Касандра Клеър
Лейди Полунощ (18)

17.
Демони, скрити под морски талази

В кухнята сякаш беше избухнала бомба.

Хладилникът беше изпразнен и някога бялата му повърхност беше нашарена с алени петна от кетчуп. Едното крило на вратата на килера висеше на пантите си. Някой бе измъкнал голямото шише с кленов сироп и почти всяка повърхност в кухнята бе залята с него. Един огромен пакет с пудра захар беше разкъсан и Тави седеше вътре, покрит с бял прах от глава до пети. Приличаше на миниатюрен Йети.

Марк като че ли се бе опитал да готви, защото на печката имаше тигани, пълни с изгорени субстанции, които изпълваха стаята с пушек. Газовите котлони все още работеха и Джулиън се втурна да ги изключи, докато Ема стоеше с широко отворени очи.

Кухнята на Джулиън, която той от пет години зареждаше с храна и държеше чиста, в която готвеше и правеше своите палачинки… беше унищожена. Торбички с бонбони бяха разкъсани и осейваха пода. Дру седеше на плота и си тананикаше щастливо, побутвайки чаша, пълна с нещо отвратително. Ливи се беше свила на една от пейките и се кискаше, стиснала лакрицова пръчка в ръка. Тай стоеше до нея и ближеше вътрешната страна на китката си, изцапана със захар.

Марк се показа от килера. Беше препасал бяла престилка с червени сърца и носеше две опърлени филийки.

— Печени филийки! — оповести той щастливо, а после забеляза Джулиън и Ема. Възцари се тишина. Джулиън като че ли се мъчеше да намери думи; Ема усети, че отстъпва бавно към вратата. Внезапно си бе спомнила караниците на Марк и Джулиън, когато бяха деца. Те бяха ожесточени и често стигаха до кръв, и Джулиън изобщо не оставаше длъжен на брат си.

Всъщност понякога именно той започваше всичко.

Марк повдигна вежди.

— Печени филийки? — предложи им той.

— Това са моите филийки — напомни му Тай.

— А, да. — Марк прекоси стаята, хвърляйки коси погледи на Джулиън, който все още не си беше възвърнал дар словото, облегнат тежко на печката. — Какво искаш върху тях?

— Пудинг — отвърна Тай незабавно.

— Пудинг? — повтори Джулиън. Ема трябваше да си признае, че „пудинг“ определено не бе първата дума, която бе очаквала да излезе от устата на Джулиън в тази ситуация.

— Защо не пудинг? — обади се Ливи спокойно, след което намери един буркан с пудинг от тапиока и го подаде на своя близнак, който се залови да сипва добре премерени дози върху хляба.

Джулиън се обърна към Марк.

— Нали каза, че се била заключила в стаята си?

— Излезе, когато ми пуснахте съобщение, че сте намерили Тай — отвърна Марк.

— Не виждах причина да не го направя — добави Ливи.

— И защо тостерът е в килера? — попита Джулиън.

— Не можах да намеря друг… — Марк като че ли опитваше да открие правилната дума — електрически контакт.

— И защо Тави е седнал в торба със захар?

Марк сви рамене.

— Искаше да седне в торба със захар.

— Това не означава, че ти трябва да го сложиш в нея — извиси се гласът на Джулиън. — Нито да съсипеш печката. Нито да оставиш Друзила да пие… какво всъщност има в тази чаша, Дру?

— Шоколадово мляко — отвърна Дру веднага. — С квасена сметана и пепси. Джулиън въздъхна.

— Не би трябвало да пие това.

— Защо не? — Марк развърза престилката и я метна настрани. — Не разбирам на какво се дължи гневът ти, братко. Те всички са живи, нали така?

— Това е доста нисък критерий — отбеляза Джулиън. — Ако знаех, че според теб е достатъчно просто да ги опазиш живи…

— Нали това каза — изтъкна Марк, наполовина ядосан, наполовина объркан. — Шегуваше се, каза, че и сами можели да се грижат за себе си…

— И наистина е така! — Джулиън се бе изпънал и сякаш се извисяваше над Марк, по-висок, по-едър и по-зрял от брат си. — Ти си този, който причинява хаос! Ти си техният по-голям брат, знаеш ли изобщо какво означава това? Трябва да се грижиш по-добре за тях!

— Джулс, всичко е наред — обади се Ливи. — Ние сме добре.

— Добре? — повтори Джулиън. — Тай излезе тайно (и по-късно с теб ще си поговорим за това, Ливия), промъкна се в къщата на Джони Рук и допря нож до гърлото на сина му; Ливи се заключи в стаята си, а Тави като нищо е перманентно захаросан. Що се отнася до Дру, разполагаме с около пет минути, преди да започне да повръща.

— Няма да повърна — намръщи се Дру.

— Аз ще изчистя — каза Марк.

— Не знаеш как! — Джулиън беше пребледнял и бесен. Ема рядко го бе виждала толкова ядосан. — Ти — продължи той, все така гледайки към Марк, — ти някога се грижеше за тях, но предполагам, си го забравил. Предполагам, че си забравил как да правиш каквото и да било нормално нещо.

Марк потръпна. Тиберий се изправи; сивите му очи горяха насред бледото лице, ръцете, отпуснати до тялото му, трепкаха неспокойно. Крила на нощна пеперуда… крила, които можеха да държат нож, можеха да прережат гърло.

— Стига — каза той.

Ема не бе сигурна дали говореше на Джулиън, на Марк или на всички в стаята, ала видя как Джулиън замръзна. Сърцето й се сви, когато го видя да плъзва поглед по лицата на братята и сестрите си. Дру седеше напълно неподвижно; Тави се бе измъкнал от торбата със захар и се взираше в Джулиън с широко отворени синьо-зелени очи.

Марк не помръдваше; беше пребледнял, ала високите му скули, които издаваха елфическото му потекло, пламтяха.

В очите на семейството му, обърнати към Джулиън, имаше обич и тревога, и страх, ала Ема се зачуди дали той може да го види. Дали единственото, което виждаше, не бяха децата, заради които се бе отказал от толкова много неща в живота си, щастливи с другиго. Дали също като нея, когато се оглеждаше из кухнята, той си спомняше как се бе научил да я почиства, когато бе едва на дванайсет години. Как се бе научил да готви, първоначално съвсем простички неща — спагети и масло, печени филийки със сирене. Милион сандвичи със сирене, милион рани от изгаряния по дланите и китките от котлона и пръскащата мазнина. Как на всеки няколко дни слизаше до магистралата, за да приеме доставката от хранителния магазин, докато все още не можеше да шофира. Как влачеше цялата им храна нагоре по хълма.

Джулиън на колене, кльощав в дънките и тениската си, търка пода. Кухнята бе обзаведена от майка му, беше част от нея, ала освен това бе част от всичко, което той бе отдал на семейството си през годините.

И отново би го сторил, помисли Ема. Естествено, че би го сторил — защото ги обичаше с цялото си същество. Единственото, което го изпълваше с гняв, бе страхът, страхът за братята и сестрите му.

Боеше се и сега, макар Ема да не беше сигурна защо. Тя виждаше единствено изражението му, когато той забеляза негодуванието им към него, тяхното разочарование. Гневът му се изпари и той се плъзна надолу по печката, докато не се озова седнал на пода.

— Джулс? — Беше Тави, с побеляла от захар коса. Дощапука до него и обви ръце около врата му.

Джулс издаде странен звук, а после притегли брат си към себе си и го прегърна с всички сили. Върху черното му бойно облекло се посипа бяла захар.

