Петър Стъпов
Гости от Мион (15)

Асур

Ана искаше все да й разказват за планетата Мион. Тя покани Асур в кабината си, за да научи нови неща. Там беше прохладно, дъхаше на трева и горски цветя. Асур беше натиснал един бутон. Млечноматов цвят покри стените, те бавно се разтапяха, а на тяхно място се появиха гори, планински върхове, чу се бълбукане на поток. Там, където беше вратата, Ана учудена забеляза стръмни скали. Пенливо водопадче подскачаше по тях и пръскаше шумливите си води.

— Какво стана? — уплашена попита тя.

Асур се усмихна.

— Мионите не ви ли показаха действието на този уред? — каза той на руски език. Беше го научил леко с помощта на възбуждащия мозъка апарат.

— Не. Какъв уред?

— О, те са пропуснали! И навярно още много работи не сте видели. Във всяка кабина има такава инсталация. Завъртваш бутона, а стените се изгубват и те обграждат гори, потоци, планини, море, река, ливади… По ваше желание. Искате ли да постоим край морето?

— Вие се шегувате!

— Не, наистина, не! — каза Асур. — Вижте!

Той пак завъртя бутона и нагласи една стрелка. Изчезнаха планината и гората, пресекна песента на потока. Лъхна морски въздух, появиха се сини вълни и морето се разстла в далечината спокойно и слънчево. Най-отпред блестеше ситен пясък със звездички от миди. Неспокойни крайбрежни вълни го обливаха и пак се отдръпваха навътре. И ако Ана не седеше на стола край масата, а под краката й не се червенееше килимът, никой не би могъл да я убеди, че не стои край морския бряг, не диша морски въздух и не слуша приятния плисък на морските вълни. Илюзията беше поразителна. Тя се ощипа, леко ощипа и ръката на Асур, а той учуден се взря в очите на девойката.

— Ах, извинете! — каза тя. — Исках да се уверя дали не сънувам!

— И аз така мислех по-рано — каза той, като все се усмихваше. — Най-напред си въобразявах, че съм мъртъв и душата ми е в рая! После все се питах: не сънувам ли?

Ана пак притвори клепки. Искаше да изпита красивата илюзия, че стои край брега на родното море. Тя все още слушаше приятния приспивен шум на вълните, както го бе слушала изтегната на пясъка в Слънчев бряг и Златните пясъци, после замислено каза:

— Асур, на Земята има чудесни неща. А вие там, на Мион, искрено ми кажете, бяхте ли щастлив?

Асур престана да се смее. Пълните му устни увисна ха леко, очите изгубиха блясъка си и в тях се появи тъга. Дали беше щастлив? Може би да, ако не тъжеше за Земята… Споменът за робството беше го тормозил дълги години, но животът на Мион и чудесата, които виждаше там, заличиха този кошмар. За онова, което бе преживял някога, си спомняше като за сън. Но срещата със земните му братя усили копнежа за Земята. Той мислеше за нея, той я сънуваше. Фантастични сънища го пренасяха в неговото далечно детство. Сънуваше пясъчни пустини, камили с дълги шии и гърбици, върху които се клатушкаха мургави ездачи. Сънуваше крокодили и лъвове с хищни нокти. Те се опитваха да късат меса от изтощеното му тяло…

Той тичаше. В далечината се зеленееше оазис. Струваше му се, че чува шумоленето на хладен поток. А така му се пиеше вода! Нямаше нищо по-вкусно от студената вода, която разквасва засъхналото гърло и дава сили, дава блаженство и живот. Само да стигне оазиса! Там растяха палми, жълтееха се портокалови горички, зеленееха маслинови храсти, висяха гроздове от фурми, а тревата бе сочна и гъста. Но какъв е този съсък? Асур се обърна. Една змия пълзеше подире му. Той подскочи задъхан напред. Тя го гонеше по петите. Господи… Само веднъж да стигне потока! Ще се хвърли в него, ще се гмурне като риба, а змията няма да посмее, няма… няма… Асур скачаше по пясъка с огромни скокове. Змията под него тичаше напред и той падаше все на едно и също място… Обзе го ужас. Змията? Той се обърна. Нямаше змия. Едно сухо дърво лежеше сред пустинята…

Чу се музика и споменът за този сън изчезна от съзнанието на Асур.

