Касандра Клеър
Лейди Полунощ (27)

26.
Серафими

„Парабатайското проклятие. Клейвът никога няма да допусне да научиш… Забранено е…“ Думите на Малкълм отекваха в главата на Ема, докато се връщаше в нощта навън, следвайки останалите по влажните коридори на Средоточието. Двамата с Джулиън нарочно вървяха на разстояние един от друг. Изтощението и болката забавяха стъпките й. Прибран в ножницата си, Кортана пулсираше от енергия и Ема се зачуди дали не бе погълнал магия от Малкълм.

Не искаше обаче да мисли за Малкълм, за червените пипала на кръвта му, разстилащи се в тъмна вода като развети знамена.

Не искаше да мисли за нещата, които й беше наприказвал.

Тя последна излезе от пещерата, прекрачвайки в мрака на външния свят. Тай, Ливи и Дру седяха на земята. Тави беше в ръцете на Ливи, сънен, но буден. Кийрън стоеше настрани от тях с мрачно изражение, което се разведри само малко, когато Марк се показа от пещерата.

— Как е Тави? Всичко наред ли е? — Джулиън се приближи до братята и сестрите си. Дру скочи и го прегърна с всичка сила, а после ахна и посочи нещо.

Оглушителен стържещ звук отекна във въздуха. Дупката в хълма изчезваше зад тях като зарастваща рана. Даяна се втурна натам, сякаш би могла да го спре, ала скалата се затвори и тя едва успя да отдръпне ръката си навреме, за да не бъде смачкана.

— Не можеш да го спреш — каза Кийрън. — Входът и пътят вътре бяха направени от Малкълм. В хълма няма естествени тунели и пещери. Сега, когато Малкълм е мъртъв, магиите му престават да действат. Възможно е да има друг начин да се проникне вътре, от някое друго Средоточие, ала тази врата вече няма да се отвори.

— Откъде разбра, че е мъртъв? — попита Ема.

— Светлините в града под нас — отвърна Кийрън. — Дошъл е… не знам каква е мунданската дума…

— Токът — обясни Марк. — Токът е дошъл, а тъй като беше спрял заради магията на Малкълм… ами, да.

— Това означава ли, че и телефоните ни работят? — зачуди се Тай.

— Ще проверя. — Джулиън се отдръпна, допрял телефона до ухото си. На Ема й се стори, че го чува да изрича името на чичо Артър, но не беше сигурна, а той се отдалечи, преди тя да чуе още нещо.

Диего и Кристина се бяха присъединили към Ливи, Тай и Дру. Кристина се навеждаше към Тави, а Диего беше пъхнал ръка във вътрешния джоб на якето си. Ема се приближи до тях и видя, че Диего бе извадил плоско сребристо шише.

— Нали не се каниш да му дадеш алкохол? — попита тя. — Малко е мъничък за това.

Диего направи физиономия.

— Питие за енергия. Приготвено от Мълчаливите братя. Възможно е да неутрализира онова, с което Малкълм го е приспал.

Ливи взе бутилката от Диего, опита съдържанието й и като кимна, изсипа няколко капки от течността в устата на малкия си брат. Докато Тави преглъщаше благодарно, Ема коленичи и го погали по бузката.

— Здравей, миличък. Добре ли си?

Той й се усмихна, примигвайки. Приличаше на Джулиън, когато двамата с Ема бяха деца. Преди светът да го промени. Най-добрият ми приятел и най-голямата ми любов.

Мислите й се насочиха към Малкълм. Парабатайското проклятие. Със свито от болка сърце тя целуна меката бузка на Тави, а когато се изправи, видя, че Кристина бе зад нея.

— Лявата ти ръка — меко каза тя и я отведе настрани. — Ще я протегнеш ли?

Ема се подчини и видя, че кожата на дланта и китката й бе почервеняла и покрита с мехури, сякаш бе изгорена.

Кристина поклати глава и извади стилито от джоба си.

— За няколко минути там вътре, докато ти беше зад стената, която Малкълм направи, си помислих, че никога няма да излезеш жива.

Ема отпусна глава на рамото й.

— Съжалявам.

— Знам. — Кристина пъргаво нави ръкава й. — Нуждаеш се от целителни руни.

Ема се облегна на приятелката си, докато стилито се плъзгаше по кожата й, черпейки утеха от присъствието й.

— Странно бе да бъда затворена с Малкълм. Той като че ли най-много от всичко искаше да ми разкаже за Анабел. И работата е там, че… дожаля ми за него.

— Не е странно — отвърна Кристина. — Случилото се с тях е ужасно. Нито той, нито Анабел са направили нещо лошо. Да видиш някого, когото обичаш, наказан толкова жестоко, измъчван… да мислиш, че те е изоставил, само за да откриеш, че всъщност ти си го изоставил… — Тя потрепери.

— Не се бях замисляла за това по този начин — каза Ема. — Смяташ ли, че се е чувствал виновен?

— Сигурна съм, че е така. Всеки би се чувствал виновен.

Ема се замисли за Анабел и усети как я пронизва болка.

Тя бе съвършено невинна, жертва във всичко това. Можеше само да се надява, че изобщо не бе разбрала какво става. Че не бе почувствала опитите на Малкълм да я съживи.

— Казах му, че с нищо не е по-добър от Клейва, и той сякаш се изненада.

— Никой никога не е злодеят в собствената си история. — Кристина я пусна, проверявайки целителната си руна.

Болката в ръката на Ема вече бе започнала да отслабва. Тя знаеше, че Джулиън вероятно щеше да я излекува по-бързо, ала след онова, което се бе случило с руната за издръжливост, не смееше да получи руна от него пред всички.

Джулиън. Виждаше го над рамото на Кристина, застанал близо до колата. Държеше телефона до ухото си, но след малко докосна екрана и го прибра в джоба си.

— Е, има ли сигнал? — попита Тай. — На кого се обади?

— Пица — отвърна Джулиън.

Всички го зяпнаха. Също като тях, и той беше мръсен, на бузата му имаше дълга драскотина, косата му беше разчорлена. На лунната светлина очите му имаха цвета на подземна река.

— Помислих си, че сигурно всички сме гладни — обясни той с измамливата мекота, която, знаеше Ема, означаваше, че това, което се случва на повърхността, не съответства на онова, което се разиграва в главата му. — Трябва да вървим. Рухването на Средоточието означава, че Клейвът ще види черна магия да струи от това място на картата си. Когато се приберем, едва ли ще бъдем сами.

 

 

Всички се разбързаха: Ливи се настани на задната седалка на тойотата с Октавиан в скута си; Даяна заведе Кристина и Диего в пикапа, който беше скрила сред храстите. Кийрън предложи Уиндспиър на Марк, но той отказа.

— Искам да се прибера заедно с братята и сестрите ми — каза той простичко.

Джулиън се обърна към Кийрън. Очите на елфа бяха безизразни, непроницаеми. На Джулиън му се искаше да види онова, което брат му беше обичал: един Кийрън, който се бе държал топло с Марк или пък мило. Щеше му се да може да благодари на Кийрън, задето не бе оставил Марк съвсем сам в Дивия лов.

Щеше му се в сърцето му да нямаше толкова омраза.

— Не е нужно да се връщаш с нас — каза той. — Повече не се нуждаем от помощта ти.

— Няма да си тръгна, докато не се уверя, че Марк е в безопасност.

Джулиън сви рамене.

— Както искаш. Когато се върнем, не влизай в Института, докато не ти кажем. Ще си навлечем неприятности само заради това, че сме се били заедно.

Устата на Кийрън загрубя.

— Без мен тази нощ щяхте да бъдете победени.

— Вероятно — отвърна Джулиън. — Ще си спомня да ти бъда благодарен всеки път щом видя белезите по гърба на Ема.

