Касандра Клеър
Лейди Полунощ (16)

15.
Никой от белите ангели горе

— Какво правиш тук? — изсъска Марк в тъмнината.

Стоеше на прага на гардеробната, заобиколен от купища скъпи дрехи. Дори през лятото температурите в Лос Анджелис падаха през нощта, ала връхните дрехи бяха леки: ленени и крепонени мъжки сака, копринени и тюлени дамски шалове. Нямаше почти никаква светлина, ала Марк изобщо не помисли да се съпротивлява, когато една бледа ръка се протегна иззад кожен тренчкот и го издърпа през закачалките.

Кийрън. Днес косата му беше наситено тъмносиня, почти черна — цветът на вълни в бушуваща буря. Което означаваше, че е в отвратително настроение. Сребърночерните му очи проблясваха в мрака.

— Как иначе бих могъл да те видя? — отвърна той и го притисна до стената. Между палтата нямаше много място, беше тясно и горещо. Марк ахна и то не само заради удара в стената. Ярост струеше от Кийрън на вълни, които той можеше да усети; те се гърчеха дълбоко в него, там, където студените води на елфическото кралство някога бяха смразили сърцето му. — Не мога да вляза в Института, освен в светилището, където ще ме убият, ако ме открият. Нима трябва да прекарвам всяка нощ, спотаен в сенките на пустинята, надявайки се, че ти ще благоволиш да ме посетиш?

— Не — каза Марк, докато Кийрън го притискаше още по-плътно в стената, а коляното му се вмъкна между краката му. Думите му бяха яростни, ала ръцете му върху тялото на Марк си бяха същите — тънки, хладни пръсти, които разкопчаха копчетата на ризата му и се пъхнаха между тях, за да докоснат кожата му. — Не бива да се срещаме, докато това не приключи.

— А после какво? Ще се върнеш доброволно в Лова заради мен? За глупак ли ме мислиш? Ти открай време го ненавиждаш.

— Но не мразя теб — отвърна Марк. Миризмата в гардеробната бе смесица от милион парфюми: одеколони, с които бяха пропити палта и сака и които гъделичкаха носа му. Това бяха синтетични миризми, не бяха истински: фалшива тубероза, фалшив жасмин, фалшива лавандула. Нищо в света на мунданите не беше истинско. Но пък какво в царството на елфите бе по-истинско?

— Не ме мразиш? — повтори Кийрън с леден глас. — Каква чест. Чувствам се така поласкан. Липсвам ли ти изобщо?

— Липсваш ми — отвърна Марк.

— И от мен се очаква да ти повярвам? Не забравяй, нечистокръвни, много добре знам, че можеш да лъжеш.

Марк вдигна очи към тези на Кийрън. В тях бушуваше буря, ала зад нея той зърна две момчета, малки като звезди в далечно небе, сгушени под едно одеяло. Двамата бяха еднакви на ръст; достатъчно бе само да се протегне и да долепи устни до тези на Кийрън.

Елфическият принц се напрегна до него. Не помръдваше, по-скоро нерешителен, отколкото студен. Марк улови лицето му в шепите си и тогава Кийрън най-сетне се раздвижи, приведе се към него, за да го целуне толкова пламенно, че главата на Марк отново се удари в стената.

Кийрън имаше вкус на кръв и студено нощно небе и за миг Марк сякаш полетя на воля с Дивия лов. Нощното небе бе пътят, който той щеше да покори. Яздеше сребристобял кон, изтъкан от лунна светлина, по пътека от звезди. Заобиколен от викове и смях, той проправяше път през нощта, а светът се откриваше пред търсещите му очи; виждаше места, които човешки очи не бяха зървали, скрити водопади и потайни долини. Спираше, за да си почине на върха на айсберги, и се спускаше в галоп по пяната на водопади, а белите ръце на водни нимфи се вдигаха, за да го задържат. Лежеше до Кийрън на поляна високо в планините и уловени за ръце, двамата брояха милиарди звезди.

Кийрън се отдръпна пръв.

Марк с усилие си поемаше дъх.

— Имаше ли лъжа в тази целувка?

— Не. Ала… — Кийрън изглеждаше несигурен. — Звездите в очите ти — за мен ли са, или за Лова?

