Петър Стъпов
Гости от Мион (21)

Приятели

Два дни не излязоха от палатката. Чакаха. Единият от тримата бдеше буден, когато другите почиваха. През стъкления купол оглеждаха цялата местност. Никой… Но докога? Навярно ги търсят и най-после ще ги открият…

— Ах, аз съм виновен, аз! — обвиняваше се горчиво Асур. — Как забравих да поискам оръжието!

Ана отслабна, пребледня, почти не се усмихваше. Не я интересуваше и планетата. Прекарваше времето си обикновено до радиопредавателя и два пъти говори с Фадеев. Той ги посъветва да се скрият, докато пристигне ракетата. Да, но къде? Не биваше да напускат стъкления похлупак за по-дълго време без храна, вода, без достатъчно запаси от кислород. И после, къде биха се скрили в тази гола земя?

Оставаше да поискат помощ от мионите. Скрибин решително отказа. Срамуваше се, не желаеше още веднъж те да променят маршрута си заради тях. Асур сподели мнението му, само Ана настояваше да обадят на Таомей. Може би те ще намерят някакво средство да им помогнат…

— Не, Ани, не! И после, не съм уверен, че това са Вега и хората му — противеше се Скрибин.

— А кои?

— Може би космонавти като нас.

— А може би Вега е отишъл на Луната и оттам е тръгнал по следите ни, като е взел и други хора?

— Изключено, Ани. Те просто са нямали достатъчно време!

— Все пак, татко…

На третия ден Асур реши, че това положение не може да се търпи повече. Вечерта, когато мрак обгърна планетата, той надяна портативния си хеликоптер, пъхна малък апарат в джоба на еластичния си панталон, свързан чрез проводник с очила. Те правеха предметите видими в мрака. Така екипиран, Асур отлетя с хиляди поръки на Ана и Скрибин да се пази, защото тези хора са безсъвестни…

Летеше без светлини и оглеждаше повърхността, върху която Фобос хвърляше бледа, призрачна светлина. Тишина. Никакъв признак, че има хора, ни пламъче, ни блестящо тяло на ракета. През очилата пейзажът долу изглеждаше сив като черно-бял филм. Асур обикаля два часа над пустинята и като не намери следа от хора, насочи апарата към север. Летеше ниско. Пустинята постепенно премина в равнина, покрита с трева и храсталаци. По-нататък те се превръщаха в гора. Появяваха се и езера, в чиито води се оглеждаше марсианското небе със спътниците и звездите — ярки и блестящи рубини.

Но какво беше онова там, което искреше като връх на кула? Асур полетя по-бавно. Светна пламък. Не, не беше пламък, а прозорец. Край кулата се тъмнееше някаква барака или палатка. Асур долетя по-близо и видя ракета. Също като оная, с която дойдоха Вега и другарите му. Тя беше стъпила на три дебели стоманени крака. Върхът й стърчеше към небето. Една стълба бе опряна на нея. Зад прозореца на бараката видя човешки сенки. „Ана има право“ — помисли си Асур и му стана мъчно за девойката. Действително Вега е тук. Той има оръжие и ще отведе и тримата като пленници… Но ако не е Вега? Скрибин твърдеше, че може би други космонавти са кацнали на Марс. Асур реши да провери.

— Чувате ли? — каза Бил, като отхапа от ябълката. Той току-що влезе и още стоеше със скафандъра си. Само свали глобуса от главата си.

Доктор Евънс вдигна поглед от вестника. Хари и Бронсън играеха на карти и от нищо не се интересуваха.

— Бучи нещо — каза докторът. — Като мотор!

— Да, именно. Ще изляза да видя.

Бил бързо завъртя глобуса на скафандъра, пъхна в джоба си револвера, който стоеше под възглавницата на едно от четирите легла, и излезе. Но не чу нищо. Скафандърът му пречеше. Тогава отвори полусферата пред лицето си. Беше вече опитвал: можеше да издържи на марсианската атмосфера минута, две… Лъхна го ужасен студ, но той стоически търпеше. Наистина бучеше мотор. Къде? Наблизо… зад бараката. Бил извика към вратата:

— Бързо, момчета! Иде ракета!

Тримата изтичаха един през друг. Но по небето не видяха светлини. Бученето притихна.

— Вие бълнувате, мистър Бил — обади се радистът Хари. — Извинете, не мога да издържам на този оскъден въздух.

Той се прибра в бараката, изградена от пластмаса. Бронсън го последва, за да продължат играта. Трудно се дишаше, студено бе. Доктор Евънс каза, че ще отиде за скафандъра си. Бил се огледа и видя една тъмна летяща сянка. Тя бързо се отдалечаваше.

— Птица! Каква е тази гигантска птица? Или е самият дявол? — промърмори Бил. Той бързо свали полусферата на глобуса пред лицето си, защото ушите го заболяха, а редкият въздух го задуши. Тогава стреля. Още един път.

Показа се Евънс, който носеше огромно електрическо фенерче. Неговата светлина проряза като с нож мрака. Двамата видяха да лети странно същество. Нямаше криле. Висеше перпендикулярно на повърхността, като че ли падаше и в същото време бързо се отдалечаваше. Лъчите на фенерчето нямаха сила да разкъсат мрака по-далеч. Летящото същество изчезна. Бил извика:

— Бързо, прожектора!

Доктор Евънс се втурна към бялото табло от пластмаса с няколко електрически ключа и завъртя един. За миг синя светлина разсече мрака на километри. Бил застана зад прожектора и започна да го насочва на всички страни. Нямаше птица, нямаше човек. И повърхността на планетата изглеждаше пуста, без храсти и дървета. Само встрани тъмнееше гора.

— Избяга! — ядоса се Бил.

Евънс предполагаше, че може би съществото е убито от куршумите.

— Не виждам нищо на повърхността, но все пак… — промърмори Бил и тръгна нататък, където изчезна видението. Снопът синкава светлина от прожектора простираше пътека пред него. Той вървеше полунаведен и се оглеждаше. Дали беше човек? Но кой? И защо избяга? Глупости, нямаше съобщения, че в този момент друга експедиция пребивава на Марс.

— Марсианец е, дявол да го вземе! — засмя се гласно Бил и повтори: — Глупости приказвам!

Той повървя. Тъкмо искаше, да се върне, на пясъка забеляза мокро петно. Наведе се. Кръв… Бил натопи ръкавицата си и я поднесе към скафандъра. Наистина кръв. Той пак се наведе и закрачи. Още кръв. Капки кръв, посипани по пясъка, като рубини. Те водеха нататък в мрака.

— Хей, момчета? — извика той в микрофона си. — Има кръв!

— Значи, не е било видение — чу се гласът на Евънс.

Бил се прибра в бараката с окървавена ръкавица. За странното летящо същество четиримата космонавти говориха дълго. Какво беше то? Непозната марсианска птица или човек? Ядосваха се, че е нощ. Инак незабавно биха тръгнали по кървавите следи.

