Петър Стъпов
Гости от Мион (9)

Невероятната история на Асур

Асур изключи всички уреди, които можеха да го приспят и да му доставят въздух по желание: планински, дъхащ на бор, морски, пролетен или зимен — студен, но здрав. Искаше да диша знойния въздух на земна пустиня. Отдавна беше забравил неговия вкус, но сега пустинният въздух, наситен с песъчинки, сух и горещ, му се стори необходим. Толкова дълго време мина оттогава!

Бе забравил детинството и младините си. Представите му за примитивния живот на Земята почти се изличиха от паметта му и винаги му се струваше, че е умрял и бе се родил отново в земята на мионите.

Неговите стари спомени се пробудиха, когато Таомей каза, че на звездолета са дошли същества като него, вероятно земни жители. Асур изтича задъхан в залата и щом ги видя, разбра: хора от неговата Земя, с плът и кръв като неговата. Само облеклото им бе странно — с дълги панталони и бели ризи, — не така се обличаха някога неговите съвременници. И кожата им беше по-бяла. Но какво от това? Асур съобрази, че може би те идеха от други страни. А знаеше, че на Земята живееха египтяни, евреи, финикийци, филистимляни, хананейци, аморейци, хетейци…

През младостта си той бе роб и като видя чужденците, една първична сила го завладя. Той несъзнателно коленичи и започна да удря челото си о пода на звездолета. Инстинктът му подсказваше, че това са господари. Учуди се много, защото те не разбираха неговия език и той не разбираше техния. Студеното любопитство и хладината, както му се стори, с които го посрещнаха тези подобни на него същества, го огорчиха. Той си отиде наскърбен и все пак много развълнуван. Когато вечерта екипажът на звездолета — седем миони, се събра да вечеря, Таомей съобщи, че е успял с помощта на кибернетичната преводаческа машина да разговаря с един от гостите — изглежда, той беше най-личен между тях. Да, това бяха същества, дошли от Земята, родната планета на Асур. На Земята са изминали хиляди години и там настъпили големи промени. Земните жители бяха открили много тайни, бяха изнамерили самодвижещи се машини, бяха опознали и впрегнали в работа атома и изградили своя огромна култура, с която мионите се надяваха скоро да се запознаят и да установят връзка с тези дребни, но умни и съобразителни земни същества.

Асур мислеше за всичко това и не можеше да заспи…

Неговата родна Земя се губеше в мъглата на спомените му. Той се вълнуваше така, както в деня, когато Таомей, неговият личен приятел, му съобщи, че Великият съвет на мионите е решил да изпрати втора експедиция към планетата, от която беше дошъл Асур. Ако желае, и той може да бъде включен в експедицията…

Далечна родна Земя.

Там се беше родил Асур; там бе тичал бос и полугол по пясъка; бе ял месо от диви зверове, смокини, портокали, фурми; бе пил млякото на кокосови орехи и като малък бе се гмуркал в морските дълбини да лови риба и да вади бисери от миди, които богатите купуваха. Когато поотрасна, започна да работи при баща си — той месеше глина, слагаше я върху едно дървено колело и черните му сухи ръце оформяха прекрасни гърнета, стомни и делви. Хубав занаят учеше Асур. Съдовете можеше да замени с жито, месо, риба, конопен плат или кожи. Беше доволен от живота — колибата бе сигурен дом и там той се чувствуваше закрилян от баща, майка, двама братя и сестри.

Един горещ ден в селото нахлуха мъже, възседнали камили. Те бяха облечени в кожени дрехи, имаха лъкове, стрели, а в ръцете си държаха копия, които насочваха към гърдите на всеки, който се изпречеше на пътя им. Настъпи паника. Писъци и плачове разтревожиха селото. Хората се втурваха да се крият зад скалите, които обграждаха къщите от север, притайваха се зад пясъчните дюни, качваха се по палмовите дървета и се покриваха с листата им, лягаха зад храсталаците или просто бягаха далеч в пустинята. Мъжете настигаха тези, които не бяха успели да се скрият. Биеха с камшици недъгавите, старите и малките деца, а здравите и хубавите момци и девойки хващаха и ги завързваха с въжета.

