Петър Стъпов
Гости от Мион (2)

Отвличането

Един мотоциклет спря в края на асфалтираната алея. Мотоциклетистът се наведе над мотора, зачовърка нещо, като поглеждаше внимателно към шосето от града. Понякога профучаваха автомобили и бързаха в този ранен утринен час. Слънцето още не беше успяло да погълне аромата на росата. Въздухът беше влажен, пресен и дъхаше на трева и горски цветя. Ала всичко това не интересуваше човека. Той старателно поправяше мотора, но не бързаше.

Сива кола се зададе по асфалта. Мотоциклетистът се изправи, свали шофьорските си очила, отиде към средата на алеята и размаха ръка. Колата спря.

— А, драги Николаев, приятно ми е — извика мотоциклетистът. — Попадам тъкмо на вас! Някаква дребна повреда има моторът ми. Бихте ли ми помогнали? Много ви моля…

— С удоволствие, драги Браун.

Шофьорът бавно слезе от колата.

Той беше пълен, нисък човек с широко лице, добродушен и малко флегматичен. Опита се да запали мотоциклета, но не успя. Тогава посегна към свещта, за да я провери. Краят на електрическия проводник остана в ръцете му.

— А! — засмя се Николаев. — Видите ли? Кабелът е прекъснат. Как не сте забелязали!

— Наистина! — отвърна смутен Браун. — От цигулки разбирам, но от тези проклети мотори…

Докато Николаев прикрепваше проводника, Браун поднесе под носа му цигари и каза:

— Много ви благодаря, приятелю. Без вас навярно бих стоял тук още цял час, докато… Български цигари, чудесни са! — добави той.

Шофьорът взе една. Браун избра втората отляво, сръчно извади запалка и щракна. Сив дим облъхна лицата на двамата.

— Не отивате ли рано за инженера? — попита Браун.

— Не! Той държи на точната минута. Благодаря, цигарата е хубава, но защо…

Николаев се хвана за челото, притвори очи и се олюля.

Браун се наведе над него и загрижен попита:

— Какво ви е?

— Не зная, свят ми се вие… Спах добре тази нощ, а сега ме наляга на сън!

Лицето на шофьора бързо промени цвета си. То изглеждаше жълто-зелено, подпухнало и уморено. Браун го хвана под ръка и каза:

— Елате в колата. Нищо няма, ще ви мине ей сега! От една странична алея излезе черна лимузина със закръглени форми. Тя спря пред Браун тъкмо навреме, когато Николаев със затворени очи се отпусна в ръцете на Браун.

От лимузината излезе Вега и прошепна:

— Готово ли е?

— Да!

— Бързо!

Двамата вмъкнаха шофьора в колата му. Браун бързо съблече неговото палто и нахлупи каскета му. За всеки случай Вега напъха в устата на пленника кърпа. Завърза и ръцете му с найлоново въже, което беше приготвил в джоба си. Огледа се бързо и попита:

— Видя ли някой?

— Едва ли…

Алеята все още беше пуста. Само птички чуруликаха между клоните на гъстите дървета.

— Бързо! — каза Вега.

Двамата уловиха тялото и го напъхаха в багажника.

— Сядайте зад волана! — заповяда Вега. — И внимателно! За всеки случай сложете шофьорските очила на този ваш познат. Аз ще скрия мотоциклета в храстите, а като вземете инженера, ще тръгна с моята кола подир вас. Действувайте точно по набелязания план. Бързо!

Браун седна зад кормилото, даде газ и колата пое по асфалтираното шосе — алея. След един малък завой се откри боядисана в жълто желязна ограда. Между дърветата се белееше вилата на инженер Скрибин. Браун спря колата пред пътната врата. Един прислужник отвори. Сивият лъскав автомобил внимателно се провря между двете каменни колони, пропълзя по пясъчната алея и застана точно пред една просторна тераса, обвита във виещи се растения и цветя. От нея се спущаха мраморни стълби. Там стоеше инженер Скрибин. Висок, сух, с умен поглед, замислен и малко уморен, той държеше в ръка жълтата си чанта и поглеждаше часовника си. До него Ана — дъщеря му, в син панталон и стегната в жълта блуза без деколте, млада, хубава, със зеленикави очи, вирнато носле и нежна брадичка, беше отправила погледа си към Браун, който смутено излезе от другата страна на колата.

