Касандра Клеър
Лейди Полунощ (6)

5.
Знатни родственици

— И така, кога било подписано първото Съглашение? — попита Даяна. — И какво гласяло?

Беше невероятно ясен ден. Слънчевите лъчи струяха през високите прозорци и огряваха дъската, пред която Даяна крачеше напред-назад, потупвайки лявата си длан с едно стили. Планът на урока бе написан върху дъската с почти нечетлив почерк. Ема едва успяваше да различи думите „Съглашение“, „Студен мир“ и „еволюция на законите“.

Хвърли кос поглед към Джулс, ала той се беше навел над някакви листове. Днес така и не бяха разговаряли, ако не се брояха любезностите на масата за закуска. Ема се бе събудила с усещането за празнота в стомаха и болка в ръцете, стискали чаршафите през нощта.

А и Чърч я беше изоставил по някое време. Глупав котарак.

— Подписано е през 1872 година — отговори Кристина. — Представлява поредица от споразумения между различните раси в Света на сенките и нефилимите, целящи да опазят мира между тях и да въведат общи правила, на които всички да се подчиняват.

— Освен това защитават долноземците — добави Джулиън. — Преди Съглашението, когато долноземците се наранявали един друг, ловците на сенки нито можели, нито искали да се намесват. — Той замълча за миг. — Поне до сключването на Студения мир.

Ема помнеше кога за първи път бе чула за Студения мир.

Двамата с Джулиън се намираха в Залата на Съглашението, когато условията му бяха предложени. Наказанието на елфите за ролята, която бяха изиграли в Тъмната война на Себастиан Моргенстърн. Помнеше колко объркани бяха чувствата й. Родителите й бяха загинали заради тази война, ала как така Марк и Хелън, които тя обичаше, заслужаваха да понесат наказание за станалото само защото във вените им имаше елфическа кръв?

— И къде е подписан Студеният мир? — попита Даяна.

— В Идрис — отвърна Ливи. — В Залата на Съглашението. Всички, които обикновено присъстват на Съглашенията, би трябвало да са там, ала кралицата на феите и кралят на тъмните феи така и не се появили, за да подпишат мирния договор, така че той бил променен и сключен без тях.

— И какво означава Студеният мир за феите? — Даяна погледна подчертано към Ема, която й отвърна с гневен поглед.

— Те вече не попадат под закрилата на Съглашенията — отговори Тай. — Забранено ни е да им помагаме, а на тях им е забранено да се свързват с ловците на сенки. Единствено Сколомансът и центурионите могат да си имат работа с тях… както и консулът, и инквизиторът.

— Всеки елф, носещ оръжие, може да бъде наказан със смърт — добави Джулс. Изглеждаше изтощен, под очите му имаше черни кръгове. На Ема й се искаше да я погледне. Двамата с Джулс не се караха. Никога. Зачуди се дали и той бе толкова объркан, колкото и тя. Думите му непрекъснато отекваха в главата й — че не би избрал да има парабатай. Дали ставаше въпрос за който и да било парабатай, или за нея?

— И какво представлява Клейвът, Тави?

Въпросът беше прекалено елементарен за останалите, но Тави изглеждаше истински доволен, че може да отговори на нещо.

— Управлението на ловците на сенки — каза той. — Всички действащи ловци на сенки са в Клейва. Онези, които вземат решения, са Съветът. В Съвета има трима долноземци, всеки от тях — представляващ различна долноземна раса. Магьосници, върколаци и вампири. От Тъмната война насам няма представител на феите.

— Много добре — похвали го Даяна и Тави грейна. — Кой може да ми каже какви други промени са били прокарани от Анета след края на войната?

— Ами Академията отново отвори врати — отвърна Ема. Това й бе много добре познато — консулът я бе поканил да стане една от първите ученички в Академията. Тя обаче бе избрала да остане със семейство Блекторн. — Сега доста от ловците на сенки се обучават там и разбира се, приемат и много кандидати за извисяване — мундани, които искат да станат нефилими.

— Сколомансът отново възобнови дейността си — добави Джулиън. Няколко къдрици, тъмни и лъскави, паднаха върху бузата му, когато вдигна глава. — Той съществувал преди подписването на първото Съглашение и когато Съветът бил предаден от феите, членовете му настояли отново да бъде отворен. В Сколоманса се извършва изследователска дейност, обучават се центуриони…

— Само си представете какво е било в Сколоманса през всички тези години, докато е бил затворен — обади се Дру с грейналия поглед на любител на филми на ужасите. — Високо в планината, напълно изоставен, потънал в мрак, бъкащ от паяци и призраци, и сенки…

— Ако ти трябва страшно място — намеси се Ливи, — помисли си за Града от кости.

Градът от кости бе обиталището на Мълчаливите братя — подземно място, пълно с тунели и построено от пепелта на мъртвите ловци на сенки.

— Бих искал да отида в Сколоманса — прекъсна я Тай.

— Аз пък, не — заяви Ливи. — На центурионите не им е позволено да имат парабатаи.

— Въпреки това ми се ще да отида — настоя Тай. — Ти също би могла да дойдеш, ако пожелаеш.

— Не искам да ходя в Сколоманса — не отстъпваше Ливи. — Намира се насред Карпатите. Там е адски студено и има мечки.

Лицето на Тай грейна, както обикновено, когато станеше дума за животни.

— Има мечки?

— Стига приказки — намеси се Даяна. — Кога Сколомансът отваря наново врати?

Кристина, която седеше най-близо до прозореца, вдигна ръка.

— Някой се изкачва по пътеката, водеща до входа. Всъщност няколко души.

Ема отново погледна към Джулс. Не се случваше често някой да дойде в Института без предупреждение. Имаше само няколко души, които биха могли да го направят, и дори повечето от тях първо биха се уговорили с Артър. Разбира се, някой спокойно можеше да го е направил. Макар че, ако се съдеше по лицето на Джулиън, ако действително имаше подобна уговорка, той не знаеше за нея.

Кристина, която се бе изправила, си пое рязко дъх.

— Моля ви, елате да видите.

Всички се втурнаха към дългия прозорец, който заемаше главната стена на стаята и гледаше към площадката пред Института и криволичещия черен път, отвеждащ от входа до магистралата, която ги делеше от плажа и морето. Небето бе ясно, синьо и безоблачно. Слънчевите лъчи искряха по сребърните юзди на три коня, върху които, без никакви седла, седеше по един безмълвен ездач.

— Hadas. — Думата изскочи отривисто, изумено от устата на Кристина. — Феи.

