Петър Стъпов
Гости от Мион (8)

Загадките се изясняват

През това време Таомей беше направил знак на Скрибин да го последва. Те отидоха в една по-малка светла стая, която приличаше на лаборатория, с апарати и уреди от стъкло, пластмаса, бял метал. Таомей посочи стол. Скрибин седна. Мионът избута към него някакъв уред на колелца и форма на паралелепипед, който напомняше телевизионен приемник. Само че вместо екран отпред беше покрит с тънка мрежица в златист цвят. Таомей натисна някакви бутони и долу светна зелено око. Той посочи главата си и като гледаше със смущаващ поглед Скрибин, ясно произнесе:

— Мей!

За миг инженерът се поколеба.

Мионът повтори:

— Мей, мей!

И посочи с големия си пръст главата на Скрибин. Очите му питаха. Тогава Скрибин разбра и бързо отвърна:

— Глава!

Мионът кимна усмихнат. Вдигна ръката си и отново изговори някаква дума с пеещия си глас. Скрибин се обади:

— Ръка!

И като протегна двете си ръце, повтори:

— Ръце!

Таомей явно беше доволен. Размаха двете си огромни лапи и произнесе дума, подобна на първата. После натисна малък лост. Апаратът отчетливо изговори:

— Мей — глава. Ал — ръка. Але — ръце.

Тогава започна едно словесно надпреварване между Скрибин и Таомей. Мионът показваше части от тялото си, произнасяше наименованията им на своя език, а Скрибин добросъвестно ги повтаряше. Таомей започна да прави разни движения и след всяко действие казваше дума. Така Скрибин произнесе пред апарата глаголите: сядам, ставам, вървя, отварям, спя, вземам, скачам… Това беше една забавна детинска игра. Скрибин не би допуснал, че може да се увлече от такава безсмислица. Но разбираше, че машината внимателно записва всяка дума, всяка фраза, произнесена от двамата. Скрибин извади от джоба си кърпичка, ножче и беше учуден, когато и Таомей му поднесе на дланите си предмети с почти същата форма. Само че кърпата беше голяма, като че ли за хранене, изработена от много фина материя. Ножчето, тройно по-голямо от обикновено земно ножче, по форма напомняше всички ножчета, които се срещаха по Земята. Таомей разстла пред Скрибин картата на земното звездно небе. С петолъчки бяха отбелязани звездите, Слънцето е по-голям жълт диск, а с колелца — планетите. Мионът вдигна пръста си към тавана, направи кръг с ръка и произнесе една дума.

— Небе — сети се Скрибин.

Апаратът послушно записваше. Скрибин показа на картата една петолъчка и каза:

— Звезда.

После изговори думата планета, като сочеше Марс, Венера, Юпитер, Сатурн, а Таомей казваше на своя език думите, които имаха същото значение. Мионът излезе и донесе чаша, очила, книга, бутилка… Скрибин се учудваше, че тези предмети приличат на земните, само че бяха много по-големи, но изработени с много вкус и изящество. Между вещите имаше и някакви кръгли металически кутийки, пръчки и други, които Скрибин виждаше за пръв път и не знаеше предназначението им. Той не можеше да ги назове, вдигаше рамене и мионът ги отделяше настрани…

Колко време продължава тази игра на думи и фрази, които апаратът „запомняше“ със своя механичен мозък? Може би два или три часа. Най-после Таомей седна на един стол и предложи друг на Скрибин. След това натисна последователно няколко бутона и произнесе пред златистата мрежица на апарата пет-шест думи. Скрибин чу тихо бучене и тракане, като че ли сметачна машина светкавично удряше клавиши. След по-малко от секунда апаратът съвсем отчетливо, с плътен, металически глас произнесе на руски език:

— Аз влязох в тази стая.

Скрибин се изправи, стисна огромната ръка на Таомей и извика:

— Разбрах ви!

Машината светкавично каза нещо на езика на миона, който приятелски потупа Скрибин по рамото и отново заговори. Преводът гласеше:

— Вие сте човек от Земята?

— Да — отвърна Скрибин. — А вие идете от планета, която обикаля около една далечна звезда.

— Ние я наричаме Зейра, а моята родина е планетата Мион. За вашата Земя знаем много. Асур е земен жител. Някога той е напуснал вашата планета с кораб, управляван от нашите деди.

— Как? — възкликна Скрибин. — Възможно ли е това?

— Не се учудвайте, ще узнаете всичко. От Земята имаме и снимки. Вижте!

Таомей отиде до един металически шкаф и оттам донесе фотографии. Те поразително напомняха снимки от Земята. Бяха изключително ясни и Скрибин не можеше да се освободи от впечатлението, че са стереоскопични. Заснетите хора и предмети като че ли имаха обем и изглеждаха съвсем реални. Без съмнение това се дължеше на материята, от която беше направена хартията. На нея той видя един старец с бял плащ. В ръката си старецът стискаше тояга, а край него овце скубеха оскъдната растителност. По-далеч се издигаха стройни палми, а зад тях се извишаваха пясъчни дюни и планини.