Вратата на кухнята се отвори и до ушите на Ема долетя изненадано ахване. Обърна се и видя Кристина да се взира в бъркотията.

— Que desastre!^[1]

Нямаше нужда от превод. Марк се прокашля и започна да нарежда мръсните чинии в мивката. Не толкова да ги нарежда, колкото да ги мята. Ливи отиде да му помогне, докато Кристина продължаваше да гледа изумено.

— Къде е Даяна? — попита Ема.

— Прибра се вкъщи. Малкълм ни отвори Портал — обясни Кристина, без да откъсва очи от загорелите тигани на печката. — Даяна каза, че трябвало да си отспи.

Без да пуска Тави, Джулиън се изправи. По ризата и в косата му имаше захар, ала лицето му беше спокойно, безизразно.

— Извинявай за бъркотията, Кристина.

— Няма проблем — отговори тя, като се оглеждаше наоколо. — Кухнята не е моя. Макар че — побърза да добави — мога да ви помогна да изчистите.

— Марк ще изчисти — каза Джулиън, без да поглежда към брат си. — Научихте ли нещо от Малкълм?

— Беше се срещнал с някои магьосници, които според него биха могли да помогнат — отвърна Кристина. — Говорихме за Катарина Лос. Чувала съм за нея — понякога преподава в Академията, курс за долноземците. Очевидно и Малкълм, и Даяна са нейни близки приятели, така че обмениха цял куп истории, които не разбрах съвсем.

— Е, ето какво научихме ние от Рук. — Ема се залови да разказва, пропускайки частта, в която Тай едва не беше прерязал гърлото на Кит Рук.

— Значи, някой трябва да следи Стърлинг — заяви нетърпеливо Ливи, когато Ема приключи. — Двамата с Тай можем да го направим.

— Не знаете да шофирате — напомни й Ема. — А и се нуждаем от вас за проучванията.

Ливи направи физиономия.

— Значи, да си висим тук и да четем „преди много, много години“ още девет хиляди пъти?

— Няма причина да не можем да се научим да шофираме — заяви Тай с упорито изражение. — Марк каза, че няма значение, дето не сме на шестнайсет години, нали и без това не е нужно да се подчиняваме на мунданските закони…

— Така ли каза Марк? — тихо попита Джулиън. — Е, добре. Марк може да ви научи да шофирате.

Марк изпусна с трясък една чиния в умивалника.

— Джулиън…

— Какво има, Марк? — попита Джулс. — О, да, ти всъщност не можеш да шофираш. А и да научиш някого да го прави отнема време, а ти може и да не останеш тук. Защото няма никаква гаранция, че ще останеш.

— Това не е вярно — обади се Ливи. — На практика разрешихме случая…

— Само че Марк трябва да избере. — Джулиън бе впил поглед в по-големия си брат над главата на Тави. Синьо-зелените му очи горяха. — Кажи им, Марк. Кажи им, че си сигурен, че ще избереш нас.

Обещай им — казваше погледът му, — обещай им, че няма да ги нараниш.

Марк не каза нищо.

О, помисли си Ема, спомнила си думите на Джулиън навън. Ето от какво се боеше — че вече са обикнали Марк прекалено силно. Той би отстъпил децата, които обичаше, на Марк, без да се оплаква, ако те наистина го искаха… ако, както Тай бе казал, предпочитаха Марк да се грижи за тях. Щеше да ги отстъпи, защото ги обичаше, защото тяхното щастие бе и негово, защото те бяха неговият дъх и кръв.

Ала Марк също му беше брат и той го обичаше. Какво би могъл да сториш, когато онова, което заплашва хората, които обичаш, е нещо, което обичаш също толкова силно?

— Джулиън. — За всеобща изненада беше чичо Артър, застанал на прага. Той хвърли бърз, незаинтересуван поглед на бъркотията в кухнята, а после прикова очи в племенника си. — Джулиън, трябва да говоря с теб. Насаме.

Слаба тревога припламна в очите на Джулиън и той кимна на чичо си в същия миг, в който нещо в джоба на Ема избръмча. Телефонът й.

Стомахът й се сви. Беше само една дума, получена не от някой номер, а от поредица от нули.

СРЕДОТОЧИЕТО.

Нещо беше задействало наблюдението на Средоточието. Мислите й запрепускаха. Слънцето скоро щеше да залезе. Вратата на Средоточието щеше да се отвори… но и мантидите щяха да се размърдат. Трябваше да тръгне незабавно, за да пристигне в най-безопасния момент.

— Обадиха ли ти се? — попита Джулиън и погледна към нея, докато оставяше Тави на пода. Разроши косата му и нежно го побутна към Дру, която определено беше позеленяла.

Ема потисна озадаченото си смръщване — не трябваше ли и той да получи същото съобщение? О, да, спомни си изведнъж — нали докато бяха в къщата на Джони Рук, беше споменал, че батерията му ще падне. А един господ знаеше къде е Даяна. Ема си даде сметка, че като нищо е единственият човек, получил съобщението за Средоточието.

— Просто Камерън — вкопчи се тя в първото име, което й дойде на ума. Очите на Джулиън станаха безизразни; може би все още се тревожеше тя да не каже на Камерън за Марк. Беше блед. Лицето му беше спокойно, ала Ема усещаше как от него струи напрегнато нещастие. Спомни си как се бе вкопчил в Тай пред къщата на Джони Рук, как бе погледнал към Марк. Към Артър.

Подготовката й казваше, че трябва да отиде при Средоточието заедно с него. Той бе нейният парабатай. Само че не можеше да го откъсне от семейството му точно сега. Просто не можеше. Умът й се разбунтува срещу тази мисъл по начин, в който не искаше да се вгледа по-отблизо.

— Кристина — обърна се тя към своята приятелка. — Може ли да поговорим в коридора?

С разтревожено изражение Кристина я последва навън.

— За Камерън ли става дума? — попита тя в мига, в който кухненската врата се затвори зад тях. — Не мисля, че в момента съм в състояние да давам романтични съвети…

— Действително трябва да се видя с Камерън — отвърна Ема, а мозъкът й работеше трескаво. Би могла да вземе Кристина със себе си. Можеше да й има доверие, тя нямаше да спомене на никого какво правят. Ала Джулиън бе така наранен, не просто наранен, а съкрушен, когато бе отишла в пещерата заедно с Марк, без да му каже. А толкова много неща бяха обтегнали и смутили парабатайската им връзка… Не би могла отново да му го причини, като заведе някой друг със себе си. — Само че не става дума за това. Виж, някой трябва да следи Стърлинг. Не мисля, че ще му се случи нещо. Двата дни още не са изтекли, но за всеки случай.

Кристина кимна.

— Мога да го направя. Даяна остави пикапа, ще отида с него. Само че ще имам нужда от адреса.

— Той е у Джулиън. Ще ти напиша бележка за него.

— Добре, защото той ще попита — сухо каза Кристина.

Внезапно иззад вратата се разнесе ужасен звук — Дру прекоси на бегом кухнята и повърна в мивката.

— Горката — подхвърли Ема. — Но онова, което изпи, беше наистина отвратително.

— Ема, знам, че не ми казваш истината. Знам, че не отиваш да се видиш с Камерън Ашдаун. — Кристина вдигна ръка, за да спре възраженията й. — Не те укорявам. Ти не би ме излъгала без основателна причина. Просто…

— Да? — Ема се опита да си придаде непресторено откровено изражение. Така беше най-добре, казваше си тя. Ако Даяна я хванеше, ако си навлечеше неприятности, щеше да загази само тя — Кристина и Джулиън не го заслужаваха. Тя можеше да го понесе сама.

