Касандра Клеър
Лейди Полунощ (19)

18.
Сред нощния прилив

След мрака лумна светлина. Сияйно бяла и сребърна — звездна светлина, огряла вода и пясък. А тя летеше. Носеше се над повърхността на водата, вече плитка… виждаше пясъка на плажа под себе си и езерце от огън там, където се отразяваше луната.

В гърдите си усещаше болка. Завъртя се, за да я прогони, и разбра, че всъщност не лети; носеха я. Беше притисната до корави гърди, а две силни ръце се обвиваха около нея. Зърна блясъка на синьо-зелени очи.

Джулиън. Джулиън я носеше. Мокри, тъмни къдрици увенчаваха главата му.

Опита да си поеме дъх, за да проговори, и се задави. Спазми разтърсиха гърдите й, устата й се напълни с вода, горчива и солена като кръв. Видя как лицето на Джулс се разкриви от ужас и той се затича към брега, докато не рухна на колене, пускайки я върху пясъка. Тя все още кашляше, давеше се, вдигнала уплашени очи към него. Върху лицето му видя отразен собствения си страх; искаше да му каже, че всичко ще се оправи, всичко ще бъде наред, но водата в гърлото й пречеше да говори.

Джулиън извади стили от колана си и връхчето му опари кожата й. Тя отметна глава назад, докато руната се оформяше. Видя луната над тях, обгръщаща главата на Джулиън с ореол. Искаше да му каже, че има ореол. Може би щеше да му се стори забавно. Само че думите се давеха в гърдите й. Тя се давеше. Умираше на сушата.

Руната беше довършена. Джулиън прибра стилито си и гърдите на Ема хлътнаха. Тя извика и водата изригна от дробовете й. Сгърчи се, разтърсвана от дълбока кашлица. Болеше я, докато тялото й изхвърляше морската вода, сякаш обръщаха вътрешностите й наопаки. Усети ръката на Джулиън върху гърба си, пръстите му бяха между лопатките й и я подкрепяха.

Най-сетне кашлицата отслабна. Тя се претърколи по гръб и вдигна очи към Джулиън и небето зад него. Виждаше милион звезди, а около главата му все още имаше ореол, ала този път в това нямаше нищо смешно. Целият трепереше, черната му риза и дънките бяха залепнали за тялото му, лицето му бе по-бяло от луната.

— Ема? — прошепна той.

— Джулс. — Гласът й бе немощен и пресипнал в собствените й уши. — Аз… аз съм добре.

— Какво стана, по дяволите? Какво правеше във водата?

— Отидох при Средоточието — прошепна тя. — Имаше някаква магия… тя ме засмука в океана…

— Отишла си в Средоточието сама? — Гласът му се извиси. — Как можа да постъпиш толкова глупаво?

— Трябваше да опитам…

— Не е трябвало да опитваш сама! — Гласът му сякаш отекна от водата. Ръцете му бяха стиснати в юмруци и Ема си даде сметка, че всъщност не трепери от студ… а от ярост. — Какъв, по дяволите, е смисълът да бъдем парабатай, ако тръгваш нанякъде и рискуваш живота си без мен?

— Не исках да те изложа на опасност…

— Едва не се удавих в Института! Изкашлях вода! Вода, която ти беше глътнала!

Ема го зяпна потресена. Привдигна се на лакти, косата й, подгизнала от вода, падаше тежка по гърба й.

— Как е възможно?

— Естествено, че е възможно! — Гласът му сякаш изригна от тялото. — Ние сме свързани, Ема, свързани сме един с друг… дишам, когато ти дишаш, кървя, когато ти кървиш, аз съм твой, а ти — моя, ти винаги си била моя, а аз винаги, винаги съм ти принадлежал!

Ема никога не го бе чувала да говори по този начин, да изрича подобни неща, никога не го бе виждала толкова близо до това, да изгуби контрол.

— Не исках да те нараня. — Понечи да седне, посегна към него.

Той стисна китката й.

— Ти шегуваш ли се? — Дори в мрака синьо-зелените му очи не бяха изгубили цвета си. — Това някаква шега ли е за теб, Ема? Не разбираш ли? — Гласът му се превърна в шепот: — Умреш ли, аз вече няма да съм жив.

Очите й обходиха лицето му.

— Джулс, толкова съжалявам, Джулс…

Стената, която обикновено криеше истината дълбоко в очите му, бе рухнала и тя виждаше паниката в тях, отчаянието, облекчението, сринало защитата му.

Все още стискаше китката й. Ема не бе сигурна дали тя първа се приведе към него, или той я придърпа към себе си. Може би и двете. Те се сблъскаха като две звезди и ето че той я целуваше.

Джулс. Джулиън. Целуваше я.

Устните му се движеха до нейните, горещи и неспокойни, превръщайки тялото й във втечнен огън. Тя задращи по гърба му, притегляйки го към себе си. Дрехите му бяха мокри, ала кожата под тях бе гореща, където и да я докоснеше. Когато сложи ръце на кръста му, той изохка в устата й, звук, който бе смесица от изумление и копнеж.

— Ема — каза той и думата бе нещо средно между молитва и стон. Устните му върху нейните бяха необуздани; целуваха се така, сякаш се опитваха да строшат решетките, които ги държаха в плен. Сякаш и двамата се давеха и можеха да дишат единствено чрез другия.

Струваше й се, че костите й са се превърнали в стъкло. Те сякаш се трошаха в тялото й и тя политна назад, повличайки Джулиън със себе си, оставяйки тежестта му да ги събори в пясъка. Вкопчи се в раменете му и си спомни объркващия миг, в който я беше извадил от водата, мига, в който не бе съвсем сигурна кой е. Беше по-силен, по-едър, отколкото тя помнеше. По-пораснал, отколкото си бе позволявала да осъзнае, макар че всяка целувка изпепеляваше спомените за момчето, което той бе някога.

Джулиън се притисна в нея и тя подскочи при допира на студената мокра тениска. Той сграбчи яката и я издърпа през главата си, а когато отново се приведе над нея, голото му тяло я порази и ръцете й се плъзнаха нагоре по него, по гърба му, сякаш придаваше форма на очертанията му, създаваше го с допира на дланите и пръстите си. Бледите белези от стари Знаци; горещината на кожата му, покрита със солена океанска вода; усещането от гладката гривна от морско стъкло — той й отнемаше дъха със своята джулиънност. Не би могъл да бъде никой друг. Тя го познаваше на допир, по дишането му, по ударите на сърцето му до нейното.

Докосването на ръцете й го погубваше, виждаше как той се разпада на късчета. Коленете й се повдигнаха, за да се обвият около хълбоците му; ръката й обхвана голата кожа над колана на дънките му, нежно като океана при отлив, и Джулиън потрепери под допира й, сякаш умираше.

