Касандра Клеър
Лейди Полунощ (24)

23.
Обичах я аз и обичан аз бях

Кристина излезе от спалнята на Ема с мрачно лице.

Марк успя да зърне стаята за миг, преди вратата да се затвори зад нея: видя неподвижната фигура на Ема, необикновено малка под купчината тежки завивки, и Джулиън, приседнал до нея. Главата на брат му беше приведена, тъмната му коса закриваше лицето.

Марк никога не го беше виждал толкова нещастен.

— Тя добре ли е? — попита той Кристина.

Двамата бяха сами в коридора; повечето от децата все още спяха.

Марк не искаше да си спомня лицето на брат си, когато бе дошъл на себе си край елфическото дърво и бе видял Марк, надвесен над тялото на Ема, да рисува целителни руни върху разкъсаната кожа, стиснал стилито й с несигурната, трепереща ръка на някой, който отдавна е отвикнал от езика на ангелите.

Не искаше да си спомня как бе изглеждал Джулиън, когато влязоха в Института. Той държеше Кортана, а Джулиън носеше Ема на ръце, ризата му бе подгизнала от кръвта й, косата й бе сплъстена от нея. Не искаше да си спомня писъците на Ема, когато камшикът се бе стоварил върху тялото й, нито как бяха секнали, когато тя рухна на земята.

Не искаше да си спомня и лицето на Кийрън, когато двамата с Джулиън се втурнаха към Института. Кийрън се бе опитал да го спре, сложил бе ръка върху неговата. Лицето му бе пребледняло и умолително, косата му — взрив от черно и отчаяно синьо.

Марк се бе отърсил от допира му.

— Докосни ме отново и ще изгубиш ръката си — изръмжал бе той и Гуин бе откъснал Кийрън от него, говорейки му с глас, в който се долавяше суровост, но и съжаление.

— Остави го, Кийрън. Днес тук вече стана предостатъчно.

Бяха отнесли Ема в спалнята й и Джулиън бе помогнал да я сложат в леглото, докато Марк бе отишъл да доведе Кристина.

Тя не бе изпищяла, когато я беше събудил, нито дори когато бе видяла Ема в разкъсаните й, пропити с кръв дрехи. Вместо това начаса се бе заловила да им помогне: преоблякла бе Ема в чисти, сухи дрехи, донесла бе превръзки за Джулиън, измила бе кръвта от косата на Ема.

— Ще се оправи — заяви тя сега. — Ема ще се оправи.

Марк не искаше да си спомня начина, по който кожата на Ема се бе отворила под камшика, нито звука му. Миризмата на кръв, смесила се със соления морски въздух.

— Марк. — Кристина докосна лицето му и той неволно отпусна буза в дланта й. Ухаеше на кафе и превръзки. Марк се зачуди дали Джулиън й беше разказал всичко — за подозрението на Кийрън към нея, за това, как той не бе успял да защити брат си и Ема.

Кожата й бе мека до неговата; очите й, вдигнати нагоре, бяха широко отворени и тъмни. Марк си помисли за очите на Кийрън, като стъкълца в калейдоскоп, натрошени и многоцветни. Тези на Кристина бяха постоянни. Изключителни.

Тя плъзна ръка по линията на челюстта му със замислено изражение. Марк изпита чувството, че цялото му тяло се стяга на възел.

— Марк? — Беше гласът на Джулиън, приглушен от вратата, която ги делеше.

— Трябва да отидеш при брат ти. — Кристина свали ръка и го докосна окуражително по рамото. — Вината не е твоя. Разбираш ли?

Марк разбираше, ала не бе в състояние да отговори.

— Аз ще събудя децата и ще им кажа — добави тя и се отдалечи по коридора с толкова решителна стъпка, сякаш беше в бойно облекло, макар че всъщност носеше само тениска и долнище на пижама.

Марк си пое дълбоко дъх и бутна вратата на стаята.

Ема лежеше неподвижно, светлата й коса беше разпиляна върху възглавницата, гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно. Бяха използвали руни за сън, както и обезболяващи, кръвоспиращи и целителни руни.

Джулиън все така седеше до нея. Ръката на Ема бе отпусната безжизнено върху одеялото и Джулиън бе сложил своята до нея; пръстите им се преплитаха, без да се докосват. Лицето му беше извърнато от Марк и той виждаше единствено превитите му рамене и уязвимата извивка на тила му, която изглеждаше като извивката на гърба на Ема, докато бичът се стоварваше върху нея.

Изглеждаше ужасно млада.

— Опитах се — каза Марк. — Опитах аз да получа ударите, но Гуин не позволи.

— Знам. Видях, че се опита — отвърна Джулиън глухо. — Ала Ема е убивала елфи. Ти не си. Те не биха поискали да бичуват теб, когато са имали възможност да бичуват нея. Било е без значение какво си направил.

Марк се прокле безмълвно. Нямаше представа какви бяха човешките думи, с които би могъл да утеши брат си.

— Ако тя умре — продължи Джулиън все така глухо, — и аз бих искал да умра. Знам, че не е правилно. Но е истина.

— Тя няма да умре. Ще се оправи. Просто трябва да се възстанови. Виждал съм как изглеждат хората, преди да умрат. Лицата им придобиват особен вид. Тя не изглежда така.

— Питам се… Всичко това. Някой се опитва да си върне онзи, когото обича, от мъртвите. Струва ми се почти неправилно да му пречим. Може би би трябвало да му позволим да го направи.

— Джулс. — Марк усещаше изострените чувства на по-малкия си брат като допира на бръснач до кожа, изнежена, защото дълго бе стояла покрита с превръзки. „Ето какво означава да имаш семейство — помисли си той. — Да изпитваш болка, когато някой друг е наранен. Да искаш да го защитиш.“ — Той убива. Не можеш да платиш за трагедия с друга трагедия, нито да почерпиш живот от смъртта.

— Знам само, че ако ставаше въпрос за Ема, аз бих постъпил по същия начин. — Очите на Джулиън бяха измъчени. — Бих направил всичко, което се налага.

— Не. — Марк сложи ръка върху рамото му и го завъртя към себе си. Макар и неохотно, Джулиън се обърна към брат си. — Ти би постъпил така, както е правилно. През целия си живот винаги си постъпвал правилно.

— Съжалявам — каза Джулиън.