— Бъди внимателна — каза Кристина. — Не ме карай да се разкайвам, че съм излъгала заради теб, Ема Карстерс.

 

 

Слънцето бе ярка огнена топка над океана, докато Ема изкачваше черния път, отвеждащ до Средоточието. Небето бързо притъмняваше. Друсайки, тойотата взе последните няколко метра през поляната и едва не хлътна в една плитка канавка, преди Ема да удари спирачки и да угаси двигателя.

Слезе и посегна да извади оръжията. Беше оставила Кортана в Института. Беше я заболяло, но да излезе с меча на гръб, би предизвикало въпроси. Поне имаше серафимски ками. Втъкна една в колана си и извади магическата светлина от джоба си, като се оглеждаше наоколо. Беше странно тихо, не се чуваха нито насекоми, нито малки животинки, нито птичи песни. Единствено шумоленето на вятъра в тревата.

Мантидите. През нощта те вероятно излизаха и изяждаха всичко живо. Ема потрепери и се отправи към пещерата. Вратата на Средоточието бе започнала да се отваря, дебела черна линия върху гранита.

Тя погледна тревожно назад — слънцето бе по-ниско, отколкото й се искаше, и превръщаше водите на океана в кръв. Беше паркирала колкото се може по-близо до входа на пещерата, така че да успее да се добере до колата възможно най-бързо, ако излезеше, след като се стъмни. Все по-вероятно изглеждаше обаче, че ще й се наложи да убие поне няколко мантида.

Докато се приближаваше до гладката каменна стена, черната линия се разшири още малко, сякаш я приветстваше. Тя се подпря с една ръка на скалата и надникна в дупката. Лъхна я мирис на морска вода.

Мислите й се върнаха към родителите й.

Моля ви, нека да открия нещо — помоли се тя. — Нека да намеря някаква улика, да открия как това тук е свързано с онова, което ви бе причинено. Моля ви, нека отмъстя за вас. За да мога да спя нощем.

През процепа зърна бледото сияние на каменния коридор, отвеждащ в сърцето на пещерата.

Стиснала здраво магическата си светлина, Ема прекрачи в Средоточието.

 

 

Нощта се беше спуснала, небето постепенно придобиваше мастилен цвят, първите звезди вече блещукаха над далечните планини. Кристина седеше с крака върху таблото на пикапа, приковала очи в двуетажната къща в стил ранчо на Каспър Стърлинг.

Познатият й джип беше паркиран под старо маслинено дърво в двора, който бе опасан от ниска стена. Кварталът, който се намираше в съседство до Ханкок Парк, бе пълен със скъпи, но не особено лъскави къщи. Тази на Стърлинг беше затворена, със спуснати капаци и тънеща в мрак. Единственият признак, че си е вкъщи, бе колата на алеята.

Кристина си помисли за Марк, а после й се прииска да не го беше правила. Напоследък често й се случваше — да мисли за Марк и после да съжалява. Положила бе толкова усилия животът й да потече нормално, след като напусна Мексико. Никакви любовни истории с мрачни, изтерзани мъже, независимо колко са красиви.

Не че Марк Блекторн бе мрачен и изтерзан. Само че Марк Блекторн принадлежеше на Кийрън и Дивия лов. Сърцето на Марк Блекторн беше раздвоено.

Освен това имаше мек, дрезгав глас, поразителни очи и навика да казва неща, които преобръщаха света й наопаки. И беше отличен танцьор, доколкото бе видяла. За Кристина танците бяха много важни. Момчета, които танцуват добре, се целуват добре — така твърдеше майка й.

По покрива на Стърлинг пробяга тъмна сянка.

Кристина изскочи от колата за броени секунди, стиснала серафимската си кама.

— Мигел — прошепна тя и оръжието лумна. Знаеше, че магическият й прах бе достатъчно силен, та никой мундан да не може да я види, ала острието й осигуряваше скъпоценна светлина.

Пое напред предпазливо, с разтуптяно сърце. Спомни си какво й бе разказала Ема за нощта, в която Джулиън бе прострелян: сянката на покрива, мъжа в черно. Приближи се до къщата. Прозорците бяха тъмни, пердетата не помръдваха. Всичко бе неподвижно и безмълвно.

Отправи се към джипа. Извади стилито си в мига, в който някаква фигура тупна на земята до нея с едно „умпф“. Кристина отскочи назад, докато сянката се изправяше — оказа се Стърлинг, облечен, предположи тя, с нещо, което според представите на мунданите приличаше на тяхното бойно облекло. Черен панталон, черни ботуши, ушито по мярка черно яке.

Стърлинг я зяпна и постепенно лицето му придоби лилав цвят.

— Ти — изръмжа той.

— Мога да ти помогна. — И гласът, и ръката, в която Кристина стискаше камата си, бяха спокойни. — Моля те, нека ти помогна.

Омразата в очите му я слиса.

— Махай се — изсъска той и извади нещо от джоба си.

Пистолет. Малокалибрен, но достатъчен, за да я накара да направи крачка назад. Пистолетите бяха нещо, което рядко се появяваше в живота на нефилимите; нещо, което принадлежеше на мунданите, на техния свят, пълен с обикновени човешки престъпления.

Ала това не означаваше, че не могат да проливат нефилимска кръв или да трошат кости. Стърлинг заотстъпва назад, прицелен в нея, докато не стигна до края на алеята.

Тогава се обърна и побягна.

Кристина се втурна след него, но докато стигне до края на алеята, той вече завиваше зад ъгъла на улицата. Очевидно не беше преувеличил — онези, в чиито вени имаше върколашка кръв, действително бяха по-бързи от хората. Дори и от ловците на сенки.

Кристина изруга не особено грубо и се запъти обратно към джипа. Извади стилито със свободната си ръка и като приклекна, нарисува малка проследяваща руна върху колата, малко над гумата.

Не беше пълен провал, помисли си, докато се връщаше към пикапа. Както Ема бе казала, двата дни, преди „ловът“ да започне, все още не бяха изтекли. А проследяващата руна върху колата на Стърлинг несъмнено щеше да им е от полза. Ако се държаха настрани от къщата му, така че той да повярва, че са се отказали, може би щеше да стане по-непредпазлив и да използва колата си.

Едва когато се качи в пикапа и затвори вратата, видя, че телефонът й присветва. Имаше пропуснато обаждане. Взе апарата и сърцето й слезе в петите.

Диего Росио Росалес.

Пусна телефона така, сякаш бе хванала скорпион. Защо, защо, защо й се обаждаше Диего? Беше му казала никога вече да не я търси.

Ръката й се вдигна към медальона и пръстите й се сключиха около него, докато устните й изричаха безмълвна молитва.

„Дай ми силата да не отвърна на обаждането му.“

 

 

— По-добре ли се чувстваш, чичо? — попита Джулиън.

Прегърбен зад бюрото си, Артър го погледна с избелели, отнесени очи.

— Джулиън. Трябва да говоря с теб.

— Знам. Вече ми каза. — Джулиън се облегна на стената. — Спомняш ли си за какво?

Чувстваше се изтощен, изстърган, празен като изсъхнала кост. Знаеше, че би трябвало да съжалява за онова, което бе казал на Марк в кухнята. Знаеше, че би трябвало да съчувства на чичо си. Ала просто не бе в състояние да изтръгне тези чувства от себе си.

Не си спомняше как бе излязъл от кухнята. Помнеше как бе предал Тави на останалите (доколкото беше възможно да го направи с едно поръсено със захар седемгодишно момче); помнеше как всички му бяха обещали да разчистят след вечерята си от сирене, шоколади, браунита и изгорени неща. Дори Дру, след като беше престанала да повръща в умивалника, се беше заклела, че ще изтърка пода и ще измие кетчупа от прозорците.

