Петър Стъпов
Гости от Мион (20)

Паметникът на марсианите

— Асур, колко е хубаво, че остана с нас! — каза Ана.

Той и се усмихна. Ръката му стискаше никелираната дръжка на тънък лост. Десният му крак леко натискаше кръгъл педал. Танкетата послушно изпълняваше всяка заповед. От прозореца Ана гледаше равнината, покрита с жълти пясъци. Далеч тя се къдреше леко и цветът й преминаваше в кафяв, някъде дори и черен.

Веригите на танкетата, напомняща гигантски трактор, затворен отвсякъде с аеродинамична сива броня, леко пълзяха по пясъците. Двамата отиваха да разгледат околността.

— Не зная дали аз и татко бихме могли да се справим с тази танкета! В твоите ръце тя е много послушна! — каза Ана.

Една цепнатина, широка стотина метра, прорязваше пустинята и не се виждаше откъде започва и къде свършва. Ана уплашена хвана ръката на Асур, тъй като танкетата пълзеше право към пропастта. Но той отстрани тази малка, топла ръка и натисна друг лост. Танкетата почна да вие и леко се отдели от повърхността.

— Тя лети! — извика изненадана Ана.

— О, да! Всички превозни средства на Мион могат да летят, ако се наложи. Но тази машина лети бавно, най-много със сто километра в час. Лети ниско. Може да се издигне не повече от стотина метра.

Танкетата полетя над цепнатината. Тук-там се виждаха издадени каменни носове и тераси, отцепени от плътните скали. Някъде в тя \ тъмнееха пещери.

Кацнаха на отсрещния бряг и веригите пак запълзяваха по пясъка. Стигнаха ниските възвишения и тогава се разбра, че това са нагърчени скални пластове, под които се разстилаха зигзагообразни цепнатини — широки и тесни, тъмни, дълбоки или по-плитки. Техните дъна се открояваха неясно, защото там цареше гъст здрач.

— Асур, да спрем!

— Както желаеш.

— Добре. Нека се опитаме да слезем ей в тази пропаст. Тя не е така стръмна като другите — предложи Ана.

Двамата излязоха от танкетата. Макар че облеклата пречеха на движенията им, все пак лесно се справяха с неудобствата, защото привличането на планетата беше близо три пъти по-слабо от земното. Това улесняваше движенията им. Асур размота въже, свърза края му за един железен рог на танкетата и като се държеше с две ръце, бавно започна да се спуща. Скалите бяха твърди. Не се ронеха. Само дебел пласт червеникав прах се вдигаше на облачета от тях. Прахът не пречеше на дишането, но затрудни видимостта — и без това недостатъчна на Марс. Асур светна с електрическо фенерче. Снопът светлина откри почти гладко дъно. Само тук-там бяха струпани отцепени едри камъни и чакъл. Нямаше влага, нямаше растителност.

— Ана, идваш ли? — извика Асур, като държеше здраво въжето и се опираше с носовете на обувките си о една цепнатина.

Ана внимателно се наведе над пропастта и извика:

— Има ли нещо интересно, Асур?

— Нищо особено. Долу виждам само камъни… И една плоча! О! Правилна правоъгълна плоча със заострен връх. — Асур насочи върху нея струята светлина и продължи: — Интересна плоча, Ана. Струва ми се, че има някакви знаци по нея. Ще сляза на дъното.

Той сръчно отскочи, като държеше здраво въжето, полетя плавно надолу, пак опря нозете си о скалата, отхвърли се назад. Най-после с няколко скока стъпи на дъното. Плочата, дълга около четири метра и широка до метър и половина, с отчупен долен край, лежеше в краката му. Покриваше я слой прах. Асур го избърса с гумената си ръкавица и тогава по-ясно забеляза непонятен чертеж от колелца с рогчета, криви линии, черти, точки, тирета…

— Ана! — извика той, макар че нямаше нужда да крещи, защото разговаряха чрез радиоапаратите си. — Рисунки!

— Какви рисунки?

— Сама трябва да видиш!

— Не мога да сляза…

Асур бутна плочата с две ръце. Тя се поотмести.

— Ще я завържа и лесно ще я изтеглим. Чакай ме, сега ще се кача.

Той омота въжето на кръст около плочата, после се хвана за него и леко запълзя нагоре. Ана му протегна ръце.

— Асур, не се ли лъжеш? Видя ли добре?

— Да, Ана — отвърна той, като седна до ръба на пропастта. — Фигурите са издълбани от човешка ръка.

— Наистина ли?

— Ще видиш сама. Дръпни се да изтегля плочата!

