Петър Стъпов
Гости от Мион (7)

Странни срещи

— Тези обувки страшно тежат — каза Джери радистът, като се покачи не без усилие на единия стол.

Едва сега всички се върнаха към действителността и почувствуваха, че наистина металическите подметки тежат. Пилотите и Вега седнаха и посегнаха да развързват връзките на обувките си.

— Само да не полетим към тавана — каза Робсън и опита дали столът, на който седеше, е закрепен за пода. Столът леко се отмести, но не полетя в пространството.

— Хм, странно! — учуди се той.

Ана стъпи на пода сигурно и леко. Раздвижиха се и останалите.

— Дяволски кораб! — промърмори Вега. — Тъй е сигурен, като че ли се движим по Земята!

— А ако са ни отвлекли на тяхната планета? — попита загрижен Джери.

— За толкова кратко време? Невероятно! — обади се Ана.

— Защо не, мис? Откъде знаете колко време сме пътували? Може би вече е минала цяла земна година… разбира се, ако се доверим на Айнщайновата теория на относителността за движението на телата с бързината на светлината.

— Мислите ли, че летим с такава скорост?

— Не зная… може би. Всеки случай нищо не усещам и имам чувството, че стоим на едно място. Какво ще каже за това другарят Скрибин?

Скрибин не отговори. Седеше облегнат на стола и се стараеше да събере мислите си, да съпостави фактите и да проникне в тези събития, които така неочаквано обърнаха всичко наопаки. Беше ясно, че тези същества са жители на някоя непозната планета. Но коя? Как бяха долетели в район около Земята? Закъде пътуваха? Какво мислеха да правят със земните жители?

И по-рано Скрибин беше убеден, че във вселената има не малко планети, на които живеят разумни същества. А сега ги видя и разговаря с тях. Не се учудваше на апаратите им, които правеха всяко тяло прозрачно. Най-после това може би не беше така трудно осъществимо дори за земните учени. Но как бяха долетели така близо до Земята? И какъв беше този техен кораб, който имаше вид на огромен остров, застанал като че ли неподвижно в пространството?

Един глас откъсна Скрибин от мислите му. Беше Вега. Той попита:

— А сега какво ще правим?

Скрибин не успя да отговори, защото в залата пак се появиха Таомей и Мейзо. Зад тях крачеше друг човек — по-нисък, строен, мургав. Най-характерна черта на лицето му бяха пълните устни. Имаше същите очи с мигли и клепачи, уши, коси и вежди както на земен жител.

Известно време непознатият оглеждаше хората, дошли от Земята, така смаян, както бяха смаяни и те. После той внезапно коленичи и започна да удря главата си о пода, като издаваше неразбрани звуци. Изправяше се, протягаше напред ръце, събираше дланите си, кланяше се… Обилни сълзи се стичаха по лицето му, изпечено и леко набръчкано. Говореше бързо и задъхано.

Скрибин схвана, че строежът на речта му не беше като на извънземните жители. Звуците бяха гърлени, неясни и кресливи; думите по-дълги, ударенията нямаха ритмичните периоди както речта на гигантите. Странният плачещ човек обгърна краката на Скрибин, може би поради това, че беше най-близо, а може би благородната внушителна фигура на инженера му направи впечатление и той заговори бързо, настоятелно, като се вглеждаше с молба и горест в Скрибин. Но инженерът не разбра нито дума.

— Това е невероятно, ние всички сънуваме, това е нереално! — потресена извика Ана. Тя се щипеше и стискаше ръката на баща си, за да се увери, че и той има плът.

— Не, не сънуваме — усмихна се Джери.

— Но, моля ви се, това е човек от Земята! Разбирате ли? Какво търси той тук?

Вега въздъхна.

— Фантастично наистина!

Той започна горещо да убеждава пилотите и радиста, че това не е земен жител, а същество от друга раса, която населява непознатата планета. А през това време Скрибин сложи ръката си върху рамото на мургавия и попита на английски:

— Кой сте вие?

Човекът отвърна нещо непонятно.

— Откъде идете? — повтори Скрибин на руски. Човекът продължаваше да говори бързо на своето наречие.

Скрибин повтори въпросите си на френски, полски и български. Човекът упорито обясняваше с жестове и думи.

— Момент! — обади се радистът Джери. — Аз зная още няколко езика.

И той с усърдие започна да повтаря въпросите на италиански, немски и китайски. Земният човек вдигаше рамене и пак отрупваше слушателите си със своите непонятни обяснения. През всичкото това време гигантите Таомей и Мейзо стояха настрани, наблюдаваха тази сцена и мълчаха. Неуспехът на мургавия земен жител да се разбере с подобните нему същества, изглежда, много ги учуди и развълнува. Таомей каза нещо. Човекът отвърна на неговия език. Лицето му изразяваше разочарование и недоумение. Изглеждаше нещастен…

— Проклятие! — изруга Скрибин. — Колко е неприятно това!