Нямаше никакво съмнение, че е така. Първият жребец беше черен, а ездачът му носеше черни доспехи, които приличаха на изгорели листове. Вторият жребец също бе черен, а ездачът му бе облечен в роба с цвят на слонова кост. Третият кон бе кафяв, а ездачът му бе обвит от главата до петите в роба с качулка и цвят на пръст. Ема не можеше да различи дали е мъж или жена, дете или възрастен.

— „Пуснете първо черните жребци да минат, а после и кафявите след тях“ — промълви Джулс, цитирайки древно елфическо стихотворение. — Един в черно, един в кафяво и един в бяло — това е официална делегация. От Дворовете. — Джулиън погледна към Даяна. — Не знаех, че Артър има среща с делегация на феите. Мислиш ли, че е уведомил Клейва?

Даяна поклати глава, видимо озадачена.

— Не знам. Нищо не ми е казал.

Тялото на Джулиън бе обтегнато като тетива; Ема буквално усещаше напрежението, което се излъчваше от него. Делегация на феите бе нещо много рядко и много сериозно. За подобна среща се изискваше позволение от Клейва. Дори ако ставаше въпрос за ръководител на Институт.

— Даяна, трябва да вървя.

Намръщена, Даяна почука със стилито по дланта си, а после кимна.

— Добре. Върви.

— Ще дойда с теб. — Ема се дръпна от прозореца.

Джулиън, който вече отиваше към вратата, спря и се обърна.

— Не. Всичко е наред. Аз ще се погрижа.

И излезе от стаята. За миг Ема остана като вкаменена.

При нормални обстоятелства, ако Джулиън й кажеше, че не се нуждае от присъствието й или че трябва да свърши нещо сам, тя изобщо не би се замислила. Понякога събитията налагаха двамата да се разделят.

Ала предишната нощ бе подсилила тревожното усещане в гърдите й. Не знаеше какво се случва с Джулс. Не знаеше дали не я иска край себе си, или пък я иска, но й е ядосан, или пък е ядосан на себе си, или и двете.

Единственото, което Ема знаеше, бе, че феите са опасни и Джулиън за нищо на света нямаше да се изправи сам срещу тях.

— Отивам — заяви тя и се отправи към вратата, спирайки за миг, за да откачи Кортана, който висеше до нея.

— Ема. — Гласът на Даяна тегнеше от предупреждение. — Внимавай. — Предишния път, когато в Института бяха дошли елфи, те бяха помогнали на Себастиан Моргенстърн да изтръгне душата на бащата на Джулиън от тялото му и бяха отвлекли Марк.

Ема бе отвела Тави и Дру на сигурно място. Помогнала бе да спасят живота на по-малките братя и сестри на Джулиън. Самите те едва бяха успели да се измъкнат живи.

Само че тогава Ема нямаше зад себе си години на усърдна подготовка. Не беше убила нито един демон със собствените си ръце, не и когато бе на дванайсет години. Не беше прекарала години наред, обучавайки се да се бие, да убива и да брани.

Така че сега за нищо на света нямаше да остане настрани.

 

 

Елфи.

Джулиън се втурна по коридора и влетя в стаята си, а мислите в главата му препускаха.

Елфи на прага на Института. Три жребеца — два черни и един кафяв. Пратеници от Двора на феите, макар че от кой точно, Джулиън нямаше как да знае. Те като че ли не носеха знаме.

Щяха да искат да разговарят. Ако имаше нещо, в което елфите ги биваше, това бе умението да надприказват всеки човек, бил той дори ловец на сенки. Бяха в състояние да съзрат истината, обвита в лъжа, и да видят лъжата в сърцето на истината.

Джулиън взе якето, което носеше предишния ден, и бръкна във вътрешния джоб. Беше си там — стъкленицата, която Малкълм му беше дал. Не беше очаквал, че толкова скоро ще има нужда от съдържанието й. Надявал се бе…

Е, нямаше значение какво се беше надявал. За миг си помисли за Ема и за хаоса от разбити мечти, който тя представляваше. Само че сега не беше време да мисли за това. Стиснал здраво стъкленицата, Джулиън отново се затича. Стигна до края на коридора и отвори вратата към таванското помещение. Втурна се по стъпалата и връхлетя в кабинета на чичо си.

Чичо Артър седеше на бюрото си, облечен в поразвлечена тениска, дънки и пантофи. Прошарената кестенява коса стигаше почти до раменете му. Сравняваше две дебели книги, като си мърмореше под носа, и си водеше бележки.

— Чичо Артър. — Джулиън се приближи до бюрото. — Чичо Артър!

Чичо Артър махна с ръка, сякаш искаше да го пропъди.

— Намирам се по средата на нещо важно. Нещо много важно, Андрю.

— Аз съм Джулиън. — Мина зад чичо си и затвори двете книги. Артър вдигна изненадан поглед към него, избелелите му синьо-зелени очи се разшириха. — Пристигна делегация. От елфите. Очакваше ли ги?

Артър като че ли се сви в себе си.

— Да. Те изпратиха съобщения… толкова много съобщения. — Той поклати глава. — Но защо? То е забранено. Феите, те… те вече не могат да се доближат до нас.

Джулиън се помоли безмълвно да запази спокойствие.

— Съобщенията, къде са съобщенията?

— Бяха написани върху листа от дървета — отвърна Артър. — Разпаднаха се. Така става с всичко, до което елфите се докоснат — то се разпада, изсъхва и умира.

— Ала какво гласяха съобщенията?

— Настояваха за среща.

Джулиън си пое дълбоко дъх.

— Знаеш ли за какво искат среща, чичо Артър?

— Сигурен съм, че го споменаха в съобщенията си — нервно отвърна чичо Артър. — Но не си спомням. — Той вдигна поглед към Джулиън. — Може би Нериса ще знае.

Джулиън настръхна. Нериса бе майката на Марк и Хелън. Той не знаеше много за нея — елфическа принцеса, според Хелън тя бе красива и безпощадна. От години не беше сред живите и в добрите си дни Артър го знаеше.

Артър имаше различни дни: спокойни, в които си стоеше тихо, без да отговаря на въпроси, и мрачни, в които беше ядосан, потиснат и нерядко — жесток. Споменаването на мъртвите не означаваше нито мрачен, нито спокоен ден, а най-лошото — хаотичен ден, в който Джулиън никога нямаше представа какво ще направи, дали ще изригне гневно, или ще избухне в сълзи. Ден, в който Джулиън усещаше горчивия вкус на паника в гърлото си.

Чичо му невинаги бе бил такъв. Джулиън си го спомняше като спокоен, мълчалив мъж, почти призрачна фигура, която рядко се появяваше на семейните празници. В Залата на Съглашението бе достатъчно убедителен, когато заяви, че ще приеме да ръководи Института. Никой, който не го познаваше много добре, не би се досетил, че нещо не е наред.

