Петър Стъпов
Гости от Мион (3)

Двубоят

Стаичката беше малка като кутийка, мебелирана с едно легло в цвят резеда, масичка, умивалник с течаща вода и библиотечка, по чиито рафтове бяха подредени книги. Всичко бе изработено изящно от дърво и пластмаса. Беше ослепително чисто. Едно кръгло прозорче тъмнееше над леглото, закрито с непрозрачна материя. Светлината идеше от тавана и от стените — мека и успокояваща.

— Дъщеря ви е настанена в съседната кабина — каза човекът в белите дрехи. — Може да я виждате винаги когато пожелаете. Също и тя е свободна да идва при вас. Изобщо чувствувайте се напълно свободни!

— Свободни! — каза с ирония Скрибин. — Вие подигравате ли се? Кога мога да говоря с вашия шеф?

— Веднага, щом като е в състояние да ви приеме. Може би след час. Не зная, ще ви уведомя!

Скрибин наблюдаваше прислужника, който едва ли можеше да даде някакви обяснения. Все пак попита:

— Къде се намираме?

Прислужникът се поклони и вдигна рамене.

— Имам нареждане да задоволявам всички ваши желания и вкусове. Но по въпроси, които не са от моята компетентност, не мога нищо да ви кажа. Съжалявам. Шефът знае, той ще ви осведоми!

Човекът излезе. На масичката бе поставена фруктиера със сочни праскови и кайсии. Скрибин не погледна към тях, а отвори вратата и излезе. Дълъг и тесен коридор, застлан с килим, свършваше до стъклена врата. Зад нея се виждаха маси, чиито бели покривки като че ли не бяха пипани с ръка. В лявата страна на коридора имаше няколко врати. Той почука на съседната. Отвътре се обади Ана:

— Кой е?

— Аз съм — каза Скрибин и влезе.

Ана му се усмихна — тя стоеше до огледалото и подреждаше косите си.

— Тук е удобно — поде тя. — Аз бях помислила, че може да ни изолират в някоя затворническа килия с циментен под и стар железен креват. Къде се намираме, татко?

— Не съм сигурен, мое дете, но предполагам, че пътуваме в подводница.

— Подводница? За къде?

— Не зная…

Скрибин се опитваше да бъде твърд и спокоен пред дъщеря си, а тя бе решила да не проявява малодушие. Затова разговаряха както всеки ден с обикновен тон за познати и дребни неща.

— Добре сме настанени, нали? — засмя се Ана. — И твоята кабина ли е така луксозна?

— Да, Ани!

Той долепи устни до ухото на момичето и прошепна:

— Мисля, че ни подслушват. Ще трябва да говорим в коридора, макар че може би и там има тайни микрофони. Така че най-добре е винаги да шушнем, ако се случи да приказваме нещо, което те не трябва да знаят.

— Да, прав си, татко! Няма да питам нищо за твоите работи!

Скрибин пак се усмихна насърчително, макар че усмивката му приличаше по-скоро на гримаса, застинала и бездушна. Той се осведоми как Ана се е наредила, насърчи я, накара я да хапне малко плодове и отиде в кабината си. Полегна да си почине. Тъкмо затвори очи и на вратата се почука. Влезе същият човек и помоли да го последва.

Двамата тръгнаха по друг, още по-тесен коридор. Изкачиха десетина малки железни стъпала и влязоха в кръгло помещение — по-скромно, с железни стени, без прозорци. Прислужникът почука на една врата, поклони се на Скрибин и каза:

— Заповядайте, господине! Шефът ви чака!

Скрибин отвори и с твърди стъпки влезе.

Зад едно бюро, в по-широка кабина, седеше млад човек, облечен в бяла риза, с гладко вчесана коса и усмихнати очи. Скрибин извика:

— Как? Вие ли сте шефът?

— Седнете, другарю Скрибин, моля, разположете се — каза любезно Вега. — Нима сте изненадан?

— Изненадан съм! Предполагах, че ще видя разбран човек! Мислех, че ще мога да изразя възмущението си от вашите действия! И да поискам незабавно да ме върнете на сушата! Да освободите мен и дъщеря ми! Всяка минута, през която съм ваш пленник, отегчава положението ви, предупреждавам ви!

— Зная — каза Вега. — Но при нас вашите закони не важат!

— Има международни и човешки закони, господине! Това отвратително отвличане ще стане голям дипломатически въпрос!

— Изключено! — каза спокойно Вега, като се усмихна иронично. Той беше все така външно любезен и внимателен.

— Ще видим!

