Касандра Клеър
Лейди Полунощ (3)

2.
Ни ангели в Райската вис

— Джулиън го нарича Стена на лудостта — каза Ема.

Двете с Кристина стояха пред широко отворената врата на дрешника в нейната стая. В него нямаше никакви дрехи. Облеклото на Ема, което се състоеше главно от рокли и дънки, които си беше купувала в магазини за дрехи втора употреба в Силвър Лейк и Санта Моника, висяха в гардероба й или бяха сгънати в чекмеджетата на скрина. Стените на дрешника в синята й стая (рисунката на една от стените в спалнята й, изобразяваща лястовици, прелитащи над кулите на един замък, беше дело на Джулиън — беше я направил, когато Ема за първи път се нанесе в стаята, и бе алюзия за символа на семейство Карстерс) бяха покрити с фотографии, изрезки от вестници и бележки, написани със стегнатия почерк на Ема.

— Използвала съм различни цветове за различните категории — обясни тя, посочвайки бележките. — Истории от мунданските вестници, проучвания на магии и на различни демонски езици, неща, които съм успяла да измъкна от Даяна през годините… Всичко, свързано със смъртта на родителите ми, което съм могла да открия.

Кристина дойде по-близо, за да разгледа, а после изведнъж се обърна към нея.

— Някои от тези ми приличат на официални документи на Клейва.

— Така е — потвърди Ема. — Откраднах ги от кабинета на консула в Идрис, когато бях на дванайсет.

— Откраднала си от Джия Пенхалоу?

Кристина изглеждаше ужасена и Ема си помисли, че едва ли може да я вини. Консулът беше най-високопоставеният служител в Клейва — единствено инквизиторът се доближаваше до него по власт и влияние.

— Откъде другаде бих могла да взема снимки на телата на родителите ми? — Ема си свали якето и го метна върху леглото. Отдолу носеше блузка без ръкави. Бризът, повяващ отвън, разхлаждаше голите й ръце.

— Е, снимките, които направих днес, къде ще ги сложиш?

Кристина й подаде все още неизсъхналите фотографии — първата им работа, след като се прибраха в Института, бе да разпечатат двете най-ясни снимки на трупа в уличката. Ема се приведе и внимателно ги забоде до снимките на телата на родителите си, които беше задигнала от Клейва, потъмнели от времето и извити по краищата.

След това се отдръпна лекичко и започна да мести поглед между тях. Символите бяха грозни и заострени и бе трудно да се съсредоточи върху тях — те сякаш се съпротивляваха на погледа. Не бяха успели да ги свържат с никой демонски език, ала Ема имаше чувството, че не биха могли да бъдат плод на човешки ум.

— Е, а сега какво? — попита Кристина. — Искам да кажа, каква ще бъде следващата ти стъпка?

— Ще видя какво ще каже Даяна утре. Дали е открила нещо. Дали Мълчаливите братя знаят за убийствата, за които спомена Рук. Ако не знаят, отново ще отида на Пазара на сенките. Ще събера колкото пари мога или пък ще дължа услуга на Джони Рук — не ме е грижа. Ако някой убива хора и покрива труповете им с тези символи, това означава, че не Себастиан Моргенстърн е убил родителите ми преди пет години. Означава, че съм права и че зад смъртта им се крие нещо друго.

— Може и да не означава точно това, Ема — меко възрази Кристина.

— Аз съм една от малцината, видели нападението на Себастиан над Института и оцелели. — Това бе едновременно един от най-ярките й спомени и неясно петно в паметта й: спомняше си как бе грабнала бебето Тави и следвана от Дру, го бе понесла през Института, докато тъмните воини на Себастиан виеха; помнеше гледката на Себастиан, с бялата му коса и мъртви черни демонски очи, помнеше кръвта и Марк, помнеше Джулиън, който я чакаше. — Видях го. Видях лицето му, очите му, когато ме погледна. Не казвам, че не би могъл да убие родителите ми. Той би могъл да убие всеки, изпречил се на пътя му. Ала не мисля, че би се хабил. — Очите й запариха. — Трябват ми просто още доказателства. Да убедя Клейва. Защото, докато вината за станалото се приписва на Себастиан, то истинският убиец, онзи, който наистина е отговорен, няма да бъде наказан. А не мисля, че съм в състояние да го понеса.

— Ема. — Кристина я докосна леко по ръката. — Знаеш, че вярвам, че Ангелът има план за нас. И ще ти помогна с всичко, с което мога.

Ема действително го знаеше. За мнозина ловци на сенки Ангелът, създал расата на нефилимите, бе просто далечна фигура. За Кристина той беше живо присъствие. Около шията си тя носеше медальон, вречен на Ангела. Върху лицевата му част беше гравиран образът на Разиел, а върху обратната имаше думи на латински: „Благословен да бъде Ангелът, моята канара, който учи ръцете ми да воюват, пръстите ми да се бият“^[1]. Кристина често докосваше медальона си — за да й вдъхне сила преди изпит, преди битка. В много отношения Ема завиждаше на Кристина за вярата й. Понякога й се струваше, че единственото, в което самата тя вярва, са отмъщението и Джулиън.

Ема се облегна на стената и бележките, залепени там, одраскаха голото й рамо.

— Дори ако се наложи да нарушиш правилата? Знам колко мразиш това.

— Не съм толкова скучна, за колкото очевидно ме смяташ. — Кристина я плесна лекичко по рамото, преструвайки се на засегната. — Така или иначе, тази вечер не можем да направим нищо повече. Какво ще ти помогне да отвлечеш мислите си? Скапани филми? Сладолед?

— Да те запозная със семейство Блекторн — заяви Ема и се оттласна от стената.

— Но те не са тук. — Кристина я изгледа така, сякаш се тревожеше да не си е ударила главата.

— Не са и все пак — са. — Ема протегна ръка. — Ела с мен.

