Петър Стъпов
Гости от Мион (5)

Ракета без знаци

Обедът беше обилен. Ордьовър, телешко печено, котлети, по чаша вино, грозде и шоколадова торта. В малката бяла трапезария четирмата сладко мляскаха, само Браун често излизаше през една тясна врата и се връщаше с чинии ядене.

— Дай онова препечено котлетче — рече Робсън. — Страшно ми се яде днес!

Той беше първи пилот. Жилест, здрав, с подвижна спортна фигура, подчертана от тесния му панталон и фин вълнен пуловер, който стягаше гърдите му. Изглеждаше самодоволен. Не се безпокоеше, че в тази минута „Космос“ пътува без негов контрол. Ракетопланът послушно се подчиняваше на автомата за управление, затова Робсън си гледаше яденето спокойно.

— Наздраве — рече Джеймс и вдигна чашата с червено вино. Тлъстото му лице напомняше по цвят на питието. Отпуснат, нисък, четиридесетгодишен мъж, беше механик и помощник на Робсън.

Третият член на екипажа — Джери Гардън, най-младият, затова може би най-лакомият, не поглеждаше другите. Отхапваше от месото, бързо го стриваше между здравите си зъби и само понякога вдигаше поглед към Вега, за да изрази може би благодарността си, че беше снабдил „Космос“ с това апетитно ядене.

— Вие защо не обядвате, мистър? — попита Браун.

Вега не отговори. Мислеше. „Гостите“, както ги наричаше той, му създаваха грижи. Мразеше ги, но бе длъжен да им угажда, да ги отведе непокътнати на Луната.

— Слушай, Браун — рече той. — Те обядваха ли?

— Да, мистър.

— Е, как? Хранят ли се добре?

— Да, мистър. А вие може би искате нещо по-специално? Ще видя, ще потърся за вас!

Браун излезе през тясната вратичка. Вега постоя неподвижен, после вдигна глава, сложи къс месо в чинията си, мълчаливо чукна чашата си с Робсън и извика по посока към вратата:

— Не трябва, Браун! Донеси само стъкло със сода!

Браун не отговори.

Вега отряза късче месо, лапна го и посегна към чашата с вино.

— Какво стана содата? — високо повтори той. През полуотворената врата не се показа високата фигура на Браун.

— Хей, чуваш ли? — обади се и Джери.

Браун мълчеше.

— Тип такъв! — рече сърдито Вега. — Къде се запиля?

Той стана и отиде в кухнята. Тя беше празна. Вратата за коридора беше полуотворена. Вега помисли, че Браун е отишъл при Скрибин, но се досети: той и дъщеря му обядваха и сега навярно си почиват. Къде ли е Браун? Вега не харесваше този мрачен човек. На „Космос“ той се превърна в намръщен мълчаливец, не обичаше да разговаря, като че ли му беше приятно да прислужва само на пленниците. Всъщност, какво общо имаше той с тях? За пръв път Вега се обезпокои. И още веднъж извика:

— Браун!

Почака. Браун не се показа. Тогава Вега бързо излезе. В дъното на коридора се виждаше пилотската кабина. Вратата беше полуотворена. Помнеше, бяха я затворили, когато тръгнаха да обядват. Тревожно чувство овладя Вега. Той изтича нататък и надникна, Браун седеше на стола, където работеше Джери. На ушите му бяха надянати слушалки, а пред него ту светваше, ту угасваше екранчето на радиоапаратурата. Докосваше бутони, въртеше нещо съсредоточен, напрегнат и говореше. Вега слушаше невероятни думи:

— Ало, Москва! Москва да се обади! Или Космоград! Да се обади коя и да е радиостанция на Обединените социалистически републики! Ало, чувате ли? Ало, Москва! Ало, София, Космоград, Берлин! Ало! Ало! Чуйте, тук „Космос“…

Най-после Вега се съвзе, хвърли се като тигър напред, дръпна яростно шнуровете, които свързваха слушалките с апарата, и изкрещя:

— Гад! Какво правиш?

Браун се изправи. Беше бледен, очите му искряха.

— Това е нечестно, вие нямате право! — извика той и блъсна Вега в гърдите.

