Касандра Клеър
Лейди Полунощ (13)

12.
Много по-силна

Ема отби рязко от „Феърфакс“ и влезе в един паркинг недалеч от деликатесния магазин на „Кантър“. Паркингът принадлежеше на магазин за бои, който в момента беше затворен. Тя отиде в далечния край, където нямаше други коли, и спря рязко, при което Джулс изруга.

Тя го погледна, докато разкопчаваше предпазния си колан. Беше пребледнял и притискаше ръка до тялото си. Трудно й бе да види кой знае какво заради мрака в колата и тъмните му дрехи, ала все пак забеляза, че кръвта продължава да се процежда между пръстите му на бавни тласъци. Вътрешностите й се вледениха.

Първото, което бе сторила, когато бе паднал в къщата на Уелс, бе да нарисува целителна руна върху кожата му. Второто бе да го изправи на крака и да го отведе, като почти го влачеше, до задната седалка на колата, заедно с оръжията им и чантата на Ава.

Едва няколко пресечки по-късно, когато го бе чула да простенва и бе погледнала назад, си бе дала сметка, че той все още кърви. Беше отбила и бе нарисувала още една целителна руна, а после още една. Това щеше да подейства. Трябваше да подейства.

Много малко бяха раните, които целителните руни не можеха да излекуват. Онези, които бяха причинени от демонски отрови, и онези, които бяха достатъчно сериозни, за да те убият. Умът й се бе вцепенил при мисълта за която и да било от тези възможности и тя начаса бе извадила телефона си. Изпратила бе на Ливи първия адрес, който й беше хрумнал (те всички познаваха и обичаха заведението на „Кантър“), а после бе подкарала натам с цялата бързина, на която беше способна.

Угаси двигателя с рязко движение на китката и се прекрачи през седалката, за да отиде при Джулс. Той се беше свил в ъгъла, блед и изпотен от болка.

— Добре — каза Ема с разтреперан глас. — Ще трябва да погледна раната ти.

Той беше прехапал долната си устна. Уличните лампи на „Феърфакс“ осветяваха задната седалка, но не достатъчно, за да може Ема да го види добре. Той посегна към ръба на тениската си… и се поколеба.

Ема извади магическата светлина от джоба си и я запали, изпълвайки колата с ярко сияние. Тениската на Джулс беше подгизнала от кръв, а най-страшното бе, че целителните руни бяха изчезнали от кожата му.

Не действаха.

— Джулс — каза тя. — Трябва да повикам Мълчаливите братя. Те ще могат да ти помогнат. Нямаме друг избор.

Очите му се затвориха от болка.

— Не можеш да го направиш. Знаеш, че не можем да повикаме Мълчаливите братя. Те докладват директно на Клейва.

— Значи, ще ги излъжем. Ще кажем, че е било обикновено демонско нападение. Ще им се обадя. — Тя посегна към телефона си.

— Не! — Гласът на Джулиън бе достатъчно енергичен, за да я спре. — Мълчаливите братя знаят, когато ги лъжеш! Те притежават Меча на смъртните, Ема. Ще разберат за разследването ни. За Марк…

— Няма да допусна да ти изтече кръвта в някаква кола заради Марк!

— Не — отвърна той, приковал очи в нейните. Те бяха наситено синьо-зелени — единственият ярък цвят в огряната от магическа светлина кола. — Ти ще ме излекуваш.

Ема усещаше, когато Джулс беше наранен, като треска, забила се в кожата й.

Физическата болка нямаше значение, а ужасът, единственият ужас, който бе по-силен от страха й пред океана. Страхът, че Джулиън е ранен, че умира. Тя би се отказала от всичко, би понесла всякаква рана, за да не допусне това да се случи.

— Добре — каза, а гласът й прозвуча изтънял и сух в собствените й уши. — Добре. — Пое си дълбоко дъх. — Дръж се.

Разкопча якето си и го метна настрани, а после се наведе между седалките, за да закрепи магическата светлина върху таблото. След това посегна към Джулс. Следващите няколко секунди бяха като някакъв сън, изпълнен с кръвта на Джулс и тежкото му дишане, докато тя го повдигаше нагоре и го подпираше на задната врата. Той не пророни нито звук, докато го местеше, ала от начина, по който хапеше устната си, и от вида на кръвта по устата и брадичката му, Ема изпита усещането, че костите й се трошат в тялото й.

— Якето ти — каза през стиснати зъби. — Ще трябва да го срежа.

Джулс кимна и отметна глава назад, а тя посегна към Кортана. Въпреки че материята бе много здрава, острието премина през нея като нож през хартия. Дрехата се разпадна на парчета, а Ема сряза внимателно предницата на тениската и я подръпна настрани, сякаш белеше плод.

Неведнъж бе виждала кръв, ала този път беше различно. Това бе кръвта на Джулиън и беше толкова много. Беше обляла гърдите и ребрата му; виждаше се мястото, където се беше забила стрелата, както и разкъсаната кожа, когато той я беше издърпал.

— Защо я извади? — попита Ема, докато сваляше пуловера си през главата, оставайки по потничето, което носеше отдолу. Докосна гърдите и тялото му с пуловера си, попивайки част от кръвта.

Дишането на Джулс ставаше все по-накъсано.

— Защото, когато някой… те простреля с лък… — с усилие отвърна той, — първата ти реакция не е… „Благодаря за стрелата, мисля да си я задържа за малко“.

— Радвам се да видя, че чувството ти за хумор не е пострадало.

— Както ти казах, тя пареше — обясни той. — Не беше като обикновена стрела. Сякаш във върха й имаше нещо, киселина или нещо такова.

Ема избърса колкото можа от кръвта, която продължаваше да блика от раната и да се стича на тънки струйки по стомаха му, събирайки се в линиите между коремните му мускули. Той имаше дълбоки бразди над костите на таза, тялото му беше кораво и гладко под допира й.

Ема си пое дълбоко дъх.

— Ужасно си кльощав — заяви тя толкова бодро, колкото можа. — Твърде много кафе и недостатъчно палачинки.

— Надявам се да го напишат на гроба ми. — Джулиън простена, когато Ема се премести и тя изведнъж си даде сметка, че се намира в скута му с колене около неговите бедра. Беше странно интимна поза.

— Аз… причинявам ли ти болка?

Той преглътна видимо.

— Опитай отново с иратце.

— Добре. Хвани се за ръкохватката.

— За кое? — Той отвори очи и я погледна.

— Пластмасовата дръжка! Там горе, над прозореца! — посочи Ема. — Хващаш се за нея, когато колата прави завои.

— Сигурна ли си? Аз пък винаги съм си мислил, че е, за да закачаш разни неща.

— Джулиън, сега не е моментът да бъдеш педантичен. Хвани се за дръжката или, кълна се…

— Добре де! — Той улови пластмасовата ръчка и потръпна. — Готов съм.

Ема кимна, остави Кортана настрани и извади стилито си. Може би предишните й руни бяха направени прекалено набързо, прекалено небрежно. Тя винаги бе обръщала много повече внимание на физическата страна на обучението си като ловец на сенки, не толкова на умствените и артистичните аспекти, като умението да прозира под магически прах или да рисува руни.

