Касандра Клеър
Лейди Полунощ (23)

22.
Онези, които бяха по-древни

Марк стоеше до прозореца в стаята си и гледаше как слънцето се издига над пустинята. Сякаш бяха изрязани от тъмна хартия, планините се открояваха на фона на небето. За миг му се стори, че би могъл да се протегне и да ги докосне, да полети от прозореца си и да достигне най-високия връх. Онези, които бяха по-дребни…

А после мигът отмина и той отново видя разстоянието между себе си и планините. Откакто се беше завърнал в Института, имаше чувството, че се мъчи да различи всичко през тънък слой магически прах. Понякога виждаше Института такъв, какъвто си беше, а друг път той избледняваше и на негово място се появяваха пустош и огньовете, напалени в малките лагери на Дивия лов.

Понякога се обръщаше, за да каже нещо на Кийрън, само за да открие, че той не е до него. Кийрън бе до него всеки път, когато се събудеше, в продължение на години елфическо време.

Кийрън трябваше да дойде да го види в нощта, когато Марк гледаше децата в кухнята, ала той така и не се беше появил. Не му бе изпратил и никакво съобщение и Марк започваше да се тревожи. Повтаряше си, че елфическият принц вероятно проявява предпазливост и нищо повече, ала ръката му час по час се вдигаше към върха на стрела около гърлото.

Този жест му напомняше за Кристина и как тя докосваше медальона си, когато беше нервна. Кристина. Марк се зачуди какво ли се бе случило между нея и Диего.

Извърна се от прозореца в същия миг, в който долетя звукът. Слухът му беше изострен от годините, прекарани в Дивия лов, съмняваше се, че някой друг в Института го бе чул или се бе събудил.

Беше една-едничка нота, звукът на бойния рог на Гуин: пронизителен и рязък, самотен като планините. Кръвта на Марк се вледени. Това не бе поздрав, нито дори призив за лов. Това бе нотата, която Гуин надаваше със своя рог, когато търсеше дезертьор. Звукът на измяната.

 

 

Джулиън се бе изпънал и прокарваше пръсти през разрошените си къдрици със стисната челюст.

— Ема. Прибери се вътре.

Ема се обърна и си влезе в Института… само колкото да откачи Кортана, който висеше до вратата. Когато се върна навън, установи, че елфическите пратеници бяха слезли от конете, които стояха неестествено неподвижни, сякаш бяха завързани. Очите им бяха кървавочервени, в гривите им бяха вплетени алени цветя.

Елфически жребци.

Гуин се беше приближил до подножието на стъпалата. Имаше странно, мъничко нечовешко лице: големи, широко разположени очи, широки скули, страховити вежди. Едното му око беше черно, другото — бледосиньо.

От едната му страна стоеше Ярлат с нетрепващи жълти очи, а от другата — Кийрън. Беше точно толкова красив, колкото Ема си го спомняше, и също толкова студен. Бледото му лице сякаш бе издялано от мрамор, разноцветните му очи, едното черно, а другото сребърно, изглеждаха зловещо в светлината на утрото.

— Какво става? — попита Ема. — Да не се е случило нещо?

Гуин й хвърли пренебрежителен поглед.

— Това не ти влиза в работата, момиче. Този въпрос засяга Марк Блекторн и никого другиго.

Джулиън скръсти ръце на гърдите си.

— Всичко, което засяга брат ми, засяга и мен. Всъщност то засяга всички от нас.

Устните на Кийрън се свиха в сурова, безкомпромисна черта.

— Ние сме Гуин и Кийрън от Дивия лов и Ярлат от Двора на тъмните елфи. Дошли сме по въпрос, засягащ правосъдието. А ти ще доведеш брат си.

Ема застана по средата на най-горното стъпало и извади Кортана от ножницата, при което във въздуха полетяха ярки искри.

— Да не си посмял да му заповядваш — заяви тя. — Не и тук. Не и на прага на Института.

От гърдите на Гуин се откъсна неочакван гръмовен смях.

— Не ставай глупачка, момиче. Никой ловец на сенки не може да отблъсне трима елфи, дори и да е въоръжен с един от Великите мечове.