Вега стана от стола си, направи две крачки към инженера и със спокоен и убедителен глас поде:

— Ето какво, уважаеми другарю Скрибин. Не ви повиках да споря с вас. Нямам това желание. Искам просто да изразя моите дълбоки съжаления и извинения. Моля да ме разберете, че бях принуден да действувам така. В никой случай не желая да ви оскърбявам. Ние дълго мислихме и необходимостта ни застави да действуваме така. Съжалявам!

— Вие сте мошеник! — каза спокойно Скрибин.

Вега се изчерви, ръката му трепна, но той се овладя и като пристъпи още една крачка, твърдо каза:

— Грешите, инженер Скрибин! Аз съм по професия инженер като вас!

— Инженер? — удиви се Скрибин. — Не вярвам! Вие сте долен изнудвач!

— Моля?

Вега каза високо тази едничка дума. Тя изразяваше протест, негодувание и молба да повярва на думите му.

— Вие ми отнемате свободата — продължи Скрибин със студен тон. — С какво право? Вие сте се забравили! Й идвате сега да ми разказвате легенди, че сте бил инженер! Протестирам!

— Аз действително съм инженер! Мога да ви представя документи!

Скрибин хладно се засмя, но лицето му остана все така безучастно, с гримаса на презрение.

— И вашите документи ще бъдат фалшиви като вас! — каза той. — Не желая да ме убеждавате. Дори и да сте инженер, вие сте скъсали с това почтено звание! Не искам да разговарям с вас! Кога ще ме освободите?

Устните на Вега потрепнаха, ноздрите му нервно пулсираха. Той каза кратко:

— Аз няма да ви освободя, нямам право!

— А кой има право?

Вега не отговори.

— Къде е този ваш господар?

Вега мълчеше.

— И за къде пътуваме с тази… подводница, ако не се лъжа?

Този път Вега каза:

— Да, това е подводница.

Той натисна едно бутонче на масата. Влезе същият прислужник.

— Придружете госта до кабината му — заповяда Вега и като се поклони сдържано на инженера, добави: — Надявам се, че ще размислите и следния път ще разговаряме делово!

Скрибин му обърна гръб.

 

 

Един радостен глас събуди Скрибин. Той отвори очи. Ана се беше навела над него, леко докосваше рамото му и засмяна викаше:

— Татко! Събуди се, татко! Виж, слънце!

Той погледна нататък, където сочеше тя. Кръглото прозорче на кабината беше отворено. От него нахлуваше сноп слънчеви лъчи, които ярко осветяваха един бял диск на стената. Скрибин се понадигна и видя синьо небе. Видя мачти на параходи, дим и здания — бели и високи, наредени край брега.

— Къде сме? — попита той.

— Не зная — отвърна Ана. — Преди малко отворих очи, погледнах към прозорчето. Побързах да те събудя. Виж, татко!

Скрибин гледаше към пристанището. Нямаше много кораби, не се забелязваше и особено движение. Зданията бяха наредена по-настрана. Зад тях се очертаваше силуетът на ниска планина. Отначало инженерът сам се питаше къде беше спряла подводницата, но забеляза двама мъже, въоръжени с пушки. Те крачеха бавно в жълто-кафяви униформи, бели каски на главите си и бели ремъци през гърдите и кръста.

— Това е тяхна земя, Ани — каза тъжно Скрибин.

На вратата се почука. Влезе прислужникът и помоли гостите, както се изрази той, да се приготвят, защото след десетина минути ще слязат на сушата. Скрибин се обръсна с електрическа самобръсначка, която намери на нощното шкафче, а след малко млад, подвижен, любезен и енергичен човек го поведе, заедно с Ана, по коридорите на подводницата. Една малка платформа с парапети ги отведе на повърхността. Обля ги пресен въздух и обилна слънчева светлина. Морето беше пред тях — синьо, притихнало уморено, долепило края си до небето. От корпуса на подводницата се спущаше тясна стълбичка към кея на пристанището.

— Моля! — каза младият човек и любезно посочи сушата.

Когато Ана усети под нозете си твърда земя, обхвана я приятно чувство на радост и сигурност. Тя вдишваше топлия въздух, който я освежаваше. Струваше й се, че досега бе живяла под земята. Светлината блестеше в очите й и Ана премигваше, за да свикне.

— Къде отиваме? — попита Скрибин на английски.

— Най-напред една разходка. Предполагам, че това се налага след това дълго пътуване — отвърна човекът на руски език. — Как предпочитате? Пеша? С кола?

Вместо Скрибин Ана сухо отвърна:

— Без вас!

— Моля! — съгласи се веднага младежът. — Тогава след един час! — Той погледна ръчния си часовник. — В десет на това място. И моля да поправите вашите часовници по нашето време, ако не сте сторили вече това. Сега е точно девет и две минути.

Часовниците и на двамата показваха няколко часа напред.

— Вие наистина ли ще ни оставите сами? — удиви се Скрибин.

