Петър Стъпов
Гости от Мион (19)

На Марс

— Желаете ли да се поразходим из Марс? — попита Таомей.

Ана помисли, че ще навлекат скафандрите и ще обиколят равнината, а може би ще отидат на десетина километра, където почвата беше разкъсана и над нея с£ издуваха черни могили. Но Таомей обясни, че ще: направят една разходка със запасния ракетоплан. Той беше малък, с вретенообразно тяло и къси криле. Събираше десетина миони. Таомей реши да отлети само с Ана, Скрибин, Асур и Браун. Другите миони трябваше да останат и да монтират под стъклен похлупак една огромна палатка, изолирана херметически от атмосферата. Там щяха да живеят Ана и Скрибин, докато пристигне земната ракета.

Браун пожела да остане при мионите. Той така се вълнуваше, че ще замине и така сериозно се зае да учи мионския език, че прекарваше времето си само с тях и те с удоволствие го учеха да разговаря.

Една странична врата на звездолета се отвори. Оттам бавно се показа ракетопланът. Той много приличаше на земен реактивен самолет, само че крилата му бяха съвсем къси, но широки. Взеха си скафандрите и се затвориха в просторната кабина, където бяха монтирани десетина грамадни седалки. Моторът забръмча. Ракетопланът се отдели от звездолета и се издигна почти вертикално. Пътниците долепиха чела до широките кръгли прозорчета и с интерес наблюдаваха пейзажа на Марс. Не се виждаха облаци, но въздухът имаше керемиден цвят. Над главите висеше странно небе — оцветено оловно, с лек синкав оттенък. Слънцето изглеждаше три пъти по-малко от земното и светлината му тук идеше по-слаба от земната. Но пак топлеше приятно. Далеч висяха керемидено оранжеви облаци от пустинен прах.

Долу се разстилаше Марс. Странна земя. Някъде равна и гола, другаде изведнъж се нагърчваше, врязваха се дълбоки черни пукнатини, които тук-там прекъсваха, за да се появят по-нататък. На хоризонта се синееха заоблени ниски върхове.

— Нима на Марс няма растителност? — възкликна Ана, като гледаше сухата керемидена почва, над която пълзяха облаци от прашинки. — Навред пустиня, грозна напукана пустиня!

Таомей обясни, че звездолетът е кацнал в областта на екватора, където се простира жълто-кафявата пустиня.

Летяха не особено бързо. Уредите показваха около половин мионски километър в секунда, т.е. близо един земен километър. Тази бързина позволяваше добре да оглеждат повърхността на планетата. Под тях прелитаха облаци червеникав прах. Скоро забелязаха, че почвата се оцвети в синьо-зелено. Таомей нагласи автоматичния далекоглед. На един голям екран с рамене над един метър затрептяха пейзажи от планетата. Сиво-зелени петна блеснаха с огледална повърхност.

— Вода ли е това? — попита Ана.

Да, това бяха плитки езера, които все по-често се срещаха на север. Бреговете им имаха синьо-зелен цвят. Таомей нагласи някакви уреди. Картината започна да се приближава.

— Това е растителност! Татко, виж! Дървета и храсти! Колко буйни! — възхищаваше се Ана.

Те личаха ясно. Обширни пространства с гъсти синкавозелени храсти се разстилаха под ракетоплана. Равна беше повърхността, само тук-там почвата се издигаше и преминаваше в заоблени хълмове, покрити с трева.

Далеч на север се появиха бели петна. Ана им се радваше като на първия сняг. Тя запляска с ръце и заговори, че това са бели шапки, които много пъти бе наблюдавала от Земята. Бели шапки от сняг и лед по полюсите!

Тя пак насочи далекогледа надолу. Търсеше да зърне някое животно. Знаеше, че на Марс има насекоми, птици и четвероноги. Малки, плахи, някои от тях напомняха земни кучета и котки; други животни се бяха бронирали в черупки като костенурки, а имаше и пълзящи, както и такива, които живееха под почвата като къртиците. Срещаха се и насекоми, но не така многобройни, както на Земята. Ала от самолета Ана не откри никакъв признак на живот…

Уредите показваха гъстотата на атмосферата, налягането, присъствието на кислород, азот, водород и на някои други газове, макар те да се намираха в нищожни количества. Ана с трепет наблюдаваше записа на уредите и беше много доволна, че те почти отговаряха на всички показатели, които бяха записани преди много години от Земята.