Джулиън знаеше, че баща му и Артър са били пленници в царството на елфите. Че Андрю се бе влюбил в лейди Нериса и тя му бе родила две деца — Марк и Хелън. Ала онова, което се бе случило с Артър през тези години, бе забулено в неизвестност. Според Джулиън безумието му, както би го нарекъл Клейвът, бе причинено от елфите. Дори ако не бяха унищожили напълно здравия му разум, те бяха посели семената на неговото унищожение. Превърнали бяха ума му в крехък замък, така че, когато Институтът в Лондон бе нападнат години по-късно, той се бе пръснал на парчета като стъкло.

Джулиън сложи ръка върху тази на Артър. Дланта на чичо му беше слаба и костелива, приличаше на длан на много по-възрастен човек.

— Ще ми се да не се налага да отидеш на тази среща. Ала ако не го направиш, те ще заподозрат нещо.

Артър свали очилата си и разтърка основата на носа си.

— Монографията ми…

— Знам колко е важна — увери го Джулиън. — Ала това също е важно. Не само за Студения мир, но и за нас. За Хелън. За Марк.

— Помниш ли Марк? — Без очилата, очите на Артър бяха по-ярки. — Толкова време мина.

— Не чак толкова, чичо. Прекрасно си го спомням.

— Сякаш наистина се случи вчера. — Артър потрепери. — Спомням си елфическите воини. Нахлуха в Лондонския институт, а доспехите им бяха оплискани с кръв. Толкова много кръв, сякаш се бяха намирали в редиците на ахейците, когато Зевс излива дъжд от кръв върху тях. — Ръката, с която държеше очилата си, трепереше. — Не мога да се срещна с тях.

— Налага се. — Джулиън си помисли за всички неизречени неща: за това, че самият той бе още дете през Тъмната война, че бе видял елфите да посичат деца, чул бе писъците на Дивия лов. Ала не каза нищо. — Чичо, трябва да го направиш.

— Ако имах от лекарството си… — немощно каза Артър. — Само че то свърши, докато теб те нямаше.

— Аз имам. — Джулиън извади стъкленицата от джоба си. — Трябваше да помолиш Малкълм за още.

— Забравих. — Артър си сложи очилата и загледа как Джулиън изсипва част от съдържанието на стъкленицата в чашата с вода на бюрото му. — Как да го открия… на кого да се доверя.

— Можеш да се довериш на мен. — Джулиън едва не се задави с думите и подаде чашата на чичо си. — Ето. Знаеш какви са елфите. Хранят се с човешкото смущение и се възползват от него. Това ще ти помогне да запазиш спокойствие, дори те да опитат някой от своите номера.

— Да. — Артър погледна чашата със смесица от жажда и страх. Ефектът на съдържанието й щеше да трае около час, може би по-малко. След това го очакваше ослепяващо, смазващо главоболие, което може би щеше да го прикове на легло за дни наред. Джулиън много рядко му даваше да пие от лекарството — последиците рядко си заслужаваха, ала този път щеше да си заслужава. Трябваше да си заслужава.

Артър се поколеба за миг, а после бавно вдигна чашата. Изсипа съдържанието й в устата си и бавно преглътна.

Резултатът беше мигновен. Начаса всичко около него дойде на фокус, стана ясно и точно, като скица, превърнала се в истинска рисунка. Той се изправи на крака и посегна към сакото си, което висеше на закачалка до бюрото.

— Помогни ми да си намеря други дрехи, Джулиън — каза той. — Трябва да сме представителни, когато се появим в светилището.

 

 

Всеки Институт си имаше светилище.

Открай време беше така. Институтите бяха смесица от градски съвет и жилище, място, където ловци на сенки и долноземци идваха, за да се срещнат с главата на Института, който бе местният представител на Клейва. В цяла Южна Калифорния нямаше по-важен ловец на сенки от онзи, който оглавяваше Института в Лос Анджелис. А най-безопасното място за среща с него бе светилището, където вампирите нямаше защо да се страхуват от осветена земя, а клетви предпазваха долноземците.

Светилището имаше две врати. Едната извеждаше навън и през нея можеше да мине всеки, озовал се в масивната стая с каменни стени. Другата врата свързваше вътрешността на Института със светилището. Също като входните врати на Институтите, вътрешните врати на светилищата се отваряха единствено под допира на онзи, в чиито вени имаше нефилимска кръв.

Ема поспря на площадката на стълбището и погледна през прозореца, за да види елфическата делегация. Беше забелязала конете им да ги чакат край стъпалата пред входа. Ако пристигналите имаха опит с ловците на сенки, което бе много вероятно, вече трябваше да са в светилището.

Вътрешната врата на светилището се намираше в края на коридор, тръгващ от преддверието на Института. Беше изработена от мед, която отдавна бе позеленяла, а руни за защита и гостоприемство се обвиваха около касата й като лиани.

От другата страна на вратата долитаха непознати гласове, единият — звънък като вода, другият — остър като съчка, счупила се под крака. Стисвайки още по-здраво Кортана, Ема прекрачи прага.

Светилището беше построено във формата на лунен сърп, обърнат към планините с потъналите в сенки каньони и сребристозелени храсталаци, разпръснати навсякъде. Планините закриваха слънцето, ала в стаята бе светло благодарение на полилея, висящ от тавана. Светлината отскачаше от кристала и огряваше пода с редуващи се квадрати от по-тъмно и по-светло дърво. Ако човек се покатереше на полилея и погледнеше надолу, щеше да види, че те оформят руната за ангелско могъщество.

Естествено, Ема не би си признала, че го е правила. Макар че оттам се откриваше прекрасен изглед към масивния каменен стол за главата на Института.

Елфите бяха застанали в средата на помещението. Бяха само двама — онзи в белите одежди и онзи с черните доспехи. Ездачът на кафявия кон не се виждаше никъде. Не се виждаха и лицата на двамата елфи. Пръстите на дълги бледи ръце се подаваха изпод ръкавите им, ала Ема не можеше да различи дали са мъжки, или женски.

За сметка на това усещаше дивата, необуздана мощ, която се излъчваше от тях, задушаващото усещане за чуждоземност. Усещане, което наподобяваше на допира на влажна, мокра пръст до кожата й, носеща със себе си миризма на корени и листа, и цветове на джакаранда.

Елфът в черно се разсмя и свали качулката си и Ема се сепна. Кожа с цвета на тъмнозелени листа, ръце с хищни нокти, жълти совешки очи. Носеше плащ, върху който беше изтъкано самодивско дърво.

Беше същият елф, когото бе видяла в „Саркофаг“ преди няколко нощи.