— Ти съжаляваш? Всичко това, Джулс, пратениците на елфите… Ако не бях казал на Кристина за наметалото на Гуин…

— Те щяха да си намерят друг повод да те накажат. Кийрън искаше да ти причини болка. Ти си го наранил и той искаше да ти отвърне със същото. Съжалявам… съжалявам за Кийрън, защото виждам, че си го обичал. Съжалявам, задето не знаех, че си оставил някого, за когото те е грижа. Съжалявам, задето години наред мислех, че ти си свободен, че се забавляваш в царството на феите, докато аз се претрепвам, мъчейки се да отгледам четири деца и да ръководя Института, и да опазя тайните на Артър. Исках да вярвам, че си добре… Исках да вярвам, че поне един от нас е добре. Така силно го исках.

— Искал си да вярваш, че съм щастлив, точно както и аз исках да вярвам същото за теб — отвърна Марк. — Мислех си за това, дали си щастлив, жив, здрав. Нито веднъж не се запитах в какъв ли мъж си се превърнал. — Той замълча за миг. — Гордея се с теб. Не съм изиграл почти никаква роля в оформянето ти като личност, ала въпреки това се гордея да те нарека мой брат… да нарека всички ви мои братя и сестри. И никога вече няма да ви напусна.

Очите на Джулиън се разшириха, Блекторновият им цвят грееше ярко в полумрака.

— Няма да се върнеш при елфите?

— Каквото и да се случи — отвърна Марк, — ще остана тук. Никога, никога няма да си тръгна от тук.

Той обви ръце около Джулиън и го прегърна здраво. Джулиън изпусна дъха си, сякаш се освобождаваше от нещо тежко, което носеше много отдавна, и като се облегна на рамото на Марк, остави по-големия си брат да поеме поне мъничко от неговия товар.

 

 

Ема сънуваше родителите си.

Намираха се в малката им бяла къща във Венис, в която живееха, когато тя бе малка.

През прозореца виждаше далечното блещукане на каналите. Майка й седеше край кухненския остров, а пред нея беше разстлано парче плат, върху който имаше изобилие от ножове, подредени по размер. Най-голямото от оръжията беше Кортана и Ема се взираше жадно в него, поглъщайки с очи гладката златност, яркото сияние на острието.

В сравнение с ослепителното оръжие, майка й приличаше на сянка. Косата й грееше, както и ръцете й, докато работеше, ала очертанията й бяха неясни и Ема ужасно се страхуваше, че ако посегне към нея, майка й ще изчезне, като пукнат сапунен мехур.

Около тях се разнесе музика. Бащата на Ема, Джон, влезе в кухнята, подпрял цигулката на рамото си. Обикновено свиреше с подложка за рамо, но не и сега. Музика струеше като вода от цигулката и…

Острото плющене на камшик, изпепеляваща болка.

Ема ахна и майка й вдигна глава.

— Какво има, Ема?

— Аз… не, нищо. — Тя се обърна към баща си. — Не спирай да свириш, татко.

Баща й я дари с нежната си усмивка.

— Сигурна ли си, че не искаш да опиташ?

Ема поклати глава. Всеки път, щом допреше лъка до струните, се разнасяше звук, сякаш някой души котка.

— Музиката е в кръвта на всички от рода Карстерс — каза баща й. — Някога тази цигулка е принадлежала на Джем Карстерс.

Джем, помисли си Ема. Джем, който й беше помогнал през парабатайската церемония с нежните си ръце и мила усмивка. Джем, който й бе подарил котарака си, за да я наглежда.

Болка, която се вряза в кожата й като острие. Гласът на Кристина, който казваше: „Ема, о, Ема, защо са те наранили така?“

Майка й вдигна Кортана.

— Ема, сигурна съм, че си на стотици километри от тук.

— Може би не чак толкова далеч. — Баща й свали лъка на цигулката.

„Ема. — Беше гласът на Марк. — Ема, върни се. Заради Джулиън, моля те. Върни се.“

— Довери му се — каза Джон Карстерс. — Той ще дойде при теб и ще има нужда от помощта ти. Довери се на Джеймс Карстерс.

— Но той каза, че трябва да си върви, татенце. — Ема не бе наричала баща си така от съвсем малка. — Каза, че трябвало да открие нещо.

— И много скоро ще го направи — отвърна Джон Карстерс. — И тогава те чака още повече работа.

„Джулс, ела да хапнеш нещо…“

„Не сега, Ливи. Трябва да остана при нея.“

— Но, татенце — прошепна Ема. — Татенце, ти си мъртъв. Джон Карстерс се усмихна печално.

— Докато има обич и спомени, няма истинска смърт.

Той отново допря лъка до струните и засвири. Музика изпълни кухнята, завихряйки се като дим.

Ема стана от кухненския стол. Небето навън потъмняваше, залязващото слънце се отразяваше във водата на канала.

— Трябва да вървя.

— О, Ем. — Майка й заобиколи кухненския остров. В ръката си държеше Кортана. — Знам. Сенки се движеха в ума й. Някой стискаше ръката й толкова силно, че й причиняваше болка. „Ема, моля те — каза гласът, който тя обичаше най-много на света. — Ема, върни се.“. Майката на Ема постави меча в ръцете й.

— Стомана и закалка, дъще. И помни, че оръжие, изковано от Уейланд Ковача, може да посече всичко.

— Върви. — Баща й я целуна по челото. — Върни се там, където се нуждаят от теб, Ема.

— Мамо — прошепна тя, — татко.

Стисна здраво меча, а кухнята се завъртя и се отдалечи от нея, сгъвайки се като плик. Майка й и баща й изчезнаха в него, като думи, написани много отдавна.

 

 

— Кортана — промълви Ема.

Надигна се рязко и извика от болка. Около кръста й бяха омотани чаршафи. Намираше се в легло, в стаята си. Лампите грееха с приглушена светлина, прозорецът бе открехнат. Върху масата до леглото бяха натрупани превръзки и сгънати кърпи. Стаята миришеше на кръв и изгорено.

— Ема? — В гласа имаше изумление. Кристина седеше в долната част на леглото, стиснала руло бинт и ножица. Изпусна ги, когато видя, че очите на Ема са отворени, и се хвърли към нея. — О, Ема!

Обви ръце около раменете й и за миг Ема се вкопчи в нея. Зачуди се дали това бе да имаш по-голяма сестра, приятелка, която освен това се грижи за теб.

— Ау — безсилно каза тя. — Боли.

Кристина се отдръпна. Очите й бяха зачервени.

— Ема, добре ли си? Помниш ли какво се случи?

Ема допря ръка до главата си.

