Петър Стъпов
Гости от Мион (11)

Дневникът на първите земни гости

— Ето този интересен документ — каза Таомей. От един небесносин изящен шкаф той извади книга с огромни кафяви корици.

Ана и Скрибин седяха на високи и широки столове. До двамата Таомей изглеждаше внушителен гигант.

Книгата, която Ана пое, много приличаше на подвързан том, съхраняван в някоя обществена библиотека, само че форматът й беше по-голям, почти като на земен вестник. Девойката усети тежината й, затова я сложи на коленете си. Разтворените страници прошумоляха с мек металически звън. Бяха гладки, тънки като цигарена хартия, но непрозрачни, много чисти, бели, с черни печатни букви. Листата не се прегъваха и не се късаха. Таомей обясни, че тези книги са вечни. Печатат се на хартия от металическа материя.

— Ще четете и превеждате, нали? — попита Ана.

— О, не!

Той взе книгата, отиде при една машина, може би същата, която през първия ден преведе разговора между Таомей и Скрибин. Отвори капака й и постави книгата вътре.

— Този апарат сам чете и превежда — обясни мионът. — Чуйте!

Машината тихо забуча, после от кръглия мрежест отвор заговори приятен глас на руски език:

Година втора. Ден първи

Втора година в мрак. Глухота и пустота. Пътуваме в това безкрайно пространство, където няма живот, няма светлина, няма прелестта на небе, няма звуци. Струва ни се, че всичко е изчезнало, всичко е мъртво. Мрак и хаос. Само ние съществуваме като нещастни слепци, които се скитат вечно. И това така потиска!

Нашият фотонен звездолет „Мирна вселена“ се движи с двеста и четиридесет хиляди километра в секунда. А нищо не чувствуваме. Все едно че стоим на едно място и никога няма да излезем от вечната нощ. Обаче уредите отмерват точно нашето движение и посоката ни спрямо Зейра.

Животът протича обикновено.

Режимът е: работа около уредите, спане, храна, почивка, четене, разходки из малкия парк, къпане, приятни забавления. Особено се радваме, като гледаме филми. Те ни пренасят в Мион с неговата светлина, с планините, равнините, полетата, реките, вятъра, дъжда, звуците и цветовете… Всичко това много ни липсва!

Половината екипаж спи по няколко месеца наред. Лекарите Ай и Лил винаги наблюдават спящите.

Ден осемнадесети

Нашият полет към звездата Красавица продължава. От няколко дни тя видимо става все по-едра. От Мион можехме да наблюдаваме нейните планети с особено силни телескопи. Сега ги виждаме с невъоръжено око. Нашите уреди и инструменти определят точно движението им. По големина те не са еднакви, също така не са отдалечени на еднакво разстояние от Красавица. Зейра дава живот на седем големи планети, а Красавица пътува из вселената с кортеж от девет студени небесни тела. Вчера наблюдавахме четирите. Днес забелязахме още три. Кой пръв от нас ще открие останалите? Говорим само за това. Всички сме долепили чела до илюминаторите и напрегнато се взираме…

Нашите тръби твърде много приближават небесните тела до звездолета. Радваме се на прелестни картини. Около най-голямата планета обикалят дванадесет спътника. Нейният по-малък съсед се движи с девет. Може би ще кацнем на тази планета.

Астрономите, биолозите и физиците ще решат този въпрос.

Ден деветнадесети

Най-младият член на нашия екипаж — астрономът Елер, има щастие. Той откри с просто око последните две планети.

Е, да! Астрономите имат опит и знаят къде и как да търсят небесните тела.

Ден двадесети

Решено: планетата с дванадесетте спътника е неподходяща за живот. Уредите измериха невероятен студ. Тя е покрита с лед. Направихме точни измервания и на останалите планети. Вече сме сигурни, че условия за поява на растения и животни, подобни на мионските, не съществуват на петте най-далечни планети от Красавица. Те са мъртви, там е вечен лед, студ и прониква слаба светлина. На шестата планета може би се е зародил някакъв живот, защото условията не са така сурови, а съществува и атмосфера, макар и разредена. Но едва ли има висши разумни същества. Най-близката планета до Красавица е обърната към нея с едната си страна и се нагрява невероятно много. Другата й страна е във вечен мрак и студ. И втората планета е твърде гореща, понеже получава от Красавица много топлина и светлина, тъй като се върти бавно и силно се нагрява. Заобиколена е с водни пари и газове, в които не може да се зароди по-висш живот.

