглед от Джулиън; двамата вече не стояха един до друг — Марк се бе отдръпнал толкова бързо и безмълвно, че Ема дори не бе видяла как го прави.

— Каза, че е жива. — В гласа му се долавяха страх и обвинителни нотки.

— Жива е — побърза да го увери Ема. — Добре е.

Марк издаде нетърпелив звук.

— Тогава настоявам да разбера къде е. Джулиън?

Само че не Джулиън бе този, който му отговори.

— Отпратиха я, когато бе сключен Студеният мир — каза Тай за изненада на Ема. Звучеше съвсем прозаично. — Изпратиха я в изгнание.

— Подложиха го на гласуване — добави Ливи. — Някои от Клейва искаха да бъде убита заради елфическата й кръв, но Магнус Бейн защити правата на долноземците и Хелън бе изпратена на остров Врангел, за да изучава магическите бариери.

Марк се подпря на масата, сякаш го бяха ударили в гърдите, и се мъчеше да си поеме дъх.

— Остров Врангел — прошепна той. — Студено място, пълно с лед и сняг. Яздил съм над онези земи с Лова, без дори да подозирам, че сестра ми е там долу, в онази замръзнала пустош.

— Дори да знаеше, те никога нямаше да ти позволят да я видиш — каза Джулиън.

— Оставили сте да бъде прокудена. — Разноцветните очи на Марк пламтяха. — Оставили сте да я изпратят в изгнание.

— Бяхме деца. Аз бях на дванайсет години. — Джулиън не повиши глас; сините му очи бяха безизразни и студени. — Нямахме избор. Чуваме се с Хелън всяка седмица, всяка година изпращаме петиции до Клейва с молба да ни я върнат.

— Разговори и петиции — процеди Марк. — Каква полза. Знаех… знаех, че са решили да не ме търсят. Знаех, че са ме изоставили на Дивия лов. — Той преглътна мъчително. — Мислех си, че е понеже се боят от Гуин и отмъщението на Дивия лов. Не защото ме мразят и презират.

— Не беше омраза — обясни Джулиън. — А страх.

— Казаха, че не може да те търсим. — Тай бе извадил една от играчките си от джоба: въженце, което прокарваше между пръстите си, оформяйки осморки с него. — Че е забранено. Забранено ни е и да посещаваме Хелън.

Марк погледна Джулиън с потъмнели от гняв очи, черно и бронзово.

— Опитахте ли се дори?

— Няма да се карам с теб, Марк — отвърна Джулиън. Ъгълчето на устата му потръпваше — нещо, което се случваше само когато беше дълбоко разстроен и което, предположи Ема, само тя би могла да забележи.

— Нито пък за мен. Това поне е ясно. — Марк се огледа наоколо. — Изглежда, съм се върнал в свят, където съм нежелан.

И той излезе от библиотеката, затръшвайки вратата след себе си. В стаята се възцари ужасяващо мълчание.

— Аз ще отида — каза Кристина и изтича след него.

В тишината, останала след нея, семейство Блекторн погледна към Джулс и Ема потисна порива да се хвърли между него и умоляващите очи на братята и сестрите — гледаха го така, сякаш можеше да оправи станалото, сякаш можеше да оправи всичко, както ставаше винаги.

Само че Джулиън стоеше съвършено неподвижен, с притворени очи, стиснал ръце в юмруци. Ема си спомни как бе изглеждал в колата, отчаянието, изписано върху лицето му. Малко бяха нещата, които можеха да разклатят спокойствието на Джулиън, ала Марк открай време беше едно от тях.

— Всичко ще бъде наред. — Ема се пресегна и потупа меката ръка на Дру. — Естествено, че е ядосан, има пълното право да е ядосан, но не е ядосан на никого от вас. — Тя се опита да улови погледа на Джулиън над главата на Друзила, да го успокои. — Всичко ще бъде наред.

Вратата отново се отвори и Кристина се върна в библиотеката. Джулиън рязко я погледна.

Тъмните й лъскави плитки, навити на краваи, проблеснаха, когато тя поклати глава.

— Добре е — каза тя, — но се затвори в стаята си и смятам, че ще е най-добре да го оставим сам. Ако искате, мога да почакам в коридора.

Джулиън поклати глава.

— Благодаря ти. Ала не е нужно никой да го пази. Свободен е да ходи, където поиска.

— Ами ако се нарани? — Гласчето на Тави беше тъничко и тихо.

Джулиън се наведе и го вдигна, прегръщайки го здраво за миг, преди отново да го пусне. Тави обаче продължи да го стиска за ризата.

— Няма да се нарани — увери го Джулиън.

— Искам да отида в студиото — каза Тави. — Повече не искам тук.

Джулиън се поколеба, а после кимна. Студиото бе място, в което често водеше Тави, когато беше уплашен — боите, картоните и дори четките му действаха успокояващо.

— Да вървим в студиото — каза той. — В кухнята има от пицата, ако някой иска, и сандвичи, и…

— Не се тревожи, Джулс. — Ливи се беше настанила на масата до своя близнак, който се беше навел над картата, стиснал устни. — Ще се оправим с вечерята. Всичко ще е наред.

— Ще ти донеса нещо за хапване — обади се Ема. — На Тави също.

Благодаря, оформи Джулиън беззвучно и тръгна към вратата. Преди да стигне до нея обаче, Тай, който не бе проговорил, откакто Марк бе излязъл, се обади:

— Няма да го накажеш, нали? — попита той. Въженцето беше опънато около пръстите на лявата му ръка.

Джулиън се обърна, видимо изненадан.

— Да накажа Марк? За какво?

— За нещата, които каза. — Изчервен, Тай бавно развиваше въженцето, което се плъзгаше между пръстите му. През годините, в които бе наблюдавал брат си, мъчейки се да се научи, Джулиън се бе убедил, че когато става дума за звуци и светлини, Тай е много по-чувствителен от повечето хора. Ала когато ставаше дума за докосване, то го запленяваше. Ето как Джулиън бе започнал да му прави играчки и занимания, с които да отклонява вниманието му — след като го беше виждал да прекарва часове наред, изследвайки къс коприна или шкурка, извивките на мидени черупки и грапавината на скали. — Те бяха верни… Беше истина. Той ни каза истината и ни помогна с разследването. Не бива да бъде наказан за това.

— Разбира се, че не — увери го Джулиън. — Никой от нас няма да го накаже.

— Не е виновен, че не разбира всичко — продължи Тай. — Или че нещата му идват в повече. Вината не е негова.

— Тай-Тай — обади се Ливи. Това беше прякорът на Ема за него, когато беше бебе, и останалите от семейството също бяха започнали да го наричат така. Ливи посегна да потърка рамото му. — Всичко ще бъде наред.

— Не искам Марк отново да си тръгне — каза Тай. — Разбираш ли, Джулиън?

Ема видя как товарът на това, отговорността за него, легна върху плещите на Джулиън.

— Разбирам, Тай.