— Хайде, Николаев! Закъсняхте цели три минути! — каза Скрибин. Той искаше да бъде строг, но гласът му прозвуча както винаги топло. — Имам важна среща с директора на завода, с Александър Павлович! Хайде, драги, по-бързо!

Докато говореше, Скрибин слизаше по стълбите изправен, с енергична походка. Ана вървеше до него грациозно.

Браун се поклони виновно и отвори вратата, като внимаваше да се скрие по-добре зад нея. После обиколи автомобила и седна зад волана. В огледалцето забеляза Ана. Тя седеше до баща си. По дяволите! Това не беше предвидено. Обикновено Скрибин пътуваше сам. Браун се обърна, поколеба се, но нарежданията на Вега бяха категорични: да действува спокойно, бързо и твърдо. Той даде газ и автомобилът тръгна.

Пътуваха известно време. Скрибин извади вестник и зачете. Това беше навик. Всяка заран инженерът преглеждаше набързо вестниците, докато колата го откарваше към завода. Ана гледаше през прозореца и мълчеше. Но, изглежда, и доскуча и тя също разгърна вестник.

Браун кормуваше спокойно. Минаваха край вили и дворове — потънали в зеленина, ухаещи на липа и на сено. Срещаха работници и служащи, които бързаха към тролейбусните спирки. Но когато колата безшумно се понесе по асфалта извън града, минувачите останаха далече зад нея. Отиваха към сърцето на близката планина. Оттук върховете й изглеждаха мълчаливи, страхотни и недостъпни със своите остри върхове, покрити със сняг, със своите урви, котловини, чукари, проломи и пропасти. Гигантска маса от скали, събрани в конус, стърчеше над останалите, обвита в сиво-бяла мъгла.

Един малък завой и Браун видя, че шосето се разделяше на два клона, като образуваше римската цифра пет. Той пое вдясно и даде повече газ. Скрибин и Ана с увлечение преглеждаха сутрешния печат и тъкмо на това се радваше Браун. Колата летеше по асфалтираното шосе, което с леки завои се изкачваше все по-нагоре. Над нея надвиснаха скали, а вдясно заблестя синьо-зелен простор. Ана го забеляза и учудена възкликна:

— Татко, къде отиваме?

Скрибин остави вестника на коленете си, сне очилата си и през прозореца на автомобила видя спокойното море. По него бяха посипани огромни сиви петна, като че ли беше разляно мляко и то се смесваше с цвета на водата.

— Николаев! — извика Скрибин, като се надвеси над предното седалище и хвана рамото на шофьора. — Къде караш?

Браун погледна в огледалото. Колата на Вега следваше неотлъчно автомобила на Скрибин. Той не отговори, а по-силно натисна педала за газ.

— Човече, пиян ли си? — разтърси Скрибин рамото на шофьора. — Къде ме водиш по панорамния път?

Браун натисна спирачката. Колата се закова сред шосето. Отляво стърчаха скали, над тях гора и синьо небе. Вдясно зееше пропаст. Долу плискаха вълни, а просторът далече беше пуст, нито лодка, нито кораб не се виждаха в този ранен час. Нещо изскърца зад автомобила. Браун видя черната лимузина. От нея бързо излезе Вега. Тогава Браун се обърна и вдигна ръка. В нея блесна револвер.

— Спокойствие, моля! — каза той. Гласът му не го слушаше, той трепереше.

В първите секунди Скрибин и Ана бяха така изненадани, че дори не проговориха. Браун отвори вратата. Скрибин най-после се посъвзе и с властен тон извика:

— Вие кой сте? Полудяхте ли?

Браун не отговори. Ана хвана баща си за ръкава и с променен глас зашепна:

— Виж, татко! Очилата, палтото и каскетът са на Николаев! Гледай!

