Петър Стъпов
Гости от Мион (10)

Мион и Земята

— Всъщност това не е никакъв звездолет. Ние се намираме на тайнствена планета, вижте сами! — каза Вега, когато след закуската Таомей поведе земните жители по една пясъчна алея.

Отстрани цъфтяха цветя. Рози ли бяха това? Орхидеи ли разтваряха разкошните си цветове? Или земен лотос? Бели, сини, червени, жълти, пъстри цветя със зеленикавопепеляви листа и стъбла като земните. Хиляди цветя, които издаваха упойващ аромат. Цветя, посадени на жълто-сива пръст с причудливи форми, но все пак те напомняха земните. И дървета. С гладка тънка кора, белезникави, сиви, жълти, кафяви. Клоните им се разгръщаха като земните, отрупани с гъсти елипсовидни листа. Между тях — плодове. Червени и жълти. Приличаха на круши, едри като стъклени реторти, на ябълки и праскови, като портокали, на сливи и грозде с размери на праскови. И птички. Малки птички като земните с пъстри пера, гласовити и така свикнали с хората, че не трепваха, когато някой мион почти ги докосваше.

А над всичко това светлееше небе. Синьо-сиво небе с бели облачета, които бавно изменяха формата си. Въздухът беше прохладен, приятен, лек за дишане. За учудване бе, че и земните жители го вдъхваха с голямо наслаждение.

— Да! — повтори Вега. — Растения, животни, истинско небе! Това е планета. Но коя? Къде се намираме?

Таомей се усмихна добродушно. Странно. Такъв гигант, а изглеждаше добър и доверчив като дете.

— На нашия звездолет, ние го наричаме „Вестител“ — отвърна той. — Сега се разхождате по един от двата парка. Небето е изкуствено. Растенията и животните са наши, от Мион. Наши конструктори са създали звездолет, който, дава илюзия, че живеем в истинско малко градче с паркове, улици, здания, небе, слънце, звезди, дървета, птици… Да, красива илюзия! А може би искате да завали дъжд? Моля!

Той насочи острието си към кръг, поставен на металически прът, и след минутка облаците се сгъстиха и заръмя ситен дъждец.

— Чудесно! — плесна с ръце Ана. — Но стига, ще измокри всичко.

Таомей спря дъжда. Пак се появи слънчице. То беше малко, но светеше и топлеше като истинско. Влагата бързо се изпаряваше, миришеше на озон.

— Ако искате, може да преживеем и буря със светкавици — лукаво забеляза Таомей.

Той беше готов да пусне инсталацията в действие, ала всички искаха да се поразходят, да обиколят парка, чийто край не се виждаше, да разгледат звездолета.

Скрибин видя жълта топка в края на алеята до един фонтан, който пръскаше хладни водни струи. Топката беше набраздена с кафяви петна. Той я докосна случайно и отстъпи уплашен, защото тя се разтвори. Показа се някаква сферична глава, израсна тяло и подскочи към басейна.

— Това е кай-кай — каза Таомей. — Спи в черупката си, живее във водата, може и да лети, разбира се, тромаво, но все пак лети. Безобидно животно.

— Извинете — обади се Вега. — Имам чувството, че стоим неподвижни. Нима „Вестител“ не се върти около оста си?

— Не — отвърна Таомей.

— Тогава тук трябва да съществува безтегловност, а ние се движим съвсем нормално.

— „Вестител“ е най-съвършената летателна машина, която сме конструирали досега — обясни мионът. — Застлана е със специално вещество, което има свойството да привлича всяко тяло, подобно на магнит, но не е магнит като земния. Това привличане е към един общ център. Всичко в звездолета се стреми към него и поради тази причина не ни липсва тежест. За нас тя е по-малка от тази на нашата планета, но, изглежда, за вас е почти такава, каквато е на Земята. Затова не можете да почувствувате разликата. Но има време да научите всичко. Ние отиваме на Земята да разкажем на хората какво знаем. Ще им открием много наши изобретения, това се разбира от само себе си!