— За съжаление — прошепна. Гърлото я болеше и тя се зачуди дали е от писъци. Надяваше се, че не. Не беше искала да достави това удоволствие на Ярлат. — Аз… от колко време съм в безсъзнание?

— От тази сутрин. Цял ден всъщност. Джулиън беше с теб през цялото време. Най-сетне го убедих да хапне нещо. Ще се почувства ужасно, че си се събудила, а той не е бил тук. — Кристина отметна оплетената коса на Ема назад.

— Трябва да стана… Трябва да видя… Всички добре ли са? Случи ли се нещо? — Изведнъж в главата й се заредиха ужасяващи картини, в които елфите, приключили веднъж с нея, се бяха заловили с Марк или Джулиън, или дори с децата. Опита се да преметне крака през ръба на леглото.

— Нищо не се е случило. — Кристина я побутна нежно назад. — Ти си уморена и слаба; нуждаеш се от храна и руни. Подобно бичуване… Нали знаеш, че можеш да пребиеш някого до смърт с камшик?

— Да — прошепна Ема. — Гърбът ми завинаги ли ще остане белязан?

— Вероятно — отвърна Кристина. — Но няма да е толкова страшно… иратцетата бързо затвориха раните. Не можаха да ги излекуват всичките. Ще останат белези, но няма да са дълбоки. — Очите й бяха зачервени. — Ема, защо го направи? Защо? Наистина ли вярваш, че тялото ти е по-силно от това на Марк или Джулиън?

— Не — отвърна Ема. — Мисля, че всеки е силен и слаб по различен начин. Има неща, които ме плашат до смърт, например океанът, но не и Марк. Ала той е бил изтезаван достатъчно… Дори не знам какво би му причинило, ако бяха бичували него. А Джулиън… Почувствах, когато го удряха. Усетих го в собственото си тяло, в сърцето си. Никога не съм изпитвала по-ужасно нещо, Кристина. Бих сторила всичко, за да го спра. Беше егоистично.

— Не е било егоистично. — Кристина сграбчи ръката й и я стисна. — Известно време мислех, че никога няма да поискам да имам парабатай. Но ми се струва, че бих се чувствала различно, ако този парабатай можеше да си ти.

„И на мен ми се ще ти да беше моят парабатай“, помисли си Ема, но не можеше да го изрече на глас… Струваше й се, че би било предателство спрямо Джулиън, въпреки всичко станало.

— Обичам те, Кристина — каза вместо това и стисна ръката на другото момиче. — Ала разследването… трябва да дойда с вас…

— Къде? В библиотеката? Всички цял ден четат и търсят информация за лейди Полунощ. Ще открием нещо, разполагаме с цял куп хора, които да преглеждат страница след страница.

— Има и други неща за правене, освен прелистване на страници…

Вратата се отвори и Джулиън застана на прага. Очите му се разшириха и за миг те бяха всичко, което Ема виждаше, като синьо-зелени врати към един друг свят.

— Ема — прошепна той. Гласът му беше дрезгав, хриплив. Носеше дънки и широка бяла тениска, под която се виждаха очертанията на превръзка около гърдите му. Очите му бяха зачервени, косата — разрошена, по брадичката и бузите му беше набола брада. Джулиън никога не пропускаше да се обръсне, от деня, в който се беше появил небръснат и Тай бе отсякъл без никакво предисловие: „Не ми харесва“.

— Джулиън — започна Ема, — добре ли…

Ала той вече се бе хвърлил през стаята и сякаш сляп за всичко друго, освен нея, се отпусна на колене и я прегърна, притиснал лице до корема й.

Ема протегна разтреперана ръка и помилва къдриците му, вдигайки разтревожен поглед към Кристина. Ала Кристина се бе изправила на крака, измърморвайки как трябвало да отиде да каже на останалите, че Джулиън се грижи за нея. Ема чу как вратата се затвори с изщракване зад гърба й.

— Джулиън — промълви, заровила пръсти в косата му.

Той не помръдваше; беше съвършено неподвижен. Пое си дъх на пресекулки и вдигна глава.

— В името на Ангела, Ема — прошепна дрезгаво. — Защо го направи?

Тя потръпна и той в миг скочи на крака.

— Имаш нужда от още целителни руни. Естествено, ама че съм глупав, разбира се, че се нуждаеш от руни.

Вярно бе — наистина я болеше. В някои части на тялото си усещаше тъпа болка, в други тя бе пронизваща. Ема започна да диша така, както я беше учила Даяна, бавно и равномерно, докато Джулиън вземаше стилито си.

— Не мърдай — каза той и като седна на леглото до нея, допря стилито до кожата й.

Начаса Ема почувства как болката се отдръпва, докато не се превърна в тъпо смъдене.

— От колко време… кога се събуди? — попита тя, докато Джулиън връщаше стилито си на масата.

— Ако имаш предвид дали съм видял как те бичуват, не — отвърна той мрачно. — Ти какво си спомняш?

— Спомням си Гуин и останалите… Ярлат… Кийрън. — Ема отново видя изгарящото слънце, дърво с кора като кръв. Черно и сребърно око. — Кийрън и Марк се обичат.

— Обичали са се — каза Джулиън. — Не съм сигурен какво изпитва Марк в момента.

Ема си пое накъсано дъх.

— Изпуснах Кортана…

— Марк го прибра в Института — обясни Джулиън с глас, който красноречиво говореше, че Кортана е последното, което го вълнува точно сега. — Господи, Ема, когато дойдох на себе си, пратениците си бяха отишли, ти лежеше на земята, обляна в кръв, а Марк се опитваше да те вдигне и аз си помислих, че си мъртва. — В гласа му нямаше и следа от сдържаност, единствено свирепа необузданост, каквато Ема никога не бе свързала с Джулиън досега. — Те те пребиха с камшик, Ема, ти понесе бичуването, предназначено за Марк и мен. Ненавиждам това, че го направи, разбираш ли, ненавиждам го… — Емоция пращеше в гласа му, като огън, излязъл извън контрол. — Как можа?

— Марк нямаше да издържи да го бичуват — каза тя. — То щеше да го прекърши. А аз не бих могла да понеса да гледам как бичуват теб. То щеше да ме прекърши.

— Не мислиш ли, че аз се чувствам по същия начин? Не мислиш ли, че съм прекарал целия ден тук, съкрушен и разкъсан на парченца? По-скоро бих отсякъл ръката си, отколкото да допусна ти да изгубиш дори един нокът, Ема.