— Ето че отново се срещаме, хубавице — каза и устата му, която приличаше на резка върху кората на дърво, се разтегна в широка усмивка. — Аз съм Ярлат от Двора на тъмните феи. Спътникът ми в белите одежди е Кийрън от Дивия лов. Кийрън, свали качулката си.

Другият вдигна две тънки ръце, завършващи с почти прозрачни квадратни нокти. Улови качулката си и я отметна с властно, почти бунтарско движение.

Ема потисна ахването си. Беше красив. Не така, както Джулиън или Кристина, по човешки начин, а като острието на Кортана. Изглеждаше млад, на не повече от шестнайсет или седемнайсет години, макар че най-вероятно бе по-възрастен. Тъмна коса с едва забележим синкав блясък обрамчваше изваяно лице. Светлият му панталон и туника, очевидно елегантни някога, бяха избелели и износени, ръкавите и ръбовете им — прекалено къси за гъвкавото му изящно тяло. Широко разположените му очи имаха различен цвят: лявото бе черно, а дясното — тъмносребърно. Носеше очукани ръкавици от бял метал, които оповестяваха, че е принц сред феите, ала очите му… очите му издаваха, че е част от Дивия лов.

— Това заради станалото онази нощ ли е? — попита Ема, местейки поглед между Ярлат и Кийрън. — В „Саркофаг“?

— Донякъде. — Гласът на Ярлат бе като клонки, поскърцващи на вятъра. Като тъмните недра на гори, излезли от приказките, в които живеят единствено чудовища. Ема се зачуди защо не го беше забелязала в бара.

— Това ли е момичето? — Гласът на Кийрън бе съвършено различен. Той звучеше като вълни, миещи брега. Като топла вода, огряна от бледа светлина. Беше изкусителен, ала в него имаше студени нотки. Погледна Ема, сякаш тя бе нов вид цвете, което не бе сигурен, че харесва. — Хубава е. Не мислех, че ще е хубава. Ти не го спомена.

Ярлат сви рамене.

— Открай време имаш слабост към русокосите.

— Вие сериозно ли? — щракна с пръсти Ема. — Нали ви е ясно, че ви чувам? И не знаех, че съм поканена за рунд на „Кой е най-секси?“.

— Аз пък не знаех, че изобщо си поканена — отвърна Кийрън. Държеше се нехайно, сякаш бе свикнал да разговаря с човешки същества.

— Колко грубо. Това е моята къща. И така или иначе, какво търсите тук? Да не сте дошли, за да ме уверите, че той… — При тези думи Ема посочи Ярлат — не е отговорен за убийството край „Саркофаг“? Защото ми се струва прекалено голямо усилие, просто за да ми кажеш, че не си го направил ти.

— Естествено, че не съм го направил аз — сопна се Ярлат. — Не ставай смешна.

При други обстоятелства Ема не би обърнала внимание на думите му. Елфите обаче не можеха да лъжат. Не и пълнокръвните елфи. Онези, чиято кръв бе смесена, като Марк и Хелън, можеха да изричат лъжи, но те бяха рядкост.

Ема скръсти ръце на гърдите си.

— Повтаряй след мен: Не аз убих жертвата, за която говориш, Ема Карстерс — каза тя. — Така ще знам, че е вярно.

Жълтите очи на Ярлат се впиха в Ема с антипатия.

— Не аз убих жертвата, за която говориш, Ема Карстерс.

— Тогава какво търсите тук? О, това е една от онези пропилени възможности, нали? Преди няколко нощи пътищата ни се срещнаха и ти почувства между нас да припламва искра? Съжалявам, но не излизам с дървета.

— Аз не съм дърво. — Ярлат придоби гневен вид, кората му леко се белеше.

— Ема — разнесе се предупредителен глас откъм вратата.

За изненада на Ема, гласът принадлежеше на Артър Блекторн. Беше застанал на прага на светилището, облечен в строг тъмен костюм, косата му бе грижливо сресана назад. Ема доста се сепна при вида му — отдавна не го беше виждала да носи друго, освен раздърпан халат или стари, изпонакапани с кафе дънки.

До него стоеше Джулиън с разрошена кестенява коса. Ема потърси следа от гняв върху лицето му, ала не откри такава. Всъщност Джулиън изглеждаше така, сякаш бе пробягал маратон и с усилие се удържаше да не припадне от умора и облекчение.

— Приемете извиненията ми за държанието на моята повереница — заяви Артър и влезе в стаята с широка крачка. — Макар препирните в светилището да не са забранени, те са в разрез с духа на това място. — Той се отпусна върху внушителния каменен стол под полилея. — Аз съм Артър Блекторн, а това е племенникът ми Джулиън Блекторн. — Джулиън, който се бе приближил до стола на чичо си, кимна, докато Кийрън и Ярлат се представяха. — А сега, моля, кажете ни защо сте дошли.

Двамата елфи се спогледаха.

— Наистина ли? — попита Кийрън. — Нито дума за Студения мир и как това посещение е в разрез с вашите закони?

— Чичо ми не отговаря за прилагането на Студения мир — заяви Джулиън. — И не това искаме да обсъдим. Правилата са ви така добре известни, както и на нас. Ако сте решили да ги нарушите, трябва да имате наистина сериозна причина. Ако не желаете да я споделите, чичо ми ще трябва да ви помоли да си вървите.

Кийрън придоби дръзко изражение.

— Много добре. Тук сме, за да помолим за услуга.

— Услуга? — повтори Ема слисано.

Условията на Студения мир бяха съвършено ясни — ловците на сенки не биваше да оказват помощ на никой от елфическите Дворове. Представителите на двата Двора не се бяха появили за подписването на нефилимския договор, бяха го отхвърлили и това бе тяхното наказание.

— Навярно сте се объркали — студено каза Артър. — Може би сте чули за племенника и племенницата ми; вероятно си мислите, че тъй като във вените на нашите родственици Марк и Хелън тече елфическа кръв, тук ще бъдете изслушани по-благосклонно, отколкото в някой друг Институт. Ала племенницата ми бе прокудена заради Студения мир, а племенникът ми ни беше отнет.

Устните на Кийрън се извиха в ъгълчетата.

— Изгнанието на племенницата ти бе постановено от нефилимите, не от елфите — заяви той. — Що се отнася до племенника ти…

Артър си пое накъсано дъх. Ръцете му стискаха облегалките на стола.

— Предателството на кралицата на елфите не остави друг избор на консула, а воини на тъмните феи се биха рамо до рамо с тези на кралицата. Ръцете на всички елфи са изцапани с кръв. Тук никой не е благосклонно настроен към елфите.