Земните хора приличаха на екскурзианти, които са отишли да разглеждат непознати чудеса. За мионите всичко беше възможно. Хората от Земята не искаха да изпадат в смешно положение и да възклицават на всяко нещо, което ставаше около тях. Те наблюдаваха мълчаливи, съсредоточени, увлечени и претръпнали от смайване. Като разгледаха парка, минаха през една врата (тя се отвори сама, щом като я доближиха на два метра) и пак тръгнаха по безкрайни коридори, които напомняха улици. Някъде те бяха пресечени със зали или площади — просторни и светли. Влизаха в стаи, които съхраняваха странни машини и апарати, задрямали край стените. Те бяха готови да задействуват веднага, щом мионът пожелае. Отидоха и в едно машинно отделение. То приличаше на кабина с разнообразни уреди, каквито имаше в земните ракетоплани, само че размерите му бяха десетина пъти по-големи. Изглежда, строителите на „Вестител“ не бяха пестили мястото. Той беше разделен на много стаи, отделения с апарати, уреди, машини, спални, трапезарии, коридори, басейни… В специални парници засяваха плодове и зеленчуци, които растяха, зрееха и прибираха реколтата. Имаше претъпкани складове с разнообразни провизии и питиета, а инсталации и машини бързо приготвяха продукти от минерали, вода, светлина и топлина.

Гостуваха на екипажа. Той ги прие в една зала с меки канапета, грамадни и удобни, тапицирани във вишнев цвят, с библиотечни рафтове по стените. Навсякъде виждаха цветя във вази. Човек би помислил, че е попаднал в оранжерия. Целият състав на екипажа се състоеше от седем миона. Седем едри над два метра гиганти, почти еднакви на ръст, облечени в трика. Странно беше, че те не обичаха много да говорят. Понякога се поглеждаха и тогава лицата им, а особено погледите променяха изражението си и дори земният човек можеше да схване настроението, чувствата и мислите, които ги вълнуваха. Те имаха способността да разговарят по телепатичен път с помощта на биотокове. Можеше да се случи някой мион да отговори на въпрос, който другарят му не изказваше с думи, а само беше помислил…

Земните хора трябваше внимателно да наблюдават, за да схванат някои индивидуални черти на мионите, защото на пръв поглед лицата и маниерите им бяха съвсем еднакви. Кой знае защо, Ана най-напред запомни Елий — младия астроном и метеоролог, който имаше кръгло лице на голямо дете и все се усмихваше. Тя попита Таомей дали и други миони ще пожелаят да научат някой земен език, например руски, за да могат да разговарят. Елий е неин колега и тя страшно много би искала да узнае всичко за постиженията на мионските астрономи. Тогава Таомей каза нещо на Елий, който веднага, както това ставаше винаги, се засмя и със смущаващ поглед се взря в Ана. Този поглед говореше — съсредоточен, откровен и изразителен, той проникваше в душата на Ана. Струваше й се, че тези оранжеви очи четат нейните мисли и това едновременно я зарадва и смути. С погледа си Елий съвсем ясно казваше: „Да!“

Не беше трудно да се отдели от другите също и лекарят Мейзо — по-нисък два-три пръста от другарите си, малко пълничък и замислен. Ана го запомни още тогава, когато той така чудодейно лекуваше Браун. Останалите за нея сега изглеждаха еднакви като близнаци. Те бяха Зейбо — инженер и пръв пилот на звездолета. Ана никога не го видя да се усмихва. Леймей бе представен като помощник на Зейбо и инженер по радионавигация. Той много се вглеждаше в Ана, беше по-скоро учуден, отколкото възхитен от нея и като че ли имаше голямо желание да й угоди във всичко, но стоеше настрана и мълчеше. Тойзи бе геологът на експедицията, а Лаой — математик и физик. Странни бяха портокаловите му очи с особен поглед. Ана имаше чувството, че той не прониква в душата й, а преминава през нея и се рее някъде много далеч, неуловим и загадъчен, пробива стените на звездолета и броди из незнайни светове. Бе ясно, че Лаой не мисли за онова, което става около него, а живее в свой свят, може би светът на чудовищно трудни математически формули.