Задъхан, той откъсна устни от нейните, заповядвайки си да спре, да остане неподвижен. Ема виждаше какво му струва това в очите му, почернели от глад и нетърпение. В начина, по който, когато вдигна ръце от нея, те потънаха в пясъка от двете й страни, а пръстите му дращеха земята.

— Ема — прошепна той. — Сигурна ли си?

Ема кимна и посегна към него. Той издаде звук на отчаяно облекчение и благодарност и я притегли към себе си и този път нямаше никакво колебание. Ръцете й бяха разтворени и той потъна в тях, притисна я в себе си, потрепервайки до мозъка на костите си, когато глезените й се обвиха около прасците му, приковавайки го към нея. Когато тя се отвори, превръщайки тялото си в люлка за него.

Отново намери устата й със своята и устните й сякаш бяха свързани с всяко нервно окончание в тялото й, цялото й същество сякаш заискри и затанцува. Ето, значи, какви трябвало да бъдат целувките, какво би трябвало да бъде всичко.

Той се наведе, за да проследи с целувки очертанията на устата й, на бузата й, на полепналата с пясък линия на челюстта й. Целувките му се спуснаха по гърлото й, дъхът му пареше кожата й. Заровила пръсти в мокрите му къдрици, Ема се взираше удивено в небето над тях, рееше се сред звездите, блещукащи и студени, и си мислеше, че това не би могло да се случва, че хората не получаваха онова, което искат, просто така.

— Джулс — прошепна тя. — Моят Джулиън.

— Винаги — прошепна той в отговор и отново намери устата й, — винаги.

А после двамата потънаха един в друг с неизбежността на вълна, разбиваща се в брега. Огън се разля по вените на Ема, когато бариерите между тях изчезнаха; тя се опитваше да запечата в паметта си всеки миг, всеки жест — усещането на ръцете му, стиснали раменете й, задавения му стон, начина, по който той се разтопи в нея, напълно изгубен. До последния миг в живота си, мислеше си Ема, щеше да си спомня как той зарови лице в шията й, повтаряйки името й отново и отново, сякаш всички други думи бяха забравени завинаги в дълбините на океана. До последния си час.

 

 

Когато звездите престанаха да се въртят, Ема лежеше в сгъвката на ръката му, вдигнала очи нагоре. Сухото му яке беше метнато върху тях. Джулиън се взираше в нея, подпрял глава на едната си ръка. Изглеждаше замаян, клепачите му бяха натежали. Пръстите му описваха бавни кръгове върху голото й рамо. Сърцето му все още биеше лудо, блъскаше се до нейното. Толкова много го обичаше, че й се струваше, че гърдите й се разкъсват.

Искаше да му го каже, ала думите заседнаха в гърлото й.

— Това… — започна тя. — Това първата ти целувка ли беше?

— Не, упражнявах се на случайни минувачи. — Той се усмихна широко, необуздан и красив на лунната светлина. — Да. Това беше първата ми целувка.

По тялото на Ема пробяга тръпка. „Обичам те, Джулиън Блекторн — помисли си тя. — Обичам те повече от светлината на звездите.“

— Не беше зле — изрече на глас и му се усмихна.

Джулиън се разсмя и я притегли към себе си. Тя се отпусна в извивката на тялото му.

Въздухът беше студен, ала на нея й беше топло тук, в този малък кръг с Джулиън, скрити от една скала, увити в дебелото яке, което миришеше на него. Ръката му бе нежна в косата й.

— Шшт, Ема. Заспивай. Тя затвори очи.

 

 

Ема заспа до океана и този път не й се присъниха кошмари.

— Ема. — Ръката му беше на рамото й и я разтърсваше. — Ема, събуди се.

Обърна се и примига, а после замръзна от изненада. Над тях нямаше таван, а само ярко, синьо небе. Тялото й беше схванато и я болеше, кожата й бе ожулена от пясъка.

Джулиън се бе надвесил над нея. Беше облечен, лицето му имаше сивкавобелия цвят на пепел. Ръцете му пърхаха около нея, без да я докосват съвсем, като пеперудите на Тай.

— Някой беше тук.

Сега вече тя се надигна. Седеше на плажа, малък, пуст полукръг, ограден от двете страни от скали, протягащи се към океана. Пясъкът около нея бе изровен и тя се изчерви, заляна от вълната на спомена. Трябва да бе около обед, макар че, за щастие, плажът беше празен. Освен това й беше познат. Бяха близо до Института, по-близо, отколкото бе предполагала. Не че се беше замислила особено за това.

Пое си дълбоко дъх.

— О, господи.

Джулиън не каза нищо. Дрехите му бяха мокри, в гънките им беше полепнал пясък. Самата тя също беше облечена, осъзна тя със закъснение. Джулиън трябва да я беше облякъл. Единствено краката й бяха боси.

Морето се беше отдръпнало, оставяйки след себе си водорасли. Стъпките им от предишната нощ, отдавна бяха заличени, ала в пясъка имаше други следи. Изглеждаше така, сякаш някой се беше покатерил през една от скалите, приближил се бе до тях, а после се бе върнал по същия път, по който беше дошъл. Две пътечки от стъпки. Ема ги зяпна ужасено.

— Някой ни е видял?

— Докато сме спали — отвърна Джулиън. — Аз също не се събудих. — Ръцете му се свиха до тялото. — Някой мундан, надявам се, решил, че сме двойка глупави тийнейджъри. — Той изпусна дъха си и повтори: — Надявам се.

Спомени от предишната нощ изникнаха в главата на Ема — студената вода, демоните, Джулиън, който я носеше, Джулиън, който я целуваше. Тя и Джулиън, вплетени един в друг върху пясъка.

Джулиън. Струваше й, че никога вече няма да може да мисли за него като Джулс. Джулс бе нейното детско име за него. А те бяха оставили детството зад гърба си.

Джулиън се обърна, за да я погледне и тя видя страданието в очите му с цвят на море.

— Толкова съжалявам — прошепна. — Ема, толкова много съжалявам.

— За какво?

— Не помислих. — Беше започнал да крачи напред-назад и пясъкът хвърчеше под стъпките му. — За… за това, да бъде безопасно. За защита. Не помислих за това.

— Аз съм защитена.

Той се обърна рязко, за да я погледне.

— Какво?

— Нося руната — обясни тя. — И съм здрава, ти също, нали?

— Аз… да. — Облекчението върху лицето му беше осезаемо и по някаква причина стомахът на Ема се сви от болка. — Беше ми за първи път, Ема.

— Знам — прошепна тя в отговор. — Както и да е, няма за какво да се извиняваш.

— Има. Искам да кажа, всичко е наред. Извадихме късмет. Но трябваше да помисля за това. Нямам извинение. Бях полудял.

