Касандра Клеър
Лейди Полунощ (5)

4.
И ето защо

Ема се приземи тежко върху тепиха и побърза да се претърколи, така че мечът, който беше препасан на гърба й, да не пострада… нито пък да я нарани. В първите години на тренировки се бе наранявала сама на острието на Кортана по-често, отколкото от което и да било упражнение, заради упорития си отказ да свали оръжието от гърба си.

Кортана беше нейният меч, мечът на баща й и на неговия баща. Тя и Кортана бяха единственото, което бе останало от семейство Карстерс. Никога не се разделяше с него, когато отиваше да се бие, дори ако възнамеряваха да използват ками, светена вода или огън. Ето защо трябваше да умее да се бие, препасана с него във всяка възможна ситуация.

— Добре ли си? — Кристина тупна по-меко върху тепиха; тя не беше въоръжена и носеше единствено тренировъчните си дрехи. Кристина беше наистина разумна, помисли си Ема, и като се надигна, за да седне, разтърка натъртеното си рамо.

— Аха — заяви и се изправи, пропъждайки болката в мускулите си. — Още веднъж. Медальонът проблесна благочестиво на шията на Кристина, когато тя отметна глава назад, гледайки как Ема отново се покатерва по въжената стълба. Слънчеви лъчи с цвят на тъмно злато струяха през прозорците — беше късен следобед. Тренираха от часове, а преди това бяха прехвърлили съдържанието на Стената с доказателства на Ема (Кристина отказваше да я нарече Стена на лудостта) в компютърната стая, така че Ливи и Тай да могат да сканират всичко. Ливи от ново бе обещала да дойде да тренира с тях, макар да беше очевидно, че е погълната от търсенето на улики онлайн.

— Вече може да спреш — извика Кристина, когато Ема се изкатери до средата на стълбата, ала тя не й обърна внимание и продължи нагоре, докато главата й едва не се удари в тавана.

Погледна надолу и видя Кристина да клати глава; успяваше да изглежда едновременно спокойна и изпълнена с неодобрение.

— Не можеш да скочиш от толкова високо! Ема…

Ема се пусна и се сгромоляса като камък. Блъсна се в тепиха, претърколи се и скочи, полуприклекнала, посягайки през рамо към Кортана.

Пръстите й срещнаха единствено въздух. Изправи се рязко и видя Кристина с нейния меч в ръка. Беше го измъкнала от ножницата, докато тя се бе надигала.

— В битката не е важно единствено кой скача от най-високо и пада най-далеч — заяви Кристина и й подаде оръжието.

Ема го пое с неохотна усмивка.

— Звучиш точно като Джулс.

— Може би е прав. Винаги ли се отнасяш толкова небрежно към собствената си безопасност?

— Дори повече след Тъмната война. — Ема прибра Кортана и ножницата, след което извади тънките ками от ботушите си и подаде едната на Кристина, преди да се обърне с лице към мишената, нарисувана на отсрещната стена.

Кристина застана до нея и вдигна камата, прицелвайки се по линията на ръката си. Досега Ема не беше мятала ножове с Кристина, но изобщо не се учуди, че стойката й и начинът, по който бе стиснала оръжието (палецът й — успореден на дръжката), са съвършени.

— Понякога съжалявам, че не видях почти нищо от войната. Криех се в Мексико. Баща ми бе убеден, че в Идрис няма да е безопасно.

Ема си спомни Идрис, обхванат от пламъци, кръвта, потекла по улиците, телата, натрупани като съчки за огън в Залата на Съглашението.

— Баща ти е бил прав.

Кристина запрати камата. Тя полетя във въздуха и се заби в най-вътрешния кръг на мишената.

— Майка ми имаше къща в Сан Мигел де Айенде. Отидохме там, защото в Института не беше безопасно. Винаги се чувствам като страхливка, когато си помисля за това.

— Била си още дете — отвърна Ема. — Прави са били да те изпратят на сигурно място.

— Може би. — Кристина имаше потиснат вид.

— Наистина. Не го казвам просто така — увери я Ема. — Така де, как се чувства Съвършения Диего заради това? Чувства ли се като страхливец?

Кристина направи физиономия.

— Едва ли.

— Естествено, че не. Той е в съвършен мир с всичко. Всички трябва да вземем пример от Съвършения Диего.

— Здравейте! — отекна поздрав в стаята.

Ливи, в тренировъчно облекло, идваше към тях. Поспря, за да погали сабята си, която висеше близо до вратата заедно с останалите мечове за дуелиране. Беше си я избрала, когато беше на около дванайсет години, и оттогава усърдно тренираше с нея. Можеше да разговаря за различните видове саби, за преимуществата и недостатъците на дървените дръжки в сравнение с гумените или кожените, за ефеси и рикасо и бе най-добре човек да не повдига в нейно присъствие темата за пистолетните дръжки.

Ема се възхищаваше на отдадеността й. Самата тя никога не бе изпитвала нужда да си избере оръжие — нейното открай време беше Кортана. Въпреки това й харесваше да владее сносно всички оръжия, затова често се упражняваше с Ливи.

— Липсваше ми — напевно каза Ливи на сабята си. — Толкова те обичам.

— Това беше наистина прочувствено — обади се Ема. — Ако го беше казала на мен, когато се върнахте, сигурно щях да се разплача.

Ливи заряза сабята си и изтича при тях. Избра си един тепих и започна да разгрява. Без проблем можеше да се сгъне надве, подпъхвайки пръстите на ръцете си под тези на краката.

— Наистина ми липсваше — долетя приглушеният й глас. — В Англия беше скучно и нямаше никакви готини момчета.

— Джулиън каза, че нямало никакви хора на много мили наоколо — отвърна Ема. — Не че си изпуснала кой знае какво тук.

— С изключение на серийните убийства. — Ливи отиде да си вземе два ножа за хвърляне. Ема и Кристина се отдръпнаха и тя застана срещу мишените. — Освен това се обзалагам, че отново си излизала с Камерън Ашдаун, а после си го зарязала.

— Така е — потвърди Кристина и Ема я стрелна с поглед, който казваше „предателка“.

— Ха! — Ножът на Ливи се приземи далеч от целта. Тя се обърна към тях и плитката й отскочи от раменете. — Ема тръгва с него на всеки няколко месеца, а после го зарязва.

— Така ли? — Кристина погледна Ема. — И защо точно той е избран за този особен вид мъчение?

— О, за бога — каза Ема. — Не беше сериозно.

— Не и за теб — отвърна Ливи. — Обзалагам се, че е било сериозно за него. — Тя подаде втория нож на Кристина. — Искаш ли да опиташ?

Кристина го взе и зае мястото на Ливи.

— Кой е Съвършения Диего? — попита Ливи.

Кристина, която тъкмо се мръщеше срещу ножа, се обърна рязко и я зяпна.

— Чух ви — обясни Ливи жизнерадостно. — Преди да вляза. Кой е той? Защо е толкова съвършен? Как така на света съществува съвършено момче, а никой не ми е казал?

— Диего е момчето, за което майка й иска да я омъжи — обясни Ема и сега бе ред на Кристина да се почувства предадена. — Не е уредена сватба или нещо такова, това би било отвратително. Просто майка й страшно го харесва, неговата майка е носила името Росалес…

— Той ти е роднина? — попита Ливи. — Това не е ли проблем? Искам да кажа, знам, че Клеъри Феърчайлд и Джейс Херондейл са легендарна двойка, ала те не са били наистина брат и сестра. В противен случай биха били…

— Не толкова легендарна двойка — довърши Ема и се ухили. Кристина хвърли ножа и той се заби близо до центъра на мишената.