Кристина позволи да я изведат в коридора, направен сякаш само от дърво и стъкло, с прозорци, през които денем се разкриваше изглед към море, пясък и пустиня. Когато за първи път се беше нанесла тук, Ема си мислеше, че с течение на времето изгледът ще избледнее в съзнанието й, че няма да се събужда всяка сутрин и да се изумява от синевата на океана и небето. Ала това не се беше случило. Морето все така я пленяваше със своята непрестанно меняща се повърхност, а пустинята — със своите сенки и цветя.

Сега през нощните прозорци виждаше сиянието на луната, отразяващо се в морето — сребърно и черно.

Двете с Кристина прекосиха коридора и спряха пред огромното стълбище, което се спускаше до входа. То се намираше точно в средата на Института и разделяше северното и южното крило. Преди много години Ема нарочно си беше избрала стая в другия край на сградата, далеч от частта, където бяха спалните на семейство Блекторн. Това бе начин безмълвно да заяви, че все още е Карстерс.

Сега тя се облегна на парапета и погледна надолу. Институтите нарочно се строяха така, че да впечатляват — те бяха място за среща на нефилимите, сърцето на общностите от ловци на сенки, обитаващи един район. Внушителното преддверие, квадратна стая, чийто център бе огромното стълбище, отвеждащо до площадката и втория етаж, имаше черно-бял мраморен под и бе украсено с неудобни на вид мебели, на които никой никога не сядаше. Ужасно приличаше на входа на музей.

От площадката на стълбището можеше да се види, че белите и черните плочки, с които бе застлан входът, оформят образа на ангела Разиел, въздигащ се от водите на езерото Лин в Идрис с две от Реликвите на смъртните в ръце — лъскав меч и обкована със злато чаша.

Това бе образ, който всяко нефилимско дете познаваше. Преди хиляда години ангелът Разиел бе призован от Джонатан Ловеца на сенки, родоначалника на всички нефилими, за да порази демоните. Разиел бе дарил Джонатан с Реликвите на смъртните и Сивата книга, в която бяха записани всички руни. Освен това бе смесил своята кръв с човешка и бе дал на Джонатан и неговите последователи да пият от нея, така че телата им да са в състояние да понесат руните върху кожата си, създавайки по този начин първите нефилими. Образът на въздигащия се Разиел бе свещен за ловците на сенки — наричаше се Триптихът и присъстваше на местата, където ловците на сенки се срещаха, и там, където бяха загинали.

Образът върху пода на преддверието на Института беше възпоменателен паметник. Когато Себастиан Моргенстърн и неговата елфическа войска бяха нахлули в Института, подът бе застлан с обикновен мрамор. Когато децата на семейство Блекторн се завърнаха в Института след края на Тъмната война, стаята, в която бяха загинали толкова много ловци на сенки, вече не беше такава, каквато я помнеха. Камъните, върху които бе пролята нефилимска кръв, бяха махнати, сменени с мозайката, възпоменаваща падналите.

Всеки път, когато я прекосяваше, Ема си спомняше за родителите си и за бащата на Джулиън. Не че имаше нещо против — не искаше да забрави.

— Когато каза, че ги няма и все пак са тук, Артър ли имаше предвид? — попита Кристина, докато се взираше замислено в Ангела.

— Определено не. — Артър Блекторн оглавяваше Института в Лос Анджелис, или поне това бе официалното му занимание. В действителност той беше класицист, обсебен от митологията на Рим и Древна Гърция, и прекарваше дните си, затворен на тавана с парчета стара керамика, разпадащи се книги и безкрайни есета и монографии. Ема не помнеше да го е виждала да проявява активен интерес към какъвто и да било нефилимски въпрос. Откакто Кристина бе пристигнала в Института, случаите, в които го бяха виждали, се брояха на пръстите на едната ръка. — Макар да съм впечатлена, че помниш, че живее тук.

Кристина направи физиономия.

— Недей да гримасничиш. Това накърнява драматичния ми момент. Искам драматичният ми момент да си остане ненакърнен.

— Какъв драматичен момент? Защо ме доведе тук, когато искам да взема душ и да си сменя дрехите? Освен това се нуждая от кафе.

— Ти винаги се нуждаеш от кафе — заяви Ема и пое по коридора към другото крило на Института.

Кристина измърмори нещо неодобрително на испански, но въпреки това я последва — очевидно любопитството й беше по-силно. Ема се обърна с лице към нея и тръгна заднешком, превръщайки се в екскурзовод.

— И така. По-голямата част от семейството е в южното крило — започна тя. — Първа спирка: стаята на Тави.

Стаята на Октавиан Блекторн беше отворена — едва седемгодишен, той не държеше на личното си пространство. Ема надникна вътре и Кристина направи същото с озадачено изражение на лицето. В стаята имаше малко легло със завивка на ярки райета, къща за игра, висока почти колкото Ема, и палатка, пълна с книги и играчки.

— Тави има кошмари — обясни тя. — Понякога Джулиън идва и спи в палатката заедно с него.

Кристина се усмихна.

— Майка ми правеше същото с мен, когато бях малка.

Следващата стая бе на Друзила. Дру бе на тринайсет години и обсебена от филмите на ужасите. Подът беше осеян с книги за тях и за серийни убийци. Стените бяха черни, афиши за стари хорър филми закриваха прозорците.

— Дру обожава филмите на ужасите — обясни Ема. — Всичко, съдържащо думите „кръв“, „ужас“ или „абитуриентски бал“. Чудя се защо ли се нарича така…

— Идва от латински. Означава „някой, който си тръгва“ — отвърна Кристина.

— Как така знаеш английски по-добре от мен?

— Това не беше английски — изтъкна Кристина, докато Ема продължаваше надолу по коридора. — А латински.