— На твое място не бих подценявал Ема. — Гласът на Джулиън бе като бодлива тел. — Освен ако не искаш главата ти да се озове на земята до все още потръпващото ти тяло.

— Колко кръвожадно! — Ярлат звучеше развеселено.

— Ето ме — разнесе се задъхан глас зад тях и Ема притвори очи, когато страхът я прониза като болка.

Марк.

Изглежда, че си бе навлякъл набързо дънки и пуловер и бе нахлузил чифт гуменки. Русата му коса бе разрошена и изглеждаше по-млад от обикновено, очите му — разширени от изненада и беззащитно изумление.

— Ала времето ми все още не е изтекло. — Говореше на Гуин, но гледаше към Кийрън. Върху лицето му се бе изписало изражение, което Ема не бе в състояние нито да разтълкува, нито да опише, изражение, в което се смесваха молба, болка и радост. — Все още се опитваме да открием какво се случва. Почти успяхме. Но крайният срок…

— Крайният срок? — повтори Кийрън. — Чуй се само. Звучиш като един от тях.

Марк изглеждаше учуден.

— Но, Кийрън…

— Марк Блекторн — заяви Ярлат. — Обвинен си в разкриване на една от тайните на елфите пред ловец на сенки, макар това да ти беше изрично забранено.

Марк остави вратата на Института да се затвори зад гърба му. Направи няколко крачки напред и застана до Джулиън. Ръцете му трепереха и той ги сключи зад гърба си.

— Аз… аз не разбирам какво имате предвид. Не съм споделил никаква забранена информация със семейството ми.

— Не със семейството ми. — В гласа на Кийрън се долавяше нещо грозно. — На нея.

— Нея? — повтори Джулиън и погледна към Ема, ала тя поклати глава.

— Не — каза. — Има предвид Кристина.

— Нали не очакваше да те оставим без наблюдение, Марк? — Разноцветните очи на Кийрън приличаха на наточени ками. — Бях пред прозореца и те чух да говориш с нея. Каза й как може да бъде отнета силата на Гуин. Тайна, която е известна единствено на Лова и която е забранено да бъде издавана.

Марк бе придобил пепелявосив цвят.

— Не съм…

— Няма смисъл да лъжеш — прекъсна го Ярлат. — Кийрън е елфически принц и не е в състояние да лъже. Ако твърди, че го е чул, значи, наистина е така.

Марк премести поглед върху Кийрън. Слънчевата светлина вече не се струваше красива на Ема, а безмилостна, докато обливаше златната коса и кожа на Марк. Болка се разля по лицето му, като зачервяване от шамар.

— За Кристина то не означава абсолютно нищо. Тя няма да каже на никого. Никога не би наранила мен или Дивия лов.

Кийрън извърна лице, крайчецът на красивата му уста се изкриви.

— Достатъчно.

Марк направи крачка напред.

— Кийрън, как можеш да ми го причиниш? На мен?

Лицето на Кийрън се обтегна.

— Не моя е измяната — заяви той. — Говори на своята нефилимска принцеса за неизпълнени обещания.

— Гуин. — Марк се обърна, за да умолява предводителя на Лова. — Онова, което става между мен и Кийрън, не засяга законите на Дворовете или на Лова. Откога те се намесват в сърдечните въпроси?

Сърдечните въпроси. Ема го виждаше върху лицата и на двамата, на Марк и на Кийрън, в начина, по който се гледаха, и в този, по който избягваха очите си. Зачуди се как бе могла да го пропусне по-рано, в светилището; как не бе разбрала, че това са двама души, които се обичат. Двама души, които си бяха причинили болка така, както можеха да го направят единствено двама влюбени.

Кийрън гледаше Марк така, сякаш той му бе отнел нещо незаменимо скъпоценно. А Марк изглеждаше…

Марк изглеждаше съкрушен. Ема си помисли за себе си на плажа в онази сутрин, с Джулиън, и самотните крясъци на чайките, кръжащи над главите им.

