Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
pechkov (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2023)

Издание:

Автор: Петър Стъпов

Заглавие: Гости от Мион

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1965

Тип: роман

Националност: българска (не е указано)

Печатница: Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Редактор: Лиляна Илиева

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Александър Димитров

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Йорданка Киркова; Малина Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14306

История

  1. — Добавяне

Към луната

Най-напред се събуди Ана.

Чувствуваше необикновена лекота и бодрост. Стори й се, че е сред планина между цветя, а въздухът влива в жилите й здраве и сили. Само нещо в стомаха й не беше в ред и тя не можеше да си обясни на какво се дължи това.

Видя в креслото баща си. Той още спеше полулегнал. Лицето му изглеждаше отпочинало, дишаше равномерно. Спомни си, че разглеждаше списание със снимки от траурен митинг на „Бисерна звезда“. Но списанието беше изчезнало. И масичката не беше тук. Ана се огледа. Странно. Стаичката беше малка, съвсем не приличаше на стаята, където бяха влезли тя и баща й. Срещу нея имаше кресло, но то беше празно. Всичко — подът, полусферичните стени, таванът, който напомняше лек заоблен купол, бяха тапицирани в зелено. Два малки аплика на стената, с форма на мидени черупки, хвърляха мека светлина. Беше тихо. Необичайно тихо. Не бръмчеше муха, не се чуваха птичи песни, никакъв шум, дори дихание.

Ана потърси с очи, но не видя прозорец. Един кръгъл блестящ диск като полирано стъкло се виждаше на стената вляво. Зад него беше тъмно. На този черен фон светеха налепени студени жълти дискове. По-големи малки. Синкави, жълти, бели, червени. Сияеха с различен блясък. Бяха нахвърляни небрежно, посипани с щедра шепа, като кръгли златни монети от различна големина.

Ана пожела да отиде при баща си и да го събуди, но щом докосна пода, литна към тавана, удари леко главата си и се понесе плавно из стаята с разперени ръце и крака. Плуваше като перушина, която се колебае накъде да се придвижи. Девойката разбра, че е изгубила тежест. Но странно. Всички предмети в стаята — масата, столовете, разните туби, поставени на една поличка, тоалетните принадлежности, фруктиерата с плодове — стояха неподвижни на мястото си. Само тя безпомощно висеше във въздуха. И защо баща й спеше така спокойно в креслото? Нали по закона за безтегловността и той трябваше да виси някъде из стаята?

Тя извика:

— Татко! Татко!

Главата на Скрибин клюмна на една страна, после той леко я разтърси, отвори очи и учуден каза:

— А, заспал съм! Хубаво съм спал!

Забеляза Ана да виси като птица във въздуха, изправи се и извика:

— Какво става с тебе?

Ана очакваше и той да полети, но Скрибин стоеше здраво на пода. Тя го гледаше невярваща, смутена, озадачена. Той протегна ръце, хвана я за рамото и тя кацна леко като птица. Тогава видя, че на краката му бяха надянати чехли. Чехли от кожа, но с обемисти подметки, които имаха оловен металически цвят. Подобни чехли бяха поставени до леглото й. Ана бързо съобрази:

— Дай ми чехлите!

Скрибин се наведе. Чехлите тежаха като железни и той едва ги отлепи от пода, но колкото ги вдигаше, толкова по-бързо те олекваха. Като ги слагаше пред краката на Ана, те отново възвръщаха тежестта си.

Тя ги обу, застана здраво на пода и изненадана каза:

— Ние летим! Виж небето, татко! Летим!

— Да — изпъшка Скрибин. — Те са ни качили на ракетоплана и сега летим… все по-бързо! Как са посмели!

Той заблъска с юмруци вратата, но тапицерията поглъщаше звука.

— Ами сега? — каза Ана.

— Почакай, ще видим. Не се вълнувай!

До илюминатора Скрибин забеляза бял бутон. Натисна го и над вратата светна зелена светлина. Един глас се обади:

— Какво желаете?

— Кой е тук отговорният човек? Да дойде веднага! Веднага! — извика Скрибин.

Гласът отвърна:

— Моля, сега!