Асур не успя да избяга, защото един ловец на роби го настигна и камшикът му заплющя по голия гръб на момъка. Като събраха двайсетина души, подкараха ги през пустинята голи и жадни, с разранени нозе, потни и измъчени.

Водителят на тези разбойници продаде Асур в далечен, непознат град. Купи го някакъв богат търговец. Той имаше много камили и му трябваха слуги да се грижат за животните. Момъкът заживя между камилите, пиеше водата, която пиеха и те, гризеше сухи корички, ядеше гнили плодове, дъвчеше дори сеното и клонките, които даваха на камилите, и само понякога вкусваше тайно от господаря си камилско мляко.

Той подивя, почерня, костите му щръкнаха под сухата кожа, а краката му, тънки, кокалести, почти без мускули, го влачеха из пустинята. Само очите му светеха като на зверче. Тъжеше за близките си, за родните пущинаци, за топлото море, в което плуваше като риба.

Изминаха около две години.

Веднъж господарят заповяда на Асур да тръгне към морето с камилите, с група роби и въоръжени пазачи, за да отнесат плодове и кожи в един далечен град. Пътуваха седмици през пустинята. Понякога почиваха под сянката на палмите в някой оазис и пиеха прохладна, горчива и често пъти воняща вода. Но бяха щастливи, че я имат.

Беше утрин, хладна и светла.

Асур вървеше пред камилите и се оглеждаше. Спря се, сърцето му трепна. Да, наистина местата му бяха познати. Той се изкачи на една пясъчна могила, сложи ръка над очите си и се взря към далечния хоризонт, където жълтите пясъци докосваха небето. Не се лъжеше. Нататък бе неговото родно село. Знаеше, че ако върви един ден път и една нощ, ще стигне брега на морето. Но керванът не отиваше към родното му село, а сви на север, към големия град, много прочут и богат, за който Асур само беше слушал.

Ала градът не го привличаше. Страдаше за близките си, за познатите хора, за пясъците, скалите, палмите и топлото море, което обичаше и което му предлагаше водите си, рибата си, простора си.

Вечерта Асур успя да открадне един мех с вода, малко сушено месо и няколко банана. Когато керванът се разположи да нощува, промъкна се тихо между камилите, запълзя по пясъка и като обиколи една могила, в чието подножие растяха тръни, изправи се и забърза нататък, където мислеше, че е неговото селце.

Той пресметна, че се е отдалечил твърде много, затова се спря под някакви нагорещени скали, които пукаха от хладния полъх на настъпващата нощ. Постла скъсаната рогозка, която носеше на гърба си заедно с продуктите, и заспа. Събуди го Слънцето. Той пи вода, хапна малко месо и се изправи, за да продължи пътя си. Тогава видя на хоризонта трима мъже, качени на камили и облечени в бели плащове. Те бяха сложили ръце над очите си и оглеждаха пустинята. Асур така се изненада и уплаши, че забрави да легне на пясъка. Те го видяха и препуснаха към него.

Момъкът беше бърз като сърна. Той остави всичко, което носеше със себе си, и затича по прохладния пясък. Краката му потъваха, пясъкът го спираше, но той запъхтян се опитваше да избяга. Тичаше по един склон между пълзящи храсталаци и камъни, тичаше все по-задъхан, не щадеше сърцето си. Може би зад този хълм, набразден от урви и трапища, камъни и бодливи храсталаци, ще намери спасение? Може би зад хълма имаше оазис с гора или пък доловете и трапищата ще го приютят и ще успее да се потули, докато преследвачите отминат, а после ще се върне назад и ще заличи следите си…

Той изкачи премалял върха и тогава видя в пустинята страшната птица. Не, не беше птица, а кула с цилиндрично дълго тяло, което искреше на слънцето като изковано от злато. Кула, висока до облаците. Тя имаше остър нос, насочен към небето. Беше толкова огромна, така неочаквано тя се изпречи пред бедния роб, че той най-напред помисли: Това е някакъв бог! Само бог може да дойде в глухата и негостоприемна пустиня и да се настани блестящ и страшен. Добър ли беше или лош този бог? Ще помогне ли на бедния роб, или и той както всички богове ще подкрепя силните, ще бъде жесток като тях и ще казва на бедните да се покоряват и да прекланят глава пред онова, което силните заповядат?

