Касандра Клеър
Лейди Полунощ (2)

1
Саркофаг върху морския бряг

— Просто не се получава — заяви Ема. — Тази връзка, имам предвид.

От другия край на слушалката се разнесоха безутешни звуци, които Ема едва разбираше — връзката на покрива на бар „Саркофаг“ не беше особено добра. Тя крачеше по ръба, зареяла поглед към двора под тях. Електрически лампи бяха окачени по клоните на джакарандовите дървета^[1], из градината бяха пръснати лъскави, ултрамодерни маси и столове. Мястото беше претъпкано със също толкова лъскави и ултрамодерни млади мъже и жени, в чиито ръце винени чаши проблясваха като прозрачни балони в червено, бяло и розово. Мястото беше наето за частно парти. Между две дървета беше опънат транспарант с пайети и надпис за рожден ден; сервитьори с калаени подноси, отрупани със закуски, си проправяха път между тълпата.

Нещо в тази бляскава сцена изпълваше Ема с желание да я развали, като събори с ритник няколко от керемидите на покрива или пък се приземи с предно салто сред множеството. Само че Клейвът можеше да те затвори за много дълго за подобно държание. Мунданите не би трябвало дори да зърват ловци на сенки. Даже Ема да скочеше сред тълпата в двора, никой от празнуващите нямаше да я види — магическите руни, които Кристина беше нарисувала по тялото й, я правеха невидима за всеки, който не притежаваше Зрението.

Ема въздъхна и отново допря телефона до ухото си.

— Добре де. Нашата връзка — каза тя. — Нашата връзка не се получава.

— Ема — изсъска силно Кристина зад гърба й и Ема се обърна, закрепила се на самия ръб. Кристина седеше на полегатия покрив зад нея и лъскаше един нож с парче бледосин плат. Платът имаше съвсем същия цвят, както и лентата, която придържаше тъмната й коса назад. Всичко у Кристина беше спретнато и акуратно — в черното си бойно облекло тя успяваше да изглежда толкова красива и професионална, колкото изглеждаха повечето хора в скъп бизнес костюм. В ямичката на шията й блещукаше златен амулет за късмет, семейният й пръстен, украсен с мотив на рози за Росалес, проблесна на пръста й, докато тя оставяше ножа, увит в парчето плат, до себе си.

— Не забравяй, Ема. Говори от първо лице.

Камерън все още дърдореше от другата страна на линията нещо за това, как трябвало да се видят и да го обсъдят, което, знаеше Ема, беше безсмислено. Тя се съсредоточи върху сцената под себе си — видя ли някаква сянка да се шмугва между тълпата, или си въобразяваше? Или пък просто така й се искаше? На Джони Рук обикновено можеше да се има доверие, пък и беше прозвучал особено сигурен за тази нощ, но на Ема никак не й харесваше мисълта да се приготви за бой и да тръпне от очакване, само за да открие, че няма да има никаква битка, в която да освободи малко енергия.

— Проблемът не си ти, а аз — каза тя в слушалката и Кристина вдигна насърчително палци насреща й. — На мен ми писна от теб. — Тя се усмихна лъчезарно на Кристина, която скри отчаяно лице в шепите. — Така че защо отново не си станем просто приятели?

От другата страна се разнесе изщракване. Камерън беше затворил. Ема прибра телефона в колана си и отново се зае да оглежда множеството. Нищо. Подразнена, тя се изкачи по наклонения покрив и се тръшна до Кристина.

— Е, можеше да мине и по-добре.

— Нима? — Кристина свали ръце от лицето си. — Какво стана?

— Не знам. — Ема въздъхна и посегна към стилито си, деликатния инструмент, изработен от адамас, с който ловците на сенки рисуваха защитни руни върху телата си. Нейното стили имаше дръжка, изваяна от демонска кост, и й беше подарък от Джейс Херондейл, първото момче, по което Ема се беше увлякла в живота си. Повечето ловци на сенки изхабяваха стилитата си толкова често, колкото мунданите — моливите, но това беше много специално за Ема и тя го пазеше така, както пазеше меча си. — Винаги така става. Всичко беше наред, а после се събудих една сутрин и установих, че ми се повдига само от гласа му. — Тя погледна виновно Кристина. — Опитах се. Изчаках няколко седмици! Надявах се, че нещата ще се оправят. Но те не се оправиха.

Кристина я потупа по ръката.

— Знам, cuata^[2]. Просто не те бива много с…

— Тактичността? — подсказа й Ема.

Кристина говореше английски без почти никакъв акцент и Ема често забравяше, че това не е родният й език. От друга страна, Кристина говореше още седем езика в допълнение към родния си испански. Ема говореше английски и мъничко испански, гръцки и латински, четеше на три демонски езика и можеше да ругае на още пет.

