Касандра Клеър
Лейди Полунощ (7)

6
Много по-мъдри

Спалнята на Марк тънеше в прах.

Бяха я оставили недокосната в продължение на години, след като той изчезна, докато най-сетне в деня на осемнайсетия му рожден ден Джулиън бе отворил широко вратата и бе разчистил стаята в пристъп на необуздан порив. Дрехите, играчките, игрите на Марк до една бяха прибрани. Стаята беше изпразнена — пусто помещение, чакащо да бъде подредено отново.

Ема ходеше напред-назад, дърпаше прашни завеси и отваряше прозорци, за да вкара слънчева светлина, докато Джулиън, който бе качил брат си по стълбите, го сложи на леглото.

Чаршафите бяха опънати, върху завивката имаше тънък слой прах. Малко облаче се вдигна, когато Джулиън сложи брат си да легне; Марк се закашля, но не помръдна.

Ема се извърна от отворените прозорци, през които нахлуваха светлина и свеж въздух, превръщащ прашинките в стаята в миниатюрни танцуващи създания.

— Толкова е слаб — каза Джулиън. — Лек е като перце.

Човек, който не го познаваше, би си помислил, че лицето му е безизразно, видял единствено леко напрегнатите му мускули и устните, свити в сурова линия. В действителност това бе начинът, по който Джулиън изглеждаше, когато бе разтърсен до дъното на душата си от някакво силно чувство и се опитваше да го скрие, обикновено — от по-малките си братя и сестри.

Ема се приближи до леглото. За миг и двамата просто останаха там и се взираха в Марк. И наистина, извивките на лактите и коленете, и ключицата му бяха болезнено остри под дрехите, с които беше облечен: опърпани дънки, напъхани в ботуши от телешка кожа до коляното, и тениска, която бе станала почти прозрачна от годините и прането. Сплъстена руса коса закриваше отчасти лицето му.

— Вярно ли е? — разнесе се тихичко гласче откъм вратата и Ема се обърна рязко.

Тай и Ливия бяха пристъпили в стаята и се бяха спрели едва на крачка от прага, а Кристина стоеше зад тях. Тя погледна към Ема, сякаш за да й каже, че се бе опитала да ги задържи. Ема поклати глава. Прекрасно знаеше, че когато близнаците искаха да бъдат част от нещо, бе невъзможно да ги спреш.

Ливи бе тази, която бе проговорила. Тя погледна покрай Ема към леглото, върху което лежеше Марк, и си пое рязко дъх.

— Наистина е вярно.

— Не може да бъде. — Ръцете на Тай трепкаха до тялото му, броеше на пръстите си, от едно до десет и от десет до едно, а невярващият му поглед беше прикован в изпадналия му в безсъзнание брат. — Елфите не връщат онова, което са отнели.

— Така е — нежно каза Джулиън и Ема за кой ли път се зачуди как бе в състояние да бъде толкова нежен, когато тя знаеше, че му се иска да крещи и да се пръсне на безброй късчета. — Ала понякога ти връщат онова, което ти принадлежи.

Тай не отговори. Ръцете му все така повтаряха едни и същи движения. Някога баща му се бе опитал да го обучи да бъде неподвижен, улавяше ръцете му в своите, когато Тай бе разстроен, и казваше: „Не мърдай, не мърдай“. В резултат Тай изпадаше в паника, от която започваше да повръща. Джулиън никога не бе правил така. Той просто казваше, че когато са притеснени, у всички започват да пърхат пеперуди — у някои хора те се появяваха в стомаха, у Тай — в ръцете му. На Тай това обяснение му беше харесало. Той обожаваше пеперуди, пчели, всички хвърковати насекоми.

— Не изглежда така, както си го спомням — разнесе се слабичко гласче. Беше Дру, която се бе промъкнала в стаята покрай Кристина, стиснала Тави за ръка.

— Е — каза Ема, — сега Марк е с пет години по-голям.

— Не изглежда по-голям — отвърна Дру. — Само различен. Възцари се мълчание. Дру беше права. Марк не изглеждаше по-голям, определено не и пет години по-голям. Отчасти щото беше толкова слаб, но не беше само това.

— През всички тези години е бил в царството на феите — отговори Джулиън. — А времето… времето там е различно.

Тай пристъпи напред и плъзна изпитателен поглед по брат си. Друзила остана назад. Тя бе на осем години, когато Марк си бе отишъл; Ема не можеше да си представи какви спомени има тя от брат си — вероятно неясни и смътни. А що се отнася до Тави… той бе едва на две години. За него момчето в леглото би могло да бъде напълно непознато.

Ала Тай… Тай щеше да го помни. Той дойде по-близо и Ема почти можеше да види как бързият му ум щрака зад сивите му очи.

— Звучи логично. Има цял куп истории за хора, изчезнали едва за нощ заедно с феите, само за да открият при завръщането си, че е минало цяло столетие. За него пет години може да са били като две. Изглежда горе-долу на твоята възраст, Джулс.

Джулиън се прокашля.

— Да. Да, така е.

Тай наклони глава на една страна.

— Защо го върнаха?

Джулиън се поколеба. Ема не помръдваше — също като него, и тя нямаше представа как да съобщи на децата, които ги гледаха с широко отворени очи, че изгубеният им брат, който като че ли им бе върнат завинаги, може би бе тук само временно.

— Тече му кръв — обади се Дру.