Спаха неспокойно, а когато марсианското утро пропъди мрака, Бил и доктор Евънс облякоха скафандрите си, качиха се на гъсеничния автомобил, който ракетата докара, и тръгнаха по кървавите следи. Ала скоро трябваше да спрат. Кръвта изчезна. Нямаше и труп. Тогава?

— Все пак тук има и друго същество, освен нас — каза доктор Евънс. — Няма да бъда спокоен, докато не го открием. Ще вървим ли?

Автомобилът се втурна направо през пясъка. Извиваше надясно, отиваше вляво, правеше огромни кръгове, качваше се по ниските могилки. Оттам двамата оглеждаха с бинокли околността. Нищо. Пустота. Мина обяд. Не бяха си взели храна, само малко вода имаше в една найлонова бутилка. Тя им подкрепи силите.

На изток се появи по-висок хълм и решиха да се изкачат там. Автомобилът запълзя нервно по пясъка. Слязоха на голям плосък връх и насочиха биноклите си.

— Онова там какво ли е? — попита Евънс. Нещо лъщеше далече в пустинята. Приличаше на купол, запален от лъчите на марсианското Слънце.

— Не ви ли казах? — извика Бил. — Ракета е!

Но не беше ракета, а огромен стъклен звънец, под който се тъмнееше палатка. Двамата разбраха това, когато автомобилът ги понесе бързо през пустинята.

— Бил, ти си магаре, ако не и нещо по-лошо! Ами ако си убил човек? — каза намръщен Евънс.

— Хм, проклятие! Може би някой космонавт е летял с малък хеликоптер! Но откъде да зная? Не се обади?

Макар и да се оправдаваше, Бил се взираше неспокоен в далечината…

 

 

Скрибин, Ана и Асур стояха прави под стъкления похлупак. Не си говореха. Мълчаха и гледаха втренчени автомобила, който идеше към тях на гъсеничните си колела. Цяла нощ Асур чувствуваше болка в ръката, но когато се появи непознатата кола, той забрави раната си от куршума. Вега беше стрелял. Кой друг?

— Какво ще стане с нас? — промълви Ана. Скрибин не отговори. Непознатите хора бяха още далеч. Имаше време. Той отиде в палатката и включи радиопредавателя. Когато в слушалката прозвуча гласът на Спиридонов, бързо заговори:

— Спиридонов, тук е Марс! Скрибин говори. Слушайте! Идат непознати хора с танкета! Снощи един от тях рани Асур в ръката! Не е сериозно, но все пак… Може би това е Вега. Ако се случи нещо с нас, то знайте, че сме нападнати от този тип. Ракетата на Вега се казва „Космос“. Ще се опитам да вляза във връзка с нашите, които идват да ни вземат, но и вие ги потърсел те веднага и…

— Татко! — извика Ана от вратата. — Те са тук!

Скрибин продължи да говори в микрофона с променен глас:

— Ало, Спиридонов, слушайте! Те са съвсем близо, аз нямам време да търся екипажа на нашата ракета! Говорете вие! Ако не се случи нещо лошо, ще се обадя пак.

Скрибин изключи апарата. Тъкмо тогава се втурна Асур със сияещо лице:

— Другарю Скрибин, те слязоха от колата. Видях лицата им през скафандрите. Не е Вега! Няма нито един от неговите хора. Това са други човеци!

В това време Ана натисна един бутон на стъкления звънец. Бил и доктор Евънс влязоха в малка кабина. Вратичката й се затвори. Двамата почакаха, после Ана отвори друга врата. Гостите пристъпиха в стъкления похлупак и свалиха скафандрите си. Смееха се и гледаха учудени девойката.

— Космонавтка? — попита Бил на английски. — Колко се радвам, мис!

— Да — каза Ана. — А вие?

— Също космонавти, археолози, долетяхме преди четири дни. Доктор Евънс! — посочи Бил другаря си и се поклони.

Евънс също се поклони. По високото му чело нямаше нито една бръчка. Бил добави с достойнство:

— А аз съм Бил Алън от Вашингтон. Специалност: космическа археология.

— Наричам се Ана, космонавтка и астрономка — на свой ред се представи девойката.

— Много ми е приятно. Но как долетяхте? Не видяхме ракета — каза Бил, като още веднъж се огледа през прозрачните стени.

Ана се смути. Скрибин дойде и каза, че тяхната ракета е отлетяла обратно… Очакват друга, за да ги вземе. Кои са господата?

Те се представиха и на него. Тъкмо се ръкуваха и Бил забеляза Асур, който се опитваше да скрие превързаната си ръка.

— Хиляди извинения, господа! — поде тържествено американецът, като местеше погледа си ту върху Асур, ту върху Ана и Скрибин. — Този ли беше тайнственият гост, който снощи ни посети?

Бил още веднъж горещо се извини. Станало недоразумение. За щастие господинът е жив и не е опасно ранен, както изглежда…

Ана не мислеше да се сърди. Нямаше го Вега. Това бяха други хора, млади американци, приятни мъже. Бил беше рус, с весели сиви очи. Изглеждаше много жизнерадостен, откровен и подвижен. Доктор Евънс беше по-нисък, сериозен, замислен и мълчалив. Имаше нещо привлекателно в скромния му вид и държане.

Бил вече говореше с Асур. Говореше му бързо и от сърце, като го молеше да му прости за злополучното недоразумение. Ако трябва, ще отскочи ей сега до тяхната ракета — тя се намира на около сто километра оттук — и ще донесе лекарства. Имат ли нужда новите им приятели от лекарства? При тях се намират достатъчно. Изобщо от какво се нуждаят?

Асур не разбираше нито дума, затова мълчеше и гледаше Бил с тъмните си очи. Ни един мускул не трепваше по опънатата кожа на мургавото му лице. И пълните устни бяха стиснати. Отначало мълчанието му не направи впечатление на американеца. Но когато не чу нито една дума от устата на ранения, Бил отправи въпросителен поглед към Ана.

— Той не знае английски език — отвърна тя весело. — Но владее отлично руски.

— О, вие сте руси?

— Почти.

— Не чух името на господина! — каза Бил, като се усмихна на Скрибин. — Космонавт? Специалност?

Скрибин побърза да каже, че се нарича Тимофеев — действително това беше второто му фамилно име, — а младата дама е негова дъщеря. Той е инженер. Третият член на експедицията — Асур, е специалист по някои въпроси — Скрибин пропусна да поясни кои са те. Но и тези обяснения задоволиха двамата американци. За тях беше важно, че срещнаха хора. И между тях една прелестна девойка. Това наистина беше изненада. Дори доктор Евънс този път изглеждаше весел и разговорлив.

Ана ги покани да седнат. Бързо свари горещо питие, което имаше особен сладко-горчив вкус, Бил разказа за тяхната експедиция. Пътували доста скучно, макар че разполагали с книги, слушали радио от Земята, гледали и филми.