Зелената светлина угасна. Ана вторачи поглед в илюминатора. Някъде долу се появи възхитителна гледка. Един огромен полусферичен сиво-зелен диск с размери колкото арена на голям цирк, обкръжен с нежно сияние, заемаше небето. Трептящите красиви синьо-зелени цветове ставаха по-тъмни, нагоре постепенно се преливаха с черното небе.

— Татко, Земята! — каза Ана.

Скрибин бегло погледна. Той беше я виждал от „Бисерна звезда“, бе я наблюдавал от ракетоплани, които го отнасяха към Луната. И сега с удоволствие пак би се насладил на тази вълшебна гледка, но бе обхванат от ярост и крачеше със специалните чехли из тясната кабина. Ана долепи челото си до илюминатора и тя забрави в какво положение се намираше и не откъсваше погледа си от възхитителния пейзаж. Земята се отдалечаваше всеки миг и като че ли потъваше някъде в безкрая, осветена от ярка слънчева светлина. Бели пухкави петна — тя се досети, че това са облаци — сияеха с ослепителен блясък. Огромни гладки зелени пространства заемаха по-голямата част от този блестящ земен диск. Това бяха океаните. Тя виждаше очертанията на континентите. Начупената брегова линия се открояваше доста ясно. Ето издадения нос на Франция, а над нея един голям и друг по-малък бъбрек — земята на англичани и ирландци. Ето и ботуша на Италия. До него Балканският полуостров се опитваше да стигне с върха си през Средиземно море жълто-синия бряг на Африка. Нещо мило трепна в гърдите на Ана. Там беше нейната родина, България; в този мъничък ъгъл, където се възвишаваха Родопите, Рила, Пирин, старият Балкан, а полетата приличаха на градини с плодни дървета и житни растения. Дали онова петънце, което едва прозираше, не беше нейният роден град София?

Ана отмести погледа си надясно. Азиатският континент бавно потъваше в мрак. Вляво една крива линия очертаваше източния бряг на двете Америки. На север блестеше сребрист калпак — полюсът. Най-красиви бяха потоците от сини светлини, различни по сила и нежност. Като че ли те излитаха от Земята. Това бе земната атмосфера. Тя трептеше като огромна корона. Над нея висеше мрак с неподвижни кръгове от жълти, синкави и червени звезди. Ето, далече зад Земята от черния фон започна да расте златисто петно. То изниква от нищото, но увеличаваше размерите си бързо и се оформи като огромен златист полукръг.

— Татко, виж Луната! — извика Ана.

Тя забрави къде се намира. Лицето, движенията, гласът й изразяваха само радост, но се опомни и притихна, когато забеляза, че вратата се отвори. На прага застана млад човек с бледо лице и горящи очи. Облечен беше в бял ленен панталон и бяла риза. И той имаше на краката си чехли. Изглеждаше смутен. Погледът му неуловимо се рееше в пространството над главите на Скрибин и Ана.

— Като че ли ви познавам — каза Ана. — Да, виждала съм ви…

Тя не довърши, защото Скрибин мрачно я прекъсна:

— Вие сте оня лъжлив шофьор, нали? Съучастник на така наречения инженер!

Браун се изчерви като малко дете. Не знаеше какво да прави с ръцете си. Пъхна ги в джобовете на панталона, пак ги извади, оправи яката на ризата си и тихо отвърна:

— Това беше против волята ми.

— Изтъркани оправдания! — злъчно забеляза Скрибин.

— Не, наистина… — с жар продължи Браун и Ана почувствува, че той е искрен. — Бях заставен… вярвайте ми! Много ви съчувствувам, но не можех да постъпя по друг начин. Сега е късно… и не съм в състояние да изкупя вината си. Ще се постарая обаче да ви създам пълни удобства.

Скрибин се поколеба в преценката си за Браун, който, изглежда, искрено се разкайваше. Или пък умееше хитро да се преструва? Скрибин реши да го провери. Той попита:

— Какво направихте с моя шофьор?

Браун широко отвори очи. Дишаше шумно. Ръцете му трепереха, като че ли го тресеше.

— Мистър Вега… не ви ли каза?

— Не!

— Но вие сте прочели във вестниците.

— Не всички. И не желаех! — отвърна Скрибин. Той очакваше лоша новина. — Къде е моят шофьор?