Ема отвори уста, а после отново я затвори.

— Трябва да съм бил полудял, за да го направя — продължи той.

— Да направиш какво? — Изненада се колко ясно и спокойно прозвуча всяка дума. Тревога думкаше в тялото й като барабан.

— Онова, което направихме. — Той изпусна дъха си. — Знаеш какво имам предвид.

— Искаш да кажеш, че онова, което направихме, беше грешка.

— Искам да кажа… — Изглеждаше така, сякаш се опитва да удържи нещо, което се мъчеше да се изтръгне от него. — От морална гледна точка няма нищо грешно. Законът е глупав. Но си остава закон. И не бива да го нарушаваме. Това е един от най-древните закони.

— Но е безсмислен.

Джулиън я погледна с невиждащи очи.

— Законът е суров, но е закон. Ема се изправи.

— Не — заяви тя, — никой закон не може да управлява чувствата ни.

— Не съм споменавал чувства — отвърна Джулиън.

Гърлото на Ема пресъхна.

— Какво искаш да кажеш?

— Не трябва да спим заедно. Знам, че то означаваше нещо за мен, лъжа би било да го отрека. Само че законът не забранява секса, а любовта. Влюбването.

— Почти съм сигурна, че да спим заедно също е в разрез с правилата.

— Да, но не заради това могат да те изпратят в изгнание! Не заради това ти отнемат Знаците! — Джулиън прокара пръсти през разчорлената си коса. — То противоречи на правилата, защото… подобна физическа близост… тя те излага на опасността от емоционална близост, а именно за това ги е грижа тях.

— Но ние сме емоционално близки.

— Знаеш какво имам предвид. Не се преструвай, че не знаеш. Има различни видове близост, различна интимност. Те искат да бъдем близки. Но не и така. — Той махна наоколо, сякаш за да обхване изминалата нощ.

Ема бе започнала да трепери.

— Ерос. Вместо филиа или агапе.

Джулиън изглеждаше облекчен, сякаш обяснението означаваше, че разбира, че е съгласна. Сякаш заедно бяха взели някакво решение. На Ема й се искаше да закрещи.

— Филиа — каза той. — Това има между нас… приятелска обич… и съжалявам, ако съм направил нещо, с което да го разваля…

— Аз също бях тук. — Гласът на Ема беше студен като водата.

Джулиън я погледна спокойно.

— Ние се обичаме. Парабатай сме и обичта е част от връзката. Освен това съм привлечен от теб. Как бих могъл да не бъда? Ти си красива. А и не е, като…

Той замълча, ала Ема допълни края на изречението му. Думите бяха толкова болезнени, че се забиха като ножове в мозъка й: Не е, като да има къде да срещна други момичета, да ходя по срещи, ти си единственото, което имам, само ти си наоколо, Кристина вероятно все още е влюбена в някого в Мексико, за мен няма никого. Просто ти.

— Не е, като да съм сляп — довърши Джулиън. — Виждам те и те желая, ала… не бива. Направим ли го, ще се влюбим, а това би било катастрофа.

— Ще се влюбим — повтори Ема. Как бе възможно да не вижда, че тя вече е влюбена, изцяло и безвъзвратно? — Не ти ли казах, че те обичам? Миналата нощ?

Той поклати глава.

— Не казахме, че се обичаме. Нито веднъж.

Не може да беше вярно. Ема претърси спомените си, сякаш преравяше джобовете си, за да открие изгубен ключ. Беше си го помислила. „Джулиън Блекторн. Обичам те повече от светлината на звездите.“ Беше си го помислила, но не го беше изрекла на глас. Нито пък той. „Ние сме свързани“, казал бе той. Но не и: „Обичам те“.

Зачака го да каже „Бях полудял, защото ти рискува живота си“ или „Ти едва не умря и аз замалко да полудея“, или пък някаква разновидност на „Ти си виновна“. Струваше й се, че ако го направи, тя ще изригне като взривена мина.

Ала той не го стори. Стоеше и я гледаше, вдигнал ръкавите на якето си до лактите, а по голата му кожа, зачервена от студената вода, бяха полепнали песъчинки.

Никога досега не го бе виждала да изглежда толкова нещастен.

Ема вирна брадичка.

— Имаш право. Най-добре да го забравим.

Думите й го накараха да потръпне.

— Аз действително те обичам, Ема.

Ема потърка ръце, за да се стопли, и си помисли как с годините океанът може да срине дори каменни стени, изтръгвайки късчета от онова, което някога е било непревземаемо.

 

 

Първото, което Ема видя, когато се върнаха в Института (по пътя натам разказа на Джулиън за случилото се в Средоточието), бе, че колата, която бе оставила пред входа на пещерата, е паркирана пред входните стъпала. Второто бе, че Даяна седеше върху капака й и изглеждаше освирепяла като оса.

— Какво си мислехте? — попита тя и Ема и Джулиън се заковаха на място. — Сериозно, Ема, да не сте си изгубили ума?

За миг на Ема буквално й се зави свят — възможно ли бе Даяна да говори за тях с Джулиън? Да не би тя да бе тази, която ги беше намерила на плажа? Хвърли страничен поглед на Джулиън и видя, че той бе точно толкова пребледнял от шок, колкото се чувстваше и тя.

Тъмните очи на Даяна се впиха в нея.

— Чакам обяснение. Как можахте да си помислите, че е добра идея да отидете при Средоточието сами?

Ема бе прекалено изненадана, за да измисли отговор.

— Какво?

Очите на Даяна се местеха между нея и Джулиън.

— Получих съобщението за Средоточието едва тази сутрин — каза тя. — Втурнах се насам и открих колата празна. Изоставена. Помислих си… нямате представа какво си помислих, но… — Ема усети как я жегва чувство на вина. Даяна се бе тревожила за нея. И за Джулиън, който дори не бе отишъл при Средоточието.

— Съжалявам — отвърна тя и наистина го мислеше. Убедеността й от предишната вечер, увереността, че постъпва правилно, като отива при Средоточието, се беше изпарила. Сега се чувстваше изтощена и не по-близо до отговора отпреди. — Получих съобщението и просто отидох… не исках да чакам. И моля те, не се сърди на Джулиън. Той не беше с мен. Откри ме по-късно.

— Откри те? — Даяна изглеждаше озадачена. — Къде те откри?

— На брега. В пещерата има врати… нещо като Портали… и един от тях отвежда право в океана.

Изражението на Даяна стана наистина загрижено.

— Озовала си се във водата? Но ти ненавиждаш океана. Как…

— Джулиън дойде и ме измъкна — обясни Ема. — Почувствал ужаса ми във водата. Нали сме парабатай. — Тя хвърли поглед към Джулиън, чиито очи бяха ясни и открити. Вдъхващи доверие. Не спотаяващи нищо. — Отне ни доста време да се върнем.