Свиреше един апарат, който напомняше земен магнетофон. Ана беше натиснала кръгъл бутон и сега мелодията изпълни стаята с прозрачни стени с морето, шума на вълните и далечните синкави хоризонти. Свиреха духови и струнни инструменти, но така нежно и мелодично, с такава страст и дълбочина, че слушателят забравяше всичко. Музиката го успокояваше и пренасяше в други светове, където думите нямаха значение, а само безплътните тонове говореха без слова.

— Ти не ми отговори дали си щастлив, Асур — каза Ана, като не забеляза, че премина на „ти“.

Асур вдигна глава и отвърна:

— Ако има щастие, то бе там, на Мион. На Земята не бях щастлив. Там много страдах и все пак тъжа за нея.

— Може би на земята си оставил любима жена, Асур?

Той се изчерви като момиче.

— Не, тогава бях роб и много млад.

Ана го наблюдаваше. И сега не изглеждаше стар, макар че косите му бяха посребрени. Но лицето беше свежо, появилите се бръчки не бяха успели да го изсушат и загрозят. Снагата изглеждаше жизнерадостна, набита, напращяла от сила и здраве. Ана изпитваше едно неясно смайващо чувство, че говори с миналото, че то е пред нея, тя прониква в него и стои лице с лице с един почти безсмъртен човек.

На вратата се почука. Ана вдигна глава и каза:

— Да, татко!

Но не беше баща й. На прага застана Вега. Нямаше го скафандъра му, нямаше револвер в ръката му както преди малко. Лицето му изглеждаше приятно и добро. Той се усмихваше.

— Добър ден — каза Вега по руски. — Търсих ви, приятелю Асур. Бихте ли дошли за малко в моята кабина?

Ана се намръщи. Хладина засени погледа й.

— Устройваме едно малко тържество, днес имам рожден ден — побърза да я успокои Вега. — След малко ще дойде вашият баща да ви вземе. И вие сте поканени. Хайде, Асур!

Вега го хвана под ръка. В коридора той каза:

— На рожден ден имаме обичай да се почерпим. На Мион съществува ли такъв обичай?

— Да, тогава се събират миони и се веселят. Този, който има рожден ден, получава подаръци. Той разказва как е преминал целият му живот през годината и не премълчава добрите и лошите си дела.

— Това е хубаво. А на Земята не ни остава време да си спомняме такива работи!

Вега тихо започна да се смее и въведе Асур в кабината. Там беше само Робсън. Той седеше с вид на безгрижен човек пред една маса, по която имаше две бутилки с пъстроцветни етикети и няколко чаши.

— О! — извика Робсън отривисто, като видя Асур. — Да се почерпим по случай рождения ден на мистър Вега. Седнете, Асур!

Асур гледаше етикетите на бутилките. На тях бяха нарисувани сочни портокали, грозде, праскови…

— Да — каза той. — Зная. Някога на Земята съм ял подобни плодове, може би от същите видове… беше така отдавна, че едва си спомням. И на Мион има плодове — хубави, много вкусни и едри, но винаги ми се е струвало, че на Земята те са по-вкусни.

Вега сърдечно се засмя.

— За съжаление плодове няма — каза той, — но ако отидем на Земята, ще опитате най-разнообразни и вкусни плодове. Ще им се наситите. Сега имаме друго нещо. В тази бутилка е скрит сок от земни плодове. Вълшебен сок!

Асур пое бутилката с жълто-кафява течност.

— Някога хората пиеха нектар от грозде — каза той. — Пиеха и после се клатеха, весели бяха, а някои плачеха. Това нектар ли е?

— Нектар. Искаш ли да опиташ?

Асур кимна с глава.

Вега му наля. Питието приятно зашуртя и обагри чашата.

— Пийни земен сок — каза Вега и наля в други чаши, големи и дълбоки, за себе си и за Робсън.

Асур вдъхна аромата на питието, допря ръба на стъклото до устните си и отпи няколко глътки. Намръщи се и промърмори:

— Люти!

— Не е ли приятно?