— Какво? — Джулиън запали лампата с магическа светлина до леглото и стаята се изпълни с горещо сияние.

Ема си пое рязко дъх. Върху едната страна на окъсаната бяла тениска на Марк, на рамото му, имаше червено петно, което бавно се разширяваше.

— Стили — рязко каза Джулиън и протегна ръка, докато с другата вече смъкваше тениската на брат си, оголвайки рамото и ключицата му, където една недоизлекувана рана се бе отворила наново. От нея се процеждаше кръв, бавно, но Тави издаде странен звук.

Ема извади стилито от колана си и го метна. Не каза нищо, но и нямаше нужда — ръката на Джулиън се вдигна и го улови във въздуха. Наведе се, за да допре върха му до кожата на Марк, да започне целителна руна… и Марк изпищя.

Очите му се отвориха, ярки и обезумели, и той размаха мръсните си окървавени ръце, избивайки стилито от пръстите на Джулиън.

— Махни го — изръмжа, мъчейки се да седне. — Махни го, махни това нещо от мен!

— Марк…

Джулиън посегна към брат си, ала Марк го отблъсна. Може и да беше слаб, но беше силен; Джулиън залитна и Ема го почувства като болка, лумнала в главата й. Хвърли се напред и застана между двамата братя.

Канеше се да се развика на Марк, да му изкрещи да престане, когато зърна лицето му. Очите му бяха разширени и побелели от страх, ръката му се притискаше до гърдите — там имаше нещо, което проблясваше на края на някаква връвчица, опасваща гърлото му. А после той се хвърли от леглото, конвулсии разтърсиха тялото му, ръцете и краката му дращеха по дървения под.

— Дръпнете се — нареди Джулиън на братята и сестрите си; без да крещи, ала бързо и властно. Те отскочиха назад и се разпръснаха. Ема зърна нещастното личице на Тави, докато Дру го вдигаше на ръце и го изнасяше от стаята.

Марк се бе свил в ъгъла на стаята и се бе вкаменил там, долепил гръб до стената и обвил ръце около коленете си. Джулиън направи крачка към него, а после спря; стилито висеше безпомощно в ръката му.

— Не ме докосвай с това. — Гласът на Марк (а това наистина бе неговият глас, онзи, който помнеха) бе хладен и овладян — в рязък контраст с външния му вид като на опърпано плашило. Яростният му поглед ги спря.

— Какво му има? — прошепна Ливи.

— Заради стилито е — меко отвърна Джулиън.

— Но защо? — попита Ема. — Как е възможно един ловец на сенки да се страхува от стили?

— Наричаш ме уплашен? — каза Марк. — Обиди ме отново и кръвта ти ще бъде пролята, момиче.

— Марк, това е Ема — каза Джулиън. — Ема Карстерс. Марк се притисна още по-плътно в стената.

— Лъжи. Лъжи и сънища.

— Аз съм Джулиън — не се отказваше Джулс. — Брат ти Джулиън. А това е Тиберий.

— Моят брат Тиберий е още дете! — изкрещя Марк, внезапно обезумял от гняв, а пръстите му задраскаха по стената зад него. — Той е малко момче!

Думите му бяха последвани от ужасено мълчание.

— Не съм — наруши го най-сетне Тай. Ръцете му трепкаха до тялото му, бледи пеперуди в мътната светлина. — Не съм дете.

Марк не отговори. Затвори очи и изпод клепачите му се процедиха сълзи, стекоха се по бузите му, смесиха се с мръсотията по лицето му.

— Достатъчно. — За всеобща изненада, тази, която се бе обадила, беше Кристина. Изглеждаше притеснена, когато всички се обърнаха, за да я погледнат, но не отстъпи, вирнала брадичка и изпънала гръб. — Не виждате ли, че това е мъчение за него? Защо не излезем в коридора…

— Вие вървете — каза Джулиън, без да откъсва очи от Марк. — Аз ще остана тук.

Кристина поклати глава.

— Не. — В гласа й имаше извинителни нотки, ала въпреки това бе твърд. — Всички. А когато Джулиън се поколеба, добави: — Моля те.

Прекоси стаята и отвори вратата. Пред изумения поглед на Ема, един по един семейство Блекторн излязоха от спалнята. След миг всички вече бяха в коридора, а Кристина затваряше вратата зад себе си.

— Не съм сигурен — заяви Джулиън в мига, в който вратата се захлопна. — Да го оставим сам вътре…

— Това е неговата стая — отвърна Кристина.

Ема я зяпна слисано. Как можеше да бъде толкова спокойна?

— Само че той не го помни — обади се Ливи; изглеждаше възбудена. — Не си спомня… нищо.

— Спомня си — каза Ема и сложи ръка на рамото й. — Просто всичко, което си спомня, се е променило.

— Но ние не сме. — Ливи изглеждаше толкова нещастна, че Ема я притегли към себе си и я целуна по върха на главата, което не беше никак лесно, при положение че Ливи бе само с няколко сантиметра по-ниска от нея.

— О, променили сте се — отвърна тя. — Всички сме се променили. Марк също. Тай изглеждаше неспокоен.

— Но стаята е прашна. И нещата му ги няма. Той ще си помисли, че сме го забравили, че не ни е грижа.

Джулиън потръпна.

— Запазих нещата му. Прибрах ги в един от килерите на приземния етаж.