Кийрън потръпна, а Джулиън се обърна и се отправи към колата. Даяна се изпречи пред него и вдигна ръка. Беше увита в плътен шал, а лицето й бе опръскано с кръв, като светли лунички.

— Много е възможно Клейвът да ви очаква — започна тя направо. — Ако искаш, ще поема вината за всичко и ще се оставя на тяхната милост.

Джулиън я изгледа продължително. Толкова отдавна живееше според железни правила. Защитавай Тави, защитавай Ливи и Тай, защитавай Дру. Защитавай Ема. Наскоро бе добавил още нещо — щеше да защитава Марк, защото той се бе завърнал, и Кристина, защото Ема я обичаше.

Беше обич, която малко други хора можеха да разберат. Абсолютна и всепоглъщаща, и понякога жестока. Той би унищожил цял град, ако смяташе, че този град представлява заплаха за семейството му.

Когато си на дванайсет години и си единственото, което дели семейството ти от пълно унищожение, не се научаваш на умереност.

Замисли се, с цялата безпристрастност, на която беше способен, какво би станало, ако Даяна се опита да поеме вината, заигра се с тази мисъл… и я отхвърли.

— Не. И не го правя, за да съм добър. Не смятам, че ще се получи.

— Джулиън…

— Ти криеш нещо. Ангелът ми е свидетел, че все още криеш нещо, някаква причина, поради която не искаш да поемеш Института. Нещо, което не искаш да кажеш. Бива те в пазенето на тайни, но не и в лъжите. Те няма да ти повярват. Но ще повярват на мен.

— Значи, вече знаеш какво ще им кажеш? — Тъмните очи на Даяна се разшириха.

Джулиън не отговори.

Тя въздъхна и се загърна в шала си.

— Ама и ти си един, Джулиън Блекторн.

— Ще го приема като комплимент — заяви той, макар да се съмняваше, че бе такъв.

— Знаеше ли, че ще бъда тук тази вечер? — попита Даяна. — Мислеше ли, че заговорнича с Малкълм?

— Не смятах, че е вероятно — отвърна Джулиън. — Но пък аз никому не вярвам изцяло.

— Не е така. — Даяна погледна към Марк, който тъкмо помагаше на Ема да се качи на мястото зад водача. Русата й коса се развяваше и сякаш пръскаше искри на звездната светлина. Даяна отново се обърна към Джулиън. — Най-добре се прибирай. Аз ще изчезна до утре.

— Ще им кажа, че не си знаела нищо. Учениците непрекъснато лъжат учителите си. А и ти дори не живееш с нас. — Джулиън чу как тойотата запали. Останалите го чакаха. — Значи, ще оставиш Диего и Кристина и ще си отидеш вкъщи?

— Ще отида някъде — отвърна Даяна.

Джулиън се отправи към колата, но после спря и отново се обърна към нея.

— Съжаляваш ли понякога? Че реши да ни обучаваш? Не беше длъжна да го правиш.

Вятърът развя тъмната й коса около лицето й.

— Не. Аз съм тази, която съм, защото бях част от семейството ви. Никога не го забравяй, Джулс. Изборите, които правим, ни правят това, което сме.

 

 

Пътуването обратно премина в мълчание, всички бяха изтощени. Притихнал на мястото до шофьора, Тай се взираше през прозореца. Дру се бе свила на кълбо. Тави беше полузаспал, отпуснал глава върху рамото на Ливия. Ема се бе облегнала тежко на задния прозорец, стиснала Кортана, със затворени очи и лице, обрамчено от влажни руси кичури. Марк се бе сместил до нея.

На Джулиън му се искаше да посегне към Ема, да пъхне ръка в нейната, ала не смееше. Не и пред останалите. Не можа да се сдържи обаче да се пресегне от мястото на шофьора и да докосне ръката на Тави, за да се увери, че малкото му момченце все още е живо, все още е добре.

Те всички бяха живи и това бе почти чудо. На Джулиън му се струваше, че всеки нерв в тялото му бе изтеглен от кожата му. Представяше си нервните си окончания оголени, като сензори, реагиращи на присъствието на семейството му около него. Спомни си думите на Даяна: „Ще трябва да ги оставиш“.

Знаеше, че е така. Един ден щеше да се наложи да разтвори ръце и да остави братята и сестрите си да поемат сами в света, свят, който щеше да ги пореже, да ги насини, да ги събори на земята и да не им помогне да се изправят на крака. Някой ден щеше да му се наложи да го направи.

Ала още не. Все още не.

— Тай — тихо каза той, така че другите на задната седалка да не го чуят.

— Да? — Тай го погледна. Сенките под очите му бяха толкова сиви, колкото и ирисите му.

— Ти беше прав. Аз сгреших.

— Така ли? — Тай звучеше учудено. — За какво?

— За това, че дойде с нас. Би се добре… невероятно всъщност. Ако не беше дошъл… — Гърлото му се сви. Отне му миг, докато отново успее да проговори. — Благодарен съм ти. И освен това съжалявам. Трябваше да те послушам. Прав беше за това, което си в състояние да направиш.

— Благодаря — отвърна Тай. — Задето ми се извини.

Той се умълча, което, предположи Джулиън, означаваше, че разговорът е приключил, ала няколко секунди по-късно Тай се приведе към него и допря глава до рамото му… приятелски жест, сякаш беше Чърч, който иска да го погалят. Джулиън вдигна ръка, за да разроши косата му, и почти се усмихна.

Беглата му усмивка бързо се стопи, когато спряха пред Института. Той грееше като коледна елха. Когато тръгнаха, бе потънал в мрак, ала докато слизаха от колата, Джулиън зърна едва-едва забележимо блещукане във въздуха.

Двамата с Ема се спогледаха. Блещукане във въздуха означаваше Портал, а Порталът означаваше Клейвът.

Пикапът на Даяна спря, колкото да остави Диего и Кристина, и си тръгна. Останалите вече бяха слезли от тойотата: някои от тях примигваха, полузаспали (Дру, Марк), други имаха леко подозрителен вид (Тай), а някои изглеждаха притеснени (Ливи, която стискаше здраво Тави). На Джулиън му се стори, че вижда в далечината бледите очертания на Уиндспиър.

Поеха заедно по стъпалата на Института. Когато се изкачиха, Джулиън се поколеба с ръка на вратата.

От другата страна би могло да ги очаква всичко: от целия Съвет до няколко дузини воини на Клейва. Джулиън знаеше, че вече няма как да скрият Марк. Знаеше какъв беше планът му. Знаеше, че се крепи, като милион ангели, върху главата на игла. Шансът, обстоятелствата и решимостта го крепяха.

Погледна към Ема и видя, че и тя го гледа. Въпреки че умореното й изцапано лице не се усмихна, в очите й имаше увереност и упование в него.

Беше пропуснал нещо, помисли си Джулиън. Шанс, обстоятелства, решимост… и вяра. Той отвори вратата.

Светлината в преддверието беше ослепително ярка. И двата полилея грееха, а галерията на горния етаж бе осветена от редица факли, които семейството почти никога не използваше. Светлина струеше и изпод вратата на светилището.

В средата на помещението бе застанал Магнус Бейн, ослепителен в сакото и панталона си от брокат и десетките пръстени по ръцете. До него стоеше Клеъри Феърчайлд, облечена в нежна зелена рокля и вдигнала тъмночервената си коса в небрежен кок.

Докато Джулиън и останалите нахълтваха в стаята, Магнус повдигна вежди.

— Виж ти, виж ти. Май трябва да заколим угоеното теле. Блудните синове се завърнаха.

Клеъри сложи ръка на устата си.