Допря върха на стилито до рамото на Джулс и започна да рисува, бавно и грижливо. Трябваше да се подпре на него с другата си ръка и макар да се опита да го направи възможно най-леко, усети как той се напряга под пръстите й. Кожата на рамото му беше гладка под допира й, искаше й се да бъде още по-близо до него, да положи ръка върху раната му и да я излекува със силата на волята си…

Достатъчно. Беше довършила иратцето. Облегна се назад, стиснала стилито в ръката си. Джулиън се надигна, разкъсаните остатъци от тениската му висяха около раменете му. Пое си дълбоко дъх и сведе поглед към тялото си… и в същия миг иратцето изчезна в кожата му, като топящ се черен лед, погълнат от морето.

Очите му се вдигнаха към Ема и тя видя отражението си в тях — изглеждаше съсипана, обзета от паника, по шията и бялата й блузка имаше кръв.

— Болката отслабна — прошепна той.

От раната отново бликна кръв и се стече по ребрата му, опръсквайки кожения му колан и дънките. Ема положи ръце върху голата му кожа, в гърдите й се надигна паника. Беше горещ, прекалено горещ. Сякаш имаше треска.

— Лъжеш — каза тя. — Джулс. Стига толкова. Ще повикам помощ…

Понечи да слезе от него, ала ръката му се стрелна и се обви около кръста й.

— Ем. Ема, погледни ме.

И тя го погледна. Бузата му беше изцапана с кръв, косата му падаше на влажни тъмни къдрици, ала иначе си беше Джулс, изглеждащ така, както винаги. Лявата му ръка се притискаше до тялото му, ала дясната се вдигна и пръстите му се обвиха около тила й.

— Ем — повтори той, а очите му бяха широко отворени и тъмносини в мътната светлина. — Целува ли се с Марк онази нощ?

— Какво? — Ема зяпна. — Добре, определено си изгубил прекалено много кръв.

Той се раздвижи съвсем леко под нея, но ръката му си остана на мястото, нежна, гъделичкаща фините косъмчета на тила й. — Видях те как го гледаш. Пред „Тризъбеца на Посейдон“.

— Ако се притесняваш за Марк, недей. Животът му и така е достатъчно объркан. Не мисля, че има нужда да го объркваме допълнително.

— Не е това. Не се тревожех за Марк. — Джулиън затвори очи, сякаш броеше наум. Когато отново ги отвори, зениците му се бяха превърнали в широки черни кръгове, очертани върху ирисите му. — Навярно би трябвало да е това. Ала не беше.

Да не би да халюцинира, помисли си Ема в паника. Не беше типично за него да говори така несвързано, без никакъв смисъл в думите.

— Ще повикам Мълчаливите братя — заяви тя. — Не ме интересува дали ще ме намразиш завинаги, или пък разследването ще се провали…

— Моля те. — В гласа му ясно се долавяше отчаяние. — Само… само още един опит.

— Още един? — повтори тя.

— Ти ще оправиш това. Ще ме излекуваш, защото сме парабатаи. Връзката ни е завинаги. Веднъж ти го казах, помниш ли?

Ема кимна предпазливо с ръка върху телефона си.

— А силата на руна, дадена ти от твоя парабатай, е специална. С каквото и да е била напоена стрелата, то е целяло да предотврати раната да бъде изцелена, но ти можеш да го поправиш, Ема. Можеш да ме излекуваш. Ние сме парабатай, а това означава, че нещата, които можем да сторим заедно, са… невероятни. — Дънките й бяха изцапани с кръв, кръв имаше и по ръцете и блузата й, кръв, която не спираше да блика от раната, зейнала грозно върху гладката му кожа. — Опитай — прошепна той с пресъхнала уста. — Ще опиташ ли, заради мен?

Гласът му се извиси при въпроса и в него Ема долови гласа на момчето, което бе някога; спомни си го по-дребен, по-слабичък, по-малък, застанал пред братята и сестрите си в Залата в Аликанте, докато баща му се приближаваше към тях с извадено оръжие. Спомни си какво бе сторил Джулиън тогава. Направил го бе, за да я защити, да защити всички тях, защото той винаги щеше да прави всичко, за да ги защити.

Ема свали ръка от телефона и стисна стилито, толкова силно, че усети как дръжката се заби във влажната й длан.

— Погледни ме, Джулс — каза и очите му срещнаха нейните. Допря върха до кожата му и за миг остана така; неподвижна, тя дишаше и си спомняше.

Джулиън. Част от живота й, откакто се помнеше: двамата се пръскаха с вода в морето и копаеха заедно в пясъка; той слагаше ръка върху нейната и те се дивяха на разликата във формата и дължината на пръстите им. Джулиън, който пееше, ужасно фалшиво, докато шофира; пръстите му в косата й — измъкващи листото, оплело се в нея; ръцете му, които я улавяха в тренировъчната зала, когато тя падаше, отново и отново, и отново. Първия път след парабатайската им церемония, когато, обзета от ярост, задето не можеше да изпълни както трябва едно движение с меча, тя бе забила юмрук в стената, а той се бе приближил, взел бе все още треперещото й тяло в прегръдките си и бе казал: „Ема, Ема, недей да си причиняваш болка. Когато го правиш, аз също я усещам.“

В гърдите й нещо сякаш се пропука и тя се учуди, че звукът не отекна в колата. По вените й се разля енергия и стилито се раздвижи в ръката й, прокарвайки изящните очертания на целителна руна върху гърдите на Джулиън. Чу как той изохка и очите му се отвориха. Ръката му се плъзна по гърба й и я притисна към него, зъбите му бяха стиснати.

— Не спирай.

Ема не би могла да спре, дори да искаше. Стилито като че ли се движеше по своя собствена воля; тя беше заслепена от същински калейдоскоп от спомени, които до един бяха за Джулиън. Слънце в очите й и Джулиън, заспал на плажа по стара тениска; не искаше да го събуди, но той се бе събудил сам веднага щом слънцето беше залязло и незабавно я беше потърсил, усмихнал се бе едва когато я бе видял, едва когато се бе убедил, че и тя е там. Двамата, заспали, както си говорят, и събудили се с преплетени ръце; някога те бяха деца, заедно в тъмното, ала сега бяха нещо различно, нещо интимно и могъщо и Ема усещаше, че се е докоснала едва до самия му край, когато довърши руната и стилито изпадна измежду пръстите й.

— О! — тихо каза тя.

Руната като че ли грееше, огряна отвътре от меко сияние. Джулиън дишаше тежко, мускулите на стомаха му се повдигаха и спускаха учестено, но кървенето беше спряло. Раната се затваряше, запечатваше се като плик.

— Боли… боли ли те?

По лицето на Джулиън плъзна усмивка. Ръката му все още беше върху хълбока й и го стискаше здраво; трябва да беше забравил, че е там.

— Не — отвърна, а гласът му беше приглушен, мек, сякаш се намираше в църква. — Ти успя, излекува ме. — Гледаше я така, сякаш тя бе някакво чудо. — Ема, господи, Ема.

Напрежението се отцеди от тялото й и тя се свлече върху рамото му. Отпусна глава върху него, а ръцете му се обвиха около тялото й.

— Всичко е наред. — Ръцете му се плъзнаха по гърба й, очевидно усещаше, че тя трепери. — Всичко е наред, аз съм добре.

— Джулс — прошепна тя.

Лицето му беше толкова близо до нейното, че можеше да види светлите лунички върху скулите му под петната от кръв. Усещаше тялото му до своето, ослепително живо, ударите на сърцето му, топлината на кожата му, сякаш силата на иратцето бе запалила огън в нея. Собственото й сърце се блъскаше в гърдите й, когато ръцете й откриха раменете му…

Предната врата на колата се отвори. Нахлу светлина и Ема се дръпна рязко от Джулиън, докато Ливи се покатерваше на седалката.