— Не зная… — Асур млясна с език, постоя съсредоточен, за да почувствува по-добре вкуса на питието, и вдигна рамене. — Наистина! И приятно, и неприятно! Люти, а ти се иска още!

— Да, пийни пак! — настоя Вега. — Така ще станеш щастлив!

Но Асур остави чашата на масата и каза:

— Щастлив може да бъдеш, когато наистина си щастлив. Някога мионите изобретили електрически уред. Слагали го на главата и си въобразявали, че са много щастливи. Но това било преди стотици години, може би преди хиляди, когато и на тяхната земя нямало правда. Сега те са щастливи, защото животът им е щастлив!

— Пий още малко питие и ще разбереш, че наистина ставаш щастлив — каза Вега.

Асур изпи чашата, до дъно, за да почувствува тази вълшебна промяна в душата си. Пред погледа му стаята се завъртя. Вега и Робсън стояха срещу него, но се клатушкаха и понякога от техните лица се отделяха други лица, пак на Вега и на Робсън, и те ставаха четирима.

— Ти, Вега, и ти, Робсън, имате двойници, нали? — попита Асур, като стискаше клепките си и пак ги отваряше.

— Разбира се — пошегува се Вега, който пиеше съвсем малко. — Всеки земен жител си има двойник. Той е безсмъртен.

— Аа, наистина ли? Не знаех! Ако това… ако е вярно, тогава и моите родители… и техните двойници може да са живи?… Живи ли са, как мислиш?

Погледът на Асур вече потъмняваше. Главата му се въртеше, той не можеше да мисли бистро и точно. Но все пак се досети и хрипкаво се засмя:

— Колко съм оглупял! Те трябва да са умрели преди хиляди години, нали?

— Може би имаш потомци, имаш роднини и ние непременно ще ги открием! — каза Вега.

Асур започна да се смее. Клатеше се, тресеше рамене и се смееше.

Вега и Робсън се спогледаха.

— Защо се смееш, Асур?

— Знаеш ли, Вега, приятелю мой… много неща си спомних… никога не са ми идвали на ум… сега си спомних и за Земята.

— Какво си спомни?

— Спомних си за жреците. Те казваха… колко бяха смешни! Ха-ха-ха! Те казваха, представи си, че Земята е плоска и плува във водата! Небето се опира на морето, и там е краят на света! Ха-ха-ха! А водата къде се опира? И какво има след края на света?

Вега и Робсън (той донякъде разбираше руски) високо се засмяха.

— Ти попита ли жреците на какво се държи водата? — обади се най-после Робсън, като все още се смееше.

— Не, страхувах се! Щяха да ме погребат жив! А сетне видях Земята от звездолета. Не вярвах на очите си. Земята ставаше все по-малка, заприлича на жълто-зелена топка. А край нея — синкаво сияние. Видях я още по-малка… като звездичка. И си помислих… мога да я сграбя в шепата си. Не само нея! И Луната можех, и другите планети. Ей тук в шепата, на дланта си да ги поставя и за други щеше да има място! А после Земята изчезна. Виж я ти колко била голяма! А ние мислим, че цял свят се върти около нас! Глупави сме ние, човеците, а?

— Е, да… Но все пак, признай, нашата Земя е прекрасна.

— Хубава е — съгласи се Асур. — Аз този път ще я разгледам цялата. И на север ще отида, и на юг.

Вега сложи ръката си върху рамото на Асур, печално поклати глава и каза:

— Всичко ще видиш и теб ще видят милиарди хора и ще ти се радват, ще те прославят! Но това няма да се случи. Ти никога вече не ще видиш твоята родна Земя!

Асур облещи очи.

— Как така? Нали отиваме там?

— Отивахме, но Таомей промени плановете си.

— Не може да бъде!

— Говоря истината, Асур!

— Ти лъжеш, Вега! Земните хора лъжат, но мионите казват само истината. Те казаха, че ще ме заведат там, където съм роден. Те не лъжат, ти лъжеш.

— Вярно е, до преди час те не лъжеха, но сега лъжат! — каза Вега, като едва сдържаше гнева си. — Таомей ме повика и каза, че звездолетът няма да отиде на Земята!

— Защо?

— Там било опасно за тях!