— Ема, Джулиън… — Тя пребледня. — Марк? Марк Блекторн?

Марк не каза нищо. Никой от тях не го направи. Джулиън си даде сметка, че несъзнателно бяха наобиколили Марк, за да го защитят. Дори Диего, опръскан с кръв и намръщен, бе там.

Марк стоеше, без да помръдва; разчорлената му руса коса приличаше на ореол около главата му, заострените му уши и разноцветните очи се виждаха съвсем ясно на ярката светлина.

Магнус го изгледа продължително, след което вдигна глава към втория етаж и се провикна:

— Джейс! Ела тук!

Клеъри понечи да пристъпи към тях, ала Магнус я дръпна лекичко назад. Тя се мръщеше.

— Добре ли си? — попита тя Ема, ала очевидно имаше предвид всички тях. — Някой пострада ли?

Преди който и да било да успее да отговори, откъм горния етаж се разнесе шум и на върха на стълбището се появи висока фигура. Джейс.

Джулиън за първи път бе срещнал прочутия Джейс Херондейл, когато беше на дванайсет, а Джейс — на седемнайсет години. Също дванайсетгодишна, Ема дори не се бе опитала да скрие от света, че според нея Джейс е най-привлекателният и невероятен човек, украсявал планетата с присъствието си.

Джулиън не беше съгласен… Не че някой го беше питал.

Джейс слезе по стъпалата с походка, която накара Джулиън да се зачуди дали не си мисли, че зад себе си има великолепен шлейф — вървеше бавно и решително, сякаш прекрасно осъзнаваше, че е център на вниманието.

Или просто бе свикнал да го зяпат. В един момент Ема беше престанала да го превъзнася, ала сред ловците на сенки като цяло той все минаваше за извънредно красив. Косата му имаше поразителен цвят на злато, досущ като очите му. И той, както Магнус и Клеъри, изглеждаше така, сякаш идва от парти: носеше виненочервен блейзър и от него се излъчваше усещане за нехайна елегантност. Когато стигна до най-долното стъпало, погледна към Джулиън, изцапан с кръв и мръсотия, а после и към останалите, също толкова одърпани и мръсни.

— Е, или сте се били със силите на злото, или идвате от някое много по-необуздано парти от нашето. Здравейте, семейство Блекторн.

Ливи въздъхна. Гледаше го така, както го беше гледала Ема, когато бе на дванайсет. Дру, вярна на увлечението си по Диего, се намръщи.

— Какво правите тук? — попита Джулиън, макар да знаеше отговора. Все пак за предпочитане бе да създадеш впечатлението, че си изненадан. Хората вярват на отговорите ти повече, когато смятат, че не са предварително намислени.

— Тъмна магия — каза Магнус. — Видяхме го на картата. При Средоточието. — Той погледна към Ема. — Мислех си, че е вероятно да направиш нещо с информацията, която ти дадох. Когато става дума за лей-линии, ключът винаги се крие в Средоточието.

— Защо тогава не отидохте там? — попита Ема.

— Магнус го провери с магия — обясни Клеъри. — Там нямаше нищо, освен развалини, така че дойдохме тук.

— От годежното парти на сестра ми, ако трябва да сме точни — вметна Джейс. — Имаше свободна консумация на алкохол.

— О! — По лицето на Ема пробяга щастливо изражение. — Изабел се жени за Саймън?

Според Джулиън никога не се бе раждало момиче, което да може да се сравнява с Ема, но когато се усмихна, Клеъри беше много хубава. Цялото й лице грейна. Всъщност по това двете с Ема си приличаха.

— Аха — отвърна тя. — Той е ужасно щастлив.

— Да, браво на тях. — Джейс се облегна на парапета. — Както и да е, бяхме на тържеството, когато Магнус получи съобщение за некромантска магия близо до Лосанджелиския институт. Опита да се свърже с Малкълм, но не успя, така че ние четиримата се измъкнахме. Което беше огромна загуба за партито, мен ако питате, защото аз щях да вдигна тържествената наздравица и тя щеше да е невероятна. Саймън никога вече нямаше да е в състояние да си покаже носа пред хората.

— Което едва ли е смисълът на годежните наздравици, Джейс — изтъкна Клеъри, без да откъсва тревожен поглед от Диего… който наистина бе ужасно блед.

— Четиримата? — Ема се огледа наоколо. — И Алек ли е тук?

Магнус отвори уста, за да отговори, но в този миг вратата на светилището се отвори рязко и оттам се показа висок, набит мъж с тъмна коса — Робърт Лайтууд, настоящият инквизитор, втори по влияние след консула на Идрис и отговарящ за разследването на нефилими, нарушили закона.

Джулиън го беше виждал само веднъж, когато бе принуден да се изправи пред Съвета и да разкаже за нападението на Себастиан над Института. Спомни си как държи Меча на смъртните в ръката си. Усещането от истината, извличана от него с ножове и кукички, които сякаш разкъсваха вътрешните му органи.

Не беше излъгал, когато го бяха попитали за нападението, изобщо не бе искал, нито бе възнамерявал да излъже. Ала въпреки това бе изпитал болка. А това, че бе държал Меча на смъртните, дори и за толкова малко, бе изковало в ума му неделима връзка между истина и болка.

Инквизиторът тръгна към него. Беше малко по-възрастен от онзи Робърт Лайтууд, когото Джулиън си спомняше, в косата му имаше малко повече сиви нишки. Но погледът в тъмносините му очи бе съвсем същият — суров и студен.

— Какво става тук? — попита той. — Преди няколко часа изблик на некромантска магия бе проследен до този Институт, а чичо ви твърди, че не знае нищо за това. Още по-обезпокояващ е фактът, че отказа да ни каже къде сте изчезнали вие.

Той се завъртя и очите му обходиха малката групичка, спирайки се върху Марк.

— Марк Блекторн? — попита невярващо.

— Аз вече го казах — подхвърли Клеъри. Джулиън имаше чувството, че тя не си пада особено по бъдещия си свекър… ако той действително бе такъв — даде си сметка, че всъщност не знае дали Джейс и Клеъри възнамеряват да се оженят.

— Да — заяви Марк, изпънат така, сякаш стоеше пред взвод за разстрел. Срещна погледа на Робърт Лайтууд и Джулиън видя как инквизиторът потръпна, виждайки очите на Дивия лов върху лицето на нефилим.

Те бяха обвинение срещу Клейва, тези очи. Вие ме изоставихте — казваха те. — Не ме защитихте. Аз бях сам.

— Върнах се — заяви Марк.

— Дивият лов никога не би те оставил да си тръгнеш — каза инквизиторът. — Ти беше прекалено ценен за тях. А и елфите не връщат онова, което са взели.

— Робърт… — започна Магнус.

— Нима греша? Магнус? Който и да било?

Магнус не отговори, видимо нещастен. Златните очи на Джейс бяха непроницаеми. Дру издаде уплашен, приглушен звук и Клеъри се обърна рязко към Робърт.

— Не е честно да ги разпитваш. Те са просто деца.

— Да не мислиш, че съм забравил неприятностите, в които се забъркахте ти и Джейс, когато бяхте „просто деца“?

— Тук е прав. — Джейс се усмихна на Джулиън и Ема и усмивката му бе като злато, разтопено върху стомана. Виждаше се, че мекотата е просто маска, а онова, което се криеше под нея, бе спечелило на Джейс прозвището Най-добър ловец на сенки на своето поколение.

— Не сме използвали никаква черна магия — каза Джулиън. — Не беше нужно. Всички знаем, че елфите винаги са готови да сключат сделка.

На прага на светилището се появиха две фигури. Анселм Найтшейд, с предпазливо остро лице, и Артър, който изглеждаше уморен и държеше чаша вино. По-рано тази вечер Джулиън беше оставил цяла бутилка в светилището. Беше от добра реколта.