В дясната си ръка държеше магическа светлина и неравномерните й лъчи огряха странната сцена на задната седалка на тойотата: Ема с окървавени дрехи и Джулиън, гол до кръста и притиснат до вратата. Той свали ръце от Ема.

— Всичко наред ли е? — попита Ливи. В едната си ръка стискаше телефона си. „Сигурно бе чакала още съобщения“, гузно си помисли Ема. — Изпрати ми съобщение за помощ…

— Всичко е наред. — Ема се плъзна по седалката, встрани от Джулс.

Той се поизправи и сведе несигурен поглед към разкъсаната си тениска.

— Някой ме простреля с арбалет. Иратцетата не действаха.

— Е, сега ми се струваш добре. — Ливи го огледа озадачено. — Окървавен, но…

— Малко парабатайска магия — обясни Джулс. — В началото не действаха, но после се получи. Съжалявам, че ви уплашихме.

— Тук прилича на шантава научна лаборатория. — По лицето на Ливи се разля облекчение. — Кой те простреля всъщност?

— Дълга история — отвърна Джулс. — Как дойдохте до тук? Да не си шофирала?

Още една глава се появи до тази на Ливи. Беше Марк, чиято руса коса приличаше на ореол на магическата светлина.

— Дойде с мен — обяви той. — На гърба на елфически жребец.

— Какво? Но… но твоят елфически жребец беше разкъсан от демони!

— Съществуват толкова елфически жребци, колкото и ездачи. — Марк изглеждаше доволен, че може да бъде толкова загадъчен. — Не съм казал, че беше моят елфически жребец. Просто един елфически жребец.

Лицето на Марк изчезна и преди Ема да успее да прецени къде е отишъл, вратата зад Джулиън се отвори. Марк се пъхна вътре, вдигна по-малкия си брат и го изнесе от колата.

— Какво…? — Ема грабна стилито си и побърза да излезе след тях.

На паркинга стояха две фигури, осветени от фаровете на един мотоциклет. Всъщност целият мотоциклет сияеше. Не беше моторът на Марк — този беше черен, с нарисувани върху шасито рога.

— Джулс? — Пребледнял и уплашен, Тай гледаше как Джулиън се освободи от Марк и подръпна раздраните останки от фланелката си.

Кристина побърза да отиде при Ема, докато Джулиън се обръщаше към по-малкия си брат.

— Всичко е наред, Тай. Добре съм.

— Но ти си облян в кръв. — Тай не го поглеждаше направо, ала Ема не можеше да не се зачуди дали не се бе върнал назад във времето, към Тъмната война и спомените за реките от кръв и гибелта около него. — Има само известно количество кръв, което можеш да изгубиш, преди…

— Ще си сложа няколко руни за възстановяване на кръвта — отвърна Джулиън. — Не забравяй, че сме ловци на сенки, Тай. Можем да понесем много.

— Ти също цялата си в кръв — прошепна Кристина на Ема и като свали якето си, го преметна през раменете й и го закопча, скривайки окървавеното й потниче. След това прокара пръсти през косата й и я погледна притеснено. — Сигурна ли си, че не си ранена?

— Кръвта е на Джулиън — промълви Ема и Кристина я притегли в прегръдките си със задавен звук. Помилва я по гърба, а Ема се вкопчи отчаяно в нея и в този миг реши, че ако някой някога се опита да нарани Кристина, тя ще го направи на пух и прах и ще построи смешни замъци от пясък от останките му.

Междувременно Ливи се беше приближила до Тай и го държеше за ръка, шепнейки му, че кръвта е просто кръв, че Джулиън не е ранен сериозно и че всичко е наред. Тай дишаше учестено, а пръстите му ту се свиваха, ту се разпускаха около дланта на Ливи.

— Вземи. — Марк свали синята си тениска, под която носеше още една, само че сива. Джулиън примига насреща му. — Подобаващо облекло. — Той подаде дрехата на брат си.

— Защо носиш две фланелки една върху друга? — попита Ливи, разсеяла се за малко.

— В случай че едната бъде открадната — обясни Марк така, сякаш това бе най-нормалното нещо на света. Всички го зяпнаха за миг, дори Джулиън, който бе свалил останките от своята тениска и бе нахлузил тази на брат си.

— Благодаря — каза той, издърпвайки я над колана си, след което метна парчетата от своята върху контейнера за боклук.

Марк изглеждаше доволен и — както Ема осъзна със закъснение — различен. Косата му вече не стигаше чак до раменете — подкъсена, тя се къдреше около ушите му. Това го правеше да изглежда едновременно по-млад и по-съвременен, по намясто в дънките и ботушите си.

Правеше го да прилича на ловец на сенки.

Марк я погледна. В очите му Ема все така виждаше вятъра и звездите, и безбрежно море от облаци. Необузданост и свобода. Зачуди се колко ли дълбоко стигаше преобразяването му обратно в ловец на сенки. Колко дълбоко би могло да стигне изобщо.

Тя докосна главата си.

— Вие ми се свят.

— Нуждаеш се от храна. — Ливи улови ръката й. — Всички се нуждаем. Никой от нас не е вечерял, а на теб, Джулс, ти е забранено да готвиш днес. Да отидем в „Кантър“, да си вземем нещо за хапване и да решим какъв ще бъде следващият ни ход.

Всичко в „Кантър“ беше жълто — стените, сепаретата, дори по-голямата част от храната беше жълта. Не че Ема имаше нещо против — посещаваше „Кантър“ от четиригодишна, когато идваше с родителите си за палачинки с парченца шоколад и пържени филийки.

Насядаха в едно сепаре в ъгъла и в продължение на няколко минути всичко бе съвсем обикновено: сервитьорката (висока жена със сива коса) се появи с купчинка ламинирани менюта; Ливи и Тай си поръчаха еднакви неща, а Кристина попита тихичко Ема какво е matzi brei. Бяха се сбутали в сепарето и Ема се бе оказала притисната до Джулиън, който все още й се струваше горещ, сякаш иратцето още действаше в тялото му.

Освен това чувствителността на кожата й бе изострена до краен предел, сякаш би подскочила или изкрещяла в мига, в който някой я докосне. И наистина едва не изпищя, когато сервитьорката се върна да вземе поръчката им. Тя просто гледаше разсеяно, докато Джулиън не й поръча гофрети и топъл шоколад, след което върна менюто на сервитьорката и я погледна разтревожено.

Д-О-Б-Р-Е Л-И С-И? — написа той на гърба й.

Ема кимна и посегна към пластмасовата си чаша с вода в същия миг, в който Марк се усмихна на сервитьорката и си поръча чиния ягоди.

Жената, на чиято табелка с името пишеше „ДЖИЙН“, примига насреща му.

— Това го няма в менюто.

— Но има ягоди — отвърна Марк. — Видях и чинии, разнасяни напред-назад. Логично е да може да поставите ягодите върху една чиния и да ми я донесете.

Джийн го зяпна.

— Прав е — обади се Тай. — Ягодите се предлагат към няколко ястия. Несъмнено може да ги отделите.

— Чиния с ягоди — повтори Джийн.

— Ако може — в купичка — помоли Марк, поглеждайки я очарователно. — От много години не съм се хранил обилно с това, което искам, прекрасна лейди, и чиния с ягоди е всичко, което бих желал.

Джийн изглеждаше позамаяна.

— Добре — отвърна тя и изчезна заедно с менютата.

— Марк — каза Джулиън. — Наистина ли беше нужно?