Беше тихо и мъртво наоколо. Ни птица, ни животно, ни вятър, ни зеленина. Само трептящ зноен въздух, пясъци, а над тях оловно небе, където гореше Слънцето. Долу стоеше богът сред скали и пясъци с източен към облаците връх, готов като че ли да литне. Асур се обърна и видя, че преследвачите шибат уморените камили, за да тичат по-бързо. Тогава протегна ръце към божеството, хукна към него с последни сили и викна:

— Спаси ме, спаси ме! Ти, който и да си, добър или зъл дух! Спаси ме и всяка година на този ден аз ще ти принасям жертва!

Асур тичаше и викаше с прегракнал глас, простираше ръце, а от очите му струяха сълзи. Задушаваше се, зовеше, молеше… Но божеството беше далеч, а ездачите, които също се спряха на върха, смаяни от вида на необикновеното божество, се съвзеха и пак препуснаха към беглеца…

Тогава стана чудото.

От божеството излетя птица. Огромна, блестяща и страшна птица с неподвижни криле. Тя бучеше и ревеше, бе сърдита, може би жадна, и заплашваше да накаже тези, които нарушаваха нейното спокойствие. Асур се спря, коленичи и замря, примирен с неизбежната си съдба да бъде стъпкан от преследвачите или пък бучащата птица да го погълне.

Не се случи ни го едното, нито другото. Птицата мина над него. Може би тя не го видя… Не го настигнаха и тримата. Защо се бавят? Асур свря главата си в пясъка като камилска птица и чакаше по-скоро да се свърши всичко… Но не чу стъпки, а ревът на птицата заглъхна далеч. Асур плахо погледна назад. Камилите и тримата ездачи лежаха на пясъка. Не се движеха. Изглеждаха мъртви. Не се ли преструваха? Асур чакаше. Те не помръдваха дори. Наистина, мъртви… (После Асур узна, че те не бяха мъртви, само заспали и щяха да се събудят по-късно, когато Слънцето се премести една педя към морето.) Птицата беше кацнала недалеч от тях. Кротка беше, примирена. От нея неочаквано полетя човек. Асур не беше виждал да лети човек. Човек огромен, по-висок от колибата, в която живееше момъкът, по-висок дори от най-едрата камила. Би стигнал с протегната ръка върха на всяка палма. Ето той кацна на пясъка и закрачи с гигантски крачки. Беше облечен в необикновено сребристо облекло, което прилепваше към тялото му. Около главата си имаше прозрачен глобус с рогче на върха и той блестеше на слънчевите лъчи като златен. На краката си носеше високи обувки. Очите му бяха жълти като пустинята и се взираха в Асур. Да, имаше образ на човек, но човек ли беше? На раменете му имаше нещо като птичи криле и с тях той летеше. Не, не може това да бъде човек. Това е бог. Бог, приел образа на човек. Асур му се поклони, заудря главата си о един камък, зарит наполовина в пясъка, и зарони сълзи, като оплакваше съдбата си и благодареше на този, който го спаси от преследвачите.

Добър бог беше — Асур разбра това веднага. Но защо идеше към нещастния момък? Не е трудно да отгатне. Искаше да вземе душата му. Беше дошъл смъртният час на момъка. Всеки земен човек вероятно така се разделя с душата си — помисли си Асур и се приготви да му я даде. Нека я отнесе. Така ще бъде хубаво, за да не го измъчва земният живот. Асур протегна ръце и заговори на своя език, че се е наситил на страданията, на бедността и робството. И радостен ще отлети към небето с добрия бог…

Като каза това, притвори очи. Богът протегна ръка, прегърна го и литна с момъка. Къде? Разбира се, към небето, където живеят боговете. Асур пак погледна и видя пустинята и птицата, кацнала на пясъка. Богът влезе през една огромна врата. Асур трепереше в грамадните му ръце, сякаш бе пеленаче в тези мощни прегръдки. Всичко беше така необикновено, непознато и дори страшно, че той изгуби съзнание…

Когато се събуди, видя около себе си няколко брадати гигантски същества. Силни, мъжествени богове с големи кръгли очи, които имаха цвета на портокал или на небето при слънчев залез. Много богове. Асур нямаше право да се бърка в работите им и дори не помисли да разговаря с тях. Един от боговете се понаведе над него и заговори. Асур го гледаше смаян, чувствуваше се съвсем мъничък, нищожен като червей. Богът знаеше езика му. Разбира се, може ли бог да не познава езика на робите? Нали те се надяват на боговете и ги молят за помощ, като се утешаваха, че ще заслужат щастие в задгробния живот? Наистина бъркаше някои думи, други произнасяше смешно, но все пак Асур го разбра.