Скрибин нямаше време да разгледа шофьора, защото през отворената врата надникна Вега, свали шапката си и любезно каза:

— Не се безпокойте, другарю Скрибин. Уверявам ви, нищо лошо няма да ви се случи… — Той забеляза девойката, свита на седалището, и се намръщи. — Хм, неприятно, неприятно! Вие пък тъкмо днес ли решихте да пътувате с баща си?

Скрибин неволно сграби кожената си чанта, която беше оставил на седалището, притисна я към гърдите си и пребледнял попита:

— Кой сте вие? Какво искате?

— Приятел! — усмихна се с подкупваща сърдечност Вега.

— А този тип? Къде е моят шофьор? Къде е Николаев?

— На сигурно място, за него не се безпокойте — отвърна кротко Вега. — Бъдете любезен да се преместите в моята кола. Нали, шофьоре?

— Да! — каза раболепно Браун, като все още стискаше револвера. — По-бързо, моля!

Той отвори задната врата на автомобила. Скрибин стъпи здраво на пода, облегна се и решително каза:

— Вие нямате право! Вие ще отговаряте!

— Правото е на силния — каза Вега. — Моля, преместете се!

Скрибин дръпна ръчката на вратата и тя хлопна под носа на Вега. Ана посегна към радиопредавателния микрофон, окачен вдясно до предното седалище, но револверът на Браун пак се появи. Дулото му сочеше към гърдите на девойката. Вега ловко отстрани ръката на Ана.

— Моля, излишно е — каза той усмихнат. — Във ваш интерес е да ме следвате!

— Вие сте гангстер! Веднага се махайте с този ваш шофьор! Аз ще седна зад волана! — извика Ана.

Тя бързо слезе от колата, за да се премести до кормилото, но Вега я спря и леко й се поклони.

— Съжалявам, другарко Скрибин — каза той. — Налага се да бъдем неумолими. Влезте в другата кола! Моля, бързо, нямаме много време!

Все още шосето беше тихо, задрямало в утринната хладина, не се мяркаше никакъв автомобил, но всеки миг можеха да се появят случайни пътници с коли. Дълбоко зад белите камъни, които стърчаха край шосето, вълните обливаха с пяна изсечените скали.

— Аз оставам тук! — твърдо каза Скрибин. — Ана, качи се при мене!

Но тя не успя дори да отвори вратата на автомобила, защото Браун я хвана за ръката и макар че девойката се съпротивяваше и гневно протестираше, повлече я към черната лимузина. Тогава Скрибин скочи от своята кола, втурна се към Браун и извика:

— Не я пипайте! Назад!

Вега застана между двамата.

— Тя не ни трябва, инженер Скрибин — каза той и в гласа му имаше съжаление. — Но е с вас и не можем да не я вземем!

— Аз никъде няма да отида!

— Трябва да дойдете! Вие сте ни необходим за една делова среща!

— Каква среща? Не желая никаква среща!

Вега се усмихна и каза:

— Не се страхувайте, нищо лошо няма да ви се случи, гарантирам ви! Качете се при нас! Моля!

Той посочи към лимузината, която се чернееше на две крачки.

— Не! — твърдо повтори Скрибин.

— Една личност иска да говори с вас! Моля, качете се! — повтори Вега този път по-настоятелно, но все така учтиво.

— Тук ще стоя! Ще чакам да минат хора!

Докато двамата преговаряха с враждебен тон, Браун успя да затвори Ана в лимузината.

— Не ме принуждавайте да употребя насилие! — каза Вега.

— Вие сте изнудвач и долен мошеник! — с презрение отвърна Скрибин.

С поглед Вега направи знак на Браун. Двамата обградиха пленника. Той се опита да стои твърдо на едно място, но те го затласкаха грубо към лимузината. Чантата, която Скрибин стискаше до гърдите си, му пречеше и той не успя да устои на грубия натиск. Те го затвориха до Ана, която беше закрила очите си с ръце и плачеше. Вега натисна един бутон на командното табло. Плътно металическо перде покри прозорците на лимузината.