— Стаите на близнаците са една срещу друга. — Ема махна към две затворени врати. — Тази е на Ливи. — Тя отвори едната, разкривайки чиста и красиво обзаведена спалня. Някой артистично бе покрил таблата на леглото с причудлива материя, украсена с десен на чаши за чай. Ярки дрънкулки висяха от паравани, заковани за стената. Книги за компютри и програмиране бяха подредени грижливо до леглото.

— Програмиране — възкликна Кристина. — Да не би да обича компютрите?

— И тя, и Тай — отвърна Ема. — Тай обича компютрите, харесва му начинът, по който те организират информацията, така че да може да я анализира, но не го бива особено в математиката. Ливи е по тази част и двамата са добър екип.

Следващата стая бе тази на Тай.

— Тиберий Нерон Блекторн — каза Ема. — Смятам, че родителите му са се поизсилили с името. То е, като да наречеш някого Великолепно копеле.

Кристина се изкиска. Стаята на Тай беше спретната, с книги, подредени не по азбучен ред, а по цветове. Любимите цветове на Тай (синьо, златно, зелено) бяха в предната част на стаята и близо до леглото. За тези, които не харесваше (оранжево и лилаво) оставаха някое и друго ъгълче и местата около прозореца. За някой друг тази подредба може би изглеждаше напълно хаотична, ала Ема знаеше, че Тай е напълно сигурен къде се намира всяка от книгите му.

На нощното шкафче лежаха най-най-любимите му книги — разказите за Шерлок Холмс на Артър Конан Дойл. До тях имаше купчинка малки играчки. Джулиън ги беше направил за Тай преди доста години, когато бе открил, че да стиска нещо в ръката си, го успокоява и му помага да се съсредоточи. Имаше подскачаща топка, изработена от телени четки за почистване на канали, и черно пластмасово кубче, чиито части можеха да се въртят и да образуват различни фигури.

Кристина хвърли поглед към развеселено разнеженото изражение на приятелката си.

— И преди си ми говорила за Тиберий. Той е този, който обича животните. Ема кимна.

— Непрекъснато е навън и досажда на гущери и катерици. — Тя махна с ръка към пустинята, която се бе ширнала зад Института — недокосната земя, без къщи и човешко присъствие, която се простираше до планините, разделящи плажа от долината Сан Фернандо. — Надявам се, че си изкарва добре в Англия, събирайки попови лъжички, гущерчета, жаби в дупка…

— Това е ястие^[2]!

— Не може да бъде. — Ема отново пое по коридора.

— Солен пудинг е! — настоя Кристина, докато Ема отваряше следващата врата.

Стаята зад нея бе боядисана в почти същото синьо като небето и океана навън. През деня тя изглеждаше като част от тях, рееща се в синьо безбрежие. Стените бяха покрити със сложни мотиви, а върху тази, която гледаше към пустинята, имаше рисунка на замък, обрасъл в бодили. Обронил глава, един принц яздеше към него с пречупен меч в ръка.

— La bella durmiente — каза Кристина. Спящата красавица. — Не си спомням обаче приказката да беше толкова тъжна, а Принцът — така съкрушен. — Тя погледна към Ема. — Джулиън тъжно момче ли е?

— Не — отвърна Ема, слушайки я само с половин ухо. Не беше влизала в стаята на Джулс, откакто бе заминал. Изглежда, че не беше разтребил, преди да тръгне — по пода имаше дрехи, недовършени скици бяха разпилени върху бюрото, на нощното шкафче стоеше чаша, в която вероятно бе имало кафе, превърнало се отдавна в плесен. — Не е депресиран или нещо такова.

— Да си депресиран, не е същото като да си тъжен — отбеляза Кристина.

Ала Ема не искаше да си представя Джулиън тъжен, не и сега, не и когато толкова скоро щеше да си бъде вкъщи. Тъй като минаваше полунощ, строго погледнато, той щеше да се прибере на следващия ден. По тялото й пробяга тръпка на вълнение и облекчение.

— Ела. — Тя излезе от стаята и се отправи към отсрещната стая, следвана от Кристина. Сложи ръка върху затворената врата — дървена, както останалите. Тя бе олющена, сякаш много отдавна никой не я бе чистил или полирал. — Това е стаята на Марк.

Всички ловци на сенки знаеха името на Марк Блекторн. Наполовина нефилим, наполовина елф, той бе отвлечен през Тъмната война и бе станал част от Дивия лов, най-свирепите от елфическата раса; онези, които веднъж в месеца препускаха по небето, плячкосваха от хората, отиваха там, където имаше битки, и се хранеха със страх и смърт като смъртоносни ястреби.

Марк винаги бе имал нежна душа. Ема се запита дали все още е такъв.

— Марк Блекторн е част от причината да дойда тук — призна Кристина малко срамежливо. — Открай време си мечтая един ден да допринеса за сключването на по-добро споразумение от Студения мир. Нещо по-справедливо спрямо долноземците и онези ловци на сенки, които ги обичат.

Очите на Ема се разшириха.

— Нямах представа. Никога не си го споменавала.

Кристина махна с ръка.

— Ти сподели нещо с мен. Сподели семейство Блекторн. Реших, че би трябвало и аз да споделя нещо с теб.

— Радвам се, че си тук — импулсивно каза Ема и Кристина се изчерви. — Дори и да е било отчасти заради Марк. И дори да не ми кажеш нищо друго за подбудите си.

Кристина сви рамене.

— Харесвам Лос Анджелис. — Тя се усмихна лукаво на Ема. — Сигурна ли си, че не си в настроение за скапани филми и сладолед?

Ема си пое дълбоко дъх. Спомни си как веднъж Джулиън й беше казал, че когато всичко започнело да му идва твърде много, си представял как заключва някои ситуации и чувства в една кутия. „Прибери ги настрани — казал бе той — и те няма да те тревожат. Вече ги няма.“

Ема си представи как събира спомените си за трупа в уличката, за Себастиан Моргенстърн и Клейва, скъсването с Камерън, нуждата й от отговори, гнева, който изпитваше към света заради смъртта на родителите си, и нетърпението отново да види Джулиън и останалите и ги заключва в една кутия. Представи си как прибира кутията някъде, където лесно да може да я открие и отново да я отвори.