— Възнамерявах да кажа „с връзките“ — продължи Кристина. Тъмнокафявите й очи блещукаха. — Тук съм само от два месеца, а ти вече забрави за три срещи с Камерън, пропусна рождения му ден, а сега скъса с него само защото нощта се влачи.

— Винаги иска да играем видео игри — каза Ема. — Ненавиждам видео игри.

— Никой не е съвършен, Ема.

— Ала някои хора са съвършени един за друг. Не мислиш ли, че е така?

По лицето на Кристина пробяга странно изражение и се стопи толкова бързо, че Ема не бе сигурна дали не си го беше въобразила. Такива моменти напомняха на Ема, че колкото и близка да чувстваше Кристина, тя не я познаваше… не и така, както познаваше Джулс, по начина, по който познаваш някого, с когото си споделял всеки миг от живота си от съвсем малък. Каквото и да се беше случило на Кристина в Мексико, каквото и да я бе накарало да избяга в Лос Анджелис, далеч от приятели — тя никога не бе споделила с Ема.

— Е — заяви Кристина, — поне прояви достатъчно благоразумие да ме доведеш със себе си за морална подкрепа в този тежък момент.

Ема я смушка със стилито си.

— Не бях планирала да скъсам с Камерън. Дойдохме тук, той се обади, лицето му се появи на телефона… е, всъщност се появи една лама, защото нямам негова снимка, така че използвах лама… и тя така ме ядоса, че просто не можах да се сдържа.

— Гаден момент да си лама.

— Има ли изобщо добър момент за това?

Ема завъртя стилито в ръката си и се зае да нарисува руна за сигурна стъпка върху ръката си. Гордееше се с умението си да пази равновесие без помощта на никакви руни, но когато беше покачена на покрива, май бе най-добре да се застрахова допълнително.

Помисли си за Джулиън, далеч от там, в Англия, и сърцето й се сви. Страшно щеше да е доволен, че тя е толкова предпазлива. Би подхвърлил нещо забавно, пълно с обич и самоирония. Толкова много й липсваше, ала вероятно така ставаше, когато сте парабатаи, когато ви свързва не само приятелство, но и магия.

Липсваше й цялото семейство Блекторн. Беше израснала заедно с Джулиън и неговите братя и сестри, живееше заедно с тях от дванайсетгодишна… откакто бе изгубила родителите си, а Джулиън, чиято майка бе починала по-рано, бе изгубил баща си. От единствено дете Ема изведнъж бе станала част от голямо, шумно, любящо семейство. Не всичко в този преход беше лесно, ала тя обожаваше всички от семейство Блекторн — от срамежливата Друзила до Тиберий, който страшно обичаше детективските истории. Бяха заминали в началото на лятото, за да погостуват на пралеля си в Съсекс — семейство Блекторн беше от английски произход. Марджъри, обяснил й бе Джулиън, наближаваше стоте и всеки миг можеше да почине — просто трябваше да я посетят. Беше тяхно морално задължение.

И така, те бяха отпътували, всички до един, с изключение на чичо им, който оглавяваше Института. Резултатът за Ема беше истински шок. Шумният допреди малко Институт изведнъж бе утихнал. А най-ужасното бе, че когато Джулиън го нямаше, тя усещаше отсъствието му като постоянна тревога, тъпа болка в гърдите й.

Да излиза с Камерън, определено не беше помогнало, но затова пък пристигането на Кристина бе помогнало невъобразимо. Сред ловците на сенки бе често срещана практика, след като навършат осемнайсет години, да посещават Институти в други страни и да опознават различни обичаи. Кристина беше дошла в Лос Анджелис от град Мексико, в което нямаше нищо необичайно, само че тя от самото начало изглеждаше като човек, който бяга от нещо. От своя страна Ема бягаше от самотата. Ето как, в опита си да избягат, двете се бяха сблъскали и бяха станали най-добри приятелки по-бързо, отколкото Ема вярваше, че е възможно.

— Поне Даяна ще се зарадва, че си скъсала с Камерън — отбеляза Кристина.

Даяна Рейбърн бе домашната учителка на семейство Блекторн. Тя беше изключително интелигентна, изключително строга и изключително уморена от това, Ема да заспива посред часовете, защото предишната нощ е била навън.

— Според Даяна всички връзки пречат на обучението — отвърна Ема. — Защо ти е да се срещаш с някого, когато може да усвоиш още един демонски език? Така де, кой не би искал да знае как да каже „Често ли идваш тук?“ на пургатски. Кристина се разсмя.

— Звучиш точно като Хайме. Той мразеше ученето.

Ема наостри уши. Кристина почти никога не говореше за приятелите и роднините, които бе оставила в Мексико.

— Не и Диего. Той обожаваше да учи. Намираше си допълнителни проекти за удоволствие.