Защитеното пространство на светилището се простираше малко след вратата. Анселм престъпи линията с върха на пръстите си, потръпна и побърза да си прибере крака.

— Артър. Ти каза, че си прекарал цялата вечер, обсъждайки Софокъл заедно с Анселм Найтшейд — каза Робърт Лайтууд.

— „Не умножавай своите беди, недей лекува с лошо лошото!“^[1]

Робърт повдигна вежди.

— Цитира „Антигона“ — обясни Джулиън уморено. — Иска да каже „да“.

— Ела при нас, Артър — подкани го Робърт. — Не ме карай да си мисля, че се криеш в светилището.

— Когато използваш този глас, и на мен ми се иска да се скрия в светилището — отбеляза Магнус. Той бе започнал да се разхожда из стаята, като ту вдигаше някой предмет, ту отново го връщаше на мястото му. Действията му изглеждаха безцелни, ала Джулиън се съмняваше, че е така. Магнус рядко правеше нещо без умисъл.

Също като Джейс. Той се беше настанил на най-долното стъпало с нетрепващ поглед. Джулиън усещаше тежестта му като натиск върху гърдите си. Той се прокашля.

— По-малките ми братя и сестри нямат нищо общо с това. А Тави е изтощен. Днес едва не го убиха.

— Какво? — Зелените очи на Клеъри потъмняха от тревога. — Как се случи това?

— Ще ви обясня — каза Джулиън. — Просто ги пуснете да си вървят.

Робърт се поколеба за миг, преди да кимне отсечено.

— Може да си вървят.

Облекчение заля Джулиън, когато Тай, Ливи (все така носейки Тави на ръце) и Дру поеха по стълбите. На най-горното стъпало Тай спря за миг и погледна надолу. Взираше се в Марк, а изражението му беше уплашено.

— Болест е, вродена на тираните, да нямат вяра в своите приятели^[2], инквизиторе — заяви Анселм Найтшейд. — Есхил.

— Не си тръгнах от тържеството по случай годежа на дъщеря ми, за да ми изнасят лекция върху класическите автори — отвърна Робърт. — Пък и това не засяга долноземците. Ако обичаш, изчакай ни в светилището, Анселм.

Артър подаде чашата си на Анселм, който я вдигна подигравателно като за тост, но се върна в светилището, видимо облекчен да се отдалечи от линията, отвъд която започваше осветената земя.

В мига, в който той изчезна, Робърт се залови с Артър.

— Какво знаеш ти за всичко това, Блекторн?

— При нас се появиха пратеници на елфите — отвърна той. — Предложиха ни да върнат Марк на семейството му, а в замяна искаха да им помогнем да открият кой убива елфи в Лос Анджелис.

— И ти не докладва за това на Клейва? Макар да си знаел, че нарушаваш закона, условията на Студения мир…

— Исках да си върна моя племенник. Нима и ти не би сторил същото за твоето семейство?

— Ти си ловец на сенки — заяви Робърт. — Ако си принуден да избираш между семейството си и закона, трябва да избереш закона!

— Lex malla, lex nulla — отвърна Артър. — Знаеш мотото на семейството ми.

— Постъпил е правилно. — Като никога, този път в гласа на Джейс нямаше насмешливост. — Аз бих сторил същото. Всеки от нас би го направил.

Робърт изглеждаше разгневен.

— И открихте ли? Кой убива елфи?

— Открихме го тази нощ — отвърна Джулиън. — Бил е Малкълм Фейд.

Магнус настръхна, котешките му очи проблеснаха.

— Малкълм? — Той се обърна кръгом и се приближи решително до Джулиън. — И защо смяташ, че е бил някой върховен магьосник? Защото владеем заклинания? Означава ли това, че всяка черна магия ще бъде приписвана на нас?

— Той си го призна — отвърна Джулиън.

Клеъри зяпна. Джейс остана на мястото си, изражението му бе непроницаемо като на котка.

Лицето на Робърт помрачня.

— Артър. Ти си главата на този Институт. Говори. Или ще го оставиш на своя племенник?

— Има неща — заяви Джулиън, — които не сме казали на Артър. Неща, които той не знае.

Артър докосна главата си с ръка, сякаш го болеше.

— Ако съм бил измамен — каза той, — нека Джулиън обясни.

Суровият поглед на Робърт обходи малката им групичка и се прикова в Диего.

— Центурионе. Излез напред.

Джулиън настръхна. Диего. Не го беше включил в сметките си, ала Диего беше центурион и като такъв се бе заклел да казва истината на Клейва. Естествено, че Робърт щеше да поиска да говори с Диего, вместо с него.

Джулиън знаеше, че няма причина Робърт да иска да говори с него. Не той оглавяваше Института. А Артър. Нищо че години наред именно той отговаряше на писмата на Робърт и бе наясно с методите му по-добре, отколкото всеки друг тук; нищо че, макар и само в официална кореспонденция, двамата се познаваха много добре. Той беше просто един тийнейджър.

— Да, инквизиторе? — каза Диего.

— Разкажи ни за Малкълм Фейд.

— Малкълм не е този, за когото го мислите — започна Диего. — Отговорен е за безчет убийства. Той е виновен за смъртта на родителите на Ема.

Робърт поклати тъмната си глава.

— Как е възможно? Двамата Карстерс бяха убити от Себастиан Моргенстърн.

При звука на това име Клеъри пребледня и двамата с Джейс си размениха поглед, пропит с години споделена история.

— Не — каза Клеъри. — Не бяха. Себастиан беше убиец, но Ема никога не повярва, че той е отговорен за смъртта на родителите й, не го повярвахме и ние с Джейс. — Тя се обърна към Ема — Права бе. Винаги съм смятала, че един ден правотата ти ще бъде доказана. Ала съжалявам, че се оказа Малкълм. Той ви беше приятел.

— Както и на мен. — Лицето на Магнус беше обтегнато.

Клеъри се приближи и сложи ръка върху неговата.

— Освен това беше върховен магьосник — каза Робърт. — Как се случи това? Как така е убивал хора?

— Поредица убийства в Лос Анджелис — отвърна Диего. — Убеждавал е мундани да извършват убийства, а после е вземал части от телата им, за да ги използва за некромантство.

— Трябвало е да бъде докладвано на Клейва. — Робърт звучеше бесен — Трябвало е да бъде докладвано на Клейва в мига в който елфически пратеници са се свързали с вас…

— Инквизиторе. — Гласът на Диего беше уморен; бойното му облекло беше почервеняло от кръв на дясното му рамо. — Аз съм центурион. Отговарям директно на Съвета. Не докладвах за случилото се, защото, когато нещата се задвижиха да докладваме за тях само би забавило всичко. — Той не поглеждаше към Кристина. — Клейвът щеше да започне разследването от самото начало. Нямаше време, а на карта беше заложен животът на едно дете. — Той сложи ръка на гърдите ги — Ако искате да ме лишите от медальона, ще разбера. Но докрай ще твърдя, че семейство Блекторн бяха прави.

— Няма да ти отнема медальона, Диего Росио Росалес — отвърна Робърт — Разполагаме с малко центуриони, а ти си един от най-добрите. — Той се вгледа изпитателно в Диего, в окървавената му ръка и изтощеното лице. — Съветът ще очаква доклад от теб още утре, ала сега може да се погрижиш за раните си.

— Аз ще отида с него — каза Кристина.

Облягайки се на крехката й фигура, Диего пое по стълбите Марк ги проследи с поглед, докато двамата не подминаха магическата светлина и не потънаха в сенките.

— Робърт — обади се Джейс, когато те изчезнаха. — Когато Джулиън бе на дванайсет години, той даде показания пред Съвета. Оттогава минаха пет години. Остави го да говори сега.