Двамата отидоха при колата на Скрибин и бързо измъкнаха от багажника вързаното тяло на шофьора. Николаев все още дишаше. Браун гледаше човека, който не му беше направил нищо лошо, после тихо каза:

— Да го пощадим, другарю Вега. Той не е виновен!

Вега се намръщи.

— Глупости — отговори той. — Ние сме принудени да премахнем всеки свидетел. Шофьорът трябва да е в колата си!

Браун сведе глава.

Разрязаха въжетата, които стягаха ръцете и краката на Николаев, и го поставиха седящ на предната седалка. Вега отвори четирите врати на автомобила, намести се зад волана, запали мотора и даде пълен газ. Колата бързо набра скорост. Той скочи навреме, когато тя се блъсна в един крайпътен бял камък, изкърти го, обърна се и полетя в пропастта. Разбитата и смачкана каросерия бавно потъна в морето. Тогава двамата се качиха в лимузината. От покрива й се подадоха четири стоманени перки и бързо се завъртяха. Лимузината трепна, отдели се от асфалта и полетя към морето.

— Но това… това е нападение! Това е отвличане, татко! — каза Ана.

Тя трепереше. Хвана една пластмасова дръжка и я натисна. Вратата на лимузината не се отвори. Стъклото беше черно. Някаква тъмна материя го покриваше. Светна малка електрическа лампичка и откри небесносин таван.

— Не бой се, Ани — каза Скрибин и погали момичето по косите. Но този път гласът му не прозвуча решителен и твърд.

Ана схвана, че и баща й се е уплашил. Тя изхлипа:

— О, татко! Ами сега?

И отпусна хубавата си глава на рамото му.

— Не изпадай в паника, Ани! — повтори Скрибин. — Може би нашите хора вече са узнали, че сме изчезнали. Пръв Александър Павлович ще се обезпокои и ще ни потърси, ние с него имахме среща точно в осем часа. А и Николаев трябва да е съобщил!

— Но знаеш ли какво е станало с него?

Скрибин се потърка по челото.

— Права си. Тези типове трябва да са го вързали, но може би вече е открит от нашите!

Скрибин не беше уверен в онова, което говори. Той се ядоса на себе си. Тази заран нито веднъж не погледна в лицето шофьора си. Сега си спомни, че той старателно отбягваше да застане срещу него. Всички подробности от сутрешните събития се откроиха ясно в съзнанието му. Закъснението на колата, мълчанието на шофьора, тези негови очила, които слагаше само през време на дълъг път, и то срещу силно слънце…

— А чантата? — попита Ана.

— Ето я!

Скрибин я беше поставил върху коленете си.

— Заради нея ли е всичко това, татко?

— Едва ли. В чантата впрочем няма да открият нищо интересно. Имам някои планове… незначителни и непълни. Трябвам им аз. Това е ясно!

— За откуп? — попита Ана.

Скрибин вдигна рамене.

— А как се случи, че тъкмо тази заран пожела да те отведа до обсерваторията! — загрижен каза той.

— Не, не! — прекъсна го Ана. — Не съжалявай! Тъкмо така е по-добре… да съм с тебе! Нека бъдем двама!

Над главите им нещо засвистя. Чу се далечно равномерно бучене. Бащата и дъщерята послушаха съсредоточени и усетиха, че мощна сила вдига автомобила.

— Излитаме! — възкликна Скрибин. — Така и предполагах още като видях тази странна кола. Това е всъдеход. И няма да се учудя, ако кацнем в морето и отплуваме!

— Къде ще ни откарат?

— Ще узнаем по-късно, мое дете. Но ми се струва, че те ще бъдат внимателни с нас. Съобразно обстоятелствата ще решим как да действуваме. — Скрибин повдигна брадичката на дъщеря си и нежно добави: — А ти, Ани, не унивай! Моля те, ти си моя дъщеря, не бива да се отчайваш!