— Ловът бе болка и слава — отвърна Марк. — Ала ти си този, заради когото можах да видя не само болката, но и славата.

— Онова момиче — каза Кийрън. — Предишната нощ се върнахте заедно, яхнали моя жребец. — Марк се сепна, осъзнал, че Кийрън говори за Кристина. — Помислих си, че може би си я обикнал.

Беше свел очи, косата му бе изсветляла, придобила сребристосиния цвят на океан след буря. Марк си спомни, че Кийрън бе на неговите години; макар да беше елф без възраст, той бе живял на този свят по-малко от двайсет години. И знаеше за хората дори по-малко, отколкото Марк.

— Не мисля, че можеш да се влюбиш толкова бързо — отвърна той. — Харесвам я.

— Не можеш да й отдадеш сърцето си — заяви Кийрън, — макар да можеш да сториш с нея всичко друго, което поискаш.

Марк трябваше да потисне смеха си. Кийрън, проявяващ своя особен вид доброта. Елфите вярваха в обещанията за вярност — на тялото или на сърцето. Те се вричаха на своите любими и оставаха верни на даденото обещание.

Да поискаш обещание за физическа вярност, бе рядкост, но да поискаш вярност със сърцето, бе нормално и те обикновено го правеха. Наказанието за нарушаване на обещание за любов бе сурово.

— Тя произхожда от стар род — каза той. — Нещо като принцеса. Не мисля, че изобщо би ме погледнала.

— Погледна те няколко пъти, докато ти танцуваше с русокосото момиче.

Марк примига. Донякъде от изненада, че толкова бързо бе забравил колко буквално приемаха всичко елфите, донякъде и затова че изобщо си бе спомнил този човешки израз и го бе използвал, без дори да се замисли.

Безсмислено бе да се опитва да обясни на Кийрън всички причини, поради които Кристина не би го искала. Тя бе прекалено мила, за да покаже погнусата си от елфическата му кръв, ала той бе сигурен, че не може да не се отвращава от него. Вместо това пъхна пръсти в колана на Кийрън и го притегли към себе си, за да си вземе още една целувка, а с нея и спомени за Лова, сладостни като вино.

Целувките им бяха горещи, хаотични. Две момчета под одеялото, опитващи се да не вдигат никакъв шум, да не събудят никого. Целуващи се, за да заглушат спомените, да отмият кръвта и мръсотията, и сълзите. Ръцете на Марк се плъзнаха под ризата на Кийрън и проследиха белезите по гърба му. В това двамата бяха равни в болката, макар онези, които бяха бичували Марк, да не бяха собственото му семейство.

Пръстите на Кийрън се бореха безуспешно с перлените копчета на Марк.

— Тези мундански дрехи — процеди той през зъби. — Мразя ги.

— Свали ги тогава — прошепна Марк, замаян и изгубен в Лова. Ръцете му почиваха върху Кийрън, ала в мислите си той се носеше през северното сияние, оцветило небето в синьо и зелено, като сърцето на океана. Като очите на Блекторн.

— Не. — Кийрън се усмихна и отстъпи назад. Беше разчорлен, ризата му зееше отворена. Копнеж пулсираше във вените на Марк, да се изгуби в Кийрън и да забрави. — Веднъж ми каза, че хората искат онова, което не могат да имат. А ти си наполовина човек.

— Наистина искаме онова, което не можем да имаме — отвърна Марк. — Ала обичаме онези, които ни дават своята доброта.

— Засега ще се задоволя с искане — каза Кийрън и сложи ръка върху медальона около врата на Марк. — И със спомена за подаръка, който ти направих.

За изработването на елфически стрели бе нужна много магия, което ги правеше много ценни. Кийрън му я беше подарил скоро след като се бе присъединил към Дивия лов и я бе закачил на верижка, така че Марк да може да я носи близо до сърцето си.

— Стреляй сигурно и безпогрешно — заяви той. — Намери убиеца и се върни при мен.

— Ала семейството ми… — Пръстите на Марк инстинктивно се сключиха около тези на Кийрън. — Кийр, ти трябва…

— Върни се при мен — повтори Кийрън и като целуна ръката на Марк върху своята, се шмугна между окачените палта. Въпреки че Марк незабавно се втурна след него, той вече беше изчезнал.