— Не Студеният мир ни отне Марк — обади се Джулиън с пламнали бузи. — Вие го направихте. Дивият лов. По очите ти виждам, че яздиш заедно с Гуин, не се опитвай да го отречеш.

Устните на Кийрън се изкривиха в насмешлива усмивчица.

— О, и през ум не ми минава да го отричам.

Ема се зачуди дали някой друг, освен нея чу как Джулиън си пое рязко дъх.

— Значи, познаваш брат ми.

Усмивчицата все така не слизаше от лицето на Кийрън.

— Естествено, че го познавам.

Джулиън изглеждаше така, сякаш едва се удържа.

— Какво знаеш за Марк?

— Защо се преструвате на изненадани? — намеси се Ярлат. — Това е глупаво. Нали споменахме Марк в писмото, което ви изпратихме.

Ема видя изражението, пробягало по лицето на Джулиън, изумлението, припламнало за миг върху него. Тя направи крачка напред, за да не трябва той да зададе въпроса.

— Какво писмо?

— Беше написано върху листо — отвърна Артър. — Листо, което се разпадна. — Беше започнал да се поти; извади кърпичка от джоба на сакото си и попи челото си. — Върху него имаше думи за убийства. За Марк. Не повярвах, че е истинско. Бях…

Джулиън пристъпи напред, закривайки отчасти чичо си от поглед.

— Убийства?

Кийрън го погледна и разноцветните му очи потъмняха. Ема бе обзета от неприятното усещане, че Кийрън си мисли, че знае нещо за нейния парабатай, нещо, което не бе известно на нея.

— Знаете за кои убийства става въпрос — каза той. — Ема Карстерс откри едно от телата. Знаем, че сте научили, че има и други.

— Защо ви е грижа? — попита Джулиън. — Елфите обикновено не се замесват в кръвопролитията в човешкия свят.

— Правим го, ако пролятата кръв е елфическа — възрази Кийрън и изгледа учудените им лица едно по едно. — Както ви е известно, има убити и обезобразени елфи. Ето какво правеше Ярлат в „Саркофаг“. Ето защо Ема Карстерс се натъкна на него. Двамата бяха по следите на една и съща плячка.

Ярлат бръкна под плаща си и извади шепа блещукаща слюда. Подхвърли я и прашинките увиснаха във въздуха, разделиха се и отново се сляха, образувайки триизмерни образи. Образите на тела, елфически тела, дворяни, приличащи на хора. Мъртви. Върху кожата им бяха вдълбани заострените тъмни руни, които бяха изрисувани и върху тялото, което Ема бе открила в тясната уличка.

Несъзнателно Ема се приведе напред, опитвайки се да види по-добре.

— Какво е това? Магически фотографии?

— Спомени, запазени с помощта на магия — обясни Ярлат.

— Илюзии — каза Джулиън. — Илюзиите могат да лъжат.

Ярлат завъртя ръка, образите се промениха и ето че Ема се взираше в мъжа, когото бе намерила преди три дни. Образът бе съвършено точен, чак до разкривеното от ужас лице.

— Това лъжа ли е?

Ема се взря в Ярлат.

— Видял си го. Открил си го преди мен. Аз се чудех.

Ярлат затвори длан и искрящите прашинки слюда се посипаха по пода като дъждовни капки. Илюзията се изпари.

— Да. Вече беше мъртъв. С нищо не можех да му помогна. Оставих го, за да го намериш ти.

Ема не отговори. От видяното бе очевидно, че Ярлат казва истината.

А и елфите не можеха да лъжат.

— Знаем, че са били убити и ловци на сенки — обади се Кийрън.

— Ловците на сенки често биват убивани — заяви чичо Артър. — Няма безопасно място.

— Не е така — възрази Кийрън. — Където има защитници, има защита.

— Родителите ми — намеси се Ема, без да обръща внимание на Джулиън, който клатеше глава насреща й, сякаш за да я предупреди: Не им казвай, не споделяй, не им давай нищо. Знаеше, че вероятно е прав — в природата на елфите бе да вземат тайните ти и да ги използват против теб. Но ако съществуваше дори най-малката възможност да знаят нещо… — Преди пет години телата им бяха намерени, покрити със същите символи. Когато ловците на сенки се опитали да ги преместят, те се превърнали в пепел. Знаем за символите единствено защото нефилимите първо направили снимки.

Кийрън я погледна с искрящи очи. Нито едно от тях не приличаше на човешко. Черното бе прекалено тъмно, сребристото — прекалено металическо. И все пак ефектът от тях бе поразяващ, нечовешки красив.

— Знаем за родителите ти — отвърна той. — Знаем за смъртта им. Знаем и за демонския език, с който са били изписани телата им.

— Осакатени — поправи го Ема с пресекващ дъх и почувства погледа на Джулиън, напомняне, че той е тук, нейната безмълвна опора. — Обезобразени. Не изписани.

Изражението на Кийрън изобщо не се промени.

— Знаем също така, че години наред безуспешно се опитвате да преведете или разберете символите. Ние можем да ви помогнем.

— Какво точно се опитваш да кажеш? — намеси се Джулиън. Очите му гледаха предпазливо; цялото му тяло беше нащрек. Напрежението в стойката му възпря Ема да не излее порой от въпроси.

— Учените в Двора на тъмните феи изследваха символите — отвърна Ярлат. — Приличат на език от древността на расата ни. Време много преди човешката памет. Преди нефилимите.

— Време, когато елфите са били по-тясно свързани с демонския си произход — хрипливо се обади Артър.

Устните на Кийрън се изкривиха, сякаш Артър бе казал нещо отблъскващо.

— Учените ни започнаха да ги превеждат. — Той извади няколко тънки като пергамент листове от плаща си и Ема зърна върху тях символите, които познаваше така добре. Под тях имаше още думи, написани с изящен почерк.

Сърцето задумка в гърдите й.

— Успяха да преведат първия ред — продължи Кийрън. — Изглежда, че може би е част от заклинание. И тук нашето знание се изчерпва. Елфите не се занимават със заклинания, това е запазена територия на магьосниците…

— Превели сте първия ред? — възкликна Ема. — Какво означава?

— Ще ви кажем — отвърна Ярлат — и ще ви дадем всичко, което учените ни са открили дотук, ако приемете нашите условия.

Джулиън ги изгледа с подозрение.

— Защо сте превели само първия ред? Защо не целия текст?

— Едва-що учените бяха разкрили смисъла на първия ред, когато кралят им забрани да продължат — обясни Кийрън. — Магията, съдържаща се в този текст, е черна, с демонски произход. Кралят не искаше тя да бъде пробудена в земите ни.

— Сам би могъл да продължиш работата — каза Ема.