Скрибин каза тези думи с обикновен тон, но те прозвучаха за Ана като упрек. И в този упрек тя почувствува силата на бащината си гордост. Беше негова дъщеря. Дъщеря на учения, проектанта и строителя на „Бисерна звезда“ — тази прелестна изкуствена планета, в чийто металически корпус астрономи, метеоролози, геофизици, географи, инженери, техници работеха и живееха на няколко хиляди километра от Земята.

Преди една година колектив от инженери, архитекти, конструктори и астронавти, начело с инженер Иван Скрибин, завърши проектите за построяване на град в космоса, някъде между Земята и Луната. Това беше фантастичен строеж. Една планета-град, която трябваше да се върти около Земята. Мощни товарни ракети вече отнасяха в космоса части, за да бъдат сглобени високо над Земята. Там трябваше да се завърти тази изкуствена планета-град. Истински град в космоса под огромен купол от стъкло и пластмаса с различни състави и свойства. Пространството между пластовете трябваше да бъде напълнено с озон и други газове, които имаха свойството да пропускат слънчевата светлина, като задържат опасните ултравиолетови лъчи. Това изкуствено небе нямаше да се отличава по нищо от земното. Под него след две-три години трябваше да заблести градът в безвъздушното пространство. Град с всички удобства, с градини и дървета, с цветя и здравословен въздух, с животни и хора. Едно гигантско съоръжение от много сферични, цилиндрични, и кубообразни тела от алуминий, стомана и пластмаси, свързани чрез огромни тръби-улици. Цялата тази сложна изкуствена планета предвиждаха да завъртят около оста й, за да се получи изкуствена тежест…

Естествено дъщерята на главния конструктор, не бива да проявява малодушие. Не бива да плаче, сломена от бруталността на някакви нечестни и долни хора.

— Ако ни убият, татко? — попита със страх Ана.

— Те биха могли да го направят веднага, Ани! Но им е необходим моят живот, а не смъртта ми! А ти просто попадна с мен в клопката. И това много ме гнети!

— Не! — възнегодува пак Ана. — Така е по-добре!

 

 

Тя живееше с баща си и за баща си и бе готова да сподели неговата съдба при всички обстоятелства…

Беше малко момиченце с големи питащи очи и вплетени панделки в косите. Тогава живееха в София. В този град работеше баща й — Иван Скрибин. Майката на Ана беше българка и заемаше длъжността инженер-химик в един завод.

Вечер малката Ана излизаше на двора, протягаше ръчички към небето и викаше с тъничкото си гласче:

— Хей, звездичке, ела! Падни в ръцете ми! Падни!

Крушите, които растяха в двора, падаха в малките шепи, щом баща й разтърсваше дървото. Звездичките трепкаха по-високо. Ако имаше по-дълъг прът, Ана би ги достигнала… И защо те не падаха? Защо баща й не брулеше и тях? А те изглеждаха така красиви и светли.

— Искам онази, голямата звезда! — викаше малкото момиче. — Майко, откъсни ми я! Ще я търкалям, а тя ще ми свети!

Майка й подаваше глава от прозореца.

— Ани, мое дете — казваше тя. — Звездите са много далече, никой не може да ги стигне. Те не падат на Земята!

— А защо крушата пада? Искам звездичка! Искам! — Ана се цупеше и плачеше обидена. Тогава баща й излизаше на двора, вземаше я на коленете си и почваше да й разказва за звездите. Приказка ли беше това? Или действителност? Такива необикновени неща слушаше малкото момиче, че забравяше да плаче. Представяше си звездите като живи същества, които живеят много далече и са толкова големи… по-големи и от тяхната къща, не… от къщата и двора с овощните дървета и цветята!

Ана обикна звездите. Тази нейна любов растеше с годините й. Веднъж баща й я заведе в Планетария. На екрана Ана видя небето със звездите, Слънцето, Земята и Луната, умалени милиони пъти. Тази картина я порази. Небесните тела имаха свой път и от незапомнени времена летяха денем и нощем из космоса. Тогава тя реши непременно да стане астроном. Баща й, който работеше като главен инженер в един завод за производство на самолети, се усмихваше снизходително на нейните мечти. Той често казваше:

— Добре, моето момиче, ти сега учи, а после ще следваш в астрономическия факултет!