— Диего? Съвършеното момче? Онова, което майка ти толкова харесва? — Стилито се плъзна по кожата на Ема и върху ръката й се появиха очертанията на руната за сигурна стъпка. Ръкавите на бойното й облекло стигаха до лактите, кожата под тях бе покрита с бледите белези на отдавна използвани руни.

Кристина се пресегна и взе стилито от Ема.

— Дай на мен — каза и се зае да довърши започнатата руна. Страхотно я биваше с руните, ръката й бе сигурна и точна. — Не искам да говоря за Съвършения Диего. Майка ми предостатъчно говори за него. Мога ли да те попитам нещо друго?

Ема кимна. Натискът на стилито върху кожата й беше познат, почти приятен.

— Знам, че реши да дойдеш, защото Джони Рук ти каза, че напоследък започнали да се появяват трупове, надраскани със загадъчни символи, и според него тази нощ ще захвърлят още един именно тук.

— Точно така.

— И се надяваш символите да се окажат същите като тези върху телата на родителите ти?

Ема настръхна против волята си. Всяко споменаване на убийството на родителите й предизвикваше толкова силна болка, сякаш се бе случило вчера. Дори когато онзи, който се интересуваше, бе толкова внимателен, колкото бе Кристина.

— Да.

— Според Клейва родителите ти са убити от Себастиан Моргенстърн — продължи Кристина. — Даяна ми каза така. Те са убедени в това. Но не и ти.

Клейвът. Ема зарея поглед към нощния Лос Анджелис, към ярката експлозия от електричество, която очертанията му рисуваха на хоризонта, към безкрайните редици от билбордове покрай Сънсет Булевард. Колко безобидна дума бе само, когато я бе чула за първи път. Клейвът бе просто техният орган на управление, включващ всички активни ловци на сенки над осемнайсетгодишна възраст.

На теория всеки ловец на сенки имаше право на глас и гласовете на всички бяха еднакво важни. В действителност обаче някои ловци на сенки бяха по-влиятелни от останалите. Както във всяка политическа партия, и в Клейва имаше корупция и предразсъдъци. При нефилимите това означаваше строг код на честта и правила, към които всеки ловец на сенки бе длъжен да се придържа, ако не искаше да се изправи срещу сурови последици.

Мотото на Клейва беше: „Законът е суров, но е закон“. Всеки ловец на сенки знаеше какво означава това. Законите на Клейва трябва да бъдат следвани безпрекословно, независимо колко трудни или болезнени бяха. Законът беше над всичко — лична нужда, скръб, загуба, несправедливост, предателство. Той беше Законът. Когато Клейвът заяви на Ема, че родителите й са паднали в Тъмната война, от нея се бе очаквало да го приеме. Тя обаче не го беше направила.

— Не — бавно каза Ема. — Не съм убедена.

Кристина не помръдваше със стилито в ръка. Адамасът проблясваше на лунните лъчи.

— Искаш ли да ми кажеш защо?

— Себастиан Моргенстърн събираше войска — отвърна Ема, все така загледана в морето от светлини. — Той вземаше нефилими и ги превръщаше в чудовища, сляпо подчинени на волята му. Не белязваше телата им с демонски езици, преди да ги захвърли в океана. Когато ловците на сенки се опитали да преместят телата на родителите ми, те се стопили. Това не се е случило с никоя от жертвите на Себастиан. — Тя плъзна пръст по една керемида. — Пък и… изпитвам такова усещане. Не е мимолетно чувство, а нещо, в което винаги съм вярвала и в което с всеки изминал ден се убеждавам все повече. Вярвам, че смъртта на родителите ми беше различна. И че да припишем убийството им на Себастиан, означава… — Тя въздъхна, без да довърши. — Извинявай. Просто си говоря. Виж, от това надали ще изскочи нещо. Не бива да се тревожиш за него.

— Тревожа се за теб — обясни Кристина, а после се зае с руната и я довърши, без да каже нито дума повече.

Това бе нещо, което Ема много харесваше у нея, от мига, в който се бяха запознали — Кристина никога не я притискаше, нито я притесняваше.

Погледна я с благодарност, докато Кристина се облягаше назад, приключила с работата си. Руната за виждане надалеч проблясваше ясно върху ръката на Ема.

— Не познавам друг, който да рисува толкова хубави руни, освен Джулиън. Ала той е художник…

— Джулиън, Джулиън, Джулиън — повтори Кристина закачливо. — Джулиън е художник, Джулиън е гений, Джулиън ще знае как да поправи това, Джулиън може да построи онова. Знаеш ли, през последните седмици чух толкова много прекрасни неща за Джулиън, че започвам да се притеснявам да не се влюбя в него в мига, в който се срещнем.

Ема избърса изцапаните си длани в крачолите си. Чувстваше се неспокойна, напрегната, превъзбудена. Готова за битка, каквато нямаше да има, каза си тя. Нищо чудно, че й се искаше да изскочи от кожата си.