— Ти кой си? — попита богът.

Асур не отговори. Мълчеше озадачен. Боговете знаят всичко, дори най-потайните мисли и дела на човека, а този пита за най-обикновени неща. Или може би това е някаква клопка?

— Аз съм роб, нещастен и смирен роб — отговори най-после Асур, като държеше длани, събрани пред гърдите си.

— Защо те преследваха онези тримата?

Чуден бог! Преструва се, че не знае. Асур кротко каза:

— Да ме хванат, да ме оковат във вериги и може би да ме убият!

— Защо?

— Избягах от господаря… Не можах да изтърпя, тежко беше, пък исках да видя родния си дом… Прости ми, боже!

Богът каза нещо на другите богове, но езикът им беше странен и Асур не разбра нито думица. После богът го попита:

— Искаш ли да дойдеш с нас?

Асур знаеше, че когато бог пожелае да прибере някого при себе си, не го пита дали му се ще, или не. Но тези богове, изглежда, бяха от най-добрите и най-деликатните! Асур запита:

— Къде ще ме заведеш?

— Там! — каза богът и посочи нагоре с големия си пръст.

Робът не видя небе, а една бяла заоблена стена в синкав цвят. Тогава се сети, че е в кулата. Може би богът така постъпваше с всяка душа. А Асур вярваше, че е умрял и пътува за небето.

— Искам! — каза той.

По-късно разбра, че това не бяха никакви богове, а хора, дошли от друга, много далечна земя, където светеше друго Слънце и живееха други хора, много едри, много умни и много добри. Те можеха всичко — бяха по-мощни от жреците и боговете. Те бяха измислили чудни машини, познаваха всички тайни на света, знаеха какво има на звездите и на всички земи, които бяха кръгли като гигантски портокали, бродеха из небето и се въртяха…

Но това узна, когато след години стигна другата земя, която гигантите наричаха Мион, а себе си — миони. Кулата летеше като светкавица, но Асур не усещаше нищо, струваше му се, че стои на едно място. Той не виждаше небето. Само понякога го отвеждаха към една кръгла, блестяща и прозрачна стена и той гледаше безброй нетрепкащи звезди на едно небе, черно като вътрешността на рог. Не виждаше и Слънцето, нямаше факли и глинени лампи с фитили, натопени в лой, а все пак навсякъде в кулата беше светло като ден.

Животът на мионите бе интересен и невероятен. Като че ли някакво вълшебно огледало им доставяше всичко, каквото искаха и за което Асур само бе мечтал. Но тогава мисълта му бе бедна, желанията скромни. Онова, което виждаше, което ядеше, с което бе облечен, както и чудесните машини, които имаше в кулата, летяща като птица, бяха в действителност по-вълшебни, отколкото неговото въображение можеше да си представи. Най-любимото занятие на мионите бе да играят гимнастика, да тичат, да се разхождат из една градина, в която растяха цветя, трева и пееха птички. Те го заставяха и той да извършва такива упражнения, защото казваха, че ако не се движи, може да заболее. Научиха го и да чете. Той вече говореше техния език. От разказите на мионите и книгите им научи толкова много, че ако бе останал на Земята, щяха да го помислят за най-достойния жрец, откак свят светува…

Трябваше да мине доста време, докато се убеди, че не душата му лети към далечната земя на мионите, а лети самият той, неговото тленно тяло. Те казваха, че ще живее много години, толкова много, че ако някога пак се върне на Земята, ще види внуците на своите внуци и техните внуци. Асур не вярваше на тези приказки, но все пак искаше да узнае дали мионите говореха истината.