Младежът се поклони.

— Щом това е желанието ви…

— Значи, сме свободни?

— Но вие изобщо сте свободни, господин Скрибин!

И за да докаже това, той свали любезно шапка и тръгна сам към пристанището. Скрибин и Ана учудени гледаха след него.

— Нищо не мога да разбера — каза инженерът.

— Той ни увери, че сме свободни — отвърна зарадвана Ана. — Тогава да вървим! Може би скоро ще замине параход.

— Ти мислиш, че ще се върнем? — попита Скрибин.

— А защо не? Те са разбрали — няма да получат нищо от тебе, и са решили да ни освободят!

Скрибин се усмихна скептично и каза:

— Едва ли, мила…

Един човек, облечен бедно, в работни дрехи, мина край тях. Той носеше някакъв пакет и гледаше любопитно към чужденците.

— Приятелю! — извика му Скрибин. Човекът се спря.

— Къде се намираме?

Човекът вдигна рамене. Беше небръснат, с остри скули и отпусната долна устна.

— Къде е най-близката телеграфо-пощенска станция? — попита Скрибин.

Човекът разпери ръце.

— Вие глухоням ли сте?

Тогава човекът каза нещо на английски. Скрибин се засмя.

— Ах, да! Той едва ли разбира руски!

И заговори на английски. На всички въпроси непознатият отговаряше с учтив тен:

— Не зная, господине!

— Как така? Нима не ви е известно къде се намирате?

— О, да! — отвърна той. — Но има нареждане. Не мога да ви осведомя!

Ана пристъпи към него.

— Вие сте длъжен! Вие трябва да кажете! Вие…

— Безсмислено е — прекъсна Скрибин гневния поток от думи. — Ела, Ани…

Той я хвана под ръка. Тръгнаха по една асфалтирана алея между лехи с цветя — едри, с големи цветове и листа, широки като чадъри. Те не вирееха в умерения пояс. Бяха прелестни южни цветя с ярки багри.

Встрани жилищните блокове като че ли подпираха небето. Бели блокове с много прозорци и тераси. Покривите плоски — над тях се показваха зелени върхове на дребни дръвчета и пак цветя. На пристанището беше акостирал до кея един огромен кораб без комини. Подводницата, с която пристигнаха, широка и внушителна — приличаше на огромно морско животно. Край нея се суетяха хора.

— Да се поразходим — предложи Скрибин.

Минаха по една дъгообразна алея и скоро излязоха на полето. Зелено поле с гъсти храсти и висока трева. Тук растяха портокалови дървета, лимонови, банани, фурми, смокини, палми. Листата им висяха като мъртви, покрити с прах. Но погледът на двамата не се спираше на растителността. Зад дърветата се издигаха странни съоръжения. Високи железни кули, изплетени от стоманени пръти, правеха впечатление със своята внушителност и необичаен контраст с южния пейзаж. Встрани лежаха корпуси на огромни здания с дъгообразна или цилиндрична форма, блестящи, като че ли изградени от стъкло. По широките улици-алеи пъплеха камиони. Виждаха се хора. Но не те привлякоха вниманието на Скрибин. Той видя гигантска стоманена пура, прикрепена до една желязна кула. Ракета! Тя издигаше острия си връх право към небето. Беше огромна и тежка. От пръв поглед никой не би допуснал, че може да се отдели от Земята. Скрибин беше виждал такива ракети, бе летял дори с по-големи.

— Хм — каза той. — Да, ясно е! Ракети, съоръжения за изстрелването им… Ето там, вляво, виждаш ли, Ани?

— Да, татко!

Един гигантски самолет, който по-скоро приличаше на ракета с остро цилиндрично тяло, стоеше върху стоманени релси.

— Това е ракетоплан — каза Скрибин. — С него пътуват до планетите…

Той замълча. Наблизо минаха двама войника, облечени като онези, които видяха от прозорчето на подводницата. Войниците козируваха и отминаха.

— И тези като че ли ни познават — каза Ана.

— Те всички са предупредени, Ани. А знаеш ли къде се намираме?

— Не, татко.

— На някакъв остров. Затова ни дават свобода да се движим, където пожелаем. — Той погледна часовника си. — Време е. Трябва да отидем на уговорената среща. Онзи млад човек навярно вече ни чака.

Той наистина ги очакваше. Поздрави ги свойски и каза:

— Можехте да се разходите и по-далеч, дори към ракетните площадки. Там щяха да ви пуснат, уверявам ви!

Скрибин хладно отвърна:

— А как узнахте къде сме се разхождали?

— О! — възкликна младежът. — Зная!

Ана му обърна гръб.

— Искам да видя най-отговорния ви човек! — каза Скрибин.

— Тъкмо там ще ви заведа. Моля!