— Кое?

— Не е задължително да говориш като в средновековна елфическа поема. През половината от времето звучиш съвсем нормално. Май трябва да обсъдим как да не се набиваш в очи.

— То е по-силно от мен — подсмихна се Марк. — У мунданите има нещо…

— Трябва да се държиш малко повече като нормално човешко същество — настоя Джулс. — Когато сме на обществено място.

— Не е нужно да се държиш нормално — обади се Тай рязко.

— Докато влизахме, се бутна в един уличен телефон и каза: „Извинете, госпожице“ — изтъкна Джулиън.

— Възпитано е да се извиниш — отвърна Марк с все същата усмивчица.

— Не и на неодушевени предмети.

— Достатъчно — обяви Ема и им разказа набързо за онова, което се бе разиграло в къщата на Станли Уелс, включително и за тялото на Ава и загадъчната фигура на покрива.

— Значи, е била мъртва, но не като при останалите убийства? — попита Ливи, мръщейки се. — Не изглежда да има връзка, няма никакви надписи по тялото, а и то е било захвърлено в собствения й басейн, а не върху лей-линия…

— Ами типът на покрива? — попита Кристина. — Мислиш ли, че е убиецът?

— Съмнявам се — отвърна Ема. — Носеше арбалет, а никоя от жертвите не е била убита с арбалет. Само че той рани Джулс, така че, когато го открием, ще го накълцам на парчета и ще нахраня рибките си с него.

— Ти нямаш рибки — напомни й Джулс.

— Значи, ще си купя няколко — заяви Ема. — Ще си купя златни рибки и ще ги храня с кръв, докато не им се отвори апетит за човешка плът.

— Ама че отвратително — каза Ливи. — Означава ли това, че трябва да се върнем в къщата на Уелс и да я претърсим?

— Стига само първо да проверим покрива — отговори Ема.

— Няма да можем. — Тай вдигна телефона си. — Проверявах новините. Някой е съобщил за тялото. Мястото е пълно с мундански полицаи. Поне няколко дни няма да можем да припарим до там.

Ема изпусна дъха си ядосано.

— Е, поне имаме това. — Тя вдигна чантата на Ава и изсипа съдържанието й на масата: портмоне, несесер за грим, балсам за устни, огледалце, четка за коса и нещо плоско, златно и лъскаво.

— Няма телефон — отбеляза Тай; между веждите му се беше врязала бръчка на раздразнение и Ема не го винеше — би могъл да научи много от телефона. Твърде жалко, че той лежеше на дъното на басейна.

— Какво е това? — Ливи вдигна лъскавото квадратче. Беше празно.

— Не съм сигурна. — Ема взе портмонето и го прерови. Кредитни карти, шофьорска книжка, около единайсет долара в брой, от които мъничко й се повдигна. Да прибереш улики, бе едно, да вземеш пари — съвсем друго. Не че биха могли да ги върнат на Ава.

— Никакви снимки или нещо такова? — Джулиън надникна над рамото й.

— Не мисля, че хората държат снимки в портмонетата си, освен по филмите — каза тя. — Не и откакто има смартфони.

— И като стана дума за филми. — Ливи сбърчи чело и както се случваше понякога, за миг заприлича на Тай. — Това ми прилича на златен билет. Нали се сещате, от „Чарли и шоколадовата фабрика“. — Тя размаха лъскавото парче ламинирана хартия.

— Нека да погледна. — Кристина протегна ръка и Ливи й го подаде тъкмо когато сервитьорката се върна с храната им: сандвичи със сирене за Тай и Ливи, сандвич с пуешко за Кристина, сандвич с бекон, маруля и домат за Джулиън, гофрета за Ема и чиния с ягоди за Марк.

Кристина извади стилито си и като си тананикаше, започна да драска нещо в ъгълчето на златната хартия. Придобил блажен вид, Марк взе каничката с кленов сироп от масата и я обърна над ягодите си, след което взе една и я напъха в устата си цялата, заедно с дръжката.

Джулиън го зяпна.

— Какво? — попита Марк. — Това е съвършено нормална храна.

— Ама, разбира се — отвърна Джулиън. — Ако си колибри.

Едната вежда на Марк подскочи.

— Погледнете — каза Кристина и бутна златния лист в средата на масата. Той вече не беше празен. Сега върху него се виждаше блещукащата снимка на сграда, а до нея имаше думи, написани с дебели букви.

ПОСЛЕДОВАТЕЛИТЕ НА ПАЗИТЕЛЯ ВИ КАНЯТ НА ЛОТАРИЯТА. ТАЗМЕСЕЧНОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ: 11 АВГУСТ, 19,00 ч. ТЕАТЪР „ПОЛУНОЩ“

Този билет важи за една група. Полуофициално облекло.

— Лотарията? — повтори Джулиън. — Това е заглавието на прочут разказ на ужасите. Да не са го превърнали в пиеса или нещо такова?

— Не ми звучи като пиеса — каза Ливи. — Звучи ми зловещо.

— Може да е зловеща пиеса — подхвърли Тай.

— Също като разказа. — Джулиън взе билета. Под ноктите му имаше боя, блещукащи сини полумесеци. — А най-зловещото в случая е, че този театър е затворен. Знам това място — след Хайланд Парк е. Затворено е от години.

— От шестнайсет години — уточни Тай, който беше овладял умението да използва телефона си с една ръка и сега беше сбърчил вежди срещу екрана. — Имало е пожар и никога повече не е бил отварян.

— Минавала съм покрай него — каза Ема. — Закован е с дъски, нали? Джулиън кимна.

— Веднъж го нарисувах. Рисувах изоставени постройки, места като ранчото „Мърфи“, затворени търговски сгради и други такива. Спомням си го. Имаше наистина призрачно излъчване.

— Това е интересно — обади се Марк. — Но има ли нещо общо с разследването? С убийствата?

Ема изглеждаше леко учудена, че Марк бе задал толкова практичен въпрос.

— Според мен може и да има — отвърна тя. — Миналата седмица бях на Пазара на сенките…

— Ще ми се да престанеш да ходиш там — измърмори Джулиън. — Опасно е.

— А, не! — заяви Ема. — Ти ли ще ми говориш за опасности, господин Току-Що-Замалко-Не-Ми-Изтече-Кръвта.

Джулиън въздъхна и посегна към безалкохолното си.

— Не мога да повярвам, че някога се оплаквах от „Джулс“ като прякор.

— Може би трябва да поговорим за Пазара на сенките — побърза да се намеси Кристина. — Именно там Ема за първи път чу за убийствата.

— Е, може да си представите колко се зарадваха останалите на Пазара, когато двамата с Камерън се появихме…

— Отишла си с Камерън? — попита Джулиън.

Ливи вдигна ръка.

— За оправдание на Ема, Камерън може да е дразнещ, но е готин. — Джулиън я стрелна с поглед. — Искам да кажа, ако си падате по момчета, които приличат на червенокос Капитан Америка, по каквито аз… не си падам.

— Капитан Америка определено е най-красивият Отмъстител — отбеляза Кристина. — Но на мен ми харесва Хълк. Ще ми се да излекувам разбитото му сърце.

— Вие сте нефилими — каза Джулиън. — Изобщо не би трябвало да сте чували за Отмъстителите. Освен това — добави той, — много ясно, че най-добре изглежда Железният човек.