Не че до този миг Джулиън изобщо си беше дал сметка, че по прозорците има кетчуп.

Той бе кимнал и бе понечил да излезе от стаята, но после бе спрял и се бе огледал за Ема. Ала по някое време тя беше излязла заедно с Кристина. Вероятно бяха отишли някъде, за да говорят за Камерън Ашдаун. А последното, което Джулиън искаше, бе да присъства на подобен разговор.

Не знаеше кога се бе случило, откога заради мисълта за Камерън губеше желание да види Ема. Неговата Ема. Винаги би трябвало да искаш да видиш своя парабатай. Неговото лице бе най-прекрасната гледка на света. Имаше нещо нередно в това, да не го иска, сякаш земята изведнъж бе започнала да се върти в обратната посока.

— Като че ли не си спомням — отвърна Артър след миг. — Имаше нещо, с което исках да помогна. Нещо, свързано с разследването. Все още разследвате, нали?

— Убийствата? Онези, заради които дойдоха пратениците на елфите? Да.

— Мисля, че беше свързано със стихотворението — обясни Артър. — Онова, което Ливия рецитираше в кухнята. — Той разтърка очи, видимо уморен. — Минавах оттам и го чух.

— Стихотворението? — повтори Джулиън озадачен. — „Анабел Ли“?

Артър заговори с дълбок, тътнещ глас, рецитирайки стиховете, сякаш бяха заклинание:

Но нашта любов бе по-силна от тази на онези,

по-древни от нас и много по-мъдри от нас,

затуй нито демони, скрити под морски талази,

ни ангели в райската вис

не ще разделят вече мойта душа

от прекрасната Анабел Ли.

— Знам стихотворението — прекъсна го Джулиън. — Но не…

— „Онези, по-древни от нас“ — каза Артър. — И преди съм чувал нещо подобно. В Лондон. Не си спомням в каква връзка. — Той взе една химикалка от бюрото и потропа с нея по дървото. — Съжалявам. Просто… не мога да си спомня.

— Онези, Които Са По-Древни — повтори Джулиън, спомнил си изведнъж как Белинда се усмихва в театъра с яркочервените си устни. „Нека Онези, Които Са По-Древни, дарят всички ни със сполука“, беше казала тя.

В ума му разцъфна идея, ала избяга, когато се опита да я улови.

Трябваше да отиде в студиото си. Искаше да остане сам, а рисуването щеше да отключи мислите му. Тръгна да си върви, но спря, когато гласът на чичо Артър се разнесе в прашния въздух:

— Успях ли да ти помогна, момче?

— Да — отвърна Джулиън. — Помогна ми.

 

 

Когато Кристина се прибра в Института, той беше потънал в тишина и мрак. Лампите в преддверието бяха угасени и само в няколко прозореца се виждаше светлина — студиото на Джулиън, яркото петно на таванското помещение, квадратът на кухнята.

Сбърчила вежди, Кристина отиде право там, чудейки се дали Ема се беше прибрала от загадъчната си мисия. Дали останалите бяха успели да разчистят бъркотията, която бяха сътворили.

На пръв поглед кухнята й се стори празна, светеше само една лампа. Мивката беше пълна с чинии и макар че някой очевидно бе изтъркал стените и плотовете, по печката все още имаше залепнала храна, а до стената бяха подпрени две големи торби за боклук, натъпкани до препълване.

— Кристина?

Тя примига в сумрака, макар че гласът не можеше да бъде сбъркан. Марк.

Седеше на пода, кръстосал крака. Тави бе заспал до него… всъщност върху него, отпуснал глава в сгъвката на ръката на Марк, а крачетата и ръчичките му бяха като на бръмбар. Тениската и дънките му бяха покрити с пудра захар.

Кристина бавно свали шала си и го сложи на масата.

— Ема прибра ли се?

— Не знам — отвърна Марк, милвайки предпазливо косата на Тави. — Но ако си е дошла, вероятно вече си е легнала.

Кристина въздъхна. Май щеше да се наложи да изчака до утре, за да се види с Ем и да разбере къде е била. Да й разкаже за обаждането на Дието, ако успееше да събере смелост.

— Би ли могла ако не те затруднява, да ми донесеш чаша вода? — помоли я Марк и сведе полуизвинителен поглед към момченцето в скута си. — Не искам да го събудя.

— Разбира се. — Кристина отиде до мивката, напълни една чаша и се настани по турски срещу Марк, който пое чашата с благодарно изражение. — Сигура съм, че Джулиън не ти се сърди наистина.

Марк издаде не особено изискан звук и като пресуши чашата, я остави до себе си.

— Би могъл да вдигнеш Тави — предложи Кристина. — Би могъл да го отнесеш в леглото. Ако искаш да спи.

— Харесва ми да е тук. — Марк сведе поглед към дългите си бледи пръсти, вплетени в кестенявите къдрици на момченцето. — Той просто… Те всички си тръгнаха и той заспа върху мен. — Звучеше изненадан, изумен…

— Няма нищо чудно — отвърна Кристина. — Той ти е брат. Има ти доверие.

— Никой няма доверие на един Ловец…

— В този дом ти не си Ловец. Ти си Блекторн.

— Ще ми се и Джулс да смяташе така. Мислех си, че се грижа децата да са доволни. Мислех си, че това би искал Джулс.

Тави се размърда в ръцете му и той също помръдна, така че крайчецът на ботуша му докосваше този на Кристина. Допирът и подейства като електрически импулс.

— Трябва да го разбереш — опита се да обясни тя. — Джулиън прави всичко за тези деца.

Всичко. Никога не съм виждала брат, които толкова много да прилича на родител. Той не може да им казва само „да“, понякога се налага да им каже и „не“. Трябва да раздава дисциплина и наказания, да им отказва. Докато ти… ти можеш да им дадеш всичко. Ти можеш да се забавляваш заедно с тях.

— Джулиън също може да се забавлява — отвърна Марк малко кисело.

— Не може — възрази Кристина. — Той завижда, защото ги обича, ала не може да им бъде брат. Трябва да бъде техен баща. Според него те се ужасяват от него, а теб обожават.

— Джулиън ревнува? — Марк изглеждаше изумен. — От мен?

— Така мисля. — Кристина срещна очите му. В един момент разликата между тях (това, че едното бе синьо, а другото — златно) бе престанала да й се струва странна. Така както бе престанало да й се струва странно, че е в кухнята на семейство Блекторн и говори на английски, вместо да си е у дома, където нещата бяха топли и познати. — Бъди мил с него. Той има нежна душа. Ужасно се бои, че ти ще си тръгнеш и ще разбиеш сърцата на тези деца, които толкова много обича.

Марк сведе поглед към Тави.

— Не знам как ще постъпя. Не предполагах как ще разкъса сърцето ми да се завърна сред тях. Именно мислите за тях, за моето семейство ми помогнаха да оцелея през първите няколко години в Лова. Всеки ден препускахме и крадяхме от мъртвите. Беше студен живот. Всяка нощ си лягах и извиквах лицата им пред очите си, за да ме приспят. Те бяха всичко, което имах, докато…

Той не довърши. Тави се надигна и зарови ръчички в разчорлената си коса.

— Джулс? — Той се прозя.

— Не — тихичко отвърна брат му. — Аз съм Марк.

— А, да. — Тави му се усмихна с натежали клепачи. — Май захарта ми дойде повечко.

— Е, ти се напъха в торба с нея — каза Марк. — Това би се отразило на всекиго.