Таомей започна разговор с Мейзо. Безмълвен разговор, само с поглед и внушение. Мейзо сочеше очите, ушите, пръстите на мургавия земен жител и на космонавтите и вдигаше рамене също така, както всички земни хора вдигат рамене, когато нещо не им е ясно и не могат да си го обяснят.

Тогава се появи Елий, младият гигант. Той носеше навита на руло хартия. Усмихна се на Ана и разтвори хартията пред Скрибин. На син фон бяха нарисувани различни по големина звездички, оцветени в жълто, бледосиньо, портокалено и червено.

— Ани, виж! — каза Скрибин.

Но тя вече надничаше над раменете му.

— Карта на звездно небе, но то не е нашето — бързо каза тя. — О, ясно! Това е тяхното небе. Звездите са разположени не като на нашето небе!

Тя се опитваше да разбере кои звезди бяха изобразени на картата. Струваше и се, че познава някои, но не беше уверена, затова само възкликваше и не изразяваше със сигурност мислите си.

Таомей посочи една звездичка, малко встрани от центъра на картата. Беше по-плътна, с по-дебели жълти връхчета. До нея имаше някакви знаци с букви. Ана стеснително се усмихна. На тази карта тя не можеше със сигурност да обясни коя е тази звезда, макар и да предполагаше, че това е Слънцето, а може би е планетата, от която идеха космическите същества. Тогава тя се досети и попита Робсън:

— Имате ли карта на нашето звездно небе?

— О, мис! И то не една! Да донеса ли?

— Много ви моля!

Робсън направи знак на Таомей да го последва, защото в „Космос“ можеше да влезе само с помощта на платформата, а Таомей притежаваше уред да я управлява. След малко двамата пак се появиха. Пилотът разтвори една карта на земното звездно небе пред Ани и каза учтиво:

— Доколкото разбрах, вие, мис, сте астрономка?

— Да!

— И аз имам понятие от звездни карти, но на вас се пада честта да обясните на тези приятели откъде идем. Моля!

Той се отстрани.

Ана посочи Слънцето, което беше изобразено на картата с яркожълто дискче. Таомей и Елий размениха няколко думи, после Елий разтвори пред Ана друга карта и още от пръв поглед тя видя нарисувана Слънчевата система. Ето го Слънцето, край него Меркурий, после Венера, Земята, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Плутон и — това я учуди много — още една неизвестна планета, малко по-далеч от Плутон. Мина й мисълта, че това трябва да е десета планета, непозната за земните астрономи, неоткрита още от тях.

Тя започна да кима с глава и като забрави, че космическите същества не разбират езика й, бързо заговори:

— Да, да! Това е нашата Слънчева система! Да! Съвсем точно нанесена на картата! — Показа с пръст третата планета от Слънцето и с възторг извика: — Земя! Земя! Това е нашата Земя!

И с любов притисна с пръст колелцето на планетата. Таомей попита, явно доволен:

— Земя?

— Да, Земя! — отвърна Скрибин, посочи с ръка екипажа на ракетоплана и повтори: — Земя!

Тогава Елий някак тържествено потупа по рамото мургавия човек и каза с добродушен тон:

— Земя!

Скрибин, Ана и екипажът на „Космос“ го гледаха изумени.

— Невъзможно! — отмалял се обади Скрибин. — Как тъй и той е от Земята?

— Не зная — отвърна Ана.

Тя си помисли за нещо невероятно. То беше толкова фантастично, че дори се побоя да сподели своето хрумване с баща си. Но като преодоля смущението си, добави:

— Да не би тези космически хора да са идвали на Земята и да са взели със себе си земен жител?

— Ха! — иронично възкликна Вега. — Утопии!

Елий разгърна трета карта пред Скрибин и Ана.

Огромният му еластичен пръст зашари в долния й край, спря се на една звезда, оцветена с ярка червена боя, и отчетливо каза:

— Зейра!

Недалеч от звездата всички видяха изобразено малко колелце с портокалова боя. Пътят му около звездата беше очертан с пунктирани линии. Елий посочи колелцето и тържествено каза:

— Мион!

Той удари с пръст гърдите си и кимна към Таомей и Мейзо.

— Мион? — повтори машинално Ана. — Татко, това е тяхната планета. Те идват от Мион, а Зейра е звезда, разположена някъде по-близо до центъра на Млечния път и отдалечена от нас на стотици светлинни години. Дори с най-мощния земен телескоп ние не можем да я забележим.

Всички стояха неподвижни и слушаха със затаен дъх. По лицата им застина гримаса на безкрайно учудване. Един сподавен глас наруши тази тишина:

— Вода!

На вратата се появи Браун. Той протегна ръка да се хване за нещо, но не намери и залитна към стената, като се клатушкаше на две страни. Беше смъртнобледен, отслабнал, кожата му изглеждаше прозрачна.