— Ема? — повика я Кристина притеснено. — Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш ще повърнеш.

Ключалката на кутията изщрака. В ума си Ема я постави настрани и върнала се в реалния свят, се усмихна на Кристина.

— Сладолед и скапани филми звучи страхотно — заяви тя. — Да вървим.

 

 

Небето над океана бе обагрено в розово и бледочервено от залеза. Ема забави крачка, задъхана, с блъскащо се в гърдите й сърце.

Обикновено тренираше следобед и вечер, а тичаше рано сутрин, но днес се бе събудила късно, след като бе стояла будна почти през цялата нощ с Кристина. Прекарала бе деня, пренареждайки трескаво уликите, с които разполагаше, обаждайки се на Джони Рук, за да измъкне още подробности за убийствата, пишейки нови бележки за стената и дрешника и чакайки нетърпеливо завръщането на Даяна.

За разлика от повечето домашни учители, Даяна не живееше в Института заедно със семейство Блекторн. Тя си имаше свой дом в Санта Моника. Строго погледнато, днес изобщо нямаше защо да идва в Института, ала Ема й бе изпратила поне шест съобщения. Може би седем. Кристина й бе попречила да изпрати осем, предлагайки й да отиде да потича, за да се освободи от нетърпението си.

Ема се преви напред и се подпря на коленете си, мъчейки се да си поеме дъх. Плажът беше почти пуст, с изключение на няколко двойки мундани, които довършваха романтичните си разходки по залез-слънце и отиваха към колите си, паркирани до шосето.

Ема се зачуди колко ли мили бе пробягала по този плаж през годините, в които живееше в Института. Пет мили на ден, всеки ден. И това бе, след като бе прекарала поне три часа в тренировъчната зала. Половината от белезите по тялото й си беше оставила сама, докато се учеше как да пада от най-високите греди на покрива, тренирайки се да се бори с болката, като се упражняваше боса… върху натрошено стъкло.

Най-жестокият белег беше под лакътя й и него също си беше причинила сама. Получила го бе от Кортана в деня, в който родителите й загинаха. Джулиън бе сложил меча в ръцете й и тя го бе прегърнала през кръвта и болката, ридаейки, докато острието се врязваше в плътта й. То бе оставило дълга бяла ивица върху ръката й, заради която Ема понякога се срамуваше да носи рокли без ръкави или потничета. Чудеше се дали и другите нефилими няма да се взират в белега, питайки се откъде го има.

Джулиън обаче никога не се взираше.

Тя се изправи. От морския бряг виждаше Института, грамада от стъкло и камъни, издигаща се на хълма. Виждаше таванското помещение, където се затваряше Артър, можеше да различи дори тъмния прозорец на своята стая. Тази нощ бе спала неспокойно, сънувайки мъртвия мундан, символите върху тялото му, тези по телата на родителите й. Опита да си представи какво ще направи, когато открие онзи, който ги беше убил. Как всичката физическа болка, която би могла да му причини, никога не би могла да компенсира онова, което бе изгубила.

Джулиън също се бе появил в съня й. Ема не помнеше какво точно бе сънувала, ала се бе събудила с образа му съвършено ясен в ума й — високия, строен Джулс с тъмнокафявите си къдрици и поразителните синьо-зелени очи. Тъмните му мигли и бледата кожа, начинът, по който си гризеше ноктите, когато беше под напрежение, увереността, с която боравеше с оръжие, и още по-голямата увереност, с която си служеше с четките и боите. Джулиън, който утре щеше да се завърне у дома. Джулиън щеше да разбере точно какво изпитва… колко дълго бе очаквала улика за убийството на родителите си. Как сега, когато най-сетне я бе открила, светът изведнъж изглеждаше изпълнен с ужасяващо близка възможност. Спомни си Джем, бившия Мълчалив брат, който бе водил тяхната парабатайска церемония, и думите му за това, което Джулиън означаваше за нея: че в родния му китайски имало израз „Zhiyin“. „Онзи, който разбира твоята музика.“

Ема не можеше да изсвири нито една нота на нито един инструмент, ала Джулиън разбираше нейната музика. Дори музиката на отмъщението.

Тъмни облаци прииждаха откъм океана. Скоро щеше да завали. Мъчейки се да прогони Джулс от мислите си, Ема отново затича, поемайки на бегом по черния път, отвеждащ до Института. Когато наближи сградата, забави крачка и зяпна. Някакъв мъж слизаше по стъпалата. Висок и слаб, с посивяла коса и дълго палто с цвета на гарванови пера. Обикновено се обличаше в черно — Ема предполагаше, че именно оттам идва фамилията му. Джони Рук не беше магьосник, въпреки че имаше име на такъв. Той беше нещо друго.

Забеляза я и мътните му лешникови очи се разшириха. Ема се втурна в спринт, пресичайки му пътя, преди да е успял да свърне зад сградата.

Изпречи се пред него и се закова на място.

— Какво правиш тук?

Странните му очи се стрелкаха насам-натам, търсейки път за бягство. — Нищо. Просто се отбих.

— Каза ли на Даяна, че съм идвала на Пазара на сенките? Защото, ако си го направил…

Джони Рук се изпъна. Имаше нещо странно в лицето и очите му; някакво почти опустошено изражение, сякаш нещо ужасно го бе сполетяло като млад, нещо, издълбало като с нож белези върху кожата му.

— Ти не си главата на Института, Ема Карстерс. Информацията, която ти дадох, беше точна.

— Каза, че ще си мълчиш!

— Ема!