— Не ставаше дума само за теб. Децата… Виж, те очакват да се бия, да бъда ранявана. Ето я Ема, мислят си те, цялата изподраскана, изпонарязана и бинтована, както обикновено. Ала на теб те гледат по друг начин. Ако беше пострадал сериозно, това щеше да ги уплаши ужасно. А аз не можех да понеса мисълта те да изпитат такъв страх.

Пръстите на Джулиън се напрегнаха. Ема виждаше пулса под кожата му. Без сама да знае защо, си спомни графити, които беше видяла на вълнолома в Малибу: „Сърцето ти е оръжие с размерите на юмрука ти“.

— Господи, Ема. Какво ти причиних.

— Те са и мое семейство. — Чувствата й заплашваха да я задавят. Тя ги преглътна.

— Понякога ми се ще… искало ми се е… да бяхме женени, а те да бяха наши деца — каза Джулиън на един дъх. Главата му беше наведена.

— Женени? — повтори Ема слисано.

Той вдигна глава. Очите му горяха.

— Защо мислиш, че…

— Ме обичаш по-малко, отколкото аз обичам теб? — довърши тя и го видя да потръпва от думите й. — Защото ти го каза. Аз почти ти признах какво изпитвам, там на плажа, а ти отговори: „Не и по този начин, Ема“.

— Не съм…

— Омръзна ми да се лъжем. Разбираш ли? Писна ми, Джулиън.

Той прокара пръсти през косата си.

— Не виждам как това би могло да бъде правилно. Не виждам нищо, освен един кошмар, в който всичко се разпада и аз вече не те имам.

— Ти не ме имаш и сега — заяви Ема. — Не и по начина, който наистина има значение. По истинския начин.

Тя се опита да коленичи на леглото. Гърбът я болеше, ръцете и краката я боляха така, сякаш беше бягала или се беше катерила в продължение на километри. Очите на Джулиън потъмняха.

— Още ли те боли? — Той затършува из вещите върху нощното шкафче и вдигна някаква стъкленица. — Малкълм ми го приготви преди известно време. Изпий го.

Стъкленицата беше пълна със златиста течност с цвят на коняк и вкус на изветряло шампанско. В мига, в който преглътна, Ема почувства как по тялото й се разлива вцепененост. Болката в крайниците й се отдръпна, отстъпвайки място на хладна енергия.

Джулиън пое стъкленицата от нея и я пусна върху леглото. След това пъхна едната си ръка под коленете, а другата под раменете й и я вдигна. За миг Ема се вкопчи изненадано в него. Усещаше ударите на сърцето му, вдъхваше уханието му — на сапун, бои и карамфил. Косата му беше мека до бузата й.

— Какво правиш?

— Искам да дойдеш с мен. — Гласът му беше напрегнат, сякаш събираше смелост да извърши нещо ужасно. — Искам да видиш нещо.

— Звучиш така, сякаш си сериен убиец с фризер, пълен с отсечени ръце — подхвърли Ема, докато той отваряше вратата с рамо.

— Клейвът вероятно би се зарадвал повече, ако беше така.

Ема искаше да потърка буза в неговата, да почувства грапавостта на небръснатата му брада. Той беше в истински безпорядък — тениската му беше облечена наопаки, краката му бяха боси. Връхлетя я прилив на обич и копнеж толкова силен, че цялото й тяло се напрегна.

— Можеш да ме пуснеш — каза тя. — Добре съм. Нямам нужда да ме носят по принцески.

Той се засмя. Кратък, задавен звук.

— Не знаех, че има такова прилагателно — отвърна, но все пак я пусна на земята. Бавно и предпазливо, те се притиснаха един в друг, сякаш никой от двамата не бе в състояние да понесе мисълта, че само след миг вече няма да се докосват.

Сърцето на Ема задумка. Думкаше, докато следваше Джулиън по празния коридор, думкаше и когато поеха по задното стълбище, отвеждащо в студиото му. Думкаше, когато се облегна на изцапания с боя плот, а Джулиън отиде да извади някакъв ключ от едно чекмедже до прозореца.

Видя го да си поема дъх, раменете му се изпънаха. Изглеждаше така, както когато се приготвяше да понесе ударите на камшика.

Събрал смелост, той се приближи до заключената стая, в която не влизаше никой друг, освен него. Ключалката изщрака решително и вратата се отвори.

Джулиън се дръпна встрани.

— Заповядай.

Дългогодишният навик и респект към личното пространство на Джулиън я задържаха.

— Сигурен ли си?

Той кимна. Беше пребледнял. Ема прекоси студиото, обзета от тревожно предчувствие. Може би наистина държеше мъртви тела вътре. Каквото и да беше, трябва да бе нещо ужасно. Никога не го бе виждала да изглежда така, както изглеждаше сега.

Тя пристъпи в стаята. За миг й се стори, че се е озовала в зала с огледала. Нейни отражения я гледаха отвсякъде. Стените бяха покрити със скици и картини, а в един ъгъл, близо до единствения прозорец, имаше статив с недовършена рисунка. Два плота минаваха по протежение на източната и западната стена и те също бяха затрупани с рисунки.

И върху всяка от тях бе нейното лице.

Тя тренираше, държеше Кортана, играеше си с Тави, четеше на Друзила. На една рисунка с акварел спеше на плажа, отпуснала глава върху ръката си. Всяка подробност — от извивката на рамото й до последната песъчинка, полепнала по кожата й като захар — всичко бе пресъздадено с такава любов, че на Ема почти й се зави свят. На друга картина тя се издигаше над Лос Анджелис. Беше гола, ала тялото й беше прозрачно — виждаха се единствено очертанията му и звездите, обсипали нощното небе, прозираха през него. Косата й се бе разпиляла, като ярка светлина, огряваща света. Тя си спомни какво й бе казал Джулиън, докато танцуваха.

„Мислех си как бих те нарисувал. Как бих нарисувал косата ти. Че би трябвало да използвам титаниево бяло, за да предам цвета й, начина, по който улавя светлината и почти сияе. Само че няма да се получи, нали? Защото тя не е само с един цвят, твоята коса. Не е само злато. Тя е кехлибар и охра, и карамел, и пшеница, и мед.“

Тя докосна косата си, която в нейните очи имаше най-обикновен рус цвят, и се вгледа в картината върху статива. Не беше завършена и на нея тя излизаше от океана, а Кортана висеше на кръста й. Косата й беше разпусната, както и на повечето от останалите картини, и Джулиън я бе направил да изглежда като морската пяна по залез, когато последните лъчи на слънцето превръщат водата в злато. Изглеждаше красива, сурова и ужасяваща, като богиня.

Тя прехапа устни.