Тръгнаха към едно странно здание. То се отличаваше от другите — имаше кръгла форма без прозорци, но стените му светеха като стъклени. Горе на плоския покрив стърчеше сребриста полусфера, която приличаше на огромна гъба. От най-издутата й част продължаваше остра антена.

Асансьорът ги отнесе на един от етажите. Младежът се спря пред двойна врата — тежка, масивна, с цвят на загоряла ръж. Той натисна малко бутонче. На стената светна зелен надпис на английски: „Влез!“

Вратата сама се отвори. Младежът се поклони, дръпна се настрана, учтиво посочи с ръка към стаята и каза:

— Моля!

Скрибин влезе. Ана тръгна след него. Човекът я спря с учтив жест и изказа съжаленията си, че тя трябва да почака. Ана се намръщи. Вратата се затвори пред нея…

Кабинетът беше просторен, с окачени по стените живописни табла. Изгледи от бурно море и гемии с бели платна, планински пейзажи, а до тях непонятни петна от ярки бои — кръгове, квадрати, страшни очи, ръце и крака, като че ли откъснати от човешко тяло и нарисувани грубо и грозно… Върху ниска масичка бяха наредени бутилки с разни питиета и кутии шоколадови бонбони. Един висок човек стоеше гърбом към вратата и гледаше през прозореца. В мига, когато Скрибин го забеляза, човекът се обърна.

— Пак вие? — възкликна Скрибин. — Това е вече прекалено.

— Да — каза Вега. — Аз съм изобщо отговорник там, където сте и вие. Така че имам задължението и удоволствието да ви направя съответните предложения, макар че за съжаление вие така подозрително и пренебрежително се отнесохте с мене.

— Какво искате?

— Моля, седнете!

Скрибин потъна в едно кресло. Вега му поднесе кутия с бонбони. Скрибин не прие. Вега наля в малки чашки някакво питие. Скрибин енергично отказа дори да вкуси. Лицето на Вега изразяваше страдание. Беше му крайно неприятно от враждебността на Скрибин, но се сдържаше, не избухваше, а следваше точните указания на Стареца — да бъде при всякакви случаи и обстоятелства крайно внимателен, да не избухва и не оскърбява гостите до момента, когато наистина всички средства се изчерпат. А кой беше този момент? Само Стареца имаше право да решава, разбира се, по доклад на Вега.

— Аз се учудвам — поде хладно Скрибин, — че пак вие сте на моя път. Предупредих ви и повтарям, с вас не искам да разговарям. Вие не сте сам. Над вас има други. Те да дойдат! Искам да се срещна с най-отговорния човек тук.

— Най-отговорният на острова съм аз! — повтори Вега. — Моят шеф, комуто трябва да ви представя, е далеч оттук.

— Незабавно ме отведете при него!

— Чакайте, не се вълнувайте! Ще ви кажа всичко и ще ни оправдаете, надявам се! Ние знаем много за вас! Знаем, че вие построихте „Бисерна звезда“. Вие сте проектант и ръководите строежите на града в космоса. Знаем това! Отначало искахме да имаме тези ваши планове. Може би те са в чантата ви. Задръжте ги, ние не се интересуваме от тях. Необходим сте ни вие! Да! Моля, един момент — протегна ръка Вега, като забеляза, че Скрибин искаше бурно да протестира. — Нашата цел е благородна! Ние също строим! Възнамеряваме да построим по-голям град в космоса от вашия и той да служи на цялото човечество за овладяване на звездния свят!

— Добре, стройте и ме оставете на мира! — избухна Скрибин. Той нервно свиваше и разпущаше пръстите си. — Стройте, дявол да ви вземе! Защо ме отвличате?

— Вижте какво, ние имаме постижения в тази област, но някак си изоставаме. Ние не ви отвлякохме! Ние просто ви доведохме тук, за да преговаряме, защото искаме да строим с ваша помощ!

— Няма какво да преговаряме! Оставете ме да си замина!

— Ще ви осигурим великолепни условия за работа. Всичко, което поискате! Вие може да разполагате с милиарди! Те са ваши!

Скрибин небрежно се усмихна и презрително махна с ръка.

— Вашите милиарди нямат никаква стойност за мене — каза той. — Вие не можете да ме разберете. Има нещо несравнимо по-важно от парите, удобствата, лукса. Това е човешката съвест! И дългът! Да, дългът към моята родина и към моя народ, който ми даде всичко, изучи ме, направи ме човек. Аз съм телом и духом техен, запомнете това, господин… не е важно как се казвате, това не ме интересува. Повтарям, че никога няма да ме принудите. За нищо на света, с никакви средства! Настоявам веднага да ме освободите от този ваш остров и да замина за моята родина. В противен случай ще стане голям въпрос. Трябва да знаете, че моето правителство ще направи всичко възможно да разкрие тази долна афера и вие ще отговаряте!