— Слизаме! — каза Таомей. — Ще летим съвсем бавно, само на около сто метра височина. Внимание!

Самолетът се спусна и забави устрема си. Но уредите все пак отчитаха около двеста и петдесет мионски километра в час или около петстотин земни километра. Повърхността бягаше назад лудо и Ана помоли да летят още по-бавно.

— Можем да застанем неподвижно — каза Таомей.

— Много ви моля! Искам да видя какво има там! — Тя посочи под себе си.

Ракетопланът замря на десетина метра от повърхността. Долу се разстилаше гора. Гъста ниска гора с кафяви стъбла на дървета и храсти със синкави листа. Безкрайно пространство гора и нищо друго. И тази гора изглеждаше мъртва, така мъртва, че тръпки побиваха човека.

— Да кацнем, може ли? — помоли Ана.

Таомей отложи кацването. Той искаше най-напред да обиколят цялата планета, да я огледат от всички страни. И после тази гора нямаше нито една полянка, нито една ливадка с цветя. Дали растяха цветя на Марс? Досега не видяха, но трябваше да има цветя…

Ракетопланът пак се издигна. Белите полета отново се появиха. Те идеха бързо насам, блестяха по-ярко, но скоро някаква виолетовосинкава мъгла ги погълна и те бързо потъмняха.

— Какво значи това? — попита Ана.

— Вижте!

Таомей посочи Слънцето. То беше слязло ниско на запад и промени цвета си. Стана оранжево, но по-голямо, почти като земното. Небето беше червено като кръв. Странен и студен изглеждаше този пейзаж.

Решиха да полетят на изток, за да срещнат по-скоро Слънцето призори. Гъст мрак погълна полетата и горите на Марс. Но горе, на тъмното небе, грейнаха звезди, сякаш щедра ръка ги сипеше над купола. Една от тях се появи като огромен рубин. Приличаше на малка земна Луна — като нея кръгла, струеше светлина и бързо бягаше на запад.

— Земята! — извика развълнуван Асур.

— Не! — поправи го Ана. — Това е Фобос — спътник на Марс. Той е построен някога от марсианите, вероятно да им свети през нощите.

Фобос се въртеше на 9 000 километра от планетата, като мъничко сферично островче с диаметър около 16 километра. Летеше бързо като самолет през тъмна нощ и обикаляше Марс за 7 часа и 39 минути. В едно денонощие той правеше три обиколки и три пъти изгряваше и залязваше на марсианското небе. Неговата светлина, макар и най-ярка на небето, слабо разпръскваше мрака. По-горе сияеше друга малка звездичка, по-слаба от Фобос, но и тя светеше по-силно от другите звезди и планети. Ана обясни на Асур, че това е Деймос, втората изкуствена луна на Марс. Размерите и бяха само 8 километра в диаметър, а обикаляше около планетата на разстояние 23 500 километра.

Едно друго светило се появи на изток със синкав блясък, по-слаб от светлината на Деймос, но все пак достатъчен да затъмни всички други светила.

— Коя е тази звезда? — попита Асур.

— Това не е звезда, а Земята — каза Ана.

Асур втренчи поглед. Земята бавно се издигаше и като че ли тя, а не ракетопланът летеше между другите по-слаби звезди. Светеше с тънички пипалца, които излизаха от тялото й като иглици. Ана обясни на Асур, че от Марс Земята никога не може да се наблюдава в пълната си фаза, а дискът и се вижда не повече от три четвърти. Иначе сиянието, и би било много по-ярко. Но и така тя беше господарка на марсианското небе, красива и надменна господарка, разбира се, като изключим близките дискове на Фобос и Деймос.

Асур не отместваше погледа си от красавицата. Беше допрял челото си до илюминатора неподвижен и мълчалив. В очите му имаше много тъга.

— Асур, какво ти е? — попита го Ана.

Той извърна глава. Девойката видя на клепките му сълзи. Стана от креслото и се наведе над него.

— Тъжно ли ти е? — попита тя.

Той мълчеше. Пак гледаше блестящата планета, която другите наричаха Земя, и плачеше без глас. Ана разбра мъката му. Тя нежно погали ръката му и запита:

— Асур, защо не дойдеш с нас на Земята?