— Дете — каза Гуин и за учудване на Ема в гласа му се долавяше нежност. — Скърбя за необходимостта от това посещение повече, отколкото бих могъл да изразя. И вярвай ми, Ловът не се намесва, както ти се изрази, в сърдечните въпроси. Ала ти престъпи един от най-древните закони на Лова и изложи всички негови членове на опасност.

— Именно — обади се Кийрън. — Марк наруши законите на елфите и заради това повече не може да остане в света на смъртните, и трябва да се върне заедно с нас в царството на феите.

— Не — заяви Ярлат. — Не това е наказанието.

— Какво? — Кийрън се обърна към него. Крайчетата на косата му грееха в синьо и бяло като скреж. — Но ти каза…

— Нищо не съм ти казвал за наказания, принцче. — Ярлат пристъпи напред. — Ти ми съобщи за постъпките на Марк Блекторн и аз те уверих, че ще се погрижим за тях, както му е редът. Ако си решил, че това означава да го вземем обратно сред нас, за да бъде твой спътник, може би няма да е зле да си припомниш, че сигурността на елфическите благородници е по-важна от увлеченията на сина на краля. — Той се вгледа сурово в Марк; на ярката слънчева светлина очите му бяха зловещи. — Двайсет удара с камшик и се смятай за късметлия, че не са повече.

— НЕ!

Думата отекна като експлозия. За изненада на Ема, беше Джулиън… Джулиън, който никога не повишаваше глас. Джулиън, който никога не крещеше. Той пое надолу по стъпалата и тя го последва, вдигнала Кортана.

Кийрън и Марк се гледаха, потънали в мълчание. И последната капчица кръв се бе отцедила от лицето на Кийрън, изглеждаше така, сякаш ще му прилошее. Не помръдна, когато Джулиън пристъпи напред, закривайки Марк от очите му.

— Ако някой от вас докосне брат ми, за да го нарани — заяви Джулиън, — ще ви убия.

Гуин поклати глава.

— Недей да мислиш, че не се възхищавам на храбростта ти, Блекторн. Ала добре помисли, преди да вдигнеш ръка срещу елфически пратеници.

— Опитай се да ни попречиш и споразумението ни се отменя — заяви Ярлат. — Разследването ще бъде прекратено и Марк ще бъде отведен обратно в царството на феите, където ще си получи ударите с камшик и те ще бъдат много по-страшни от всичко, което го очаква тук. Няма да спечелиш нищо, а ще изгубиш много.

Ръцете на Джулиън се свиха в юмруци.

— Смятате, че единствено вие знаете какво означава чест? Вие, които не сте в състояние да проумеете какво бихме изгубили, ако просто си стоим тук и ви оставим да унижавате и измъчвате Марк? Ето защо елфите са така презирани… заради тази безсмислена жестокост.

— Внимателно, момче — изтътна Гуин. — Вие си имате вашите закони, ние — нашите. Единствената разлика е, че ние не се преструваме, че нашите не са жестоки.

— Законът е суров — подхвърли Ярлат подигравателно, — но е закон.

Марк се обади за първи път, откакто Ярлат бе произнесъл присъдата му.

— Лошият закон не е никакъв закон — каза той.

Изглеждаше замаян и Ема си спомни момчето, което бе рухнало в светилището, което бе пищяло, когато го докоснеха и бе говорило за побоища, които очевидно все още го изпълваха с ужас. Струваше й се, че някой се опитва да изтръгне сърцето й… Да бичуват именно Марк? Марк, чието тяло може и да бъдеше изцелено, ала чиято душа никога нямаше да се съвземе?

— Вие ни потърсихте. — В гласа на Джулиън имаше отчаяние. — Вие ни потърсихте… сключихте сделка с нас. Нуждаехте се от помощта ни. Ние заложихме всичко на карта, рискувахме всичко, за да открием отговора. Е, добре, Марк е допуснал грешка, ала това изпитание на верността му е ненужно.

— Не става въпрос за вярност — отвърна Ярлат. — А за назидание. Законите са такива. Именно така действат. Ако позволим на Марк да ни предаде, другите ще научат, че сме слаби. — Изражението му беше доволно. Хищно. — Сделката е важна, ала това е по-важно.