Тави се изправи и се протегна, разперил ръчички настрани. Марк го съзерцаваше, а в очите му имаше печал. Кристина се зачуди дали си мисли за всички години и важни моменти в живота на Тави, които беше пропуснал. От всичките му братя и сестри най-малкият се бе променил най-много.

— В леглото — заяви Тави и си тръгна, поспирайки на прага, за да каже срамежливо: — Лека нощ, Кристина! — преди да изприпка нагоре.

Кристина отново се обърна към Марк, който все още седеше, облегнат на хладилника. Изглеждаше изтощен, и то не просто физически, а така, сякаш душата му беше уморена.

Би могла да се изправи и да отиде да си легне, помисли си Кристина. Вероятно би трябвало да го направи. Нямаше причина да остава тук, седнала на пода до едно момче, което почти не познаваше и което вероятно щеше да изчезне от живота й след няколко месеца. Което вероятно беше влюбено в другиго.

Което, каза си, навярно бе причината да е привлечена от него. Тя знаеше какво е да оставиш някого, когото обичаш.

— Докато? — подкани го.

Клепачите на Марк бавно се повдигнаха, разкривайки огъня, горящ в разноцветните му очи.

— Какво?

— Каза, че семейството ти и споменът за тях били всичко, което си имал, до какво? До Кийрън?

— Да — отвърна Марк.

— Той ли бе единственият, проявил добрина към теб?

— В Лова? В Лова няма добрина. Има уважение и нещо като другарство между братя. Разбира се, те се страхуваха от Кийрън. Той е благородник, елфически принц. Баща му, кралят, го изпрати в Лова в израз на добра воля към Гуин, ала изискал добро отношение към него. Това добро отношение се прехвърли и върху мен, но дори още преди Кийрън те постепенно започнаха да ме уважават. — Раменете му увиснаха. — Най-ужасно беше на тържествата. Идваха елфи от всички краища и не им харесваше сред тях да има ловец на сенки. Правеха всичко по силите си да ме отделят настрани, да ми се подиграват и да ме измъчват.

— Никой ли не се намесваше?

Марк се изсмя рязко.

— Елфите са сурова раса. Даже и към най-могъщите сред тях. Кралицата на феите може да бъде лишена от властта си, ако короната й бъде открадната. Дори Гуин, който предвожда Дивия лов, трябва да се подчини на онзи, който открадне плаща му. Не можеш да очакваш, че биха проявили милост към едно нефилимско момче като мен. — Устните му се извиха. — Дори бяха измислили стихче, с което да ми се присмиват.

— Стихче? — Кристина вдигна ръка. — Няма значение, не е нужно да ми го казваш, не и ако не искаш.

— Вече не ме е грижа — отвърна Марк. — Беше просто бездарно стихоплетство. „Първо пламък, след него — порой и вода, а накрая — на Блекторн кръвта.“

Кристина се изпъна.

— Какво?

— Според тях означавало, че кръвта на Блекторн била разрушителна, като огън или потоп. Че който и да бил съчинил стихчето, имал предвид, че всички от рода Блекторн носят лош късмет. Не че има някакво значение. Просто някаква безсмислица.

— Не е безсмислица — възкликна Кристина. — То означава нещо. Думите, написани върху телата… — Тя се намръщи от усилието да се съсредоточи. — Едни и същи са.

— Какво искаш да кажеш?

— „От огън до вода“ — обясни тя. — Едно и също… просто различен превод. Когато английският не е родният ти език, виждаш смисъла на думите по различен начин. Вярвай ми, „от огън до вода“ и „първо пламък, след него — порой и вода“ биха могли да означават едно и също.

— Но какъв е смисълът?

— Не съм сигурна. — Кристина отметна косата от лицето си, обзета от чувство на безсилие. — Моля те, обещай ми, че ще го споменеш на Ема и Джулс възможно най-скоро. Може и да греша, но…

Марк изглеждаше озадачен.

— Да, разбира се…

— Обещай ми.

— Още утре, обещавам. — Усмивката му беше объркана. — Хрумна ми, че ти знаеш много за мен, Кристина, а аз не знам почти нищо за теб. Знам името ти, Мендоса Росалес, знам и че си оставила нещо в Мексико. Какво е то?

— Не е нещо — отвърна тя. — А някого.

— Съвършения Диего?

— И брат му Хайме. — Тя махна с ръка, виждайки как Марк повдига вежди. — В единия от тях бях влюбена, другият бе най-добрият ми приятел. И двамата разбиха сърцето ми. — Почти се изненада, чувайки се да го изрича на глас.

— Съжалявам за двойно разбитото ти сърце. Ала грешно ли е да се радвам, че то те доведе в живота ми? Ако не беше тук, когато пристигнах… не знам как щях да го понеса. Когато за първи път видях Джулиън, помислих, че е баща ми. Не познах брат си толкова пораснал. Когато ги оставих, те бяха деца, а сега вече не са. Когато разбрах какво съм изгубил, дори с Ема, всички тези години от живота им… Ти си единствената, с която не съм изгубил нищо, а спечелих ново приятелство.

— Приятелство — съгласи се Кристина.

Марк протегна ръка и тя го погледна объркано.

— Сред елфите е обичайно вричането в приятелство да бъде скрепено с ръкостискане.

Кристина сложи длан в неговата и пръстите му се обвиха около нея; макар и загрубели от мазоли, те бяха жилави и силни. И не хладни, както си ги бе представяла, а топли. Опита се да потисне тръпката, заплашваща да се разлее по ръката й, осъзнала колко отдавна не бе докосвала никого по този начин.

— Кристина — каза той и името й прозвуча като музика в устата му.

Никой от тях не забеляза движението зад прозореца, бледото лице, надзърнало за миг, нито звука на жълъд, смачкан яростно между тънки пръсти.

 

 

Просторната зала в пещерата не се беше променила от последния път, когато Ема беше тук. Същите бронзови стени, същият тебеширен кръг на пода. Същите големи стъклени врати, вградени в стените, и потрепващия мрак зад тях.

Енергия изпращя по кожата й, когато пристъпи в кръга. Силата на магическия прах. От вътрешността на кръга мястото изглеждаше различно — стените бяха избелели и набраздени, като в стара фотография. Страничните врати бяха тъмни.

Самият кръг беше празен, макар че в него се долавяше странна миризма, смесица от сяра и горена захар. Ема направи физиономия и като прекрачи очертанията му, отиде до вратата вляво.

Отблизо тя вече не беше тъмна — зад нея имаше светлина; беше огряна отвътре, като експонат в музей. Ема дойде още по-близо и се взря през стъклото.

От другата страна видя неголямо квадратно помещение, прилично на дрешник.

Вътре имаше масивен меден канделабър, макар че в поставките нямаше свещи. От него би излязло страховито оръжие, помисли си Ема при вида на дългите шипове, направени, за да се забият в мекия восък. Имаше и малка купчинка от нещо, което й приличаше на церемониални одежди — роба от тъмночервено кадифе, чифт дълги обици, върху които искряха рубини. Деликатни златни сандали.

Нима некромантът беше жена?

Ема бързо се приближи до следващата врата. Долепи нос до стъклото и видя нещо, което приличаше на вода. То се вълнуваше и в него се движеха тъмни силуети… един от тях се блъсна в стъклото и Ема отскочи назад с вик, преди да осъзнае, че е просто малка рибка на ивици с големи оранжеви очи. Те се взряха за миг в нея, а после рибата отново изчезна в тъмната вода.