— Цялото му име е Диего Росио Росалес. Росио е фамилията на баща му, а Росалес — на майка му, също както и на моята. Ала не сме дори братовчеди. Росалес е голям нефилимски род. Просто майка ми смята, че той е съвършен, толкова красив, толкова умен, такъв невероятен ловец на сенки, съвършен, съвършен, съвършен…

— Ето че вече знаеш откъде е получил прякора си — заяви Ема и отиде да прибере ножовете.

— Наистина ли е съвършен? — попита Ливи.

— Не — отвърна Кристина. Когато се разстроеше, Кристина не ставаше сърдита, а спираше да говори. Точно това правеше и сега, приковала поглед в нарисуваната на стената мишена. Ема завъртя ножовете в ръцете си.

— Ние ще те защитим от Съвършения Диего — заяви тя. — Ако се появи тук, ще го намушкам.

Тя се приближи до линията за хвърляне на ножове.

— Ема е майстор по намушкването — поясни Ливи.

— По-голяма полза ще има да намушкаш майка ми — промърмори Кристина. — Е, добре, flaquitau впечатли ме. Да те видим как хвърляш два едновременно.

Стиснала по един нож във всяка ръка, Ема направи крачка назад от линията за хвърляне. Беше се упражнявала цяла година, преди да се научи как да хвърля два ножа едновременно, мятайки ги отново и отново, а звукът на остриетата, забиващи се в дървото, бе като балсам за обтегнати нерви. Тя бе левачка, така че при обикновени обстоятелства би отстъпила назад и надясно, ала с течение на времето се бе научила да си служи еднакво добре и с двете ръце. Ето защо сега отстъпи право назад, а не по диагонал. Ръцете й се отметнаха, а после се стрелнаха напред; разтвори пръсти и ножовете полетяха като освободени соколи. Изсвистяха във въздуха и се забиха един след друг право в сърцето на мишената.

Кристина подсвирна.

— Започвам да разбирам защо Камерън Ашдаун винаги се връща. Бои се да откаже. — Тя отиде да донесе ножовете, включително и своя. — Нека опитам отново. Виждам, че съм много назад с материала.

Ема се разсмя.

— Не, това беше нечестно. От години упражнявам този ход.

— Въпреки това — отвърна Кристина, — ако някога си промениш мнението и решиш, че не ме харесваш, няма да е зле да мога да се защитя.

— Добро хвърляне — прошепна Ливи, приближавайки се до Ема, докато на няколко стъпки оттам Кристина крачеше напред-назад до линията за хвърляне.

— Благодаря — отвърна Ема също така тихо и като се облегна на една стойка за ръкавици и защитно облекло, сведе поглед към грейналото лице на Ливи. — Постигна ли някакъв напредък с Тай? За парабатайската връзка? — попита, макар че почти се страхуваше да чуе отговора.

Лицето на Ливи помръкна.

— Все още отказва. Това е единственото, за което някога сме били на различно мнение.

— Съжалявам.

Ема знаеше колко много Ливи иска тя и нейният близнак да станат парабатаи. Парабатайска връзка между братя и сестри не се срещаше често, но не бе нещо нечувано. Категоричният отказ на Тай обаче бе учудващ. Той рядко отказваше каквото и да било на Ливи, ала в този случай беше непреклонен.

Първият нож на Кристина улучи в целта — точно в ръба на вътрешния кръг. Ема нададе одобрителен вик.

— Харесвам я — продължи Ливи, все така шепнешком.

— Радвам се — отвърна Ема. — Аз също я харесвам.

— И смятам, че Съвършения Диего може би е разбил сърцето й.

— Направил е нещо — съгласи се Ема предпазливо. — Това поне е ясно.

— Така че според мен трябва да я съберем с Джулиън.

Ема замалко да събори стойката.

— Какво?

Ливи сви рамене.

— Хубава е, изглежда наистина мила и ще живее с нас. А Джулиън никога не е имал приятелка… ясно ти е защо. — Ема я зяпна, главата й бучеше. — Искам да кажа, ние сме виновни — аз и Тай, и Дру, и Тави. Ако отглеждаш четири деца, не ти остава много време да ходиш по срещи. Така че след като ние един вид го лишихме от възможността да си има гадже…

— Искаш да ги съберем — глухо каза Ема. — То не става така, Ливи. Двамата трябва да се харесат…

— Според мен биха могли — не отстъпваше Ливи. — Стига да им дадем възможност. Какво ще кажеш?

Синьо-зелените й очи, така прилични на тези на Джулиън, грееха палаво. Ема отвори уста, за да каже нещо, и тя не знаеше какво, тъкмо когато Кристина запрати и втория нож. Той се заби в стената с такава сила, че дървото като че ли се пропука.

— Страхотно! — плесна Ливи и хвърли тържествуващ поглед на Ема, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли, съвършена е“. След това си погледна часовника. — Окей, трябва да вървя да помогна на Тай. Повикайте ме, ако се случи нещо вълнуващо.

Ема кимна, все още мъничко зашеметена, докато Ливи изтича да върне оръжията си на мястото и се отправи към библиотеката. Замалко да изскочи от кожата си, когато досами рамото й се разнесе глас. Кристина се бе приближила зад нея с разтревожен вид.

— За какво говорихте? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Ема отвори уста, за да каже нещо, но така и не откри какво щеше да е то, защото в този миг откъм долния етаж се надигна врява. Някой заблъска по входната врата, а после се чу шум от тичащи крака.

Ема грабна Кортана и изхвърча от стаята.

Блъскането по вратата на Института огласи цялата сграда.

— Идвам! — провикна се Джулиън, закопчавайки суитшърта, докато тичаше към вратата. Почти се радваше, че се бе появил някой. Тай и Ливи го бяха изгонили от компютърната стая с обяснението, че им пречи да се съсредоточат с непрестанното си крачене напред-назад, и той толкова се бе отегчил, че бе започнал да обмисля дали да не отиде да види как е Артър, което със сигурност щеше да му развали настроението до края на деня.

Отвори вратата и видя, че на прага стои мъж, облечен във впит черен панталон и риза, разкопчана до средата на гърдите. През раменете му беше преметнато карирано сако.

— Приличаш на стриптийзьор — заяви Джулиън на Малкълм Фейд, върховния магьосник на Лос Анджелис.

Имаше време, когато Джулиън бе толкова впечатлен от титлата на Малкълм (която означаваше, че всички магьосници му се подчиняват, или поне онези в Южна Калифорния), че адски се притесняваше в негово присъствие. Това обаче бе отминало след Тъмната война, когато Малкълм редовно бе започнал да се отбива у тях. В действителност Малкълм беше точно такъв, за какъвто повечето хора смятаха Артър — типът „разсеян учен“. Той забравяше важни неща от двеста години насам.

Като потомци на човешки същества и демони, всички магьосници бяха безсмъртни. В зависимост от демонските си родители, те преставаха да остаряват на различна възраст. Малкълм изглеждаше на двайсет и седем, ала всъщност беше роден (или поне така твърдеше) през 1850 година.

Тъй като повечето демони, които бе срещал, бяха отвратителни, Джулиън предпочиташе да не се замисля особено над това, как се бяха запознали родителите на Малкълм. Не че Малкълм проявяваше желание да му разкаже. Все пак Джулиън знаеше, че е роден в Англия, и това се долавяше в акцента му.

— Можеш да си поръчаш стриптийзьор у дома? — За миг Малкълм изглеждаше изумен, а после сведе очи към тялото си. — Извинявай, забравил съм да си закопчая ризата, преди да изляза от къщи.