— Харесваш косата ми пусната — каза и Джулиън се засмя.

— Само това ли имаш да кажеш?

Ема се обърна, за да го погледне. Двамата стояха близо един до друг.

— Красиви са. Защо никога не си ми ги показвал? Не си ги показвал на никого?

Той изпусна дъха си и я дари с бавна, печална усмивка.

— Ем, никой не би могъл да ги види и да не разбере какво изпитвам към теб.

Ема сложи ръка върху плота. Внезапно й се стори много важно да се подпре на нещо, за да се задържи на крака.

— Откога ме рисуваш?

Джулиън въздъхна. Миг по-късно ръката му докосна косата й; пръстите му се сплетоха в кичурите й.

— През целия си живот.

— Спомням си, че някога го правеше, а после престана.

— Никога не съм преставал. Просто се научих да го крия. — Усмивката му се стопи. — Последната ми тайна.

— Силно се съмнявам.

— Аз лъгах и лъгах, и лъгах — бавно заговори Джулиън. — Превърнах се в експерт по лъжите. Престанах да мисля, че те могат да бъдат разрушителни. Дори зловредни. Докато не се изправих пред теб на онзи плаж и не ти заявих, че не изпитвам такива чувства към теб.

Ема се беше вкопчила в плота толкова силно, че ръката я заболя.

— Какви чувства?

— Е, нали знаеш. — Джулиън се отдръпна от нея.

Неочаквано тя си помисли, че е отишла прекалено далеч, че го е притиснала твърде много, ала жестоката нужда да знае, която се надигна в нея, заглуши всичко друго.

— Трябва да ми го кажеш без заобикалки, Джулиън.

Той направи стъпка към прага. Сложи ръка върху бравата. За миг Ема си помисли, че ще излезе… а после той затвори вратата на малката стаичка и я заключи. Обърна се към нея. Очите му грееха в приглушената светлина.

— Обичам те — заяви, изричайки решително всяка дума. — Обичам те, защото ми казваш истината. Обичам начина, по който разпознавам стъпките по коридора пред стаята ми, дори когато не съм знаел, че идваш. Никой друг не се качва и не слиза по стълбите като теб. Обичам начина, по който въздъхваш точно преди да заспиш, сякаш сънищата ти са те изненадали. Обичам начина, по който, застанем ли един до друг на плажа, сенките ни се сливат. Обичам начина, по който можеш да пишеш върху кожата ми с пръсти, и аз те разбирам по-добре, отколкото ако някой друг крещи в ухото ми. Не исках да те обичам по този начин. Да те обичам по този начин, е най-ужасната идея на света. Но въпреки това те обичам. Не бих могъл да престана, дори и ако се опитам.

Ема пусна плота. Направи крачка към Джулиън, после още една.

— Ти… влюбен ли си в мен?

Усмивката му бе нежна и печална.

— Толкова много.

Миг по-късно тя беше в прегръдките му и го целуваше. Не би могла да каже как точно се случи, знаеше само, че то бе неизбежно. И че макар гласът на Джулиън да беше тих, докато говореше, устните му върху нейните бяха нетърпеливи, тялото му — жадно и отчаяно. Притисна я до себе си, проследявайки очертанията на устата й със своята. Ръцете й откриха пламенно косата му — винаги бе обичала косата му и сега, когато най-сетне можеше да я докосва свободно, тя зарови ръце в гъстите вълни, оставяйки ги да се обвият около пръстите й.

Неговите ръце се спуснаха към задната част на бедрата й и той я повдигна така, сякаш беше лека като перце. Ема обви пръсти около врата му, вкопчвайки се в него, докато той я притискаше към себе си с една ръка, а с другата събори листовете и тубичките с боя от плота, разчиствайки място, върху което да я сложи.

Тя го притегли към себе си, обвила крака около кръста му. Сега у него нямаше нищо затворено, нищо нерешително, дистанцирано или сдържано, докато целувките им ставаха все по-дълбоки, по-необуздани, по-страстни.

— Кажи ми, че не съм развалил всичко безвъзвратно — промълви той между две целувки. — Държах се като такъв задник на плажа… и когато те видях с Марк в стаята ти…

Ема плъзна ръце надолу към раменете му, широки и силни под допира й. Чувстваше се опиянена от целувки. Ето за какво хората водеха войни, помисли си тя, избиваха се и съсипваха живота си: заради тази възпламеняваща нервните окончания смесица от копнеж и наслада.

— Нищо не правехме… Ръцете му милваха косата й.

— Знам, че е нелепо. Ала когато ти беше на дванайсет и си падаше по Марк, това бе първият път в живота ми, в който изпитах ревност. Знам, че няма логика, но нещата, които ни плашат най-силно, не можем да ги пропъдим просто така от мислите си. Ако ти и Марк някога… Не мисля, че бих могъл да се съвзема от това.

Нещо в разголената откровеност в гласа му я трогна.

— Всеки си има неща, от които се бои — прошепна тя и се сгуши в прегръдките му. Пръстите й се плъзнаха под ръба на тениската му. — То е част от това, да бъдеш човек.

Очите му се притвориха. Все така заровени в косата й, ръцете му се спуснаха надолу, погалиха я по гърба, а после се обвиха около кръста й и я притеглиха към него. Ема отметна глава назад и замалко да се удари в един от шкафовете; устните му изгаряха ключицата й, кожата му беше гореща под допира й. Изведнъж тя разбра защо хората говореха за страстта като за огън: струваше й се, че двамата са обгърнати от пламъци и горяха като пресъхналите хълмове на Малибу, за да се превърнат в пепел, която щеше да се слее в едно.

— Кажи ми, че ме обичаш, Ема — каза той до шията й. — Дори и да не е вярно.

Тя ахна; как би могъл да смята, как бе възможно да не е разбрал…?

В студиото се разнесе шум от стъпки.

— Джулиън? — Гласът на Ливи долетя през вратата. — Хей, Джулс, къде си? Ема и Джулиън панически се отдръпнаха един от друг.

И двамата бяха раздърпани, косите им — разрошени, устните им — подпухнали от целувки. Ема нямаше представа как биха могли да обяснят защо са се заключили в личната стаичка на Джулиън.

— Джуууулс! — провикна се Ливи на шега. — Ние сме в библиотеката и Тай ме изпрати да те доведа… — Тя замълча; вероятно се оглеждаше из стаята. — Сериозно, Джулиън, къде си?

Бравата се раздвижи.

Джулиън стоеше като вкаменен. Бравата отново се разклати, вратата изхлопа. Ема се напрегна.