На земните жители направи впечатление, че почти всеки член от екипажа има по няколко професии.

— Вашите учени навярно завършват няколко факултета — забеляза Скрибин.

Таомей не го разбра ясно, но обясни, че на Мион мнозина, а особено по-учените, знаят всичко, което е необходимо, за да се справят лесно и компетентно с няколко сродни клона на науката. Някои дори владеят почти всички известни науки на Мион. Освен основните си професии мионите от екипажа бяха специалисти и в други клонове на науките. Всеки можеше да се справи с работата на останалите. Например да лекува като добър лекар, да замести астронома, геолога, физика, радионавигатора, инженера по космонавтика, техника…

Като се опознаха донякъде, мионите и земните хора пак излязоха да се поразходят. Газиха боси по едно поточе, чиито бистри и бързи струи се пилееха като артерии и напояваха растенията. Водата беше хладна и по нищо не се различаваше от земната.

Всички се радваха. Леко им беше. Просторно, светло. Робсън тичаше напред, търкаляше се по тревата, пръскаше с шепи другарите си, които бързаха да се отстранят от потока.

— Същите условия като на Земята! Ето вижте! — викаше той. — Май и на Мион всеки земен човек ще може да живее добре, нали?

— Само Асур — каза Таомей. — Еднакви условия — еднакви растения и животни, еднакъв живот. Това ние отдавна знаем. Изобщо Земята ни е твърде позната.

Той разказа, че мионските учени са писали не малко съчинения за живота, атмосферата и геологията на Земята. По този въпрос Тойзи е издал два обемисти тома. Почти еднаквите условия за живот, които съществуваха на двете планети, се обясняваха с еднаквия строеж на всемира и условията, които най-близката звезда осигурява на планетата. Мионът говореше бавно, понякога се запъваше, за да намери точната дума. Земните жители слушаха като ученици, увлечени от познанията на учителя си.

— Да — добави Таомей. — Известни ни са много факти и за вашата планета, дори имаме филм за нея.

— Какъв филм? — изненадана попита Ана.

Таомей каза, че той е заснет от първата мионска експедиция, посетила Земята преди около 5000 земни години. Има и други филми, но те са останали на Мион. Желаят ли гостите да присъствуват на една прожекция?

— Да, да! — извикаха всички.

— Моля! — покани ги мионът. — Елате!

Той въведе земните жители в една от ония просторни зали, които бяха свикнали да виждат навсякъде в звездолета. Настаниха се по меките седалища на гигантските столове — десетина на брой, и зачакаха. Докато разменяха мисли за невероятната възможност да видят сцени от преди хилядолетия, стените на залата избледняха и изчезнаха, стопени от светлината. Появи се жълта пустиня. Тя изглеждаше така релефна и действителна, че тръпки полазиха по телата на зрителите. В далечината спокойно дремеше широка река, а край нея се зеленееха просторни площи.

— Прилича на Нил — обади се Ана.

Тъкмо Нил се простираше пред очите на земните хора. Реката се приближаваше стремглаво и бреговете й се очертаваха поразително ясно. Неволно човек се отдръпваше, защото му се струваше, че сиво-жълтата вода ще го залее. Появиха се хора. Мургави хора, почти голи, с пояси около бедрата, с изсушени от Слънцето тела. Някои газеха в тиня, вдигаха малки мотички и ги забиваха в калта. Други се навеждаха, наредени по стъпала, издълбани в стръмния бряг. Най-долу черен човек клякаше и се изправяше като махало, гребеше от реката вода с някакъв съд, който приличаше на кофа, подаваше я на съседа си, стъпил над него, а той — по-нагоре. Последният човек от тази стъпаловидна човешка верига изливаше водата в улей. Тя потичаше към полето, засадено с гъсти растения. Другаде над водата висяха дървени рамена с люлеещи се кофи в края им. Черни хора ги наклоняваха към реката, гребваха вода, издигаха дървеното рамо на този примитивен кладенец и изливаха водата в плитки канали.

— Татко, но това наистина са египетски роби! — прошепна Ана.