Прекрачи прага, при което се препъна и се просна върху плочките. Джулиън се отдръпна настрани, а Малкълм се обърна по гръб с подразнено изражение, след което плъзна поглед по дългото си тяло.

— Освен това очевидно съм завързал връзките на обувките си заедно.

Понякога никак не бе лесно да не ти докривее, помисли си Джулиън, от това, че всичките ти съюзници и приятели са или нелепи, или хора, които трябва да лъжеш, а понякога и двете.

Ема се спусна тичешком по стълбите с Кортана в ръка. Носеше дънки и блузка без ръкави, влажната й коса беше прибрана с ластиче. Блузката й лепнеше за кожата — нещо, което Джулиън предпочиташе да не беше забелязал. Когато наближи, тя забави крачка, видимо успокоена.

— Здрасти, Малкълм. Какво правиш на пода?

— Завързал съм си връзките на обувките заедно.

Ема се приближи до него и замахна с Кортана, разсичайки връзките надве и освобождавайки краката му.

— Готово.

Малкълм я изгледа предпазливо.

— Може да бъде опасна — подхвърли на Джулиън. — Разбира се, всички жени са опасни.

— Всички хора са опасни — отвърна Джулиън. — Защо си дошъл, Малкълм? Не че не се радвам да те видя.

Малкълм се изправи, като се олюляваше, и закопча ризата си.

— Донесох лекарството на Артър.

Сърцето на Джулиън заби толкова силно, че почти можеше да го чуе. Ема се намръщи.

— Да не би Артър да е болен? — попита тя.

Малкълм, който тъкмо бъркаше в джоба си, застина и по лицето му Джулиън видя, че е осъзнал грешката си — беше казал нещо, което не биваше. Джулиън го наруга наум, него и навика му непрекъснато да забравя.

— Снощи ми спомена, че не се чувства много добре — заяви той. — Обичайните болежки. То е хронично. Липса на енергия.

— Ако знаех, можех да потърся нещо на Пазара на сенките — каза Ема и като приседна на най-долното стъпало, протегна дългите си крака.

— Лют пипер и драконова кръв. — Малкълм извади една стъкленица от джоба си и я подаде на Джулиън. — Би трябвало веднага да го съживи.

— Това би съживило и мъртвите — подхвърли Ема.

— Некромантството е незаконна, Ема Карстерс — скастри я Малкълм.

— Тя само се шегуваше. — Джулиън прибра стъкленицата в джоба си, приковал поглед в Малкълм, молейки го безмълвно да не каже нищо повече.

— Кога успя да съобщиш на Малкълм, че чичо ти не се чувства добре, Джулс? Когато те видях снощи, ти не каза нищо — попита Ема и Джулиън се зарадва, че е с гръб към нея — сигурен бе, че е пребледнял.

— Вампирска пица — обяви Малкълм.

— Какво? — не разбра Ема.

— Найтшейд отвори италианско заведение на „Крос Крийк Роуд“ — обясни Малкълм. — Най-страхотната пица в радиус от мили и освен това правят доставки по домовете.

— Не се ли притесняваш какво има в соса? — попита Ема, очевидно отклонена от темата. — О! — Тя вдигна ръка към устата си. — Добре, че се сетих. Малкълм, чудех се дали би искал да хвърлиш едно око на нещо.

— Брадавица ли е? Мога да я излекувам, но няма да е евтино.

— Защо всички винаги си мислят, че е брадавица? — Ема извади телефона си и след няколко секунди вече му показваше снимките на тялото, което бе открила край бар „Саркофаг“. — Виждаш ли белите знаци тук и тук? — посочи тя. — Приличат на графити, но нарисувани не с боя, а с тебешир или нещо такова…

— Първо, ама че гадост — каза Малкълм. — Моля те, недей да ми показваш снимки на трупове без предупреждение. — Той погледна по-отблизо. — И второ, това ми прилича на останките от церемониален кръг. Някой е нарисувал защитен обръч на земята. Може би за да се предпази, докато прави каквато и да е била отвратителната магия, убила този човек.

— Бил е изгорен — поясни Ема. — И удавен, струва ми се. Или поне дрехите му бяха мокри и миришеше на солена вода.

Беше се намръщила, очите й бяха потъмнели. Може би бе заради спомена за тялото или пък мисълта за океана. Тя живееше до него, всеки ден тичаше по брега му, ала Джулиън знаеше колко я плаши. Можеше да се насили да влезе в него, макар да й се гадеше и да трепереше, но Джулиън мразеше да я гледа как го прави, мразеше да вижда своята силна Ема, разкъсвана от ужас пред нещо толкова първично и безименно, че и самата тя не можеше да си го обясни.

От това го обземаше желание да убива, да унищожава, само и само тя да бъде в безопасност. Въпреки че Ема и сама можеше да се грижи за своята безопасност. Въпреки че бе най-храбрият човек, когото Джулиън познаваше.

Той се върна към настоящето.

— Изпрати ми снимките — тъкмо казваше Малкълм. — Ще ги разгледам по-внимателно и ще ти кажа какво съм открил.

— Хей! — Ливи, която междувременно бе сменила тренировъчното си облекло, се появи на най-горното стъпало. — Тай откри нещо. За убийствата.

Малкълм изглеждаше озадачен.

— На компютъра — уточни Ливи. — Нали се сещате, онзи, който не би трябвало да имаме. О, здравей, Малкълм. — Тя му махна оживено. — Елате.

— Малкълм, ще останеш ли? — попита Ема и се изправи. — Помощта ти може да ни бъде полезна.

— Зависи — каза Малкълм. — На компютъра вървят ли филми?

— Аха — отвърна Джулиън предпазливо и лицето на Малкълм придоби доволно изражение.

— Може ли да си пуснем „Нотинг Хил“?

— Можем да си пуснем каквото поискаш, ако си съгласен да ни помогнеш — увери го Ема и погледна към Джулс. — А ние ще видим какво е открил Тай. Ще дойдеш, нали?

Джулиън прокле наум любовта на Малкълм към романтичните филми. Би предпочел да отиде в студиото си и да рисува. Ала не можеше да пренебрегне Тай, нито да изостави Малкълм.

— Мога да донеса нещо за хапване от кухнята — предложи Ема с надежда в гласа. Та нали от години имаха навика да гледат стари филми на телевизора, захранван с магическа светлина, похапвайки пуканки на примигващата му светлина.

Джулиън поклати глава.

— Не съм гладен.

Почти му се стори, че чува как Ема въздъхва. Миг по-късно тя изчезна след Ливи нагоре по стълбите. Джулиън понечи да ги последва, ала Малкълм сложи ръка на рамото му.

— По-зле е, нали?

— Чичо Артър? — Джулс беше хванат неподготвен. — Не мисля. Искам да кажа, не е добре, че ме нямаше, но ако бяхме продължили да отказваме да отидем в Англия, все някой щеше да започне да става подозрителен.

— Не Артър. Ти. Тя знае ли?

— Кой дали знае какво?

— Не се прави на глупав — каза Малкълм. — Ема. Знае ли?

Джулиън усети как сърцето му се свива в гърдите. Не можеше да изрази с думи сътресението, причинено от въпроса на Малкълм. Сякаш беше пометен от вълна, повлякла твърдата опора под краката му.

— Престани.

— Няма — настоя Малкълм. — Обичам щастливите завършеци.

— Малкълм — процеди Джулиън през зъби, — това не е любовна история.

— Всяка история е любовна история.