 

 

Вътрешността на театъра се оказа великолепна романтична ода, възпяваща златните години на киното. Позлатени греди разделяха сводестия таван на осем части, върху всяка от които беше нарисувана сцена от класически филм, издържан в ярки барокови тонове. Ема разпозна „Отнесени от вихъра“ и „Казабланка“, но не и останалите: мъж, носещ друг мъж през горящи златни пясъци; момиче, коленичило в краката на момче с преметната през раменете пушка; жена, чиято бяла рокля се развяваше около нея като цветчетата на орхидея.

Силно ухание тегнеше във въздуха, докато хората бързаха да заемат местата си в разположените в полукръг редове. Седалките бяха тапицирани с лилаво кадифе, на гърбовете им беше избродирано златно П. Както момичето на входа ги беше уверило, върху билета им се бяха появили номерът на реда и местата им. Те ги откриха и се настаниха един по един, първо Кристина, после Ема и накрая Джулиън, който седна до Ема.

— „П“ като „Полунощ“? — предположи тя и посочи гърбовете на седалките.

— Вероятно — отвърна Джулиън и отново насочи вниманието си към сцената. Завесата беше вдигната, разкривайки огромна картина с океански изглед, покриваща задната стена. Самата сцена беше празна, дъските на пода бяха излъскани до блясък.

Ема усети, че пламти. Гласът на Джулиън беше спокоен, неутрален, ала тя все още виждаше лицето му такова, каквото беше само преди няколко минути, докато я държеше на дансинга, онзи неприкрит поглед в очите му, когато всяка преструвка бе захвърлена далеч настрани.

В този поглед тя бе съзряла един пламенен и измъчван от болка Джулиън, когото не познаваше. Скрито лице, което не бе виждала досега, което подозираше, че никой не бе виждал.

Усети как Кристина се размърда до нея и се обърна, обзета от внезапно чувство на вина. Толкова бе погълната от собственото си объркване, че бе забравила да я попита защо е толкова развълнувана.

Кристина бе вперила яростен поглед към мъжа с костюма на райета, който тъкмо се настаняваше до елегантна русокоса жена в сребриста рокля и обувки на високи токчета.

— Ама че гадост — каза тя. — Буквално трябваше да го отлепя от себе си. Ама че перверзник. Майка ми направо би го намушкала.

— Искаш ли да го убием? — предложи Ема, само донякъде на шега. — Бихме могли да го направим след представлението.

— Би било загуба на енергия — отвърна Кристина пренебрежително. — Но ще ти кажа какво открих: той е наполовина върколак. И е член на Последователите, както ги нарече, от шест месеца. Ето какво имаше предвид, когато каза, че е Син.

— Това, че от дълго време насам е от Последователите, или това, че е отчасти ликантроп? — попита Джулиън.

— Според мен и двете. Разказа ми надълго и нашироко какво означавало да си наполовина върколак. Как бил по-силен и по-бърз от обикновен човек. Твърди, че можел да пробие тухлена стена с ритник. — Кристина направи физиономия.

— Нещо не разбирам — каза Ема. — Как точно се става наполовина върколак?

— Означава, че имаш върколашкия вирус, но той е латентен — обясни Джулиън. — Можеш да го предадеш, но самият ти не можеш да се преобразяваш. Никога няма да се превърнеш във вълк, но притежаваш по-голяма бързина и сила.

— Според него те всички притежавали по-голяма бързина и сила — продължи Кристина. — Твърди, че всеки път, когато се провежда Лотарията, Последователите ставали по-силни.

— Симпатикова магия — каза Джулиън.

Изведнъж на техния ред настана суматоха.

— Закъснях ли? — Сякаш посмутен, Марк се настани до Джулиън. Косата му изглеждаше така, сякаш бе стоял до огромен вентилатор. — Извинявайте, разсеях се.

Джулиън го изгледа продължително.

— Не ми казвай — заяви той най-сетне. — Не искам да знам.

Марк придоби учуден вид.

— Така ли? Аз пък бих искал.

— Аз също — обади се Ема, но преди Марк да успее да й отговори, осветлението в салона угасна. Начаса се възцари пълно мълчание — не бавно утихване на гласовете, което Ема би очаквала, а рязко, неестествено преустановяване на всякакъв шум.