Най-после летящата машина стигна земята на мионите и кацна върху просторна синьо-зелена равнина с червеникави дървета. Той заживя с новите си приятели, като учеше много и видя много. Земята им не беше пясъчна, суха и гореща както неговата родина. Тя се простираше гладка и сочна. В далечината се синееха планини. Растеше синьо-зелена трева, която постепенно ставаше оранжево-червена. Дърветата раждаха много плодове. Сочни и вкусни, разнообразни по форма, големина и цвят. Небето беше сиво-синьо. На него грееше голямо Слънце, което приличаше на земното, само че изглеждаше по-червено и не нагряваше почвата така силно, както в пустинята.

Въображението на Асур никога не можеше да допусне, че ще види самодвижещи се коли — лъскави, красиви, удобни, вътре с изящни меки седалки. Те пътуваха по широки равни пътища. По небето летяха металически птици с най-различна форма: продълговати, някои напомняха яйце, други приличаха на риби, на триъгълници или дискове. Летяха сами. А и хората слагаха на раменете си някаква малка машина, тя въртеше перки и летяха не по-зле от птиците. В градовете се издигаха високи здания без прозорци, защото стените им пропущаха светлината. Те бяха кръгли или четвъртити, боядисани с разноцветни бои, и бяха по-красиви от дворците на фараона. Хората обличаха пъстри дрехи, които прилепваха до телата им. А храната… Асур не бе и помислил, че има такива вкусни гозби и шумящи питиета, много приятни на вкус! Мионите гледаха картини, които се движеха; слушаха музика и говор от кутии, които сами говореха. Веднъж в една тъмна зала му показаха живи образи. Той видя себе си да слиза от кулата звездолет и да гледа с широко отворени очи тълпите миони, които прииждаха около летящата машина, викаха, вдигаха ръце и разглеждаха Асур, сякаш той беше някакво необикновено зверче. Видя големи шумящи вестници с много страници, на които беше отпечатан образът му заедно с образи на миони, на градове и къщи, на полета и машини. Казаха му, че за него пишат всички мионски вестници. Вълшебните кутии, които пееха, говореха и свиреха, разказваха за него и за неговата родна Земя. По матови огледала, монтирани на други кутии, Асур с учудване виждаше образа си. При него идеха много миони, между тях деца, по-високи от него, но любопитни, весели и учтиви. Те го разглеждаха, а той им говореше за Земята, за живота там, за растенията, животните, за морето и пустинята, за плодовете, за всичко, което знаеше. Но на Мион имаше по-замайващи чудеса. В сравнение с онова, което виждаше на тази планета, Земята му се струваше бедна, неинтересна.

Понякога Асур си мислеше: дали тук не е небето, където живеят само богове, а те не искат да му разкрият истината? Науката на мионите разсея всички тези предположения. Робът разбра, че те се бяха появили на тази земя преди много милиони години. Бяха създали огромна култура; бяха изнамерили всевъзможни чудеса; управляваха природата, умееха да създават по свое желание облаци по небето, от които валеше дъжд, а когато искаха да спре, насочваха някакви лъчи. Тогава струпаните облаци бързо се топяха и изчезваха.

Да, това беше земя на вълшебници, на жреци, на богове! Земя мирна. Никой никого не убиваше. Всеки бе свободен. Вместо ръцете на човека машините покорно изработваха всичко, което трябваше на мионите. Тези машини произвеждаха още по-чудни машини, дрехи, обувки, стоки, храни; строяха здания и пътища; плуваха сами без весла по мионските сиво-зелени морета; гмуркаха се като риби под водата и се появяваха отново над вълните тогава, когато мионите им заповядаха. Странни машини, които имаха душа в себе си и се покоряваха на онези, които знаеха да ги управляват…

Показаха му една карта на земното звездно небе. Там Асур видя изобразени звездите, които вечер гледаше от Земята, когато умерен заспиваше под някоя палма. На друга карта му посочиха мъничка звездичка и казаха, че тя е Слънцето на мионите, старата и добра Зейра. Недалеч от Зейра бе нарисувано малко колелце — планетата Мион. От пустинята Асур никога не можеше да види тази звезда, защото тя беше така мъничка и така далечна…

Отначало му беше досадно, защото не му позволяваха да работи. Предложиха му да живее в огромни стаи без прозорци, но той можеше да гледа през стените им, когато пожелае, а ако се отегчаваше, натискаше една ръчка. Тогава стените ставаха бели и непрозрачни като камилско мляко. Питаше се: защо му дадоха толкова стаи с легла, канапета, картини, украшения, с килими по пода, с тръби, по които течеше топла и студена вода, с толкова много удобства, че дори и фараонът, синът на Слънцето, не можеше и да мечтае за по-пищен блясък? Мионите му обясниха, че така живеят всички, така ще живее и той.