— Много добре. — Кристина плесна с ръце. — Той ще има нужда от тях. Както и от други неща. Дрехи, които да заменят онези, с които е облечен сега. Всичко негово, което сте запазили. Всичко, което ще му се стори познато. Снимки или неща, които би могъл да си спомни.

— Ние ще се погрижим — каза Ливи. — Тай и аз.

Тай изглеждаше облекчен, че са му дали точни инструкции. Двамата с Ливи се отправиха към долния етаж, като си приказваха тихичко.

Джулиън ги проследи с поглед и изпусна дъха си на пресекулки — смесица от напрежение и облекчение.

— Благодаря ти, че им намери какво да правят.

Ема се пресегна и стисна ръката на Кристина. Изпитваше странно чувство на гордост, сякаш й се искаше да посочи Кристина и да заяви: Виждаш ли, моята приятелка знае точно как да постъпи!

— Откъде всъщност знаеш точно как да постъпиш? — попита тя на глас и Кристина примига.

— Забрави ли, че именно това е моята област. Елфите и последиците от Студения мир. Естествено, че са ви го върнали при определени условия, това е част от тяхната жестокост. Той се нуждае от време, за да се възстанови, отново да разпознае този свят и живота си. Вместо това те го хвърлят обратно в него, сякаш е съвсем лесно отново да стане ловец на сенки.

Джулиън се облегна на стената. Дори през полуспуснатите му клепачи Ема съвсем ясно виждаше тъмния огън в очите му.

— Ранили са го — каза той. — Защо?

— За да направиш точно това, което направи — отвърна Ема. — Да извадиш стили. Джулиън изруга, рязко и отсечено.

— За да видя какво са му причинили и как ме мрази?

— Не те мрази — каза Кристина. — Мрази себе си. Мрази това, че е нефилим, защото те несъмнено са го научили така. Те са древна раса и това е тяхната представа за правосъдие.

— Как е Марк? — Даяна се появи на стълбите и забърза към тях, а полата й шумолеше около глезените. — Има ли някой при него?

Докато Джулиън й разказваше какво се бе случило, тя го слушаше безмълвно, препасвайки колана с оръжията си. Беше обула ботуши, косата й беше прибрана. През едното й рамо бе препасана кожена чанта.

— Да се надяваме, че ще успее да поспи — каза, когато Джулиън свърши. — Кийрън спомена, че са пътували два дни през земите на феите, без да спят, така че сигурно е изтощен.

— Кийрън? — повтори Ема. — Странно е да наричаш един дворянин с малкото му име. Той е дворянин, нали?

Даяна кимна.

— Кийрън е елфически принц; не ми го каза, но то е очевидно. Ярлат е от Двора на тъмните феи, не принц, но някакъв дворянин. То си личи.

Джулиън погледна към стаята на брат си.

— Трябва да отида при него…

— Не — заяви Даяна. — Двамата с Ема ще посетите Малкълм Фейд. — Тя бръкна в чантата си и извади елфическите документи, които Кийрън й беше дал по-рано. Отблизо, Ема видя, че са два пергамента, тънки като лучени люспи, а мастилото сякаш бе гравирано върху тях. — Занесете му ги. Нека видим какво ще научи той от тях.

— Сега? — попита Ема. — Но…

— Сега — отсече Даяна. — Елфите ви дадоха — ни дадоха — три седмици. Три седмици с Марк, през които да намерим отговор на загадката. След това ще си го вземат обратно.

— Три седмици? — повтори Джулиън. — Това изобщо не е достатъчно.

— И аз мога да отида с тях — предложи Кристина.

— Не, нуждая се от теб тук — отвърна Даяна. — Някой трябва да бди над Марк и няма как да е едно от децата. Аз също не мога — трябва да изляза.

— Къде? — попита Ема.

Ала Даяна поклати глава, издигайки около себе си непробиваемата стена, с която Ема неведнъж се бе сблъсквала.

— Важно е — бе всичко, което каза. — Ще трябва да ми имаш доверие, Ема.

— Винаги ти имам доверие — промълви Ема.

Джулиън не каза нищо. Ема подозираше, че отчуждеността на Даяна го безпокои дори повече, отколкото нея, ала той никога не го показваше.

— Ала това променя нещата — каза Ема, мъчейки се да скрие чувството в гласа си, искрицата надежда, дори триумф, който знаеше, че не бива да изпитва. — Заради Марк. Заради Марк ще ни позволиш да се опитаме да открием кой стои зад убийствата.

— Да. — За първи път, откакто се бе появила в коридора, Даяна погледна Ема право в очите. — Сигурно си доволна. Получи точно каквото искаше. Сега нямаме друг избор. Трябва да разследваме убийството и сме принудени да го направим без знанието на Клейва.

— Вината не е моя — възпротиви се Ема.

— Никоя ситуация, в която си оставен без избор, не може да бъде добра, Ема. Както и сама ще се убедиш с времето. Надявам се само дотогава да не е твърде късно. Може би си мислиш, че случилото се е нещо хубаво, но мога да те уверя, че съвсем не е така. — Даяна се извърна от Ема и насочи вниманието си към Джулиън. — Както отлично знаеш, Джулиън, това разследване е незаконно. Студеният мир ни забранява всякакво сътрудничество с елфите и със сигурност ни забранява да работим за тях, независимо какво ни се предлага в замяна. Най-добре за нас ще бъде да открием истината колкото се може по-бързо и по-чисто, така че Клейвът да няма възможност да научи какво правим.