Джулиън се отдръпна от него и се отправи към стълбите. И действителност рядко се ядосваше на Малкълм, ала точно сега направо кипеше. Вече бе стигнал до площадката, когато Малкълм го повика; обърна се, знаейки, че не бива да го прави, и видя, че магьосникът е вдигнал поглед към него.

— Законите не означават нищо, дете. — Макар и нисък, гласът му долетя съвсем ясно до Джулиън. — Няма нищо по-важно от любовта. Нито по-висш закон.

 

 

Строго погледнато, в Института не би трябвало да има компютър. Клейвът се съпротивляваше на напредъка на времето и най-вече — на забъркването с мунданската култура. Ала това никога не бе спирало Тиберий. Бе започнал да настоява за компютър още от десетгодишен, за да е в течение с престъпленията в света на мунданите, и когато се завърнаха от Идрис след края на Тъмната война, Джулиън беше отстъпил.

Тай беше изгубил родителите си, брат си и по-голямата си сестра, заявил бе Джулс тогава, докато седеше на пода насред цял куп жици, мъчейки се да разбере как да включи компютъра в един от малкото електрически контакти, които имаха — почти всичко в Института работеше с магическа светлина. Поне това можеше да даде на Тай.

И действително — Тай буквално обожаваше компютъра. Нарекъл го бе Уотсън и часове наред се бе учил как да го използва, тъй като никой друг нямаше представа. Джулиън го предупреди да не прави нищо незаконно; заключен в кабинета си, Артър дори не бе забелязал.

Отдадена както винаги на брат си, след като той се запозна с устройството, Ливи също се бе научила да го използва с негова помощ. Заедно, двамата бяха страхотен екип.

Очевидно Тай, Дру, Ливи и дори Тави не бяха мързелували. Дру беше разстлала цял куп карти по пода. Тави стоеше до една бяла дъска със син маркер в ръка и водеше бележки, които вероятно биха били полезни, ако можеха да бъдат преведени от езика на седемгодишно дете.

Тай се бе настанил на въртящия се стол пред компютъра, а пръстите му летяха по клавиатурата. Ливи се бе покачила на бюрото, както често правеше; Тави работеше покрай нея, знаеше точно къде се намира тя, без това да му пречи да се съсредоточи върху задачата си.

— Е, открихте ли нещо? — попита Джулиън, докато прекрачваха прага.

— Да. Само един момент. — Тай вдигна властно ръка. — Може да разговаряте помежду си, ако искате.

Джулиън се усмихна широко.

— Колко мило.

Кристина влезе забързано, сплитайки влажната си тъмна коса. Очевидно бе взела душ и се бе преоблякла в дънки и блуза на цветя. — Ливи ми каза…

— Шшт. — Ема сложи пръст на устните си и посочи Тай, който се взираше съсредоточено в синия екран на компютъра. Светлината му огряваше деликатните му черти. Ема обожаваше моментите, в които Тай се правеше на детектив; така се вживяваше в ролята, в мечтата си да бъде Шерлок Холмс, който винаги имаше всички отговори.

Кристина кимна и седна на едно меко двуместно канапе до Друзила. Дру бе висока почти колкото нея, въпреки че бе едва на тринайсет. Тя бе едно от онези момичета, чиито тела израстваха много бързо — имаше гърди и заоблени бедра, беше мека и с приятни извивки. Което бе довело до някои неловки моменти с момчета, които мислеха, че е на седемнайсет-осемнайсет години, и няколко инцидента, в които Ема едва бе успяла да попречи на Джулиън да убие този или онзи мундански тийнейджър.

Малкълм се настани в едно пъстро кресло.

— Е, след като ще чакаме — каза той и започна да пише на телефона си.

— Какво правиш? — попита Ема.

— Поръчвам пица от заведението на Найтшейд — отвърна той. — Има приложение.

— Какво има? — не разбра Дру.

— Найтшейд? — Ливи се обърна към тях. — Вампирът?

— Държи пицария. Сосът е божествен — заяви Малкълм и целуна връхчетата на пръстите си.

— Не се ли притесняваш какво има в него?

— Вие, нефилимите, сте такива параноици. — Малкълм отново насочи вниманието си към телефона.

Тай се прокашля и обърна стола си, така че да е с лице към останалите. Всички бяха насядали по кресла и дивани, с изключение на Тави, който се беше настанил на пода под бялата дъска.

— Установих някои неща — започна той. — Определено са били намерени тела, отговарящи на описанието на Ема. — Той отвори на монитора заглавната страница на някакъв вестник. — Мунданите смятат, че е някакъв сатанински култ, заради надрасканите с тебешир знаци около телата.

— Мунданите всичко смятат за сатанински култ — обади се Малкълм. — В действителност повечето култове изобщо не служат на Луцифер, а на съвсем различни демони. Луцифер е много прочут и е трудно да се свържеш с него. Рядко прави услуги на когото и да било. Определено няма особена полза да го въздигнеш в култ.

Ема и Джулиън се спогледаха развеселено. Тай щракна с мишката и върху екрана се заредиха снимки. Лица на различна възраст, раса, пол. Всички до едно — отпуснати в смъртта.

— Само няколко убийства отговарят на профила — продължи Тай, видимо доволен от употребата на думата „профил“. — През последната година е имало по едно на месец. Дванайсет, включително тялото, което Ема е намерила, както ни каза и тя.

— И нищо преди това? — попита Ема и Тай поклати глава. — Значи, има прекъсване от четири години след убийството на родителите ми. Който и да е той (ако действително е същото лице), е спрял, а после е започнал отново.

— Има ли нещо, което да свързва жертвите? — попита Джулиън. — Даяна каза, че някои от тях били елфи.

— Е, ние научихме всичко от новините на мунданите — отвърна Ливи. — Те няма как да знаят, нали така? Ако са били елфи от някой от Дворовете, са ги сметнали за хора. Що се отнася до връзката им помежду им, нито едно от телата не е било идентифицирано.

— Колко странно — обади се Дру. — Ами кръвта? По филмите идентифицират хората с помощта на кръв и ДНР.

— ДНК — поправи я Тай. — Е, според вестниците никое от телата не е било идентифицирано. Възможно е магиите, които са им направили, да са променили кръвта им. Или пък са се разложили прекалено бързо, като родителите на Ема. Това би ограничило информацията, която патолозите биха могли да извлекат.

— Има обаче и още нещо — добави Ливи. — Във всички статии се споменава къде са били открити телата. Отбелязахме ги на картата и открихме нещо общо.

Тай бе извадил една от играчките си от джоба — топка оплетени телове за почистване на тръби — и я разплиташе. Той имаше един от най-светкавичните умове, който Ема бе срещала някога, и му действаше успокояващо да прави нещо с ръцете си, за да освободи напрежението от тази бързина.

— Всички тела са били захвърлени върху лей-линии — заяви той и Ема ясно долови вълнението в гласа му.

— Лей-линии? — повтори Дру.

— Мрежа от древни магически пътища, които опасват света — обясни Малкълм. — Те усилват магиите, така че от векове насам долноземците ги използват, за да създават входове към царството на феите и разни такива. Аликанте е построен на място, където се срещат лей-линии. Те са невидими, но някои са в състояние да се научат да ги виждат. — Той се намръщи, вперил поглед в компютърния екран, върху който бе отворена една от снимките на трупа край бар „Саркофаг“. — Може ли да направите онова? Нали се сещате, където снимката става по-голяма?

— Да я увелича? — попита Тай.

Преди Малкълм да успее да отговори, на вратата на Института се позвъни. Не беше обикновеното пронизително позвъняване. Това прозвуча като гонг, отекнал из цялата постройка, разтърсвайки стъкло, камъни и мазилка.