Той дълго лежа в кабината сам. Не го наглеждаха, не му донесоха храна и вода. Болеше го главата, може би от ударите, които получи от Вега. Виеше му се свят, като че ли потъваше в бездна. Пред очите му трептяха морави кръгова. Охкаше и викаше да му донесат вода. Най-после бавно стана от леглото си и като се опираше с длани на стените, отиде до вратата. Натисна я, тя се отвори, изглежда, бяха забравили да я заключат. Влезе в съседната кабина. Там нямаше никой. Това го озадачи. И в командния пункт хората бяха изчезнали. Браун се уплаши. Къде може да са отишли тези, които го доведоха тук? Защо „Космос“ след сътресението, което Браун остро почувствува, изглеждаше мъртъв?

Той се развика с цяло гърло — гласът му ечеше чужд и самотен като в гробница. Видя люка отворен. Надникна навън. „Космос“ стоеше в огромен хангар. „Господи, нима сме пристигнали и всички са слезли?“ — помисли си Браун. Наведе се и извика. Никой не му отвърна. Той почака. Жажда го измъчваше, страх от самотата и неизвестността го потискаше. Намери в една кабина някакво дълго въже, върза единия му край за халка, прикована на стената, и хвърли навън другия. Като пъшкаше и се обливаше в пот, бавно и несръчно се спусна по въжето. На пода той полежа да си почине, после се заклати като пиян към отворената врата и се повлече по дългия коридор. Чу гласове, влезе и омаломощен извика:

— Вода…

Ана изтича и той падна в нейните ръце. Тя не можа да удържи болното и изтощено тяло и то се свлече на пода. Вега се наведе.

— Загубен е — каза той. — Трябваше да го оставя на Земята, и без това ми създава само неприятности.

— Къде има вода? — попита Ана.

Мейзо коленичи над Браун, отвори клепача на едното му око, после леко вдигна тялото и тръгна нанякъде. Ана го последва. Тя повтаряше непрекъснато, че болният желае вода. Мионът я гледаше безмълвен. Тя доближи шепи до устните си и започна да смуче шумно от въображаема вода. Мейзо поклати глава и се усмихна.

Влязоха в някаква стая. Мионът, който носеше Браун като малко дете, го постави на легло и отиде към един бял шкаф. Ана се наведе над болния. Той с мъка отвори очи и простена:

— Ох… вие ли сте?

— Зле ли се чувствувате? — прошепна Ана.

Той я гледаше с тъжен и кротък поглед.

— Вие сте толкова добра, а аз… аз се срамувам от себе си. Ако можех да поживея, щях да ви докажа, че…

— Ще живеете, Браун, не се вълнувайте! — прекъсна го Ана с тих глас.

Мъчно й беше. Гледаше момъка почти нежно. Тъкмо това бе причина Браун да страда непоносимо. Ако знаеше, че Скрибин има такава дъщеря, никога не би се съгласил да помага на Вега, пред никакви заплахи нямаше да се огъне. Сега се чувствуваше нищожен и подъл престъпник.

— Аз ще умра — промълви той.

Тогава тя сложи ръка на челото му. Браун притвори очи. Бистри сълзи се събираха в кладенчетата на очите му. Той плачеше, а в същото време го облада необикновено приятно чувство от ласката на малката женска ръка.

— Успокойте се, моля, вие ще живеете — повтори Ана.

В това време Мейзо, който беше надянал бяла престилка, донесе една емайлирана кутия. От нея извади пластмасова тръбичка с фунийка в края и разноцветни проводници. Постави фунийката до гърдите, стомаха, челото и сърцето на Браун. Завъртя някакви дискове, натисна бутон. По капака на кутията се появиха цветни петна. Известно време мионът наблюдава съсредоточено, после отчетливо каза:

— Айя, айя!

Махна всички фунийки, тръбички и проводници и докара бял шкаф. Откачи от него по-обемист фуниеобразен уред, насочи го към гърдите на Браун и натисна лостче. Гърдите изведнъж станаха прозрачни. Ана ясно виждаше белите дробове, които се отпускаха и разширяваха, а милиони мехурчета се пълнеха с въздух и отново го изтласкваха. В десния бял дроб забеляза тъмна тъкан, свила се като кълбо, което протягаше пипала, за да обвие целия дроб. Но ето случи се нещо съвсем невероятно. Буцата бавно започна да променя цвета си. Избледняваше, чезнеше, топеше се като ледена топка под въздействието на силна топлина…

Браун все още лежеше със затворени очи, но жълтият цвят на лицето му постепенно изчезваше, то руменееше, дишането му ставаше всеки миг по-ритмично, чертите се успокояваха…

Мейзо притвори ципите на очите си и кимна. Ана разбра. На пръсти тя се отдалечи от Браун. Той спеше спокойно. Мионът хвана Ана за ръката и я поведе към вратата.