Той се качи на танкетата и пусна мотора. Танкетата бавно запълзя. Въжето се опъна. Скоро плочата се показа от пропастта. Като я изтегли, Асур скочи от танкетата и отиде при Ана. Тя се беше навела и внимателно разглеждаше странните фигури, очертани по синкавия мрамор. Те бяха ясни, като че ли преди година човешка ръка е дълбала гладкия камък. Най-долу се виждаше колело, около десет сантиметра в диаметър, обкръжено с триъгълни листа, наредени като че ли около пита слънчоглед. Една черта бе издълбана право нагоре. До нея стрелка. Някаква продълговата фигура с остър връх, насочен нагоре, напомняше земен снаряд. По-нататък колелце, а до него надпис със знаци. Нишката на вдлъбнатината продължаваше към друга слънчеобразна фигура, чийто диаметър беше малко по-голям. Между нея и колелцето беше издълбано нещо като земен снаряд. И този чертеж, както и долният лежаха на една дъгообразна издута черта. По-високо, вляво и дясно, се виждаха по-малки слънчогледи, а най-горе един голям кръг изпущаше на всички страни лъчеобразни стрели. И пак надпис, този път по-дълъг, със знаци, високи повече от пет сантиметра.

— Асур, що значи всичко това? — попита Ана.

— Не зная. Навярно паметник на марсианите. Какво са искали да разкажат те?

— Бихме ли могли да отнесем тази плоча в палатката?

— Това е най-лесно.

С помощта на крана Асур натовари плочата на танкетата и след малко тя лежеше в стъкления похлупак. Дойде и Скрибин, който досега почиваше. Изследваха фигурите и знаците.

— Татко, знаеш ли какво ми напомня този чертеж? — Очите на Ана блестяха особено — ярки и влажни.

— Кажи, Ани!

— Тази кръгла фигура не е ли Слънцето? — попита уверено тя.

— Хм — промърмори Скрибин, — може би…

— А това са звезди… или планети — добави Ана, наведе се отново над чертежа и възкликна: — Сетих се! Татко, гледай! Най-долният слънчоглед е Марс!

— Защо пък Марс? — учуди се Асур.

— Чакай, ще обясня! — Ана дишаше бързо, неспокойно. — Една ракета лети… вижте този снаряд, това е ракета, о, зная! Ракета е!

— Може и да е ракета — съгласи се Асур, докато Скрибин внимателно оглеждаше чертежа.

— Да, ракета! — повтори Ана. — Тя лети към…

— Деймос! — извика Скрибин. — Тъкмо така! Браво, Ани! Виж, моля ти се — добави задъхан той. — Това малко колелце е Деймос. Нали го наблюдавахме онази вечер? Той е кух изкуствен спътник, също като Фобос. Но Фобос е построен, за да свети нощно време на марсианското небе, а Деймос е просто изкуствена междупланетна станция. Оттам марсианите са излетели към Земята.

Нямаше съмнение, че на плочата беше изобразен момент от този полет. Ето, от Деймос се отправя друга ракета към по-голямата планета… към Земята, разбира се. Паметникът е бил издигнат някъде по повърхността на Марс, може би в град, изчезнал завинаги. Надписите навярно обясняваха кога е станало това…

Но за Асур много неща не бяха ясни. Той гледаше по-малките слънчогледи, както ги нарекоха Ана и Скрибин, и попита какво означават те.

— Та не виждаш ли, човече? По-големият диск е Венера, а това е Меркурий, съвсем близо до Слънцето. Начертани са най-близките четири планети от Слънчевата система! Увери се сам!

Паметникът доказваше, че и марсианите бяха посетили Земята. Но кога? По-вероятно изглеждаше събитието да е станало десетки хиляди години, преди мионите да кацнат за пръв път на Земята, може би през ледниковия период. Или още по-рано, когато по Земята тромаво са пристъпвали ихтиозаври, мастадони, палеозаври и всякакви огромни чудовища, а в гъстата атмосфера са летели огромни птици с ципести криле. Марс беше по-стара планета от Земята, изстинала много по-рано от нея. Там без съмнение по-рано са се появили и разумни същества, които са достигнали висока цивилизация.

Скрибин обърса ръцете си с кърпичката и погледна към небето. Фобос се появи на запад и бързо започна да се изкачва над главите им.

— Този паметник е уникален — каза той. — Той ще ни разкаже много за марсианите. Ще го отнесем на Земята и нашите специалисти ще го разчетат!

— О, непременно! — каза Ана.

На следния ден пак излезе буря.

Слънцето, което обикновено грееше високо на чистото безоблачно небе, изчезна под червеникавата завеса и тъмнокафява светлина обгърна пустинята. В палатката, под стъкления похлупак, беше топло и приятно, но уредите показваха навън силен студ. Тримата седяха без скафандри пред странния паметник и говореха за онези далечни времена, когато на Марс са живели разумни същества. Кога е било това? Преди хиляди или милиони години? Загадка. Но човек непременно щеше да я разгадае.