— Мога ли да си довърша разказа? — попита Ема. — С Камерън бяхме на Пазара и сега си спомням, че на една сергия видях афиш, на който пишеше нещо от рода на „Запишете се за Лотарията“. Така че според мен става дума за нещо свръхестествено, а не за експериментален театър или разни такива.

— Нямам представа кои са Отмъстителите — отбеляза Марк, който бе довършил ягодите си и сега ядеше захар от едно пакетче. Тай изглеждаше доволен — той нямаше никакво време за супергерои. — Но съм съгласен с вас. Това е улика. Някой е убил Станли Уелс, а сега и приятелката му е мъртва. Дори и да е умряла по съвсем друг начин.

— Според мен можем да приемем, че не става дума за съвпадение — каза Ема. — Това, че и двамата са мъртви.

— Действително — съгласи се Марк. — Само че тя може да е била убита, защото е знаела нещо, а не за да бъде принесена в жертва или да бъде част от същия ритуал като него. В края на краищата, смъртта ражда смърт. — Той придоби замислено изражение. — Била е поканена на тази Лотария. И то е било достатъчно важно за нея, за да носи билета у себе си. Струва ми се, че това е нишка, която бихме могли да проследим.

— Би могло да се окаже и нищо — каза Джулс.

— Не разполагаме с друго, което да разследваме — напомни му Ема.

— Всъщност разполагаме. Все още имаме твоите снимки от пещерата при Средоточието. А сега разполагаме и с онзи, който и да беше той, който беше в къщата на Уелс и стреля по мен — все още имаме якето ми с отровата, която той използва, по него. Навярно Малкълм би могъл да я проучи, да види дали не е свързана с някой демон или магьосник, който я продава.

— Страхотно — заяви Ема. — Можем да опитаме и двете. Единайсети август е утре. — Тя се намръщи срещу билета. — О, господи, полуофициално облекло. Не мисля, че притежавам толкова елегантна рокля, а на Марк ще му трябва костюм…

— Не е нужно Марк да ходи — побърза да се намеси Джулиън. — Може да си остане в Института.

— Не — отсече Марк. Гласът му беше спокоен, ала очите му хвърляха искри. — Няма да си остана в Института. Доведоха ме тук, за да ви помогна в разследването на убийствата, и именно това смятам да направя.

Джулиън се облегна назад.

— Не и ако не можеш да носиш руни. Не е безопасно.

— В продължение на много години се предпазвах и без руни. Ако не отида с вас, онези в царството на елфите, които ме изпратиха тук, ще научат и няма да бъдат доволни. Наказанието ще бъде сурово.

— О, нека да отиде. — Ливи изглеждаше разтревожена. — Джулс…

Полунесъзнателно Джулиън докосна ръба на тениската си.

— Откъде ще научат, ако ти не им кажеш?

— Мислиш ли, че е лесно да лъжеш, когато си израснал сред хора, които не лъжат? — Бузите на Марк пламнаха от гняв. — И мислиш ли, че не разполагат с похвати, с които да надушат лъжите на човеците?

— Ти също си човек — отвърна Джулиън разгорещено. — Не си един от тях, не се държиш като един от тях…

Марк изскочи иззад масата и тръгна през стаята.

— Какво прави? — зяпна Ема.

Той се беше приближил до една от съседните маси, където седяха групичка мундански момичета с пиърсинги и татуировки. Изглеждаха така, сякаш идват от някой нощен клуб, и се кискаха като луди, докато той им говореше нещо.

— В името на Ангела! — Джулиън хвърли някакви пари на масата и изскочи от сепарето. Ема натъпка всичко обратно в чантата на Ава и хукна след него, следвана от останалите.

— Мога ли да опитам от марулята ви, милейди? — тъкмо казваше Марк на едно момиче с яркорозова коса и купчина салата в чинията пред себе си. Широко усмихнато, то я побутна към него.

— Адски си готин — каза тя. — Дори и с изкуствените елфически уши. Забрави за марулята, можеш да опиташ от…

— Добре, прав беше, достатъчно. — Джулиън улови Марк (който похапваше блажено едно морковче) за китката и се опита да го издърпа към вратата. — Съжалявам, дами — заяви, когато от масата се надигнаха недоволни възгласи.

Момичето с розовата коса се изправи.

— Ако иска, може да остане. Кой си ти, така или иначе?

— Брат му — отвърна Джулиън.

— Човече, изобщо не си приличате — заяви момичето по начин, от който Ема настръхна. Беше нарекла Марк „адски готин“… е, Джулиън бе също толкова привлекателен, само че по един по-ненатрапчив, не така демонстративен начин. Може и да нямаше острите скули на Марк, нито елфическия му чар, но пък имаше искрящи очи и красива уста, която…

Ема се сепна. Какво не беше наред с нея? Какво не беше наред с мислите й?

Ливи издаде подразнен звук и като пристъпи напред, улови Марк за яката на тениската.

— Не ви трябва — каза тя на момичето с розовата коса. — Има сифилис.

Момичето я зяпна.

— Сифилис?

— Пет процента от жителите на Америка са заразени — обясни Тай услужливо.

— Нямам сифилис — сърдито каза Марк. — В кралството на елфите няма заболявания, предавани по полов път!

Мунданските момичета начаса млъкнаха.

— Съжалявам — извини се Джулс. — Нали знаете как е със сифилиса. Атакува мозъка.

Пред погледите на момичетата, които ги зяпаха с широко отворена уста, Ливи изтегли Марк от ресторанта на паркинга отвън, следвана от останалите.

В мига, в който излязоха и вратата се затвори зад тях, Ема избухна в смях. Облегна се на Кристина, която също се кискаше, докато Ливи, която най-сетне бе пуснала Марк, невъзмутимо опъна полата си.

— Съжалявам — каза Ема. — Просто… сифилис?

— Тай четеше за това днес — обясни Ливи.

Джулиън, който се опитваше да скрие усмивката си, погледна към Тай. Брат му сви рамене.

— Проучване.

— Наистина ли беше необходимо? — каза Марк. — Просто си приказвахме. Реших да поупражнявам изисканата си елфическа реч с тях.

— Нарочно се държеше нелепо — заяви Ема. — Започвам да подозирам, че според теб елфите звучат глупаво.

— В началото действително мислех така — призна си Марк откровено. — Но с времето се свиква. Сега… сега не знам какво да мисля. — Звучеше мъничко изгубен.

— Не би трябвало да говорим с мунданите. — Усмивката на Джулиън се изпари. Това е… това е основно правило, Марк. Едно от първите, които научаваме. Особено пък за неща, свързани с елфите.

— Е, аз разговарях с онези мундани и никой не експлодира, нито избухна в пламъци. Не ни сполетя смърт. Те си помислиха, че съм се маскирал. — Марк наведе глава, а после отново вдигна поглед към Джулиън. — Прав си, че се набивам на очи, ала хората виждат само онова, което искат да виждат.

— Може би правилото, че не бива да влизаме в битка без руни, е глупаво — обади се Тай и Ема си спомни какво му бе казал Марк в тренировъчната зала: „Сега и двамата сме с ранени ръце“.

— Може би много от правилата са глупави. — Горчивината в гласа на Джулиън изненада Ема. — Може би въпреки това трябва да ги следваме. Може би именно това ни прави ловци на сенки.

Ливи изглеждаше объркана.

— Следването на глупави правила ни прави ловци на сенки?

— Не правилата — отвърна Джулиън. — Наказанието за тяхното нарушаване.