— На всички елфи им е забранено да се докосват до тези думи — сопна се Ярлат. — Ала това не означава, че нашето участие свършва дотук. Вярваме, че веднъж разтълкувани, тези символи, могат да ви помогнат да откриете убиеца.

И искате ние да преведем остатъка? — попита Джулиън. — Използвайки първия ред като ключ?

— Нещо повече от това — отвърна Ярлат. — Преводът е само първата стъпка. Той ще ви отведе до убиеца. След като го разкриете, ще го предадете на краля на елфите, за да бъде съден за убийството на елфите и да получи справедливо наказание.

— Искате да разследваме вместо вас? — сопна се Джулиън. — Ние сме ловци на сенки. Спазваме Студения мир, също като вас. Забранено ни е да помагаме на вашата раса, забранено ни е дори да ви приемаме тук. Знаете какъв риск бихме поели, ако се съгласим. Как смеете да ни молите?

В гласа на Джулиън имаше ярост… прекалено голяма в сравнение с онова, което я бе предизвикало, ала Ема не можеше да го вини. Знаеше какво вижда Джулиън, когато погледнеше някой елф, особено елф с опустошените очи на Дивия лов. Виждаше студените пущинаци на остров Врангел. Виждаше празната спалня в Института, която напразно очакваше Марк да се върне.

— Разследването не е само тяхно — тихо каза тя. — То е и мое. Става въпрос за родителите ми.

— Знам. — Гневът на Джулиън си отиде и на негово място в гласа му се появи болка. — Ала не това е начинът, Ема…

— Защо дойдохте тук? — прекъсна ги Артър; изглеждаше наранен, лицето му бе посивяло. — Защо не отидохте при някой магьосник?

Красивото лице на Кийрън се изкриви.

— Не можем да се посъветваме с магьосник. Никое от децата на Лилит не иска да си има работа с нас. Заради Студения мир бяхме отритнати от всички долноземци. Вие обаче можете да се обърнете към върховния магьосник Малкълм Фейд или дори към самия Магнус Бейн и да поискате отговор на въпроса си. Нашите ръце са вързани, ала вие… — Думата бе изречена с презрение, — вие сте свободни.

— Сбъркали сте семейството — заяви Артър. — Молите ни да нарушим закона заради вас, сякаш храним топли чувства към расата ви. Ала семейство Блекторн не е забравило онова, което ни отнехте.

— Не — каза Ема. — Нуждаем се от тези листове, нуждаем се…

— Ема. — Артър я погледна остро. — Достатъчно.

Ема наведе очи, ала кръвта пееше във вените й с решителната мелодия на бунта. Ако елфите си тръгнеха и вземеха листовете със себе си, тя щеше да намери начин да ги проследи и да получи информацията им, да научи всичко, което можеше да научи. По някакъв начин. Дори ако Институтът не можеше да поеме този риск, тя можеше.

Ярлат погледна към Артър.

— Не мисля, че наистина искате да вземете толкова прибързано решение.

Артър стисна челюст.

— Защо подлагаш избора ми на съмнение, съседе?

Добрите съседи. Много, много древно име за елфическата раса.

Кийрън бе този, който отговори:

— Защото имаме нещо, което искате повече от всичко на света. И ако ни помогнете, сме готови да ви го дадем.

Джулиън пребледня. Приковала поглед в него, за миг Ема бе прекалено погълната от реакцията му, за да осъзнае какво се опитват да кажат елфите. А после сърцето й прескочи в гърдите.

— Какво е то? — прошепна Джулиън. — Какво имате, което ние искаме?

— Е, хайде сега — каза Кийрън. — Ти как мислиш?

Вратата на светилището, онази, която водеше навън, се отвори и елфът в кафявите дрехи прекрачи прага. Движеше се изящно и безмълвно, без колебание и безпокойство… всъщност в движенията му нямаше нищо човешко. Когато стигна до очертанията на ангелската руна на пода, спря. В стаята се възцари пълно мълчание, когато той вдигна ръце към качулката си и — за първи път — се поколеба. Ръцете му бяха човешки, загорели и с дълги пръсти. Познати.

Ема бе спряла да диша. Не бе в състояние да диша. Джулиън изглеждаше така, сякаш сънува. Лицето на Артър бе празно, объркано.

— Свали си качулката, момче — заповяда Ярлат. — Нека видим лицето ти.

Познатите ръце стиснаха качулката и я дръпнаха. След това отметнаха плаща от раменете рязко, сякаш платът се бе вкопчил в него. Ема зърна източено, стройно тяло, светла коса, слаби ръце, докато наметалото се свличаше на земята в тъмна купчинка.

Насред руната стоеше момче и дишаше тежко. Момче, което изглеждаше на седемнайсет години, с руса коса, която е къдреше като акантови листа и падаше до раменете му и от която стърчаха съчки и трънаци. Очите му имаха прекършената раздвоеност на Дивия лов, едното — с цвят на злато, другото — със синия цвят на семейство Блекторн. Босите му стъпала бяха почернели от мръсотия, дрехите му бяха дрипави и изпокъсани.

Вълна от замайване връхлетя Ема заедно със страховита смесица от ужас, облекчение и удивление. Джулиън бе настръхнал, сякаш го бе разтърсило електричество. Ема видя как челюстта му се напрегна едва забележимо, видя и мускулчето, което подскачаше върху бузата му. Той не отвори уста; Артър бе този, който проговори, надигайки се наполовина от стола си, гласът му беше слаб и несигурен:

— Марк?

Очите на Марк се разшириха объркано. Той отвори уста, за да отговори, ала Ярлат рязко се обърна към него.

— Марк Блекторн от Дивия лов — изплющя гласът му. — Не говори, докато не получиш разрешение.

Марк начаса стисна устни. Лицето му беше безизразно.

— А ти — Кийрън вдигна ръка, когато Джулиън направи крачка напред — стой там, където си.

— Какво сте направили с него? — Очите на Джулиън пламнаха. — Какво сте направили с брат ми?

— Марк принадлежи на Дивия лов — заяви Ярлат. — Ако решим да го пуснем при вас, то ще стане съгласно нашите условия.

Артър, който отново се бе отпуснал в стола си, примигваше като бухал и местеше поглед между Марк и елфите. Лицето му си бе възвърнало сивкавия цвят.

— Мъртвите възкръсват, а изгубените се завръщат — каза той. — Трябва да развеем сини знамена от върха на кулите.

По лицето на Кийрън се изписа студено недоумение.

— Какви ги говори?

Джулиън погледна първо Артър, а после Марк и накрая двамата елфи.

— В шок е. Здравето му е крехко, така е от войната насам.