— А когато това стане? — попита Джулиън. — И Марк се завърне? Как ще го обясним? Нещо пробяга в очите на Даяна.

— Ще се тревожим за това, когато се случи.

— Значи, ще се надпреварваме както с Клейва, така и с Дворовете на феите — каза Джулиън. — Фантастично. Може би има още някой, когото бихме могли да ядосаме. Спираловидния лабиринт? Сколоманса? Интерпол?

— Все още никой не е ядосан. Да се постараем да си остане така. — Даяна подаде листовете на Ема. — Нека сме наясно — не можем да си сътрудничим с елфите, нито можем да приемем Марк у дома си, без да докладваме за това, само че очевидно ще го направим, така че никой извън Института не бива да научи. Освен това отказвам да лъжа Клейва директно, така че да се надяваме да успеем да приключим с това, преди да са започнали да задават въпроси. — Тя ги изгледа един по един със сериозно изражение. — Трябва да обединим усилията си. Ема, ще се наложи да престанеш да ми противоречиш. Кристина, ако искаш да бъдеш преместена в друг Институт, ще те разберем. Просто ще те помолим да запазиш случилото се в тайна.

— Не! — ахна Ема.

Кристина поклати глава.

— Не искам да бъда преместена — заяви тя. — Ще запазя тайната ви. Тя ще стане и моя тайна.

— Отлично — каза Даяна. — И като стана дума за тайни, не обяснявайте на Малкълм как сме се сдобили с тези документи. Не споменавайте нито Марк, нито пратениците на феите. Ако той каже нещо, ще се разправя с мен.

— Малкълм ни е приятел — отвърна Джулиън. — Можем да му имаме доверие.

— Искам да съм сигурна, че няма да си навлече неприятности, ако някой открие истината — обясни Даяна. — Трябва да е в състояние да отрече, че е знаел каквото и да било. — Тя си закопча якето. — Добре, връщам се утре. Успех.

— Да заплашваме върховния магьосник — измърмори Джулиън, когато Даяна се скри от погледите им. — Става все по-хубаво и по-хубаво. Защо след това не отидем в главната квартира на вампирския клан и не цапардосаме Анселм Найтшейд в лицето?

— Помисли обаче за последствията — възрази Ема. — Никаква пица повече.

Джулиън й отправи леко крива усмивка.

— И сама мога да отида при Малкълм — предложи Ема. — Ти можеш да останеш тук, Джулс, да изчакаш Марк да…

Тя не довърши. Не беше сигурна, че знае какво точно очаква да направи Марк, не бе сигурна, че който и да е от тях знае.

— Не — отвърна Джулиън. — Малкълм ми има доверие. Аз го познавам най-добре и именно аз мога да го убедя да запази всичко в тайна. — Той се изпъна. — И двамата ще отидем.

Като парабатай. Както бе правилно. Ема кимна и улови ръката на Кристина.

— Ще се върнем възможно най-бързо — каза тя. — С теб всичко ще бъде наред, нали? Кристина кимна; пръстите й отново докосваха медальона на шията й.

— Аз ще се погрижа за Марк — увери ги тя. — Всичко ще бъде наред. Наистина.

И Ема почти й повярва.

 

 

Да си върховен магьосник, очевидно бе добре платено, помисли си Ема, както винаги, когато видеше подобния на палат дом на Малкълм Фейд.

Малкълм живееше по-нагоре от Института, след „Канан Дюм Роуд“. Тук скалите се издигаха високо, покрити със зелена морска трева. Къщата бе обвита в магически прах, който я криеше от очите на мунданите. Ако някой минеше оттам с кола (като Ема), трябваше да се съсредоточи с всички сили между две от скалите и щеше да види как се появява сребърен мост, изкачващ възвишенията.

Ема отби от магистралата, край която бяха паркирани редици автомобили, повечето от които принадлежаха на сърфисти, привлечени от широкия плаж на запад.

Ема изпусна дъха си и угаси двигателя.

— Е, добре — започна тя, — ние…

— Ема — каза Джулиън и тя млъкна.

Джулиън не беше проговорил, откакто бяха излезли от Института. Не че можеше да го вини. Тя също не знаеше какво да каже. Беше оставила шофирането да отвлече вниманието й, напълно съсредоточена върху пътя. Въпреки това през цялото време много ясно си бе давала сметка за присъствието на Джулиън до себе си, облегнал глава на седалката, затворил очи, стиснал юмрук върху коляното си.

— Марк ме взе за баща ни — рязко каза той и Ема разбра, че си припомня онзи ужасен момент, надеждата, появила се в очите на брат му, надежда, която нямаше нищо общо с него. — Не ме позна.

— Той те помни като дванайсетгодишно момче — отвърна ма. — Всички ви си спомня като много по-малки.

— Теб също.

— Съмнявам се, че изобщо ме помни.

Джулиън разкопча предпазния колан. Гривната от морско стъкло около китката му улови светлината и грейна в ярки цветове — огненочервено, разжарено злато, синьо като очите на семейство Блекторн.

— Помни те — заяви той. — Никой не би могъл да те забрави.

Ема примига изненадано насреща му. Миг по-късно Джулиън вече беше слязъл от колата. Тя побърза да го последна, затръшвайки вратата откъм шофьора, докато през едно платно от тях профучаваха коли.

Джулс вече бе отишъл до моста на Малкълм, вдигнал поглед към къщата. Ема виждаше лопатките му под тънката памучна тениска, извивката на врата му, мъничко по-светла от останалата част от кожата му там, където косата го бе предпазила от слънчевите лъчи.