Скрибин не беше говорил толкова много досега. Изглеждаше развълнуван, неспокоен и леко зачервен. Вега го изслуша спокойно, запали цигара и когато Скрибин твърдо заплашваше и искаше освобождението си, той направи една скептична гримаса.

— Вижте какво, господин Скрибин. Може би щяхте да сте прав, ако за вашите бяхте жив.

Скрибин втренчи поглед в студените очи на събеседника си.

— Какво искате да кажете?

— За вашите и за целия свят вие сте мъртъв!

— Говорите глупости! — каза Скрибин.

— Ни най-малко. Момент, моля…

Вега посегна към бутона на грамадното радио, което беше поставено на една масичка, и завъртя ключа. След малко се чу тихо бучене. Вега започна да нагласява апарата на разни вълни. Музика, текстове, пеене се преливаха бързо, проечаваха бурно и за миг заглъхваха. Чу се ясен глас на руски: — „… той беше велик учен…“

Гласът прекъсна, но Вега извика:

— Ето!

Той бързо нагласи апарата. Сега съвсем ясно заговори същият глас. В притихналата стая прозвучаха странни слова на диктор, който четеше бавно, тържествено и скръбно:

— „Инженер Скрибин ни завеща едно голямо недовършено дело, но то ще бъде продължено на всяка цена. Защото той бе обмислил всичко, бе изработил със сътрудниците си най-подробни планове на космическия град. Той загина, но делото му живее и ще се осъществи!“

— Спрете тази провокация! — изкрещя Скрибин, като скочи на крака и посегна към радиото. — Вие продължавате вашия шантаж! Зная, че в съседната стая някой като вас предава това измислено съобщение.

Вега също се изправи. Той завъртя копчето и радиото млъкна. Настъпи неприятна тишина. Пръв я наруши Вега:

— В дванадесет часа ще предават по телевизията траурен митинг по случай вашата смърт. И на дъщеря ви, разбира се — добави хладно Вега. — Ще ви повикам да видите сам. Но и дотогава може да се уверите! Ето!

На едно малко бюро бяха струпани вестници и списания. Той грабна няколко и ги подаде на Скрибин. Скрибин се стремеше да остане спокоен, но не беше в състояние и чувствуваше как сърцето му тупа бързо и неспокойно. Между вестниците той видя много съветски, български, полски, чехословашки, немски, френски, английски… Разгърна първия, който му попадна. Видя черни рамки. И своя портрет. До него портрета на дъщеря си. С едри черни букви съобщаваха за трагично загиналите… Скрибин четеше смаян, че в онази ужасна утрин той пътувал по панорамния път край морето, навярно да се поразходи с дъщеря си Ана. По неизвестна причина автомобилът се ударил в страничните камъни, които предпазват колите да не полетят в пропастта, и се сгромолясал в морето… Напечатани бяха съболезнователни телеграми от правителства, академии, учени, партийни ръководители… от цял свят. Описваше се подробно животът на големия учен и на дъщеря му — способна млада астрономка…

Скрибин хвърли вестниците, обърса потта от челото си и прошепна:

— Не! Това е невъзможно! Не!

— То е самата истина — каза с равен глас Вега. — Те ви смятат за трагично загинал.

— Те ще намерят автомобила и ще видят, че в него няма трупове. Те ще разберат! Все пак вие ще бъдете разобличени!

Вега посегна към бюрото и взе вестници от друг куп. Скрибин погледна датата. Те бяха отпечатани два дни след неговото отвличане. В тях бяха отпечатани снимки на разбит автомобил, увиснал на кран, монтиран на плаваща платформа.

— Ето вашата кола, вратите й са отворени — каза Вега. — Труповете ви не са намерени, но ги търсят. Предполагат, че са притиснати между скалите. Но няма да ги намерят. И какво им остава? Ще се примирят…

— А моят шофьор? Той е свидетел!

Вега не отговори. Барабанеше с пръсти по облегалото на стола и се усмихваше.

— Защо мълчите? — извика Скрибин. — Къде е моят шофьор?

— Не зная — излъга Вега, като прибираше вестниците. — И той е изчезнал.

— Изчезнал или убит? Говорете!

Скрибин пристъпи разгневен към Вега, който се взря в очите му и нахално отвърна:

— А ако той ви е предал за пари?

— Невъзможно! Вие лъжете!

Вега вдигна рамене.

— Да оставим това, господин Скрибин — каза с примирен тон той. — За целия свят вие сте умрял. В Обединените социалистически републики ще продължават да ви отдават заслужена почит, ще пишат още за вас, но това няма да промени положението. Започнете нов живот! Ще отлетим най-напред на нашата изкуствена планета, а там са нашите най-добри специалисти. Вие ще бъдете техен шеф! Вие ще построите още по-красив, по-фантастичен град в космоса, а после и други градове, много градове! Ние ще завладеем планетите!