Друга фотография изобразяваше пустинен пейзаж. Жълти пясъци, оскъдна растителност, скали. И един човек. Беше полугол, само около бедрата му висеше дрипа. Той тичаше с всички сили. Скрибин се взря по-добре и видя в далечината трима ездачи, които препускаха.

— Познавате ли човека? — попита Таомей.

— Не, моля ви се! Как може?

— Вижте по-добре.

Скрибин отново се вгледа в снимката. Наистина лицето на човека, който тичаше, му се стори познато. Къде беше го виждал? Тези пълни устни, косата, носа…

— А! — възкликна инженерът. — Човекът от Земята, когото видях преди малко?

— Да, това е Асур.

— Снимка от Мион?

— Не, от Земята. Направена е преди… чакайте, сега ще ви кажа точно.

Таомей отиде при друга машина, която приличаше на първата, и натисна един лост. Машината забуча, засъска и след няколко секунди от едно отверстие се появи бяла хартия. Таомей я взе, прочете и каза:

— Тъкмо пет хиляди години, сто двадесет и седем дни, шест часа и осем минути са изминали оттогава по вашето летоброене.

Скрибин се хвана за сърцето, притвори очи и прошепна:

— Какво става с мен? Нима всичко това е възможно?

Когато отиде в залата, където беше оставил земните хора, Скрибин ги завари около масата да ядат и да пият някакво шумящо питие, наляно в големи чаши. Ана изтича към него и облекчено попита:

— Къде беше? Безпокоях се вече за тебе.

Той я погали по косата.

— Видя ли Браун? — продължи да разпитва тя.

— Не! — отвърна Скрибин. — Бях при Таомей.

— А Браун е вече добре. Имаше тумор. Лекуваше го онзи мион… Мейзо, уверих се, че той е лекар. Сама видях как някакъв чудодеен мионски апарат разрушаваше тумора с лъчи. Ела, татко!

Тя го хвана под ръка, заведе го при масата и звънливо добави:

— Не можеш да си представиш какви гозби! Много вкусни, много ароматични. А плодовете! Ето тези имат вкус на ябълки и по външен вид приличат наистина на нашите ябълки. Тези са като пъпешите. Вземи си, татко! Чуваш ли?

Скрибин гледаше пред себе си.

— Защо мълчиш?

— Нищо, нищо… — отвърна той тихо.

Все още беше под впечатлението на онова, което узна от Таомей. Беше поразен не от обстоятелството, че в космоса срещнаха разумни същества от друга планета — това му изглеждаше естествено, необходимо я закономерно. Дори чудодейната преводаческа машина не го занимаваше сега. Смая го онова, което узна за земния жител, за неговата съдба, за далечното минало, когато други същества от планетата Мион бяха посетили Земята. А никакъв документален спомен те не бяха оставили за това събитие. Съществуваха догадки и предположения поради някои необясними следи по Земята от човешки същества с много развита култура и техника за онова далечно време. Всичко, което тук-там се обнародваше в печата като смели хипотези, сега му се стори неоспорима истина.

— Представете си, истинско шампанско! — каза Вега, като се приближи към Скрибин с две огромни чаши, които имаха вместимост почти на кани. — Тия миони си ги бива. А питието не опива. Вземете!

Скрибин машинално пое чашата.

Още като момче той е увлечение четеше съчинения по астрономия и увлекателни фантастични романи и твърдо вярваше, че извън Земята има живот. Беше недопустимо тя да е някаква привилегирована планета между сто и петдесет милиарда звезди и може би четиристотин-петстотин милиарда планети, които обикалят около тях. Без съмнение всички звезди имаха еднакъв произход. Бяха се образували от космическо вещество и тяхната история, която се мереше с десетки милиарди земни години, бе почти същата, както и на Слънцето.

И те изпущаха светлина и топлина като него, макар в различно количество и с различна сила. Но повечето звезди по размер и по яркост на светлината и температура бяха като Слънцето. Планетите, които кръжаха около тях, получаваха енергия милиарди години. Съвсем логично можеше да се предполага, че там се бе зародил живот, и то живот, подобен на земния.

Скрибин вярваше, че ще настъпи ден, когато човек ще напусне Слънчевата система с атомни или фотонни ракети и ще отлети в безкрая, ще кацне на други планети, ще види други живи същества. Ала не му минаваше на ум, че е възможно сам да говори с човек, живял на Земята преди пет хиляди години. Просто с документи и по научен път мионът му доказа: Асур бе живял векове, защото бе пътувал стотици милиарди километра в космоса почти с бързината на светлината. През това фантастично пътуване до Мион и обратно времето почти бе престанало да тече за него. На звездолета бяха изминали няколко десетки години, а Земята бе остаряла с хилядолетия.

Асур можеше да живее още стотици години, поясни Таомей, благодарение и на специалния режим, на храната и чудодейни лекарства, които подменяха всички изхабени клетки с млади и жизнени. Изчислителни машини безпогрешно изследваха най-незначителното нарушение на жизнените процеси в организма му и предписваха специален режим, храна, лекарства, които предпазваха мионите от ранна старост. Те живееха средно 500–600 земни години, някои от тях, каза Таомей, дори над хиляда години. Изглеждаха все млади и това бе естествено.