Асур бавно се изправи. Краката му едва го държаха. Той каза:

— Ти твърдиш това? Добре. Ще попитам Таомей!

— Таомей не може да говори — отвърна Вега.

— Как не може?

— Той не желае да отлетим към нашата родина, а ние искаме да се върнем там. Затова направихме той и другарите му да не се движат, да не мислят и да не говорят!

Думите на Вега подействуваха на Асур и той отведнъж изтрезня. Сграби с пръстите си ръба на масата и глухо попита:

— Вие сте ги убили?

— Не се бой! — каза Вега. — Нищо им няма. Само са заспали. Ще се пробудят след три часа. А дотогава трябва да заминем. Ти, Асур, ще ни покажеш как се отваря люка на хангара, където е затворен нашият ракетоплан. Само това искаме от тебе. Ако желаеш, ела с нас. Ако ли не, остани. Ние искаме да си отидем!

Асур не отговори. Напрягаше волята си, съобразяваше. Той попита:

— Къде са мионите? Искам да ги видя!

— Добре, но отвори люка, за да излетим!

— Най-напред трябва да видя моите приятели.

— Ще ги видиш — каза намръщен Вега, защото упоритостта на Асур му омръзна. — Живи и здрави са. Отвори люка и ще ги видиш!

— Не! Най-напред да ги видя!

Вега присви очи, измери с поглед Асур и с презрение каза.

— Слушай! Тук аз заповядвам! Подчини се, защото…

Той спокойно извади от джоба си пистолета. Асур проследи оръжието в ръката му и попита:

— Какво е това?

— То убива мигновено. Който не се подчинява, умира!

— От това желязо? Аа, може, защо не… Виждал съм подобни железа в музеите на мионите. Преди много години те имали такива оръжия и с тях убивали хора и животни. Но това време е забравено отдавна. Мионите никого за нищо не убиват. А ти искаш да умра по твое желание. Защо? Да не би ти да си ми дал живота?

— Това е прекалено! — каза Вега с досада, опря пистолета до гърдите на Асур и с леден тон добави: — Ако не се подчиниш, ще умреш!

Тази заплаха не подействува на Асур, както очакваше Вега. Напротив, той скръсти ръце на гърдите си и спокойно отвърна:

— Добре, нека умра!

— Дивак! — изръмжа Вега.

Робсън му правеше знаци с очи да задоволи желанието на това упорито човече. Пък най-после какво ще загубят от това?

— Добре, ще видиш мионите! Но след това ще ни отвориш ли люка, за да излетим? — попита Вега.

— Ако не сте им направили нищо лошо, ще излетите! — отвърна Асур.

Те го заведоха в залата. Мионите лежаха на килима отпуснати, като заспали. Дишаха, лицата им изглеждаха спокойни. Асур ги гледа известно време. Нито един мускул не трепна по лицето му.

— Нищо им няма — каза Вега. — Те ще се пробудят, когато ние отлетим. Повече няма да се видим. И ако отлетите на Земята, най-добре е нищо да не разказвате за нас и без това няма да ви повярват! Все едно никога не сме се виждали. Така кажи на Таомей!

Асур пристъпи напред, наведе се и възкликна:

— А, тук е и Скрибин!

— Да, и Скрибин — потвърди с яд Вега. Той съжаляваше, че не пренесоха навреме инженера в „Космос“.

— Аз пък мислех, че той е с вас!

Вега направи нервен жест на отегчение.

— Виж какво, приятелю! — поде той. — Мионите са живи и здрави, сам се уверихте. Вървете и отворете люка, за да излетим. Инженерът и момичето ще дойдат с нас. Хайде.

— Къде е Ана? — попита пак Асур.

— Дявол да те вземе! Тя се подготвя за път!

Асур наблюдаваше мълчаливо Вега. Искаше да проникне в душата му, да разбере истината. Но неприветливо и зло беше неговото лице, а очите студени. Напразно питаше. Всички лъжеха. Асур наведе глава и тръгна по коридора. Тъкмо тогава чу вик:

— Пуснете ме! Къде е татко? Пуснете ме!

Асур се опря. Пред кабината на Ана стоеше Джери Гардън. Беше се облегнал на вратата и дишаше тежко. Вега се втурна към него, ядосан и недоволен.