Вега се олюля, но не падна. Хвана момъка за яката, понадигна го и разярен попита:

— Какво? Ти искаш да съобщиш на Скрибин?

— Нямате право да отвличате тези хора! Нямате! — повтори високо Браун.

— Ах, твар мръсна! Успя ли? А?

Вега друсаше яростно Браун, очите му бяха изскочили от орбитите, в края на устните му се появи бяла пяна.

— Пуснете ме!

— Ах, ти…

Вега замахна и стовари юмрук в челюстта на момъка. Браун се олюля и падна върху пулта с бутони, шнурове, екрани. Вега сграбчи жертвата си като хищник и я блъсна с все сила към вратата. После дръпна няколко шнура и те се скъсаха. Замахна с юмрук към радиоапаратурата, сякаш тя беше виновна. Циферблати, стрелки, счупени стъклени късове се посипаха върху пулта.

— Предател мръсен, на ти! На! — истерично крещеше Вега. — Съобщи им сега! На!

И дърпаше шнурове, блъскаше и тресеше радиоапаратурата.

Две ръце го хванаха за раменете, отхвърлиха го настрани и един възмутен глас изкрещя в ушите му:

— Шефе, полудя ли?

Джери радистът за пръв път му говореше на „ти“. Беше чул далечния шум откъм кабината, изтича и видя разрушената апаратура. Гласът му стресна Вега. Той се хвана с две ръце за главата, втренчи очи в онова, което беше направил, и съкрушен изпъшка:

— Оня мръсник е виновен!

Изправен, Браун бършеше с ръка струйката кръв, която се появи на устните му. Вега изтича и стовари още един юмрук в лицето му. Но не повтори, защото зад него Джери проклинаше отчаян. Неговият глас върна донякъде самообладанието на Вега. Той се обърна към Джери. Радистът гледаше отчаян разкъсаните шнурове, счупени стъкла, разбити части и повтаряше едно и също:

— Ами сега? Луд човек! Луд, луд!

— Той е виновен, ще го убия! — с ненавист простена Вега. — Този подлец искаше да съобщи, че Скрибин и дъщеря му пътуват с нас! Предател! Гад! Нека сега се опита да използува радиопредавателя!

— Не помислихте за нас, мистър! — отчаян каза Джери. — Сега сме откъснати от целия свят!

Загрижено и нежно той започна да събира пръснатите части и проводниците. С всяка секунда самообладанието на Вега се възвръщаше. Той съзна, че се поддаде на разстроените си нерви.

— Едва не полудях, като заварих този тип тук! — поуспокоен каза той. — Джери, ще може ли да се поправи всичко?

— Не зная… ще опитам! Ще видя какви запасни части имам!

— Още сега, нали?

— Ех, мистър, Вега! Какво направихте, какво направихте! Та аз нито минута не бива да прекъсвам връзката със Земята! Ще ми помогнете ли?

— По дяволите обеда! Хайде, Джери, по-бързо! А вие, Робсън — обърна се Вега към първия пилот, който тъкмо влизаше, — откарайте този тип в кабината и го заключете! После ще видим какво ще правим с него!

Вега седеше отпуснат на фотьойла. Бе разярен от постъпката на Браун и изморен, защото повече от три часа помага на Джери да отстранят повредата. Радиопредавателят заработи с усилени шумове и пращене. Но и на това бяха доволни… Едва ли този тип не провали всичко. Как го ненавиждаше Вега! По-добре да беше го убил веднага! Дявол да го вземе, защо липсваше карцер тук? Но и тази работа ще се уреди. Браун нямаше да избяга от съдбата си. Само след няколко часа ще кацнат на Луната и тогава Вега ще си разчисти сметките…

Така нареченият „случай инженер Скрибин“ се оказа костелив орех. Първата трудност дойде от обстоятелството, че се наложи да отвлече дъщеря му. Тя му пречеше и, както изглежда, поддържаше дързостта на този упорит човек. Той отказваше всякакво споразумение. Може би ако тя беше останала на Земята, биха му въздействували, като го убедят, че нейното бъдеще, дори животът й е в опасност, ако не приеме…

Със страх Вега си мислеше как ще представи Скрибин на учени, конструктори, изобретатели, инженери. Скрибин безусловно ще протестира пред тях и ще разкрие как е отвлечен. А Вега трябваше непременно да увери астронавтите, че той приема доброволно да им сътрудничи.