Ема се изправи за частица от секундата.

— Аз ще отворя — каза и забърза надолу, още докато Джулиън се надигаше, за да я последва.

Искаше да бъде сама, макар и само за миг. Искаше да осмисли информацията, че убийствата са започнали със смъртта на родителите й. Началото бе поставено тогава. Майка й и баща й бяха първите.

Убийствата бяха свързани. Тя виждаше нишките, които започваха да се събират и да образуват мотив, който засега можеше да зърне едва-едва, ала въпреки това знаеше, че е истински. Някой бе извършил всичко това. Някой бе измъчвал и убил родителите й, издълбал бе скверни символи върху кожата им и ги бе захвърлил в океана, за да се разложат. Някой бе взел детството на Ема, срутил бе покрива и стените на къщата на нейния живот и я бе оставил беззащитна и зъзнеща.

И този някой щеше да си плати. „Отмъщението е студен другар, с когото да делиш възглавницата си“, бе казала Данна, ала Ема не го вярваше. Отмъщението щеше да върне въздуха в дробовете й. Отмъщението щеше да й позволи да мисли за родителите си, без в стомаха й да ляга ледена буца. Щеше да е в състояние да сънува, без да вижда удавените им лица и да чува виковете им за помощ.

Стигна до входната врата на Института и отвори. Слънцето тъкмо бе залязло. На прага стоеше мрачен на вид вампир и държеше няколко наредени една върху друга кутии. Приличаше на тийнейджър с къса кестенява коса и лунички, ала това не означаваше нищо.

— Пицата ви — оповести той с тон, от който човек можеше да предположи, че повечето от близките му роднини току-що бяха умрели.

— Сериозно? — каза Ема. — Малкълм не си измисляше? Наистина доставяш пици? Вампирът я погледна безизразно.

— Защо да не доставям пици?

Ема се разтършува по малката масичка до вратата, където обикновено държаха пари в брой.

— Не знам. Ти си вампир. Мислех си, че имаш по-хубави неща за правене в живота. Не-живота. Както и да.

Вампирът изглеждаше оскърбен.

— Знаеш ли колко трудно се намира работа, когато на картата ти за самоличност пише, че си на сто и петдесет години и можеш да излизаш единствено нощем?

— Не знам — призна Ема и пое кутиите. — Не съм се замисляла за това.

— Нефилимите никога не го правят.

Докато той прибираше една петдесетачка в дънките си, Ема забеляза, че е облечен в сива тениска, на която пишеше РС.

— РС? — попита тя и лицето му светна.

— Реликвите на смъртните. Музикална група от Бруклин. Чувала ли си за тях?

Да, чувала бе. Саймън, най-добрият приятел на Клеъри и неин парабатай, свиреше в тази група, докато беше мундан. Ето как групата бе взела името на трите най-свещени предмета в света на ловците на сенки. Сега Саймън също бе ловец на сенки и Ема се зачуди как ли се чувства от това, че бандата му бе продължила без него. Че всичко бе продължило без него.

Докато се качваше по стълбите, Ема си мислеше за Клеъри и останалите от Института в Ню Йорк. Клеъри бе открила, че е ловец на сенки, когато бе на петнайсет години. Имало бе време, в което си бе мислила, че ще води живот на мундан. Беше го споменавала пред Ема по начина, по който човек би говорил за път, по който не е поел. Тя бе пренесла голяма част от себе си в живота си на нефилим, включително и най-добрия си приятел Саймън. Ала би могла да направи и друг избор. Би могла да бъде мундан.

Внезапно на Ема й се прииска да си поговори с нея, да я попита какво би означавало това. Саймън бе най-добрият приятел на Клеъри през целия й живот, досущ както Джулс бе нейният. След това, когато Саймън бе превърнат в ловец на сенки, двамата бяха станали парабатай. Какво се бе променило, запита се Ема. Какво бе усещането да преминеш от най-добър приятел към парабатай, без цял живот да си знаел, че ще го направиш. Каква бе разликата?

И защо самата тя не знаеше отговора на този въпрос?

Когато се върна в стаята с компютъра, завари Малкълм до бюрото, а виолетовите му очи пламтяха.

— Виждате ли, изобщо не е защитен кръг — тъкмо казваше той, но млъкна, когато Ема прекрачи прага. — Пица!

— Не може да е пица — възрази Тай, взирайки се объркано в монитора. Дългите му пръсти почти бяха разплели топката от телове; когато свършеше, отново щеше да ги оплете и да започне отначало.

— Добре, достатъчно — намеси се Джулиън. — Ще си вземем почивка от убийства и профили, за да вечеряме. — Пое кутиите от Ема, отправяйки й благодарен поглед, и ги сложи на малката масичка. — Не ме е грижа за какво искате да разговаряте, стига само да не включва убийства и кръв. Каквато и да било кръв.

— Ама това е вампирска пица — изтъкна Ливи.

— Без значение — отсече Джулиън. — На дивана. Сега.

— Може ли да си пуснем някой филм? — Малкълм прозвуча почти като Тави.

— Може да си пуснем филм — отвърна Джулиън. — А сега, Малкълм, изобщо не ме интересува дали си върховният магьосник на Лос Анджелис, или не. Донеси си задника тук.

 

 

Вампирската пица се оказа учудващо вкусна. Ема много бързо реши, че изобщо не я интересува какво има в соса. Миши глави, задушени човешки части, все едно. Лицата беше страхотна. Имаше хрупкава коричка и точно толкова прясна моцарела, колкото бе необходимо. Тя облиза сиренето от пръстите си и направи физиономия на Джулс, който имаше отлични маниери на хранене.

Филмът бе доста по-объркващ. Очевидно бе за мъж, който държеше книжарница и бе влюбен в някаква известна жена, само че Ема не познаваше никой от двамата и не бе сигурна дали би трябвало. Кристина гледаше с разширени от учудване очи, Тай си сложи слушалките и затвори очи, а Дру и Ливи, седнали от двете страни на Малкълм, го потупваха нежно, докато той плачеше.

— Любовта е прекрасно нещо — заяви той, когато мъжът на екрана се втурна в трафика.

— Това не е любов. — Джулиън се облегна в дивана. Примигващата светлина от екрана играеше върху кожата му, придавайки й непознат вид, добавяйки петънца от мрак върху гладките бледи места и осветявайки сенките под скулите и в ямичката на шията му. — Това са филми.

— Дойдох в Лос Анджелис, за да върна любовта — каза Малкълм с печални тъмновиолетови очи. — Във всички велики филми се разказва за любов. Изгубена, намерена, унищожена, възвърната, купена, продадена, издъхваща и раждаща се любов. Обичам филмите, ала те забравиха какво е важно. Експлозии, ефекти — не това беше важно, когато за първи път дойдох тук. Да осветиш цигарения дим така, че той да заприлича на небесен огън, а жените — на ангели, ето какво имаше значение тогава. — Малкълм въздъхна. — Дойдох, за да въздигна истинската любов от мъртвите.

— О, Малкълм. — Друзила избухна в сълзи и Ливи й подаде една от салфетките от пицарията. — Защо си нямаш приятел?

— Аз не съм гей — отвърна Малкълм с учудено изражение.

— Приятелка, тогава. Би трябвало да си намериш някое мило долноземско момиче, може би вампир, за да живее вечно.

— Не се бъркай в любовния живот на Малкълм, Дру — обади се Ливи.

— Трудно е да се открие истинската любов — заяви Малкълм и махна към целуващите се на екрана хора.