— Глупак! Не можа ли да запушиш устата й с кърпа?

— Бори се… драска и ме ухапа — отвърна виновно Джери. — Вижте!

Вега дори не погледна ръката му.

— О! — каза Асур. — И нея ли? Защо?

Вега не успя да отговори, защото гласът на Ана проеча радостен, и обнадежден.

— Асур, ти ли си? Те ме затвориха! Къде е татко? Асур, кажи на Таомей!

В това време Асур почувствува удар в гърба. Вега го тласна напред и заповяда:

— Върви!

Асур не се помръдна. Стоеше разкрачен и мислеше. Ана молеше, викаше. Асур все още мислеше и мълчеше.

— Чуваш ли? На тебе говоря, Асур!

Този Вега защо не си гледа работата, а заплашва хората? Той много приличаше на онези господари, които някога биеха Асур с камшици. Зли господари… И все с това досадно оръжие. Асур го чувствуваше на плещите си, но не се уплаши, а бавно се обърна. Не мислеше за себе си. Беше невъзможно тази играчка да умъртви него — човека, който бе живял векове. Безсмъртният роб, приятелят на мионите! Вега е безпомощен глупак и само крещи.

— Защо е затворена Ана? — попита спокойно Асур, но тъй като Вега го гледаше с омраза и устните му трепереха, той добави: — Пуснете я!

— Ти си нетърпим! Иди и отвори люка!

— Тя не иска да замине с вас! Пуснете я!

Говореше спокойно. Лицето му — леко набръчкано, сухо, с жълто-кафява кожа, като пергамент, а брадата стърчеше малко по-напред от леко сплескания му нос.

— Ти в нашите работи не се бъркай, а иди и отвори люка! — изкрещя Вега. Търпението му беше към края си, той едва се владееше. Идеше му да разкъса този студен и упорит тип.

Асур бавно се обърна и тръгна по стълбите към командната кабина.

— Къде? — извика Вега и го сграби за рамото. — Хангарът не е там!

Асур спокойно отговори:

— Люкът се отваря от пилотската кабина. Елате!

Вега и Робсън се спогледаха. Това беше вероятно. Те предпазливо последваха Асур. Той наистина ги отведе в просторната кабина с апарати и уреди за управление. Приближи се към едно малко шкафче и извади стъкло с някакво питие.

— Той е намислил нещо — каза Вега. — Ако ни предложи, няма да пием!

Асур не ги погледна, само каза:

— Ще пийна малко вода!

Наля в една чаша и пи от течността. Тогава почувствува главата си избистрена. Мозъкът му работеше ободрен. И той разбра колко много беше разгневен. Отдавна, може би от векове, не беше изпитвал такъв гняв. В душата му се бяха появили бурни чувства на отвращение, на омраза, презрение и ярост. Мионите нямаха нужда от оръжия, които убиват, но ако желязото на Вега, мислеше си Асур, беше в ръцете му и знаеше да си служи с него, незабавно би убил тези земни зли същества, които посегнаха на неговите приятели и на своите другари.

— Слушай, Асур! — извика Вега, като се приближи до него. — Да не мислиш, че ще ни излъжеш? Не си въобразявай! Не си по-хитър от нас! Отвори люка!

— Затова съм тук — отвърна Асур. — Не ви спирам, заминете си!

Той посегна към една ръчка, до която светеше червена светлина. В миг тя изгасна, а се появи зелено кръгче. Кабината леко се разтресе, далеч забуча вентилатор. Не, не беше вентилатор, а нещо друго, по-мощно. Звукът идеше плътен, застрашителен, еднообразен. Цяла гора от стрелки и светлини трептяха по кръглите и четвъртити скали на разни уреди.

— Робсън, какво е това? — тревожно попита Вега.

— Апаратите действуват… то значи… не зная. Трябва люкът да е вече отворен! Не почувствувахте ли лек трус?

— Хм, този тип играе на въже!

Двамата разговаряха тихо. Асур стоеше при апаратите, беше много спокоен, лицето му изглеждаше тържествено.

— Асур, какво бучи? — попита с подозрение Вега.

— Люкът — отвърна нехайно Асур и се усмихна. За пръв път от толкова време той се усмихваше.