По тила й пробяга тръпка в същия миг, в който лъчът на един-единствен прожектор падна върху сцената.

Музикантите, които се бяха събрали в мястото за оркестъра, подхванаха тиха, почти печална мелодия, докато двама униформени мъже избутаха на сцената предмет, обвит в черно кадифе. Музиката замря, разнесе се потракване на високи токчета. Миг по-късно се появи жената, която бе проверявала билетите на входа. Беше се преоблякла и сега носеше великолепна дълга рокля от черна и тъмносиня дантела, която приличаше на морска пяна. Дори от това разстояние Ема видя тъмния молив, с който бяха очертани очите й.

Жената протегна ръка с яркочервени нокти, улови черното кадифе и го дръпна, захвърляйки го драматично на пода. Отдолу се показа машина. Внушителен прозрачен цилиндър почиваше върху метална поставка; във вътрешността му имаше стотици цветни топчета с цифри върху тях. От единия край на машината излизаше метален улей, а пред него стоеше поднос.

— Дами и господа — започна жената на сцената. — Аз съм Белинда Бел.

— Белинда Бел? — прошепна Джулиън. — Фалшиво име.

— Ти си направо гениален детектив — отвърна Ема също шепнешком. — Гениален. Джулиън направи физиономия насреща й и Ема почувства как я залива вълна на облекчение. Това бяха тя и Джулиън, които гримасничеха насреща си и се смееха. Това беше нормално.

Жената на сцената продължи:

— Добре дошли на Лотарията.

Залата беше притихнала. Белинда се усмихна и сложи ръка върху устройството, съвършено неподвижна.

— Лотарийна машина — промърмори Джулиън. — Това е съвсем буквално.

— Пазителят не можа да се присъедини към нас тази вечер — каза Белинда. — Мерките за сигурност трябваше да бъдат затегнати. Последният лов бе прекъснат от нефилими и жертвоприношението бе изложено на опасност.

Думите й бяха последвани от тихо оживление. През тялото на Ема пробяга тръпка. Нефилими. Жената беше казала „нефилими“. Тези хора знаеха за ловците на сенки. Което беше не толкова изненада, колкото потвърждение на онова, което Ема подозираше от самото начало. Тук се случваше нещо, чиито пипала се простираха до света на долноземците и подкопаваха корените на всичко, което те познаваха.

— Жертвоприношението? — повтори тя шепнешком. — Да не би да има предвид човешко жертвоприношение?

Ш-Ш-Т, написа Джулиън на ръката й. Ема усети как я жегна болка, когато видя, че ноктите на пръстите, докоснали кожата й, бяха изгризани до кръв.

Музиката се усили. На сцената Белинда натисна някакво копче върху устройството. Металните ръце се раздвижиха. Топките в прозрачния глобус се завъртяха, превръщайки се в неясно петно от цветове, като вътрешността на калейдоскоп.

Завъртане след завъртане. Ема беше на брега, ръката на баща й се обвиваше около нея. Калейдоскопите са като магия, Ема. Няма двама души на този свят, които да видят едно и също, когато погледнат в тях.

Сърцето на Ема се сви от болка при спомена. Машината се въртеше все по-бързо и по-бързо, а после изведнъж изплю една червена топка. Тя се търкулна по улея и тупна в подноса.

Белинда я вдигна деликатно. Множеството бе застинало неподвижно. Неподвижността на котка, готвеща се за скок.

— Синьо — отекна гласът на Белинда в тишината. — Синьо 304.

Мигът се проточи, сякаш бе замръзнал. А после един мъж се изправи на крака. Движеше се сковано, като статуя, събудена внезапно и неохотно за живот.

Беше мъжът, с когото бе танцувала Кристина, онзи с костюма на ситно райе. Беше ужасно пребледнял, а жената в сребристата рокля се отдръпваше от него.

— Господин Стърлинг. — Белинда пусна топката обратно в подноса и тя издрънча. — Лотарията избра вас.

Ема не можа да се въздържи и скришом се огледа наоколо. Публиката седеше като вкаменена, повечето — с безизразни лица, макар върху някои да се четеше облекчение. Мъжът в костюма на райета, Стърлинг, изглеждаше зашеметен, сякаш го бяха ударили в слънчевия сплит и не можеше да си поеме дъх.