— Но не ме издавайте на мистър Вега… той е жесток човек. Той и тогава заповяда… за да заличи следите си…

— Говорете ясно!

Браун си пое въздух и тихо продума:

— Шофьорът потъна с автомобила… беше в багажника!

— Убит? — простена Ана.

Браун гледаше към пода и мълчеше. Скрибин отпусна ръце потресен. Ана долепи челото си до стената и тихо захълца. Скрибин я погали по косите.

— Ани, не плачи, няма да го върнем с плач! — каза тъжно той, после впи поглед в Браун, който наистина изглеждаше разкаян, жалък, и каза: — За мене и вие сте също такъв мошеник, както и другият.

— Имате право да ме ругаете. Аз постъпих подло! — отвърна Браун. — Но ако вие знаехте… ако знаехте…

Той млъкна, като че ли уплашен да не каже повече, отколкото трябва, бързо отвори вратата, погледна навън и пак я затвори.

— Всеки случай късно е да се оправдавам. Но знайте, че ще бъда винаги на вашите услуги!

— Чаша вода! — каза сухо Скрибин.

Браун взе една прозрачна цилиндрична туба от поличката и я подаде. Скрибин пи от тръбичката, която стърчеше в горния край на тубата, после заговори:

— Е добре! Щом като искате да играете ролята на разкаял се заговорник, кажете ми къде отиваме сега?

— На Луната — отвърна без колебание Браун.

— Така и предполагах. Там ли е щабът на тези изнудвачи?

— На Луната се намират инженери и учени. Чух, че те няма да долетят на Земята през следните две седмици, а бързат. Стареца е решил вас да отведат на Луната.

— Кой старец?

— И аз не зная, другарю Скрибин. Стареца е много влиятелна личност, много богат… не зная нищо за него, но Вега му се подчинява безропотно!

— А, този тип Вега! Надявам се вече да не го видя!

— За съжаление пак ще го видите. Той и тук е шеф и всички са му подчинени!

— По дяволите! — изруга Скрибин.

Той скръсти ръцете си на гърба и нервно закрачи из стаята. Ана беше престанала да плаче. Тя наблюдаваше Браун, а той стоеше притеснен и засрамен.

— Вие казвате, че сте попаднали в тяхната компания случайно? — попита тя. — Добре, да допуснем, че сте искрен. Тогава бихте ли ни направили една услуга?

— Стига да мога! — каза без колебание Браун.

Скрибин махна с ръка и бързо отхвърли тази готовност на момъка:

— Не, не, не трябва, Ани, не трябва!

— Защо, татко? Нека докаже! — Тя се обърна към Браун. — Бихте ли съобщили на Земята, в София или в Москва, в Берлин, в Космоград, където и да е… бихте ли съобщили по радиото, че сме живи и здрави? И ни отвличат на Луната? Бихте ли съобщили?

Браун я погледна. Чисти и предани като че ли бяха очите му. Той решително извика:

— Ако мога — да!

— Ако можете… Хм! Защо пък да не можете?

— Това е трудно… почти невъзможно. Преди всичко не умея да работя с радиопредавателя, но ще наблюдавам радиста и ще опитам! Зная, че ако научат, ще ме убият! Нека… И без това няма дълго да живея!

— Защо? — попита Ана и чак сега помисли, че този млад мъж е болен.

Браун се усмихна печално и не отговори.

Всъщност беше хубаво, че пътуват за Луната.

Скрибин пушеше цигара и гледаше през илюминатора. На тъмното небе между прелестния звезден океан от милиони звезди, изсипани една до друга с различна големина и блясък, се появи голямо огнено кълбо. То светеше ослепително. Около него пулсираха горящи снопове и те напомняха кипяща разтопена сплав. Върхът й се пръскаше, спадаше надолу, но в следния миг отново започваше да се надига и набъбва. Слънцето изгряваше.

То бавно се движеше на черния небесен фон. От Земята никога не светеше така ярко, с чиста златиста корона, от която излитаха трептящи огнени езици.