— Не мисля, че е твоят тип. Но разбира се, той е моят парабатай, така че не съм обективна.

Кристина й върна стилито.

— Винаги съм искала да имам парабатай. — В гласа й се долавяше копнеж. — Някой, който се е заклел да те пази и винаги да бъде до теб. Най-добър приятел завинаги, до края на живота ти.

„Най-добър приятел завинаги, до края на живота ти.“ Когато родителите на Ема загинаха, тя се бе борила, за да остане със семейство Блекторн. Отчасти защото бе изгубила всичко, с което беше свикнала, и не можеше да понесе мисълта да започне отначало, и отчасти защото искаше да остане в Лос Анджелис и да разследва смъртта на родителите си.

Би могло да се окаже неловко; би могло да се почувства не на място сред тях — единствената Карстерс в цяла къща с членове на семейство Блекторн. Ала то не се бе случило. Заради Джулс. Парабатаите бяха повече от приятели, повече от семейство; връзката между тях бе неописуемо здрава по начин, който всички ловци на сенки уважаваха и признаваха така, както уважаваха връзката между съпрузи.

Никой не би разделил двама парабатай, никой не би посмял дори да опита — парабатаите бяха по-силни заедно. Биеха се заедно така, сякаш можеха да прочетат мислите на другия. Една-едничка руна, дадена ти от твоя парабатай, бе по-силна от десет руни, нарисувани от някой друг. Много често прахът на загиналите парабатай се полагаше в един и същи гроб, та дори смъртта да не може да ги раздели.

Не всеки имаше парабатай. Всъщност те бяха рядкост. Това бе здрава доживотна връзка. Избереш ли да имаш парабатай, ти се заричаш винаги да бъдеш до него, да го защитаваш, да го следваш навсякъде, да смяташ семейството му за свое. Думите на клетвата бяха взети от Библията и прастари: „Гдето идеш ти, и аз ще ида; твоите люде ще бъдат мои люде; гдето умреш ти, и аз ще умра и там ще се погреба“.

Ако в езика на мунданите имаше израз, който да опише тази връзка, помисли си Ема, това би било „сродна душа“. Платонична сродна душа. Не беше разрешено да се обвързваш романтично със своя парабатай. Както толкова много неща, това беше в разрез със законите. Ема нямаше представа защо, не виждаше смисъл в това, но пък в много от законите нямаше логика. Според нея нямаше смисъл и в това Клейвът да изпрати в изгнание полусестрата на Джулиън, Хелън, и да изостави Марк, неговия полубрат, само защото майка им беше фея, ала въпреки това от Клейва бяха постъпили именно така, когато изготвиха условията на Студения мир. Ема се изправи и пъхна стилито в колана с оръжията си.

— Е, семейство Блекторн се прибира вдругиден. Тогава ще имаш възможност да се запознаеш с Джулс. — Тя отново се приближи до ръба на покрива; тропот на ботуши по керемидите й подсказа, че Кристина се бе присъединила към нея. — Виждаш ли нещо?

— Може би нищо не се случва. — Кристина сви рамене. — Може би е просто най-обикновено парти.

— Джони Рук беше толкова сигурен — промълви Ема.

— Даяна не ти ли забрани изрично да се срещаш с него?

— Може и да ми е казала да престана да се виждам с него — призна Ема. — Възможно е дори да го е нарекла „престъпник, който извършва престъпления“, което ми се стори доста сурово, но не каза, че не бива да ходя на Пазара на сенките.

— Защото е всеизвестно, че не се очаква нефилимите да посещават Пазара на сенките.

Ема не обърна внимание на думите й.

— И ако се натъкна на Рук, да кажем, на Пазара, и той спомене нещо, докато си бъбрим, а аз случайно изпусна малко пари, кой би го нарекъл „купуване на информация“? Просто двама приятели, единият от които не внимава с клюките, а другият — с финансите си.

— Това не е духът на закона, Ема. Забрави ли? „Строг закон, но закон.“

— Аз пък си мислех, че е: „Законът е дразнещ, но и гъвкав“.

— Това не е мотото. А Даяна ще те убие.

— Не и ако разгадаем убийствата. Целта оправдава средствата. А ако не се случи нищо, изобщо не е необходимо да научава. Нали така?

Кристина не отговори.

— Нали? — настоя Ема.

Кристина си пое дъх.

— Виждаш ли? — попита тя и посочи.

Да, Ема виждаше. Виждаше висок, красив мъж с пригладена коса, бледа кожа и добре ушити дрехи, който си проправяше път през множеството. Хората наоколо се обръщаха след него, лицата им — отпуснати и запленени.