— Снабдихме се със стотина игрални микрофилми и като летяхме, прожектирахме всички по два и три пъти — весело говореше Бил и се смееше, макар че нямаше нищо смешно. — Щом тъгата по Земята свие сърцата ни, гледай пейзажи от планини, морета, реки, езера и сцени от градски улици… Струва ти се, че си на Земята, разхождаш се край Мисисипи или по брега на Мичиганското езеро! После — гимнастика. И специална храна, вие знаете това. Не беше много приятно, но мина и ето ни тук…

Той обясни, че дошли да проучат има ли някакви останки от паметници на културата на Марс. Представете си! Тръгнали по поръчение на един голям институт с не особени надежди, но още първия ден попаднали на следи. Един подземен вход — „не, подмарсиански вход“, поправи се със смях Бил — ги отвел в древно подземие. Там открили скелети и…

— Бил, може би господата не проявяват интерес към нашите археологически приключения — обади се доктор Евънс. Навярно той не желаеше другарят му да разкрива на какви находки бяха попаднали. Но Ана не се съобрази с това и извика:

— И ние попаднахме в подобно подземие със скелети и ръждясали уреди. Изглежда, че там е имало лаборатория.

— Такава лаборатория открихме на около половин час оттук с автомобил — провикна се Бил. Сходността на тези археологически съвпадения го въодушеви.

— Та ние се срещнахме вече там — подхвърли весело Ана.

Сянката в нейния поглед изчезна. В него синееше отново ясно небе. Щастлива беше. Пак американци, но какви сърдечни и прями хора!

Пиха мионско кафе. Гостите одобриха вкуса му и казаха, че това е навярно някакъв руски специалитет. О, руснаците са майстори. Имат богата кухня, нали?

Бил съжаляваше, че още не е посетил Русия, нито пък някоя славянска страна. Много е чел за социалистическите държави, гледал е филми за България, за Слънчев бряг, Рила, Родопите…

— Искате ли да ви покажа нещо? — попита Ана. — Елате.

Бил и Евънс я последваха. Ана ги заведе под похлупака, който представляваше нещо като двор пред палатката, и махна бялата кърпа, покриваща паметника на марсианите.

— Ние не сме археолози, но намерихме това! — тържествено каза тя?

Бил и Евънс онемяха. Гледаха втрещени и мълчаха. Вил попипа с ръка издълбаните фигури и най-после попита:

— Докторе, какво ти напомня това?

— Малката Слънчева система — без колебание отвърна Евънс. — Изключителна находка. Къде намерихте камъка, мис?

— В една пропаст.

— Трябва още веднъж да я изследваме!

Двамата коленичиха около плочата и оживено заговориха за надписите и фигурите. Излизаше, че марсианите са посетили Земята. Фантастично. Но за Ана това съвсем не беше из областта на фантазията.

— Че какво? — каза тя. — И марсианите са гостували на Земята, а може би някога и космонавти от непознати планети са я посещавали!

— Да, някои предполагат, но сериозни факти няма! — каза Евънс.

— Няма ли? — възкликна Ана. — Знаете вие!

— А вие какво знаете, мис? — с лека ирония попита докторът.

— Зная! Но не искам да говоря сега!

— Някое ново откритие на астрономията?

— Като се върнем на Земята, може пак да се срещнем. Тогава ще ви кажа!

Двамата се поклониха с признателност, че Ана им определя среща на Земята. И пак заговориха за надписите. О, ако бъдат разчетени! Но сега е невъзможно. Дълги проучвания са нужни, докато се разчетат някои думи от езика и писмеността на марсианите. Ще дойде време кибернетичните машини да заговорят.

Ана поклащаше хубавата си глава и се усмихваше. Как ще разчетат тези загадъчни слова? Това е невероятно. Бил протестира. А не бяха ли разчетени непонятните надписи на маите и на етруските? Нека приятелите руснаци или българи — американците все ги бъркаха — позволят да направят няколко снимки на паметника. Ще може ли?

Ана се съгласи. Асур донесе малък прожектор. Осветиха плочата и Бил щракна няколко пъти е фотоапарата си. После девойката предложи малка закуска. Храната и питието учудиха американците. Месо с необикновен вкус, едри невиждани плодове, а чашите се пенеха, като че шампанско беше наляно в тях, но то не опиваше…

— За пръв път ям такива деликатеси — каза Бил. — От коя социалистическа република ги доставяте, мис?

Вместо Ана Скрибин бързо отговори:

— От космоса!

Ана сияеше. Тя беше наистина много мила и хубава в този час…

Радистът Хари седеше пред радиопредавателя и се прозяваше. Скучно му беше. Чувствуваше се затворник в тази пластмасова къщица. Не можеш да си покажеш носа навън без скафандър, а и къде ли да се развлечеш? Няма ги нюйоркските кафенета, барове, дансинги, няма кино, няма гърли, нито пък можеш да срещнеш в този пустош какъвто и да е човек. Пустота и тишина. Да полудееш!

Хари разгърна страниците на малкия многоцветен календар, който лежеше върху пулта с уредите. Още колко дни ще стоят тук? Всъщност не знаеше. От Земята бяха казали: „Две седмици или два месеца“. Ще получат допълнително нареждане съобразно работата, която ще извършат!

Скука!

И играта на карти вече не върви — омръзнала беше и на Хари, и на пилота Бронсън. Бриджът беше по-интересен, но спътниците им археолози нямаха вкус към това развлечение. Ето ги и сега… Бил седеше изтегнат на един мек стол до кръглото прозорче, зад което се разстилаше сиво-жълтото напукано поле на Марс, и четеше. Евънс лежеше на кушетка в ъгъла. Очите му бяха затворени. Спеше ли? Мислеше ли? Копнееше ли за нещо мило там на Земята? Бронсън, наведен до масичка в другия ъгъл, човъркаше някаква износена част, може би от двигателя.

И четирмата си бяха казали всичко през тези седем-осем дни, откакто бяха кацнали на Марс, затова мълчаха. Известно разнообразие внесоха двамата мъже и жената — космонавти, но Бил и доктор Евънс по-добре се разбираха с тях.

Да, скука…

— Мистър Бил! — обади се Хари с тъжен глас. Бил свали малко книгата от лицето си и очите му светнаха като две огънчета.

— Какво има, Хари? — попита той.

— Мистър Бил, как вървят работите?

— Добре, Хари…

— Какво ти добре? — с негодувание промърмори радистът. — Скука!

— Защо? Аз и Евънс прекарваме времето си в интересни занимания, Хари! Ако искаш, ела утре с нас в подземието. Ще видиш любопитни работи!

— А, благодаря, бях вече там! — Хари се прозя, като сложи длан пред устата си.

— Е, както искаш…

— Не ви ли е мъчно за нашата Земя? — попита след малко Хари.

Бил поривисто се засмя и отвърна:

— Съчувствувам ти, Хари, ти наистина скучаеш!

— Да си призная, мистър Бил… — Хари не довърши мисълта си. Тревожен сигнал го накара да наостри слух. Видя по радиоприемателя мигащи сигнали и един далечен глас заговори:

— „Марс“ осем! „Марс“ осем! Обадете се на „Ниагара“! „Марс“ осем! Обадете се на „Ниагара“!