Върху всичко това мислеше Скрибин. Край него екипажът на „Космос“ продължаваше да се наслаждава от вкусната кухня на мионите и да пие „шампанско“, което кипеше и шумеше като земно шампанско, само че не опиваше като него.

— Татко, ти все още мълчиш! Какво ти е? — загрижена попита Ана.

— Всичко е наред, Ани — отговори Скрибин, като се върна към действителността. — Мисля си за онова, което ми разказа Таомей.

— О, вие разговаряхте? С мимики и жестове?

— Не! Той ме заведе при една съвършена преводаческа машина.

— Кибернетична?

— Да. Малка, изящна, дяволски схватлива.

— Искам и аз да поговоря с Таомей, татко.

— Мисля, че това ще стане съвсем скоро. Той сега учи руски език.

— Какво?

— Учи руски — повтори Скрибин. — Остана при машината да учи. Това е нещо невероятно, фантастично, Ани. Той ме помоли да изговоря куп думи, фрази и граматични правила на езика. Дяволската машина записваше и той каза, че с нея добре ще се разберат. В същото време насочи към главата си някакъв рефлектор и обясни, че собственият му мозък се облъчва от възбуждащи лъчи. Достатъчно е човек само веднъж да чуе някакъв текст и го запомня завинаги. Може да го повтори дума по дума. Аз изказах съмнение. Тогава Таомей насочи рефлектора към главата ми и започна да говори. Ани, представи си, след малко повторих всичко без грешка. И сега мога да произнеса цялата реч на Таомей на мионски език, макар да не разбирам нито думица.

— Но тогава тези миони трябва да са страшно учени? — попита Ана.

— Невероятно осведомени и знаещи. Таомей ме увери, че всеки от тях е добър инженер, механик, навигатор, физик, лекар, геолог, математик! И то не любител, о не! Познава специалностите до най-голямо съвършенство. Мионите много трудно забравят, Ани. Това наистина е поразително. Техният мозък е като напечатана книга. А, ето го и него.

В залата влезе Таомей. Весел беше, усмихнат. Той махна с ръка и с мек тембър каза на руски:

— Здравейте, приятели!

— Ха! — възкликна Вега. — Той знае езика ви, другарю Скрибин!

Ана плесна с ръце и изтича към миона. Изглеждаше като момиченце пред исполинското му тяло.

— Колко се радвам! — извика тя. — Татко ми разказа всичко. Сега вие ще говорите! О, толкова неща има да научим от вас!

— Запомних малко думи — отвърна Таомей. — Утре ще знам повече, а скоро ще разговарям и на английски.

— Фииийт! — свирна неволно Джери.

Ако не беше ръстът на Таомей и някои отличителни белези, той би се хванал на бас, че това не е никакъв мион, а някой руски богатир, който уж е долетял от Мион.

— Сега трябва да спите, ние имаме режим — добави Таомей. — Моля, последвайте ме!

Той заведе земните жители в просторен кръгъл хол, мебелиран с канапета и маси. По стените бяха окачени картини, все в ярки тонове. Имаше и много цветя във вази. Бели и червени, сини и жълти, черни и виолетови, зелени и морави. И техните листа бяха разнообразни като на земните — продълговати, кръгли, елипсовидни, назъбени или гладки. На пръв поглед човек би помислил, че това са градински цветя, които растат на север или в тропика.

— Тук са вашите кабини — каза Таомей.

В стените се очертаваха врати. Мионът настаняваше във всяка стая по един човек. Всички помещения си приличаха като две капки вода. Бяха просторни и високи, в тях имаше по едно триметрово легло от материя, която наподобяваше пластмаса. Ако не беше размерът му, по нищо нямаше да се отличава от леглата в луксозен земен хотел. Стените излъчваха приятна зеленикава светлина. Освен маса и по два меки стола нямаше нищо друго. Ана се обезпокои, че липсваха всякакви тоалетни удобства, но Таомей завъртя една дръжка в стената. Безшумно се отвори врата. Зад нея се появиха умивалник и душ с кранове за топла и студена вода. Друг бутон откри гардероб с кърпи. Някакво синьо бутонче отвори ниша и оттам се плъзна на колелца шкафче със закуски и корубести бутилки с питиета… Таомей се приближи към леглото. Натисна друг бутон. Стаята се изпълни с ароматен и прохладен планински въздух. Той дъхаше на цветя и билки.

— А може и така — каза мионът.

Сега Ана почувствува прохладата на море. Чу шум от морски вълни, стори й се, че усети солен дъх и мирис на морска вода.

— Виждате ли този уред? — Таомей посочи малко жълто табло със знаци, които донякъде напомняха земните цифри. — Едно, две, три, четири… до дванадесет. Лесно можете да пресметнете коя цифра кое число означава. Нагласявате тази стрелка и заспивате след минутка. Няма значение дали сте много възбудена, дали ви се спи, или не. Ще спите точно толкова време, колкото сте пожелали. Лека нощ, така е по вашему, нали?

— Благодаря, лека нощ — каза Ана.

Тя вече не се учудваше на нищо и приемаше всяка чудатост като нещо обикновено.