Майка й вечер се връщаше от завода уморена, сядаше до прозореца, притваряше очи и като чувствуваше приятната хладина на вятъра, който нахлуваше от отворения прозорец, казваше:

— Ани, мое дете, посвири ми…

Ана сядаше до пианото. Тя свиреше хубаво. Учителят вярваше, че от нея ще излезе нещо. Майка й мечтаеше да я види на голяма сцена до рояла, облечена във вечерна рокля. Някога, когато майката скиташе като ученичка из прелестната Витоша, сама мечтаеше да стане пианистка, но баща й настоя да учи химия. Ана трябваше да постигне онова, което майката не успя…

Действително малкото момиче обичаше музиката. Но друга любов я привличаше, колкото повече четеше и узнаваше нови неща за звездите, за планетите, за космоса, за ракетите, които вече летяха до Луната и дори две от тях кацнаха на Марс. Оттам космонавтите предадоха сензационни съобщения, телевизионни снимки, фотографии и репортажи за необикновената планета.

„Каналите на Марс са резултат на атомни експлозии!“

„Загадката е разрешена!“

„Космическа катастрофа или каприз на природата?“

„На Марс някога са живели високо развити разумни същества…“

И още десетки шумни заглавия, печатаха с тлъсти букви вестниците из целия свят. И снимки! Странни снимки. В домовете си, пред телевизионните обществени екрани, в салоните на кината, по площадите хората се трупаха и следяха с притаен дъх предаванията на астронавтите.

Какво се беше случило?

Каналите на Марс се оказаха невероятно огромни пукнатини по планетата. Дълбоки пропасти, широки километри, начупени, нагърчени и зловещи, пресичаха сухата земя на Марс и имаха дължина със стотици, дори хиляди километри. Планините сринати и загладени от невероятна сила. Равнините обрасли с гъста трева и ниски храсти, между които пробягваха дребни уплашени животинки, хвърчаха насекоми, летяха малки птици с големи глави.

Съществуваха много догадки за съдбата на Марс, но едва учените от третата експедиция дадоха правдоподобно обяснение. В тази експедиция участвува и инженер Скрибин. Той се върна след няколко месеца и разказа на Ана всичко, което беше видял и преживял. То беше странна приказка. Между гъстата трева, камъните и храстите другарите му откриха следи от строежи. Каменни опушени зидове и останки от изгорели железа, които се превръщаха на прах, щом ги докоснеше човек. Тук-там в пукнатините, близо до повърхността, смаяните изследователи откриха остатъци от водопроводи, подземни кабели, останки от сгради, притиснати от срутени пластове, обгорели и изгнили…

Всички бяха единодушни, че разумни същества са обитавали Марс. В една металическа кутия, заровена в земята, откриха жилава като пергамент хартия със знаци по нея. С помощта на кибернетични машини прочетоха текстовете. И тогава стана ясна съдбата на старата загадъчна планета…

Човекът на Марс беше достигнал необикновено развитие. Планетата бе по-стара от Земята, много по-рано изстинала и животът там се появил стотици милиони години преди земния. Много отдавна марсианите разложили атома и го впрегнали да им служи. Те познаваха всичко, което човечеството беше откривало бавно и упорито в продължение на хилядолетия. Достигнали невероятно развита цивилизация. Ала все още живеели разделени на отделни народи и класи и враждували.