Посещаваха го сериозни и добри мъже и жени, облечени в бели дрехи. Някои носеха очила на носовете си. От джобовете им стърчаха меки тръбички и странни уреди, които приличаха на мионско ухо. Затваряха Асур в един сандък, в който имаше разни странни колелца, жици, бутони, тръби, трепкащи стрелки, и казваха, че виждат всичко, което има в тялото му, гледат как тупти сърцето му и как кръвта пулсира във вените и артериите. Други път слагаха някакви играчки по кожата, ръцете, главата, под мишниците и гледаха в малки дискове, набраздени с чертички и цифри. Мионите уверяваха Асур, че на Земята са се изминали много векове, но искат да продължат живота на бившия роб още много години, стотици години по земното летоброене. Затова му даваха да гълта разни таблетки. Хранеха го с вкусни и разнообразни храни, предлагаха му да пие нектар — това бяха разнообразни течности, така вкусни и приятни, че той искаше още, макар да се срамуваше от своята лакомия. Разбира се, отначало не вярваше, че ще живее така дълго. Но минаваха години, безбройни години, а той беше все още здрав и бодър.

После го преместиха да живее в една къща сред градина, пълна с цветя, дървета и фонтани. На Земята Асур беше чувал, че подобни къщи има в градините на фараона — сина на Слънцето, и на жреците. Нима и той, презреният бедняк, нищожният роб, е осиновен от Слънцето?

Идеха мионски жени с дълги коси, по-дребни от мъжете, много нежни, с бяла кожа и тънки гласове, сякаш пееха, като говореха. Те го учеха да чете и да пише; даваха му книги; понякога го изправяха пред една машина с кръгъл отвор. Тя бръмчеше приятно и мионите казваха, че изпуща лъчи, които проникват в главата на Асур, пречистват мозъка му или го възбуждат — Асур не можа ясно да разбере какво ставаше всъщност. Но се учудваше, че всичко онова, което му говореха, което учеше, беше така лесно за запомняне. Той изучи математика, механика, астрономия, физика, историята на мионския народ, геологията на Мион. Научи толкова много работи, че започна да се присмива на някогашната си наивност, когато обожаваше бог, който уж живеел на небето, а фараона почиташе като син на Слънцето. Колко глупави са били хората на Земята! Нямаше небе с богове. Имаше само един безкраен свят с безброй звезди и планети, които се движеха и бяха се образували преди милиарди години. Звездите и планетите живееха като хората, старееха, а след нови милиарди години умираха, както умираха всички живи същества, само че тяхната смърт беше по-друга — умираше всъщност животът по тях.

Попитаха Асур какво още иска да научи.

— Да управлявам вълшебните машини, които сами летят — каза той.

Съгласиха се.

Асур започна да изучава тайните на най-новите и най-мощни летящи кораби звездолети, които се движеха почти със скоростта на светлината и с тях учени миони отлитаха до други планети.

Той обиколи цялата планета. Видя сиво-зелени морета с плуващи кораби без платна и весла; видя сиви реки и високи планини, покрити със сняг и лед; видя равнини, по които растеше пепеляво зеленикава трева, видя много животни — двукраки, четирикраки, пълзящи, скачащи, с продълговати глави и вретеновидни тела! Те напомняха земните. По небето хвърчаха птици — големи като мионите и мънички, пъстри като папагали.

Беше му много чудно, че планетата на мионите не беше така гореща и тяхното слънце не свети така ярко, както земното. Хората се обличаха в топли дрехи, изплетени от някаква материя, която приличаше на вълна. И на Мион настъпваше зима, после пролет, лято и есен. Когато от север нахлуваха студове и падаше сняг, той се стопяваше още същия ден. Духаха студени ветрове, но бързо притихваха, спрени от властна сила. Трупаха се черни облаци. Някакви апарати ги разпръскваха и небето пак сияеше сиво-синьо. Зимата беше топла, само дърветата оголваха клоните си, ала скоро пак напълваха и цъфтяха като дърветата на Земята.