— Да — каза Скрибин. — Поразително!

Като наблюдаваха релефните образи, зрителите имаха чувство, че те са плътни и се движат в пространството. Но тези образи скоро изчезнаха. Появи се странна процесия. Хиляди полуголи хора с кафява или черна кожа, нарамили въжета, кошници, кошове, сандъчета, торби, лостове и дървета, пъплеха по един дълъг полегат път. Приличаха на мравуняк от двуноги, които, се суетяха като че ли без цел. Между тях стърчаха дървени скели. Окото скоро свикна и по-ясно се очертаха плътни редици от хора, заловени за въжета. Те напрягаха сили, пристъпваха бавно, мъчително, а край тях други мъже — едри и здрави, въоръжени с камшици и ножове, викаха, мушкаха ги, стоварваха камшиците върху гърбовете им. Опънатите въжета влачеха огромни каменни блокове, които едва се плъзгаха по дебели обли дървени трупи. Други роби вдигаха използуваните и свободни трупи, бързо ги отнасяха по-нагоре и пак ги слагаха под издяланите четвъртити каменни блокове. Измъчените полуголи роби се качваха по този дълъг насип, в чийто край стърчеше една пресечена огромна пирамида, цялата построена от камъни. Възклицанието беше общо.

— Виждате ли как са работили някога хората на вашата Земя — каза Таомей и в гласа му прозвуча съчувствие и болка. После се наведе към рамото на Скрибин и попита: — Все още ли работят там така?

— Не, не! — отвърна Скрибин. — Не! Това е отдавна минало.

Картината се смени. Сега по пустинята стада тичаха панически на всички страни. Ездачи на камили безмилостно удряха животните, за да търчат по-бързо… В далечината блесна синьо море. Някъде встрани, до една планина, се очертаха два града. Трима овчари, облечени в кожи, с дълги тояги, бяха коленичили, докосваха с челата си изсъхналата трева, вдигаха глави, протягаха ръце и говореха нещо с поглед, който изразяваше смирение, молба, страх и почит…

— Тази снимка е направена, когато нашите космонавти слезли на Земята и видели първите хора — каза Таомей. — Овчарите помислили, че идват божества от небето. Те били толкова суеверни и безпомощни, че всяко нещо, което не могли да си обяснят, отдавали на неземни божествени сили. Човек тогава живял бедно и просто, бил невеж. По-силните владеели по-слабите, които им робували. У земните жители били развити много пороци: жестокост, отмъстителност, лъжа, кражба, лицемерие, ласкателство, двуличие… Нещастни хора, зависими от природата и от силните. Дори мионите помогнали на един поробен народ да се освободи от игото на някакъв сатрап.

— Кой сатрап? — попита Скрибин.

— Някакъв фараон.

— А да. Има легенди за това. Събитието е станало в Египет.

— Може би. Това се е случило някъде около голямата река, която видяхте преди малко. В една плодородна земя. Впрочем цялата тази любопитна история е описана в дневника на нашите първи космонавти. Вие може да се запознаете с него, той е твърде интересен.

— О, ще ви бъдем много благодарни! — каза Ана. Вниманието й пак бе привлечено от филма.

Млад полугол човек тичаше през пустинята срещу зрителите. Тичаше задъхан, протягаше ръце, отваряше уста и викаше ужасен, с измъчено лице. Зад него се появиха трима мъже, възседнали камили.

— Това е Асур! — обади се изненадана Ана. Бедният роб правеше отчаяни усилия да избяга от ловците на роби. Напразно. Той се клатеше, подгъваше колене, поемаше въздух, най-после залитна върху пясъка…

Тогава във въздуха се появи малък пакетообразен самолет. Той полетя към преследвачите. Камилите подгънаха колене, залитнаха настрани и опънаха шии върху пясъка. Тримата отхвръкнаха от седлата и паднаха по очи. От самолета излетя мион с летателен апарат на гърба, грабна Асур и се прибра в своя кораб…

После пред зрителите забушуваха съскащи пламъци. Области дим със страшна сила закриха пустинята и небето. Угасна Слънцето, изчезна Земята. Всичко се превърна на море от огън и пушек… Ослепително сияние като че ли разтопи залата, после и то се изгуби…

С далечен и тих глас Таомей каза:

— Това са последни снимки на Земята. Те са правени в момента, когато звездолетът е отлитал към Мион…

— Всичко това е било някога — поде Скрибин. — Някога, в далечни времена, за които нашата земна наука знае твърде малко. И онова, което ни е известно, сме го научили от археологически разкопки и оскъдни надписи, издълбани по камъни, или от почти неразбираемите фигури на йероглифите.