— Елфите са вероломни — каза той, без да се обръща. — Няма да искат да се откажат от Марк — елфическа и нефилимска кръв в едно тяло е нещо прекалено ценно. Със сигурност са си оставили вратичка, с чиято помощ да си го върнат, когато свършим работата.

— Е, то зависи от него — отвърна Ема. — Той ще избере дали да остане, или да си тръгне. Джулиън поклати глава.

— Подобен избор изглежда съвсем лесен, знам. Ала да се избира, нерядко не е никак лесно.

Двамата поеха по спираловидното стълбище, което се катереше през възвишенията. Обвито в магически прах, то бе видимо единствено за очите на свръхестествени създания. Първия път, когато бе дошла тук, придружена от Малкълм, Ема бе погледнала изумено надолу, към всички мундани, които профучаваха покрай тях в колите си, без изобщо да подозират, че над главите им едно кристално стълбище се издига невъзможно на фона на небето.

Вече бе свикнала с мястото; след като си видял веднъж стълбата, тя никога вече не можеше да бъде невидима за теб.

Джулиън потъна в мълчание, докато вървяха, ала Ема нямаше нищо против. Онова, което бе казал в колата — наистина го мислеше. Погледът му, когато го бе изрекъл, бе спокоен и прям. Това бе Джулиън, нейният Джулс, онзи, който живееше в костите и ума й, в основата на гръбнака й, онзи, който бе вплетен в самото й същество, като вени или нерви.

Стълбите свършиха изведнъж, отстъпвайки място на пътечка, която отвеждаше до входната врата на Малкълм. Посетителите трябваше да се спуснат по нея, но Ема просто скочи, приземявайки се върху отъпканата пръст. Миг по-късно Джулиън се приземи до нея и посегна да й помогне да запази равновесие, пръстите му бяха пет горещи линии върху гърба й. Ема не се нуждаеше от помощта му (от двамата тя вероятно имаше по-добър баланс), но това, даде си сметка тя, бе нещо, което Джулс правеше открай време, без да мисли. Защитен инстинкт.

Погледна го, ала той беше потънал в мисли и като че ли дори не забелязваше, че се докосват. Отдръпна се в същия миг, в който стъпалата зад тях изчезнаха, скрити от магическия прах.

Намираха се пред два обелиска, които се издигаха от земята и образуваха портал. Върху тях бяха издълбани алхимични символи — огън, земя, вода, въздух. От двете страни на пътеката, отвеждаща до дома на магьосника, имаше пустинни растения — кактуси, пелин, калифорнийски люляк. Между цветовете жужаха пчели. Когато наближиха вратата от полиран метал, пръстта отстъпи място на натрошени мидени черупки.

Ема почука и вратата се отвори с почти беззвучно съскане. Коридорите в къщата на Малкълм бяха бели, украсени с поп арт репродукции, и се разклоняваха в дузина различни посоки. Джулиън беше до нея, без да се натрапва; не беше взел арбалета си, но когато я побутна с ръка, Ема усети дръжката на ножа, закрепен за китката му.

— Гласове. Надолу по коридора.

Двамата поеха към кръглата дневна, пълна със стомана и стъкло, от която се разкриваше изглед към океана. Ема си помисли, че спокойно можеше да принадлежи на кинозвезда — всичко бе съвсем модерно, от аудиосистемата, от която се носеше класическа музика, до басейна, който се извисяваше над скалите.

Малкълм се бе изтегнал на дългия диван, който заемаше цялата стена, обърнал гръб на Тихия океан. Носеше черен костюм, много семпъл и очевидно скъп. Кимаше и се усмихваше любезно на двама мъже, облечени в подобни тъмни костюми, които се бяха надвесили над него с куфарчета в ръка и говореха с тихи, настойчиви гласове.

И този миг Малкълм ги видя и им помаха. Посетителите му бяха бели мъже на четиресет и няколко години с невзрачни лица. Малкълм щракна безгрижно с пръсти и те замръзнаха по местата си с празни погледи.

— Винаги ме побиват тръпки, когато го направиш. — Ема се приближи до един от вкаменените мъже и го смушка замислено. Той се наклони лекичко на една страна.

— Внимавай да не счупиш филмовия продуцент — предупреди я Малкълм. — Ще бъда принуден да скрия тялото в каменната градина.

— Ти си този, който го замрази. — Джулиън седна на облегалката на дивана; Ема се настани на възглавниците до него, вдигна крака върху малката масичка и размърда палци в сандалите си.

Малкълм примига.

— Как иначе да разговарям с вас, без да ни чуят?

— Би могъл да ни помолиш да изчакаме, докато приключиш със срещата си — отвърна Джулиън. — Това едва ли би изложило на особена опасност, чийто и да било живот.

— Вие сте ловци на сенки. Винаги съществува вероятност да е въпрос на живот и смърт. — Думите на Малкълм не бяха лишени от основание. — Освен това не съм сигурен, че искам работата. Те са филмови продуценти и искат да направя заклинание, което да гарантира успеха на най-новия им проект. Само че той ми се струва ужасен. — Магьосникът хвърли унил поглед към афиша до себе си: няколко птици, летящи към зрителя, и надпис ОРЛОВА ЕКСПЛОЗИЯ ТРИ: ЩЕ ХВЪРЧАТ ПЕРА.