— Правилата са ви известни — заяви Белинда. — Господин Стърлинг разполага с два дни свобода, преди ловът да започне. Никой няма право да му помага. Никой няма право да се намесва в лова. — Очите й обходиха множеството. — Нека Онези, Които Са По-Древни, дарят всички ни със сполука.

Музикантите засвириха отново и всички започнаха да се изправят, помещението се изпълни с жуженето на десетки гласове. Ема скочи на крака, но ръката на Джулиън се обви около нейната, преди да бе успяла да изхвърчи от залата. Върху лицето му имаше усмивка — за Ема бе съвършено очевидно, че тя е фалшива, но вероятно можеше да заблуди всеки, който не го познаваше.

— Ще го убият — прошепна тя настойчиво. — Всичко, което онази жена каза… лова…

— Не можем да сме сигурни — отвърна Джулиън, без да движи устните си.

— Ема е права — намеси се Марк. Вървяха напред, тласкани към изхода от множеството. Музикантите свиреха „Докато времето минава“ от „Казабланка“, приятна мелодия, която рязко контрастираше с напрежението, тегнещо във въздуха. — „Лов“ означава „смърт“.

— Трябва да му предложим помощта си — глухо каза Кристина.

— Въпреки че е перверзник — съгласи се Ема. — Това ни е работата…

— Чу правилата — заяви Джулиън. — Никой няма право да се намесва.

Ема се обърна рязко и се закова на място. Очите й срещнаха тези на Джулиън.

— Онези правила — каза, а после улови ръката му и пръстите й се плъзнаха по кожата му. Т-Е Н-Е В-А-Ж-А-Т З-А Н-А-С.

Тъмнина разцъфна в синьо-зелените ириси, които Ема познаваше толкова добре: признаваше се за победен.

— Върви — каза той. — Вземи Кристина.

Ема хвана ръката на Кристина и двете си запроправяха път през тълпата. Ема използваше лактите и ботушите си (настъпвайки жестоко няколко крака), за да се добере до средната пътека. Даде си сметка, че Кристина я пита шепнешком как ще открият Марк и Джулиън.

— При колата — отвърна тя. Видя озадаченото изражение на Кристина, но не си направи труда да обясни, че знае плана така, както винаги знаеше всички планове на Джулиън. Знаеше ги, защото познаваше него самия.

— Ето го — посочи Кристина със свободната си ръка, когато стигнаха във фоайето. Ема проследи ръката й и видя проблясването на червени подметки. Господин Стърлинг се измъкваше през вратата. Жената, с която беше дошъл, не се виждаше никъде.

Те се втурнаха след него, провирайки се из множеството. Ема се блъсна в момиче с коса, боядисана в цветовете на дъгата, и то изохка изненадано.

— Съжалявам! — извика Ема, докато двете с Кристина се мушваха през малкия обръч хора, наобиколили входа на театъра.

Знакът на Холивуд светеше ярко над тях. Ема зърна Стърлинг да завива зад ъгъла на улицата и се втурна натам, следвана плътно от Кристина.

Ето затова всеки ден тичаше по плажа. За да може да спринтира по паважа, без да усеща напрежение и да остава без дъх, за да може тичането да й се струва като летене. Кристина беше зад нея, тъмната й коса се бе измъкнала от грижливо оформения й кок и се развяваше зад гърба й като знаме.

Свиха зад ъгъла и се озоваха в една странична уличка, от двете страни на която се издигаха притъмнели едноетажни къщи. Стърлинг стоеше до внушителен, очевидно скъп сребрист джип, с ръка върху дистанционното му. Взря се изумено в тях, когато те спряха пред него.

— Какво…? — изломоти той. Толкова отблизо съвсем ясно се виждаше колко е разтърсен.

Беше пребледнял и облян в пот, гърлото му се движеше конвулсивно. — Какво правите?

Очите му проблясваха в жълто-зелено на светлината от уличните лампи. „Може и да е наполовина върколак — помисли си Ема, — но изглежда досущ като уплашен мундан.“

— Можем да ти помогнем — заяви тя.

Гърлото му отново се раздвижи.