Макар и с неохота, Робърт кимна.

— Много добре. Всички искат да чуят какво имаш да кажеш, Джулиън Блекторн. Говори.

И Джулиън заговори. Спокойно и без ненужна украса, той описа разследването — от първите намерени тела до това, как тази вечер бяха разбрали, че виновникът е Малкълм.

Ема гледаше своя парабатай и се чудеше колко различно би било всичко, ако Себастиан Моргенстърн не беше нападнал Института в Лос Анджелис преди пет години.

В мислите й от години съществуваха двама Джулиъновци. Джулиън отпреди нападението, който бе като всички други — обичаше семейството си, но и им се дразнеше; един брат между още няколко братя и сестри, с които се караше, спореше, закачаше и смееше.

И Джулиън след нападението. Джулиън, все още дете, който сам се учеше как да храни и преповива бебе, как да приготвя четири различни ястия за четири по-малки братя и сестри, които обичаха и мразеха различни неща; Джулиън, който криеше болестта на чичо си от цял куп възрастни, които биха му отнели децата; Джулиън, който се събуждаше с писъци от кошмари, в които нещо се бе случило с Тай или Ливи, или Дру.

Ема винаги бе до него, за да го прегърне, ала никога не бе разбирала напълно… и как би могла, когато не знаеше за Артър, не знаеше колко сам е в действителност Джулиън? Знаеше единствено, че кошмарите бяха избледнели и над Джулс се бе спуснала тиха сила, корава решимост, пред която детската мекост бе отстъпила.

Той от много, много отдавна не беше момче. Именно онова момче Ема бе очаквала да стане неин парабатай. Тя никога не би се влюбила в онзи Джулиън. Само че се беше влюбила в този, без да го осъзнава, защото как би могъл да се влюбиш в някого, за когото само едва се досещаш, че съществува?

Зачуди се дали и Марк долавя същото несходство, дали вижда странността в начина, по който Джулиън стоеше и говореше с инквизитора сега, сякаш бяха двама възрастни. Дали вижда колко внимателно разказва историята Джулиън, ключовите моменти, които пропуска, начина, по който от неговата уста изглеждаше естествено, неизбежно, че не бяха съобщили на Клейва какво правят. Как не спомена Кит и Джони Рук. Как изтъка една поредица от събития, за която никой не беше отговорен, никой не би могъл да предвиди или предотврати, и го направи, без по лицето му да се появи и следа от притвореност.

Когато той приключи, Ема потрепери. Обичаше Джулиън, винаги щеше да го обича. Ала в този миг мъничко се страхуваше от него.

— Малкълм е създавал убийци? — попита Робърт, когато Джулиън най-сетне млъкна.

— Има логика. — Магнус бе обхванал брадичката си с ръка и потупваше с показалец по скулата си. — Една от причините некромантството да е забранено, е, че толкова много от необходимите съставки са неща като ръката на убиец, отнел живот хладнокръвно, или окото на обесен човек, в което все още се съдържа образът на последното, което е видял. Да се сдобие с тези съставки, нагласявайки ситуациите, които ги създават, е било страшно изобретателно. — Той забеляза, че Робърт го гледа сърдито. — И много зло — побърза да добави. — Много.

— Разказът на племенника ти е много убедителен, Артър — заяви Робърт. — Ала ти изобщо не присъстваш в него. Как е възможно да не забележиш всичко това?

Джулиън бе изтъкал историята си така, че отсъствието на Артър да изглежда естествено, ала Робърт бе като куче, надушило кокал. Ема предположи, че именно за това бе избран за инквизитор.

Погледна настрани и срещна зелените очи на Клеъри. Спомни си как тя бе коленичила пред нея в Идрис, как бе уловила ръцете й в своите, как бе похвалила Кортана. Помисли си, че добротата, проявена към едно дете, е нещо, което то никога не забравя.

— Робърт — обади се Клеъри. — Това не е необходимо. Те са взели трудни, но не и погрешни решения.

— Тогава нека попитам Артър нещо друго, Клеъри — отвърна Робърт. — Какво наказание би избрал за нефилим, дори за млад нефилим, нарушил законите?

— Ами зависи — отвърна Артър. — Зависи от това, дали той вече не е бил наказан, преди пет години, със загубата на баща си, брат си и сестра си.

Лицето на Робърт придоби тъмночервен цвят.

— Тъмната война бе тази, която отне семейството им…

— Клейвът бе този, който отне Марк и Хелън — възрази Магнус. — Очакваме враговете ни да ни предадат. Не и онези, които би трябвало да се грижат за нас.

— Щяхме да защитим Марк — заяви Робърт Лайтууд. — Не е било нужно да се страхувате от Клейва.

Артър беше пребледнял, очите му бяха разширени, ала Ема никога не го бе чувала да говори толкова красноречиво, нито толкова ясно. Беше наистина странно.

— Щяхте ли? — попита той. — В такъв случай защо Хелън все още е на остров Врангел?

— Там е в по-голяма безопасност — сопна се Робърт. — Има такива, макар аз да не съм един от тях, които все още ненавиждат елфите заради предателството им в Тъмната война. Как мислиш, че биха се отнесли с нея, ако тя живееше сред ловците на сенки?

— Значи, не бихте могли да защитите Марк — каза Артър. — Сам го признаваш.

Джулиън се обади, преди Робърт да успее да отговори:

— Чичо Артър, можеш да му кажеш истината.

Артър изглеждаше озадачен; колкото и ясна да беше мисълта му в момента, като че ли не схващаше какво има предвид Джулиън. Освен това дишането му беше учестено, както в светилището, когато го беше заболяла главата.

Джулиън се обърна към Робърт.

— Чичо Артър искаше да се свърже със Съвета още щом елфите доведоха Марк. Ние го умолявахме да не го прави. Бояхме се, че ще изгубим брат си. Помислихме, че ако разрешим убийствата, ако Марк ни помогне да го направим, Съветът ще погледне с по-добро око. Ще му позволи да остане.

— Но разбирате ли какво сте направили? — настояваше инквизиторът. — Ако Малкълм се е домогвал до черна сила, би могъл да представлява заплаха за всички в Клейва. — Самият той обаче не звучеше особено убедено.

— Не се домогваше до сила — отвърна Джулиън. — Искаше да възкреси някого, когото е обичал. Онова, което направи, бе зло. И той плати за него с живота си, както и трябваше. Ала това бе единствената му цел и единственият му план. Изобщо не го е било грижа за Клейва и ловците на сенки. Беше го грижа единствено за нея.

— Горкият Малкълм — прошепна Магнус. — Да изгубиш онзи, когото обичаш, по този начин.

— Робърт — обади се Джейс. — Тези деца не са направили нищо погрешно.

— Може и така да е. Ала аз съм инквизиторът. Не бих могъл да скрия случилото се. При положение че Малкълм Фейд е мъртъв, че е отнесъл Черната книга на дъното на океана и всичко това се е случило, без главата на Института да забележи…

Джулиън пристъпи напред.

— Има още нещо, което чичо Артър не ви е казал. Не ни е оставил да правим каквото си поискаме, докато самият той бездейства. Беше зает с проследяването на друг източник на тъмна магия.

Докато говореше, Джулиън погледна към Магнус. Магнус, който и преди им беше помагал. Като че ли го молеше да разбере и да му повярва.

— Не е случайност, че Анселм Найтшейд се намира в светилището — продължи Джулиън твърдо. — Артър го доведе, защото знаеше, че ще дойдете.

Робърт повдигна вежди.

— Вярно ли е това? Артър?

— Най-добре им кажи. — Джулиън впи настойчив поглед в чичо си. — Те, така или иначе, ще научат.