Проклет възел! Вега не знаеше как да го разплете. Само Стареца бе в състояние да го разсече. „По дяволите, ще изпълня всяка негова заповед“ — каза си Вега, като задрямваше…

Стресна го лек шум. Той отвори очи. В рамката на вратата стоеше Скрибин.

— Пак вие? — каза инженерът с презрение. — Това е вече прекалено! Не търся вас!

Той рязко се обърна, но Вега бързо се изправи, пристъпи към инженера и каза:

— Моля, останете, другарю Скрибин. Останете! Съдбата ни е направила спътници, няма що да се прави. Какво желаете?

— Трябва ми Браун, а най-голямото ми желание в този момент е вие да не сте тук.

Вега раболепно се усмихна.

— Браун е болен, лежи в кабината си, а колкото за вашето пожелание, няма какво да се прави… Зная, че ме мразите. Искахте да видите по-отговорни хора от мен? Добре. Отиваме при тях. Те ще ви направят нови предложения. Ще бъда щастлив да се разберете с тях!

— И те трябва да са като вас! — язвително каза Скрибин.

Липсваше смелост на Вега да го гледа в очите, затова се взираше към илюминатора. Тъкмо тогава видя един блестящ продълговат предмет, огромен като техния ракетоплан, дори по-голям. Той светеше с ослепителен сребрист блясък и летеше встрани и малко по-назад. Не Беше астероид, защото имаше ясни заоблени очертания: цилиндрично тяло и опашка като на самолет.

Вега изтича до илюминатора и долепи челото си о него. Ракета, така близо до техния „Космос“! Радистът не беше приел съобщение, че между Земята и някоя планета в този час се движи летяща машина на едно разстояние в радиус от тридесетина хиляди километра. Тогава? Заблуден изкуствен спътник на Земята?

— Мистър Вега! Мистър Вега да се яви в пилотската кабина! Бързо! — тревожно се обади високоговорителят.

Вега бегло погледна Скрибин и бързо каза:

— Извинете, викат ме!

Няколко стъпала в дъното на коридора го изведоха на площадка — полукръгла, със стени от зеленикава материя. На една врата беше прикована табелка със светящ надпис: „Пилоти. Влизането забранено!“ Не стана нужда Вега да чука. Вратата сама се отвори и на нея застана Робсън — първият пилот.

Странна ракета, без знаци! Видяхте ли я? — попита той разтревожен.

Страшно подозрение сковаваше мислите и чувствата на Вега. Той неспокойно извика:

— Те са узнали и ни преследват!

— Мислите ли? Такава необикновена машина! Елате!

Вега се втурна в пилотската кабина.

— Гледайте! — каза Робсън.

На един екран се появи странното космическо тяло. То летеше зад „Космос“. Имаше остър нос и в устрема си да догони ракетоплана изглеждаше зловещо като хищник.

— Двигателите! — извика пилотът.

Джеймс, който лениво дъвчеше, посегна към една ръчка. „Космос“ зарева, затрещя и загърмя страхотно, като че ли водопадите на цялата Земя се бяха събрали и сриваха колосални водни маси. Ала пилотът завъртя един бутон и грохотът притихна, далечен и поносим.

— Вляво! — заповяда Робсън.

Тласък. Нещо отхвърли Вега вдясно и той се хвана за креслото, на което седеше Джеймс. Вретеновидното летящо тяло се изгуби на екрана. Но това беше само за миг. То пак се появи — този път по-едро, по-блестящо и по-зловещо.

Робсън викаше нервно:

— Джери Гардън, спиш ли? Дай връзка със Земята! Какво казват оттам?

Радистът се беше навел над своите апарати. Една металическа дъга с наушници в двата края здраво притискаше щръкналата му руса коса: Той говореше задъхано:

— Ало, Земя! Земя! Зове „Космос“! „А едно“! „А едно“! Преследва ни непознато летящо тяло, може би съветска ракета!

В ушите му вместо отговор бучаха и пищяха шумове.

— По дяволите, какво стана пак? — изруга Джери. Той трескаво посягаше към разни бутони, монтирани на едно табло. Зелени и червени лампички тревожно светваха, но освен непоносимото пищене не чуваше нищо друго.