В този миг Марк пристъпи напред и сложи ръка върху рамото на Джулиън.

— Не можеш да го промениш, малки братко. Нека се случи. — Той погледна първо Ярлат, а после Гуин. Не погледна обаче към Кийрън. — Ще си понеса наказанието.

Ема чу как Ярлат избухна в смях. Студен, рязък звук, като трошащи се ледени висулки. Бръкна под наметалото си и извади шепа кървавочервени камъни. Хвърли ги на земята и Марк, който очевидно знаеше какво означава това, пребледня.

Там, където бяха паднали камъните, от земята бе започнало да израства нещо. Дърво — превито и съковито, и разкривено, с кора и листа с цвета на кръв. Марк гледаше като запленен от ужас. Кийрън изглеждаше така, сякаш ще повърне.

— Джулс — прошепна Ема. За първи път го наричаше така от онази нощ на плажа.

Джулиън се взря невиждащо в нея, а после се обърна и се спусна по стъпалата. След един миг на вкамененост, тя го последва. Ярлат начаса й препречи пътя.

— Прибери меча си — изръмжа той. — Никакви оръжия в присъствието на елфите. Отлично знаем, че не може да ви се има доверие с оръжие в ръка.

Ема замахна с Кортана толкова мълниеносно, че острието се превърна в размазано петно. Върхът му се стрелна под брадичката на Ярлат, на милиметър от кожата, описвайки дъгата на смъртоносна усмивка. Странен звук изклокочи в гърлото на елфа, ала Ема вече прибираше оръжието в ножницата на гърба си толкова рязко, че се разнесе свистене. Пламнали от ярост, очите й се взряха в него.

Гуин се изсмя.

— А пък аз си мислех, че всички от рода Карстерс не ги бива за друго, освен за музика.

Ярлат я изгледа злостно, а после се обърна рязко и се отправи към Марк, развивайки намотаното въже, закачено на кръста му.

— Сложи ръце на дънера на самодивското дърво — нареди той и Ема предположи, че има предвид тъмното, разкривено дърво с остри клони и кървавочервени листа.

— Не. — С пропит от отчаяние глас, Кийрън се обърна плавно към Ярлат. Рухна на колене и протегна ръце към него. — Умолявам те. Като принц на тъмните феи, умолявам те. Не наранявай Марк. Направи каквото поискаш с мен вместо това.

Ярлат изсумтя.

— Ако те бичуваме, ще си навлечем гнева на баща ти. Но не и ако бичуваме него. Изправи се, малки принце. Не си навличай още повече срам.

Кийрън се надигна с усилие.

— Моля те — каза той, гледайки не Ярлат, а Марк.

Погледът, с който Марк му отвърна, бе пропит с такава изпепеляваща омраза, че Ема едва не отстъпи назад. Ако изобщо беше възможно, Кийрън изглеждаше още по-ужасно отпреди.

— Би трябвало да го предвидиш, кутре — каза Ярлат, но погледът му беше прикован не в Кийрън, а в Марк, хищен, пълен с глад, сякаш мисълта за бичуване го привличаше като мисълта за храна.

Марк посегна към дървото…

Джулиън пристъпи напред.

— Бичувайте мен вместо него.

За миг всички се вкамениха. Ема имаше чувството, че са я ударили с бейзболна бухалка през гърдите.

— Не — опита се да каже, ала думата не искаше да излезе.

Марк се обърна рязко към брат си.

— Не можеш. Престъплението е мое, мое трябва да бъде и наказанието.

Джулиън мина покрай Марк, като почти го избута в решимостта си да се изправи пред Гуин. Застана пред него, изпънал гръб и вирнал брадичка.

— В елфическа битка е позволено да си избереш някой, който да те представлява — заяви той. — Ако мога да заместя брат си в битка, защо да не мога да го направя и сега?

— Защото аз съм този, който наруши закона! — Марк бе придобил отчаян вид.

— Брат ми бе отвлечен в началото на Тъмната война — каза Джулиън. — Той не можа да се бие в нея. По ръцете му няма елфическа кръв. Аз обаче бях в Аликанте. Убивал съм ваши събратя.