— Е, това, че си се натъкнала на морска вода, е интересно. — Даяна се плъзна от капака на колата. — Предполагам, че е същата вода, намерена върху телата.

— Как прибра колата? — попита Ема, докато се отправяха нагоре по стъпалата.

— Естествено, това, което искаш да кажеш всъщност, е: „Благодаря ти, Даяна, че прибра колата“ — отвърна Даяна, докато влизаха в Института, и изгледа критично мокрите им, изцапани с пясък дрехи, драскотините по кожата им и разчорлените им коси. — Защо не събера всички в библиотеката? Крайно време е да обменим малко информация.

Джулиън се прокашля.

— Защо толкова късно?

Даяна и Ема го погледнаха озадачено.

— Толкова късно какво? — попита Даяна най-сетне.

— Защо си получила съобщението за Средоточието едва тази сутрин? Моят телефон беше останал без батерия, което бе глупаво от моя страна, но… каква е причината ти да не го получиш?

— Нищо, което да те засяга — отвърна Даяна рязко. — Вървете да се изкъпете. Разбирам, че разполагате с важна информация, но докато не измиете този пясък от себе си, не мога да се съсредоточа върху нищо, освен върху това, колко ли ви сърби навсякъде.

 

 

Ема възнамеряваше да се преоблече, когато отиде в стаята си, наистина. Ала въпреки че бе поспала на плажа, бе толкова изтощена, че рухна в мига, в който седна на леглото.

 

 

Няколко часа по-късно, след като си бе взела набързо душ, тя си обу чисти дънки и потниче и изтича в коридора, чувствайки се като мундански тийнейджър, закъсняващ за час.

Хукна към библиотеката и откри, че всички вече бяха там, всъщност изглеждаха така, сякаш бяха дошли доста отдавна. Тай се беше настанил в единия край на най-дългата маса, огрявана от лъчите на следобедното слънце, с купчина листове пред себе си. Марк седеше до него; Ливи се беше покачила върху масата, боса, и танцуваше напред-назад със сабята си. Даяна и Дру забавляваха Тави с някаква книга.

— Даяна каза, че си била при Средоточието — заяви Ливи, размахвайки сабята си, когато Ема прекрачи прага. Кристина, която стоеше до един рафт с книги, я изгледа непривично хладно.

— Да се биеш с мантиди без мен — подхвърли Марк. — Не е честно.

— Нямаше мантиди. — Ема се настани на масата срещу Тай, който все още си драскаше нещо, и се залови да им разкаже какво бе открила в пещерата. По средата на историята в стаята влезе Джулиън, чиято коса също бе влажна. Носеше тениска с цвят на нефрит, от която очите му изглеждаха наситено зелени. Погледите им се срещнаха и Ема забрави какво казваше.

— Ема? — подкани я Кристина след една доста дълга пауза. — И какво, намерила си рокля, така ли?

— Не ми се струва особено вероятно — подхвърли Ливи. — Кой би държал рокля в пещера?

— Може да бяха церемониални одежди — обясни Ема. — Беше много пищна роба… и пищни бижута.

— Значи, е възможно некромантът да е жена — каза Кристина. — Възможно е наистина да е Белинда.

— Тя не ми се стори чак толкова могъща — отбеляза Марк.

— В състояние си да долавяш могъществото? — попита Ема. — Това елфическо качество ли е?

Марк поклати глава, ала усмивчицата, която й отправи, й се стори като късче от царството на феите.

— И като стана дума за елфически неща, Марк ни помогна да преведем още от символите — съобщи Ливи.

— Наистина ли? — каза Ема. — И какво означават?

Тай вдигна поглед от листовете.

— Марк ни даде втория ред, а след това вече беше по-лесно. С Ливи се справихме с по-голямата част от третия. Съдейки по символите, изглежда, че са около пет-шест реда, които се повтарят.

— Заклинание ли е? — попита Ема. — Малкълм каза, че вероятно е призоваващо заклинание.

Тай разтърка лицето си, оставяйки мастилено петно върху бузата си.

— Не прилича на призоваващо заклинание. Възможно е Малкълм да е сбъркал. Ние се справяме доста по-добре от него с превода — добави той гордо; Ливи остави сабята си настрани и като приклекна на масата до него, посегна да избърше с ръкав мастиленото петно от бузата му.

— Малкълм си няма Марк — обади се Джулиън и Марк му отправи бърза, учудена усмивка на благодарност.

— Нито пък Кристина — добави той. — Никога не бих открил връзката, ако Кристина не си беше дала сметка, че е въпрос на превод.

Кристина се изчерви.

— Е, какво казва третият ред, Тиберий? Тай отмести ръката на Ливи и изрецитира: Първо пламък, след него — порой и вода, а накрая — на Блекторн кръвта. Ако искаш миналото да забравиш…

— Това е всичко, което имаме засега — довърши той.

— „На Блекторн кръвта“? — повтори Даяна, която се беше покачила на една стълба, за да свали някаква книга за Тави.

Ема се намръщи.

— Това никак не ми харесва.

— Няма никакви признаци за традиционна кръвна магия — отбеляза Джулиън. — Върху никое от телата не са открити нужните рани или порязвания.

— Аз пък се чудя за споменаването на миналото — каза Марк. — В царството на феите в подобни стихове нерядко е заключено заклинание… като баладата за „Томас Стихотвореца“. Тя е едновременно разказ и указания как да освободиш някого от царството на феите.

За миг лицето на Даяна замръзна, сякаш изведнъж бе осъзнала или си бе спомнила нещо.

— Даяна? — повика я Джулиън. — Добре ли си?

— Да. — Тя слезе от стълбата и изтупа дрехите си от прахта. — Трябва да се обадя по телефона.

— На кого? — попита Джулиън, ала тя само поклати глава и косата й докосна раменете й.

— Няма да се бавя — обеща и излезе от библиотеката.

— Но какво означава? — попита Ема, без да се обръща към никого по-специално. — „Накрая на Блекторн кръвта“… какво?

— И ако е елфическо стихче, те не би ли трябвало да знаят как продължава? — обади се Дру от ъгъла, където се занимаваше с Тави. — Елфите, искам да кажа. Нали уж са на наша страна във всичко това.

— Изпратих съобщение — отвърна Марк сдържано. — Но аз съм чувал само тези два стиха.

— Най-важното е, че по някакъв начин тази ситуация — убийствата, телата, Последователите — е свързана с това семейство. — Джулиън се огледа наоколо. — По някакъв начин, всичко това е свързано с нас. С рода Блекторн.

— Това би обяснило защо всичко се случва в Лос Анджелис — добави Марк. — Домът ни е тук.