Скрибин гледаше това фантастично Слънце, а си мислеше за Луната. Да, не беше лошо, че отиват там — по-близо до своите. На Луната Обединените социалистически републики бяха построили станция за наблюдения на звездите, планетите, астероидите. Там бе монтиран огромен телескоп, който беше в състояние да увеличава значително повече пъти, отколкото това бе възможно на Земята — от дъното на нейната атмосфера. Станцията имаше и съвършени радиотелескопи. Освен това геолози проучваха рудите и минералите на мъртвото небесно тяло. Там разполагаха и с ракетни площадки, и летища за ракетоплани. Подобни инсталации бяха монтирали и някои капиталистически компании, но важното беше, че се откриваше възможност Скрибин да предупреди за своята съдба…

Отдавна минаха годините, когато Юрий Гагарин пръв летя в космоса и обиколи Земята с „Восток — 1“.

История беше и невероятната новина, заляла една утрин цялата Земя: към Луната лети ракета с танкета, на която са монтирани различни апарати. Човечеството се вълнуваше, най-много от съобщението, че танкетата ще предава чрез телевизионна апаратура, а земните станции ще препредават картини от пейзажи на Луната.

И хората видяха съвсем отблизо лунните скали, пропасти, цепнатини, сивите камъни, струпани от милиони години — безмълвни, остри, с причудливи форми и много светлина, а зад нея дълбок, смразяващ мрак. Всичко изглеждаше плоско, като нарисувано с жълта боя и туш на тъмен екран, в чиято далечина светеха звезди. Никаква растителност, никакво движение; животни и насекоми не пробягваха пред камерата. Хората гледаха мъртвия пейзаж и им се струваше, че е невероятно на екраните да се появяват снимки от Луната. И все пак това беше действителност…

По етера летяха радиосъобщения; вестници и списания поместваха снимки, репортажи, научни данни, описваха полета на ракетата, съобщаваха за движението на танкетата, която послушно изпълняваше всяка заповед от Земята.

По-после светът бе поразен от ново съобщение: трима съветски космонавти летят към Луната с гигантски кораб „Луна — 1“. Всичко друго остана далече назад като нещо незначително. Седмици наред човечеството живя в особено трескаво състояние. Като че ли изчезна омразата по света. Прекратиха се споровете, съвсем угасна и подмолната студена война. Човек би помислил, че нова етика разтърсва народите и най-после е дошло време за общо побратимяване. Вестниците отпечатваха снимки, изпратени от тримата смели космонавти. Кината прожектираха филма с изгледи от Луната. Радиопредавателите денонощно предаваха репортажи на космонавтите от Луната. Тя бе мъртва, но поразително красива; земя без въздух и растителност, царство на ослепителна ярка светлина и гъст непроницаем мрак. Космонавтите уверяваха, че се чувствуват добре в своите специални тежки костюми, които ги предпазваха от опасната космическа радиация и бомбардировка на микрометеорити. Движат се бавно и изминават една шестметрова крачка за толкова време, колкото е необходимо да изминат един метър на Земята. Те изпращаха и снимки на Земята, направени от Луната. Земята — огромен зелено-оранжев диск, обвит в синкав кръг с мъгляво очертани океани и материци.

Съветската ракета напусна Луната без особена трудност и космонавтите пак долетяха на Земята. Това беше нов триумф. Тримата заявиха, че са готови да отлетят незабавно по същия маршрут, ако ги удостоят. Те уверяваха, че в кратерите на вулканите, където се бяха спуснали, може да се построят обширни жилища и там човек ще живее много добре, ако се монтира изкуствено небе, както впрочем предвиждаха различни проекти.

А после втори космически кораб „Луна — 2“ отнесе на Луната съоръжения за постройка на леки помещения със земен въздух и нормално атмосферно налягане. Космонавтите бързо монтираха къщички за живеене и в тях се освобождаваха от скафандрите. Телевизията предаваше как те стоят удобно по столовете, разхождат се, забавляват се, четат, дори гледат кино…

Минаха месеци. Тогава дойде съобщението, че и двама американски космонавти са отлетели на Луната. Там те видяха забито съветското знаме на един остър връх. В Москва бе свикана международна конференция, която потвърди, че всички небесни тела, които човек ще завладее, са достояние на цялото човечество.