Той пак не отговори. Измъчваше се. Никога не беше изпитвал по-непреодолим копнеж пак да види Земята. Когато мионите решиха да се върнат на Мион, той нищо не им каза, но се чувствуваше много самотен и нещастен. Родната Земя сияеше съвсем близо, лесно беше звездолетът да отлети на нея. Години бе копнял да я види, а изведнъж всичко пропадна…

— Разбира се, ти ще дойдеш с нас! — поде пак Ана. — Асур, аз те моля! Ти не знаеш колко хубава е станала нашата Земя! Та тя е твоя родина. Там ще се появиш след хиляди години. О, нямаш представа! Свидетел на събития, станали в дълбока древност на Земята. За историците и археолозите ти ще бъдеш истинско чудо!

Ана говореше от сърце, гласът и звучеше нежно. Асур беше щастлив в този миг. Мислеше, че е забравен. А ето Ана го викаше да отпътува с нея и баща й. Девойката, към която чувствуваше необикновена привързаност, настояваше да заминат заедно на планетата, която сега блестеше с очарователна красота на небето. Но беше свикнал с живота на Мион — неговата втора родина. Може би тази планета му бе по-скъпа от всичко друго. Там живееха хилядите му приятели, които го обичаха.

— Не, Ана, не мога… макар че много искам да отида на Земята — отвърна тихо той.

— Ще дойдеш! Ти там си роден и зная как сърцето тегли към родината! Нали ще дойдеш, Асур?

За миг той си представи, че лети обратно към Мион, а Ана я няма. Ана е останала на Марс и всяка секунда разстоянието между двамата става все по-голямо… Това му се видя така невъзможно и жестоко. Той си каза: „Колко съм стар, а мисля и чувствувам като млад мъж! Странно…“

Двамата мълчаха. Той — натъжен, а тя — свита на креслото. Минаха дълги мъчителни минути. Ето изтокът заруменя, обагри го портокаловото сияние на изгряващото Слънце. Докато Ана разбере какво става, показа се и неговият керемидено червен диск. Марс пак се роди от мрака със своите гори, езера и ниски планини. Пейзажът изглеждаше еднообразен и уморителен.

— Е? Добро утро, май подремнахме, нали? — обади се Скрибин. — Скоро ще кацнем.

Звездолетът лежеше върху гола равнина, тук-там осеяна с оазиси от синкава растителност. Нямаше облаци. Не духаше вятър в този ранен час, затова мионите работеха спокойно и бързо. Всички бяха облечени в скафандри от особена жилава материя.

Голяма четвъртита палатка с двойни стени се издигаше здраво закотвена в твърдата почва. От неподвижна малка танкета стърчеше кран, който внимателно наместваше над палатката два пъти по-голям куполообразен прозрачен похлупак. Той трябваше плътно да затвори палатката и да задържи достатъчно пресен въздух, за да може Скрибин и Ана спокойно да се движат без скафандри.

През стъкления глобус на скафандъра си, твърде голям и не дотам удобен, Ана наблюдаваше приготовленията. Няколко пъти тя се покачи с летящата платформа в звездолета и оттам донесе огромни пакети с дрехи, завивки, храна, вода. Беше й забавно, че е в състояние да вдига големи тежести, които на Земята не би могла дори и да помръдне. Тя се гордееше със своята сила при променените условия на планетата.

Скрибин и Таомей седяха на столчета по-настрана. Макар че бяха в района на екватора, навън беше студено. Слънцето не топлеше лицата през стъклата на скафандрите, но космическите костюми поддържаха приятна и еднаква температура. Ръцете и на двамата бяха пъхнати в еластични ръкавици. Скрибин държеше няколко червеникави камъчета и ги разглеждаше дълго и упорито, защото не му се разговаряше.

— Много сте замислен — каза по едно време Таомей.

— Може би съм малко уморен… И без това почти цяла нощ не спах. Мислих си за много неща… за самотата тук!

— Защо самота? Седмиците ще минат незабелязано. Ще събирате руди, минерали, ще изучавате флората и фауната на Марс — каза Таомей. — Животът тук има по-низши форми.

— Сега е така. Но някога? Той се е изродил поради променилите се климатични условия — забеляза Скрибин. — Това е интересен въпрос и аз действително ще употребя времето си да го проуча.