— Връзка имате ли със Земята? — попита Вега.

— Не! — отвърна Джери.

— Но вие нали поправихте апаратурата?

— Скърпена работа, мистър. Освен това, изглежда, че и онази ракета пречи. Връзката се прекъсна.

— Как тъй?

Не зная… Откакто се появи тази проклета машина, чувам само ужасни шумове, нищо друго! — Той задуха в микрофона и тревожно почна пак да зове:

— Ало, Земя! „А едно“! „А едно“! Ало, Луна! „Космос“ зове Луна! Обадете се, Земя и Луна! Земя! Луна!

В ушите му виеха урагани.

Двигателите работеха със страхотна мощ, ракетопланът увеличи скоростта си до краен предел, но уредите не действуваха, не се подчиняваха на човешката воля.

Една сила неочаквано разтърси „Космос“. Двигателите му захъркаха и… замлъкнаха. „Космос“ се олюля, ала бързо се изправи, нещо го тласна и той отново се втурна напред. Сега летеше като мъртво тяло, със замръзнали контролни апарати, но с такава мощ, че само едно свистене едва долиташе до ушите на смаяния екипаж. Четиримата се гледаха безмълвни.

Вега пръв се окопити и попита:

— Какво се случи?

— Пленени сме — отвърна съкрушен Робсън. Непознатата ракета държеше здраво своята плячка в еластичните си пипала и я отнасяше… Къде? Никой не беше в състояние да отговори. Колко трая всичко това? Като че ли времето спря да тече. Напразно Джери Гардън въртеше бутони и щракаше ключове на радиоапаратурата. Само пищене и вой! Ушите го заболяха от напрежение.

— Вижте! Астероид! Летим право към него! — извика Джеймс.

Всички изтръпнаха. На екрана се появи гигантско сребристо тяло — то имаше същия цвят както непознатата ракета. Приличаше на странна плоска риба, дълга километри, широка стотици метри. Това тяло бързо растеше, приближаваше се и закриваше все по-голяма част от черното небе.

— Не, мистър! — обади се Робсън. — Това не е астероид. Трябва да е изкуствена планета.

— Планета? Тук? Невероятно!

— Може би е „Бисерна звезда“… да, тази ракета е съветска и ни отнася на „Бисерна звезда“!

— „Бисерна звезда“ е монтирана от цилиндри и сферични тела — каза Скрибин, който тъкмо влизаше в пилотската кабина.

Когато повикаха Вега, Скрибин тръгна да търси Браун, но срещна Ана. Тя беше забелязала през илюминатора летящата ракета и изтича да намери баща си. Щом го видя, с радостно вълнение извика:

— Татко, спасени сме! Спасени!

Той не разбра и попита:

— Защо? Какво се е случило?

Ана му разказа за ракетата, която ги преследваше. Несъмнено съветска ракета. Най-сетне спасени! Скрибин развълнуван хвана Ана за ръката. Двамата отидоха в пилотската кабина. От вратата те видяха уплашения екипаж на „Космос“, втренчил погледи в екрана на радара. Видяха слепените два летящи кораба, както и рибообразното тяло на сребристия остров.

— Да, това е планета — повтори Скрибин, — но не е направена от нас.

— Тогава? — Вега неволно закри с длани очите си. — Господи, свърши се! Сега ще връхлетим!

Но ракетите не се блъснаха в странното тяло. Сребристият му гръб се плъзна под тях. Всички си отдъхнаха. И тогава почувствуваха, че летят все по-бавно. Някъде към средата на космическия остров се показаха еластични пръти, също като тия, които стискаха „Космос“. Ракетата и товарът й бавно ги приближиха. Прътите я обгърнаха като с ръце. Екипажът на „Космос“ имаше чувството, че стоят неподвижни. Само звездите, Слънцето, Земята и Луната се въртяха бавно и равномерно…

Малко встрани се отвори един широк люк. Показа се сферична топка. Под нея се подаде странен цилиндър и някакво едро същество, затворено в полупрозрачна материя. То махна с една пръчка — тя напомняше човешка ръка. От ракетата литна друго подобно същество, облечено в същия костюм, и кацна до люка, после потъна в него. Люкът се затвори…