— Наказанията за нарушаването на правилата в царството на елфите са също толкова сурови, ако не и повече — каза Марк. — Вярвай ми, Джулиън. Ако решат, че не участвам в разследването, ще накажат не само мен, но и всички вас. Няма да е нужно аз да им казвам. Те ще научат. — Очите му горяха. — Разбираш ли ме, Джулс?

— Разбирам те, Марк — тихо отговори Джулиън. — И ти вярвам. — А после неочаквано се усмихна на брат си и усмивката му бе още по-лъчезарна, защото бе толкова неочаквана. — Както и да е. Всички в колата. Време е да се връщаме вкъщи.

— Аз трябва да се прибера с жребеца — каза Марк. — Не мога да го оставя тук. Ако се изгуби, на Дивия лов никак няма да му хареса.

— Е, добре — отвърна Джулиън. — Ще го прибереш сам. Тай и Ливи няма отново да се возят на него, ясно? Прекалено е опасно.

Ливи изглеждаше разочарована, Тай — облекчен. Марк кимна почти незабележимо.

— Аз ще отида с Марк — обади се Кристина неочаквано.

За своя изненада, Ема видя как лицето на Марк грейна.

— Ще отида да доведа жребеца — каза той. — Изпълва ме желание да летя.

— И не надвишавай разрешената скорост! — извика Джулиън след брат си, докато той се скриваше зад ъгъла.

— Говорим за небето, Джулиън — напомни му Ема. — Там горе няма ограничения на скоростта.

— Знам — отвърна той и й отправи онази усмивка, която тя обожаваше, онази, която й се струваше, че е единствено за нея, онази, която казваше, че макар животът често да го принуждаваше да бъде сериозен, той всъщност не беше толкова сериозен по природа. Изведнъж толкова отчаяно й се прииска да го прегърне или да го докосне по рамото, че с усилие свали ръцете си надолу и ги стисна.

Сведе очи към пръстите си и видя, че по някаква причина ги беше сплела и те образуваха клетка, която сякаш би могла да задържи чувствата й.

 

 

Луната се бе издигнала високо в небето, когато Марк спря плавно в пясъка зад Института.

Пътуването към града бе изтъкано от паника, Ливи — вкопчила се в колана на Кристина с малки, уплашени ръце; Тай, който казваше на Марк да не кара прекалено бързо; магистралата — изчезваща под краката им. Едва не се бяха блъснали в контейнера за боклук на паркинга.

Пътуването обратно бе спокойно. Обвила ръце около кръста на Марк, Кристина си мислеше колко близо изглеждаха облаците. Градът под тях бе плетеница от цветни светлини. Кристина открай време не обичаше лунапарковете и самолетните полети, ала това не приличаше на никое от тях — чувстваше се част от въздуха, поддържана от него, като лодка върху водата.

Марк скочи от мотоциклета и й подаде ръка, за да й помогне да слезе. Кристина я пое, очите й — все още пълни с гледката на кея Санта Моника под нея и ярките светлини на въртящото се виенско колело. Никога не се бе чувствала толкова далеч от майка си, от Института в Мексико, от семейство Росалес.

И това й харесваше.

— Милейди — каза Марк, когато стъпалата й докоснаха пясъка. Крайчетата на устните й подскочиха.

— Звучи толкова формално.

— Елфите обичат формалностите — съгласи се той. — Благодаря ти, че се върна заедно с мен. Не беше нужно да го правиш.

— Стори ми се, че не искаш да бъдеш сам — отвърна Кристина.

От пустинята подухваше лек ветрец, раздвижваше пясъка и повдигаше подстриганата му коса от лицето. Подкъсена, тя приличаше на ореол, толкова бледоруса, че изглеждаше сребърна.

— Ти виждаш много неща. — Очите му се взряха в нея и Кристина се зачуди как ли бе изглеждал, докато и двете му очи бяха синьо-зелените очи на семейство Блекторн. Зачуди се дали причудливостта им сега прибавяше към красотата му.

— Когато никой от хората, които познаваш, не казва истината, се научаваш да виждаш под повърхността — отвърна тя и си помисли за майка си и жълтите цветове на рози.

— Да. Разбира се, аз идвам от място, където всички казват истината, независимо колко е ужасна.

— Липсва ли ти това от царството на феите? — попита Кристина. — Това, че там никой не лъже?

— Защо мислиш, че царството на феите ми липсва?

— Сърцето ти не е изцяло тук — отвърна Кристина. — И ми се струва, че не само познатото те тегли назад. Каза, че там си се чувствал свободен… но освен това спомена, че са издълбали руни на гърба ти. Опитвам се да разбера как би могло да ти липсва подобно нещо.

— Това беше в Двора на тъмните феи, не в Дивия лов — обясни Марк. — Пък и не мога да говоря за онова, което ми липсва. Не мога да говоря за Лова, не и наистина. Забранено ми е.

— Това е ужасно. Как би могъл да направиш избор, когато нямаш право да говориш за него.

— Светът е ужасен — глухо каза Марк. — Някои се оказват повлечени в бездните му и се удавят в тях, а някои се извисяват и издигат и други със себе си. Ала те са малцина. Не всеки може да бъде Джулиън.

— Джулиън? — учуди се Кристина. — Но аз мислех, че може би дори не го харесваш. Мислех…

— Мислеше? — Сребристите му вежди подскочиха.

— Мислех, че не харесваш никого от нас — довърши тя смутено. Стори й се глупаво да го каже, ала лицето на Марк омекна.

Той улови ръката й и плъзна пръсти по дланта й. По тялото й се разля тръпка — докосването му беше като електричество.

— Аз те харесвам — каза той. — Кристина Мендоса Росалес. Харесвам те страшно много. — Приведе се към нея и ето че очите му бяха всичко, което тя виждаше, синьо и златно…

— Марк Блекторн. — Разнеслият се глас беше остър, отсечен. Кристина и Марк се обърнаха рязко.

Високият елфически воин, който бе довел Марк в Института, стоеше пред тях, сякаш просто бе изникнал от черно-белия пясък и небето. Самият той изглеждаше черно-бял, косата му с цвят на мастило се извиваше мрачно около слепоочията му. Сребърното му око сияеше на лунната светлина, черното приличаше на ирис без зеница. Носеше сиви туника и панталон, а в колана му бяха втъкнати ками. Беше нечовешки прекрасен, като статуя.

— Кийрън — каза Марк, изпускайки сепнато дъха си. — Но аз…

— Би трябвало да ме очакваш. — Кийрън пристъпи напред. — Поиска да вземеш жребеца ми назаем и аз ти го дадох. Колкото по-дълго съм без него, толкова по-вероятно е Гуин да се усъмни. Да не би да искаш да събудиш подозренията му?

— Възнамерявах да го върна — отвърна Марк с нисък глас.

— Нима? — Кийрън скръсти ръце на гърдите си.

— Кристина, влез вътре — каза Марк. Беше пуснал ръката й и гледаше към Кийрън с безизразно лице.

— Марк…

— Моля те. Искам да кажа… ако уважаваш личното ми пространство, моля те, влез вътре.

Кристина се поколеба, ала изражението му беше недвусмислено. Знаеше за какво я моли. Тя се обърна и влезе през задния вход на Института, оставяйки вратата да се затръшне шумно зад нея.

Стълбището се издигаше пред нея, но тя не бе в състояние да го изкачи. Познаваше Марк Блекторн съвсем бегло, ала докато поставяше крак на първото стъпало, си мислеше за белезите по гърба му. За начина, по който се беше свил на кълбо в стаята си през първия ден; как бе обвинил Джулиън, че е сън или кошмар, изпратен от Дивия лов, за да го измъчва.