Скрибин въздъхна. Микрофонът, инсталиран в скафандъра му, предаде и най-тънките нюанси на тази въздишка чрез металическото рогче, което стърчеше над стъкления му глобус.

— Виждам — поде загрижен Таомей, — вие действително сте разстроен!

Скрибин гледаше марсианското небе, обагрено в портокалов цвят. Далече се появиха червеникави облаци.

— Ще ви призная: малко се страхувам! — каза инженерът.

— От какво?

— Почти цял месец ще чакаме тук с Ана. Не е много приятно на тази пуста, негостоприемна планета.

— Така е! — потвърди с жар Таомей. — Но има изход. Елате с нас!

Скрибин поклати глава:

— Не, Таомей, не! Вие променете решението си! Да отлетим още днес на Земята! Там ще се явят хиляди хора, които горещо ще желаят да дойдат после с вас. Може би и аз! Още не зная, но навярно и аз ще пожелая! Забравете всичко, приятелю, и простете на земния човек. Той е още несъвършено същество и не може да се отърси от своите пороци.

Таомей тъжно се усмихна. Помълча. Мислеше. После каза:

— Може би не трябваше да обръщаме внимание на онова, което се случи. Но… нека всичко остане така, както е, освен ако вие не пожелаете да дойдете с нас!

— Колко сме смешни! — забеляза Скрибин. — Един друг се увещаваме и всеки държи на своето. Да ви призная, аз по-рано се колебаех. Ако отлетим с вас, това ще бъде неповторимо, нещо изключително за мен и за Ана. Но не е само дългът ми към моя народ. Спира ме и нещо друго.

— Какво?

— Едно мръсно престъпление е извършено, то не може да остане неразкрито. Вега и бандата му трябва да бъдат разобличени, а само аз мога да направя това. Разбирате ли колко е важно да се върна на Земята?

Таомей не успя да отговори, защото друг глас прозвуча в глобуса на скафандъра му:

— Таомей, искам да ти говоря!

На две крачки стоеше Асур. Още като се върнаха от пътешествието около Марс, той отиде в звездолета, каза, че го боли главата и се затвори в стаята си. Сега не изглеждаше болен. Нито потиснат. Очите му блестяха, в погледа му имаше някакво решение.

— Не искам да те наскърбя, Таомей, но аз реших! — поде Асур. — Реших да замина със земните хора!

Не гледаше миона. Микрофонът на скафандъра му отчиташе бързо и неспокойно дишане. Чакаше отговор. И присъда може би. Таомей го погледна през скафандъра си и тихо каза:

— Асур, чуй ме. Аз не мога да те спра!

Асур вдигна поглед. Много радост и признателност имаше в него. Таомей продължи все така кротко, с бащински тон:

— Ти си свободен да решиш. Ако бях на твое място, може би и аз така бих постъпил!

Неочаквано Асур коленичи и наведе смирено глава. Таомей протегна ръце, прегърна земния човек и го изправи. Сцената беше кратка, но тя развълнува Скрибин. Решението на Асур донякъде поправяше работите. Имаха още един другар и свидетел не само на историята, но и на едно престъпление.

— Асур, приятелю, колко се радвам — каза Скрибин. И за да облекчи скръбта на Таомей, той добави: — Нищо не се знае… До десет-двадесет години може би и ние на Земята ще построим фотонен звездолет. Може би ще отлетим на Мион, приятелю мой! Ние сме на път да разрешим и тази сложна задача.

Една мисъл хрумна на Таомей. Тъгата изчезна от погледа му, стопена от едно вътрешно сияние. Пак извеждаше весел и сърдечен. Той каза:

— Асур, ти познаваш устройството на нашия звездолет, нали? Разкажи на земните инженери и изобретатели всичко. А на вас, приятелю Скрибин, ще дам чертежи, планове и книги за нашата наука и техника в областта на космическата навигация. Ще узнаете много за строежа на звездолети и за силата, която ги движи. Важен е принципът. Учените на Земята могат да използуват нашите знания, открития, постижения… Ела, Асур! И вие, приятелю! Ще останем още няколко дни… колкото трябва! Ще ви подарим някои наши уреди и апарати. Една мионска радиостанция, един апарат за подмладяване… за Ана. И онази танкета ще остане за вас, тя тук ще ви трябва! Елате в моята кабина!