— За какво говориш? — Гласът му беше толкова свиреп, че до Ема се разнесе тихо изщракване и тя си даде сметка, че Кристина бе отворила своя нож пеперуда. Изобщо не беше помръднала, ала ето че острието сияеше в ръката й, безмълвна заплаха, в случай че Стърлинг направеше и една крачка към Ема.

— Лотарията — обясни тя. — Изтеглиха твоето име.

— Знам. Да не мислиш, че не знам? — озъби се Стърлинг. — Изобщо не би трябвало да говорите с мен. — Той прокара пръсти през косата си като обезумял. Ключодържателят се изплъзна от ръката му и падна с дрънчене на земята. Ема пристъпи напред, за да го вдигне, и му го подаде. — Не! — изкрещя той дрезгаво и отскочи назад, като някакъв гигантски рак. — Не ме докосвай! Не се приближавай до мен!

Ема хвърли ключовете в краката му и вдигна ръце с дланите към него. Съвсем ясно усещаше къде са всичките й оръжия — камите, скрити в ботушите под ръба на роклята й. Ала Кортана й липсваше.

— Не искаме да те нараним — каза тя. — Искаме да ти помогнем, това е всичко. Стърлинг се наведе и предпазливо вдигна ключовете си.

— Не можете да ми помогнете. Никой не може да ми помогне.

— Липсата ти на вяра в нас ме наранява — заяви Ема.

— Нямате представа какво се случва тук. — Той се изсмя рязко, неестествено. — Не схващате ли? Никой не може да ми помогне, най-малко някакви глупави хлапета… — Той млъкна изведнъж, приковал очи в Ема. И по-точно, в ръката й. Тя погледна надолу и изруга под носа си. Гримът, с който беше покрила парабатайската си руна, се беше размазал (вероятно когато се беше сблъскала с онова момиче във фоайето) и Знакът се виждаше съвсем ясно.

Стърлинг изобщо не изглеждаше във възторг.

— Нефилими — изръмжа той. — Исусе, точно каквото ми трябваше.

— Знаем, че Белинда забрани всякаква намеса — побърза да каже Ема. — Но тъй като действително сме нефилими…

— Тя дори не се казва така. — Стърлинг се изплю в канавката. — Нищичко не знаете, нали? Проклети ловци на сенки, които се имат за господари на Долния свят и всичко объркват. Белинда изобщо не трябваше да ви пуска да влезете.

— Би могъл да бъдеш малко по-любезен. — Ема усети как в гласа й се прокрадват остри нотки. — Като се има предвид, че се опитваме да ти помогнем. И че по-рано опипа Кристина.

— Не съм. — Очите на Стърлинг се стрелнаха между двете.

— Направи го, и още как — настоя Кристина. — Беше отвратително.

— Тогава защо се опитвате да ми помогнете?

— Защото никой не заслужава да умре — каза Ема. — Пък и ако трябва да съм честна, има неща, които искаме да знаем. Каква е целта на Лотарията? Как така от нея всички ставате по-силни?

Стърлинг ги зяпна и поклати глава.

— Вие сте луди. — Натисна с палец копчето на дистанционното и фаровете на джипа му присветнаха, когато отключи. — Стойте настрани от мен. Както Белинда каза, никаква намеса.

Той отвори вратата и се метна зад волана. Секунда по-късно джипът се отдалечи по улицата със свистящи гуми, оставяйки черни ивици върху асфалта. Ема изпусна дъха си.

— Никак не е лесно да останеш дълбоко загрижен за безопасността му, а? Кристина гледаше след джипа.

— Това е изпитание. — Ножът бе изчезнал, прибран обратно под презрамката й. — Ангелът би ни напомнил, че сме тук, за да спасяваме не само онези, които харесваме, но и неприятните и отблъскващите.

— Каза, че майка ти би го намушкала.

— Е — отвърна Кристина, — с нея невинаги сме на едно и също мнение.

Преди Ема да успее да отговори, тойотата на Института спря пред тях и Марк се показа от задния прозорец. Въпреки всичко, което се случваше, Ема усети искрица щастие, че Джулс бе запазил мястото до себе си за нея.

— Колесницата ви е тук, прекрасни дами — заяви Марк. — Качвайте се и нека препуснем, преди да са ни проследили.