Тя не вярваше в справедливостта на Студения мир, никога не бе вярвала в нея, ала болката на Марк се опитваше да подкопае убежденията й. Може би елфите действително бяха толкова жестоки. Може би у тях действително нямаше нищо добро, никаква чест. И ако наистина беше така, как би могла да остави Марк сам с един от тях?

Обърна се, отвори вратата… и се вкамени.

Отне й миг, докато ги открие, ала когато това стана, Марк и Кийрън изпълниха погледа й, като образи върху осветен екран. Намираха се в края на паркинга, облени от лунна светлина. Марк беше опрял гръб в един от калифорнийските дъбове. Кийрън го бе притиснал към дървото и двамата се целуваха.

Кристина се поколеба за миг, кръв нахлу в лицето й, но беше очевидно, че Марк не бе докосван против волята му. Беше заровил ръце в косата на Кийрън и го целуваше така яростно, сякаш умираше от жажда. Телата им бяха плътно долепени, ала въпреки това ръцете на Кийрън бяха обвили кръста Марк и се движеха неспокойно, отчаяно, сякаш би могъл да го притегли още по-близо до себе си. А после се вдигнаха нагоре и смъкнаха якето на Марк от раменете му, за да помилват кожата над яката му. От гърлото му се откъсна ниско стенание, като вик на скръб, и той се отдръпна.

Взираше се в Марк с жаден, безнадежден поглед. Никога досега Кристина не бе виждала елф толкова много да прилича на човек. Марк отвърна на погледа му, а широко отворените му очи грееха на лунната светлина. Споделен поглед на обич, копнеж и ужасяваща тъга. То бе прекалено много. Отдавна бе прекалено много — Кристина знаеше, че не бива да ги гледа, ала не бе могла да спре, смесица от шок и заплененост я бяха приковали на мястото й.

И копнеж. Имаше и копнеж. Дали за Марк, или за двамата, или просто при мисълта да жадуваш някого толкова силно, тя не бе сигурна. Дръпна се назад с разтуптяно сърце и тъкмо се канеше да затвори вратата зад себе си…

… когато целият паркинг бе облян от ярка светлина. Една кола се показа иззад ъгъла и навлезе в него. От прозорците ехтеше музика, през която Кристина долови гласовете на Ема и Джулиън.

Погледът й се стрелна обратно към Марк и Кийрън, ала Кийрън беше изчезнал, сянка сред сенките, а Марк се навеждаше, за да вдигне якето си, докато Ема и останалите излизаха от колата.

Кристина затвори вратата. Чу как Ема пита за нея, чу как Марк й отговори, че си е влязла. Звучеше нехайно, съвсем спокоен, сякаш нищо не се беше случило. Ала беше тъкмо обратното.

Кристина се бе запитала, когато той бе погледнал в очите й и бе казал, че в Дивия лов си принуден да се оправяш без огледала, в чии ли очи се бе оглеждал през всички тези години.

Сега вече знаеше.

 

 

Дивия лов, няколко години по-рано

Марк Блекторн се присъедини към Дивия лов, когато бе на шестнайсет години, и то не по собствено желание.

Помнеше единствено мрак, след като го отведоха от Института, неговия дом, преди да се събуди в подземни пещери, заобиколен от лишеи и мъх. Огромен мъж с разноцветни очи се бе надвесил над него, стиснал в ръката си шлем с рога.

Марк го разпозна, естествено. Невъзможно бе да си ловец на сенки и да не знаеш за Дивия лов. Невъзможно бе да си наполовина елф и да не си чел за Гуин Ловеца, който го предвождаше от векове. На кръста му висеше дълго острие от кован метал, почерняло и изкривено, сякаш бе преминало през много огньове.

— Марк Блекторн — каза той. — Сега ти си част от Лова, защото семейството ти е мъртво. Сега ние сме твоята плът и кръв.

И като изтегли меча, прокара го по дланта си и остави кръвта да се смеси с вода, която даде на Марк да изпие.

През последвалите години и други се присъединиха към Лова; Марк чу Гуин да им казва същите думи, видя ги да пият от кръвта му. Видя и как очите им се променят, как придобиват два различни цвята, сякаш символ на разделението на душите им.

Гуин вярваше, че всеки новопостъпил трябва да бъде прекършен, за да бъде съграден наново като Ловец, някой, който бе в състояние да язди цяла нощ, без да склопи очи, да понася почти смъртен глад и да изтърпява болка, която би унищожила един мундан. Вярваше също така, че лоялността им трябваше да бъде неизменна. Не биха могли да изберат никой друг пред Лова.

Марк отдаде лоялността и службата си на Гуин, но не се сближи с никого. Те не бяха ловци на сенки, а той бе именно това. Останалите до един бяха елфически благородници, принудени да служат в Лова като наказание. Не им харесваше това, че Марк бе нефилим, той усещаше презрението им и им отвръщаше със същото.

Яздеше сам в нощта, върху сребриста кобила, която бе получил от Гуин. Колкото и да бе странно, Гуин като че ли го харесваше, може би за да направи напук на останалите в Лова. Той научи Марк да се ориентира по звездите и да долавя звуците от битка, долитащи от стотици, дори хиляди мили: викове на гняв и писъците на умиращите. Те препускаха към бойното поле и невидими за очите на мунданите, смъкваха всичко ценно от телата на загиналите. Повечето от плячката беше дан за двата елфически Двора, ала някои неща Гуин задържаше за себе си.

Всяка нощ Марк спеше сам върху коравата земя, увит в одеяло, с камък вместо възглавница. Когато беше студено, зъзнеше и мечтаеше за руни, които да го стоплят, за горещото сияние на серафимски ками. В джоба си носеше руническия камък за магическа светлина, който му бе дал Джейс Херондейл, ала не смееше да го запали, освен когато беше сам.

Всяка нощ заспиваше, изреждайки имената на братята и сестрите си по възраст. Всяка дума тежеше като котва, приковаваше го към земята. Поддържаше го жив. Хелън. Джулиън, Тиберий. Ливия. Друзила. Октавиан.

Дните се сляха в месеци. Времето тук не бе като времето в мунданския свят. Марк бе престанал да брои дните — нямаше как да си ги отбелязва, а Гуин мразеше подобни неща. Ето защо нямаше представа от колко отдавна бе с Лова, когато се появи Кийрън.

Беше научил, че се очаква нов Ловец: слуховете се разпространяваха бързо, пък и Гуин винаги превръщаше новите членове в Ловци на едно и също място — пещера, близо до входа на Двора на тъмните феи, където стените бяха покрити с дебели изумрудени лишеи, а между скалите извираше малко естествено езерце.

Когато пристигнаха, го завариха там — оставен за Гуин. В началото Марк виждаше единствено очертанията на момче с разрешена черна коса и стройно тяло, извито странно под тежестта на веригите около китките и глезените му. Изглеждаше изтъкан от кости и остри ъгли.

— Принц Кийрън — каза Гуин, докато се приближаваше до момчето, и сред Лова се разнесе шепот. Ако новодошлият беше принц, значи, бе по-знатен от обикновените дворяни. Какво ли трябва да бе сторил един принц, за да бъде така жестоко прокуден от Двора, лишен от семейство и име, от близки и приятели?