И ето преди много векове започнала „Великата битка“ между марсианите. Причини? Засега неизвестни. Но войната пламнала ожесточена, с водородни бомби и оръжия, които превръщали мигновено материята в плазма, с електрически светкавици и всевъзможни разрушителни изобретения, чиято цел била само унищожение и смърт. Тъкмо тогава се случила катастрофата. Гигантска експлозия променила състава на атмосферата, обеднила я, отровила я… Планетата била разтърсена от неописуеми земетръси. Горял въздухът, събаряли се планини, бликнали вулкани и гейзери, разтапяла се марсианската почва — скалите, рудите, градовете… Планетата се набръчкала, разпукала се, появили се страхотни пропасти, които пресичали екватора и стигнали дори до полюсите. За няколко секунди загинал животът на Марс. Кислородът почти изчезнал. И когато планетата се успокоила, Слънцето огряло една мъртва земя — ранена дълбоко, земя без растения и животни, една изгоряла и пуста планета. Само някъде, кой знае как, в почвата се запазили някои семена на треви и храсти. Те отново мъчително бавно и плахо подали стръкчета. Отначало линеели, но после се нагодили към новите условия и постепенно населили жалката повърхност на Марс. А на север, по каприз на природата, останали живи и някои дребни животни и насекоми. И те — изродени и болни, едва се нагодили към променената атмосфера и продължили да живеят и да се размножават…

Това бе загадката на Марс. Страшното откритие надигна гневен протест по цялото земно кълбо. Учени, писатели, политици, хора на изкуството, работници, селяни, трудещи се пишеха, говореха по радиото, свикваха се митинги. Един предупредителен глас ечеше по цялата Земя: „Не очаква ли и човечеството същата съдба? Не е ли обречена на гибел Земята, ако бъдат поставени в действие всеунищожителните атомни и водородни оръжия? Няма ли тя да се разтърси, напука, дори да се раздроби на късове? Тогава ще останат да стърчат само обгорели скали и да зеят невероятни цепнатини, от които ще съскат отровни пари…“

Съдбата на Марс порази Ана. Тя плака, когато узна, че целият живот там бе загинал поради неразумността на разумните същества. Нейната мечта да узнае какво има на другите планети и звезди я овладя с нова непреодолима сила…

Ана жадно четеше книги по астрономия и космонавтика. Знаеше всичко за първия космонавт Юрий Гагарин и за смелата астронавтка Валентина Терешкова, както и за техните прославени другари, които проникнаха в космоса с мощните космически кораби „Восток“ и „Возход“.

И все пак животът на девойката може би щеше да вземе друг обрат и тя наистина би покорявала от световните сцени сърцата на хиляди слушатели с пианото си, защото нямаше сили да откаже на майчините си желания.

Тогава се случи страшното. Едно лято баща й, майка й и тя пътуваха по Черноморското крайбрежие от Слънчев бряг за Златните пясъци. Автомобилът беше открит — една елегантна кола с голяма мощност, която се плъзгаше безшумно по асфалта. Морето грееше синьо-зелено, над него трептеше прозрачна пара, а брегът беше зелен, горист, разнообразен, чудно красив. Ана тъкмо правеше снимки с една мъничка кинокамера, когато от един завой внезапно изфуча огромен камион. Изглежда, шофьорът не успя да вземе правилно завоя и навлезе малко в лявата половина на платното, по което летеше автомобилът. Баща й се опита да извие, но късно. Камионът удари калника. Автомобилът отскочи към морето, блъсна се в белите крайпътни камъни, преобърна се и замря някъде долу между камъните — смачкан, безформен, разбит…

Ана и баща й се отърваха с леки контузии. Майка й лежеше притисната от задното колело. Лицето й — така хубаво, нежно и усмихнато — бе обляно в кръв. Една дълбока рана, прикрита от косата й, бе се появила на главата. Горе на шосето спряха автомобили, разтичаха се хора. По радиопредавателите веднага извикаха спасителната служба от Варна. След двайсетина минути долетя хеликоптер с лекари и подвижна операционна служба…

Майката още дишаше. Стенеше тихо и тези стонове заглъхваха болезнени, с хриптене.

— Спасете я! Моля ви, спасете я! — молеше баща й.

Лекарите и без това правеха възможното, да възвърнат живота на младата жена. Напразно. През нощта тя почина.

Ана забрави за пианото. Отначало не свиреше поради непреодолимата си скръб. После, измъчена, удряше клавишите и едри сълзи блестяха по бузите й, защото пианото и напомняше за копнежа на любимата майка. Ана хлопваше черния капак, допираше чело върху него и ридаеше тихо, и безнадеждно. Всеки тон я измъчваше и все по-често тя пропущаше да отвори капака. Пианото — черно и лъскаво — стоеше в хола затворено, като че ли и то скърбеше за починалата.