— Трудно е да се открие филмовата любов — поправи го Джулиън. — Защото не е истинска.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кристина. — Че истинската любов не съществува? Не го вярвам.

— Любовта не е да хукнеш след някого до летището — отвърна Джулиън. Приведе се напред и Ема зърна крайчеца на парабатайската руна да се подава над яката на тениската му. — Любовта означава да виждаш някого. Това е всичко.

— Да виждаш някого? — повтори Тай, а в гласа му се долавяше съмнение. Беше намалил плейъра си, но не бе свалил слушалките и черната му коса стърчеше около тях.

Джулиън взе дистанционното. Филмът беше свършил, върху екрана течаха бели надписи.

— Когато обичаш някого, той се превръща в част от теб. Става част от всичко, което правиш. Въздуха, който дишаш, водата, която пиеш, кръвта във вените ти. Допирът му остава върху кожата ти, гласът му — в ушите ти, мислите му — в ума ти. Познаваш сънищата му, защото неговите кошмари разкъсват сърцето ти, а неговите мечти са и твои мечти. И не мислиш, че е съвършен, защото познаваш слабостите му, познаваш го такъв, какъвто е дълбоко в себе си, виждаш сенките на неговите тайни и те не те плашат; всъщност обичаш го още повече заради тях, защото не искаш съвършенство. Искаш него. Искаш… Той не довърши, сякаш изведнъж си бе дал сметка, че всички го гледат.

— Какво искаш? — попита Дру с широко отворени очи.

— Нищо — отвърна Джулиън. — Просто си приказвах. — Той изключи телевизора и вдигна кутиите от пица. — Ще отида да ги изхвърля — заяви и излезе.

— Когато Джулс се влюби — каза Дру, загледана след него, — то ще бъде… леле.

— Разбира се, тогава сигурно никога вече няма да го видим — добави Ливи. — Тя ще бъде истинска късметлийка, която и да е.

Тай сбърчи вежди.

— Шегувате се, нали? Не е вярно, че никога вече няма да го видим?

— Естествено, че не е вярно — намеси се Ема. Когато беше по-малък, Тай много се объркваше от начина, по който хората говореха и преувеличаваха, за да илюстрират онова, което искаха да кажат. Изрази като този за пороен дъжд го изпълваха с раздразнение, а понякога и с чувството, че е бил измамен, защото той харесваше котките много повече, отколкото дъжда.

Веднъж Джулиън му бе направил поредица от забавни рисунки, които показваха първо буквалното значение на изразите, а после и преносното. Тай се бе смял на илюстрациите на котки и кучета, падащи от небето, както и на балончетата, в които хора и животни обясняваха какво означават в действителност идиомите. След това често ходеше в библиотеката, за да търси различни изрази и техните значения в речниците и да ги запаметява. Тай нямаше нищо против да му обясняват онова, което не разбира, и никога не забравяше наученото, но предпочиташе да се учи сам.

И досега понякога искаше да го успокоят, че наистина става дума за преувеличение, дори и да беше деветдесет процента сигурен в това. Ливи, която по-добре от всеки друг знаеше тревогата, която неточният език можеше да причини на брат й, побърза да стане и да отиде при него. Прегърна го и опря брадичка на рамото му. Тай се облегна на нея с полупритворени очи. Тай обичаше физическите прояви на привързаност, когато беше в настроение, стига да не беше нещо прекалено — харесваше да разрошват косата му или да го потупват или почесват по гърба. Понякога Ема си мислеше, че й напомня мъничко за Чърч, техния котарак, когато искаше да го почешат зад ушите.

Лумна пламък. Кристина бе станала и бе запалила осветлението. Ярка светлина изпълни стаята тъкмо когато Джулиън се върна и се огледа наоколо; очевидно отново си бе възвърнал хладнокръвието.

— Стана късно. Време е за лягане. Особено за теб, Тави.

— Мразя да си лягам — каза Тави, който седеше в скута на Малкълм и си играеше с някаква играчка, която бе получил от магьосника; беше квадратна, лилава и хвърляше ярки искри.

— Това е духът на революцията — отвърна Джулиън. — Малкълм, благодаря ти. Сигурен съм, че скоро отново ще се нуждаем от помощта ти.

Малкълм остави нежно Тави встрани и се изправи, отръсквайки трохите пица от изпомачканите си дрехи. Взе сакото си и излезе в коридора, следван от Ема и Джулиън.

— Е, знаете къде да ме намерите — каза и си закопча сакото. — Възнамерявах утре да говоря с Даяна за…

— Даяна не бива да научи — прекъсна го Ема и той я погледна озадачено.

— Не бива да научи за какво?

— За разследването ни — изпревари Джулиън Ема. — Тя не иска да се намесваме. Казва, че е опасно.

Малкълм придоби недоволно изражение.

— Можеше да го споменете по-рано. Не обичам да пазя тайни от нея.

— Извинявай — каза Джулиън. Лицето му беше спокойно, мъничко извинително. Както винаги, Ема бе едновременно впечатлена и мъничко уплашена от умението му да лъже. Когато поискаше, Джулиън можеше да бъде отличен лъжец; по лицето му не пробягваше дори сянка от истинските му чувства. — Така или иначе, не можем да стигнем много по-далеч без помощта на Клейва или Мълчаливите братя.

— Е, добре. — Малкълм ги изгледа изпитателно и Ема направи всичко по силите си да си надене безизразната маска на Джулиън. — Стига утре да кажете на Даяна за това. — Той напъха ръце в джобовете си, светлината се отразяваше от безцветната му коса. — Има нещо, което не успях да ви кажа. Знаците около тялото, което Ема е открила, не са от магия за защита.

— Но ти каза… — започна Ема.

— Промених си мнението, когато ги разгледах по-отблизо. Това не са защитни руни. А руни за призоваване. Някой използва енергията от умрелите тела, за да призовава.

— Да призовава какво? — попита Джулс. Малкълм поклати глава.

— Да призовава нещо в този свят. Демон, ангел, нямам представа. Ще разгледам снимките отново, ще поразпитам дискретно в Спираловидния лабиринт.

— Е, ако е било призоваваща магия — каза Ема, — успяла ли е, или не?

— Магия като тази? Вярвай ми, ако беше успяла, щеше да го разбереш.

 

 

Ема се събуди от жаловито мяукане.

Отвори очи и откри един персийски котарак да седи на гърдите й. Син персиец, ако трябваше да бъде точна, много окръглен, с прилепнали уши и големи жълти очи.

Ема изписка и скочи на крака. Котаракът полетя във въздуха. През следващите няколко секунди се възцари хаос — Ема се препъна в нощното шкафче, животинчето виеше пронизително. Най-сетне тя успя да запали лампата и откри котарака да стои до вратата, с крайно самодоволен вид, сякаш светът му беше длъжник.

— Чърч — изстена Ема. — Сериозно? Няма ли къде другаде да отидеш?

По изражението на персиеца съвсем ясно пролича, че очевидно няма. Чърч бе котарак, който понякога принадлежеше на Института. Беше се появил на прага му преди четири години, оставен в кутия с бележка, адресирана до Ема.

Моля те, погрижи се за котарака ми.

Брат Закарая

Тогава Ема така и не бе разбрала защо един Мълчалив брат, дори и бивш Мълчалив брат, я моли да се погрижи за любимеца му. Обадила се бе на Клеъри, от която бе научила, че някога котаракът бе живял в Института в Ню Йорк, но в действителност принадлежал на брат Закарая и ако Ема и Джулиън искат, може да го задържат.

Името му било Чърч, добавила бе тя.