В определеното време Скрибин включи радиопредавателя. След малко в слушалката долетя глухият далечен глас на Спиридонов от радио „Космоград“. Но не Спиридонов говори със Скрибин. Той каза, че Фадеев ей сега ще се обади.

— Фадеев ли? Зная го — отвърна Скрибин.

Фадеев изказа радостта си от избавлението на инженера, нека предаде и на дъщеря си неговите почитания. Той знае името на единия похитител — Вили Браун, цигулар от „Веселите бекаси“, вторият навярно е чужденец. Фадеев помоли Скрибин да съобщи името му и други данни за него.

— Той е един гангстер от Обединените западни държави, името му е Вега, но това е псевдоним. Как научихте за Браун?

— Като се видим, ще ви разкажа всичко — отговори Фадеев. — Надявам се да задържите тези типове, докато дойде нашата ракета. Тя отлита днес и ще доведе и вас, и тях!

Скрибин каза, че съжалява. Бандата е заминала, но важното е, че двамата с Ана са свободни и ще чакат ракетата. Ще поддържат връзка на същата вълна. Чува ли Земята добре?

— Съвсем ясно! А вие как сте там? Имате ли припаси? Ще издържите ли? — питаше Фадеев.

— Да, мионите ни осигуриха всичко.

— Чух от Спиридонов за тях. Всъщност какви са тези миони?

Скрибин се позасмя и каза:

— Вижте какво, любезни Фадеев. Тя е една дълга и странна история. Мионите са хора от друга планета. Ще узнаете всичко, като се видим. Сега ни трябва ракета! Ще бъдем трима пътници. С нас ще дойде на Земята и Асур.

— Кой Асур?

— Човек, роден на Земята преди пет хиляди години.

Фадеев не отговори. В слушалките се чуваше странен шум, като че ли се свиваше и разпущаше мех. Долетя неразбран шепот.

— Ало, ало, чувате ли ме, Фадеев? — попита Скрибин.

— Да… Чувам! Говорите невероятни работи, инженер Скрибин! Как сте със здравето?

Скрибин високо се изсмя. Той разбра безпокойството на Фадеев.

— Вие там мислите, че аз… но не се безпокойте, главата ми е напълно в ред! Много работи се случиха, сега не можете да ги разберете.

— Да… изглежда! Пак ще се обадя! Бъдете здрав! — Фадеев прекъсна връзката.

Скрибин сне слушалките от ушите си. Погледът му беше съсредоточен и далечен.

— Ани, те ме смятат за луд! — засмя се от сърце той. — Всичко, което им казвам, действително е от областта на фантазията, но ще се уверят, че те са изпаднали в смешно положение, когато узнаят всичко!

Още едно денонощие останаха мионите на Марс. Всичко беше готово. В палатката, опъната под стъкления похлупак, имаше достатъчно продукти, апарати и дрехи. Три обикновени легла за хора от Земята (мионите сръчно приспособиха тези легла) бяха застлани с меки одеяла.

Последната вечер задуха силен вятър. Той връхлиташе с облаци от червеникав прах и всички се прибраха в звездолета. Голямата зала, осветена по-ярко от всеки друг път, изглеждаше много тържествена. На масата имаше различни яденета, много плодове и бутилки с питиета. Всички седяха мълчаливи. Уж се усмихваха, но бяха тъжни.

— Уговорихме ли подробностите? — подхвана Ана, за да поведе разговор.

— Да — каза Таомей. — Най-важното е, че ви оставяме нашата малка радиоапаратура, която ще свързва Земята и Мион. Ще поддържаме постоянна връзка. Хора от две планети, от два далечни свята, отсега нататък ще могат да разговарят.

— Всяко четно число ще се свързваме по радиото — каза ентусиазиран Браун, като търкаше ръцете си една о друга. Той внезапно се обърна към мионите и попита: — Там имате ли цигулки?

— Какви цигулки?

— Един такъв дървен инструмент с корди. Свири се с лък… Така!

Браун показа, като дърпаше над лявата си ръка въображаем лък.

— Имаме много и различни музикални инструменти — каза Таомей. — Като дойдете на Мион, ще ги видите!

— Вие казахте, че ще се обаждате всяко четно число, нали, Браун? — попита Ана.

— Разбира се.

— А как ще знаете кога е минал денят и кога е настъпила нощта? В космоса няма ден и нощ!