Скрибин замълча. Посегна към една голяма като паница чаша и бавно отпи глътка от тъмно и горещо питие. То нямаше вкус на кафе, но бе много приятно. Седяха в една стая петима: той, Ана, Вега, Таомей и Асур. От всички най-развълнуван беше Асур, защото преди малко Скрибин дълго и подробно му обяснява чрез говорящата машина как ще се развълнува четиримилиардното човечество, когато се появи със звездолета. Но не само това. Историята разполагаше с жив свидетел на тъмни, загадъчни и далечни събития.

— Извинете — прекъсна мълчанието Таомей. — Интересува ме вашата Земя. Изглежда, че ще трябва да преоценим нашите познания за живота там, защото от първата експедиция са минали няколко хилядолетия.

— О да! — въодушевено отвърна Скрибин. — Изобщо не може да става сравнение между онази далечна епоха и нашата съвременност. Вие, мионите, струва ми се, сте напреднали повече, приятелю Таомей, но позволете да забележа, че и науката на Земята има немалки постижения. Особено в последните петдесетина години станаха такива преобразования и изобретения, че земните учени са на път да създадат фотонна ракета и да посетят други планети от далечни слънчеви системи. Ще ви дойдем и на гости, то се знае.

Всички се засмяха. Най-гръмко се смееше Таомей, защото тези думи му бяха особено приятни.

— Разказвайте, разказвайте! Искам всичко да зная! — помоли Асур.

Като че ли цялата Земя бе негов роден дом, който бе напуснал отдавна. Милееше за нея. Копнееше да узнае какви промени бяха се случили. Колко първобитен и прост бе някога животът му там, а сега земните жители летяха като мионите и знаеха много, бяха в състояние да правят чудеса, както някога мионите го смайваха с чудесните си изобретения.

Той слушаше Скрибин. Беше полуотворил пълните си устни, гледаше го в очите и като че ли не дишаше. Земни кибернетични машини, с чиято помощ хората решаваха изумително трудни задачи. Механически мозък, който заместваше човека в най-сложни операции на производството и можеше да отговаря на различни въпроси, дори да „разсъждава“ сам. Скрибин заговори за разлагането на атома и чудесните последици за човечеството, след като той бе впрегнат не да разрушава, а да го снабдява с обилна и мощна енергия. Човекът вече е посетил Марс и Венера, на път е да отиде и до другите далечни планети, а Луната е завладял по-отдавна. Сега тя е негова база за космически полети и източник на суровини. На Луната строят заводи. Разказа за изкуствените планети — спътници на Земята, изпратени в космоса и населени с хора, животни и растения. Наистина планетките са още малки, едва ли имат размерите дори на този звездолет, но науката и техниката се развиват с такива гигантски темпове, че може би след известно време Земята ще има изкуствено слънце, което ще дава енергия — топлина и светлина, в най-отдалечените северни или южни райони.

— Изкуствени слънца ние умеем да правим — каза Таомей.

— На какъв принцип? — попита Скрибин.

— Прост принцип, но страшно труден. Във всичко ние подражаваме на природата.

— О, да! Природата е в състояние да създаде това, което ние още не смеем дори да си представим!

— Така е — съгласи се Таомей. — Всяка материя някога е била в газообразно състояние. То се среща и сега. Вселената е наситена с него. Концентрирано е в огромни маси, където стават бурни процеси. Това са звездите. Две малки изкуствени слънца са създали и мионските учени.

— Вие сте получили изкуствена устойчива плазма? — попита Скрибин.