— Робсън, провери! — заповяда Вега.

Пилотът бързо излезе, а Вега се облегна на вратата със зареден пистолет. Неспокоен беше. Наблюдаваше Асур, който нехайно гледаше апаратите. Чувствуваше леко замайване, имаше чувство, че летят, но не беше уверен, защото всичко бе спокойно. Ала тържественият вид на Асур го безпокоеше.

— Къде отиваш? — извика Вега, като видя, че Асур тръгна към същия шкаф.

— Много сте страхлив! — засмя се Асур. — Искам да взема нещо.

Той извади от шкафа някакъв продълговат предмет, каза: „Ето, това“, насочи го към Вега и натисна мъничко копче. Вега се опита да вдигне ръката с револвера, но тя остана вдървена. Той тихо се строполи на пода — излъскан и покрит с твърда материя на цветни квадрати. Асур се наведе, вдигна тялото и го постави на пилотското кресло.

Робсън се втурна запъхтян.

— Мистър, той лъже! Люкът не е отворен! — извика пилотът, като гледаше уплашен към гърба на Вега.

Асур любезно каза:

— Той не ви чува!

Насочи острието на уреда към Робсън и пилотът загуби съзнание.

После Асур слезе в долния етаж. Риданията и виковете от кабината на Ана не бяха престанали. Джери и Джеймс стояха до вратата с ръце в джобовете и от време на време успокояваха девойката с по някоя дума. Като видяха, Асур, те се сепнаха. Нямаше ги другарите им. За миг Джери помисли, че нещо лошо се е случило, но не успя дори да попита. Асур насочи оръжието към него. Здравенякът се заклатушка, като че ли разтърсен от гигантска сила, и падна на килима. До него като сноп се повали и Джеймс. Асур отвори вратата. Ана стоеше настръхнала, със стиснати юмруци и едва не ги стовари върху гърдите му.

— Ах, ти ли си? — извика тя, като го позна. — Какво се е случило? Защо ме затвориха?

— Вие се отървахте най-леко — каза Асур.

Ана пребледня.

— Всички други са вързани и са в безсъзнание. Вега и останалите типове искаха да отворят люка, за да избягат!

— И ти ги пусна?

— Не! Аз насочих към тях нашето единствено оръжие, което може да убие без болка, а може и да въздействува само на мозъка и човек загубва съзнание за определено време. Сега те лежат безчувствени. Но един от заговорниците не намерих.

— Кой е той?

— Този, когото излекувахме.

— Да, зная, Браун. И аз не съм го виждала от известно време. Къде е баща ми?

Асур й каза да го последва. Те отидоха в помещението, където мионите и Скрибин спяха. Асур бързо разряза въжетата от ръцете и краката им. Ана долепи ухо до сърцето на баща си, после и до сърцето на Таомей. И двамата дишаха. През това време Асур вдигна една туба, захвърлена до вратата. Девойката я взе от ръцете му и прочете надписа.

— Упойващ газ — каза тя. — Действува от два до три часа. А къде са Вега и другите?

— Те ще дойдат в съзнание тогава, когато ги облъча с други лъчи. Но това няма да стане скоро. Нека Таомей се пробуди, той ще реши.

Двамата тръгнаха из кабините да търсят Браун. Асур вървеше напред с оръжието в ръка. Влязоха и в пилотската кабина, където Вега и Робсън спяха сгърбени като трупове. Браун беше изчезнал. Звездолетът приличаше на ковчег, който пренася трупове.

— Знаеш ли какво, Ана? — каза Асур. — Да проверим в земния ракетоплан.

— Наистина…

В двете кабини нямаше никой. Асур забеляза една вратичка (зад нея бе багажното отделение), отвори я и понеже в първия миг нищо не забеляза в тъмнината, извика:

— Браун!

Чу стон. Нещо зашумоля между струпаните куфари. Там лежеше вързан човек. В устата му беше напъхана кърпа. Асур я издърпа.

— Къде са инженерът и Ана? — обезпокоен попита Браун. — Предупредете ги, за бога! Онези искат да ги отровят!

Асур го потупа по рамото.

— Не се безпокойте, приятелю — каза той. — Ана е тук!