— Върху него има магически прах — каза Кристина и веждите на Ема подскочиха. Кристина говореше за заблуждаващата магия, която долноземците често използваха, за да останат незабелязани от мунданите. Ловците на сенки притежаваха Знаци, които имаха същия ефект, само че не ги смятаха за магия. Магията бе за магьосниците, докато руните бяха дар от Ангела. — Въпросът е: вампир или елф?

Ема се поколеба. Мъжът се приближи до млада жена на невероятно високи токчета, стиснала чаша шампанско в ръка. Когато я заговори, лицето и изведнъж стана съвършено безизразно. Кимайки любезно, тя разкопча дебелата златна огърлица, която носеше, и я пусна в протегнатата му ръка, без да престава да се усмихва, докато той прибираше украшението в джоба си.

— Елф — заяви Ема и посегна към колана с оръжията си.

Това усложняваше всичко. Според наредбите на Студения мир непълнолетните нефилими не биваше да имат нищо общо с елфите.

„Законът е дразнещ, но и гъвкав.“ Ема извади от торбичката на кръста си малка платнена кесийка, завързана в края, и се зае да я отвори, докато елфът се преместваше от усмихващата се жена на строен мъж с черно сако, който на драго сърце му подаде лъскавите си копчета за ръкавели. Сега елфът се намираше точно под Ема и Кристина.

— Вампирите не се интересуват от злато, но феите плащат на краля и кралицата си приношения в злато, скъпоценни камъни и други съкровища.

— Чувала съм, че в Двора на тъмните феи плащат с човешка кръв — мрачно каза Кристина.

— Не и тази нощ. — Ема обърна кесийката надолу и изсипа съдържанието й върху главата на елфа.

Кристина ахна ужасено, когато той нададе дрезгав крясък, а магията, която го обгръщаше, се смъкна от него като стара змийска кожа.

Хор от писъци се надигна в тълпата при вида на истинския образ на елфа. Клони растяха от главата му като разкривени рога, кожата му имаше тъмнозеления цвят на мъх или плесен, покрил кората на дърво. Ръцете му имаха по три пръста, които завършваха с широки хищни нокти.

— Ема — опита се да я предупреди Кристина. — Трябва да спрем още сега… да повикаме Мълчаливите братя…

Ала Ема вече беше скочила.

В продължение на един миг беше безтегловна във въздуха, а после се приземи с присвити колене, както я бяха учили. Прекрасно си спомняше първите си скокове от високо, тромавите падания, в които махаше неистово с ръце, дните, в които трябваше да чака да се излекува, преди да опита отново.

Това време бе останало далеч зад нея. Изправи се на крака и се озова очи в очи с елфа от другата страна на бягащото множество. Очите, които светеха насред обруленото му, подобно на дървесна кора лице, бяха котешки жълти.

— Ловец на сенки — изсъска той.

Гостите на тържеството продължаваха да напускат тичешком двора през портите, водещи към паркинга. Никой от тях не можеше да види Ема, ала инстинктите им си казваха думата, принуждавайки ги да я заобикалят както вода — подпорите на мост.

Ема се пресегна през рамо и стисна дръжката на меча си, Кортана. Острието остави златна диря във въздуха, когато тя го извади и го насочи към елфа.

— Не — отвърна. — Аз съм подарък за рождения ден. Това е костюмът ми.

Лицето на елфа придоби недоумяващо изражение и Ема въздъхна.

— Толкова е трудно да остроумничиш с феите. Изобщо не разбирате от шеги.

— Ние сме прочути с шегите, остроумията и баладите си — заяви елфът, видимо обиден. — Някои от баладите ни продължават седмици наред.

— Нямам толкова време — каза Ема. — Аз съм ловец на сенки. Остроумничи бързо, умри млад. — Тя размърда нетърпеливо върха на Кортана. — А сега си обърни джобовете.

— С нищо не съм нарушил Студения мир.

— Строго погледнато, е така, ала ние не гледаме с добро око на кражбите от мундани — заяви Ема. — Обърни си джобовете или ще откърша един от рогата ти и ще го завра там, където не огрява слънце.

Елфът отново придоби объркано изражение.

— Къде не огрява слънце? Това гатанка ли е?

Ема въздъхна мъченически и вдигна Кортана.

— Обърни ги или ще ти обеля кората. Току-що скъсах с гаджето си и изобщо не съм в настроение.

Елфът бавно започна да изпразва джобовете си на земята, без да сваля яростен поглед от Ема.

— Значи, си необвързана? Кой да предположи!

Над главите им се разнесе рязко поемане на въздух.

— Е, това си беше просто грубо — заяви Кристина и се надвеси над ръба на покрива.

— Благодаря ти, Кристина — отвърна Ема. — Това наистина беше удар под кръста. И за твоя информация, елфе, аз скъсах с него.

Елфът сви рамене. Направи го по невероятно изразителен начин, влагайки в жеста няколко различни вида пълна незаинтересуваност.