Ема видя как изражението на Джулиън се смени за миг и разбра какво става в главата му: Марк бе говорил за Лос Анджелис като място, където те всички живееха, не място, където живееха всички, освен него. Беше го нарекъл дом.

Изведнъж се разнесе силно бръмчене. Картата на Лос Анджелис на масата бе започнала да вибрира, малка червена точица се движеше върху нея.

— Стърлинг е напуснал къщата си. — Кристина посегна към картата.

— Белинда Бел каза, че разполага с два дни — напомни Джулиън. — Това би могло да означава, че ловът ще започне утре, а би могло да означава и тази вечер, в зависимост от това, как броят. Така или иначе, не можем да разчитаме само на догадките си.

— С Кристина ще го проследим. — Ема изведнъж бе обзета от отчаяно желание да се махне от къщата, да проясни главата си, да бъде далеч от Джулиън.

Марк се намръщи.

— Би трябвало да дойдем с вас…

— Не! — Ема скочи от масата и всички я погледнаха учудено; беше го казала по-рязко, отколкото бе възнамерявала — истината бе, че искаше да говори с Кристина насаме. — Ще трябва да се редуваме. Налага се да следим Стърлинг двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, докато не се случи нещо, и ако отидем заедно, всички ще капнем. Кристина и аз ще бъдем първи, а след известно време ще се сменим с Джулиън и Марк или Даяна.

— Или с мен и Тай — предложи Ливи мило. Очите на Джулиън бяха разтревожени.

— Ема, сигурна ли си…

— Ема е права — обади се Кристина неочаквано. — Най-разумно би било да се редуваме.

„Разумно“. Ема изобщо не помнеше кога за последно тази дума бе използвана за нея.

Джулиън извърна глава, скривайки изражението си.

— Е, добре — заяви най-сетне. — Ти печелиш. Ще отидете само двете. Но се закълни, че ако имате нужда от помощ, ще се обадиш незабавно.

Погледът му се впи в този на Ема. Останалите говореха, обсъждаха как трябвало отново да претърсят библиотеката, да прегледат книги, описващи различни магии, колко дълго щеше да им отнеме да довършат остатъка от превода, дали Малкълм не би могъл да дойде и да им помогне, дали да не си поръчат вампирска пица.

— Хайде, Ема. — Кристина се изправи и прибра картата в джоба на якето си. — Да вървим. Трябва да се преоблечем в бойни дрехи и да настигнем Стърлинг, който отива към магистралата.

Ема кимна и тръгна след нея. Усещаше погледа на Джулиън върху себе си като острие между раменете й.

„Не се обръщай, за да го погледнеш“, заповяда си, ала то бе по-силно от нея; на вратата се обърна и изражението му едва не я сломи.

Той изглеждаше така, както тя се чувстваше. Празна и изцедена до последната си капка кръв. Не беше, защото си тръгваше от момчето, което обичаше, оставяйки хиляда неизречени думи между тях, помисли си тя, макар да правеше именно това. Беше ужасена, че изведнъж бе зейнала пропаст между нея и онзи, който бе най-добрият й приятел, откакто се помнеше. А очевидно и той се боеше от съвсем същото.

 

 

— Извинявай — каза Ема, след като овладя поднеслата кола.

Караха от няколко часа, докато Стърлинг се носеше из града, и ръцете започнаха да я болят от стискане на волана. Кристина въздъхна.

— Ще ми кажеш ли какво те измъчва?

Ема се размърда. Беше с яке, а в колата беше горещо. Имаше чувството, че цялата кожа я сърби.

— Ужасно съжалявам, Тина. Не помислих… не трябваше да те моля да лъжеш заради мен, когато отидох при Средоточието. Не беше честно.

Кристина помълча за миг.

— Щях да го направя. Ако ми беше казала за какво става дума.

Ема усети, че гърлото й се свива.

— Не съм свикнала да се доверявам на другите. Но на теб би трябвало да се доверя. Не знам какво ще правя, когато си тръгнеш. Толкова много ще ми липсваш.

Кристина й се усмихна.

— Ела в Мексико. Виж как вършим нещата там. Можеш да прекараш годината си за пътувания в моя град. — Тя замълча, а после добави: — Прощавам ти, между другото.

Ема усети, че й олеква мъничко.

— Страшно бих искала да посетя Мексико. А и Джулиън би…

Тя не довърши. Естествено, повечето ловци на сенки, които имаха парабатай, ги придружаваха през годината им за пътувания. Ала мисълта за Джулиън й причиняваше болка, остро жегване, като убождане с игла.

— Е, ще ми кажеш ли какво те измъчва? — повтори Кристина.

— Не.

— Окей. Тогава завий наляво по „Ентрада“.

— Сякаш имам свръхестествен GPS — отбеляза Ема. Виждаше как Кристина се мръщи над картата, разтворена върху коленете й.

— Отиваме към Санта Моника. — Кристина прокара пръст по картата. — Качи се на „Седма“.

— Стърлинг е идиот — каза Ема. — Знае, че някой се опитва да го убие. Не би трябвало да обикаля из града.

— Вероятно смята, че в къщата си не е в безопасност — изтъкна Кристина не без основание. — Искам да кажа, нали именно там го хванах.

— Така е — съгласи се Ема, играейки си с една дупчица върху коляното на дънките си. Споменът за Джулиън на плажа, нещата, които й беше казал, се бяха отпечатали от вътрешната страна на клепачите й. Когато настъпеше моментът, щеше да се наложи да ги пропъди и да се съсредоточи върху битката.

— Да не забравяме и за огромните зайци — каза Кристина.

— Какво? — Ема рязко се завърна в настоящето.

— Говоря ти от три минути насам! Къде ти е умът, Ема?

— Спах с Джулиън.

Кристина изписка. А после затисна устата си с ръце и я зяпна така, сякаш Ема току-що й бе съобщила, че на покрива на колата има граната, която всеки миг ще избухне.

— Чу ли какво казах? — попита Ема.

— Да. — Кристина свали ръце от устата си. — Спала си с Джулиън Блекторн.

Ема изпусна шумно дъха си. Да чуе думите си, повторени от друг, й подейства така, сякаш я бяха цапардосали с юмрук.

— Мислех, че няма да ми кажеш какво не е наред — рече Кристина.

— Размислих.

— Защо? — Вземаха завои по улици, покрай които се издигаха палми и редици къщи. Ема знаеше, че шофира прекалено бързо, ала не я беше грижа.

— Ами… бях в океана и той ме извади, и нещата излязоха извън контрол…

— Не — поясни Кристина. — Не защо си го направила. Защо реши да ми кажеш?

— Защото съм ужасна лъжкиня — отвърна Ема. — Ти щеше да се досетиш.

— Може би. А може би не. — Кристина си пое дълбоко дъх. — Предполагам, че трябва да задам истинския въпрос. Обичаш ли го?