Разнесе се въздишка и бравата престана да се движи. Чу се звук от отдалечаващи се стъпки, а после вратата на студиото се затвори.

Ема погледна към Джулиън. Струваше й се, че кръвта й бе замръзнала, а после изведнъж се бе разтопила; тя туптеше във вените й като придошъл пролетен поток.

Джулиън я улови и я прегърна страстно, пръстите му с изгризани нокти се впиха в раменете й. Стисна я толкова силно, че тя почти не можеше да диша.

А после я пусна. Направи го с огромно усилие, сякаш умираше от глад и бе принуден да се откаже от последния си залък. Ала го направи.

— Най-добре ще е да вървим — каза той.

 

 

Когато се върна в стаята си, Ема си взе душ и се преоблече възможно най-бързо. Нахлузи чифт дънки и потръпна, когато тениската й докосна превръзките на гърба й, докато я навличаше. Скоро щеше да има нужда от нови превръзки, както и от още едно иратце.

Прекрачи прага и установи, че в коридора вече има някой.

— Ема. — Марк се отдръпна от стената, на която се беше облегнал. Звучеше уморено. — Джулиън каза, че си добре. Аз… толкова съжалявам.

— Вината не е твоя, Марк.

— Напротив. Вярвах на Кийрън.

— Вярвал си му, понеже си го обичал.

Той я погледна изненадано. Имаше странен вид, и то не само заради очите си: сякаш някой бе бръкнал в душата му и бе разтърсил из основи онова, в което вярваше. Тя все още чуваше виковете му, докато Ярлат бичуваше първо Джулиън, а после и нея.

— Толкова ли беше очевидно?

— Гледаше го така, както… — Както аз гледам Джулиън. — Както гледаме онзи, когото обичаме. Съжалявам, че не се досетих по-рано. Мислех си, че ти… — Харесваш Кристина може би? Кийрън определено ревнуваше от нея. — … си падаш по момичета — довърши тя. — Друг път ще знам да не си правя прибързани заключения.

— Така е — отвърна той. — Харесвам момичета.

— О! Значи, си бисексуален?

— Така му казваха, когато проверих за последно. — За миг по лицето му пробяга развеселено изражение. — В царството на феите няма истински дума за тези неща, така че…

Ема потръпна.

— Ето че пак направих прибързано заключение и пак трябва да ти се извиня.

— Няма нищо. И си права за Кийрън. Много дълго време той беше единственото, което имах.

— Не знам дали това има значение за теб, но той наистина те обича — каза Ема. — Прочетох го по лицето му. Не мисля, че е очаквал който и да било от нас да бъде наранен. Според мен е смятал, че ще те вземат обратно в царството на феите и двамата отново ще бъдете заедно. Никога не би помислил да…

Ала в този миг споменът за това, как камшикът се стоварва не само върху нейния гръб, но и върху този на Джулиън, накара гърлото й да се свие.

— Ема. В деня, в който бях отведен от Дивия лов, последното, което казах на Джулиън, бе да остане с теб. Мислех си за теб дори когато бях далеч от тук, като за деликатно, дребничко създание с руси плитки. Даже тогава знаех, че ако с теб се случи нещо, сърцето на Джулиън ще бъде разбито.

Ема почувства как нейното собствено сърце прескочи един удар, ала ако Марк бе имал нещо по-особено предвид, говорейки за разбити сърца, не стана ясно.

— Днес ти го защити — продължи той. — Понесе ударите, предназначени за него. Не беше лесно да гледам какво ти причиниха. От дъното на душата ми се ще аз да бях на твоето място. Ала разбирам защо брат ми искаше да ме защити. И съм ти благодарен, задето ти го защити на свой ред.

Ема си пое дъх, преглъщайки буцата в гърлото си.

— Трябваше да го направя.

— Винаги ще съм ти задължен — каза Марк и гласът му бе гласът на елфически принц, чиито обещания бяха повече от обещания. — Каквото и да поискаш, аз ще ти го дам.

— Това е сериозно обещание. Не е нужно…

— Искам да го направя — заяви той решително.

След миг Ема кимна и странният момент отмина. Марк елфът отново се превърна в Марк Блекторн, който се зае да й разкаже за напредъка в разследването, докато двамата отиваха да се присъединят към останалите. За да скрият от чичо Артър какво се бе случило с Ема и елфическите пратеници, Джулиън бе уредил Артър да се срещне с Анселм Найтшейд в пицарията на „Крос Крийк Роуд“. Найтшейд беше изпратил кола, която да го вземе, обещавайки, че и двамата ще се върнат, когато падне нощ.

Останалите от семейството бяха в библиотеката. Бяха преровили купища книги в търсене на информация за лейди Полунощ.

— Намериха ли нещо? — попита Ема.

— Не съм сигурен. Тъкмо бях тръгнал към библиотеката, когато господин Сексапил се появи и каза, че имал информация.

— Леле! — Ема вдигна ръка. — Господин Сексапил?

— Съвършения Диего — изръмжа Марк.

— Окей, виж, знам, че съвсем наскоро се върна от царството на елфите, но тук, в света на хората, господин Сексапил не е обида.

Марк нямаше възможност да отговори — бяха стигнали до библиотеката. В мига, в който прекрачиха прага, Ема за малко да бъде повалена от една фигура, втурнала се към нея, за да я прегърне решително — беше Ливи, която начаса избухна в сълзи.

— Ауууу. — Ема се огледа наоколо. Цялата стая бе отрупана с купища листове и камари книги. — Лив, внимавай с превръзките.

— Не мога да повярвам, че си оставила онези елфи да те бичуват, о, мразя ги, мразя Дворовете, ще ги убия до един…

— „Оставила“ не е най-точната дума — отвърна Ема. — Както и да е, добре съм. Не беше много страшно. Дори не боля чак толкова.

— Ама че лъжкиня! — Кристина се показа иззад една купчина книги; Диего беше до нея. „Интересно“, помисли си Ема. — Постъпката ти е била много героична, но и много глупава.

Диего погледна Ема със сериозни кафяви очи.

— Ако знаех какво ще стане, щях да остана и да поискам аз да бъда бичуван. Аз съм по-мускулест и едър от теб и вероятно бих го понесъл по-добре.

— Аз го понесох достатъчно добре — заяви Ема подразнено. — Но благодаря, задето ми напомни, че си огромен здравеняк. Иначе можех да го забравя.

— О, престанете! — Кристина се впусна в порой от испански думи.

Ема вдигна ръце.