— Колесница? — повтори Кристина, докато се настаняваше до него. Ема изтича и се плъзна на предната седалка.

Джулиън я погледна.

— Разговорът май беше доста драматичен.

Колата потегли, минавайки през следите от гумите на джипа, докато се отдалечаваха от странната уличка и необикновения театър.

— Не прие помощта ни — отвърна Ема.

— Но така или иначе, ще я получи — каза Джулиън. — Нали?

— Ако успеем да го издирим. Като нищо всички са използвали измислени имена. — Тя вдигна крака на таблото. — Може би си струва да попитаме Джони Рук. След като се рекламират на Пазара на сенките, а той знае всичко, което се случва там.

— Даяна не те ли предупреди да стоиш настрани от Джони Рук? — попита Джулиън.

— Даяна не е ли далеч от тук? — отвърна Ема сладко-сладко.

Джулиън придоби примирено, но и развеселено изражение.

— Е, добре. Ще ти се доверя. Ако смяташ, че се налага, нека отидем да говорим с Рук. Качиха се на „Ла Сиенега“. Светлините и шумът на лосанджелиския трафик изригнаха около тях. Ема плесна с ръце.

— Ето защо те обичам.

Думите й се изплъзнаха несъзнателно. Нито Кристина, нито Марк им обърнаха внимание (те бяха погълнати от собствения си разговор), ала бузите на Джулиън пламнаха, а ръцете му се вкопчиха във волана.

 

 

Когато стигнаха до Института, над океана се надигаше буря — завеса от синьо-черни облаци, раздирани от мълнии. Лампите в Института бяха запалени. Кристина пое изтощено по стъпалата. Свикнала бе да ловува до късно през нощта, ала нещо от случилото се в театъра ужасно бе уморило душата й.

— Кристина.

Беше Марк, застанал на стъпалото под нея. Едно от първите неща, които Кристина беше забелязала в Института, бе, че в зависимост от посоката на вятъра, той миришеше или на океан, или на пустиня. На морска сол или на калифорнийски пелин. Тази нощ въздухът ухаеше на пелин. Вятърът рошеше косата на Марк — къдриците на рода Блекторн, изгубили своя тъмен цвят, сребристи като лунните лъчи върху водата.

— Изпусна ги пред театъра — каза той и протегна ръка.

За миг Кристина погледна покрай него, към Джулиън и Ема, които стояха в подножието на стъпалата. Джулиън извади Кортана от багажника и мечът улови светлината, проблясвайки като косата на Ема. Ема посегна към оръжието и прокара ръка по ножницата и в същия миг Кристина видя как Джулиън поглежда неволно към извивката на шията й. Сякаш то бе по-силно от него.

Кристина почувства как вътрешностите й се вледеняват от страх; струваше й се, че гледа как два влака се носят стремглаво един срещу друг върху едни и същи релси, без да може да ги спре.

— Кристина? — повика я Марк отново и гласът му се издигна във въпрос. Върху отворената му длан проблясваше нещо. Две неща. Златните й обици, които бяха паднали, докато тичаше и които тя бе помислила, че са изгубени завинаги върху паважа на един лосанджелиски площад.

— О! — Тя ги взе и ги пъхна в джоба на връхната си дреха. Марк я гледаше с любопитство в разноцветните очи. — Те са ми подарък. От… от един стар приятел.

Спомни си как Диего ги бе сложил в ръката й, а в тъмните му очи имаше безпокойство: дали щяха да й харесат? Ала те бяха подарък от него и Кристина ги беше харесала.

— Хубави са — каза Марк. — Особено на фона на косата ти. Тя прилича на черна коприна.

Кристина изпусна дъха си. Ема бе вдигнала очи към Джулиън и се усмихваше. Върху лицето й се четеше колебание, което жегна Кристина в сърцето. Ема й напомняше за нея самата, помисли си тя, миг преди да завие зад онзи ъгъл в градината и да чуе разговора на Хайме и Диего. Преди всичко да рухне.

— Не бива да ми говориш подобни неща — каза тя на Марк.

Вятърът духна косата в лицето му и той я отметна назад.

— Мислех, че смъртните жени обичат комплименти. — Звучеше искрено объркан.

— А елфическите жени, те харесват ли ги?