Хари погледна ръчния си часовник и като надяваше слушалките, бързо заговори:

— Дявол да ги вземе! Викат ни половин час по-рано.

От ъгъла се изправи Евънс и попита:

— Какво има? Извънредно съобщение ли?

— Изглежда… чакайте! — каза Хари.

Тримата наобиколиха радиста, който вече посягаше към разни бутони, ръчки и дискове. Трепкаха стрелки, светваха червени и зелени светлини, чуваше се писукане, което заглъхваше, и отново остри звуци изпълниха стаята.

— Нещо важно трябва да има, какво мислиш, Бил? — обади се пак Евънс.

Не беше необходимо Бил да изказва мнението си, защото след няколко секунди връзката беше установена и Хари изненадан прие една странна шифрована телеграма. Той промърмори:

— Хм! Нищо не разбирам!

— Какво съобщават? — попита Бил.

— Момент! Сега ще дешифрирам текста!

С автоматичната си писалка Хари надраска няколко реда на една хартия и я подаде на Бил, който високо прочете:

— „Ракетопланът «Космос» е изчезнал. Преустановете пряката си работа! Претърсете всички райони на Марс, защото може би «Космос» е бил принуден да кацне там. За всяка намерена следа съобщавайте незабавно! Край!“

Четирмата се спогледаха.

— Ето ти работа! — каза намръщен доктор Евънс. — Да зарежем всичко, за да търсим пропаднала ракета! Виж ти!

— Евънс, не говори така! Това са наши хора! — каза Бил. — Може би те са кацнали някъде наблизо и се нуждаят от помощ.

— Да се надяваме, че се е случило нещастие.

— Кой знае! — загрижен забеляза Бил. — Хари!

— Слушам, мистър Бил!

— Какво знаеш за „Космос“?

— Нямам никаква представа, мистър…

И другите не бяха чували нищо.

Евънс намръщен пъхна ръцете в джобовете си. Той нямаше настроение и желание да скитат из Марс, особено сега, когато се появи тази прелестна девойка с баща си, но чувството за дълг надделя. Трябваше да търсят катастрофиралите, а беше немислимо да отлетят с ракетата. Тя се издигаше много високо и от нея трудно биха забелязали следи от „Космос“. При това горивото не би стигнало после да се върнат на Земята. Беше изключено да тръгнат пеша из Марс, нямаха и някакъв по-малък самолет или хеликоптер — най-удобната машина за подобна цел. Оставаше гъсеничният автомобил.

— Бронсън, колата в ред ли е? — попита Бил.

— Да, мистър, но ми е непонятно как ще търсим из тези пропасти на Марс!

— Ще видим… ще опитаме!

Пътешествието се очертаваше дълго и трудно, но заповедта си беше заповед, а при това, освен тази заповед съществуваше и нещо друго, нещо по-силно — човешката взаимопомощ, чувството за дълг към ближния, другарството. Решиха призори Бил и Бронсън да тръгнат на път. Евънс и Хари трябваше да останат в лагера.

Нощта настъпи внезапно. Космонавтите бяха потиснати. Не разговаряха. Бил и Евънс лежаха на леглата си и при осветлението на нощните лампи четяха забавни романи, за да минава по-бързо времето. Хари и Бронсън пак играеха карти, но играта не вървеше…

— Евънс! — обади се по едно време Бил, като отпусна книгата на нощната масичка. В романчето се разказваше интересната история на една ковбойка, която така сръчно яздела коне и мятала ласо, че мъжете се пукали от яд заради превъзходството й. Накрая се сбили с ножове и револвери кой да спечели смелата красавица. Тази вечер обаче историята с ковбойката му се виждаше скучна и глупава.

— Евънс! — продължи Бил. — Знаеш ли какво мисля?

— Кажи, Бил!

— Мисля си за нашите руски приятели.

— За момичето! — наблегна Евънс.

— Не! Питам се дали те знаят нещо за „Космос“? Може би са видели ракетата да лети около Марс, ако изобщо…

— Глупости! Щяха да ни кажат веднага.

— Да! — съгласи се Бил. — Прав си. Всеки случай те утре ще дойдат и ще ги попитаме.

Двамата пак се увлякоха в четене, но това занимание ги измори скоро. Те задремваха, когато сигналите на радиоапаратурата отново затрептяха и остро, прекъснато свирене изпълни стаята. Хари хвърли картите и се втурна към слушалките. Бързо ги надяна и установи връзка със Земята. Сънят избяга от очите на Бил и Евънс. Те учудени забелязаха как лицето на Хари бързо се промени. То изразяваше учудване и безпокойство, а понякога и задоволство.

— Хари, какво съобщават? — попита нетърпеливо Бил.

— Почакайте… така… Да! Гледай ти!… Наистина ли?… О, съжалявам! — с прекъсване говореше Хари в микрофона. — Всички?… Виж ти късмет! Жалко!

Той каза „край“, сне слушалките, погледна другарите си и уморен, подхвърли:

— Ресто!

— Какво искаш да кажеш? — попита Бронсън.

— Никакво заминаване!

— Как? Продължават командировката ни на Марс?

— Не! Безсмислено е да търсим останките на „Космос“. Той е намерен!

— А! — изтръгна се възклицание от гърлата на другарите му.

— Всъщност намерени са остатъци от това, което някога се е наричало „Космос“ — обясни Хари. — Ракетопланът е катастрофирал при опит да кацне на Луната.

— А космонавтите?

— Всички загинали… изгорели! Факт! Жалко и за чужденците!

Това беше ново. Евънс попита:

— Какви чужденци?

Хари разказа, че радистът, с когото разговарял, е негов приятел, заедно учили в колежа и сега, когато всичко е свършено, решил да му разкрие истината. С „Космос“ пътувал и някакъв много виден съветски учен на име Скробин или нещо подобно, заедно с негова близка… жена му или частна секретарка. Те отивали на Луната по една спогодба да разменят опит за строеж на разни изкуствени планети. „Космос“ отначало се изгубил някъде, почти цяла седмица нямало вест от него и всички били в голяма тревога. А ето неочаквано ракетопланът се появил над Луната. При опит да кацне се разбил в скалите и изгорял… Всичко това приятелят му разказал под пълен секрет. Всъщност той не бил уверен доколко историята е истинска, защото имало нареждане да не се съобщава в печата и изобщо трябвало да се пази в пълна тайна.

— Така че — добави Хари — все едно нищо не зная и нищо не съм казал. Нали се разбрахме?

Никой не отговори. Настроението на всички беше понижено. Тъгуваха за непознатите загинали космонавти и дълго не можаха да заспят…

На другия ден танкетката със Скрибин, Ана и Асур спря пред сребристата ракета на американците. Те ги поканиха в пластмасовата си барака. Освен леглата там бяха подредени две маси, столчета, кухненски принадлежности, етажерка с книги, разни чукчета, лопатки, лостове, лупи и други вещи, необходими за археолозите.