Ема доближи руническия си камък до стъклото и сега вече водата наистина се виждаше — сияйна, наситено синьо-зелена, като очите на Блекторн. Видя риби и плаващи водорасли, и причудливи светлини и цветове. Очевидно си имаха работа с некромант, който харесваше аквариуми и риби. Може би дори костенурки. Ема поклати глава и отстъпи назад.

Очите й попаднаха върху метален предмет, закрепен между вратите. В първия миг си помисли, че прилича на гравиран нож, стърчащ от стената, но после си даде сметка, че е лост. Посегна и обви пръсти около него. Беше студен под допира й.

Тя го натисна.

В продължение на един миг не се случи нищо. А после и двете врати се отвориха.

Страховит вой отекна в стаята. Ема се обърна и зяпна ужасено. Зейнала широко, втората врата сияеше с яркосиня светлина и Ема видя, че изобщо не е аквариум… а отвор към океана. Огромна, дълбока вселена от вода зееше от другата страна, пълна с виещи се водорасли, бушуващи талази и тъмните, неясни очертания на създания, много по-големи от риби.

Миризмата на солена вода беше навсякъде. Потоп, помисли си Ема и усети как нещо я подема и я повлича към океана, сякаш бе засмукана в гигантска тръба. Можа да извика само веднъж, преди да бъде издърпана през вратата и водата да се затвори над главата й.

 

 

Камерън Ашдаун.

Джулиън рисуваше. Кристина му беше дала бележката на Ема, когато той излезе от таванското помещение: кратка, сбита бележка, в която му съобщаваше просто, че отива при Камерън и да не я чака.

Той я беше смачкал в шепата си и бе измърморил нещо на Кристина, а после се бе втурнал по стълбите, право към студиото си. Отворил бе рязко шкафа с пособията си и бе извадил боите. Смъкнал бе якето си, отворил бе тубичките с бои и се бе заел да изстиска различни цветове върху палитрата, докато острата миризма на боя не изпълни стаята, разпръсквайки мъглата в главата му.

Нападна платното, вдигнал четката като оръжие, а боята шурна като кръв.

Рисуваше в черно и червено, и златно, оставяйки случилото се през последните няколко дни да се отцеди от него, сякаш бе скверна отрова. Четката се движеше яростно по празното платно и ето го Марк на брега, а лунните лъчи огряваха жестоките белези по гърба му. Ето го и Тай, опрял нож до гърлото на Кит Рук. Тави, който пищеше насън. Марк, отдръпнал се ужасено от стилито му.

Даваше си сметка, че се поти, косата лепнеше на челото му. В устата му имаше вкус на сол и боя. Знаеше, че не би трябвало да е тук; че би трябвало да прави онова, което правеше винаги: да се грижи за Тави, да търси нови книги, за да задоволи любопитството на Тай, да рисува целителни руни върху Ливи, когато тя се порежеше, докато се дуелира, да седи с Дру, докато тя гледа калпави филми на ужасите.

Би трябвало да бъде с Ема. Ала тя не беше тук; беше излязла да живее собствения си живот, и така бе правилно, това се очакваше от парабатаите. Връзката между тях не беше брак. Беше нещо, за което нямаше дума в мунданскин английски. Очакваше се да желае щастието на Ема повече, отколкото желаеше своето собствено, и той наистина го искаше. Наистина.

Защо тогава имаше чувството, че го пронизват до смърт отвътре?

Потърси трескаво златната боя, защото копнежът се надигаше в него, пулсираше във вените му и единственото, което можеше да го потуши, бе да я рисува. А не можеше да я рисува без злато. Взе тубичката и…

… се задави. Четката се изтърколи от ръката му и той се свлече на колене. Задъхваше се, спазми разтърсваха гърдите му. Не можеше да поеме въздух в дробовете си. Очите му горяха, гореше и гърлото му.

Сол. Давеше се в сол. Не солта на кръвта, а тази на океана. Вкуси морето в устата си и се закашля, тялото му се напрегна и той изплю на пода морска вода.

Морска вода? Избърса уста с опакото на дланта си, сърцето се блъскаше в гърдите му. Днес изобщо не се беше приближавал до океана. И все пак го чуваше в ушите си, сякаш държеше раковина. Тялото го болеше, парабатайската му руна пулсираше.

Потресен и замаян, той сложи ръка върху нея. И разбра. Знаеше го, без да знае как, знаеше го до дъното на душата си, където връзката му с Ема бе изкована в кръв и огън. Знаеше го така, както знаеше, че тя е част от него, че дишането й е неговото дишане, сънищата й — неговите сънища, кръвта й — неговата кръв, а когато сърцето й спреше, знаеше, че и неговото ще спре, и той щеше да е щастлив, защото не би искал да живее дори една секунда в свят, от който тя си беше отишла.

Затвори очи и видя океанът да се надига зад клепачите му, синьо-черен и бездънен, зареден със силата на първата вълна на земята, разбила се на първия самотен плаж. И разбра.

Гдето идеш ти, и аз ще ида.

— Ема — прошепна той и се втурна навън.

 

 

Ема не бе сигурна какво най-много я ужасява в океана. Яростта на вълните, тъмносини и увенчани с бяло като дантела, те бяха измамно красиви, ала щом наближеха брега, се свиваха като юмрук. Веднъж бе уловена от разбиваща се вълна и не бе забравила усещането, че пада, сякаш полита в асансьорна шахта, а после силата на водата я бе повалила в пясъка. Давейки се, тя бе опитала да се съпротивлява, да се освободи, да се изправи и да си поеме въздух.

И дълбочината му. Беше чела за хора, изгубени в открито море, които полудели, мислейки за километрите вода под тях и за тъмните, зъбати, хлъзгави неща, живеещи в нея.

Всмукана през стъклената врата, Ема почувства как солената вода я поглъща, как изпълва очите и ушите й. Беше заобиколена от вода, мрак зейна под нея като черна бездна. Виждаше как бледият квадрат на вратата се смалява в далечината, ала колкото и да се мъчеше, колкото и да риташе с крака, не можеше да се върне. Течението беше прекалено силно.

Изгубила надежда, тя погледна нагоре. Руническият й камък го нямаше, потънал във водите под нея. Светлината от отдалечаващата се врата огряваше мястото около нея, ала над себе си виждаше единствено мрак. Ушите й пищяха. Един Разиел знаеше колко дълбоко се намира. Водата около стъклената врата беше бледозелена, цвета на нефрит, ала всичко друго бе черно като смъртта.

Посегна към стилито си. Дробовете вече я боляха. Носейки се във водата, ритайки с крака против течението, тя допря върха му до ръката си и надраска руна за дишане.

Болката в дробовете й отслабна, отстъпвайки място на заслепяващ страх. Благодарение на руната за дишане вече не се задушаваше, но ужасът от онова, което може би я заобикаляше, бе не по-малко сковаващ. Посегна към серафимската кама в колана си и я извади.

„Манукел“, помисли си и оръжието се събуди за живот, плисвайки светлина, от която водата наоколо се превърна в тъмно злато. За миг Ема беше заслепена, а после зрението й се проясни и тя ги видя. Демони.

Изпищя и от нея се откъснаха беззвучни мехурчета. Бяха под нея, като надигащи се кошмари: масивни, слузести създания. Гънещи се пипала, увенчани с остри зъби, се протягаха към нея. Тя замахна с Манукел и посече няколко от крайниците, опитващи се да сграбчат крака й. Черна кръв шурна във водата, издигайки се на облаци.

Алено, змиеподобно създание се стрелна към нея през водата. Тя ритна и кракът й срещна нещо месесто и меко. Задави се от погнуса и отново замахна с камата си. Рукна още кръв; морето около нея започваше да почернява като въглен.