Нейното име, изречено твърдо и отсечено. Тя се обърна, завладяна от бавен ужас, и видя Даяна да я гледа от върха на стъпалата, а вечерният вятър развяваше къдравата й коса. Облечена бе в дълга елегантна рокля, от която изглеждаше още по-висока и внушителна. Освен това изглеждаше бясна.

— Виждам, че си получила съобщенията ми — каза Ема.

Даяна изобщо не реагира.

— Остави господин Рук на мира. Трябва да говорим. След точно десет минути те искам в кабинета си.

С тези думи Даяна се обърна и влезе в Института. Ема хвърли отровен поглед на Рук.

— Уговорките ни трябваше да останат в тайна. — Тя го смушка в гърдите с показалец. — Може и да не си обещал да си държиш устата затворена, но и двамата знаем, че именно това искат хората от теб. Именно това очакват.

По устните на Рук пробяга усмивчица.

— Не ме е страх от теб, Ема.

— А би трябвало.

— Това ви е смешното на вас, нефилимите. Познавате Долния свят, но не живеете в него. — Той допря устни до ухото й, притеснително близо до нея. Когато проговори, косъмчетата на тила й настръхнаха от дъха му. — На този свят има много по-страшни неща от теб, Ема Карстерс.

Ема се отскубна, обърна се и изкачи стъпалата на Института на бегом.

 

 

Десет минути по-късно Ема стоеше пред бюрото на Даяна, а косата й, все още мокра от душа, капеше върху излъсканите плочки на пода.

Въпреки че не живееше в Института, Даяна имаше кабинет тук — удобна ъглова стая, с изглед към планините. Ема ги виждаше да се издигат в полумрака, потънали в сини сенки от шубраците, с които бяха обрасли. Навън бе започнало да вали и по стъклата се процеждаха вадички.

Офисът беше обзаведен скромно. Върху бюрото имаше снимка на висок мъж, прегърнал през раменете малко момиченце, което много приличаше на Даяна. Стояха пред магазин, върху чиято табелка пишеше „Стрелата на Даяна“.

На перваза имаше цветя, които Даяна бе сложила, за да разведрят помещението. Скръстила ръце върху бюрото, тя се вгледа спокойно в Ема.

— Снощи ме излъга.

— Не съм — възрази Ема. — Не съвсем. Аз…

— Не ми казвай, че просто си пропуснала — прекъсна я Даяна. — Не си толкова глупава.

— Какво ти каза Джони Рук? — попита Ема и начаса съжали за това, когато лицето на Даяна потъмня.

— Защо ти не ми кажеш? Всъщност защо не ми кажеш какво си направила и какво наказание заслужаваш. Струва ли ти се справедливо?

Ема скръсти предизвикателно ръце на гърдите си. Мразеше, когато я хванат, а Даяна страшно я биваше в това. Тя бе умна, което обикновено беше страхотно, но не и когато беше ядосана.

В момента имаше две възможности: да изрече на глас онова, заради което според нея й беше ядосана Даяна, рискувайки да разкрие повече, отколкото Даяна бе научила, или пък да си замълчи, рискувайки да я разгневи още повече. След моментно обмисляне заяви:

— Заслужавам да ми наредят да се грижа за няколко котенца. Знаеш колко жестоки могат да бъдат котенцата, с острите им малки нокти и ужасно държание.

— И като стана дума за ужасно държание — каза Даяна, играейки си лениво с един молив. — Отишла си на Пазара на сенките, нарушавайки съвсем ясните правила. Разговаряла си с Джони Рук и той ти е казал, че край бар „Саркофаг“ ще бъде захвърлен труп, който може би е свързан със смъртта на родителите ти. Не си била там случайно. Не си била на дежурство.

— Платих му, за да не казва на никого — измърмори Ема. — Имах му доверие!

Даяна метна молива на бюрото.

— Ема, този човек е известен като Мошеника Рук. Всъщност той е не просто мошеник, той е под наблюдение на Клейва, защото работи с елфи без позволение. На всеки долноземец или мундан, който си сътрудничи тайно с феите, се забранява да работи с ловците на сенки и губи правото си на каквато и да било защита, и ти го знаеш.

Ема вдигна ръце.

— Ала това са едни от най-полезните хора! Да прекъснем всякакви връзки с тях, не е от полза за Клейва и вреди на ловците на сенки!

Даяна поклати глава.

— Правилата неслучайно са правила. За да бъдеш ловец на сенки, добър ловец на сенки, не е достатъчно само да тренираш по четиринайсет часа на ден и да знаеш шейсет и пет различни начина да убиеш някого с щипки за сервиране на салата.

— Шейсет и седем — поправи я Ема автоматично. — Даяна, наистина съжалявам, особено за това, че въвлякох и Кристина. Вината не е нейна.

— О, това ми е ясно.

Даяна все така се мръщеше и Ема се хвърли с главата напред.

— Снощи ти каза, че ми вярваш. За това, че не Себастиан е убил родителите ми. За това, че става дума за нещо повече. Че смъртта им не е просто… просто Себастиан, опитващ се да премахне колкото се може повече нефилими. Смъртта им означава нещо…

— Смъртта на всекиго означава нещо — рязко отвърна Данна и прокара ръка над очите си. — Снощи разговарях с Мълчаливите братя и открих какво знаят. И господи, повтарях си, че би трябвало да те излъжа… цял ден се боря с това…

— Моля те — прошепна Ема. — Моля те, не ме лъжи.

— Ала не мога да го направя. Спомням си, когато пристигнах тук за първи път и ти беше това малко, дванайсетгодишно момиченце, напълно съсипано. Беше изгубила всичко. Единственото, което те крепеше, беше Джулиън и нуждата ти от отмъщение. Нуждата не Себастиан да е отговорен за смъртта на родителите ти, защото, ако беше той, как би могла да го накажеш? — Даяна си пое дълбоко дъх. — Джони Рук ти е казал, че има вълна от убийства, и е прав. Общо дванайсет, в това число снощното. Убиецът не е оставил никакви следи. Никоя от жертвите не е била идентифицирана — зъбите им са избити, портфейлите им ги няма, пръстовите им отпечатъци са изтрити.