Чърч се бе оказал от онези котки, които не се задържат дълго на едно място. Непрекъснато се измъкваше през някой отворен прозорец и се запиляваше някъде в продължение на дни и дори седмици. В началото Ема се побъркваше от тревога всеки път, когато котаракът изчезнеше, но той винаги се връщаше, с по-охранен и самодоволен вид от всякога. Когато Ема навърши четиринайсет години, той започна да се прибира с подаръци за нея, закачени на каишката му: мидени черупки и късчета морско стъкло. Черупките Ема подреждаше на перваза си. Морското стъкло се бе превърнало в гривна за късмет на Джулиън.

Дотогава Ема вече бе разбрала, че подаръците са от Джем, само че нямаше как да се свърже с него, за да му благодари. Така че правеше всичко по силите си да се грижи възможно най-добре за Чърч. В преддверието винаги имаше храна и прясна вода за него. Радваха се да го видят, когато се прибереше, и не се тревожеха, когато го нямаше.

Чърч измяука и подраска по вратата. Ема бе свикнала с това — то означаваше, че иска да я последва. Въздъхвайки, тя навлече пуловер над клина и потничето си и си обу джапанки.

— Надявам се да си заслужава — подхвърли на Чърч, докато си вземаше стилито. — В противен случай ще си направя ракета за тенис от теб.

Без изобщо да се впечатли, Чърч я поведе по коридора, надолу по стълбите и през входната врата. Луната грееше ярко високо в небето и се отразяваше във водата на хоризонта. Лъчите й образуваха пътека, към която Ема се отправи недоумяващо, следвайки припкащия пред нея котарак. Когато стигнаха до магистралата, тя го взе на ръце и след като пресякоха, го пусна на пясъка.

— Е, ето че пристигнахме. Най-голямата котешка тоалетна в света.

Чърч й хвърли поглед, който говореше, че съвсем не е впечатлен от остроумието й, и бавно пое към океана. Двамата тръгнаха заедно покрай водата. Беше спокойна нощ, вълните, разбиващи се в брега, бяха бавни и плитки, по-тихи от вятъра. От време на време Чърч се втурваше след някое раче, но винаги се връщаше и отново поемаше пред Ема, право към северните съзвездия. Ема тъкмо започваше да се чуди дали изобщо я води нанякъде, когато си даде сметка, че бяха завили зад скалите, които скриваха нейния и на Джулиън таен плаж, и че сега там имаше някой.

Тя забави крачка. Лунните лъчи огряваха пясъка и там, далеч от водата, седеше Джулиън. Ема тръгна към него, а пясъкът поглъщаше звука от стъпките й. Той не вдигаше глава.

Рядко й се удаваше възможност да го гледа, без той да знае. Усещането беше странно, дори мъничко смущаващо. Луната бе достатъчно ярка, та Ема да може да види цвета на тениската му (червена) и старите сини дънки, с които беше облечен. Краката му бяха боси, гривната му от морско стъкло сякаш грееше. Ема рядко си мечтаеше да може да рисува, ала в този миг й се прииска да може да го нарисува такъв — една-единствена съвършена линия, от ъгъла на свития му крак до извивката на гърба му, докато се привеждаше напред.

Спря едва на няколко крачки от него.

— Джулс?

Той най-сетне вдигна глава. Изобщо не изглеждаше изненадан.

— Това Чърч ли беше?

Ема се огледа наоколо. Отне й миг, докато открие котарака — кацнал на една скала, той ближеше лапата си.

— Върна се — отвърна тя и се настани до Джулс. — Нали се сещаш, да ни погостува.

— Видях те да се задаваш иззад скалите. — Той й се усмихна лекичко. — Мислех, че сънувам.

— Не можа да заспиш ли?

Той прокара опакото на ръката си пред очите си. Кокалчетата му бяха изцапани с боя.

— Би могло да се каже. — Той поклати глава. — Странни кошмари. Демони, елфи…

— Съвсем в реда на нещата за един ловец на сенки — изтъкна Ема. — Искам да кажа, звучи като най-обикновен вторник.

— Страшно насърчително, Ема. — Той се излегна на пясъка и косата му се разпиля в тъмен ореол около главата му.

— Такава съм аз, все гледам да помогна. — Ема се отпусна до него и зарея поглед към небето.

Светлината на Лос Анджелис стигаше чак до брега и звездите бяха бледи. Луната ту се показваше, ту се скриваше зад някой облак. Особено усещане за покой обзе Ема, усещане, че е там, където трябва да бъде. Не се бе чувствала по този начин от деня, в който Джулиън и останалите бяха заминали за Англия.

— Мислех си за онова, което спомена по-рано — проговори той. — За всички задънени улици. За всички пъти, в които мислехме, че сме открили нещо, което ще ни помогне да разберем какво се е случило с родителите ти, а то се оказваше напразна надежда.

Ема го погледна; на лунната светлина профилът му изглеждаше по-остър от обикновено.

— Мислех си, че може би не е било случайно — продължи той. — Че откриването на истината е трябвало да почака досега. Докато ти си готова. Гледах те как тренираш, как ставаш все по-добра и по-добра. Който или каквото и да стои зад това, сега ти си готова. Можеш да се изправиш срещу него. Можеш да победиш.

Нещо в гърдите на Ема изпърха. Познатата близост, помисли тя. Това бе нейният Джулс, онзи Джулс, когото познаваше и който вярваше в нея повече, отколкото самата тя вярваше в себе си.

— Ще ми се да мисля, че нищо не е случайно — каза тя.

— И наистина е така. — Джулс замълча за миг, загледан в небето. — Броях звездите. Понякога ми се струва, че помага да си набележиш някоя безсмислена задача.

— Помниш ли как, когато бяхме по-малки, си говорехме, че ще избягаме? Щяхме да следваме Полярната звезда? — попита Ема. — Преди войната.

Джулс сложи ръка под главата си.

— Аха. Аз щях да избягам и да се запиша във Френския чуждестранен легион. Щях да се прекръстя на Жулиен.

— Защото никой никога не би могъл да разгадае този шифър. — Ема наклони глава на една страна. — Джулс. Какво те тревожи? Знам, че има нещо.

Той потъна в мълчание. Ема виждаше как гърдите му бавно се издигат и спускат. Звукът от дишането му бе удавен от шума на водата.

Тя се протегна и докосна ръката му, написвайки лекичко с пръст: К-А-К-В-О И-М-А?

Джулс извърна лице от нея и тя го видя да потръпва, сякаш му беше станало студено.

— Заради Марк е.

Все така не я поглеждаше и тя виждаше единствено извивката на гърлото и брадичката му.

— Марк?

— Мислех си за него. Повече от обикновено. Искам да кажа, че винаги мога да говоря с Хелън по телефона, дори и да е чак на остров Врангел. Ала Марк спокойно би могъл да е мъртъв.

Ема се надигна и приседна.

— Не го казвай. Той не е мъртъв.

— Знам. И знаеш ли откъде знам? — попита Джулс глухо. — Всяка вечер чаках да зърна Дивия лов. Ала те така и не се появиха. Статистически погледнато, би трябвало да минат оттук поне веднъж през последните пет години. Но това не се случи. Според мен Марк не им позволява.

— И защо? — Ема не откъсваше очи от него. Джулс почти никога не говореше по този начин, с толкова горчилка в гласа.

— Защото не иска да ни види. Не иска да види дори следа от нас.

— Защото ви обича?

— Или защото ни мрази. Не съм сигурен. — Джулс заровичка неспокойно из пясъка. — На негово място бих ни мразил. Понякога и аз го мразя.