— Аз… — Артър се взираше в Джулиън, а върху лицето му се беше появило празно изражение, от което стомахът на Ема се сви. Джулиън като че ли го караше да следва примера му само със силата на волята си. — Не исках да го споменавам — продължи Артър, — защото то е нищо работа в сравнение с онова, което научихме за Малкълм.

— Не искаше да споменаваш какво?

— Найтшейд използва тъмна магия за печалба — обясни Джулиън. Изражението му беше спокойно и изпълнено със съжаление. — Изкарва луди пари, като слага пристрастяващи прахчета в пиците си.

— Това е… съвършено вярно! — обади се Ема насред слисаното мълчание на Артър. — Из целия град е пълно с хора, които са толкова пристрастени, че са готови да направят всичко за него само за да се сдобият с още.

— Заробени с пица? — намеси се Джейс. — Това без съмнение е най-шантавото… — Той не довърши, когато Клеъри го настъпи по крака. — Звучи сериозно. Искам да кажа, пристрастяващи демонски прахчета и всичко останало.

Джулиън прекоси стаята и отвори един шкаф, от който изпаднаха няколко кутии за пица.

— Магнус?

Магнус преметна края на шала си през рамо и се приближи до Джулиън и кутиите. Повдигна капака на една от тях така тържествено, сякаш отваряше ковчеже със съкровища.

Протегна ръка над кутията и я завъртя от ляво надясно, след което вдигна поглед.

— Артър има право. Тъмна магия.

От вътрешността на светилището долетя вик.

— Предателство! — изкрещя Анселм. — Et tu, Brute?^[3]

— Не може да излезе. — Артър изглеждаше замаян. — Външната врата е заключена.

Робърт се втурна в светилището, последван миг по-късно от Джейс и Клеъри. Във фоайето остана единствено Магнус, напъхал ръце в джобовете си. Златистозелените му очи се взряха сериозно в Джулиън.

— Добре изиграно — каза той. — Не съм сигурен как другояче да го опиша, но… добре изиграно.

Джулиън погледна към Артър, който се бе облегнал на стената до вратата на светилището с притворени очи, а върху лицето му се беше врязала болка.

— Ще горя в ада за това — промълви той ниско.

— Няма нищо срамно в това, да гориш за семейството си — заяви Марк. — Аз на драго сърце ще горя до теб.

Джулиън го погледна и по лицето му се изписаха учудване и благодарност.

— Аз също — каза Ема и погледна към Магнус. — Съжалявам. Аз съм тази, която уби Малкълм. Знам, че беше твой приятел, и ми се ще…

— Наистина беше. — Очите на Магнус потъмняха. — Знаех, че е обичал жена, която бе умряла. Не знаех остатъка от историята. Клейвът го е предал, така както предадоха и вас. Живял съм дълги години и съм видял много предателства и много разбити сърца. Някои оставят скръбта им да ги погълне. Забравят, че и другите могат да изпитват болка. Ако Алек умре… — Той сведе поглед към ръцете си. — Трябва да мисля, че не бих станал такъв.

— Просто се радвам, че най-сетне научих какво се е случило с родителите ми — каза Ема. — Най-сетне знам.

Преди някой да успее да добави каквото и да било, откъм входа на светилището се вдигна шум и Джейс изхвърча заднешком; елегантният му блейзър беше скъсан, русата му коса — разчорлена. Той им отправи усмивка, толкова ярка, че цялата стая грейна.

— Клеъри приклещи Найтшейд в един ъгъл. Доста е пъргав за един толкова стар вампир. Благодаря за упражнението, между другото… а пък аз си мислех, че се очертава скучна вечер!

 

 

След като всичко бе изяснено с инквизитора, който отведе Анселм Найтшейд (кълнящ се, че ще си отмъсти), и повечето от обитателите на Института се разотидоха по леглата, Марк се приближи до входната врата и погледна навън.

Много скоро щеше да съмне. Марк виждаше изгрева далеч от там, в източния край на извивката на плажа. Перлено изсветляване на водата, сякаш бяла боя се разливаше в света през пукнатина в небето.

— Марк — разнесе се глас до рамото му и той се обърна.

Беше Джейс Херондейл. Странно бе отново да види Джейс и Клеъри, така както едва ли бе странно за братята и сестрите му. Та нали последния път, когато ги беше срещнал, те бяха на годините на Джулиън. Те бяха последните ловци на сенки, които бе видял, преди да изчезне в редиците на Лова.

Не че се бяха променили до неузнаваемост — сега трябва да бяха на двайсет и една, двайсет и две години. Ала отблизо Марк виждаше, че Джейс бе придобил една неопределима аура на решителност и зрялост. Нямаше го момчето, което някога го бе погледнало в очите и бе казало с треперещ глас: „Дивият лов. Сега ти си един от тях“.

— Марк Блекторн. Би трябвало да съм любезен и да ти кажа, че си се променил, ала не е така.

— Променил съм се — отвърна Марк. — Но не по начин, който можеш да видиш.

Джейс прие думите му доброжелателно и като кимна, се загледа към океана.

— Един учен веднъж казал, че ако океанът бе прозрачен като небето, ако бяхме в състояние да видим всичко в него, никой никога не би влязъл в морето. Ето колко е ужасяващо онова, което живее във водата, на пет мили под повърхността.

— Казано е от някой, който не познава ужасите на небето — отвърна Марк.

— Може и така да е. Пазиш ли все още магическата светлина, която ти дадох? Марк кимна.

— Остана у мен през цялото време, докато бях в царството на феите.

— През живота си съм подарявал рунически камък само на двама души — каза Джейс. — На Клеъри и на теб. — Той наклони глава на една страна. — Имаше нещо у теб, когато те открихме в тунелите. Беше уплашен, ала нямаше намерение да се предадеш. Никога нито за миг не съм се съмнявал, че един ден ще те видя отново.

— Наистина ли? — Марк го погледна невярващо.

— Наистина. — Джейс се усмихна с непринудената си, очарователна усмивка. — Просто не забравяй, че Нюйоркският институт е на твоя страна. Напомни го и на Джулиън, ако някога отново изпаднете в затруднение. Да ръководиш Институт, никак не е лесно, знам го от личен опит.

Марк понечи да възрази, но Джейс вече се бе върнал вътре, за да се присъедини към Клеъри. И без това се съмняваше, че Джейс ще обърне особено внимание на възражението му, дори да го беше направил. Очевидно бе разчел ситуацията съвсем правилно, но нямаше намерение да направи нищо, което би могло да разклати равновесието.

Марк отново плъзна поглед по хоризонта. Зората се разливаше по небето. Черният път и магистралата, пустинните дървета, всички те се открояваха на засилващата се светлина. И там, край пътя, стоеше Кийрън и се взираше в морето. Марк го виждаше единствено като сянка, но дори и като сянка Кийрън никога не би могъл да бъде никой друг.

Слезе по стъпалата и се приближи до него. Не се беше преоблякъл и острието на меча, окачен на кръста му, бе изцапано с кръв.

— Кийрън.

— Ще останеш ли? — попита Кийрън, а по лицето му се изписа печал. — Естествено, че ще останеш.

— Ако ме питаш дали ще остана със семейството ми, или ще се върна при Дивия лов, тогава, да, знаеш какъв е отговорът ми. Разследването приключи. Убиеца и неговите Последователи вече ги няма.

— Точните условия на сделката бяха различни — каза Кийрън. — Ловците на сенки трябваше да предадат убиеца на елфите, за да въздадем справедливост.

— Като се има предвид, че Малкълм е мъртъв, както и мащабите на предателството на Ярлат, очаквам твоите събратя да проявят снизходителност към моя избор.