— И Мълчаливите братя не са знаели за това? Клейвът, Съветът…?

— Знаели са. И именно това е частта, която няма да ти хареса. — Пръстите на Даяна потропваха върху стъклото на бюрото. — Няколко от убитите са били феи. Това превръща случващото се в работа за Сколоманса, центурионите и Мълчаливите братя. Не за Институтите. Мълчаливите братя са знаели. Клейвът е знаел. Нарочно не са ни казали, защото не искат да се намесваме.

— Сколоманса?

Сколомансът беше оживялата нефилимска история. Вледеняващ замък с високи кули и криволичещи коридори, издълбан нейде в Карпатите, той в продължение на векове бе съществувал като мястото, където най-елитните ловци на сенки се подготвяха за борба с двойната заплаха на демони и долноземци. Затворен бе при подписването на първото Съглашение, ознаменувайки факта, че долноземците и ловците на сенки вече не воюват.

След сключването на Студения мир той отново бе отворил врати и бе възобновил дейността си. В него приемаха единствено след поредица от тежки изпити и онова, което се научаваше вътре, не можеше да бъде споделяно с останалите ловци на сенки. Онези, които завършваха Сколоманса, ставаха учени и легендарни воини, наричани центуриони. Ема никога не бе срещала някой от тях.

— Може и да не е справедливо, но това е истината.

— Ами символите? Признаха ли, че са същите, които бяха нарисувани върху телата на моите родители?

— Нищо не са признали — отвърна Даяна. — Казаха, че те ще се заемат. Че не бива да се намесваме и че нареждането идва директно от Съвета.

— А телата? — не отстъпваше Ема. — Стопили ли са се, когато са се опитали да ги преместят, като тези на родителите ми?

— Ема! — Даяна се изправи на крака. Косата й бе прекрасен тъмен облак, обграждащ лицето й. — Вече не се занимаваме с онова, което се случва с феите. Ето какво означава Студеният мир. Не става дума за препоръка от страна на Клейва да не го правим, а за категорична забрана да се месим в работите на феите. Забъркаш ли се, може да има последствия не само за теб, но и за Джулиън.

Ема имаше чувството, че Даяна бе взела едно от тежките преспапиета на бюрото и я бе ударила в гърдите с него.

— Джулиън?

— Какво прави той всяка година? На годишнината от сключването на Студения мир?

Ема се замисли за Джулиън, седнал тук, в този кабинет. Година след година, откакто бе станал на дванайсет, с ожулени лакти и скъсани дънки, той сядаше търпеливо с писалка и мастило и пишеше писмо на Клейва, молейки ги да позволят сестра му Хелън да се върне от остров Врангел.

Остров Врангел беше седалището на всички магически бариери на земята, издигнати преди хиляда години, за да защитят света от някои демони. Освен това бе микроскопична ледена пустиня, хиляди мили навътре в Арктическо море. Хелън бе изпратена там, когато бе обявен Студеният мир под претекст, че ще изучава магическите бариери, ала всички знаеха, че това всъщност бе изгнание.

Оттогава й бяха позволили да направи няколко пътувания, включително и едно до Идрис, където се бе оженила за Ейлийн Пенхалоу, дъщерята на консула. Ала дори влиятелна връзка като тази не бе могла да я освободи. Така че Джулиън всяка година пишеше своето писмо. И всяка година му отказваха.

Когато Даяна проговори отново, гласът й беше омекнал.

— Всяка година Клейвът отказва от страх, че Хелън е вярна на феите. Как би изглеждало, ако си помислят, че разследваме убийства на феи против тяхната воля? Как ще се отрази това на вероятността да я пуснат?

— Джулиън би искал… — започна Ема.

— Джулиън би си отрязал ръката, ако го помолиш. Това не означава, че трябва да го направиш. — Даяна разтърка слепоочията си, сякаш я боляха. — Отмъщението не е семейство, Ема. Отмъщението е студен другар, с когото да делиш възглавницата си. — Тя свали ръка и се приближи до прозореца, поглеждайки през рамо към Ема. — Знаеш ли защо приех тази работа тук, в Института? И не ми излизай с някой от твоите саркастични отговори.

Ема сведе очи към пода, който се състоеше от редуващи се сини и бели плочки; върху белите плочки имаше рисунки: роза, замък, църковна камбанария, ангелско крило, ято птици, всяка — различна от останалите.

— Защото беше там, в Аликанте, по време на Тъмната война — отвърна Ема задавено. — Беше там, когато Джулиън бе принуден да… да възпре баща си. Видя ни да се бием и реши, че сме смели, и поиска да помогнеш. Това е, което казваш винаги.

— Когато бях по-малка, имах някого, който ми помогна да стана онази, която съм наистина — започна Даяна и Ема наостри уши. Даяна много рядко говореше за живота си. Семейство Рейбърн бе прословут и стар нефилимски род, ала Даяна бе последната от него.

Тя никога не споменаваше нито детството, нито семейството си. Сякаш животът й бе започнал, когато бе поела магазина за оръжия на баща си в Аликанте. — Исках да ти помогна да станеш онази, която си наистина.

— И то е?

— Най-добрият ловец на сенки в своето поколение — отвърна Даяна. — Никога не съм срещала някого, който да тренира и да се бие като теб. И именно затова не искам да те видя как пропиляваш възможностите си в преследване на нещо, което няма да излекува раните ти.

„Да пропилея възможностите си?“ Даяна не знаеше, не разбираше. Никой от семейството й не бе загинал в Тъмната война. А родителите на Ема не бяха паднали в битка; те бяха убити — измъчвани, обезобразени и убити. Навярно викайки я в тези последни мигове, мимолетни, дълги или пък безкрайни, между живота и смъртта.