— Кристина, карай по-бавно.

— Нима ще помогне? — попита Диего. — Говориш ли испански?

— Не много — отвърна Ема и той се поусмихна.

— В такъв случай знай, че тя тъкмо ни хвалеше.

— Знам, че не бяха никакви похвали — каза Ема, ала в този миг вратата се отвори.

Беше Джулиън и начаса на всички бе възложено да помогнат с пренасянето на книги до масата и преглеждането на документи. Тай седеше начело на масата, сякаш оглавяваше заседание. Не се усмихна на Ема, не съвсем, но й хвърли страничен поглед, който, знаеше тя, бе израз на привързаност, преди отново да насочи вниманието си към онова, което правеше.

Ема не поглеждаше към Джулиън, не и за повече от миг. Не мислеше, че е в състояние да го направи. Въпреки това съвсем ясно усещаше присъствието му, докато прекосяваше стаята. Той спря от лявата страна на Тай и погледна в бележките му.

— Къде са Тави и Дру? — попита Ема, вземайки най-горното томче от една купчинка книги.

— Тави започна да не го свърта вътре и Дру го заведе на плажа — отвърна Ливи. — Тай смята, че е открил нещо.

— Коя е била тя — обясни Тай. — Нашата лейди Полунощ. Книжката на Тави ми напомни за история, която прочетох в една от книгите с историята на рода ни.

— Но ние вече прегледахме всички томове с историята на Блекторн — каза Джулиън. Тай го изгледа с превъзходство.

— Прегледахме всичко, датиращо сто години назад. Ала според книжката на Тави лейди Полунощ се влюбила в някого, когото й било забранено да обича.

— Така че ние си зададохме въпроса — какво представлява забранената любов? — намеси се Ливи нетърпеливо. — Искам да кажа, роднини, което е гадно, хора, които са прекалено стари или прекалено млади един за друг, което също е гадно, хора, които са заклети врагове, което не е гадно, а доста тъжно…

— Хора, които харесват „Междузвездни войни“, и хора, които харесват „Стар Трек“ — допълни Ема. — И така нататък, и така нататък. Накъде биеш, Ливи?

— Или пък парабатай, като Сайлъс Пангборн и Елоиза Рейвънскар — продължи Ливи и Ема начаса съжали, че се беше пошегувала. Изведнъж ужасно ясно почувства точно къде бе застанал Джулиън, колко близо бе до нея, колко бе напрегнат. — Но това не ни се стори особено вероятно. А после ни хрумна — преди Съглашението е било абсолютно забранено да се влюбиш в долноземец. Би било страхотен скандал.

— Така че се заровихме в по-старата история — обади се Тай. — И открихме нещо. Имало е семейство Блекторн, чиято дъщеря се влюбила в магьосник. Канели се да избягат заедно, но семейството й ги заловило. Тя била изпратена при Железните сестри.

— „Родителите й я затворили в железен замък.“ — Марк беше взел книжката на Тави. — Ето какво означава това.

— Говориш езика на приказките — каза Диего. — В което няма нищо чудно, предполагам.

— А после тя умряла. Как се казвала? — попита Ема.

— Анабел — отвърна Ливи. — Анабел Блекторн.

Джулиън изпусна дъха си.

— Къде се е случило всичко това?

— В Англия — отговори Тай. — Преди двеста години. Преди стихотворението „Анабел Ли“ да бъде написано.

— Аз също открих нещо. — Диего извади от вътрешния джоб на якето си малко поувехнал стрък с няколко листа на върха и го сложи върху масата. — Не го докосвайте. — Ливи, която бе протегнала ръка, побърза да я прибере — Това е беладона. Смъртоносно лудо биле. Отровно е само ако бъде глътнато или ако проникне в кръвта, но все пак…

— От Средоточието? — предположи Марк. — Забелязах го да расте наоколо.

— Да. Много по-смъртоносно е от обикновената беладона. Предполагам, че именно в него са били потопени стрелите, които купих от Пазара на сенките. — Той се намръщи. — Странното е, че обикновено расте само в Корнуол.

— Момичето, което се влюбило в магьосника — обади се Тай. — Това се случило в Корнуол. Изведнъж всичко в стаята сякаш стана много ярко и отчетливо, като фотография, дошла на фокус.

— Диего — каза Ема. — От кого купи стрелите? На Пазара?

Диего се намръщи.

— Човек, надарен със Зрението. Мисля, че се казваше Рук…

— Джони Рук. — Очите на Джулиън срещнаха тези на Ема, потъмнели от внезапно осъзнаване.

Тя протегна ръка.

— Дай ми телефона си.

Даваше си сметка, че останалите я гледат любопитно, докато крачеше из стаята, набирайки номера. Той иззвъня няколко пъти, преди да й вдигнат.

— Ало?

— Рук. Обажда се Ема Карстерс.

— Казах ти да не ми звъниш. — Гласът му беше студен. — След онова, което приятелят ти направи на сина ми…

— Ако откажеш да разговаряш с мен сега, можеш да очакваш посещение от Мълчаливите братя — сопна се тя. В гласа й имаше ярост, макар че много малко от нея бе насочена към Рук. Гняв се надигаше в нея като приливна вълна; гняв и чувството, че е била предадена. — Виж, знам, че си продал някакви стрели на приятеля ми. Били са отровени. С отрова, до която има достъп единствено Пазителят на Последователите. — Блъфираше, ала от мълчанието от другата страна на линията разбра, че догадката й беше попаднала в целта. — Каза, че не знаеш кой е той. Излъга ме.

— Не съм те излъгал — отвърна Рук след моментна пауза. — Наистина не знам кой е той.

— Тогава откъде знаеш, че е той?

— Виж, винаги се появяваше в дълги одежди и ръкавици, и качулка, ясно? От него не се виждаше нищо. Каза ми да дестилирам онези листа, да направя съединение, което той да използва. Аз го сторих.

— За да отровиш стрелите?

Ема долови насмешката в гласа на Рук.

— Остана ми малко и реших да си направя една шега. Центурионите не са особено популярни на Пазара на сенките, а беладоната е незаконна.

На Ема й се искаше да му се разкрещи, да извика, че една от стрелите, които той бе отровил, замалко не бе убила Джулиън. Ала се сдържа. — Какво друго направи за Пазителя?

— Няма защо да ти казвам каквото и да било, Карстерс. Нямаш никакво доказателство, че познавам Пазителя толкова добре…

— Нима? Тогава откъде знаеше, че тялото ще бъде захвърлено край бар „Саркофаг“? — Рук не отговори. — Имаш ли представа какви са затворите в Града на тишината? Наистина ли искаш да го научиш от личен опит?