— Моите събратя — повтори Кийрън. — Знаеш, че те не проявяват снизходителност. Никога не са го правили с мен. — Марк си спомни първия път, когато бе видял черните очи на Кийрън да се взират непокорно изпод разчорлената му тъмна коса. Спомни си как ликуваха останалите Ловци, задето бяха получили принц, на когото да се подиграват и измъчват. Как Кийрън го беше понесъл, свил арогантно устни и вирнал брадичка. Как бе понасял мисълта, че баща му го бе подхвърлил на Дивия лов така, както се подхвърля кокал на куче. Кийрън не бе имал брат, който да го обича и да се бори да си го върне. Не бе имал Джулиън. — Но аз ще се боря за теб — заяви той, срещайки погледа на Марк. — Ще им кажа, че е твое право да останеш. — Той се поколеба. — Ще… ще се видим ли отново?

— Едва ли, Кийрън — отвърна Марк толкова меко, колкото можеше. — Не и след всичко, което се случи.

Болка пробяга по лицето на Кийрън, но той бързо я скри. Косата му бе избледняла до сребристосиньо, почти като цвета на океана в ранно утро.

— Не очаквах друг отговор — каза той. — Макар да се надявах. Трудно е да убиеш надеждата. Ала предполагам, че те изгубих много отдавна.

— Не чак толкова — отвърна Марк. — Изгуби ме, когато се появи заедно с Гуин и Ярлат и им позволи да бичуват брат ми. Бих могъл да ти простя за всяка болка, понесена от мен. Но никога няма да ти простя за страданието на Джулиън и Ема.

— Ема? — Кийрън сбърчи вежди. — Мислех, че си запленен от другото момиче. От твоята принцеса.

Марк се изсмя сподавено.

— Ангелът ми е свидетел — каза той и видя как Кийрън потръпна при този нефилимски израз. — Ревността ограничава въображението ти. Кийрън… всички, които живеем под този покрив, независимо дали във вените ни тече една и съща кръв, сме свързани от невидими връзки на обич и дълг, лоялност, и чест. Ето какво означава да бъдеш ловец на сенки. Семейство…

— Какво ли знам аз за семействата? Баща ми ме продаде на Дивия лов. Не познавам майка си. Имам три дузини братя, които до един биха искали да ме видят мъртъв. Марк, ти си всичко, което имам.

Кийрън…

— Обичам те. Ти си единственото на земята и под небето, което обичам.

Марк се вгледа в очите на Кийрън, сребърно и черно, и както винаги съзря в тях нощното небе. Почувства коварното присвиване в гърдите, онова, което му нашепваше, че облаците биха могли да бъдат неговият път. Че би могъл да остави всякакви човешки тревоги зад себе си: пари и покрив над главата, и правила, и закони. Би могъл да препуска в небето над ледници и през върховете на дървета в гори, които нито едно човешко същество не знаеше, че съществуват. Би могъл да спи в руините на градове, изгубени от векове. Подслонът му би могъл да бъде едно-единствено одеяло. Би могъл да лежи в прегръдките на Кийрън и да брои звездите.

Ала той винаги бе наричал звездите с имената на братята и сестрите си. В идеята за свобода имаше красота, но тя бе само една илюзия. Всяко човешко сърце бе оковано от любов.

Марк посегна към врата си и свали верижката с елфическата стрела. Улови ръката на Кийрън в своята и като я обърна с дланта нагоре, пусна медальона в нея.

— Повече няма да опъвам тетивата за Дивия лов — заяви той. — Задръж го и може би той ще ти напомня за мен.

Пръстите на Кийрън се свиха около върха на стрелата така, че кокалчетата му побеляха.

— Звездите ще угаснат, преди да те забравя, Марк Блекторн.

Марк го докосна леко по бузата. Очите на елфическия принц бяха широки и сухи. Ала Марк видя в тях една безбрежна пустош от самота. Хиляди мрачни нощи, прекарани в езда, без дом, в който да пристигне накрая.

— Не ти прощавам — каза той. — Но ти дойде да ни помогнеш. Не знам какво би станало, ако не го беше сторил. Така че, ако някога имаш нужда от мен — ако наистина се нуждаеш от мен — повикай ме и аз ще дойда.

Кийрън притвори очи.

— Марк…

Ала Марк вече се беше извърнал. Кийрън го гледаше как се отдалечава и макар че не помръдна и не каза нищо, на ръба на скалата Уиндспиър се изправи на задните си крака и изцвили, размахал копита към небето.

 

 

Прозорецът на Джулиън гледаше към пустинята. През последните пет години нищо не му пречеше да смени стаята си с тази на Марк, от която се разкриваше изглед към океана, ала това му се бе струвало, като да приеме, че Марк никога няма да се върне. Пък и неговата стая бе единствената, в която имаше място за сядане на прозореца, застлано с малко поизтъркани от времето възглавници. Двамата с Ема бяха прекарали часове наред тук, четейки и рисувайки, докато слънчевите лъчи позлатяваха косата й.

Именно там седеше той сега, открехнал прозореца, та вятърът да отнесе миризмите, с които като че ли все още бе пропит, дори и след като беше взел душ: кръв и мокри скали, морска вода и тъмна магия.

Всичко, рано или късно, свършва, помисли си той. Дори най-странната нощ в живота му. След като Анселм бе заловен, Клеъри го бе дръпнала настрани заедно с Ема, прегърнала ги бе и им бе напомнила, че винаги може да й се обадят. Знаеше, че по своя ненатрапчив начин тя се бе опитвала да му каже, да каже и на двамата, че могат да споделят товара си с нея.

Знаеше и че никога не би могъл да го стори.

Телефонът му се обади и той погледна към екрана: Ема му бе изпратила снимка. Нито дума, просто снимка на дрешника й с отворена врата, а фотографиите и картите, и бележките преливаха навън.

Той нахлузи дънки и тениска и тръгна по коридора. Институтът бе потънал в тишината на съня, чуваше се единствено пустинният вятър навън, стенещ край стъкло и камъни.

Ема беше в стаята си. Седеше на пода, облегнала гръб в долната табла на леглото, а телефонът й почиваше до нея. Беше по нощница с дълги тънки презрамки, бяла на лунната светлина.

— Джулиън — каза, знаейки, че той е там, без да вдига поглед. — Не те събудих, нали? Имах чувството, че не спиш.

Изправи се, все така загледана в дрешника си.

— Не знам какво да правя с това. Прекарах толкова много години, събирайки всичко, което приличаше на улики, правейки догадки, мислейки за това и нищо друго. То бе моята голяма тайна, то бе в основата на всичко, което правех. — Тя го погледна. — А сега е просто дрешник, пълен с боклуци.

— Не мога да ти кажа какво да сториш с всичко това — отвърна Джулиън. — Но мога да ти кажа, че не е нужно да мислиш за него точно сега.

Разпуснатата й коса падаше като изтъкана светлина около раменете й, гъделичкайки лицето й с крайчетата на къдриците си, и той трябваше да забие пръсти в дланите си, за да не я притегли към себе си и да зарови ръце и лице в косата й.

Вместо това погледна към зарастващите рани по нея, избеляващата червенина на изгорената й китка, доказателство, че отминаващата нощ не бе лесна.

Нищо, което те правеха, не бе лесно.

— Марк ще остане — попита тя, — нали? Клейвът не може да направи нищо, с което да ни го отнеме?

„Марк. Първата й мисъл е за Марк.“ Джулиън потисна тази мисъл, прогони я; тя беше недостойна, нелепа. Вече не бяха на дванайсет години.

— Нищо — отвърна. — Той не беше изпратен в изгнание. Правилото бе просто, че не можем да се опитваме да го намерим. И ние не го сторихме. Той сам откри пътя към дома си и те не могат да променят това. А според мен след помощта, която ни оказа за Малкълм, би било много непопулярен ход, ако се опитат.