Ема не отговори. Не откъсваше очи от прекъснатата жълта линия по средата на пътя. Слънцето беше оранжева огнена топка, клоняща на запад. Кристина бавно изпусна дъха си.

— Обичаш го.

— Не съм казвала такова нещо.

— То е изписано върху лицето ти. Знам как изглежда любовта. — Гласът на Кристина беше тъжен.

— Не ме съжалявай, Тина. Моля те.

— Просто се страхувам за теб. Законът е категоричен, а наказанията са толкова сурови.

— Е, това няма значение. — В гласа на Ема имаше горчиви нотки. — Той не ме обича. А да бъдеш нещастно влюбен в своя парабатай не е незаконно, така че няма за какво да се тревожиш.

— Той какво? — Кристина звучеше слисана.

— Не ме обича. Беше съвсем ясен.

Кристина отвори уста и отново я затвори.

— Предполагам, би трябвало да съм поласкана, че се учудваш — добави Ема.

— Не знам какво да кажа. — Кристина сложи ръка на сърцето си. — Има неща, които се казват обикновено в подобни ситуации. Ако беше всеки друг, освен Джулиън, сега щях да те уверявам какъв щастливец е, че някой толкова храбър и умен като теб е влюбен в него. Бих планирала заедно с теб как да накараме едно толкова глупаво момче да осъзнае нещо толкова очевидно. Само че става дума за Джулиън и то е незаконно, и ти не бива да правиш нищо повече, Ема. Обещай ми.

— Той не ме желае по този начин. Така че то няма значение. Просто… — Тя не довърши. Не знаеше какво повече да каже, нито как да го изрече. За нея никога нямаше да има друг Джулиън.

„Недей да мислиш така. Само защото не можеш да си представиш как обикваш другиго, не означава, че то няма да се случи.“ Ала този път мекият вътрешен глас на баща й не й вдъхна увереност.

— Просто не разбирам защо да е незаконно — довърши, макар че не това бе възнамерявала да каже. — Няма никакъв смисъл. С Джулиън от години правим всичко заедно, живеем и замалко не умряхме един за друг. Как би могло да има някой по-добър за мен от него? Някой по-добър… — Тя отново млъкна.

— Ема, моля те, недей да мислиш по този начин. Няма значение защо е незаконно. Има значение единствено, че е.

— Лошият закон не е никакъв закон — възрази Ема и като зави рязко, се качи на булевард „Пико“. Той минаваше през почти целия Лос Анджелис и понякога бе елегантен, друг път — съмнителен, понякога — опасен, друг път — изоставен и дори — индустриален. В тази част, между магистралата и океана, той беше пълен с малки заведения и ресторанти.

— Това мото не е послужило добре на семейство Блекторн — промълви Кристина и Ема тъкмо се канеше да я попита какво има предвид, когато тя се изпъна в седалката. — Ето го — заяви и посочи. — Стърлинг е тук. Току-що го видях да влиза в онази сграда.

От южната част на булеварда имаше ниска кафява сграда без прозорци, с една-единствена врата и знак, на който пишеше: „ЗАБРАНЕНО ЗА ЛИЦА ПОД ДВАЙСЕТ И ЕДНА ГОДИНИ“.

— Изглежда гостоприемно — отбеляза Ема и паркира.

Двете слязоха от колата и отидоха да извадят оръжията си. Вече си бяха сложили руни за магически прах и малкото минувачи (в Лос Анджелис почти никой не вървеше пеша и макар че наоколо бе пълно с коли, имаше съвсем малко хора) гледаха през тях, сякаш бяха прозрачни. Едно момиче с яркозелена коса хвърли поглед към Ема за миг, докато минаваше покрай нея, но не спря.

— Права си — заяви Ема, докато си слагаха серафимските ками; всяка от тях имаше мъничка кука, благодарение на която оръжието можеше да се закачи за колана и да се откачи само с едно движение. — За Джулиън. Знам, че си права.

Кристина я прегърна с една ръка.

— А ти ще постъпиш правилно. Знам, че ще го направиш.

Ема оглеждаше сградата, търсейки входове. Не се виждаха прозорци, ала една тясна уличка минаваше зад бара, скрита отчасти от избуялата трева. Махна натам и двете с Кристина се промъкнаха безшумно през ниската прашна растителност, която оцеляваше едва-едва в мръсния въздух.

Слънцето залязваше и уличката зад бара тънеше в мрак. Редица контейнери за боклук, закрепени с вериги един за друг, бяха подпрени под закован прозорец.

— Мога да сваля решетките, ако се покатеря ей там — прошепна Ема, посочвайки контейнерите.

— Добре, но почакай малко. — Кристина извади стилито си. — Руни.

Руните на Кристина бяха внимателни, прецизни и красиви. Ема усети как мощта на руната за сила я разтърси като ефекта от голяма доза кофеин. Не беше същото като от тези на Джулиън — от тях й се струваше, че силата му потича по вените й, удвоявайки нейната.

Кристина се обърна и свали якето си, оголвайки рамене, след което й подаде стилито си и Ема се залови да рисува — две застъпващи се руни за безшумност, за сигурен удар, за гъвкавост.

— Моля те, не си мисли, че съм сърдита — каза Кристина, обърната към стената. — Безпокоя се за теб, това е всичко. Ти си толкова силна, Ема. Силна си до мозъка на костите. Хората успяват да преживеят мъката, когато сърцето им бъде разбито, а ти си достатъчно силна, за да го направиш неведнъж. Ала Джулиън не е някой, който е в състояние да се докосне единствено до сърцето ти. Той може да докосне душата ти. А има разлика между това, да разбият сърцето ти, и това, душата ти да се пръсне на парченца.

Стилито в ръката на Ема потрепери.

— Мислех, че Ангелът има план.

— Така е. Но моля те, не го обиквай, Ема. — Гласът на Кристина се прекърши. — Моля те.

Нещо бе заседнало в гърлото на Ема, когато отговори:

— Кой разби твоето сърце?

Кристина се обърна към нея и облече якето си. Кафявите й очи бяха сериозни.

— Ти ми каза тайна, така че и аз ще направя същото. Бях влюбена в Диего и вярвах, че и той е влюбен в мен. Ала всичко беше лъжа. Вярвах, че брат му е най-добрият ми приятел, но и това се оказа лъжа. Ето защо избягах. Защо дойдох тук. — Тя извърна поглед. — Изгубих и двамата. Най-добрия си приятел и най-голямата си любов, в един и същи ден. Тогава ми беше трудно да повярвам, че Разиел има план.

Най-добрия ми приятел и най-голямата ми любов.

Кристина взе стилито и го прибра в колана си.

— Не аз съм силната, Тина. А ти.

Кристина й се усмихна и протегна ръка.