— Опитва се да ви предизвика — каза Марк. — Не го мисли действително…

— Напротив — прекъсна го Джулиън. — Това е истината.

— Ако някой доброволно предложи да заеме мястото на осъдения, не може да му бъде отказано. — Гуин изглеждащо разтревожен. — Сигурен ли си, Джулиън Блекторн? Това не е твоето наказание, за да се нагърбиш с него.

Джулиън наклони глава на една страна.

— Сигурен съм.

— Нека бичуват него — намеси се Кийрън. — Той го иска. Нека го получи.

След това всичко се разигра прекалено бързо. Марк се нахвърли върху Кийрън с убийствено изражение. Вкопчи се в ризата му и започна да го разтърсва с крясъци. Ема пристъпи напред и бе оттласната от Гуин, който се приближи, за да разтърве Кийрън и Марк, блъскайки грубо Марк настрани.

— Копеле. — Марк се изплю в краката на Кийрън; устата му кървеше. — Ти, арогантно…

— Достатъчно, Марк — изплющя гласът на Гуин. — Кийрън е принц от Двора на тъмните феи.

— Той е мой враг. Сега и завинаги, мой враг. — Марк вдигна ръка, сякаш се канеше да удари Кийрън, но той не помръдна, просто се взираше в него със съкрушени очи. Марк отпусна ръка и се извърна, сякаш не бе в състояние да понесе да го гледа. — Джулс — каза вместо това. — Джулиън, моля те, не го прави. Остави на мен.

Джулиън му отправи бавна, мила усмивка. В нея се съдържаха цялата обич и удивление на малкото момче, което бе изгубило по-големия си брат и напук на всичко си го бе върнало.

— Не може да бъдеш ти, Марк…

— Отведи го — каза Ярлат на Гуин и въпреки нежеланието, изписано по лицето му, Гуин се приближи и откъсна Марк от Джулиън. Марк се съпротивляваше, ала Гуин беше внушителен мъж с огромни ръце. Той го стисна в желязна хватка, докато Джулиън сваляше първо якето, а после и тениската си.

На ярката утринна светлина кожата му, загоряла, но по-светла на гърдите и гърба му, изглеждаше уязвима и оголена. Косата му беше разчорлена от яката на тениската; той я пусна на земята и вдигна очи към Ема.

Погледът му разкъса ледените пръсти на ужаса, който бе стиснал Ема като в менгеме.

— Джулиън. — Гласът й трепереше. — Не можеш да го направиш. — Понечи да пристъпи напред, но Ярлат й препречи пътя.

— Стой — изсъска той и се отдръпна.

Ема опита да тръгне след него, ала установи, че краката й бяха приковани към земята. Не бе в състояние да помръдне. Тръпки от направената магия запълзяха по краката и гръбнака й, задържайки я така сигурно, сякаш бе попаднала във вълчи капан. Опита да се отскубне и трябваше да потисне вика на болка, когато елфическата магия се впи в кожата й и я разкъса.

Джулиън направи крачка напред и сложи ръце върху дървото, навеждайки глава. Дългата линия на гръбнака му бе нелепо красива в очите на Ема. Приличаше й на дъгата на вълна, миг преди да се разбие. Бели белези и черни знаци бяха нашарили гърба му като детска илюстрация, нарисувана с кожа и кръв.

— Пусни ме! — крещеше Марк, мъчейки се да се освободи от ръцете на Гуин.

Беше като някакъв кошмар, помисли си Ема, един от онези сънища, в които бягаш, бягаш, но така и не стигаш никъде, само дето това беше действителност. Опитваше се да помръдне ръцете и краката си, борейки се с невидимата сила, която я беше приковала към земята като пеперуда към картон.

Ярлат се приближи до Джулиън. Нещо проблясваше в ръката му, нещо дълго и тънко, и сребристо. Когато то се стрелна напред, сякаш вкусвайки въздуха, Ема видя, че елфът стиска черната дръжка на сребърен камшик.

— Глупави ловци на сенки — каза той. — Прекалено наивни, за да знаят кому могат да имат доверие.