Нощта дойде бързо. В палатката струеше приятна електрическа светлина. Асур току-що беше разговарял с „Вестител“. Оттам изпращаха много поздрави, много благопожелания. При тях всичко беше спокойно. Набираха скорост и летяха в пълен мрак към звездите.

Колко близки бяха тези гласове! На стотици милиони километри един звездолет с живи същества светкавично се врязваше в студената и безмълвна тъмнина, а трима земни жители разговаряха с тях от пуста и самотна планета. Разстоянието все пак не ги разделяше, те се чувствуваха близки и загрижени един за друг…

Асур бе прекъснал връзката, но остана замислен.

— За тях ли се безпокоиш? — попита го Ана.

— Не, звездолетът е съвсем сигурен. Но си мисля за земните хора — каза той.

Ако не беше този лош човек Вега, сега щяха да се разхождат по лазурната и топла слънчева Земя. Щяха да дишат планински въздух, да слушат шума на потоците, да гледат синьо небе, да се радват на цветята, на птиците…

А тук — самота, студ и безкрайни пясъци. Поне звездолетът да беше ги оставил някъде край ниските синьо-зелени гори, за да се радват на растителността и на малките животинки, които плахо потичваха из тревата и между храстите…

— Искаш ли да хванем малко земна музика? — попита Ана.

— Да…

 

 

На разсъмване бурята утихна. Към обяд небето се изчисти от прашните облаци. Слънцето пак се показа и тримата решиха да отидат към пукнатината, където откриха находката.

Когато танкетата ги отведе, Скрибин предложи да намерят друг проход, по-удобен и по-достъпен. Тръгнаха край брега — начупен… някъде нагънат на малки могилки. Див и студен пейзаж се разстилаше наоколо. Разумни същества не бяха бродили от много векове по тези места, пясъкът отдавна не беше отпечатвал следи от човешки стъпки. Никакво движение… Тишина и покой.

— Какво ли е онова там? — попита Ана, като забеляза на около двадесет метра от повърхността правилен сводест отвор.

Асур се спусна между издадените скали, намери нещо като пътека, която слизаше с криволици, изгуби се и след малко пак се показа.

— Бързо! Елате! — извика той.

Скрибин и Ана внимателно тръгнаха между камъните. Асур подаде ръка на девойката и преди още да стигнат отвора, каза:

— Онова там е тунел. Направен е от човешка ръка.

— Вече на нищо не се учудвам — отговори Скрибин.

Светлината на електрическия фенер разкриваше каменен свод. Подът беше застлан с плочи. Стените зидани. Човек можеше да се движи съвсем прав и спокоен в този тунел. Асур вървеше напред и опипваше стените с фенера.

— Внимание, стълби! — каза той по едно време. Долу беше мрак.

Странно подземие.

Разцепените скали откриваха тунела, иззидан с бели камъни дълбоко в тях. Асур насочваше светлината ту напред, ту вляво, ту вдясно. Коридорът се врязваше все по-дълбоко. На едно място той се разшири и образува кръгла площадка. Няколко каменни пейки без облегала, подредени край стените, предлагаха почивка. Три врати, раздалечени на няколко метра, плътно прилепваха до зидовете. Само една беше полуотворена.

— Страх ме е… — прошепна Ана. Скрибин вдигна рамене.

— Че от какво, Ани? Планетата отдавна е мъртва! Ела!

Той хвана дъщеря си за ръка. Асур тръгна пред двамата. Бутна вратата, но тя не помръдна. Беше масивна, изработена от метал, покрит със зелено-кафява ръжда и прах. Асур мина през тесния отвор и се озова в просторна зала. Край няколко каменни маси седяха жълто-бели човешки скелети. Той се отдръпна и извика:

— Другарю Скрибин, елате!

Инженерът беше по-едър, но успя да влезе в залата. Ана го последва. Скелетите така я уплашиха, че тя извика и се притисна до баща си.

Но не само скелети, легнали над каменните маси, имаше тук. Виждаха се странни уреди от метал — тъмен, кафяв или зеленикав. Някакви рамена със закрепени по тях стъкленици, колби и шишета (като земните, с издути кореми или продълговати), епруветки, металически сандъчета, цилиндри, кофи… Всичко беше неподвижно, мъртво…

— Това е някаква подземна лаборатория — каза Скрибин. — Построена е дълбоко в скалите на Марс, затова се е запазила от разрушение.

Той пристъпи към масата и докосна скелета, който лежеше по лице, а в ръката си държеше продълговат матов предмет, незасегнат от ръждата. Пръстите му бяха свити, като че ли бе писал в мига на гибелта си. Там, където Скрибин пипна, костите се превърнаха в прах. Той извика:

— Не бутайте нищо!