— Макар да нямам никаква представа защо — обади се Кристина. — Той беше много симпатичен.

Ема направи физиономия. Елфът все още изсипваше плячката си — обици, скъпи кожени портфейли, диамантени пръстени се сипеха по земята в ослепителна какофония. Ема се стегна. Бижутата и кражбата не я вълнуваха особено — търсеше оръжия, книги със заклинания, каквато и да било следа от черната магия, която тя свързваше с белезите по телата на родителите си.

— Семействата Ашдаун и Карстерс не се разбират добре — заяви тя. — Това е всеизвестен факт.

При тези думи елфът сякаш се вкамени.

— Карстерс — процеди той, приковал жълтите си очи в Ема. — Ти си Ема Карстерс?

Ема примига слисано. Вдигна поглед нагоре, ала Кристина бе изчезнала от ръба на покрива.

— Не мисля, че сме се срещали. Бих запомнила едно говорещо дърво.

— Нима? — Широките пръсти потръпваха до тялото на елфа. — Очаквах малко по-любезно отношение. Или ти и приятелите ти от Института вече забравихте Марк Блекторн?

— Марк? — Ема се вцепени, неспособна да овладее реакцията си. В същия миг нещо блестящо политна към лицето й — елфът я беше замерил с една диамантена огърлица. Наведе се, за да я избегне, но краят на огърлицата я перна по бузата и тя усети пареща болка и топла кръв.

Изправи се само след миг, ала елфът беше изчезнал. Тя изруга и избърса кръвта от лицето си.

— Ема! — Кристина беше слязла от покрива и стоеше до една залостена врата в стената. Авариен изход. — Мина оттук!

Ема се втурна към нея и заедно двете изкъртиха вратата с ритници и изскочиха на уличката от другата страна. Тя беше учудващо тъмна — някой беше строшил лампите наоколо. От контейнерите за боклук до стената се носеше воня на развалена храна и алкохол. Ема усети, че руната й за виждане надалеч пари и в края на уличката видя спринтиращия елф да свръща наляво.

Втурна се след него, следвана плътно от Кристина. Толкова голяма част от живота си бе прекарала, тичайки заедно с Джулиън, че й беше трудно да нагоди крачката си към някой друг; откъсна се напред, спринтирайки с всички сили. Елфите се славеха като невъобразимо бързи бегачи. Двете с Кристина свиха зад ъгъла и уличката изведнъж се стесни. Бягащият елф беше бутнал два контейнера един до друг, за да им препречи пътя. Ема се метна във въздуха, използвайки контейнерите, за да се оттласне, при което ботушите й издрънчаха върху метала.

Политна напред и се приземи върху нещо меко. Под ноктите й се наби плат. Дрехи. Дрехи върху човешко тяло. Мокри дрехи. Вонята на морска вода и разложение беше навсякъде. Тя сведе очи и видя мъртво, подпухнало лице.

Трябваше да положи усилие, за да потисне надигналия се в гърдите й вик. Миг по-късно се разнесе ново дрънчене на метал и Кристина се приземи до нея. Ема чу как приятелката й възкликна слисано на испански, а после ръцете й се обвиха около Ема и я дръпнаха настрани. Приземи се тромаво на асфалта, неспособна да откъсне очи от тялото.

То несъмнено бе човешко. Мъж на средна възраст, със заоблени рамене и посребряла коса, която приличаше на лъвска грива. По кожата му имаше изгорели участъци, черни и червени, на места покрити с мехури, като пяна върху сапун.

Сивата му риза беше разкопчана и върху гърдите и ръцете му изпъкваха редици черни руни, не руните на нефилимите, а причудливи демонски символи. Това бяха руни, които Ема познаваше толкова добре, колкото и белезите по собствените си ръце. От пет години се взираше като обсебена в снимки с тези знаци. Същите знаци, които Клейвът беше намерил върху телата на убитите й родители.

— Добре ли си? — попита Кристина.

Ема се бе облегнала на тухлената стена на уличката (която миришеше доста подозрително и бе надраскана със спрей боя), без да откъсва очи от трупа на мундана и наобиколилите го Мълчаливи братя.

Първото, което бе направила, щом успя да събере мислите си, бе да повика Братята и Даяна. Сега започваше да се пита дали бе постъпила правилно. Мълчаливите братя бяха пристигнали начаса и се бяха заели с тялото, като от време на време се обръщаха, за да си кажат нещо със своите безмълвни гласове, докато оглеждаха, изучаваха и си отбелязваха разни неща. Бяха използвали защитни руни, за да си спечелят време за работа, преди да се е появила полицията на мунданите, и учтиво, но решително, с помощта на мъничко от телепатичната си сила възпираха Ема да се приближи до тялото.