— Не…

— Тогава ми кажи какво друго си направил за него. За Пазителя. Използва ли некромантство?

— Не! Нищо такова. — В гласа на Рук се бяха промъкнали панически нотки. — Вършех разни неща за Последователите. Правех им амулети за късмет, грижех се щастието да им се поусмихне, осигурявах им достъп до разни партита, премиери, правех така, че да се влюбят в тях. Грижех се да получат онова, което им беше обещано. Нищо сериозно. Само толкова, че да бъдат доволни и убедени, че си заслужава да останат. Да вярват, че Пазителят се грижи за тях и че ще получат всичко, което поискат.

— А как ти се отплащаше той?

— С пари — отвърна Рук. — Със защита. Постави магически бариери против демони около къщата ми. Този тип си го бива с магиите.

— Работил си за някого, който прави човешки жертвоприношения — изтъкна Ема.

— Беше култ — почти изръмжа Рук. — Винаги ги е имало и винаги ще ги има. Хората искат пари и власт и са готови на всичко, за да се сдобият с тях. Не съм виновен аз за това.

— Да, хората действително са готови на всичко за пари. Ти си доказателството. — Ема се опита да овладее гнева си, ала сърцето й се блъскаше в гърдите. — Кажи ми още нещо за този тип. Все трябва да си забелязал гласа му… походката му… нещо странно у него…

— Всичко е странно у тип, който винаги е покрит от глава до пети. Не можех да видя дори обувките му, окей? Не звучеше, като да е съвсем с всичкия си. Именно той поиска да ти кажа за „Саркофаг“. Бръщолеви цял куп глупости, веднъж ми каза, че бил дошъл в Лос Анджелис, за да върне любовта…

Ема затвори. Погледна останалите, а сърцето й биеше до пръсване.

— Малкълм е. — Гласът й прозвуча далечен и кух в собствените й уши. — Малкълм е Пазителят.

Всички я зяпнаха с безмълвни, изумени лица.

— Малкълм ни е приятел — каза Тай. — Това не… Той не би го направил.

— Тай е прав — обади се Ливи. — Само защото Анабел Блекторн се е влюбила в магьосник…

— Влюбила се е в магьосник — повтори Ема. — В Корнуол. Магнус спомена, че някога Малкълм е живял в Корнуол. Около Средоточието има растение от Корнуол. Малкълм ни помагаше с разследването, но всъщност с нищо не ни е помогнал. Не преведе нито дума от текста, който му дадохме. Каза ни, че е призоваваща магия… ала това не е вярно, то е черна магия. — Тя закрачи напред-назад. — Има пръстен с червен камък, а обиците, които открих в Средоточието, бяха рубинени… Е, добре, това не е точно категорично доказателство, но той ще се нуждае от дрехи за нея, нали така? За Анабел? Тя не може да се разхожда наоколо с погребални одежди, когато той я съживи. По-логично е некромантът да държи там дрехи за онзи, когото ще възкреси от мъртвите, отколкото за себе си. — Тя се завъртя рязко и видя, че останалите са я зяпнали. — Малкълм се премести в Лос Анджелис само пет месеца преди нападението на Института. Твърди, че е бил другаде, когато се е случило, но ако не е така? Той беше върховен магьосник. Спокойно би могъл да открие къде са се намирали родителите ми в онзи ден и да ги убие. — Тя погледна към другите. Израженията им включваха цялата гама от шок до неверие.

— Просто не ми се вярва, че Малкълм би го направил — подхвърли Ливи тихичко.

— Рук ми каза, че Пазителят, с когото се е срещал, криел самоличността си — продължи Ема. — Но освен това споделил, че е дошъл в Лос Анджелис, за да върне любовта. Помните ли какво каза Малкълм, докато гледахме филми? „Дойдох, за да въздигна истинската любов от мъртвите.“ — Стискаше телефона толкова силно, че я заболя. — Ами ако е говорел буквално? Дошъл е тук, за да върне истинската си любов от мъртвите. Анабел.

Възцари се дълго мълчание. За учудване на Ема, тази, която го наруши най-сетне, беше Кристина:

— Не познавам Малкълм много добре, нито го обичам така, както вие — каза тя с мекия си глас. — Затова простете ми, ако думите ми ви причиняват болка. Според мен Ема е права. Едно от тези неща би могло да бъде съвпадение. Но не и всичките. Анабел Блекторн се е влюбила в магьосник в Корнуол. Малкълм е бил магьосник в Корнуол. Дори само това е достатъчно, за да събуди достатъчно голямо подозрение, че да наложи разследване. — Тя се огледа наоколо със сериозни тъмни очи. — Съжалявам. Просто следващата стъпка на Пазителя е „на Блекторн кръвта“. Така че не можем да губим никакво време.

— Няма за какво да се извиняваш, Кристина. Имаш право — каза Джулиън. Погледна към Ема и тя видя неизречените думи в очите му: Ето откъде Белинда знаеше за Артър.

— Трябва да го намерим. — Ясният, практичен глас на Диего проряза мълчанието. — Трябва да действаме незабавно…

Вратата се отвори рязко и Дру нахълта в библиотеката. Лицето й беше порозовяло, вълнистата й кестенява коса се бе измъкнала от плитките. Тя почти се сблъска с Диего и отскочи с писък.

— Дру? — Марк бе този, който проговори. — Всичко наред ли е?

Тя кимна и се втурна към Джулиън.

— За какво ти трябвам?

Джулиън я погледна учудено.

— Какво искаш да кажеш?

— Бях на плажа заедно с Тави — обясни тя, подпирайки се на ръба на масата, за да си поеме дъх. — А после той дойде и каза, че си искал да говориш с мен. Така че се втурнах насам…

— Какво? Никого не съм изпращал да те повика, Дру.

— Но той каза… — Дру изведнъж придоби разтревожен вид. — Той каза, че си искал да ме видиш незабавно.

Джулиън се изправи.

— Къде е Тави?

Долната устна на Дру затрепери.

— Но той каза… Каза, че ако аз изтичам, той ще доведе Тави вкъщи. Даде му играчка. И друг път е гледал Тави, не разбирам, какво не е наред…?

— Дру — каза Джулиън, опитвайки се да овладее гласа си. — Кой е „той“? Кой е с Тави?

Дру преглътна, кръглото й лице беше ужасено.

— Малкълм — отвърна тя. — Тави е с Малкълм.