Мъртвото подземие напомняше гробница, неосквернена от живо същество в продължение на хилядолетия. Времето бе оставило по предметите белези от ръждата си, а скелетите се разпадаха при най-лекото докосване… Какви тайни криеше това подземие? Скрибин предположи, че тук са работили хора в момента, когато е избухнал адският взрив на Марс. Земята се е пропукала, тунелът се разкъсал от страхотния натиск, смъртоносните гама-лъчи и отровният въздух проникнали вътре. За няколко мига всички загинали…

Това предположение изглеждаше най-правдоподобно. Но все пак се налагаха внимателни проучвания. Скрибин не разполагаше с уреди и съоръжения за това, не беше специалист археолог и химик, за да предотврати разпадането на скелетите и на предметите при докосването им.

— А какво ли има зад онези две врати? — попита Ана.

И двете бяха заключени. Или пък може би ръждясали и не се поддадоха на натиска. Асур обиколи залата и зад един металически шкаф, посипан с напукана ръжда и тънък слой от прах, забеляза отвор. Беше по-широк, по-висок и също така застлан с каменни плочи. Тримата тръгнаха по него. Повървяха и изведнъж Ана извика:

— Какво свети там?

Някъде в дъното блестеше светъл диск. Той изглеждаше далечен, мъничък като, монета. Предположиха, че е изход, и тръгнаха напред. Монетата ставаше все по-голяма и скоро се очерта кръгъл отвор, зад който се показа бледото марсианско небе. Навън се откриха и върховете на няколко нацепени скали.

— Пак пропаст. Тунелът и тук е разкъсан — каза Асур. — Почакайте да видя!

Той забърза напред, подаде главата си и бързо я отдръпна. Притисна гърба си о стената на зида и с шепот промълви:

— Не може да бъде! Не!

Ана изтича към него.

— Асур, какво има?

Той посочи с ръка към изхода.

— Там, там…

Асур притвори очи и пак ги отвори.

— Нищо — каза той. — Тъй ми се е сторило.

Ана направи няколко крачки към изхода, подаде глава и изписка:

— Марсиани!

Краката й не удържаха тялото. Тя подгъна колене. Асур я повдигна и прошепна:

— Бързо назад! Идват човеци!

— Какви човеци?

— Не зная. И те имат скафандри!

Той повлече девойката. Смаяният Скрибин ги последва, без да разбира нещо. Асур издърпа Ана в една ниша и заедно със Скрибин се скриха в мрака. Там той свали подвижната полусфера на Аниния скафандър, поднесе шишенце под носа й и пак затвори скафандъра. Девойката въздъхна дълбоко. Беше пълен мрак и тя уплашена извика:

— Татко! Асур! Къде сте?

— Тихо, Ани, тук сме.

— А марсианите? Видях ги… също като нас.

— Най-напред да разберем какви им са намеренията. Ето ги!

Един силует затули част от входа. След него се появи втори човек. И двамата бяха облечени в скафандри. На ръст изглеждаха колкото земните хора. Лицата им, обърнати към тунела, не се виждаха. Това видение трая само миг. После блесна сноп светлина и скри двамата. Снопът беше подвижен, идеше насам…

Скрибин нервно завъртя копчето на гърдите си, с което нагласяваше вълните на своя радиоприемник. Светлината мина край нишата и запълзя нататък, откъдето тримата дойдоха. Сега те ясно видяха двете човешки сенки, които се отдалечаваха. Скрибин хвана Ана за рамото и прошепна:

— Чувам гласове! Ето!

Той помълча. Малкият високоговорител в скафандъра му улови няколко думи. Странно. Познати думи, произнесени на английски. Англичани? Или американци?

Гласът каза:

— Проход, изграден от разумни същества, дявол да го вземе! Бил, това пък е съвсем невероятно!

— Ще разузнаем какво има там — отвърна друг глас.

Скрибин пак нагласи апарата си на вълните, с които говореше на Ана и Асур, и обладан от тревожна мисъл, прошепна:

— Говорят английски…

— Да не са онези с Вега? — прекъсна го Ана. — Асур!

— Тук съм, Ана!

— Къде е оръжието ти?

— Ето ти неприятност — каза Асур. — Мионите не се сетиха да ми оставят поне една смъртоносна пръчица. И аз забравих да поискам!

— Ами сега? Татко, да бягаме! Татко, те са хората на Вега! Узнали са, че сме тук и сега ни търсят!

— Но, Ани, единият нарече другия Бил! Може да не са те! Къде, Ани?

Ана бягаше към изхода. Асур изтича след нея. Скрибин ги догони на естествената пътека, която леко се изкачваше на повърхността. Танкетата, скрита зад скалите, ги чакаше на стотина метра. Тримата забързаха към нея…