— Бясна съм — отвърна тя. — Трябва да видя тези знаци. Трябва да ги снимам. Моите родители бяха убити. Не че Мълчаливите братя ги е грижа. Познавам един-единствен свестен Брат и той напусна.

Очите на Кристина се разшириха. Незнайно как, тя бе успяла да опази бойното си облекло чисто и изглеждаше свежа и румена. Ема можеше само да си представя на какво прилича самата тя, с щръкнала във всички посоки коса и оплескани с мръсотия дрехи.

— Не мислех, че можеш просто да се откажеш.

Мълчаливите братя бяха нефилими, избрали да се оттеглят от света и да заживеят като монаси, посвещавайки се на познание и изцеление. Те обитаваха Града на тишината — огромните подземни пещери, където погребваха повечето ловци на сенки след смъртта им. Ужасяващите им белези бяха резултат от руни, прекалено могъщи за повечето човешка плът, дори и за тази на нефилимите, но именно тези руни ги правеха почти безсмъртни. Те служеха като съветници, архивисти и лечители… и освен това владееха силата на Меча на смъртните.

Именно те бяха провели церемонията, превърнала Джулиън и Ема в парабатаи. Те присъстваха на бракосъчетанията на нефилимите, при раждането на децата им и при смъртта им. Всяко важно събитие в живота на ловците на сенки бе белязано от присъствието на Мълчалив брат.

Мислите на Ема се насочиха към единствения Мълчалив брат, който й беше симпатичен. Той и досега й липсваше понякога.

Изведнъж уличката бе обляна в светлина, сякаш бе ден. Ема примига и се обърна тъкмо навреме, за да види как един пикап се задава по нея. Той спря, без да угасва фаровете, и Даяна Рейбърн изскочи от мястото на шофьора.

Когато преди пет години Даяна бе дошла в Института, за да обучава децата, Ема си бе помислила, че тя е най-красивата жена, която бе виждала някога. Висока, стройна и елегантна, със сребриста татуировка на рибка кои, изпъкваща върху мургавата кожа на една от високите й скули, тя имаше кафяви очи със зелени пръски и точно в този момент те хвърляха ядовити искри. Носеше дълга до глезените черна рокля, която падаше на елегантни дипли около високото й тяло. Изглеждаше досущ като опасната римска богиня на лова, на която беше кръстена.

— Ема! Кристина! — Тя забърза към тях. — Какво се случи? Добре ли сте?

За миг Ема престана да гледа сърдито и се остави да я прегърнат с всички сили. Даяна беше прекалено млада, за да може Ема да гледа на нея като на своя майка, но може би — като на по-голяма сестра. Някой, който искаше да я закриля. Даяна я пусна и прегърна Кристина, която се стресна леко. Ема отдавна подозираше, че в дома на Кристина едва ли бе имало много прегръдки.

— Какво се случи? Защо се опитваш да прогориш дупка в брат Енох с погледа си?

— Бяхме на дежурство… — започна Ема.

— Видяхме един елф да краде от група хора — побърза да добави Кристина.

— Аз го спрях и му наредих да си обърне джобовете…

— Елф? — Върху лицето на Даяна се появи безпокойство. — Ема, знаеш, че не бива да се изправяш срещу някой от тази раса, дори когато Кристина е с теб…

— И преди съм се била с елфи — заяви Ема и действително беше така. И тя, и Даяна се бяха били в Аликанте, когато тъмната армия на Себастиан ги беше нападнала. Улиците бяха пълни с елфически воини. Възрастните бяха събрали децата и ги бяха затворили в Залата на съглашението, където те трябваше да са на сигурно място. Само че елфите бяха разбили вратите…

Даяна беше там и покосявайки наляво и надясно със смъртоносния си меч, бе спасила десетки деца. Ема бе едно от тях. От този ден тя бе обикнала Даяна.

— Имах чувството, че се случва нещо по-сериозно и по-лошо — продължи тя, — така че проследих елфа, когато той побягна. Знам, че не биваше, но… се натъкнах на това тяло. Което е покрито със същите знаци, с които и телата на родителите ми. Същите знаци, Даяна.

Даяна се обърна към Кристина.

— Ще ни оставиш ли насаме за мъничко, Тина?

Кристина се поколеба, ала като гостенка в Лосанджелиския институт и млад нефилим в отпуск, тя бе задължена да прави това, което й наредяха по-старшите членове на Института. Разменяйки си поглед с Ема, тя се отдалечи и се приближи до трупа, наобиколен от Мълчаливите братя, които приличаха на ято бледи птици в одеждите си с цвят на пергамент. Тъкмо поръсваха символите с някакъв блещукащ прашец или поне така изглеждаше отстрани. На Ема й се искаше да може да се приближи и да види какво точно става.

Даяна изпусна дъха си.

— Ема, сигурна ли си?