— Добре сте се наредили — каза Ана, като разгледаха уютния дом.

— А вие? У вас всичко е оригинално! — забеляза доктор Евънс.

Ана бурно се засмя.

— Следваме космическата мода! — каза тя.

Американците не разбраха откъде дойде нейният сърдечен смях. Но и те се засмяха.

— А, имате и вестници? — попита Скрибин, като забеляза няколко върху масата. — Знаете ли откога не съм чел вестници? Какви новини има от Земята?

— Моля, вземете — предложи Бил. Скрибин разгърна един вестник.

Бил погледна през раменете му и с лек присмех забеляза, че новини има, но невинаги ги съобщават във вестниците.

— Защо? — обади се Ана. — Казват, че в Съединените западни държави имало пълна свобода на печата!

— Е, да… има! — с ирония отвърна Бил. — Но понякога се налага да се мълчи.

— Че защо? — попита Ана.

— По разни съображения…

— Вероятно тайни от важен държавен характер!

В нейните думи имаше лек присмех. Бил като че ли се почувствува за нещо виновен и леко раздразнен, каза:

— Евънс, я ми кажи по какви съображения господата мълчат за катастрофиралата ракета?

— Имаш пред вид „Космос“? — попита Евънс.

— Разбира се…

Ана и Скрибин изтръпнаха. Вестникът падна от ръцете на инженера. Той се наведе, но не го вдигна веднага. Искаше да скрие вълнението си. Кръвта биеше в слепите му очи. Ана се опита да хване погледа на баща си. Напразно. Асур не разбираше нищо от разговора, затова дори не погледна към приятелите си, а с интерес следеше картите на Хари и Бронсън. Ала двамата американци слушаха разговора и Хари предупредително започна да кашля. Бил не му обърна внимание. Съвсем естествено той заговори на Скрибин:

— Мистър Тимофеев, катастрофата е станала на Луната. Вие узнахте ли нещо?

— Не… нищо — каза Скрибин след кратко колебание.

— Между космонавти може да се споделя истината — продължи Бил. — Ние сме нещо като братя… и сестри! — Той погледна добродушно Ана. — Та ето, ракетата не е успяла да кацне на Луната и се разбила. Всички са загинали!

Ана трябваше да направи усилие, за да попита:

— Кои са те?

— Екипажът и двама чужденци. Някой известен учен, руснак… мисля, че се наричал Скривин или нещо подобно. Хари!

Намусен и зъл, Хари вдигна глава.

— Как се казваше оня съветски учен? — попита Бил, като не обърна внимание на настроението му.

— Не зная — изръмжа Хари и хвърли с яд картата. Идеше му да изругае археолога за многословието му.

— Евънс, ти знаеше ли?

И Евънс не беше очарован, че колегата му с такава настойчивост разказва на руснаците за този случай. Все пак това можеше да се оправдае тук, на Марс, където бяха отдалечени на милиони километри от земните вълнения и тревоги.

— Трябва да е Скрибин — каза той. — В едно наше списание беше отпечатана статия за…

— Изкуствена планета „Бисерна звезда“? — възкликна Бил. — Помня. Скрибин беше, нали, Евънс?

— Така мисля.

— Тъкмо той. Скрибин пътувал като гост на нашите учени с жена си или секретарката си — продължи да обяснява Бил. — Жалко за тях. Но и нашите не са гарантирали безопасно пътуване! Жалко!

Скрибин вдигна вестника си. Пръстите му трепереха. Той се взря в някакви снимки, но не видя нито образите, нито какво пишеше под тях…

Скрибин предложи на Ана и на Асур да не разкриват на американците кои са. Ана се наскърби. Колко добри и откровени бяха двамата археолози и техните другари, трябваше да крият от тях! Но Скрибин я убеди, че така е по-добре! Беше рано да разкриват неблагоприятната мисия на „Космос“.

Приятелството между двете експедиции продължи. То се превърна в сърдечна дружба. Близки се чувствуваха тези седем души, запознали се случайно на Марс. Вечер, когато се прибираха да спят, Ана разказваше на Асур за разговорите с чужденците. Постепенно неприязненото настроение на Асур изчезна, той чувствува, че вече симпатии към тези усмихнати и откровени хора.

— Ана, искам да науча техния език — каза веднъж той.

— Та за теб това е най-лесно. Мионите ни подариха запомняща машина, нали?

— Да, но ми трябва учител.

— Глупчо! А мене забрави ли?

Той започна да учи езика и след два дни изненада Бил и Евънс, като им заговори. Отначало те слушаха изумени, после го заплашиха с пръст и се развикаха:

— Ах, хитрец! Знаел сте да говорите английски, а сте мълчал!

Ана и Асур се смееха, но не откриха тайната си.

Най-много време учените прекарваха в подземието. Американците занесоха там оксиженов апарат и отвориха трите железни врати. Попаднаха на спални с ръждясали железни кревати и прогнили мебели, които се разпаднаха на прах, щом ги лъхна въздухът на Марс. Няколко стаи бяха натъпкани с прогнило прахообразно вещество, както и с изсъхнали и набръчкани овални топки. Бил каза, че това трябва да са марсиански плодове. Намериха и сандъци с развалено масло, кафяво и вонящо, както и ръждясали кутии, навярно някога те са съдържали консервирана храна. Край стената в едно просторно помещение откриха желязна скеля. Щом въздухът проникна, от нея се надигна ситен прах. Намериха и тънка разкъсана хартия. Имаше останки от кожа, навярно корица на подвързани книги. По всичко личеше, че тук е била библиотеката. В друго помещение попаднаха на огнище с пепел. Съдовете, които докосваха, също се обръщаха на прах. Но най-прелестната находка откриха в един шкаф. Това бяха бели и чисти чинии, чаши, купички с гравирани фигури. Фигури на хора, на животни и растения. Хора с леко сплескани носове, облечени в дълги дрехи като кафтани и шапки, които напомняха калпаци. Едрите животни приличаха на коне. И птици. Орли ли бяха това?

— На тези съдове е записано всичко! Всичко! — говореше с възторг Бил. — Тези рисунки разкриват какви са били марсианите, животните и растенията им. Нали, Евънс?

Спореха защо марсианите са направили тази лаборатория под скалите. За изненада най-оживен в този спор бе доктор Евънс.

— Чуйте, приятели, чуйте моето мнение! — надвикваше той другарите си. — Войната е започнала. В лабораторията влизат избраните марсиани. Те имат на разположение храна, библиотеки, съдове, канцеларии, спални… всичко, което им трябва, за да живеят изолирани от външния свят и да работят. Катастрофата неочаквано ги заварва на работните им места. Страхотен взрив! Само няколко минути и животът загива, почвата се напуква, образуват се дълбоки пропасти, още малко и може би Марс щял да се разцепи на няколко части. Разкъсва се тунелът, който свързва повърхността с помещенията. Нахлуват радиоактивни лъчи. Планетата гори, тресе се, загива, а въздухът излита навън, за да се подпали и той… Пет, десет секунди и край… Мъртва планета!