Скрибин гледаше към прозореца. Като че ли не беше тук, сякаш тези думи не се отнасяха за него.

— Лично вие ще имате положение на най-уважавания, най-богатия, първия човек в Съединените държави на Западното полукълбо, инженер Скрибин! — тържествено добави Вега.

Скрибин бавно се обърна и като впи бистрия си, уморен и тревожен поглед в очите на Вега, повтори:

— Никога. Запомнете: дори с цената на моя живот! Никога! „НЕ!“

 

 

— Ани, да поизлезем на чист въздух — предложи Скрибин, като отвори вратата.

Ана седеше на дивана до прозореца и четеше илюстровано списание. Състоянието на баща й я уплаши. Тя захвърли списанието, скочи и загрижено попита:

— Какво ти е? Ти си тъй бледен и разстроен!

— Нищо — каза той. — Да поизлезем!

Бяха й оставили на разположение рокли, костюми, тоалетни принадлежности — всичко, от каквото имаше нужда и което би пожелала една жена. Но тя дори не разгледа скъпото и елегантно облекло. Всеки ден обличаше само своя син панталон и жълта блузка без деколте. В този костюм изглеждаше много стройна, изящна, хубава. Само от бельото не се отказваше и прие да го използува с изричната уговорка, че един ден ще го заплати.

Никой не попречи на двамата да се упътят към полето. Те се обръщаха да видят дали не пи следи някой. Не забелязаха нищо подозрително. Така беше от деня, когато стъпиха на острова. Можеха да отидат, където пожелаят, да се усамотяват, да говорят, с когото поискат. Но всеки жител на острова (те бяха предимно млади мъже, повечето в униформа), когато ставаше въпрос за съоръженията, за името на острова, за начина, по който биха могли да го напускат, отговаряха неизменно:

— Не зная нищо!

— Вие служите тука, нали? Вие сте агент на тази банда, която ни отвлече, и знаете това! — казваше с остър тон Скрибин, като желаеше да предизвика събеседника си в спор.

Той вдигаше рамене.

— Аз съм на служба и изпълнявам заповед!

Сега двамата вървяха сами из полето. Скрибин имаше чувството, че невидими очи следят всяка тяхна стъпка. Той пак видя въоръжени патрулни двойки. Те се разхождаха край брега и като забелязаха високата му фигура и елегантната му дъщеря, козируваха с почит. Той извърна глава. Беше уверен, че са сами с Ана, защото на разстояние стотина метра в радиус не се виждаше никакъв човек.

— Ани, мила — поде Скрибин. — Те искат да разкрия плановете си на космическия град и да ръководя техен подобен строеж в космоса! Предлагат ми фантастични условия!

— А ти какво им отговори?

Скрибин се намръщи. Въпросът го засегна. Той искаше дъщеря му да разбере това и сухо отвърна:

— Нима мислиш, че съм способен да водя преговори по този въпрос?

— Да, зная — каза Ана и се притисна до баща си.

Повървяха един до друг. Тя откъсна няколко стръка цветя и вдъхна аромата им.

— Но има нещо по-ужасно! Невероятно и възмутително! — продължи Скрибин.

Ана изгледа баща си със страх. В очите й се появи влага.

— Да ни убият? — прошепна тя пребледняла. — Ако не приемеш, ще ни убият? Добре. Нека умрем… нека. Да умрем!

Скрибин хвана брадичката й, повдигна я и се взря в нейните добри очи. Те му напомняха очите на жена му. Гласът му затрептя от вълнение:

— Не, мое дете. Те едва ли мислят да се отърват от нас. Но за нашите ние сме умрели!

— Как така? — попита Ана.

Той не беше й казал нищо. Дори не я повика на телевизионното предаване, за да не я разстрои. Вярваше, че и това предаване е може би шантаж. Може би ще му сервират един лош монтаж с фалшиви телевизионни картини… Но когато гледаше на екрана траурния митинг и слушаше ораторите, той изтръпна. Ето го „Площада на героите“ в Космоград. Ето я трибуната. На големите празници неведнъж Скрибин стоеше тук между официалните лица. Видя съкрушения Александър Павлович, видя своите помощници, сътрудници, инженери, работници… Те изглеждаха много натъжени и потиснати. После телевизионната камера показа картини от подземните заводи. Работници се събираха на траурен митинг. Скрибин почувствува коленете си да треперят, като забеляза сълзи в очите им. Портиерът с отрязана ръка стоеше до будката и плачеше…

Не, не беше шантаж!