На вратата се почука рязко и тя се отвори, за да пропусне Кристина. Беше облечена с дънки и пуловер и беше порозовяла, сякаш се срамуваше, че ги прекъсва.

— Семейство Блекторн — каза тя. — Тук са.

Ема в миг забрави какво се канеше да каже на Даяна и се бърна към вратата.

— Какво? Та те трябваше да се приберат чак утре!

Кристина сви безпомощно рамене.

— Възможно е някое друго многобройно семейство току-що да е отворило Портал в преддверието.

Ема сложи ръка на сърцето си. Кристина имаше право, усещаше го: тъпата болка, спотаила се зад ребрата й, откакто Джулиън бе заминал, изведнъж се бе оправила и влошила едновременно — по-малко мъчителна и по-прилична на пеперуда, пърхаща трескаво под сърцето й.

Тя изскочи от кабинета, а босите й стъпала шляпаха по полирания дървен под на коридора. Стигна до стълбите и се спусна по тях, вземайки по две стъпала наведнъж, завивайки рязко на площадките. Вече можеше да чуе гласове. Стори й се, че долавя високият мек глас на Дру да се издига въпросително и Ливи, която му отговаряше.

И ето че се озова там, на балкона, издигащ се над преддверието. Мястото бе обляно в светлината на безброй завихрени цветове, остатъци от угасващия Портал. В средата на стаята стояха семейство Блекторн: Джулиън се извисяваше над петнайсетгодишните близнаци, Ливи и Тай. До тях беше Друзила, уловила за ръка Тави, най-малкия от семейството. Той като че ли спеше прав, облегнал къдрокосата си главичка на Дру и затворил очи.

— Върнахте се! — извика Ема и всички вдигнаха очи към нея.

Членовете на семейство Блекторн открай време много си приличаха — всички имаха една и съща вълниста тъмнокестенява коса с цвета на горчив шоколад и едни и същи синьо-зелени очи. Макар че Тай, със сивите си очи, слабичка фигура и разрошена черна коса, изглеждаше така, сякаш бе дошъл от някой друг клон на семейството.

Дру и Ливи се усмихваха, в сериозното кимване на Тай се съдържаше радушен поздрав, ала Ема виждаше само Джулиън. Когато той вдигна очи към нея, тя почувства парабатайската руна на дясната й ръка да тупти.

Спусна се тичешком по стълбите. Джулиън тъкмо се навеждаше, за да каже нещо на Дру, а после се обърна и направи няколко крачки към нея. Изпълваше погледа й, той бе всичко, което виждаше. Не само такъв, какъвто беше сега, крачещ към нея по пода, украсен с образа на Ангела, но и Джулиън, който й подаваше серафимските ками, които бе кръстил; Джулиън, който винаги й даваше одеялото, когато в колата беше студено; Джулиън, застанал срещу нея в Града на тишината с белите и златните пламъци на огъня между тях, докато двамата изричаха парабатайската си клетва.

Сблъскаха се в средата на преддверието и Ема обви ръце около него.

— Джулс — каза тя, ала звукът бе приглушен от рамото му, когато той отвърна на прегръдката й. Докато вдъхваше уханието му, което познаваше така добре — карамфил, сапун, сол — парабатайската клетва отекна в ума й.

Гдето идеш ти, и аз ще ида…

За миг ръцете му я стиснаха толкова здраво, че й беше трудно да диша. А после той я пусна и отстъпи назад.

Ема залитна. Не беше очаквала нито толкова силна прегръдка, нито толкова бързо отдръпване.

Джулиън изглеждаше различен и умът й не можеше да го обхване напълно.

— Мислех, че ще си дойдете утре. — Опита се да улови погледа му, да го накара да отвърне на сърдечната й усмивка. Вместо това той гледаше към братята и сестрите си, сякаш ги броеше, за да се увери, че всички са тук.

— Малкълм дойде по-рано — обясни той през рамо. — Изведнъж се появи в кухнята на пралеля Марджъри по пижама. Каза, че бил забравил за часовата разлика. Тя опищя къщата.

Ема усети как напрежението в гърдите й отслабва. Малкълм Фейд, върховният магьосник на Лос Анджелис, бе семеен приятел и ексцентричността му открай време бе повод за шеги между нея и Джулс.

— А после, без да иска, отвори Портал в Лондон, вместо тук — оповести Ливи и се втурна да прегърне Ема. — И трябваше да намерим някой, който да ни отвори друг Портал… Даяна!

Ливи се отскубна от Ема и отиде да поздрави учителката си. В продължение на няколко мига се възцари суматохата на посрещането — въпроси и поздрави, и прегръдки. Тави се бе събудил и се луташе сънливо наоколо, подръпвайки ту този, ту онзи за ръкава. Ема разроши косата му.

Твоите люде ще бъдат мои люде. Семейството на Джулиън бе станало и нейно, когато двамата дадоха парабатайската клетва. В това отношение то бе почти като брак.

Ема погледна към Джулиън. Той наблюдаваше семейството си с напрегнато изражение. Сякаш бе забравил за присъствието й. И в този миг умът й като че ли се събуди изведнъж и й връчи списък с всички начини, по които той й се струваше различен.

Винаги носеше косата си в къса и практична прическа, ала в Англия трябва да бе забравил да я подстриже и тя бе израснала в гъстите, изобилни къдрици на семейство Блекторн, които се спускаха под ушите му. Беше загорял, а очите му, които Ема познаваше толкова добре, внезапно й се сториха едновременно по-светли и по-тъмни, с наситения синьо-зелен цвят на океанска вода цяла миля под повърхността. Формата на лицето му също се беше променила, придобила бе по-зрели черти, изгубила бе мекотата на детството, разкривайки чистите линии на челюстта му, завършващи в леко заострена брадичка и наподобяващи очертанията на ключицата му с формата на крила, която се виждаше под яката на тениската му.