Да, мъртва! Мъртва поради алчността, омразата, злобата, несъвършения обществен строй и егоизма на разумни същества…

Евънс току-що се беше прибрал от разрушеното марсианско скривалище и тъкмо заспиваше на удобното си легло, когато някой го бутна по рамото и тих възбуден глас заговори:

— Мистър Евънс! Мистър! Чувате ли ме?

Евънс се обърна на другата страна и сънен, промърмори:

— Остави ме… умирам за сън… — Той махна уморено с ръка, като че ли пропъждаше досадна муха, и не отвори очи.

— Мистър, аз съм… Хари! — Радистът по-смело разтърси рамото му. — Мистър, улових разговор по радиото. Двайсет срещу едно, говореше самият Скрибин.

— Върви по дяволите! Казвам ти, уморен съм! — е досада отвърна Евънс, но нещо просветна в съзнанието му. Той полуотвори очи и попита: — Кой Скрибин?

— Оня… катастрофиралият… мъртвият!

— Хари, ти бълнуваш!

— Не, наистина. Той говореше с Космоград.

Най-после Евънс напълно отвори очи и съсредоточи уморения си поглед върху радиста.

— Но нали „Космос“ се е разбил на Луната? А с него и Скрибин!

— Дявол да го вземе! С ушите си го чух. Случайно хванах един разговор. Скрибин беше, за „Космос“ говореха. От Земята го поздравиха, че се е избавил щастливо.

Евънс седна на леглото.

— Хари, ти наистина бълнуваш! Или аз може би сънувам?

— Не, мистър. От Космоград казаха, помня точно думите: „Узнахме, че «Космос» се е разбил на лунната повърхност. Поздравяваме ви, другарю Скрибин, вие и дъщеря ви се избавихте щастливо. А как се чувствува човекът от планетата Мион?“

— Хари, Марс ти действува зле!

— О, мистър, всичко в мене е наред. Скрибин е жив и здрав и той е тук!

— Какво?

Евънс скочи на крака. Одеялото падна на пода. Не му се спеше вече. Погледна към радиоапаратурата, погледна пак към Хари, който стоеше, надянал малките кръгли слушалки на ушите си. От краищата им се полюшваха проводници като тъпички змийчета.

— Как тъй оттук е говорил Скрибин? От Марс ли?

— Да, мистър. За това си позволих да ви събудя. Изглежда, че Скрибин е оня наш приятел… руснакът!

— Ха!

— А девойката е негова дъщеря!

— Говориш фантазии, Хари!

— Как не ме разбирате, мистър! Слушайте!

И Хари още веднъж обясни, че случайно засякъл един разговор на руски. Не би обърнал внимание, ако не чул две думи: Скрибин и „Космос“. Разговаряли и за някакъв човек от друга планета, за някакъв мион или нещо подобно. Чакат ракета, която лети към Марс. Скрибин съобщил, че имат за компания няколко американци, добри и сърдечни хора. Отначало допускал, че те са хора на някой си Вега, но, изглежда, страховете му са били напразни. Всеки случай те били учудени, че я няма ракетата, с която Скрибин и другите долетели, но не проявявали излишно любопитство…

— Тъкмо тяхната ракета! — добави Хари замислен. — Къде е тя? Пълна загадка! А на вас, мистър Евънс, не ви ли прави впечатление, че тези хора не се занимават с никаква научна работа?

— Да…

— Видите ли? Какво правят тук? Как са дошли? Ракетата им отлетяла и ги оставила сами! Глупости!

— Хари, ти май имаш право!

Умората беше изчезнала от лицето на Евънс. Той погледна към празните легла на другарите си и попита:

— Къде са Бил и Бронсън?

— В гаража, мистър. Преглеждат двигателя на автомобила.

— Повикай бързо Бил!

 

 

Ана и Асур седяха на синьо-зелената трева, която буйно растеше под стъкления похлупак, и разговаряха. Приятно беше тук. Топло и тихо. Слънцето проникваше през прозрачния купол и макар да изглеждаше малко, пак милуваше двамата с топла ласка. Ана и Асур бяха измислили забавна игра. Единият от двамата разказваше за някое от чудесата на Мион или на Земята. Другият слушаше, после се опитваше да смае събеседника си с още по-странен разказ за напредъка, който разумните същества бяха достигнали на двете планети. Този ден Ана се хвалеше с чудесата на земната кухня. Слагаш зеленчуци и месо в тенджерата и за по-малко от минута с помощта на ултразвук яденето е готово и можеш да го сипеш в чиниите.

— О! — възкликна Асур. — Не е лошо. Но мионите правят друго. Вземат един уред, една фуниеобразна тръба, много луксозна, и натискат копче. Едно, две, три, четири, пет! Готово! Никаква печка, никакво електричество, нито пък е необходим ултразвук.

— А какво? — попита Ана.

— Само лъчи! За пет секунди яденето е готово. Помниш ли, Ана, какви вкусни гозби ни сервираха мионите на звездолета? Всичко беше печено и варено с лъчи.

— Мм! — нацупи се галено Ана. — Все един на нула за тебе, Асур!

Той хвана ръката й, но веднага я пусна.

Автомобилът на американците идеше направо през равнината, като пресичаше буци и камъни, плъзгаше се по тесни пукнатини или пък се губеше в пропасти и отново изпълзяваше от тях.

— О, гости! — каза Асур и тръгна към вратата на купола.

Бил и Евънс бързо влязоха и докато събличаха скафандрите си, непрекъснато се взираха в Асур. Не говореха. Не се смееха. Изглеждаха този път сериозни и загрижени, но отначало Ана не забеляза това.

Евънс попита:

— Асур, вие арабин ли сте?

Ана трепна обезпокоена.

— Не ви разбирам — отвърна Асур.

Евънс и Бил се спогледаха.

— Вие сте мургав като арабите! Имате леко накъдрена коса. А ръцете ви! Позволете! — Бил безцеремонно хвана ръката на Асур и я разгледа от двете страни. Беше ръка на човек, суха ръка с дълги пръсти и нокти. Ставите надебелени, ясно очертани.

— Странно! — промърмори озадачен Бил.

Отначало Асур се смееше, но сега нещо го обезпокои. Американците никога не бяха проявявали такъв интерес към него.

— Вие какъв сте по народност? — попита Евънс.

Асур безпомощно погледна към Ана. Нейните устни леко трепереха.

— Той е жител на Обединените социалистически републики — поясни хладно тя.

Евънс учтиво се засмя. Изглеждаше добродушен, предан и добър. Но Ана почувствува, че го мрази. Откъде дойде това настроение, тя не знаеше. Бил весело подхвърли:

— Позволете, мис Скрибин — той подчерта името й с тона си, — съвсем не ви отива да…

Не довърши мисълта си, защото Ана се олюля и сложи ръка на челото си.