Ритайки, тя се понесе нагоре, издигайки се върху облак демонска кръв. Виждаше бялата луна над себе си, размазана перла на повърхността на водата. Руната за дишане се беше изхабила, дробовете й сякаш всеки миг щяха да се пръснат. Усещаше клокоченето на водата под краката си, ала не смееше да погледне надолу. Протегна ръце нагоре, там, където водата свършваше, почувства как пръстите й прорязаха повърхността, лъхна ги хлад.

Нещо я сграбчи за китката. Серафимската кама изпадна от ръката й, сияеща точица светлина, изтърколила се от нея, докато я издърпваха над водата. Отвори уста, за да си поеме въздух, но беше прекалено рано. Вода изпълни дробовете й, гърдите й и мракът се стовари отгоре й със силата на камион.

 

 

Идрис, 2009 г.

По време на парабатайската си церемония Ема научи две важни неща. Първото бе, че не е единствената Карстерс, останала на света.

Церемонията се състоя в Идрис, защото двамата се бяха били в Тъмната война и смелостта им беше почетена. Или поне, каза Джулиън, беше почитана понякога — не когато искаха нещо наистина важно, като например сестра му да се върне от остров Врангел, а когато на нефилимите им се приискаше да устроят тържество, целящо да покаже колко са страхотни.

Когато пристигнаха в Аликанте, те се огледаха слисано наоколо. Последния път, когато бяха в столицата на Идрис, той бе разрушен от Тъмната война. Улиците бяха разбити, от стените стърчаха гвоздеи, за да държат елфите настрани, вратите на Залата на Съглашението бяха изкъртени. Сега градът беше напълно възстановен, улиците бяха застлани с калдъръм, каналите криволичеха покрай къщите, а над всичко това проблясваха демонските кули.

— Всичко сякаш се е смалило. — Застанал на стъпалата на Залата, Джулиън се оглеждаше наоколо.

— Нищо не се е смалило. — Разнеслият се глас принадлежеше на млад мъж с тъмна коса и тъмни очи, който ги гледаше с усмивка. — Вие сте пораснали.

Те го зяпнаха.

— Не ме ли помните? — каза той. — Ема Корделия Карстерс. Остани със своя парабатай. Понякога е нужна повече храброст, за да не се биеш. Защитавай ги и остави отмъщението за друг ден.

— Брат Закарая? — Ема беше слисана. — Ти ми помогна през Тъмната война…

— Вече не съм Мълчалив брат — отвърна той. — Просто обикновен човек. Името ми е Джеймс. Джеймс Карстерс. Ала ми казват Джем.

Думите му бяха посрещнати с изумление, а после — с порой от приказки; Джулиън остави Ема да се чуди и да обсипе някогашния брат Закарая с въпроси. Джем обясни, че се е присъединил към Мълчаливите братя през 1878 г., ала сега бе изоставил това призвание, за да се ожени за онази, която обичаше, магьосницата Теса Грей. Джулиън го попита дали това означава, че е на сто и петдесет години, и Джем призна, че е почти на толкова, макар да не му личеше. Изглеждаше на около двайсет и три.

— Защо не ми го каза още тогава? — попита Ема, докато се спускаха по дългите каменни стълби, отвеждащи в Града на тишината. — Че си Карстерс?

— Мислех, че може да загина — отговори той откровено. — Кипеше битка. Стори ми се жестоко да ти го кажа, ако нямаше да доживея до края на деня. А след това Теса ме предупреди, че трябва да ти дам време, за да оплачеш родителите си, да свикнеш с новия си живот. — Той се обърна, за да я погледне, изражението му бе едновременно печално и изпълнено с топлота. — Ти си ловец на сенки, Ема. А нито Теса, нито аз сме нефилими, вече не. За да дойдеш да живееш с мен, а аз бих те приел на драго сърце, щеше да се наложи да се откажеш да бъдеш ловец на сенки. А това бе прекалено жесток избор, пред който не бих могъл да те изправя.

— Да дойде да живее с теб? — В гласа на Джулиън имаше предупредителна острота. — Защо да го прави? Тя си има дом и семейство.

— Именно — отвърна Джем. — А и не е само това. Ще ни оставиш ли за малко насаме? Джулиън погледна Ема и когато я видя да кимва, пое надолу по стълбите, обръщайки се няколко пъти назад, за да се увери, че тя е добре.

Джем докосна ръката й с леки пръсти. Ема носеше церемониално облекло за ритуала, ала въпреки това усети парване в белега, който си бе оставила сама с Кортана, сякаш бе разпознал общата им кръв.

— Исках да бъда до теб в този ден — каза той. — Защото някога и аз имах парабатай и тази връзка означава много за мен.

Ема не попита какво се бе случило с неговия парабатай. На Мълчаливите братя беше забранено да имат парабатай, пък и сто и трийсет години беше страшно дълго време.

— Само че не знам кога отново ще те видя — продължи той. — Двамата с Теса трябва да открием нещо. Нещо важно. — Той се поколеба. — Издирването ще бъде опасно, ала намерим ли го веднъж, бих искал отново да стана част от живота ти. Нещо като чичо. — Той й се усмихна лекичко. — Ако щеш, вярвай, аз имам голям опит в това, да бъда чичо.

Гледаше я право в очите и макар между двамата да нямаше физическа прилика, в този миг й напомни за баща й, за спокойния му поглед и добро лице.

— Много бих се радвала — отвърна Ема. — Може ли да те попитам още нещо?

Той кимна, изражението му беше сериозно. Не беше трудно да си го представи като чичо: сякаш бе съвсем млад, ала у него се долавяше една спокойна увереност, която го караше да изглежда без възраст, като елф или магьосник.

— Да?

— Ти ли ми изпрати котарака си?

— Чърч? — Той се засмя. — Да. Грижи ли се за теб? Донесе ли ти подаръците, които ти изпратих?

— Раковините и морското стъкло? — Ема кимна. — Гривната, която Джулиън носи, е направена от морското стъкло, което ми донесе Чърч.

Смехът на Джем се превърна в мъничко тъжна усмивка.

— Както и трябва да бъде. Онова, което принадлежи на един парабатай, принадлежи и на другия. Защото сега двамата имате едно сърце. И една душа.

Джем остана с Ема през цялата церемония, свидетели на която бяха Саймън и Клеъри, които, подозираше тя, един ден също щяха да станат парабатай.

След церемонията Джулиън и Ема бяха отведени в Залата на Съглашението, където щеше да се състои специална вечеря в тяхна чест. Теса, хубаво момиче с кестенява коса, което изглеждаше на годините на Клеъри, се бе присъединила към тях. Тя прегърна Ема с всичка сила, възкликвайки при вида на Кортана, който била виждала преди много години. Други парабатаи се изправиха, за да разкажат за своята връзка и своя опит. Вълни от сияйно щастие като че ли струяха от двойките най-добри приятели, докато говореха. Широко усмихнати, Джейс и Алек разказаха как едва не бяха загинали заедно в демонските земи и Ема усети как я изпълва щастие при мисълта, че един ден двамата с Джулс ще стоят там, ще се усмихват глуповато един на друг и ще разказват как благодарение на връзката си са преживели времена, в които са били сигурни, че ще умрат.

По някое време Джем стана тихичко от стола си и изчезна през вратата, извеждаща към Площада на Ангела. Теса пусна салфетката си на масата и побърза да го последва; докато вратата се затваряше след тях, Ема ги видя да се прегръщат на слабо осветените стъпала.