Ема извърна поглед. За нейна изненада, сърцето й биеше забързано, сякаш бе притеснена. Развълнувана, тя коленичи, за да прегърне Тави.

— Изгубил си си няколко зъба — каза му, когато той й се усмихна широко. — Много невнимателно от твоя страна.

— Дру твърди, че феите ги крадат, докато спиш.

— То е, защото аз й го казах. — Ема се изправи и в този миг усети леко докосване по ръката.

Беше Джулиън. С един пръст той започна да чертае думи върху кожата й — нещо, което двамата бяха правили цял живот, още откакто бяха осъзнали, че имат нужда от начин, по който да общуват безмълвно по време на скучни уроци или когато около тях има възрастни.

Д-О-Б-Р-Е Л-И С-И?

Тя кимна. Гледаше я с лека загриженост, което беше облекчение, защото й беше познато. Наистина ли бе толкова различен? Не беше чак толкова слаб, по-мускулест отпреди, макар и по един строен, жилест начин. Приличаше на плувците, на които Ема открай време се възхищаваше заради стегнатата им красота. За сметка на това все още носеше същите гривни от кожа, мидени черупки и морско стъкло. Ръцете му все така бяха изпоцапани с боя. Все още си беше Джулиън.

— Всички сте с тен — тъкмо казваше Даяна. — Как така сте загорели толкова? Аз си мислех, че в Англия непрекъснато вали.

— Аз не съм загорял — отбеляза Тиберий и действително беше така. Тай ненавиждаше слънцето. Когато ходеха на плажа, той обикновено можеше да бъде открит под ужасяващо голям чадър, забил нос в някоя детективска история.

— Пралеля Марджъри ни караше по цял ден да тренираме навън — обясни Ливи. — Е, не и Тави. Него го държеше вкъщи и го тъпчеше със сладко от къпини.

— А Тиберий се криеше — обади се Друзила. — В плевнята.

— Не беше криене — възрази Тай. — А стратегическо отстъпление.

— Беше си криене — настоя Дру и кръглото й лице се смръщи. Плитките й стърчаха от двете страни на главата й като на Пипи Дългото чорапче. Ема подръпна закачливо едната.

— Недей да се караш с брат си — каза Джулиън и се обърна към Тай. — Недей да се караш със сестра си. И двамата сте изморени.

— Какво общо има умората с карането? — попита Тай.

— Джулиън има предвид, че всички трябва да си лягате — обясни Даяна.

— Едва осем часът е — възрази Ема.

— Те току-що пристигнаха — напомни й Даяна. Тави се беше свил на кълбо на пода и спеше в светлината от една лампа, досущ като някоя котка. — В Англия е много по-късно.

Ливи пристъпи и нежно вдигна Тави на ръце. Главата му се полюшна и се отпусна на шията й.

— Аз ще го сложа да си легне.

Джулиън срещна очите на Даяна за миг.

— Благодаря, Ливи. Аз ще отида да съобщя на чичо Артър, че всички се прибрахме благополучно. — Огледа се наоколо и въздъхна. — Ще се оправим с багажа на сутринта. Всички по леглата.

Ливи измърмори нещо, но Ема не я чу. Беше озадачена. Повече от озадачена дори. Въпреки че Джулиън беше отговарял на съобщенията и обажданията й кратко и неутрално, тя не бе подготвена за един Джулиън, който изглеждаше така различен. Искаше да я гледа така, както я бе гледал винаги, с усмивката, запазена единствено за нея.

Даяна тъкмо се сбогуваше с всички, прибирайки ключовете в чантата си. Възползвайки се от това, Ема се пресегна и написа няколко думи върху кожата на Джулиън.

Т-Р-Я-Б-В-А Д-А Г-О-В-О-Р-Я С Т-Е-Б.

Без да я поглежда, Джулиън отпусна ръка и написа отговора си. З-А К-А-К-В-О?

Вратата на преддверието се отвори и отново се затвори зад Даяна, пропускайки смразяващ порив от вятър и дъжд. Вода опръска бузата на Ема, докато тя се обръщаше, за да погледне Джулиън.

— Важно е — обясни и се зачуди дали гласът й бе прозвучал слисано. Никога досега не й се бе налагало да го уверява, че става дума за нещо важно. Кажеше ли, че трябва да говори с него, той знаеше, че е така. — Просто… — тя понижи глас — ела и стаята ми, след като се видиш с Артър.

Джулиън се поколеба само за миг; стъклото и черупките на гривните му изтракаха, когато вдигна ръка, за да отметне косата от лицето си. Ливи вече се бе отправила към горния етаж с Тави, следвана от останалите. Изведнъж Ема усети как раздразнението й се стопява и отстъпва място на вина. Джулс очевидно беше изтощен. Това бе всичко.

— Освен ако не си прекалено уморен — добави.

Той поклати глава, изражението му беше непроницаемо… за първи път не можеше да прочете нищо върху него.

— Ще дойда — увери я и сложи ръка на рамото й. Лекичко, небрежно. Сякаш не се бяха разделяли за два месеца. — Прекрасно е отново да те видя — добави, а после се обърна и пое по стълбите след Ливи.

Естествено, че щеше да отиде да види Артър, помисли си Ема. Някой трябваше да съобщи на ексцентричния им настойник, че семейство Блекторн се бе завърнало. И естествено, че беше уморен. И естествено, че изглеждаше различен — така ставаше, когато не си виждал някого известно време. Можеше да отнеме ден-два, докато нещата между тях отново станат както преди: Познати. Неразделни. Сигурни.

Тя сложи ръка на гърдите си. Въпреки че мъчителното усещане, като опънат докрай ластик, което бе изпитвала, докато Джулиън бе в Лондон, и което толкова бе ненавиждала, вече го нямаше, на негово място се бе появила особена нова болка близо до сърцето й.