— В този филм наистина ли се случва нещо, което вече да не е станало в „Орлова експлозия 1“ и „Орлова експлозия 2“? — полюбопитства Джулиън.

— Още орли.

— Какво значение има, че е ужасен? Пълно е с успешни ужасни филми — изтъкна Ема, която знаеше за филмите повече, отколкото й се щеше. Повечето ловци на сенки слабо се интересуваха от мунданската култура, ала беше невъзможно да живееш в Лос Анджелис и да си останеш в неведение.

— Означава, че има нужда от по-силна магия. Повече работа за мен. Но пък заплащането е добро. А напоследък обмислям да инсталирам влакче в къщата. Може да ми докарва бисквити с вкус на скариди от кухнята.

— Влакче? — повтори Джулиън. — За колко голямо влакче говорим?

— Малко. Средно голямо. Ей толкова. — Малкълм показа ниско над пода. — Ще прави пуф-паф… — Той щракна с пръсти за по-голям ефект и филмовите продуценти се събудиха. — Опа. Нямах намерение да го направя.

— Господин Фейд — обади се по-възрастният от двамата. — Ще помислите ли над предложението ни?

Малкълм хвърли унил поглед към афиша.

— Ще ви се обадя.

Продуцентите се обърнаха да си вървят и по-младият подскочи, виждайки Ема и Джулиън. Не че Ема можеше да го вини. От негова гледна точка тя и Джулиън сякаш бяха изникнали от дън земя.

— Извинявам се, господа — каза Малкълм. — Това са племенниците ми. Семейно гостуване, нали разбирате.

Мунданите преместиха погледи към Джулиън и Ема и обратно към него, очевидно чудейки се как човек, който изглежда на около двайсет и седем години, може да има племенници тийнейджъри, а после по-възрастният сви рамене.

— Приятно изкарване на плажа — каза той и двамата си тръгнаха сред полъх на скъп одеколон и потракване на куфарчета.

Малкълм се изправи, накуцвайки съвсем леко (той имаше особена походка; Ема се чудеше дали някога не бе получил нараняване, от което така и не се бе излекувал напълно).

— С Артър всичко наред ли е?

Ема усети как до нея Джулиън се напрегна; беше почти незабележимо, но тя го долови.

— Всички сме добре, благодаря.

Виолетовите очи на Малкълм, които издаваха магьосническата му природа, потъмняха за миг, преди отново да се прояснят, като небе, по което за миг бяха пробягали облаци. Изражението му, докато се приближаваше нехайно до бара, който заемаше една от стените, за да си налее чаша с някакво прозрачно питие, бе приветливо.

— Тогава с какво мога да ви бъда полезен?

Ема се премести на дивана. Преди да дойдат, бяха направили копия на документите, получени от елфите, и сега тя ги постави върху малката масичка.

— Спомняш ли си за какво говорихме снощи…

Малкълм остави чашата си настрани и взе листовете.

— Пак този демонски език. Онзи, с който е било покрито тялото, което си открила в уличката, както и телата на родителите ти… — Той млъкна и подсвирна през зъби. — Я виж ти. — Той заби пръст в страницата. — Някой е превел първия ред. „От огън до вода.“

— Това е голям напредък, нали? — попита Ема. Малкълм обърна белокосата си глава срещу нея.

— Може би, но аз не мога да имам нищо общо с това. Не и ако го пазите в тайна от Даяна и Артър. Не мога да се замесвам в подобно нещо.

— Даяна е съгласна — увери го Ема. Малкълм я изгледа недоверчиво. — Наистина. Обади й се и я попитай…

Тя млъкна, защото в този миг в стаята с нехайна стъпка се появи висок мъж. Напъхал ръце в джобовете си, той изглеждаше на двайсетина години, имаше щръкнала черна коса и котешки очи. Носеше бял костюм, който контрастираше с мургавата му кожа.

— Магнус! — възкликна Ема и скочи на крака.

Магнус Бейн беше върховният магьосник на Бруклин и освен това беше представителят на магьосниците в Съвета на нефилимите. Той вероятно бе най-прочутият магьосник в света, макар че човек никога не би си го помислил; изглеждаше съвсем млад и бе много мил и приятелски настроен към Ема и семейство Блекторн още от деня, в който ги бе срещнал за първи път през Тъмната война.

Ема открай време харесваше Магнус. Той като че ли носеше със себе си усещането за безкрайни възможности, където и да отидеше. Видът му бе съвсем същият като предишния път, когато го беше видяла, чак до сардоничната усмивка и пръстените с големи скъпоценни камъни по ръцете му.

— Ема, Джулиън. Радвам се да ви видя. Какво правите тук?

Ема стрелна Джулиън с поглед. Може и да харесваха Магнус, но по изражението на Джулиън (което той бързо прикри, придавайки си леко заинтересуван вид) тя разбра, че Джулс не е във възторг от присъствието му. И така, трябваше да разчитат на Малкълм да запази тайната им. Да включат още някого, особено някой, който бе член на Съвета…

— Какво правиш в Лос Анджелис? — нехайно попита Джулиън.

— От края на Тъмната война Клейвът проследява всички случаи на магии като онези, които използва Себастиан Моргенстърн — отвърна Магнус. — Енергия, почерпена от източници на зло, адски измерения и други такива, за извличане на сила и удължаване на живота. Несиомантеис, както го наричали древните гърци.

— Некромантство — преведе Ема.