— Не познавам много — отвърна Марк. — На кралицата на феите те със сигурност доставят удоволствие. Ала в Дивия лов нямаше жени.

— Имаше обаче Кийрън. Как би реагирал той, ако знаеше, че ми казваш, че съм красива? Защото начинът, по който той те гледа…

Марк изглеждаше шокиран. Погледна към Джулиън, ала брат му беше погълнат от Ема.

— Откъде…?

— Видях ви — обясни Кристина. — На паркинга. А когато днес изчезна в театъра, предполагам, че е било заради него?

— Моля те, не казвай на никого, Кристина. — Страхът върху лицето му разби сърцето на Кристина. — Те ще го накажат, мен също. Забранено му е да се вижда с мен сега, когато не съм в Лова.

— На никого няма да кажа — увери го Кристина. — Не съм го споменала никому, нито дори на Ема.

— Ти си толкова мила, колкото и очарователна. — Думите на Марк прозвучаха заучено.

— Знам, че според теб не можеш да имаш доверие на никой смъртен. Но аз няма да те предам.

В погледа, който Марк й отправи при тези думи, нямаше нищо заучено.

— Наистина го мислех, когато казах, че си красива. Желая те, а Кийрън няма да има нищо против…

— Желаеш ме?

— Да — отвърна Марк простичко и Кристина извърна очи, почувствала изведнъж колко близо бе тялото му до нейното. Очертанията на раменете му под сакото. Беше прекрасен, така както можеха да бъдат само елфите, по един неземен начин, така приличен на живо сребро, както лунни лъчи върху водата. Не изглеждаше съвсем досегаем, ала Кристина го бе виждала да целува Кийрън и знаеше, че не е така. — Не искаш ли да бъдеш желана?

Някога, в едно отминало време, Кристина би се изчервила.

— Не точно такива комплименти харесват смъртните жени.

— Защо не? — попита Марк.

— Защото звучи, сякаш съм предмет, който искаш да използваш. А когато казваш, че Кийрън няма да има нищо против, звучи, сякаш няма да има нищо против, понеже аз съм без значение.

— Това е толкова типично за хората. Да ревнуват тялото, но не и сърцето.

Кристина бе изучавала елфите много задълбочено. Вярно бе, че неженените елфи, независимо от сексуалната си ориентация, не отдаваха почти никакво значение на физическата вярност, но за сметка на това държаха на емоционалната вярност много повече, отколкото хората. Нямаше почти никакви обети, свързани със секса, и цял куп, които се отнасяха до истинската любов.

— Виждаш ли, аз не искам тяло без сърце — каза Кристина.

Марк не отговори, ала погледът му бе красноречив. Стига само да поискаше, тя би могла да има Марк Блекторн, просто за да бъде неин. Странно бе да го знае, дори и да не искаше онова, което той й предлагаше. Но ако й предложеше нещо повече… е, имаше време, когато Кристина вярваше, че никога няма да пожелае никого другиго.

Хубаво бе да знае, че е грешала.

— Кийрън ли е причината? — попита тя. — Заради него ли може да се върнеш в Дивия лов, дори ако убиецът бъде заловен?

— Кийрън ми спаси живота — отвърна Марк. — Аз бях никой в Дивия лов.

— Ти не си никой. Ти си синът на лейди Нериса.

— А Кийрън е синът на краля на тъмните феи — глухо каза Марк. — Той правеше всичко за мен в Дивия лов. Закриляше ме и ме опази жив. А и има единствено мен. Джулиън и останалите… те са заедно. Не се нуждаят от мен.

Ала не звучеше убедено. Думите сякаш бяха мъртви листа, навявани в някакво пусто, изпълнено с болка пространство в него. Никога досега Кристина не бе изпитвала по-силен копнеж към него, отколкото в този миг, защото и тя познаваше това усещане, да бъдеш така опустошен от загуба, че сякаш вятърът може да мине през теб.

— Това не е любов — каза тя. — Това е дълг.

Марк стисна челюст. Никога не бе приличал толкова много на един Блекторн.

— Ако има нещо, което съм научил в живота си, а си признавам, че не съм научил много, то е, че нито елфите, нито смъртните знаят какво е и какво не е любовта. Никой не знае.