Ема му отправи бледа усмивка, а после се покатери на леглото и пъхна дългите си голи крака под завивката.

— Отидох да проверя как са Диего и Кристина. Той беше потънал в сън в леглото й, а тя спеше върху завивките. Утре добре ще се пошегувам с нея.

— Тя влюбена ли е в него? В Диего, имам предвид — попита Джулиън и приседна на леглото.

— Не съм сигурна. — Ема размърда пръсти. — Между тях има… е, нали се сещаш.

— Не, не се сещам. — Той изимитира жеста й. — Какво е това?

— Недовършена романтична история — обясни Ема и придърпа одеялото нагоре.

— Шаването с пръсти означава недовършена работа, така ли? Ще трябва да го запомня. — Джулиън усети как една усмивка подръпва ъгълчетата на устата му. Само Ема можеше да го накара да се усмихне след нощ като тази, която бяха преживели.

Тя отметна края на одеялото.

— Ще останеш ли?

Нямаше нищо, което Джулиън да иска повече от това, да се пъхне до нея, да проследи очертанията на лицето й с пръстите си: широки скули, заострена брадичка, притворени очи, ресници като дантела под връхчетата на пръстите му. Тялото и умът му бяха преминали границата на изтощението, прекалено отпаднали за физическо желание, ала копнежът за близост и компания си оставаше. Допирът на ръцете й, на кожата й бе утеха, каквато нищо друго не би могло да му даде.

Мислите му се върнаха към плажа, как часове наред бе лежал буден, опитвайки се да запомни какво е да я държи в прегръдките си. Бяха спали един до друг безброй пъти, ала никога не си бе давал сметка колко различно бе, когато можеш да обвиеш някого в прегръдките си. Да слееш дишането си с неговото.

Пъхна се в леглото до нея, все така облечен. Ема беше в своята половина, подпряла глава на ръката си. Изражението й бе сериозно, напрегнато.

— Начинът, по който нагласи всичко тази нощ, Джулиън, мъничко ме уплаши.

Джулиън докосна крайчеца на косата й за миг, преди да отпусне ръка. По тялото му бавно се разливаше дълбока болка, която извираше от мозъка на костите му.

— Никога не бива да се страхуваш от мен — каза той. — Никога. Ти си една от тези, които никога не бих наранил.

Ема се протегна и сложи длан над сърцето му. Тениската делеше ръката й от гърдите му, ала Джулиън усещаше допира й, сякаш бе върху голата му кожа.

— Кажи ми какво се случи, когато се прибрахме. С Артър и Анселм. Защото изобщо не разбирам.

И той й разказа. Разказа й как от месеци насам бе изсипвал в една бутилка с вино остатъците от съдържанието на стъклениците, които Малкълм му бе давал за Артър, за всеки случай. Как бе оставил виното, съдържащо огромната доза, в светилището, без да знае кога ще има нужда от него. Как при Средоточието си бе дал сметка, че когато се приберат, ще се нуждаят от един функциониращ Артър с ясна мисъл. Как беше позвънил на чичо си и му беше казал, че трябва да почерпи Анселм с виното и сам да изпие част от него, знаейки, че то ще подейства единствено на Артър. Как знаеше, че бе направил нещо ужасно, давайки на чичо си лекарство, без той да знае. Как бе сложил кутиите с пица във фоайето още преди няколко дни, за всеки случай; как знаеше, че бе постъпил ужасно дори с Анселм, който не заслужаваше наказанието, което вероятно щеше да получи. Как понякога не бе сигурен кой е, как е способен на нещата, които правеше, и как знаеше, че не би могъл да не ги прави.

Когато свърши, Ема се приведе към него и нежно го докосна по бузата. Лъхна го леко ухание на сапун с розова вода.

— Аз знам кой си — заяви тя. — Ти си моят парабатай. Ти си момчето, което прави онова, което трябва, защото няма кой друг да го стори.

„Парабатай“. Никога досега Джулиън не бе мислил за тази дума с горчилка, въпреки чувствата, които изпитваше, и онова, което знаеше. Ала в този миг той си помисли за дългите години, които се простираха пред тях, години, в които никога нямаше да бъдат в пълна безопасност заедно, никога нямаше да могат да се докосват, целуват или утешават без страх да не бъдат разкрити, и изведнъж усети как го залива неконтролируемо чувство.

— Ами ако избягаме?

— Да избягаме? — повтори Ема объркано. — И къде ще отидем?

— Някъде, където те няма да ни открият. Мога да го направя. Мога да намеря такова място.

Ясно видя състраданието в очите й.

— Ще им стане ясно защо сме го направили. Няма да можем да се върнем.

— Простиха ни за това, че нарушихме условията на Студения мир. — Джулиън знаеше, че звучи отчаяно. Знаеше, че думите му се препъват една в друга, надпреварвайки се да излязат. Ала това бяха думи, които от години искаше да изрече, но не се осмеляваше; думи, които принадлежаха на една част от него, която бе държал затворена толкова дълго, че се чудеше дали изобщо все още е жива. — Те се нуждаят от ловци на сенки. Няма достатъчно нефилими. Възможно е да ни простят и за това.

— Джулиън… ти не би могъл да живееш със себе си, ако изоставиш децата. Както и Марк, и Хелън. Та ти току-що си върна Марк. Невъзможно е.

Джулиън потисна мисълта за тях, за своите братя и сестри, сякаш беше Посейдон, задържащ прилива.

— Да не би да го казваш, понеже не искаш да заминеш с мен? Защото, ако не го искаш…

Някъде отдалеч долетя тъничък плач. Тави.

Джулиън за секунди скочи от леглото; подът беше студен под босите му крака.

— Най-добре да отида.

Ема се надигна на лакти. Големите й тъмни очи се открояваха върху сериозното й лице.

— Ще дойда с теб.

Двамата забързаха по коридора към стаята на Тави. Вратата беше открехната, слаба магическа светлина гореше вътре. Свит на кълбо, Тави се беше показал наполовина от палатката си и се мяташе в съня си.

Само след миг Ема коленичи до него и помилва разрошената му кестенява коса.

— Мъничето ми — промълви тя, — горкичкото ми мъниче, каква нощ преживя само. Легна до момченцето, обърнала лице към него, а Джулиън се настани от другата му страна. Тави проплака и се гушна в Джулиън, дишането му се успокои, докато отново потъваше в сън.

Джулиън погледна над къдрокосата главичка на малкия си брат към Ема.

— Спомняш ли си?

В очите й видя, че си спомня. Годините, през които се бяха грижили за останалите, нощите, през които бяха будували с Тави или Дру, с Тай и Ливи.

— Спомням си. Ето защо ти казах, че никога не би могъл да ги изоставиш. Не би го понесъл. — Тя подпря глава на ръката си, а белегът върху кожата й се белееше в сумрака. — Не искам да направиш нещо, за което цял живот ще съжаляваш.

— Вече направих нещо, за което цял живот ще съжалявам — каза той, мислейки си за огнените кръгове в Града на тишината и руната върху ключицата си. — Сега се опитвам да го поправя.

Ема отпусна внимателно глава на пода до Тави и светлата й коса се превърна във възглавница.

— Ще ти кажа същото, което ти ми каза за дрешника. Нека говорим за това утре. Става ли?

Джулиън кимна и загледа как тя затваря очи и потъва в сън. Та нали бе чакал толкова дълго. Можеше да почака още един ден.

 

 

Малко преди да съмне, Ема се събуди от кошмар, викайки имената на родителите си… и на Малкълм. Джулиън я взе на ръце и я отнесе в собствената й стая.