Магнус кимна.

— С помощта на Спираловидния лабиринт и Мълчаливите братя (дори Закарая) — продължи той — създадохме карта, която показва къде се използват подобни магии. Попаднахме на следа тук, в Лос Анджелис, близо до пустинята, така че реших да се отбия и да видя дали Малкълм знае нещо.

— Беше некромант ренегат — обясни Малкълм. — Даяна ме увери, че се е погрижила.

— Господи, ненавиждам некромантите ренегати — каза Магнус. — Защо просто не спазват правилата?

— Може би защото най-важното правило е „никакво некромантство“? — предположи Ема и Магнус се ухили.

— Както и да е. За мен не беше никакъв проблем да се отбия тук на път за Буенос Айрес.

— Какво има в Буенос Айрес? — попита Джулиън.

— Алек е там — обясни Магнус. Двамата с Александър Лайтууд бяха гаджета от пет години. Можеха да се оженят благодарение на новите закони, позволяващи на ловците на сенки да се женят за долноземци (с изключение на елфи), но те не го бяха направили. Ема не знаеше защо. — Рутинна проверка на един култ, почитащ вампири, но се натъкнал на някакви неприятности.

— Нищо сериозно? — попита Джулиън. Той познаваше Алек Лайтууд по-отдавна, отколкото Ема — между семействата Лайтууд и Блекторн съществуваше дългогодишно приятелство.

— Сложно, но не и сериозно — увери го Магнус в същия миг, и който Малкълм се оттласна от стената.

— Ще се обадя на Даяна. Ей сега се връщам — каза и изчезна по коридора.

— Е. — Магнус се настани на дивана, на мястото, което Малкълм бе освободил преди малко. — Какво ви води при върховния магьосник на Града на ангелите?

Ема се спогледа разтревожено с Джулиън, ала освен да се метне през масичката и да цапардоса Магнус по главата (което не беше препоръчително по ред причини), не се сещаше какво би могла да направи.

— Нещо, което не можете да ми кажете, доколкото разбирам. — Магнус сплете пръсти под брадичката си. — За убийствата? — И виждайки учудените им изражения, добави: — Имам приятели в Сколоманса. Катарина Лос например. Интересувам се от всичко, свързано с незаконни магии или елфите. Малкълм помага ли ви?

Джулиън поклати глава почти незабележимо.

— Някои от телата са били на елфи — каза Ема. — Не би трябвало да се намесваме. Студеният мир…

— Студеният мир заслужава само презрение — заяви Магнус и този път в гласа му нямаше никакво веселие. — Да накажат цяла раса заради действията на малка част от тях. Да ги лишат от права. Да изпратят сестра ти в изгнание — добави той, поглеждайки Джулиън. — Говорих с нея. Тя помогна за създаването на картата, която ви споменах. Всяка толкова глобална магия засяга и магическите бариери. Колко често се чуваш с нея?

— Всяка седмица — отвърна Джулс.

— Каза, че всеки път я уверяваш, че всичко е наред. Според мен се притеснява, че не й казваш истината.

Джулиън не отговори. Вярно бе, че се чува с Хелън всяка седмица — те всички разговаряха с нея, редувайки се на слушалката или на компютъра. Вярно бе също така, че никога не й бе казвал друго, освен че всичко е наред, че всички са добре, че няма за какво да се безпокои.

— Спомням си сватбата й — продължи Магнус и погледът му се смекчи. — Колко малки бяхте и двамата. Макар че това не бе последната сватба, на която ви видях, нали?

Ема и Джулиън се спогледаха объркано.

— Почти съм сигурен, че беше — каза Джулиън. — Коя друга сватба би могла да бъде?

— Хм — отвърна Магнус. — Възможно е паметта да започва да ми изневерява на стари години. — Ала всъщност изобщо не звучеше така, сякаш го смята за вероятно. Облегна се назад и протегна дългите си крака под масичката. — Що се отнася до Хелън, сигурен съм, че е просто загрижеността на по-голяма сестра. Алек също се тревожи за Изабел, независимо дали е с основание, или не.

— Какво мислиш за лей-линиите? — попита Ема изведнъж и веждите на Магнус подскочиха.

— Какво за тях? Лей-линиите усилват магиите, извършени върху тях.

— Има ли значение за каква магия става въпрос? Тъмна, елфическа, вашите магии? Магнус се намръщи.

— Зависи. Необичайно е обаче да се използват за усилването на тъмни магии. Обикновено се употребяват за придвижването на сила. Нещо като система за доставка на магии…

— Я виж ти. — Малкълм се върна в стаята и отправи развеселен поглед на Ема. — Даяна потвърди историята ти. Направо съм слисан. — Погледът му се спря на Магнус. — Какво става?

В очите му припламна нещо, дали развеселеност, или нещо друго, Ема не бе сигурна. Понякога Малкълм приличаше на малко дете, приказвайки надълго и нашироко за влакчета, бисквити с вкус на скариди и филми за орли. Друг път изглеждаше не по-малко проницателен и съсредоточен от когото и да било.

Магнус изпъна ръце върху облегалката на дивана.

— Разговаряхме за лей-линиите. Тъкмо обяснявах, че усилват магиите, но само някои видове. Магиите, свързани с прехвърляне на енергия. Двамата с Катарина Лос не се ли натъкнахте на неприятности с лей-линиите, докато живеехте в Корнуол, Малкълм? По лицето на Малкълм пробяга нещо недоловимо.