— Защо е тази анонимност, мис Скрибин? — подхвана с укор Евънс и се поклони. — Нямате представа как се зарадвахме, че инженер Скрибин и вие сте живи. А как се случи това? И кой е този човек? Защо криете?

Ана и Асур бяха така смаяни от тези думи, че продължаваха да мълчат объркани. Бил взе поза на оскърбен приятел и високо попита:

— Кой сте вие? Откъде сте дошъл?

Ана внезапно се изтръгна от ръцете на Асур, изхлипа и се втурна към вратата на палатката. След миг тя се изгуби вътре и само един отчаян вик достигна под купола: „Татко, те знаят всичко… Свършено е, о, татко!“ Скрибин попита нещо, Ана му отвърна с разтреперан приглушен глас и тогава на вратата се появи инженерът. Гледаше втренчено американците. Погледът му беше властен и решителен.

— Вие сте хора на Вега? — попита гневно той. — Добре изиграхте ролята си!

Бил и Евънс се спогледаха. Нямаха войнствен вид, ни следа от двуличие и неискрена почит.

— Кой Вега, мистър Скрибин? — наивно попита Бил.

— Този, който ни отвлече с „Космос“!

— Отвлечени ли? — попита Евънс.

— Да, предполагах, че знаете всичко.

— Нямахме и представа. Не пътувахте ли за Луната като гости на нашите учени?

— Не, господа! Вашите учени едва ли знаят нещо за обстоятелствата, при които се озовахме на „Космос“! Бяхме заставени… насила отвлечени!

— А този човек? — Бил кимна към Асур. — Случайно узнахме, че той е дошъл от друга планета. Или имаме грешка?

Скрибин снизходително се усмихна и лицето му отново стана добродушно. Доверието му към американците бързо се възвърна.

— Нямате грешка — каза той.

— Но как така… той по нищо не се различава от жителите на Земята.

Забавно беше недоумението на американците. Без съмнение двамата бяха честни хора и нямаха нищо общо с онзи тип Вега.

— Влезте, приятели, в нашия дом — каза Скрибин. — Ще узнаете всичко…

Бил и Евънс изслушаха разказа на инженера, без да го прекъсват. Скрибин не се гневеше на похитителите си, не ги ругаеше, не ги обсипваше с проклятия. Разказваше спокойно, дори сухо и тъкмо този разказ порази двамата млади учени. Невероятно бе всичко това. Толкова низост! Но низостта и подлостта избледняха, когато Скрибин заговори за срещата си с мионите. Бил и Евънс искаха да вярват всяка дума и нямаха основание да проявяват недоверие, но въпреки волята си те се споглеждаха в недоумение. Този им жест не остана незабелязан от Ана. Тя отиде до една масичка, порови се в малко чекмедже и оттам донесе снимки.

— Ето мионите — каза тя, — а тези тримата сме ние… не вярвам това да породи съмнение у вас. Снимката направихме в парка на звездолета. Но имаме още доказателства. Ще започнем с един мионски филм. Асур, моля те, приготви апарата!

По белия екран се появиха необикновено едри хора с оранжево-червени кръгли очи без клепки. Облеклото им напомняше трико. Малки шапки притискаха косите. Странни градове с кръгли, полусферични, цилиндрични или пък обикновени паралелепипедни здания с буйна растителност около тях. Дървета и животни с едри глави, леко подвижни. Те напомняха земните, но на Земята не живееха такива същества. Летящи апарати, миони, които хвърчат. Най-странното беше, че по телата им не се забелязваше никакъв уред…

Прожекцията свърши.

— А ето и филма, който снех с тази мионска камера — каза Ана. Тя показа един снимачен апарат, не по-голям от земен портативен такъв, боядисан с лъскава небесносиня боя. След това на екрана се появи огромно летящо тяло. Блестеше сребристо като гигантска риба. То зае целия хоризонт и плавно се понесе към оранжевото марсианско небе.

— Това е техният звездолет „Вестител“ — каза Ана. „Вестител“ се издигаше и ставаше все по-малък, а когато намали размерите си като птица, под него блеснаха пламъци и той бързо изчезна в жълто-синьото небе. Ана каза:

— Днес е четно число, искате ли да повикаме „Вестител“ по радиото?

Тя отведе двамата към масичката, върху която беше поставена малката кутийка на мощния предавател. Нямаше слушалки. Натисна един бутон, после още един и заговори на английски, за да я разберат американците.

— Зове Марс! Марс зове „Вестител“! Чувате ли ме?

Секунди или може би минути, които на двамата се струваха като часове. И ето глас. Странен, малко дрезгав, но тих, сърдечен глас, който също говореше на английски.

— „Вестител“ слуша! Ана, вие ли сте?

— Таомей, приятелю…

Пак секунди…

— Тъкмо с Браун мислехме да ви викаме. Всичко наред ли е?

— Да, Таомей…

А после долетя друг глас. Той говореше на руски:

— Привет и от мен… от Браун. На всички привети. Пътуваме чудесно, а нищо не усещам! Като че ли стоим на едно място, но апаратите показват чудовищна скорост. Таомей, къде сме сега?

— Все още близо до Слънчевата система. Не сме изминали и сто милиарда километра. Виждаме Слънцето като малка звездичка. Земята и Марс не се забелязват с невъоръжено око, но нашите телескопи добре ги откриват.

— Елий как е? — попита Ана.

— Тъжи… — отвърна Таомей. — Може би наистина трябваше да отидем въпреки всичко на Земята!

— Да, Таомей, трябваше!

Те говореха за обикновени работи, като че ли бяха свързани с една жица на няколко километра един от друг. После прекъснаха връзката. Бил и Евънс седяха на столовете поразени от това, което чуха…

— Още ли не вярвате? — засмя се Ана. — Асур, дай всезапомнящия апарат!

Тя и Асур го нагласиха. Голямото му стъклено око гледаше Бил.

— Ще ви прочета на английски нещо от моя дневник — каза тя. — После вие ще го повторите дума по дума.

— О, мис! Едва ли притежавам такава феноменална памет!

— Никой не я притежава, но този апарат ще въздействува на вашите мозъчни центрове. Уверете се сам.

Тя постави апарата в действие, после започна да чете. Описваше преживелиците си в подземието през оня ден, когато за пръв път се появиха американците. Чете около четири минути, натисна копчето и каза:

— А сега повторете дума по дума! Доктор Евънс, ето текста, следете дали мистър Бил ще направи грешка.

Бил повтори точния текст без ни най-малък пропуск.

— Това е феноменално! — промърмори Евънс.

— Обикновен мионски всезапомнящ апарат — поясни Асур. — Питахте ме веднъж как така лесно научих английски. С този апарат.