Между двамата започна научен разговор. Те уточняваха понятията на руски и мионски език и в края на краищата се разбраха, че плазмата в цялата Вселена има един и същ състав: йонизиран газ, наситен с електричество. Тогава всички електронни обвивки се разкъсват, атомните и електронни ядра влизат във взаимодействие, образуват се нови ядра с различни по брой електрони и протони, а плазмата приема ново състояние. При този процес се извършват страхотни буйни процеси и се отделя огромно количество топлина и светлина.

След милиарди години звездата започва да охладнява, променя своя цвят и сила на излъчването, а в края на краищата от газообразна постепенно преминава в течно и твърдо състояние. Всяка материя някога е била плазма и е вероятно при нови условия пак да се превърне в плазма.

— Точно така — съгласи се Вега, който слушаше с интерес. — Ако нашите земни учени успеят да превърнат материята в плазма, ще разполагаме със страшна сила. Атомни, водородни бомби и прочие ще бъдат нищо в сравнение с новия източник на енергия.

— А защо е нужно това? — попита в недоумение Таомей. — Та неконтролираната плазма лесно може да унищожи всичко!

— Понякога е необходимо да разполагаш с по-мощна сила от тази, която имат враговете ти! — каза Вега. — Вие на Мион трябва да сте почувствували това, нали?

Таомей сухо изгледа Вега. Дребен и нищожен му се видя този земен жител, озлобен и безскрупулен.

— Ние нямаме врагове — отвърна хладно той.

— Как? Нямате ли държави?

— Не. Цялата планета е една държава.

— А класи? Противоречия, които в края на краищата само силата разрешава?

Досега Скрибин слушаше неспокоен, смяташе за неучтиво от негова страна да прекъсне този разговор. Ала Вега прекаляваше. Той разсъждаваше като нищожен земен човек, враг на живота, враг на всичко. Скрибин каза с досада:

— Оставете тези работи!

— Защо? — отвърна Вега. — Интересно е! Нека приятелят Таомей разкаже как са устроени обществените отношения при тях.

— Да, ще разкажа! — поде мионът. — Вие говорите за неща, които е имало на Мион в дълбоката древност, по времето, когато мионите разложили атома и направили първите открития за страхотната сила на плазмата. Тогава е станал великият прелом в обществените и социални отношения. Единодушието било почти пълно. Всички разбрали, че тази сила може да им донесе само гибел, но е в състояние и да подобри живота им, да осигури обилни блага, щастие и нова етика. Едно могъщо движение на миони от различни класи, с различно обществено положение заляло планетата. Трябвало да се преодолеят различията, противоречията, омразата, безсмислените борби, неправдите и да се създаде ново общество без класи, без противоречия. Мионите се убедили, че не бива да живеят повече като над парен котел, който може да експлодира и да разруши всичко. И чудото най-после станало. С мирни средства, а не със сила, разрушения, смърт. Сега нашата земя е щастлива и благоденствуваща. Всеки разполага с всичко, което му е необходимо. Това постигнахме благодарение на една съвършена техника и механизация, която ни осигурява неограничено производство на всякакви блага за всички. Ако имаме някакви незадоволени стремежи, те са на онези, които не работят.

— Аа, имате безработни? И те гладуват? — попита саркастично Вега.

— Не ме разбрахте. Ние нямаме безработни. За нас работят машини и автомати и никой не гладува. Нямаме бедни и богати. Всеки мион може да получи всичко, каквото му трябва. Работата е другаде. Малцина миони имат щастието да работят във фабрики и заводи и да контролират нашите универсални автомати. Тази чест се пада на най-способните, на най-учените и длъжностите си те заемат често пъти с конкурс. Другите миони са свободни. Занимават се с най-разнообразни дейности, с изкуство. А да работиш в завод и по полетата, е най-високата чест, най-заслуженото отличие.

Изглежда, че Вега не разбра добре думите на Таомей и повдигна в недоумение рамене. И не можеше да разбере, защото щастието за него беше в пълното лентяйство, в експлоатиране труда на ближния.