— Върви.

Ема улови ръката й и се оттласна от нея. Стъпи върху контейнерите и веригата издрънча под ботушите й. Тя сграбчи решетките на прозорците и дръпна, наслаждавайки се на начина, по който металът се впи в дланите й. Решетката се изтръгна от меката мазилка сред дъжд от камъчета. Ема я подаде на Кристина, която я метна върху тревата, след което улови ръката, която Ема й протягаше, и миг по-късно двете вече надничаха през изцапания прозорец в една потънала в мръсотия кухня. Вода течеше в масивен метален умивалник, пълен с чаши.

Ема вдигна крак, готова да строши стъклото със стоманения връх на ботуша си, ала Кристина я улови за рамото.

— Почакай. — Тя се наведе и стисна рамката на прозореца. Руната за сила на шията й се напрегна и засия, когато тя изтръгна изгнилата рамка и я пусна върху пластмасовите контейнери под тях. — Така е по-тихо — обясни.

Ема се усмихна широко и се провря през прозореца, приземявайки се върху касетка, пълна с бутилки водка. Тя скочи и Кристина я последва. Ботушите й едва бяха докоснали пода, когато вратата на кухнята се отвори и нисък мъж с барманска престилка и щръкнала синя коса прекрачи прага. Сепнат вик се изтръгна от него при вида на двете момичета.

„Страхотно — помисли си Ема. — Притежава Зрението.“

— Здрасти — каза тя. — Ние сме от Здравното министерство. Знаете ли, че в тези диспенсъри не е останал никакъв антибактериален сапун?

Барманът изобщо не изглеждаше впечатлен. Очите му се преместиха от Ема към Кристина и накрая към отворения прозорец.

— Какво, по дяволите, правите тук, кучки такива? Проникнали сте с взлом. Ще извикам…

Ема грабна една дървена лъжица от дъската за отцеждане и я метна. Тя цапардоса бармана по главата с тих звук и той се свлече на пода. Ема се приближи и провери пулса му — беше равномерен.

— Мразя да ме наричат кучка — обясни на Кристина.

Кристина мина покрай нея и отвори вратата, надничайки навън, докато Ема издърпваше бармана в един ъгъл и внимателно го бутна зад купчината касетки с бутилки. Кристина сбърчи нос.

— Гадост.

Ема пусна краката на бармана, които издумкаха върху пода.

— Какво? Нещо ужасно ли се случва там?

— Не, просто това е наистина отвратителен бар — отвърна Кристина. — Защо някой би дошъл да пие тук?

Ема се присъедини към нея до вратата и двете надникнаха навън.

— Баровете в Мексико са много по-хубави — каза Кристина. — Според мен някой е повърнал в онзи ъгъл.

Тя посочи. Ема не погледна натам, но й повярва. Светлината в бара не беше просто приглушена, а направо оскъдна. Циментовият под беше осеян с угарки. Имаше поцинкован барплот, а зад него — огледало, върху което с маркер бяха надраскани цените на различни напитки. Мъже във вълнени ризи и дънки се бяха скупчили около билярдна маса с опърпан филц. Други стояха край бара и пиеха мълчаливо. Мястото миришеше на вкиснала стара бира и цигарен дим.

Прегърбен, в далечния край на бара стоеше мъж с познато сако на тънко райе. Стърлинг.

— Ето го — каза Ема.

— Проследяващата руна не лъже.

Кристина се мушна под ръката й и пристъпи в стаята. Ема я последва. Усети лекия натиск върху кожата си, който съпровождаше погледите на голям брой мундански очи, ала магическият прах издържа. Барманът вдигна глава, когато вратата на кухнята се затвори, вероятно търсейки колегата си, но когато не видя нищо, отново се залови да бърше чаши.

Докато Ема и Кристина се приближаваха, върху лицето на Стърлинг пробяга необикновено изражение. Смесица от шок, последван от отчаяние, последван от нещо като развеселеност. На плота пред него имаше чаша, пълна до половината със златиста течност; той я грабна и я довърши на един дъх. Когато тресна чашата на бара, очите му искряха.

— Нефилими — изръмжа той.

Барманът го погледна изненадано. Няколко от другите посетители се размърдаха неспокойно на столовете си.

— Точно така — каза Стърлинг. — Те си мислят, че съм луд. — Той махна към останалите в бара. — Говоря на въздуха. Ала вас, вас изобщо не ви е грижа. Тук сте, за да ме измъчвате.

Той се изправи, олюлявайки се.

— Леле — подхвърли Ема. — Ти си пиян.

Стърлинг направи жест, сякаш стреля с пистолет по нея.

— Много си наблюдателна, русокоске.

— Мой човек! — Барманът тресна една чаша върху плота. — Ако ще си говориш сам, върви навън. Разваляш атмосферата.

— Това място има атмосфера? — учуди се Ема.

— Ема, съсредоточи се — каза Кристина и се обърна към Стърлинг. — Не сме тук, за да те измъчваме. А за да ти помогнем. Непрекъснато ти го повтаряме.

— Повтаряйте си го на себе си — изсъска той и метна пачка банкноти на плота. — Чао, Джими — подхвърли към бармана. — До никога.

След това се отправи към вратата и я бутна. Ема и Кристина се втурнаха след него.

Ема се радваше, че отново е навън. Стърлинг вече бързаше надолу по улицата, навел глава. Слънцето беше залязло и уличните лампи бяха запалени, изпълвайки въздуха с бяло сияние. По булеварда фучаха коли.

Стърлинг се движеше наистина бързо. Кристина извика след него, но той не се обърна, просто се прегърби в сакото си и ускори крачка. Внезапно зави наляво и изчезна между две сгради.

Ема изруга под носа си и се затича. Вълнение опари вените й. Обичаше бягането, обичаше начина, по който то изличаваше всяка мисъл от главата й и я караше да забрави всичко, освен дъха, нахлуващ и изскачащ от дробовете й.

Вляво от себе си видя началото на задна уличка — беше доста широка и покрай нея се издигаха редица блокове с евтини циментови балкони. Сива отводнителна тръба минаваше по средата.

Джипът на Стърлинг беше паркиран насред уличката; самият той се бе облегнал на вратата откъм шофьорското място и се мъчеше да я отвори. Ема се метна на гърба му и го издърпа от колата. Стърлинг се обърна, препъна се и падна на земята.

— По дяволите! — изруга, надигайки се на колене. — Нали уж бяхте дошли, за да ми помогнете.

— В най-общия смисъл на думата — отвърна Ема. — Защото това ни е работата. Ала никой не ме нарича „русокоске“, без да се раздели с капачките на коленете си.

— Ема — обади се Кристина предупредително.