Камшикът изплющя. Ема го видя да се врязва в кожата на Джулиън, видя кръвта, видя как гърбът му се изпъна, как тялото му се преви.

Болка изригна в нея, сякаш някой бе допрял нагорещено желязо до гърба й. Тя потръпна, усетила вкуса на кръв в устата си.

— Престани! — изкрещя Марк. — Не виждаш ли, че нараняваш и двамата? Това не може да е наказанието! Пуснете ме, аз нямам парабатай, пуснете ме, бичувайте мен…

Думите му се сляха в едно в главата на Ема. В тялото й все така пулсираше болка.

Гуин, Ярлат и Кийрън местеха погледи между нея и Джулиън. Върху гърба на Джулиън се бе проточила дълга, кървава резка. Той се беше вкопчил в дънера, пот потъмняваше корените на косата му.

Сърцето на Ема щеше да се пръсне. Ако онова, което тя бе изпитала, беше агония, какво ли бе почувствал той? Два пъти, четири пъти повече?

— Отпратете я — чу да нарежда Ярлат подразнено. — Тези вопли са нелепи.

— Това не е истерия, Ярлат — каза Кийрън. — Тя е негов парабатай. Негов партньор в битка… те са свързани…

— В името на кралицата, ама че врява — изсъска Ярлат и отново стовари камшика.

Този път Джулиън издаде звук. Задавен, едва доловим. Свлече се на колене, все така вкопчен в дървото. Болка прониза Ема, ала сега тя беше готова, очакваше я. Изпищя… не просто писък, а отекващ звук на ужас и предателство, вик на ярост и болка, и гняв.

Гуин протегна ръка към Ярлат, но той гледаше Ема.

— Престани.

Ема усети тежестта на погледа му, а после — лекота, когато магията, която я приковаваше към земята, се разсея.

Втурна се към Джулиън и се отпусна до него, вадейки стилито от колана си. Чу как Ярлат се опита да протестира, чу и как Гуин грубо му нареди да не се меси. Не им обърна обаче никакво внимание. Виждаше единствено Джулиън… Джулиън, рухнал на колене, обвил ръце около дървото, опрял чело в него. Кръв се стичаше по голия му гръб. Мускулите на раменете му потръпнаха, когато Ема посегна към него, сякаш се приготвяше за следващия удар.

„Джулс“, помисли си тя и сякаш я бе чул, той извърна лице към нея. Беше прехапал долната си устна и по брадичката му се стичаше кръв. Гледаше я с невиждащ поглед, като човек, взиращ се в мираж.

— Ем? — промълви.

— Шшт. — Тя долепи ръка до бузата му, заравяйки пръсти в косата му. Лепнеше от кръв и пот, зениците му бяха разширени и Ема видя бледото си обтегнато лице в тях. Допря върха на стилито до кожата му. — Трябва да го изцеля. Оставете ме да го изцеля.

— Това е нелепо — възпротиви се Ярлат. — Момчето трябва да си понесе ударите…

— Достатъчно, Ярлат — заяви Гуин, все така стискайки Марк в хватката си. Ярлат утихна, като си мърмореше нещо под носа… Марк се дърпаше запъхтяно… стилито беше студено в ръката на Ема… още по-студено, когато го плъзна по кожата на Джулиън.

Нарисува руната.

— Спи, любов моя — прошепна толкова тихо, че само Джулиън да я чуе. За миг очите му се отвориха широко, ясни и учудени, а после клепачите му се спуснаха и той се свлече на земята.

— Ема! — изкрещя Марк. — Какво направи?

Ема се изправи на крака и се обърна. Лицето на Ярлат бе пламнало от ярост, ала Гуин… стори й се, че вижда развеселени искрици в очите му, сякаш бе очаквал тя да постъпи точно така.

— Приспах го — заяви тя. — В безсъзнание е. Нищо, което бихте могли да му причините, няма да го събуди.

Устните на Ярлат се изкривиха.

— Мислиш си, че можеш да ни отнемеш наказанието, като го лишиш от възможността да го почувства? Наистина ли си такава глупачка? — Той се обърна към Гуин. — Доведи ми Марк. Ще бичуваме него и по този начин ще бичуваме двама Блекторн.