Ана почувствува необходимост да извини земния жител. Тя каза:

— На нашата планета още съществува и капиталистически строй. При него най-щастливи са онези, които не работят, а присвояват изработените блага от трудещите се. Не работят нищо, пък притежават всичко!

— Та това е престъпление! — възнегодува Таомей.

— Престъпление, така е — съгласи се Скрибин. — В нашите Обединени социалистически държави отдавна сме разбрали това. И знаете ли, че ние там сме установили почти същите икономически и нравствени отношения, каквито имате на Мион?

— Наистина ли? Това е чудесно! — каза Таомей.

— Може би не сме постигнали още онова, което вие притежавате, но се стремим да усъвършенствуваме нашия строй. А той е комунистически. Господинът — Скрибин посочи с глава Вега — е от капиталистическа държава. Там господарите плащат на работниците толкова, колкото позволяват интересите им.

— Хм, нещо подобно е имало някога на Мион. А откъде господарите вземат средства?

— От работниците!

— Че как тъй?

— Работниците произвеждат, но всичко е собственост на господарите!

— О! — възкликна Таомей. — Това е кражба! Вашите социални отношения са още на много ниско равнище! Жалко!

Този разговор не беше приятен за Вега.

— Нещата не са чак толкова черни — каза той.

— Не са ли? Дори по-лоши, отколкото може да се предполага! — обади се Ана. — Приятелят Таомей ще дойде на Земята и ще види сам! Тогава ще си приказваме!

Вега се намръщи. Пак неприятни мисли го гнетяха. Мионите имаха намерение да кацнат на Земята. С тях ще се появят Скрибин и Ана. Ужасно! Това не биваше да стане. Бяха тръгнали за Луната. И трябва да стигнат там на всяка цена. „Проклети миони! — помисли си Вега. — Отвлякоха «Космос», а сега се хвалят, че на тяхната планета няма неправди, няма насилие!“

— Добре! — подхвърли той, като наблюдаваше лукаво Таомей. — Ние на Земята сме жалки и несъвършени същества. При вас всичко е прекрасно! Тогава едно нещо ми е необяснимо!

— Кое? — попита Таомей.

— Защо си послужихте с насилие? Защо налагате волята си?

Таомей се обърка като малко дете. В погледа му се появи страх.

— Какво искате да кажете? — попита неуверено той.

— Вие отвлякохте нашия „Космос“!

— Да, да! Имате право, но не се изразихте точно — виновно продължи Таомей. — Разберете ни, моля! Срещаме за пръв път летателен апарат, построен от разумни същества. Това бе така необикновено за нас! Ние се вълнувахме! Опитахме се да влезем във връзка с вас чрез нашите радиоапарати. Вие не се обадихте. Предположихме, че сте жители на Земята. А отивахме там! Какво пък? Имахме възможност да ви доведем като наши гости! Все пак това не ни оправдава! Постъпихме лошо и вие може да се оплачете на нашия Велик съвет.

— Къде е той? — попита Вега.

— На Мион.

Вега се усмихна.

— Излишно е, драги…

Той се чувствуваше уморен и нещастен. Преследваше го мисълта, че Скрибин и Ана ще пожелаят да се върнат с мионите на Земята. И тогава целият свят щеше да се възмути от Вега, от Стареца, от действията на неговите другари… Какво да се прави? Вега не намираше изход. Да отлетят от „Вестител“ навярно не беше трудно, мионите, изглежда, бяха разположени да ги улеснят. Но и пленниците трябваше да пътуват с „Космос“. Беше необходимо всичко да се свърши, преди мионите да отправят своя звездолет към Земята. Как? Вега още не знаеше. Трябваше да обмисли, да се посъветва с другарите си. Времето напредваше. След час-два може би ще е късно. Той се изправи и каза:

— Боли ме глава, ще отида да си почина.