— Ани, в Космоград вярват, че сме загинали при катастрофа — добави тъжно той и разказа на дъщеря си какво бе видял по телевизията. Говореше възмутен, стискаше юмруци, поемаше дълбоко въздух и думите излизаха от гърлото му с хриптене. Беше безсилен да промени нещата.

— Татко — каза Ана. — Никога няма да се съгласиш с техните предложения, нали?

— Никога! — отвърна Скрибин.

— Дори да ни заплашат със смърт!

Скрибин помълча, после от устните му се отрониха няколко тихи думи:

— Смърт… не, ти не бива да умреш. Но ако мен заплашат, това няма да промени решението ми.

— О, татко, така трябва, така!

Тя сложи глава на рамото му и притихна.

Скрибин гледаше пред себе си в далечината. Беше се обърнал на изток. Оттам всяка заран се появяваше Слънцето. Изтокът — земята на светлината. А тук, в този субтропичен край, му беше студено и самотно. До болка самотно, далеч от любимата работа, от хората, с които бе прекарвал безсънни нощи над проектите; далеч от родината, където бе живял, бе се учил, бе строил, бе мечтал, а вечер се прибираше уморен и щастлив при най-любимото същество на земята — неговата дъщеря. Сега тя говореше за смърт. А беше млада, жизнерадостна, още неживяла. Мечтаеше да стане откривателка на нови светове, на нови звезди и планети, дори и да лети до тях…

— Ани — каза Скрибин и гласът му затрепери, — аз не искам да убият и тебе! Не искам!

Ана гледаше към земята, дишаше бързо.

— Твоята чест за мен е по-скъпа от живота, татко — прошепна тя.

 

 

— Пригответе се! Утре призори тръгвате на път! — каза прислужникът, като разчистваше масата.

Скрибин и Ана бяха вечеряли, а сега пиеха кафе. Съобщението ги изненада.

— Къде отиваме? — попита Скрибин.

— Не зная, мистър. Заповядаха ми да ви уведомя!

— Добре, свободен сте.

Двамата останаха сами на терасата. Дневната жега беше отстъпила на приятната прохлада, която освежаваше. Разговаряха за пътуването. Докъде? Може би ще ги отведат на континента при най-главния заговорник, някакво високопоставено лице? По-добре. Скрибин възнамеряваше да му каже какво мисли за него и да протестира решително.

— А не допускаш ли друга възможност, татко? — попита Ана.

— Каква възможност?

— Може би са решили да ни върнат в родината!

— Едва ли, мила…

Сутринта прислужникът пристигна с двама носачи и помоли Скрибин и Ана да вземат всичките си вещи, които им бяха оставени на разположение за дълъг път. Ана отказа, но Скрибин настоя да приготви двата куфара.

Те закусиха, после се яви един спретнат офицер, тракна с токове и учтиво докладва, че има заповед да придружи двамата. Навън чакаше лека кола. Пътуваха по асфалтиран път — прав и широк. Пристанището и зданията останаха далеч назад. Минаха и край ракетната площадка, където три гигантски ракети бяха вклещени в стоманените кули и чакаха да излетят. Скрибин се надяваше, че някъде наблизо ще спрат и много се учуди, когато ракетната площадка остана зад тях.

— Мислех, че ще пътуваме със самолет — каза той на офицера, който седеше до шофьора.

— Именно — отвърна офицерът.

Правото шосе, очертано от две редици дървета, ги отвеждаше към планината. Една блестяща лента се виеше по склона на най-високата й част и се губеше към върха. Отначало Скрибин не можа да си обясни каква беше тази тънка продълговата линия, но се сети. Наведе се към Ана и прошепна:

— Онова съоръжение е естакада. Сега ми е ясно.

— Ще излетим с ракетоплан?

— Да, по естакадата!

Тя се очерта по-ясно като две стоманени релси, здраво стъпили на бетонни стълбове. В подножието на планината стърчаха десетина високи здания — четириъгълни, многоъгълни, кръгли, с покриви от полусфери, някои без прозорци, други с широки тераси. Две от тях се простираха дълги стотина и високи може би над осемдесет-сто метра. Огромни врати затваряха просторни хангари. Една висока кула извишаваше острия си връх над зданията. На нея блестяха стъклата на мощен фар.

Върху двете релси, споени в циментовата писта, стоеше исполински самолет с чудновата форма. Всъщност това бяха три еднакви по форма, но различни по големина летателни машини, нещо средно между самолети ракета, качени един върху друг. Общата им височина бе над четиридесет метра, а дължината на най-долния апарат, носещ останалите два, имаше не по-малко от осемдесет метра. Човек трудно би повярвал, че това чудовище — тежко, обковано в блестяща броня, можеше да се вдигне във въздуха. Крилата, споени почти по цялото протежение с тялото на всеки ракетоплан, имаха форма на триъгълници. Отпред — остри като бръсначи, а към края — широки.