— Не! — изкрещя Кийрън. — Не мога да го понеса…

— Никого не го е грижа какво можеш да понесеш, принцче, най-малко пък мен. — Усмивка изкриви устните на Ярлат. — О, да, ще бичуваме и двамата братя. Марк няма да ни избяга. И се съмнявам, че твоят парабатай скоро ще ти прости за това — добави той, обръщайки се към Ема.

— Вместо да бичувате двама Блекторн — каза тя, — може да бичувате един Блекторн и една Карстерс. Няма ли така да бъде по-добре?

Гуин изобщо не беше помръднал при заповедта на Ярлат, ала сега очите му се разшириха. Кийрън си пое рязко дъх.

— Джулиън ви каза, че е убивал елфи през Тъмната война — продължи Ема. — Ала аз убих много повече от него. Прерязвах гърлата им; мокрех пръстите си с кръвта им. И отново бих го направила.

— Тишина! — Гласът на Ярлат беше пропит с ярост. — Как смееш да се хвалиш с подобни неща?

Очите на Марк се разшириха, когато Ема съблече блузката си и я пусна на земята. Остана само по сутиен и дънки, ала изобщо не я беше грижа. Не се чувстваше гола… чувстваше се обгърната от ярост и гняв, като воин в някоя от легендите на Артър.

— Бичувайте мен — заяви тя. — Съгласете се да го направите и всичко ще свърши дотук. В противен случай, кълна се, че ще ви преследвам из царството на феите до края на вечността. Марк не може, но аз — да.

Ярлат каза нещо подразнено на език, който Ема не разбираше, обръщайки се, за да погледне океана. Кийрън пристъпи към отпуснатото тяло на Джулиън.

— Не го докосвай! — изкрещя Марк, ала Кийрън не го погледна и като улови Джулиън под мишниците, го издърпа от дървото. Положи го на земята на няколко крачки от там и като свали дългата си туника, зави безчувственото му кървящо тяло.

Ема въздъхна от облекчение. Слънцето пареше голия й гръб.

— Направете го — каза тя. — Освен ако не сте прекалено големи страхливци, за да бичувате едно момиче.

— Ема, престани. — Гласът на Марк беше пропит с ужасяваща болка. — Нека бъда аз.

Очите на Ярлат бяха грейнали с жестока светлина.

— Много добре, Карстерс — каза той. — Направи като твоя парабатай. Приготви се за камшика.

Ема видя как по лицето на Гуин се изписа тъга, когато тя се отправи към дървото. Отблизо кората беше гладка и тъмно червеникавокафява, хладна на допир, когато тя обви ръце около нея. Виждаше всяка пукнатина по нея.

Ема стисна дънера; чу как Марк извика името й, ала гласът му сякаш идваше от много далеч. Ярлат се приближи и застана до нея.

Камшикът изсвистя, когато той замахна, и Ема затвори очи. В мрака зад клепачите си видя Джулиън, а около него — пламъци. Огънят в залите на Града на тишината. Чу гласа му да прошепва думите, онези древни думи от Библията, които ловците на сенки бяха взели и преработили, за да ги превърнат в парабатайската клетва.

Гдето идеш ти, и аз ще ида…

Камшикът се стовари. Ако си мислеше, че преди малко бе изпитала болка, сега бе разтърсена от истинска агония. Струваше й, че гърбът й бе раздран от огън. Стисна зъби, за да заглуши писъка си.

Не ме умолявай да те оставя…

Отново. Този път болката беше още по-страшна. Пръстите й се впиха в кората на дънера.

И да не дойда подире ти… Отново. Тя се свлече на колене.

Така да ми направи Ангелът, да! И повече да ми притури, ако друго, освен смъртта ме разлъчи от теб.

Отново. Болката се надигна като вълна, удавяйки слънцето. Ема изпищя, ала така и не чу собствения си глас… беше оглушала, светът се разпадаше, сгромолясваше се около нея. Камшикът се спусна за пети, шести, седми път, ала тя почти не го усещаше, докато мракът я поглъщаше.