Ема преглътна един гневен отговор. Разбираше защо Даяна й задава този въпрос. През годините бяха попадали на толкова фалшиви следи, толкова много пъти Ема бе решавала, че е открила улика или превод на символите, или пък някаква история в мундански вестник… и всеки път се бе оказвало, че греши.

— Просто не искам да храниш фалшива надежда — добави Даяна.

— Знам — отвърна Ема. — Ала не бива да го пренебрегна. Не мога да го пренебрегна. Ти ми вярваш. Ти винаги си ми вярвала, нали?

— Че не Себастиан Моргенстърн уби родителите ти? О, миличка, знаеш, че ти вярвам. — Даяна я потупа лекичко по рамото. — Просто не искам да бъдеш наранена, пък и Джулиън го няма…

Ема я зачака да продължи.

— Ами Джулиън го няма и е по-лесно да бъдеш наранена. Парабатаите смекчават болката на другия. Знам, че си силна, така е, ала това е нещо, което те поряза много дълбоко, когато беше още дете. Става ли дума за нещо, свързано с родителите, реагира дванайсетгодишната, а не почти порасналата Ема. — Даяна потръпна и докосна слепоочието си. — Брат Енох ме вика — обясни тя. Мълчаливите братя можеха да общуват с ловците на сенки посредством телепатични съобщения, които чуваха единствено те, макар че, ако се наложеше, можеха да предават мислите си на цели групи. — Можеш ли да се върнеш в Института?

— Мога, но ако е възможно отново да видя тялото…

— Мълчаливите братя не са съгласни — твърдо заяви Даяна. — Ще открия каквото мога и ще го споделя с теб. Става ли?

Ема кимна неохотно.

— Става.

Даяна се отправи към Мълчаливите братя, разменяйки пътьом няколко думи с Кристина. Докато Ема стигне до пикапа, Кристина се присъедини към нея и двете се качиха мълчаливо. В продължение на един миг Ема остана да си седи, изцедена, а ключовете се поклащаха от ръката й. В огледалото за обратно виждане уличката се разкриваше пред нея, осветена от мощните фарове на колата. Даяна се движеше между облечените в бледи роби Братя. Прашецът по земята беше бял на ярката светлина.

— Добре ли си? — попита Кристина и Ема се обърна към нея.

— Трябва да ми кажеш какво видя — примоли се тя. — Беше близо до тялото. Чу ли Даяна да казва нещо на Братята? Наистина ли са същите символи?

— Не е нужно да ти казвам — отвърна Кристина.

— Аз… — Ема не довърши. Чувстваше се съкрушена. Беше объркала целия план за нощта, изгубила бе елфа престъпник, пропиляла бе възможността да огледа тялото и вероятно бе наранила чувствата на Кристина. — Знам, че не е нужно. Наистина съжалявам, Кристина. Не исках да ти навлека неприятности. Просто…

— Не казах това. — Кристина затършува в джоба си. — Казах, че не е нужно да ти казвам, защото мога да ти покажа. Ето. Разгледай ги.

Тя й протегна телефона си и сърцето на Ема подскочи — Кристина прехвърляше снимките, които беше направила на тялото и Братята, на уличката, на кръвта. На всичко.

— Кристина, обичам те — заяви Ема. — Готова съм да се оженя за теб.

— Да се оженя за теб. — Кристина се изкиска.

— Забрави ли, че майка ми вече е избрала за кого ще се омъжа? Само си представи какво ще каже, ако доведа теб.

— Не вярваш, че ще ме хареса повече от Съвършения Диего?

— Вярвам, че писъците й ще се чуят чак в Идрис.

Ема се разсмя. По тялото й се разля облекчение. Ето че все пак разполагаха с нещо. Улика, както би казал Тиберий.

Как само й липсваше Тай, помисли си тя и посегна да запали двигателя.

— Наистина ли каза на елфа, че ти скъса с Камерън, а не обратното? — попита Кристина.

— Моля ти се, недей да ми напомняш. Никак не се гордея с това.

Кристина изсумтя. Беше крайно неизискано.

— Можеш ли да дойдеш в стаята ми, когато се приберем? — попита Ема, докато включваше фаровете. — Искам да ти покажа нещо.

Кристина се намръщи.

— Не е някое странно родилно петно или брадавица, нали? Моята abuela^[3] веднъж каза, че иска да ми покаже нещо и то се оказа брадавица на…

— Не е брадавица! — Докато излизаше от уличката и се сливаше с трафика, Ема почувства как по вените й плъзва тревога. Обикновено се чувстваше изтощена след битка, когато адреналинът се отцедеше от тялото й.

Сега обаче се канеше да покаже на Кристина нещо, което никой друг, освен Джулиън не беше виждал. Нещо, с което тя самата не се гордееше. Невъзможно бе да не се чуди как ще реагира Кристина.