Ема преглътна.

— Аз също мразя родителите си, задето умряха. Понякога. То не… не означава нищо, Джулс.

При тези думи той най-сетне я погледна. Очите му бяха огромни, черни кръгове около синьо-зелени ириси.

— Не говоря за такава омраза. — Гласът му беше нисък. — Ако той беше тук, господи, всичко би било различно. Щеше да се е развило различно. Нямаше аз да съм този, който трябва да си бъде вкъщи, в случай че Тави се събуди. Нямаше аз да съм този, който върши нещо неморално, като се разхожда по брега, защото има нужда да се махне. Тави, Дру, Ливи, Тай. Щеше да има кой да ги отгледа. Марк беше на шестнайсет. Аз бях само на дванайсет.

— Никой от вас не е избирал…

— Така е. — Джулиън също седна. Яката на тениската му беше широка, по кожата и в косата му имаше пясък. — Не сме го избрали. Защото, ако бях имал възможност, бих избрал нещо съвсем различно.

Ема знаеше, че не бива да пита. Не и когато той бе в подобно състояние. Само че тя нямаше никакъв опит с Джулс, когато беше такъв; не знаеше как да реагира, каква да бъде.

— Какво би направил различно? — прошепна тя.

— Не знам дали бих избрал да имам парабатай. — Думите прозвучаха ясно, недвусмислено и жестоко.

Ема се дръпна рязко. Чувстваше се така, сякаш бе нагазила във вода до коленете и най-неочаквано една вълна я бе ударила през лицето.

— Наистина ли го мислиш? Нямаше да го искаш? Тази връзка с мен?

Той се изправи. Луната се бе показала иззад облаците и грееше ярко, достатъчно силно, та Ема да различи цвета на боята по ръцете му. Светлите лунички върху скулите му. Обтегнатата кожа около устните и върху слепоочията му. Наситения цвят на очите му.

— Не би трябвало да го искам — заяви той. — Наистина не би трябвало.

— Джулс — каза Ема, объркана и наранена, и разгневена, ала той вече се отдалечаваше надолу по брега.

Докато тя успее да се изправи на крака, той беше стигнал до скалите. Висока, стройна сянка, която се катереше през тях. А после изчезна.

Би могла да го настигне, ако искаше, сигурна бе в това. Само че не желаеше. За първи път в живота си не искаше да говори с Джулиън.

Нещо я докосна по глезена. Тя погледна надолу и видя Чърч. Жълтите му очи й се сториха изпълнени със съчувствие, така че го вдигна и го притисна до себе си, заслушана в мъркането му, докато приливът прииждаше.

 

 

Идрис, 2007 г., Тъмната война

Когато бе на дванайсет години, Джулиън Блекторн уби баща си.

Имаше, разбира се, смекчаващи вината обстоятелства. Баща му вече не беше неговият баща, не и в действителност. По-скоро чудовище с лицето на баща му. Ала когато кошмарите идваха в малките часове на нощта, това нямаше значение. Джулиън виждаше лицето на Андрю Блекторн, виждаше и собствените си ръце, стиснали острието, забило се в баща му, и знаеше.

Той беше прокълнат.

Така става, когато убиеш собствения си баща. Боговете проклинат. Чичо му го беше казал, а чичо му знаеше много неща, особено такива, свързани с кръвопролитие и проклятията на боговете.

Джулиън знаеше много за кръвопролитията, повече, отколкото би трябвало да знае едно дванайсетгодишно дете. Вината бе на Себастиан Моргенстърн. Той бе ловецът на сенки, започнал Тъмната война и използвал магии и заклинания, за да превърне обикновените ловци на сенки в безмозъчни машини за убиване. Негова лична армия, която да унищожи всички нефилими, отказали да се присъединят към него.

Джулиън, братята и сестрите му и Ема се криеха в Залата на Съглашението. Най-голямата зала в Идрис, тя имаше за цел да задържи всяко чудовище. Не можа обаче да спре ловците на сенки, дори онези, които бяха изгубили душите си.

Огромната двукрила врата бе изкъртена. Помрачените воини нахлуха в стаята и като отрова, разпръсната във въздуха, където и да отидеха, ги следваше смърт. Съсякоха стражите, а после и децата, които те пазеха. Дори не трепнаха. Нямаха съвест. Нахлуха още по-навътре в залата. Джулиън се опита да събере децата в групичка: Тай и Ливи, сериозните близнаци, Дру, която бе едва на осем, и бебето Тави. Джулиън застана пред тях с разперени ръце, сякаш би могъл да ги защити, сякаш би могъл да направи от тялото си стена, която да възпре смъртта.

А после смъртта се изстъпи пред него. Тъмен ловец на сенки, по чиято кожа грееха демонски руни, с рошава кестенява коса и кървясали синьо-зелени очи, които имаха цвета на неговите.

Баща му.

Джулиън се огледа за Ема, ала тя се биеше с един елфически воин, свиреп като огън, а Кортана проблясваше в ръцете й. Джулиън искаше да отиде при нея, отчаяно копнееше да го направи, ала не можеше да остави децата. Някой трябваше да ги защити. По-голямата му сестра беше навън; по-големият му брат — отвлечен от Дивия лов. Трябваше да го направи той.

Именно тогава Андрю Блекторн стигна до тях. Кървави резки кръстосваха лицето му. Кожата му бе отпусната и тъмна, ала ръцете му здраво стискаха меча, а очите му бяха приковани в децата му.

— Тай. — Гласът му бе нисък и хрипкав и когато погледна към Тиберий, своя син, в очите му гореше хищен глад. — Тиберий. Моят Тай. Ела при мен.

Сивите очи на Тай се отвориха широко. Ливия, неговата близначка, го стисна здраво, ала той се задърпа, мъчейки се да отиде при баща си.

— Татко? — повика го той.

Устните на Андрю Блекторн се разтеглиха в усмивка и на Джулиън му се стори, че тя разкъсва лицето му и през нея може да види злото и мрака, които се криеха вътре, отровната, гърчеща се сърцевина от ужас и хаос, единственото, вдъхващо живот на тялото, което някога принадлежеше на баща му. Гласът на баща му се издигна почти напевно:

— Ела при мен, момчето ми, моят Тиберий…

Тай направи още една крачка напред, а Джулиън извади късия меч от колана си и го запрати.

Бе едва на дванайсет години. Не беше особено силен, нито особено ловък. Ала боговете, които много скоро щяха да го възненавидят, явно му се усмихнаха благосклонно, защото оръжието полетя като стрела, като куршум и потъна в гърдите на Андрю Блекторн, поваляйки го на земята. Беше мъртъв още преди да се строполи на пода.

— Мразя те! — Тай се нахвърли върху Джулиън, а Джулиън обви ръце около малкия си брат, благодарейки на Ангела отново и отново, че Тай е добре, че диша, че се мята в прегръдките му и го удря по гърдите, и го гледа с гневни, плувнали в сълзи очи. — Ти го уби, мразя те, мразя те…

Ливи сложи ръце на гърба на Тай, мъчейки се да го отскубне. Джулиън усещаше кръвта, бушуваща във вените на брат си, надигането и спускането на гърдите му; усещаше силата на омразата му и знаеше какво означава това — Тай бе жив. Те всички бяха живи. Ливи с нейните меки думи и успокояващи ръце, Дру с огромните си ужасени очи и Тави с неразбиращите си сълзи.

И Ема. Неговата Ема.

Извършил бе най-древният и най-страшен грях — убил бе собствения си баща, мъжа, който му беше дал живот.

И би го сторил отново. Що за човек беше?