Петър Стъпов
Гости от Мион (17)

Гласове от космоса

Спиридонов погледна ръчния си часовник. Оставаха две минути, за да дойде смяната му. Прекрасно. Навън го чакаше елегантният „Москвич“. Трябваха му осем минути, за да отиде при Вяра и заедно да се отправят към планината. Два дни сред нейните гори, на планински въздух, гости в един слънчев хотел…

Той си мечтаеше за този излет, когато в слушалките чу тих и странен женски глас:

— Ало, Земя… ало, Земя… Да се обади радиостанция „Космоград“! Земя, чувате ли ме? „Космоград“, обади се! Ало, Земя…

Не беше прието никоя земна радиостанция да говори така. Спиридонов беше в недоумение. Някой любител? Може би. Гласът настоятелно зовеше и той каза в микрофона:

— Чувам ви! „Космоград“ се обажда. Чувам ви! „Космоград“ слуша!

Гласът възкликна:

— Наистина ли „Космоград“?

— Да! А вие коя сте? — попита Спиридонов. Той се учудваше, че разговорът ставаше с прекъсвания, след големи паузи.

— Ана Скрибин — отвърна гласът.

Объркан, Спиридонов доближи устни до микрофона и попита:

— Как? Мъртвата?

— Глупости, не съм мъртва. Обаждам се от Марс. Тук сме с татко… с инженер Скрибин — поправи сетя.

Спиридонов небрежно махна с ръка. Някаква шега. Някой е решил неуместно да се пошегува. Тези радиолюбители си нямат друга работа…

— Слушай, прекъсвам! — извика той сопнато. — Това на нищо не прилича! Нямате ли мярка в шегите си?

Но гласът уплашен извика:

— Моля ви се, наистина аз съм Ана Скрибин! Не съм мъртва, а с татко летяхме с извънземен звездолет. Сега кацнахме на Марс. Слушайте, свържете ме с главния директор на подземните заводи, с Александър Павлович! По телефона ще може ли?

Пот ороси челото на Спиридонов. Не приличаше на шега. И все пак това бе невероятно. Цял свят знаеше, че Скрибин и дъщеря му са мъртви. Но този глас…

— Това е фантастично — избоботи Спиридонов машинално в микрофона, защото не знаеше какво да отговори. — С такива работи шега не бива. Да не сте някоя любителка, която опитва новия си предавател?

— Не, за бога! Аз съм Ана Скрибин! Зова ви от Марс!

Спиридонов чу друг мъжки глас, който нервно каза:

— Ани, дай аз! Той може би е прав да не вярва! После гласът на мъжа съвсем отчетливо заговори:

— Ало, обажда се инженер Скрибин. Свържете ме с Александър Павлович, с главния директор на нашите заводи! После ще разберете всичко, сега действувайте по-бързо, моля!

Спиридонов посегна към телефонната слушалка, набра номера и когато чу гласа на телефонистката, бързо каза:

— По спешност от радио „Космоград“. Свържете ме веднага с директора Александър Павлович!

Телефонистката даде линия. В екранчето на телевизиофона се появи образът на пълен мъж с прошарени коси.

— Другарю Александър Павлович — започна Спиридонов. — Нещо странно, нещо невероятно се случи. Обажда се радистът от…

— Свързахте ли ме? — прекъсна го нетърпеливият глас на Скрибин. — Моля, аз ще обясня.

— Говорете!

Мина малко време и тогава далечният глас бързо поде:

— Александър Павлович, вие ли сте, братко? Зная, това е неочаквано, почти фантастично, но аз съм Скрибин! Жив съм! И Ана е с мене! Всичко бе шантаж, едно добре организирано отвличане. Спасиха ни мионите. Току-що техният звездолет кацна на Марс. Чувате ли ме?

Широкото и добродушно лице на Александър Павлович се виждаше ясно на екранчето. Беше загубил способност да говори. Спиридонов виждаше как той посяга ту към молива, ту към попивателната преса, вдигаше и слагаше несъзнателно разни хартии по бюрото и само едно хриптене се изтръгваше от гърлото му.

— Чуваш ли ме, Александър? — повтори Скрибин. Най-после директорът несвързано измърмори:

— Но как така? Ти? Скрибин? По дяволите! Нима си дух?

И в същото време си помисли: „Тоя Фадеев е фантом! Той твърдеше, че Скрибин е отвлечен! Как се е досетил?“ Фадеев беше началник на отдел в Държавна сигурност и действително беше идвал на два пъти да се информира за връзките с разни хора, за навиците и характера на Скрибин. Беше подхвърлил, че тази заплетена история, изглежда, миришеше на престъпление.

Гласът в телефонната слушалка звучеше така далеч, като че ли действително идеше от някакъв задгробен свят:

— Слушай, драги мой. Ти знаеш формулата за състава на сплав „Ер“, с която ще строим голяма част от космическия град, нали?

— Зная — отвърна Александър Павлович. — Е?

— Знаем я само трима: ти, аз и моят помощник-инженер химикът Никитин. Чуй я!

Скрибин бързо и точно каза формулата. Александър Павлович преглътна и извика:

— Скрибин, нима наистина си ти?

— Аз съм, дявол те взел, приятелю! Извикай и инженер Никитин, той ще ме познае по гласа, ако ти си ме забравил. И още нещо, драги. Аз и Ана сме на Марс. Но мионите ни предлагат да отлетим с тях на планетата Мион. Чуваш ли ме? Зная, че това е съвсем невероятно, но не припадай! На мен не ми се иска да оставя работата си. А Ана е разколебана, тя днес пак ми говори за това. Таомей настоява, а тя ми дава право аз да реша. Какво ще ме посъветвате?

— Ама чакай… кои са тези миони? — попита озадачен директорът.

— Ало, слушай! — продължи Скрибин. — Мионите са като нас… почти като нас, само че по-едри. И каква култура, каква техника! Фантастично! Но за това после. Слушай! Посъветвайте ме. Аз бях решил да откажа и отказах, ала те пак настояват. Браун твърдо е решил да замине с тях!

— Кой Браун?

— После ще разбереш. Сега слушай! С мионите установяваме постоянна връзка. Те имат по-съвършени предаватели от нашите… невероятно мощни! Обещаха ми един, ако не замина с тях… Ще го донеса на Земята за връзка с тях. Чуваш ли ме? Ало! Мионите ще ни осигурят припаси за един месец. До две седмици ракетата може да долети тук. Ние сме в района на Големия канал! Ще поддържам връзка с ракетата. Чуваш ли ме?

Александър Павлович не отговори. Той беше клюмнал на бюрото си, слушалката лежеше върху дланта му, отпусната на стъклото. Беше изгубил съзнание. Тогава Спиридонов се обади:

— Аз ви чувам, другарю Скрибин! Говорете, моля!

— Да, запишете! Чакаме ракета да кацне на Марс в района на Големия канал. Разбрахте ли?

— Разбрах!

— Добре, прекъсвам! Точно след петнадесет часа ще се обадя пак!