По-късно Асур разбра, че мионите могат да променят времето. Те затопляха планетата, пропъждаха облаците, спираха дъжда или пък по ясното небе се появяваха изкуствени облаци и валеше напоителен дъжд. Мионите бяха всемогъщи. По-могъщи от бурите, светкавиците, облаците и гърма, който така плашеше Асур на Земята.

Той пожела да отиде на един от двата жълто-червени диска, които нощно време светеха като земната Луна на мионското небе. Казаха му, че дедите на мионите са построили по-малко светещо тяло, а другото бяха монтирали и изпратили по-късно. Казваха още, че тези луни са направени от метал и се въртят като всяка планета. Те са толкова далеч, че никога не падат и няма да паднат, а вечно ще светят на мионското небе, когато Зейра се скрива зад хоризонта. С други космонавти Асур отлетя към спътниците. След няколко часа кацнаха върху просторна, леко заоблена равнина, по която имаше построени металически кули, сферични уреди, кръгли здания и много проводници, обтегнати между високи прътове от стомана. Той вървеше по тази изкуствена земя от метал, както бе ходил и в своята родина, и на планетата Мион.

Колко години минаха? Стотици. Асур беше все така бодър, жизнерадостен, весел. Само косите му леко посребряха и тънички бръчици се появиха под очите му. Мускулите на тялото му бяха все така твърди и еластични. Той не беше боледувал. Мионите казваха, че имат апарати, които убиват за няколко минути всяка бактерия. Предпазната медицина не позволяваше в тялото на миона да проникне никакъв враг. Понякога Асур си мислеше, че е безсмъртен. Но това безсмъртие започна да му омръзва и да го уморява. Той копнееше за Земята…

Един ден при него дойде Таомей. Той беше велик учен, изобретател. Знаеше всичко. Беше прочут конструктор на звездолети, умееше да управлява всякакви машини, можеше да решава трудни задачи не по-зле от изчислителните машини, познаваше историята на планетата, знаеше всичко за далечните звезди и беше член на Великия съвет, който управляваше обширната земя на мионите.

— Асур, приятелю — каза му той. — Построен е помощен и по-съвършен звездолет, голям колкото един град. Той ще отлети за планетата, която ти наричаш Земя и която е твоя родина. Искаш ли да дойдеш с нас?

Асур, по древен земен обичай, коленичи пред Таомей и му се поклони. Мионът го вдигна от земята и каза:

— Тогава се приготви за далечен път. Ще пътуваме много земни години.

След няколко дни заведоха Асур извън града, на една просторна, равнина, където бе кацнал гигантски звездолет. Той беше толкова дълъг, че ако Асур тръгнеше пеш, трябваше да върви около час, за да стигне опашката му. Беше широк и висок като най-високите здания в града. Приличаше на птица без криле, светеше като сребърен, излян като че ли от метал, и нямаше колела както другите летящи машини, а лежеше по корема си.

Казаха му, че този звездолет не лети като стария, с който Асур беше дошъл. Старият бучеше страхотно, изпущаше огромни пламъци и стопяваше земята десетина километра около себе си, като оставяше потоци лава, нажежена до бяло, а над нея се виеха бурни облаци от пара. Полето беше покрито с разни машини — самоходни, летателни, малки, огромни; между тях прииждаха тълпи от миони изпращачи. Но не те сега вълнуваха Асур. Той стоеше високо на летящата платформа, долепена до огромния люк на звездолета. Хиляди миони викаха, размахваха с ръце, приветствуваха земния жител, който отново се връщаше в родината си. Асур им отвръщаше с тъжно ръкомахане. Мъчно му бе за Мион, за другарите му, за богатия и разнообразен живот там…

Въведоха го в една кабина — широка и дълга стая. За мионите тя бе обикновена, в нея те едва можеха да се настанят. Звездолетът леко забуча, потрепери плавно и започна да се издига почти безшумно. Отдалечаваше се от планетата право нагоре, отначало бавно, после все по-бързо, но Асур не чувствуваше това. Струваше му се, че стоят на едно място. От люка той наблюдаваше хората долу. Те ставаха все по-малки, градът потъваше, а пред погледа му се откриваше все по-голям простор. Не чувствуваше тежест, претоварване, нито безтегловност.