— Ставай. — Ема му протегна ръка. — Идваш с нас. Но наречеш ли ме още веднъж „русокоске“, ще ти изтръгна коленете и ще ги превърна в миниатюрни джанти, ясно?

— Стига си му викала, Ема — отново се намеси Кристина. — Каспър… господин Стърлинг, налага се да останем с вас, окей? Знаем, че ви грози опасност, и искаме да ви помогнем.

— Ако искате да ми помогнете, ще се разкарате от тук — изкрещя Стърлинг. — Трябва да бъда оставен сам.

— За да свършиш удавен и изгорен, с изстъргани пръстови отпечатъци и тяло, надраскано с руни? — каза Ема. — Това ли искаш?

Стърлинг я зяпна.

— Какво?

— Ема! — Кристина гледаше нагоре — по покрива се промъкваше силует. Мъж в тъмни дрехи, опасна, позната сянка.

Сърцето на Ема задумка в гърдите й.

— Ставай! — Тя сграбчи ръката на Стърлинг и го издърпа на крака. Той се олюля и се отпусна върху нея със зяпнала уста, докато тъмната фигура на покрива скочи върху един балкон. Сега вече Ема можеше да го види по-добре: мъж, облечен в черно, с тъмна качулка, която криеше лицето му.

В дясната си ръка държеше арбалет. Вдигна го и Ема блъсна Стърлинг толкова силно, че едва не го събори.

— Бягай! — изкрещя тя.

Стърлинг не помръдна. Беше се втренчил в черната фигура, а по лицето му се четеше пълно изумление.

Нещо профуча покрай ухото на Ема — стрела от арбалет. Изострените й сетива доловиха тихото щракване, с което Кристина отвори ножа си, както и свистенето му, когато полетя във въздуха. Чу как мъжът в черно извика и арбалетът изпадна от ръката му. Оръжието тупна на земята, последвано миг по-късно от собственика си, който се приземи с глух звук върху гърба на Стърлинг.

Стърлинг се просна на улицата. Мъжът в черно приклекна над него, вдигнал ръка, в която блещукаше нещо сребристо. Нож. Острието се спусна надолу…

И Кристина връхлетя отгоре му, събаряйки го странично. Стърлинг се изправи с усилие и хукна към колата си. Хвърли се зад волана, борейки се за въздух. Ема се втурна след него, ала колата вече набираше скорост, отдалечавайки се по уличката.

Обърна се тъкмо когато мъжът в черно скочи на крака. Ема се озова отгоре му за броени секунди, приковавайки го към изпоцапаната стена на блока.

Мъжът опита да се отскубне, но Ема го беше стиснала за предницата на суитшърта.

— Ти простреля Джулиън. Би трябвало да те убия на място.

— Ема. — Кристина се бе изправила, приковала поглед в мъжа в черно. — Нека първо разберем кой е.

Ема сграбчи качулката му със свободната си ръка и я дръпна, разкривайки…

Момче. Не мъж, помисли си тя слисано, а определено момче, навярно само с година по-голямо от нея, с разчорлена тъмна коса. Беше стиснало челюст, а черните му очи хвърляха гневни искри.

Кристина ахна.

— Dios mio, no puedo creer que eres tu!^[1]

— Какво? — попита Ема, местейки поглед между момчето и Кристина. — Какво става?

— Ема. — Кристина изглеждаше потресена, сякаш някой бе изкарал въздуха от гърдите й.

— Това е Диего. Диего Росио Росалес, запознай се с Ема Карстерс.

 

 

Въздухът извън Института беше свеж и ободряващ, пропит с дъх на калифорнийски пелин и сол. Ниската песен на цикадите приглуши звука, с който Даяна затръшна вратата на пикапа. Тя го заобиколи и спря, видяла Джулиън да седи на стъпалата.

— Джулс. Какво правиш тук?

— Бих могъл да те попитам същото — отвърна той. — Отиваш ли някъде? Отново?

Даяна прибра косата зад ушите си, ала няколко къдрици й се изплъзнаха, уловени от усилващия се вятър. Носеше тъмни дрехи, не бойно облекло, а черни дънки, както и ръкавици и ботуши.

— Трябва да вървя.

Джулиън слезе едно стъпало надолу.

— Колко дълго ще отсъстваш?

— Не знам.

— Значи, да не разчитаме на теб. — Тежестта в гърдите на Джулиън му се струваше повече, отколкото бе в състояние да понесе. Искаше му се да избухне, да изрита нещо. Искаше Ема, за да поговори с нея и тя да му вдъхне увереност. Само че не можеше да мисли за Ема.

— Ако щеш, вярвай — заяви Даяна, — но правя най-доброто за вас.

Джулиън сведе очи към ръцете си. Гривната от морско стъкло проблясваше около китката му. Спомни си как блещукаше под водата предишната нощ, докато плуваше към Ема.

— Какво искаш да им кажа? Ако ме попитат къде си.

— Измисли нещо — отвърна Даяна. — Бива те в това.

В гърдите му се надигна гняв — ако беше добър лъжец, то бе, защото никога не бе имал друг избор.

— Знам някои неща за теб — каза той. — Знам, че си заминала за годината си в чужбина, отишла си в Тайланд и си се върнала едва когато баща ти е починал.

Даяна застина с ръка върху вратата на пикапа.

— Да не би да си ме разследвал, Джулиън?

— Знам някои неща, защото се налага да ги знам. Трябва да бъда внимателен.

Даяна отвори вратата.

— Дойдох тук — тихо каза тя, — знаейки, че не е добра идея. Знаейки, че да се привържа към вас, означава да се свържа със съдба извън моя контрол. Направих го, защото видях колко много държите един на друг, ти и братята и сестрите ти, и то означаваше нещо за мен. Опитай се да го повярваш, Джулиън.

— Знам, че си наясно с отношенията между братя и сестри — каза Джулиън. — Някога самата ти си имала брат. Той е загинал в Тайланд и ти никога не говориш за него.

Даяна се качи в колата и затръшна вратата, ала прозорецът остана отворен.

— Не ти дължа никакви отговори, Джулиън. Ще се върна възможно най-скоро.

— Няма значение. — Внезапно Джулиън се почувства неимоверно изморен. — Те и без това няма да попитат за теб. Не очакват да бъдеш наблизо.

Видя как Даяна закри лицето си с ръце. Миг по-късно пикапът запали. Светлина обля предната част на Института и огря песъчливата трева, докато колата се спускаше по хълма. Джулиън дълго остана на мястото си. Достатъчно дълго, че слънцето да залезе напълно и последните му отблясъци да угаснат зад възвишенията. Достатъчно дълго, че той най-сетне да се обърне, за да си влезе, изпъвайки рамене. Приготвяйки се.

И точно в този миг чу шума. Обърна се рязко и ги видя: огромна тълпа, задаваща се по пътя към Института.