Момчето вдигна глава, когато Гуин се приближи до него, откривайки лицето си. Несъмнено беше един от дворянството. Притежаваше техните странни, озарени, почти нечовешки красиви черти, с високи скули и черни очи. Косата му имаше цвета на нощен океан — непрогледно черно, прошарено със синьо-зелени отблясъци. Извърна лице, когато водата, примесена с кръв, се притисна до устните му, но Гуин надделя и я изсипа в гърлото му. Марк гледаше като омагьосан как дясното око на Кийрън от черно стана сребърно, а веригите паднаха от разранените му глезени и китки.

— Сега ти си част от Лова — заяви Гуин с необичайно мрачен глас. — Стани и се присъедини към нас.

Кийрън беше странна добавка към групата. Въпреки че бе лишен от титлата си на принц, когато бе изгнан в Лова, от него все още се излъчваше неопределимо усещане за арогантност и кралска кръв, което никак не се нравеше на останалите. Те му се подиграваха, наричаха го „принцчето“ и едва ли биха спрели дотам, ако Гуин не им беше попречил. Като чели в Дворовете все още имаше някой, който се грижеше за Кийрън, въпреки изгнанието му.

Марк непрекъснато се улавяше, че го гледа. Нещо в Кийрън го запленяваше. Скоро откри, че косата на принца променя цвета си в зависимост от неговото настроение: от среднощно черно (когато бе изпаднал в отчаяние) до бледосиньо (когато се смееше, което не се случваше често) — винаги в багрите на морето. Тя бе гъста и се къдреше и понякога на Марк му се искаше да я докосне и да види дали на допир е като коса или нещо друго, като шанжан, материя, която променяше цвета си според светлината. Кийрън яздеше коня си (дар от Гуин, той бе най-свирепият ат, който Марк бе виждал някога, черен и подобен на скелет, истински жребец на мъртвите) така, сякаш бе роден за това. Също като Марк, и той изглеждаше твърдо решен да се справи с болката от изгнанието и липсата на приятели сам; рядко говореше с останалите от Лова, почти не ги поглеждаше.

Само че понякога поглеждаше Марк, когато другите го наричаха нефилим или изчадие на сенките, или ангелско момче, и други, много по-грозни имена. Един ден до тях достигна новината, че Клейвът бе обесил група елфи в Идрис за измяна. Убитите имаха приятели в редиците на Лова и обзети от ярост, другарите на Марк му заповядаха да коленичи и да каже: „Аз не съм ловец на сенки“.

Когато той отказа да се подчини, те смъкнаха ризата му и го бичуваха до кръв. Оставиха го рухнал под едно дърво насред затрупано със сняг поле, а кръвта му обагряше белите снежинки в алено.

Когато се събуди, край него имаше светлина от огън и топлина, а главата му почиваше в нечий скут. Замаян, той все пак се бе посъвзел достатъчно, за да осъзнае, че това бе скутът на Кийрън. Той го взе в прегръдките си, даде му вода и обви одеяло около раменете му. Докосването му беше нежно и леко.

— Вярвам, че сред твоите събратя — каза той — съществуват целителни руни.

— Да — отвърна Марк прегракнало, помръдвайки едва-едва. Болката от раздраната му кожа го прониза като електричество — Наричат се иратце. Дори една от тях би излекувала раните ми. Ала те не може да бъдат нарисувани без етили, а моето бе строшено преди много години.

— Колко жалко. Кожата ти ще бъде белязана завинаги.

— Какво ме е грижа? — равнодушно каза Марк. — Сякаш има някакво значение тук, в Лова, дали съм красив, или не.

— Кийрън се подсмихна потайно при тези думи и го докосна леко по косата. Марк затвори очи. От години никой не го бе докосвал и от допира по тялото му пробягаха тръпки, въпреки болката от раните му.

След тази нощ те яздеха заедно. Кийрън превърна Лова в приключение за двамата. Показа на Марк чудеса, за които знаеха единствено елфите: ледени поля, ширнали се безмълвни и сребърни под лунната светлина, скрити долчинки, разцъфтели с нощни цветя. Яздеха под пръските на водопади и сред кули от облаци. И Марк беше, ако не щастлив, то поне свободен от мъченията на самотата.

Нощем спяха сгушени под одеялото на Кийрън, направено от гъсто изтъкана материя, която винаги бе топла. Една нощ спряха на върха на някакъв хълм в зелени, северни земи. Върхът на хълма беше увенчан от каменна грамада, издигната от мундани преди хиляда години. Марк се облегна на един от тях и зарея поглед над зелените земи, сребреещи в мрака, към далечното море. То навсякъде бе едно и също, помисли си той, същото море се разбиваше в бреговете на мястото, за което все още мислеше като за свой дом.

— Белезите ти зараснаха — каза Кийрън и докосна с тънкия си деликатен пръст скъсаната риза на Марк, под която се виждаше кожата му.

— Но все още са грозни — отвърна Марк. Той чакаше звездите да изплуват на небето, за да изброи имената на семейството си върху тях. Затова не видя, че Кийрън се приближава, не и докато другото момче не застана пред него, лицето му беше очертано изящно в полумрака.

— У теб няма нищо грозно. — Той се приведе, за да го целуне, и след миг на изненада, Марк вдигна лице и срещна устните му със своите.

Това бе първата целувка в живота му. Никога не бе предполагал, че ще я получи от момче, но се радваше, че е Кийрън. Не бе очаквал, че една целувка може да бъде едновременно толкова мъчителна и толкова прекрасна. От месеци насам бе искал да докосне косата на Кийрън и сега го стори — зарови пръсти в кичурите, които от черни ставаха сини, поръбени със злато. Допирът им до кожата му бе като опарване от огън.

Тази нощ те отново се свиха под одеялото на Кийрън, ала почти не спаха, а Марк забрави да изброи имената на семейството си върху звездите… и тази нощ, и повечето нощи след нея. Много скоро свикна да се събужда, преметнал ръка около тялото на Кийрън или заровил пръсти в синьо-белите му къдрици.

Откри, че целувките и допирът, и любовните думи могат да ти помогнат да забравиш и че колкото повече време прекарваше с Кийрън, толкова повече искаше да бъде с него и с никой друг. Живееше единствено за миговете, когато двамата оставаха сами, обикновено нощем, и си шепнеха, така че никой да не може да ги чуе.

„Разкажи ми за Двора на тъмните феи“, молеше го Марк и Кийрън му разказваше тихо прошепнати истории за тъмния двор и бледия крал, неговия баща, който властваше над него.

„Разкажи ми за нефилимите“, молеше на свой ред Кийрън и Марк му разказваше за Ангела и за Тъмната война, и за онова, което бе сполетяло него и братята и сестрите му.

— Не ме ли мразиш? — Марк лежеше в прегръдките на Кийрън на една поляна високо в планините. Рошавата му руса коса погали рамото на Кийрън, когато обърна глава. — Заради това, че съм нефилим? Останалите ме мразят.

— Вече не е нужно да бъдеш нефилим. Можеш да бъдеш един от Дивия лов. Приеми елфическата си същност.

Марк поклати глава.

— Докато ме биеха, задето казвах, че съм ловец на сенки, те само затвърдиха увереността ми. Знам, че съм нефилим, дори и да не мога да го изрека на глас.

— Можеш да го изречеш единствено пред мен. — Дългите пръсти на Кийрън пробягаха по бузата на Марк. — Тук, в това пространство между нас. То е безопасно.

Така че Марк се притисна до своя любим и единствен приятел и прошепна в пространството между тях, където студеното му тяло се допираше до топлото тяло на Кийрън:

— Аз съм ловец на сенки. Аз съм ловец на сенки. Аз съм ловец на сенки.