Но страстта на Ана към звездите не угасна. Тя завърши астрономия. Скоро след изпитите преместиха баща и от София в Космоград като главен инженер в подземните заводи за строеж на изкуствени планети. Предложиха на Ана да постъпи като астроном-асистент в обсерваторията, построена на планината Искрящите брилянти.

Тя прие. И беше щастлива. Защото обичаше баща си, обичаше го с двойна любов — за нея той беше не само баща, но и майка. С него се гордееше. И когато една нощ затрептя малката планета „Бисерна звезда“, където живееха хора, а от нейния космодрум отлетя ракета към Луната, Ана разбра, че никога няма да се раздели от баща си, главния инструктор и ръководител на този космически строеж. Тя реши да живее с него и за него до края на живота му. Той трябваше да се посвети само на науката…

Вечер Ана седеше на люлеещия се стол върху терасата и гледаше звездите. Всяка имаше свой цвят, всяка трептеше със свой блясък. Звезди мънички, едва забележими и звезди едри и ярки. Но между тях най-чудната, най-светлата, най-любимата, от която струяха снопове синкавобели лъчи, беше „Бисерна звезда“. Ана често я наблюдаваше от обсерваторията с мощни телескопи. Те й откриваха и други далечни звезди и планети, които губеха своя трептящ блясък и се приближаваха до очите й. Те приличаха на огромни светли дискове — мъртви, студени, увиснали в космоса като захвърлени кръгли тела с оранжев, бледозеленикав или керемиден цвят, набраздени със странни петна. Тя ги оприличаваше ту на планини, ту на равнини, на морета, на гори… Около тях беше мрак. Черен и студен мрак и сред него те блестяха още по-примамливи и ярки… В тази близост със звезди и планети Ана прекарваше най-хубавите си часове…

А сега беше затворена в този зловещ автомобил. Дори през стъклото не можеше да зърне звездичка. И какво ще се случи с баща й?

— Слизаме — стресна я гласът на Скрибин.

Ана имаше чувството, че наистина пада, затова удари е юмрук няколко пъти предното стъкло, покрито с тъмна металическа преграда, и извика:

— Хей, вие там! Къде отиваме?

В кабината прозвуча глас:

— Моля, спокойствие. Като стигнем, ще узнаете всичко. Нищо лошо няма да ви се случи, гарантирам!

Скрибин се наведе до ухото на Ана и прошепна:

— Те навярно ни слушат с микрофон. Внимавай Ани!

— Зная — отвърна тя.

Двамата почувствуваха тъпо допиране до нещо твърдо. Пак потъваха, но бавно. Чуха далечен плисък на вълни. Шумът на мотора идеше приглушен, после съвсем утихна. Само, едно леко бучене достигна до ушите им.

— Като че ли плуваме — прошепна Скрибин. — И то под водата. Да, с всъдеходите това е възможно. Ония двамата са много хитри, те успяха да заличат всякакви следи, освен ако…

Скрибин млъкна и се замисли.

— Защо не говориш, татко?

— Не съм сигурен в това, но си мисля, че може би нашите вече ги преследват с мощни всъдеходи. В този случай тези типове няма да им се изплъзнат.

— Хубаво ще бъде да е така — въздъхна Ана.

Лек удар разтърси тялото на всъдехода. Нещо засвистя, зашумя, като че ли падаха огромни струи от водопад. После всичко утихна. Тогава металическите завеси, които закриваха прозорците на кабината, потънаха надолу. Зад стъклата заблестяха електрически лампи. Скрибин и Ана видяха продълговата тясна зала с леко заоблени стени, тапицирани в червено. Докато се учудваха къде бяха попаднали, вратата се отвори. Показа се някакъв непознат човек, облечен в бели дрехи. Той се поклони учтиво, отстъпи назад и с дълбока почит каза:

— Моля, заповядайте!