— Да, но ще гледам часовника си и…

— Уверен ли сте, че часовникът ви ще работи точно така, както на Земята?

Браун широко отвори очи. Не беше и помислил за това.

Мионите, които разбраха за какво става дума, гръмко се разсмяха. Леймей каза, че електронните машини само за няколко секунди точно ще определят датата и кога е ден, и кога е нощ на Земята.

— Виждате ли? Аз не се сетих — каза зарадван Браун. — Всяко четно число, както уговорихме. Сутрин в девет часа. Съгласна ли сте, Ана?

— Да, Браун!

— Асур, искам да чувам и тебе — обади се Таомей.

Асур гледаше към стената. Там беше окачена картина — пейзаж от Мион. Един град с изящни здания, много светли, кръгли, целите от стъкло. В далечината висока скалиста планина. Дървета, синя река и лазурно небе като земното. Сега Асур тъжеше за това небе, под което бе живял векове. Тъжеше за приятелите си там. Той извади кърпичка и се опита незабелязано да попие влагата, появила се в очите му. Ана се наведе до ухото му и прошепна:

— Асур, не забравяй, моля ти се, че ние ще отнесем на Земята планове и чертежи. Нашите учени скоро ще построят огромен звездолет! Непременно, Асур! И той ще бъде мощен като „Вестител“.

Скрибин подръпна брадата си. Тази вечер той правеше често този жест и ту се усмихваше, ту изведнъж ставаше тъжен. Лицата на мионите също изразяваха скръб. Особено тъжен и мълчалив беше Елий.

Таомей вдигна чашата по обичая на Земята и каза от сърце:

— Приятели, да пием за вашето щастие!

— И за вашето щастливо пътуване — допълни Скрибин и изпразни до дъно огромната чаша.

После той прегърна Таомей и го целуна… Ана, която седеше до Елий, неочаквано се понадигна и долепи устните си до бузата му. Елий пламна като момиче…

Бурята, която вилня цяла нощ и вдига гъсти облаци пясък и прах, призори утихна. Но прашните облаци още се виеха по небето и го оцветяваха с оранжев оттенък. През тях прозираше бледото Слънце. Беше тихо. Скрибин, Ана и Асур стояха пред стъкления похлупак недалеч от звездолета и махаха с ръце. Всички люкове бяха затворени, но до илюминаторите се виждаха мионите. Тримата им махаха и се усмихваха, но усмивките напомняха гримаси. Очите на Ана бяха влажни…

„Вестител“ трепна. Само малко дим се появи някъде под него. Не бълваше пламъци, не ревеше, не гърмеше.

Една гигантска сила поде този огромен сребрист рибообразен остров, дълъг над два километра, и го вдигат като перце. Като че ли нагоре го привличаше силата на исполински магнит. И ето един малък страничен люк се отвори. Няколко глави в скафандри се показаха и размахаха бели кърпи. „Вестител“ бавно се издигаше, а земните хора ставаха все по-малки там долу, където се белееше палатката под прозрачния купол на похлупака…

Ана насочи обектива на киноапарата и натисна копчето на самоснимачката за последен път. Звездолетът се издигаше все по-нагоре и сега приличаше на бял облак. Слънцето го обсипваше с лъчи, той светеше на марсианското небе като хвърчило, пуснато от деца. Това бавно отлитане право нагоре продължи около половин час. „Вестител“ заприлича на обикновен самолет без криле, с продълговато тяло, което едва се местеше по небето. Чак тогава под него блеснаха бледи пламъци. Те облизаха корема му. Като че ли тази далечна птица отхвръкна по-нагоре. Висините я привличаха и постепенно сребристото тяло се топеше и изчезваше…

Асур изтича в стъклената кабина и надяна слушалките на радиопредавателя.

— Ало, „Вестител“! Ало, „Вестител“! Тук е Марс! — призова той.

Един развълнуван глас проеча в слушалката:

— Тук е Леймей от „Вестител“! Асур, ти ли се обаждаш?

— Приятели мои… благодетели… желая ви щастлив път! Довиждане, приятели…

Не му достигна въздух и Асур замълча. Няколко сълзи се търкулнаха по лицето му и оставиха влажни следи…

Ана и Скрибин гледаха към небето. Но сега там нямаше нищо. Грееха само оранжеви светлини и малко, студено Слънце…