Искаше й се да тръгне след тях, но Клеъри вече я побутваше да излезе напред и да каже няколко думи, а Джулиън беше до нея и й се усмихваше с онази спокойна усмивка, която криеше милион мисли. И Ема се чувстваше щастлива. Беше дошла в една от първите си находки от магазините за дрехи втора ръка — истинска рокля, така различна от опърпаните дънки, които обикновено носеше, докато не се разпаднат. Не, за този ден бе облякла кафява ретро рокля, опръскана с бледи златни цветчета, като слънчогледи, растящи в полето, и бе разпуснала косата си, която й стигаше до кръста. През последната година бе пораснала страшно много и стигаше почти до рамото на Джейс, когато той се приближи, за да ги поздрави.

Когато беше на дванайсет, страшно си падаше по Джейс и дори и сега се чувстваше мъничко неловко в негово присъствие. Той бе почти на деветнайсет и беше дори още по-красив отпреди: по-висок, по-едър, загорял, с изрусена от слънцето коса, ала най-вече — много по-щастлив на вид. Ема си спомняше напрегнатото красиво момче, изгаряно от ангелски огън и желание за отмъщение, ала сега той изглеждаше в мир със себе си.

Което беше добре. Тя се радваше за него и за Клеъри, която й се усмихна и й помаха от другия край на стаята. В стомаха й обаче този път не запърхаха пеперуди, когато Джейс й се усмихна, нито й се прииска да се скрие някъде и да умре, когато той я прегърна и й каза, че е много красива в новата си рокля.

— Сега носиш голяма отговорност — каза той на Джулиън. — Трябва да се увериш, че тя ще свърже живота си с някой, който я заслужава.

Джулиън беше странно пребледнял. Може би усещаше ефекта от церемонията, помисли си Ема. Магията бе силна и тя я усещаше да бълбука из тялото й като мехурчета на шампанско. Джулс обаче изглеждаше така, сякаш се разболява.

— Ами аз? — побърза да се намеси тя. — Не трябва ли да се погрижа Джулс да си намери момиче, което да го заслужава?

— Абсолютно. Аз го направих за Алек, а Алек за мен… е, всъщност той мразеше Клеъри в началото, но после му мина.

— Обзалагам се, че и ти не си харесвал Магнус кой знае колко — подхвърли Джулиън с все същото странно, сковано изражение.

— Може би — отвърна Джейс. — Ала никога не бих си го признал.

— Защото това би наранило чувствата на Алек? — попита Ема.

— Не. Защото Магнус би ме превърнал в закачалка за шапки — обясни Джейс и се отправи към Клеъри, която се смееше заедно с Алек; и двамата изглеждаха щастливи.

— Трябва да изляза — каза Джулиън. — Нуждая се от въздух. — И като докосна бузата на Ема с опакото на дланта си, се отправи към двукрилата врата на Залата. Докосването му беше грапаво — ноктите му бяха изгризани.

По-късно същата нощ Ема се събуди от сън, изпълнен с огнени кръгове; кожата й гореше, чаршафите се бяха оплели около краката й. Бяха ги настанили в старото имение на семейство Блекторн и Джулиън го нямаше, разделяха ги коридори, които тя не познаваше така, както познаваше коридорите в Института. Приближи се до прозореца. Малко я делеше от градинската пътека отдолу. Обу си пантофи и се спусна навън.

Пътеката лъкатушеше из градината и Ема тръгна по нея, вдъхвайки хладния чист въздух на Идрис, недокоснат от смог. Върху небето над главата й грееха милион звезди, недокоснати от светлината на човешките градове. Прииска й се Джулиън да беше с нея, за да може да му ги покаже, и в този миг до ушите й достигнаха гласове.

Имението на семейство Блекторн беше изгоряло до основи преди доста време и бе построено наново близо до това на рода Херондейл. Ема повървя по няколко прелестни пътечки, докато не се озова пред една стена.

Когато се доближи до портата, гласовете се усилиха. Тя се прокрадна встрани и надникна между решетките.

От другата страна зелена морава се спускаше към грамада от бял и жълтеникавокафяв камък — имението на Херондейл. Капчици роса блещукаха под звездната светлина по тревата, осеяна с белите цветя, които растяха единствено в Идрис.

— А онова съзвездие ей там, това е Заекът. Виждаш ли ушите му? — Беше Джейс. — Двамата с Клеъри седяха един до друг на тревата. Той носеше дънки и тениска, а Клеъри беше по нощничка, наметнала якето на Джейс върху раменете си. Джейс сочеше към небето.

— Почти съм сигурна, че няма съзвездие, наречено Заекът. — Клеъри не се беше променила, колкото Джейс, през изминалите години — все още си беше дребничка, с коледно червена коса и сериозно, осеяно с лунички лице. Беше отпуснала глава върху рамото на Джейс.

— Естествено, че има — настоя той и когато светлината на звездите докосна светлите му къдрици, Ема почувства далечен отзвук от някогашното си увлечение. — Онова е Джантата. А ей там е Голямата палачинка.

— Прибирам се — заяви Клеъри. — Беше ми обещан урок по астрономия.

— Какво? Някога моряците са се водили по Голямата палачинка — каза Джейс. Клеъри поклати глава и понечи да се изправи. Джейс яулови за глезена и тя падна върху него, като се смееше. В следващия миг двамата вече се целуваха и Ема се вкамени, защото онова, което беше непринуден момент, който би могла да прекъсне с едно приятелско „здрасти“, изведнъж се бе превърнал в нещо друго.

Джейс се претърколи върху Клеъри в тревата; тя бе обвила ръце около него, заровила пръсти в косата му. Якето му беше паднало от раменете й, презрамките на нощничката й се смъкваха по бледите й ръце.

Тя се смееше и повтаряше името му, навярно му казваше, че трябва да се приберат вътре. Джейс я целуна по шията и тя простена, а после Ема чу Джейс да казва:

— Помниш ли имението на Уейланд? Онзи път навън?

— Да. — Гласът на Клеъри беше нисък и гърлен.

— Не мислех, че бих могъл да те имам. — Джейс се бе надигнал на лакти над нея и проследяваше линията на бузата й с пръст. — Сякаш бях в Ада. Бих направил всичко за теб. И досега е така.

Клеъри сложи ръка върху гърдите му, точно над сърцето, и каза:

— Обичам те.

Той издаде един съвсем не-Джейсов звук и Ема се отдръпна от портата и затича обратно към къщата на семейство Блекторн.

Стигна до прозореца и се покатери задъхана в стаята си. Ярки лунни лъчи струяха през прозореца. Ема свали пантофите си и приседна на леглото. Сърцето й се блъскаше в гърдите.

Начинът, по който Джейс гледаше Клеъри, начинът, по който тя бе докоснала лицето му. Дали един ден някой щеше да я гледа по същия начин? Струваше й се невъзможно. Не можеше да си представи да обича когото и да било толкова силно.

Когото и да било, освен Джулс.

Ала то беше различно. Нали? Не можеше да си представи Джулиън върху себе си, да я целува по този начин. Те бяха различни, бяха нещо друго, нали?

Изтегна се върху леглото и отправи поглед към вратата. Част от нея очакваше Джулс да се появи, да дойде в стаята й, защото беше нещастна, както правеше често, сякаш го усещаше, без тя да му казва. Но защо би предположил, че е нещастна? Днес се бе състояла парабатайската им церемония; би трябвало да бъде един от най-щастливите дни в живота й, с изключение може би на сватбения й ден. Вместо това й се струваше, че гори, чувстваше се особено, обзета от странно желание да заплаче.

„Джулс“, помисли си, ала вратата не се отвори и той не дойде. Вместо това Ема прегърна възглавницата си и не мигна до сутринта.