И други кораби летяха до Луната. Говореше се за полет до Марс и Венера. Не минаха и десет години и първите ракети посетиха мъртвата планета Марс и обиколиха Венера отблизо, но не посмяха да кацнат, защото тя бе обвита с гъсти пари и бе гореща като врящ казан…

Скрибин знаеше, че през последните месеци мощни товарни ракети отлитаха до Луната, натоварени с металически съоръжения за постройката на първия лунен град и на първия завод в кратера на вулкана Ератостен. Над тях небе като земното, изработено от няколко пласта стъкло и пластмаси. Между тях специални газове трябваше да пропускат в града същото количество и същия състав слънчева светлина, каквато грееше на Земята. В този фантастичен град трябваше да бъдат заоблени първите лунни жители — инженери, астрономи, физици, лекари, астронавти, електроинженери, геолози, техници. Те щяха да строят атомни електроцентрали, слънчеви енергетични станции, заводи за преработка на руди. Изпращаха и съоръжения да се монтира необикновеният завод за производство на храни. Това звучеше невероятно. Завод за храни! А суровини? Растения? Откъде биха ги взели?

Дървета, зеленчуци, цветя, дори житни растения проектираха да отглеждат в просторни оранжерии под куполи с изкуствена светлина и топлина. Но на Луната щяха да дойдат много учени и работници. Трябваха огромни количества храни, мазнини, белтъчини, захар. Химиците решиха да ги получават от лунните минерали. Заводът бе проектиран като една фантастична инсталация, която беше в състояние да преработва неорганичните вещества в органични с помощта на слънчева светлина, изкуствен въздух, наситен с въглерод и вода. Водата лесно щяха да получават от камъни, водород и кислород. Не, това не беше фантазия. Един непрекъснат — грандиозен, но прост процес става в природата: семенцата смучат вода от земята, а с нея и различни минерали.

С помощта на слънчевата светлина растението ги обръща във въглехидрати, мазнини и нишесте. Пуща стъбълца и листа, развива се, расте, цъфти, дава плод, а човек го употребява за храна. Но всичко, което плодът съдържа, иде от тази черна пръст, в която са смесени минерали, от въздуха и водата, както и от онова вълшебно светило, което осигурява живот на цялата Земя. Оставаше този естествен процес да се повтори по изкуствен начин. Да се осигури всичко необходимо, за да заработи чуден завод, който с най-усъвършенствувани апарати ще е в състояние да извлече от мъртвите минерали онова, от което се нуждае растението.

И така този завод трябваше да получава огромно количество тесто, богато на всички необходими хранителни вещества. От тестото автомати щяха да приготовляват зърнени храни и зрели плодове, да фабрикуват зелени чушки, червени домати, праз, лук, зеле, дини, пъпеши… всякакви плодове, всякакви зеленчуци от смеси на захари, нишесте, белтъци, мазнини в пропорции и качество, познати в природата.

Да, храната, водата, въздухът… Ето трите елемента, които можеха да осигурят живот на Луната и с помощта на човешките ръце да я превърнат в източник на несметни суровини за произвеждане на блага.

За това си мислеше Скрибин и се питаше: „А какво ли строят американците на Луната?“ Имаше смътни сведения, че монтират някакви военни инсталации. Тъкмо това насилствено пътуване пробуди любопитството на инженера. Но имаше и друго. Сега то беше най-важното.

— А знаеш ли, Ани — каза Скрибин, като сложи ръката си върху книгата, която девойката четеше, — на Луната имаме всички шансове да се освободим от това пленничество?

— Да, мислех за това. Но как нашите ще узнаят за нас?

Скрибин не отговори.

Той и не мислеше сега да разреши този въпрос. Може би Браун ще им съдействува, ако е искрен. Обстоятелствата щяха да подскажат как трябва да се действува. Важното беше, че отиваха там, където се намираха близки хора и съществуваха мощни съоръжения за връзка със Земята чрез ракети, ракетоплани, радио, телевизия…

— Татко!

Скрибин бавно обърна глава към Ана.

— Знаеш ли за кого мислех?

— Може би за когото мисля и аз.

— За този Браун. Той ми направи добро впечатление. Пък и да ти кажа ли, имам чувството, че този музикант случайно е попаднал в бандата.

— Може би — каза Скрибин.

— Но къде е той? Звъних преди малко, Браун не се яви, а каза, че е натоварен да ни прислужва.

— Ще отида да го потърся — реши Скрибин. Искаше му се да се поразходи из ракетата и предлог се намери.