Ана показа и апарата за подмладяване. Шедьовър! Фантастично… Смееше се, сияеше, като говореше за него. И танкетата, с която пътуваха из Марс, беше мионска. Нима господата не бяха забелязали нейната форма, нейното устройство и вечния двигател, който нямаше нужда от никакво гориво, защото сам се зареждаше с електричество, което го привеждаше в движение? Никъде на Земята нямаше такава машина. Всичко, което виждаха в скромния дом, е от Мион. Сапунът дори. Кърпите, пастата за зъби… Ето и мионски книги със стоманени листа…

Като фантастична приказка звучаха думите й, но вече нищо не можеше да учуди Евънс и Бил. И когато по-късно те узнаха за опитите на Вега и на другарите му да завладеят звездолета и за саморазправията им с мионите, в тях се надигна остро негодувание.

— Мионите са крайно благородни същества — добави Ана. — Те разрешиха на Вега да си замине с „Космос“. А „Вестител“ кацна на Марс и ни остави да чакаме наша ракета.

— Кога се случи това? — попита Евънс.

Пресметнаха деня. Излезе, че звездолетът на мионите беше излетял същия ден, когато американците бяха пристигнали на Марс.

— Жалко! — ядоса се Бил. — Много съжаляваме! О, ако бяха пристигнали само няколко часа по-рано, с очите си щяха да видят звездолета и мионите!

Ана сподели, че отначало допускали Бил и Евънс да са агенти на Вега…

Евънс с негодувание я прекъсна:

— Моля ви се, как помислихте това?

— Извинете — намеси се Скрибин. — Можехме ли да знаем? Но вие сте други хора. Вие сте наши истински приятели.

— Благодаря ви — поклони се Бил.

— Но дори и тук да ни преследваха хората на Вега — каза уверено Ана, — вече е без значение за нас. Нашите на Земята знаят всичко. Към Марс лети ракета, за да ни вземе. Нашите ще преобърнат не само Земята, но цялата Слънчева система, и пак ще ни намерят!

Тя каза тези думи с гордост. Те не бяха приятни за американците, защото ги измъчваше това недоверие от страна на Скрибин и дъщеря му, проявено от първия ден на тяхната среща. Но двамата бяха преживели много премеждия, бяха се сблъскали с низости и подлост, затова имаха право да бъдат недоверчиви.

Бил тържествено се изправи.

— Приятели! — поде той и гласът му прозвуча развълнуван, но искрен и твърд. — Приятели, трябва да кажа, че ние всички сме готови да осъдим публично, без оглед на последствията, тези недостойни машинации на неотговорни фактори.

— Благодаря — поклони се сдържано Скрибин.

— Нашият народ е честен, трудолюбив и свободолюбив, мистър Скрибин — добави доктор Евънс. — Тон също ще порицае това позорно деяние.

— Не се съмнявам в това, приятели!

— Нашите учени, нашата интелигенция нямат нищо общо с онова, което са извършили някои безчестни хора — пак повтори Евънс, защото не желаеше да остане и най-малко съмнение у Скрибин и другарите му за благородството на народите, които населяваха Западното полукълбо.

— Зная, мистър Евънс, зная…

Скрибин му подаде ръката си, после стисна ръката и на Евънс.

— Вярвам ви, приятели! — от сърце каза инженерът.

— Много съм щастлив, че се запознах с вас — обади се Бил. — Вие сте чудесни хора! Благодаря ви!

Той още веднъж стисна ръцете и на тримата. Смутен беше, не знаеше какво друго да прави, какво да каже.

— Асур! — извика Евънс, като се усмихна на мургавия човек.

— Да?

— А сега вие ще ни разкажете нещо повече за вас! Моля ви! Вие изглеждате съвсем като земен човек! Господи! Нима и на други планети живеят същества точно като човеците? Та вие съвсем не приличате на мионите! Откъде сте дошли?

Асур показа белите си зъби и тихо отвърна:

— Аз съм земен жител като вас. Ако не се отегчавате, ще ви разкажа моята история…

— Утре нашата ракета ще кацне на Марс — каза Скрибин.

— Нима толкова скоро? — отвърна натъжен Бил. — Ние ще останем още десетина дни, искаме да отпътуваме на север и на юг. Колко би било хубаво заедно да полетим към Земята!

Скрибин приятелски го потупа по рамото.

— Бил, вие сте чудесно момче. Аз няма да ви забравя!

Цял предобед Скрибин, Ана и Асур седяха в стъклената камбана и гледаха небето или пък дежуряха при радиопредавателя. Ракетата съобщаваше курса си. Оттам питаха за времето. Всичко беше в ред. Към обяд пристигнаха Бил и доктор Евънс. Макар и да се шегуваше както винаги, Бил не беше весел. Той стоеше до Ана.

Приказваше й за намерени находки от културата на маите и инките в Америка и изказваше предположение, че майте са потомци на марсианите. Именно в Америка те кацнали преди десетки хиляди години и не се върнали обратно, а създали културно и могъщо поколение. Той не можа да довърши изложението на хипотезата си, защото Асур извика несдържано:

— Ето я!

На оранжевото небе блесна звезда. Тя идеше бързо от изток. Светеше все по-ярко, премина стремително над главите им и се изгуби на запад. След половин час пак се появи от изток — този път беше по-едра, почти като Фобос. И пак прелетя и изчезна. Трети път се показа, блестяща като огромна птица. И колкото по̀ наближаваше, толкова размерите й растяха. Този път се спускаше по-бавно. Над нея затрептя бял балон.

— Парашутът й! — каза Бил. — Красавица, а? Сега ракетата закръжи над пустинята. Кръжеше все по-бавно и, ставаше по-едра. Парашутът блестеше снежнобял, а под тялото на ракетата запламтя огън и дим.

— Ана — прошепна Евънс, — имам една молба към вас.

— Кажете, докторе…

Той гледаше без нужда обувките си, мачкаше ревера на палтото си и мълчеше.

— Е, хайде! — галено го подкани тя. — Нали искахте да ми кажете нещо?

— Да, Ана. Много ви моля да ми оставите адреса си. Желая да ви пиша. И вие ще ми пишете, нали?

— О, това ли?

Ана бързо влезе в палатката и след малко се показа с бял плик в ръка. Тя го подаде на Евънс и каза:

— Тук съм записала адреса си. Обещавам и аз да ви пиша.

В този миг се приближи и Бил.

— Какво заговорничите? — пошегува се той. — О, плик!

— Там е написан адресът на Ана — обясни Евънс.

— А адрес за мен! И аз бих желал да кореспондираме! — каза сериозно Бил.

— Добре. Евънс ще ви го даде после. Нали, Евънс?

Скрибин протегна двете си ръце към младите мъже.

Изглеждаше много бодър, стоеше изпънат като младеж.

— Приятели — каза той. — Много съм ви благодарен. Ние заминаваме, ракетата след малко ще бъде тук. Но аз няма да забравя никога дните, прекарани заедно на Марс. Благодаря ви, приятели!

Той стисна ръцете и на двамата.

Далече над пясъците бавно падаше сребърно тяло, обвито в пламъци и облаци дим.

Марс изглеждаше много гостоприемен и красив в този светъл привечерен час. В очите на Ана се появиха сълзи, но тя се усмихна, като гледаше как ракетата стъпва гордо на трите си огромни железни нозе…