След като Вега излезе, никой не заговори. Той си отиде, но неговите думи останаха и действуваха угнетяващо. Таомей изглеждаше може би най-наскърбен. Изразът на лицето подсказваше чувствата му. Асур беше свел поглед и внимателно наблюдаваше черните си обувки, скроени от някаква мека материя, без нито един шев. Ана поглеждаше баща си и очакваше той пръв да заговори. Тя бе убедена, че трябва да порицае Вега. Но Скрибин намираше за излишно да разкрият истината. Срамуваше се, беше му унизително, че с „Космос“ летяха като пленници. Какво биха си помислили мионите за земните хора. Не! По-добре да чакат. Ще се върнат на Земята и тогава Вега ще бъде изобличен.

Обаче нищо не пречеше на Скрибин да съобщи на своите другари от Земята. Той си представяше как те биха се зарадвали, че е жив и здрав! Разбира се. Досега трябваше да стори това.

— Приятелю Таомей!

Мионът вдигна живо глава.

— Да?

— Много ви моля да се свържем със Земята!

— Добре. Ние опитвахме, но не успяхме. Земните жители не разбират нашите сигнали. Елате!

Те отидоха в командната кабина. Леймей, инженерът по радионавигация, с готовност им поднесе една лъскава кутия от черно дърво, което приличаше на абаносово. По капака бяха монтирани бели дискове, стрелки и цифри. Уредът не беше по-обемист от обикновена тоалетна кутия.

— Какво е това? — попита Ана.

— Нашият радиопредавател — отвърна Таомей.

— Как? Това? — учуди се Скрибин, като оглеждаше миниатюрния апарат с не особено сложни приспособления за управление.

Таомей се усмихна.

— Учудва ви размерът?

— Донякъде. Най-съвършените земни предаватели използуват монокристали, в които чужди за тях атоми играят ролята на радиолампи. Размерите на тези апарати са нищожни, но тази ваша радиоуредба ми се вижда крайно опростена.

— Така е — каза Таомей. — Някаква кутийка… А е вашите радиопредаватели дали бихте могли да установите връзка с Мион?

— Едва ли. Разстоянието между Земята и Мион е фантастично.

— А с нашия миниатюрен предавател и приемател лесно можем да се свържем с всяка звезда от цялата наша Галактика.

Ана пипна незначителния на вид апарат и попита:

— С тази кутия?

— Но да! Вашата Земя е на няколко милиона километра от нас и все пак мълчи! Опитайте вие да повикате някоя земна станция.

Ана и Скрибин нямаха възможност да опитат, защото апаратът по нищо не приличаше на земните предаватели и приематели. Трябваше да признаят, че им е непонятно как се действува с него.

— Всичко е много просто — каза Таомей.

Той натисна едно бутонче. Капакът се отвори. В кутията беше напластена някаква прозрачна материя, по обем не по-голяма от обикновена монета.

Нищо не проумявам! — каза Ана.

— Да, да, зная! — потвърди Таомей. — Вие работите с радиоапаратура от по-стар тип. Някога и ние сме имали предаватели и приематели със сложно устройство, но те са стари и не ги използуваме. Този апарат работи на друг принцип. Вижте тези пластинки!

Това бяха тънички кристали от силиций, наредени като решетка. Но електроните им бяха свързани по такъв начин, че се получаваше с помощта на няколко регулатора една изключително мощна радиостанция, която можеше да предава и приема сигнали дори до далечните звезди.

Леймей показа на двамата как се действува. Ана и Скрибин се опитаха да нагласят апарата на земни вълни. Напразно. Етерът мълчеше.

— Странно — каза Скрибин. — Да имаше тук земен радиопредавател!

— Че нали има на „Космос“? — досети се Таомей.

Да, да — отвърна бързо Скрибин. — Но той изглежда, се повреди… Не зная, ние изгубихме връзка със Земята и…

Той не знаеше за опита на Браун да съобщи на Земята за тяхната съдба и за повредения радиопредавател. Срамуваше се да признае, че са пленници! За да избави баща си от това неудобно положение, Ана извика:

— После ще опитаме пак. А вие, приятелю Таомей, обещахте да ни прочетете дневника на първите ваши астронавти. Може ли сега? Много ви моля!

— Разбира се! Документът е написан доста сухо и съдържа само факти, но е интересен.

Той поведе двамата към библиотеката.