— Това е откъс от едно нефилимско стихотворение — обясни Ема. — Учудвам се, че не го знаете.

— В поезията се съдържа много истина. — В гласа на Ярлат имаше развеселени нотки, ала това бе горчиво веселие. Ема се зачуди дали се смее на тях, или на себе си.

Джулиън се взираше в Марк, а по лицето му се четяха неподправено изумление и копнеж.

— Марк?

Марк извърна очи.

Джулиън изглеждаше така, сякаш бе пронизан от елфически стрелички, вероломните стрели на феите, които се забиваха под кожата и освобождаваха смъртоносна отрова. Всеки помен от гняв, който Ема изпитваше към него заради предишната нощ, се изпари. Изражението му бе като нож, пронизал сърцето й.

— Марк — повтори той, а после понижи глас почти до шепот: — Защо? Защо не бива да разговаря с мен?

— Гуин му е забранил да говори, докато не се споразумеем. — Кийрън погледна към Марк и по лицето му пробяга нещо студено. Омраза? Завист? Дали презираше Марк, задето бе наполовина човек? Дали останалите изпитваха същото? Бяха ли давали израз на омразата си през всички тези години, докато Марк бе оставен на тяхната милост?

Ема усещаше какви огромни усилия полага Джулиън, за да не отиде при брат си. Ето защо проговори вместо него:

— Значи, Марк е скритият ви коз.

По лицето на Кийрън пробяга ярост, неочаквана и слисваща.

— Защо непрекъснато повтаряте очевидното? Защо всички хора го правят? Глупаво момиче…

Джулиън се промени; вниманието му се откъсна от Марк, гърбът му се изпъна, гласът му стана суров. Звучеше спокойно, ала Ема, която го познаваше толкова добре, съвсем ясно усети колко леден бе тонът му.

— Ема е моят парабатай. Ако още веднъж се обърнеш към нея по този начин, подът на светилището ще бъде оплискан с кръв и изобщо не ме е грижа дали ще ме осъдят на смърт за това.

Красивите нечовешки очи на Кийрън припламнаха.

— Вие, нефилими, сте истински верни на партньорите, които сте си избрали, не мога да ви го отрека. — Той махна пренебрежително с ръка. — Да, предполагам, че Марк е скритият ни коз, както ти се изрази, но не забравяйте, че нефилимите са виновни за това, че изобщо се нуждаем от такъв. Имаше време, когато ловците на сенки биха разследвали убийството на наши събратя, защото дългът им на защитници е по-силен от омразата им.

— Имаше време, когато елфите биха ни върнали един от нас, без да искат нищо в замяна — отвърна Артър. — Болката от загубата наранява и двете страни, също както и загубата на доверие.

— Е, ще ви се наложи да ни повярвате — каза Кийрън. — Защото нямате на кого другиго. Или греша?

Възцари се дълго мълчание. Погледът на Джулиън отново се отправи към брат му и в този миг Ема изпита огромна омраза към елфите, защото, държейки Марк в ръцете си, те държаха и човешкото ранимо сърце на Джулиън.

— Значи, искате да открием кой е отговорен за пролятата кръв — каза той. — Да спрем убийствата на елфи и хора. И в замяна, ако успеем, ще ни върнете Марк?

— Дворът е готов да прояви много по-голяма щедрост — отвърна Кийрън. — Ще ви върнем Марк още сега. Той ще ви помогне в разследването. А когато то приключи, той сам ще реши дали да остане с вас, или да се върне в Лова.

— Ще избере нас — заяви Джулиън. — Ние сме неговото семейство.

Очите на Кийрън грееха.

— Аз не бих бил толкова сигурен, млади ловецо на сенки. Членовете на Лова са верни на Лова.

— Той не е един от Лова — възрази Ема. — Той е Блекторн.

— Майка му, лейди Нериса, бе една от нас — заяви Кийрън. — А той язди заедно с нас, събира мъртвите заедно с нас, овладя елфическия лък. Той е великолепен елфически воин, но не е като вас. Няма да се бие като вас. Той не е нефилим.

— Само че той е нефилим — каза Джулиън. — Нефилимската кръв е силна. Кожата му може да издържи Знаците ни. Познавате закона.

Вместо да му отговори, Кийрън впи поглед в Артър.

— Единствено главата на Института може да вземе подобно решение. Нека чичо ти каже какво мисли.

Очите на Ема и на всички останали се насочиха към Артър, който човъркаше нервно облегалката на стола си.

— Искате елфическото момче да се настани тук, за да може да ви докладва какво правим — каза той най-сетне, а гласът му потреперваше. — Той ще бъде вашият шпионин.

Елфическото момче. Не Марк. Ема погледна към Марк, ала ако по каменното му лице беше пробягала дори моментна следа от болка, тя беше невидима.

— Ако искахме да ви шпионираме, имаме много по-лесни начини — отвърна Кийрън с хладно укоризнен тон. — Не би било нужно да се отказваме от Марк… който е един от най-добрите воини на Лова. На Гуин ужасно ще му липсва. Не, Марк няма да бъде шпионин.

Джулиън се отдръпна от Ема и коленичи до стола на чичо си. Наведе се към него и зашепна нещо; Ема напрегна слух, за да чуе какво казва, но успя да различи само няколко думи: „брат“, „разследване“, „убийство“, „лекарство“ и „Клейва“.

Артър вдигна трепереща ръка, сякаш за да го накара да замълчи, и се обърна към елфите.

— Приемаме предложението ви. При условие че няма да има никакви номера. След като разследването приключи и убиецът бъде заловен, Марк сам ще реши дали иска да остане, или да си върви.

— Разбира се — отвърна Ярлат. — Стига само самоличността на убиеца да бъде разкрита. Искаме да знаем чии ръце са окъпани с кръв — няма да бъде достатъчно да кажете просто: „Извършил го е този или онзи“, или пък: „Били са вампири“. Убиецът или убийците ще бъдат предадени на Дворовете на феите. Ние ще въздадем правосъдие.

„Не и ако аз първа открия убиеца — помисли си Ема. — Ще ви предам труп и добре ще направите да се задоволите с това.“

— Първо се закълни. — Синьо-зелените очи на Джулиън бяха ярки и сурови. — Кажи: „Кълна се, че когато условията на уговорката бъдат изпълнени, Марк Блекторн ще направи свободен избор дали иска да бъде част от Дивия лов, или да завърне към живота си на нефилим“.

Кийрън сви устни.

— „Кълна се, че когато условията на уговорката бъдат изпълнени, Марк Блекторн ще направи свободен избор дали иска да бъде част от Дивия лов, или да се завърне към живота си на нефилим.“

Марк не трепваше, а лицето му си оставаше все така безизразно, сякаш изобщо не говореха за него. Изглеждаше така, сякаш можеше да надзърне през стените на светилището, сякаш виждаше океана или дори някое още по-далечно място.