Това беше апарат, предназначен да лети в космоса и да каца на планети, които имат атмосфера. Най-долният ракетоплан, след като постепенно набираше скорост, издигаше другите два в най-плътните слоеве на атмосферата, двадесетина километра от Земята. Тогава почваха да работят ракетните двигатели на втория ракетоплан, а носещият се връщаше на Земята. Вторият апарат издигаше най-малкия на височина до шестдесет километра със скорост от шест до седем хиляди километра в час по една крива, която постепенно се качваше все по-нагоре. Когато и той се отделяше, заработваха мощните двигатели на третия апарат. Именно той развиваше бързина десетки хиляди километра в час.

Татко, къде ще летим? — обезпокоена, попита Ана.

Скрибин не успя да отговори, защото колата се отправи към един човек. Той беше Вега — както винаги елегантно облечен и самоуверен.

— Добре дошли — каза весело той и се поклони. — Вярвам, че сте нямали никакви неприятности.

Скрибин слезе от автомобила и студено попита:

— Къде отлитаме?

— Това ще узнаете по пътя — отвърна сдържано Вега.

— Не! Сега! В противен случай оставаме тук!

Вега вдигна рамене, поколеба се, после учтиво попита:

— Доколкото си спомням, вие искахте да говорите с по-високопоставени господа от мене?

— Да!

— Добре. Ще ви отведа при тях.

— Къде са те?

Вега се поколеба, после каза:

— Преди седмица отлетяха на Луната.

— И ние ще отидем там?

— Вие сами пожелахте, господин Скрибин!

Ана стисна ръката на баща си и го погледна с умоляващ поглед. Скрибин разбра.

— Ние няма да заминем! — каза той.

— Но искахте…

— Не да отлетим на Луната! — добави сухо Скрибин. — Настоявам да ни освободите! Съобщете на вашия началник това. От него искам незабавно да ни върне в родината!

Той говореше с леден глас, равен и внушителен. Нито един мускул не трепваше по сухото му лице. Като че ли Скрибин беше тук началникът, той искаше, той заповядваше.

Вега пушеше цигара и мълчеше. Най-после каза:

— Добре!

Щракна с пръсти към офицера и заповяда:

— Отведете ги обратно! Изпълнете дълга си!

Офицерът козирува и отвори вратата на автомобила.

По пътя Ана стискаше ръката на баща си. Изглеждаше весела, с повишено настроение.

— Видя ли? Те ще ни върнат — прошепна тя. — Татко, дали наистина ще ни освободят?

— Ще видим — каза Скрибин замислен.

Спряха пред едно здание. То напомняше изправена кибритена кутия. Нямаше тераси, нито изпъкналости. Само гладки стени с широки прозорци.

— Моля! — каза офицерът и учтиво отвори вратата на колата.

Един асансьор бързо отнесе тримата нагоре. Светна зелена сигнална лампичка. Офицерът поведе Скрибин и Ана по един просторен хол с мозаичен под. Отвори една врата и кратко добави:

— В тази стая. Почакайте малко…

Стаята не беше голяма, но мебелирана с вкус: няколко кресла, масичка с вестници и списания по нея, радио и телевизионен апарат. Светлината идеше от белия таван. Нямаше прозорци и все пак въздухът беше прохладен, свеж и приятен.

Офицерът козирува и затвори вратата.

Като останаха сами, Скрибин каза:

— Седни, мое дете.

— А защо ни водят тук? — попита Ана.

— Ще узнаем след малко. Седни! Тук има списания, може би в тях има нови съобщения за нашата мнима смърт.

Скрибин взе списание. И Ана разгърна няколко страници.

— Ето — каза тя, като видя снимка от траурен митинг. Около тридесет мъже и няколко жени стояха прави в полукръгло помещение. Пред една маса говореше човек. Зад него беше поставен голям портрет на Скрибин.

— Това е Ангелов — наведе се Ана. — Татко, твоят помощник, симпатичният българин от „Бисерна звезда“.

Скрибин пое списанието. Тъкмо той… Митинг на изкуствената планета. Стори му се, че влага замъглява очите му, но не биваше… не биваше да плаче пред Ана. Той се овладя и зачете.

Ана уморено се обади:

— Татко, спи ми се… ужасно ми се спи!

Скрибин едва обърна главата си към нея. Странно. И на него му се спеше. Опитваше да държи очите си отворени, но клепачите тежаха неимоверно много. Искаше да каже нещо. Нямаше сили. Приятно чувство за сън го завладя и той отпусна главата си върху облегалото на креслото. Дъщеря му вече спеше спокойно и дълбоко…