— Не си спомням точно. Магнус, стига си тормозил Ема и Джулиън — каза той и в гласа му като че ли се прокраднаха нотки на раздразнение. Професионална ревност, предположи Ема. — Това е по моята част. Ти си имаш твои собствени безнадеждни човеци в Ню Йорк.

— Един от тези безнадеждни човеци е бащата на детето ни — напомни му Магнус.

Не че Магнус някога бе забременявал, което определено би било страшно интересно, помисли си Ема. Двамата с Алек Лайтууд бяха осиновили магьосническо дете, на име Макс, с празително синя кожа.

— А останалите — добави Магнус — до един са спасили света поне веднъж. Малкълм посочи Джулиън и Ема.

— Храня големи надежди за тези двамата.

Лицето на Магнус се разтегли в широка усмивка.

— Сигурен съм, че си прав. Както и да е, аз трябва да си върни. Чака ме дълго пътуване, а Алек не обича да закъснявам.

Последва суетнята на сбогуването. Магнус потупа Малкълм по ръката и прегърна първо Джулиън, а после и Ема. Рамото му я удари лекичко по челото, докато той навеждаше глава, за да прошепне нещо в ухото й. Ема го погледна изненадано, ала той я пусна и се отправи към вратата, като си свирукаше. Преди да стигне до нея, във въздуха се появиха познатото блещукане и миризмата на горена захар, които съпътстваха магията за отваряне на Портал, и Магнус изчезна.

— Разказахте ли му за разследването? — Малкълм изглеждаше разтревожен. — Той спомена лей-линии.

— Аз го попитах за тях — призна си Ема. — Но не му обясних защо се интересувам. Не споменах и за превода на символите.

Малкълм се приближи, за да погледне отново листовете.

— Предполагам, че няма да ми кажете кой разгада първия ред? „От огън до вода.“ Би било от полза, ако знаехме какво означава.

— Не можем да ти кажем — отвърна Джулиън. — Но не мисля, че и преводачът е знаел какво означава. Въпреки това можем да го използваме, нали? За да разшифроваме остатъка от магията или посланието, или каквото и да е?

— Вероятно, макар че не би било зле, ако знаех езика.

— Става дума за много древен език — предпазливо каза Ема. — По-древен от нефилимите. Малкълм въздъхна.

— Не ми даваш кой знае какво. Добре, стар демонски език, много древен. Ще проверя в Спираловидния лабиринт.

— Внимавай какво ще им кажеш — предупреди го Джулиън. — Както вече споменахме, Клейвът не бива да научава за разследването ни.

— Което означава, че са замесени елфи. — По лицето на Малкълм пробяга следа от веселие при вида на ужасените им изражения. — Не се притеснявайте, няма да им кажа. Мразя Студения мир толкова, колкото и останалите долноземци.

Лицето на Джулиън си остана безизразно. Би могъл да направи кариера като професионален покерджия, помисли си Ема.

— Колко дълго мислиш, че ще ти отнеме? — попита той. — За да го преведеш?

— Дайте ми няколко дни.

Няколко дни. Ема се опита да прикрие разочарованието си.

— Съжалявам, че не мога да го направя по-бързо. — Малкълм наистина звучеше извинително. — Хайде, ще ви изпратя навън. Имам нужда от малко свеж въздух.

Слънцето се беше показало иззад облаците и обливаше в светлина градината на Малкълм. Поръбени със сребро, пустинните цветя потрепваха на вятъра, долитащ от каньоните. Един гущер изскочи иззад някакъв храст и се взря в тях. Ема му се изплези.

— Тревожа се — рязко каза Малкълм. — Това не ми харесва. Некромантство, демонски езици, поредица необясними убийства. Да работим тайно от Клейва. Изглежда си направо опасно.

Потънал в мълчание, Джулиън се взираше в далечните хълмове. Ема бе тази, която отговори.

— Малкълм, миналата година отблъснахме орда от форнейски демони с пипала и без лица. Не се опитвай да ни сплашиш с това.

— Просто отбелязвам, че надушвам опасност. Нали се сещате, онова, което повечето хора гледат да избегнат.

— Не и ние — жизнерадостно заяви Ема. — Пипала, Малкълм. Никакви лица.

— Упорити сте — въздъхна Малкълм. — Поне ми обещайте, че ще ми се обадите, ако се нуждаете от мен или ако научите още нещо.

— Непременно — увери го Джулиън и Ема се зачуди дали вината, която изпитваше, задето криеха истината от Малкълм, бе заседнала като студена буца и в неговите гърди.

Вятърът, долитащ откъм океана, се беше усилил, вдигаше пръстта в градината и я завихряше във въздуха. Джулиън отметна косата от очите си. — Благодарни сме ти за помощта. Знаем, че можем да разчитаме на теб. — Той се отправи към стъпалата, отвеждащи до моста, който изникна, блещукайки, пред очите им.

Въпреки ярките лъчи на обедното слънце, които се отразяваха в океана, лицето на Малкълм беше мрачно.

— Недейте да разчитате твърде много на мен — каза той, толкова тихо, че Ема се зачуди дали бе очаквал тя да го чуе.

— Защо не? — Обърна се да го погледне, примигвайки срещу слънцето. Очите му имаха цвета на разцъфнали джакарандови дървета.

— Защото ще ви разочаровам. Всички го правят — отвърна Малкълм и се прибра в къщата.