— В такъв случай смятам, че се споразумяхме — заяви Джулиън.

Двамата елфи се спогледаха и Кийрън се приближи до Марк. Положи белите си ръце върху раменете му и каза нещо на гърлен език, който Ема не разбираше — не приличаше на никой от езиците, на които Даяна ги бе научила, нито на високата, подобна на флейта реч на елфите дворяни, нито на който и да било магически говор. Марк не помръдна и Кийрън отстъпи назад, без изобщо да изглежда учуден.

— Засега е ваш — каза той. — Ще му оставим жребеца. Двамата… се привързаха един към друг.

— Няма да може да язди кон. — Гласът на Джулиън беше напрегнат. — Не и в Лос Анджелис.

Усмивката на Кийрън бе пълна с презрение.

— Вярвам ще откриете, че точно този ще може да язди.

— Господи! — разнесе се вик. Артър. Наклони се напред, уловил главата си в ръце. — Боли…

Джулиън отиде при него и посегна да улови ръката му, ала чичо му го отблъсна и се изправи, дишайки тежко.

— Ще трябва да ме извините — каза той. — Главоболието ми е нетърпимо.

И действително изглеждаше ужасно. Кожата му бе придобила цвета на мръсен тебешир, яката му лепнеше за гърлото от пот.

Кийрън и Ярлат не казаха нищо, мълчеше и Марк, който се олюляваше с невиждащ поглед. Двамата елфи наблюдаваха Артър, а в очите им гореше хищно любопитство. Ема почти можеше да прочете мислите им: Главата на Лосанджелиския институт. Той е слаб, болен…

Вътрешната врата изтропа и Даяна влезе в светилището. Изглеждаше спокойна и овладяна, както винаги. Тъмният й поглед обходи сцената пред нея. Спря се за миг върху Ема и в него имаше студен гняв.

— Артър — каза тя. — Нуждаем се от теб горе. Върви. Аз ще изпратя пратениците на елфите навън, за да обсъдим споразумението.

Откога ли подслушва? — зачуди се Ема, докато Артър изкуцука покрай Даяна и се отправи към вратата с отчаяно благодарен вид. Когато искаше, Даяна можеше да бъде тиха като котка.

— Той умира ли? — В гласа на Ярлат се долавяше мъничко любопитство, погледът му проследи излизащия от стаята Артър.

— Ние сме смъртни — отвърна Ема. — Разболяваме се, остаряваме. Не сме като вас. Ала това не е нищо учудващо.

— Достатъчно — отсече Даяна. — Аз ще ви изведа от светилището. Ала първо дайте превода.

И тя протегна тънката си мургава ръка.

Кийрън й подаде почти прозрачните листове с лукаво изражение и Даяна ги погледна.

— Какво означава първия ред? — не можа да се сдържи Ема.

Даяна се намръщи.

— От огън до вода — отвърна тя. — Какво значи това? Ярлат я изгледа хладно и се приближи до нея.

— Именно това ще трябва да откриете.

„От огън до вода“. Ема си помисли за телата на родителите си, удавени, а после превърнали се в пепел. За тялото, което бе намерила в уличката, изгорено, а после напоено с морска вода. Погледна към Джулиън, чудейки се дали и неговите мисли бяха поели по същата пътека, но не… Той се взираше в брат си, без да помръдва, сякаш бе замръзнал на мястото си.

Ръцете я сърбяха да се добере до листовете, ала те бяха сгънати и прибрани в джоба на Даяна, която бе повела двамата елфи към изхода на светилището.

— Давате си сметка, че ще се заемем с това разследване без знанието на Клейва — тъкмо казваше тя на Ярлат, който крачеше до нея. Кийрън вървеше намръщено зад тях.

— Даваме си сметка, че се страхувате от властта си, да — отвърна Ярлат. — Ние също се страхуваме от тях, архитектите на Студения мир.

Даяна не се хвана на въдицата му.

— Ако се наложи да се свържете с нас по време на разследването, ще трябва да го направите изключително внимателно.

— Ще идваме единствено в светилището, а вие може да оставяте съобщения за нас в него — каза Кийрън. — Ако научим, че сте споменали за споразумението ни на когото и да било извън тези стени, особено на някой, който не е нефилим, никак няма да се зарадваме. Марк също има заповед от Лова да пази тайна. Ще откриете, че няма да я наруши.

Слънчева светлина нахлу в светилището, когато Даяна отвори вратата и Ема усети как я жегва благодарност към нейната учителка, докато тя прекрачваше навън заедно с двамата елфи. Благодарност, задето бе помогнала на Артър… както и че бе спестила на Джулиън още от усилието да се преструва, че е добре.

Защото Джулс гледаше брат си… най-сетне можеше наистина да го гледа, без никой да стане свидетел, нито да осъди слабостта му. Без никой, който в последния момент отново да му го отнеме.

Марк бавно повдигна глава. Беше сух като вейка, много по-слаб и ъгловат, отколкото Ема си го спомняше. Като че ли не беше остарял толкова, колкото се бе изострил, сякаш костите на брадичката, бузите, челюстта му бяха изтънени с фини инструменти. Беше изпит, но изящен, каквито бяха елфите.

— Марк — прошепна Джулиън и Ема си спомни кошмарите, заради които Джулс в продължение на години се събуждаше, викайки брат си, викайки Марк, колко безнадеждно бе звучал, колко изгубен. Беше пребледнял, ала очите му грееха, сякаш виждаше чудо. И то наистина бе нещо като чудо, каза си Ема. Феите не връщаха онова, което бяха отнели.

Или поне не го връщаха непроменено.

Внезапно по вените й пробяга студ, но тя не издаде нито звук. Не помръдна, когато Джулиън направи крачка към брат си, а после още една и промълви на пресекулки:

— Марк — прошепна той. — Марк, аз съм.

Марк го погледна право в лицето. Имаше нещо в разноцветните му очи; когато Ема го бе видяла за последен път, и двете му очи бяха сини, и това раздвояване като че ли издаваше нещо прекършено в него, като пукнатина, плъзнала по емайла на керамично изделие. Той гледаше Джулиън, попиваше с очи ръста му, широките му рамене и слабото тяло, разчорлената кестенява коса, очите на семейство Блекторн и най-сетне проговори.

Гласът му беше хрипкав, сякаш не го беше използвал дни наред.

— Татко? — каза, а после, докато Джулиън си поемаше сепнато дъх, очите му се извъртяха и той рухна в безсъзнание на пода.