Звездолетът имаше удобствата на малко градче. Човек оставаше с впечатление, че живее и работи на планетата. Но все пак еднообразните дни, седмици и месеци отегчаваха. Затова мионите спяха на смени. Спяха месеци наред непробудно. Гълтаха някакви таблетки, влизаха в една полутъмна спалня, където прожектори излъчваха невидими лъчи, лягаха и заспиваха. И понеже жизнените процеси в тялото почти преставаха, мионите нямаха нужда от храна. Приспиваха и Асур. После го събуждаха, а му се струваше, че е спал само няколко часа. Той ставаше с леко замаяна глава, усещаше хлад и слабо изтощение. Но това беше за кратки минути — докато го заведат в друга зала. Там чудодейни невидими лъчи скоро го ободряваха, а няколко часа след като поглъщаше специална храна в туби и хапчета, чувствуваше се пак бодър и жизнерадостен.

Все пак това безкрайно пътуване омръзваше.

Асур се увлече в новата си длъжност — Таомей го направи помощник на Зейбо — първия пилот. С дни и седмици не се отделяше от Зейбо, стоеше все в командната кабина и се запозна подробно с устройството и управлението на мощната летяща машина.

Илюминаторите винаги бяха тъмни и студени. Пътуваха в космическия мрак. Далече гледаха мънички звезди, посипани по небето като ярки камъчета и пясъчни зрънца. Бели, жълти, сини, червени звезди, струпани по Млечния път като замръзнал поток от блестящи скъпоценни кръгчета.

Един ден астрономът Елий посочи по-светла звездичка и каза, че това е Слънцето. Асур не можа да заспи. Той стоеше до илюминатора и с напрежение гледаше светлия диск, който се увеличаваше мъчително бавно. Трябваше да минат дни, за да се забележи това. Но летяха към Слънчевата система, а това беше най-важното… И ето Слънцето заблестя най-ярко на небето, макар и все още мъничко като чинийка. Зейбо пусна двигателите, за да намали скоростта на звездолета. Един ден той каза:

— След няколко дни ще навлезем в Слънчевата система.

Асур имаше чувство, че се намира на хълма, зад който се вижда родната му колиба. Стоеше до илюминатора и чакаше, а пред него на екраните трептяха светлинки, които наблюдаваха пространството на милиони километри. На големия екран забеляза незначителна прашинка. Тя пълзеше, ставаше все по-едра, заприлича на земна бълха.

— Зейбо! — извика Асур. — Астероид!

— Нека заповяда! — пошегува се мионът.

Никаква опасност не застрашаваше звездолета. Мощна магнитна защита отклоняваше всяко твърдо тяло и то никога не беше в състояние да докосне кораба. Но понеже Асур предположи, че този астероид трябва да е по-голям и по-интересен от другите, натисна бутон и на екрана се появи продълговат предмет. Той летеше към малък диск.

— Луната — каза Зейбо. — Към нея се стреми това тяло, но то ме е астероид. То е изкуствено, прилича на старите наши въздушни кораби.

Такива кораби мионите бяха изложили в музеите и децата отиваха да ги разглеждат.

Зейбо повика Таомей и Елий. Решиха да разберат какъв е този кораб. Звездолетът още повече забави устрема си. От него излетя малък кораб, но той беше поне два пъти по-голям и по-мощен от този, който бяха забелязали. Имаше форма на яйце и не беше така бърз като фотонния звездолет на мионите, но все пак значително по-бърз от летящия неизвестен кораб. Мионският апарат описа огромен кръг и се озова зад непознатия кораб. После го догони, плъзна се под него, пусна две жилави пипала, обгърна го с еластичните си ръце и полетя към звездолета…

С този кораб дойдоха хората от Земята. Колко много приличаха те на Асур и все пак колко далечни и чужди ги чувствуваше той, когато им се кланяше, а те не го разбираха! Той беше наскърбен. Знаеше, че още утре ще успее да разговаря с тях чрез преводаческата машина, знаеше, че за няколко дни всеки мион и самият Асур могат доста добре да научат езика на земните жители. Но това не го утешаваше. Имаше нещо в тези хора, което не му харесваше. Само жената му се видя чиста, добра, сърдечна, с любопитни питащи очи.

Той реши, че тя е най-хубавото нещо, което донесе земният кораб.