Третата планета ни интересува много. Всички сме развълнувани. Стоим при апаратите и искаме да узнаем повече за тази светла, синкавозелена планета. По всичко личи, че на нея има живот, и то богат и твърде развит. Не е ли тази планета сестра на Мион? Условията там са поразително сходни с нашата родна планета, макар тя да е по-малка от непознатата. Милей е уверен, че планетата е населена с разумни същества. Всички учени на звездолета поддържат мнението му.

Тази заран открихме един чудно красив спътник на планетата. На екрана го виждаме съвсем ясно.

— През нощта той свети на разумните същества като фенер — каза Милей. — Разумните същества нямат нужда да си строят изкуствени светещи спътници като нас!

— Да, може би е така.

Ден двадесет и втори

Планетата блести все по-ярко. Всички я наблюдаваме с възхищение. Апаратите показват присъствието на достатъчно количество кислород. Решено е най-напред да кацнем на тази планета. Милей изпрати радиограма до Великия съвет на Мион за нашето решение.

Ден двадесет и трети

Прелетяхме край звездата Красавица. Сега тя се вижда като най-яркото небесно тяло по целия небосклон. Оттук, на двеста милиона километра от нея, тя сияе синкавозелена, а другите звезди са нищожно малки. Едва намираме Зейра, мъничка като зрънце, разпиляно между милионите други звезди.

Срещнахме много астероиди. Мощен сноп светлина от кварцови генератори струеше на стотици километри от „Мирна вселена“ и винаги ги отклоняваше. Ние пътуваме без страх да се сблъскаме.

От няколко седмици звездолетът непрекъснато намалява скоростта си.

Ден двадесет и четвърти

Минахме съвсем близо край четвъртата планета от системата на Красавица. Тя зае голяма част от небето и дълго време блестя с червено сияние. Доста се колебахме дали да кацнем на нея, защото и тя ни привличаше със своята красота и вероятността там да има по-висш живот. Милей реши въпроса: най-привлекателна е третата планета. Сравнително бавно, с около десет хиляди километра в секунда, отправихме „Мирна вселена“ към нея. За малко повече от час се приближихме на няколкостотин хиляди километра. Обиколихме я няколко пъти, а уредите ни отбелязаха всичко, което ни интересуваше.

На планетата има в големи количества вода; минерали, подобни на тия от Мион; атмосфера, която съдържа азот, въглерод, кислород, водород и някои други газове в незначително количество; покрита е с огромни площи растителност.

Няма съмнение, на нея ще се чувствуваме като у дома си, макар че полюсите са покрити с лед и там е много студено. В замяна на това около екватора е горещо. Пространствата между екватора и полюсите предлагат чудесни условия за живот.

Милей предложи да кацнем най-напред някъде около екватора, върху ненаселена планина, за да не изплашим обитателите на планетата. При това нашите мощни двигатели ще подпалят всичко около мястото на кацането и ще наситят въздуха със смъртоносни лъчи. А не желаем да направим зло нито на разумните същества, нито на по-нисшите животни, нито дори на растенията. Също така трябва да държим сметка за излитането. Ненаселената местност ни осигурява леко и спокойно излитане, без страх да опустошим селища и посеви.

Ден двадесет и пети

Колко е необикновено всичко това! Планетата е населена с разумни същества. Ние видяхме с далекогледи много градове. По моретата плуват ладии. Живи същества се движат из повърхността на планетата. Забелязахме високи постройки, зидани от ръцете на разумни същества.

Все пак е неразумно да кацнем неочаквано.

Милей каза, че трябва да застанем известно време неподвижно над планетата, недалеч от нейния красив спътник, който е мъртъв, неравен, скалист, някъде с полета и невисоки планини. Уредите ни ще анализират точно атмосферата и ще узнаем подробности за животните, растенията, климатичните промени, както и другите особености на планетата.

Ден двадесет и шести

Призори звездолетът кацна на планетата. Кацна сред дим и огън на една гола и пуста планина с остри зъбери и дълбоки сухи долини. Изчезна мракът. Появи се прелестно синьо небе. На него ослепително блести Красавица. Дишаме сравнително леко топъл въздух, но най-добре се чувствуваме в скафандри, където дишаме въздуха на Мион и налягането понасяме най-добре.

Струва ни се, че вече не сме самотни. Усетихме полъха на вятър. Чухме песни на птици. Така чудна и светла е тази планета…

Милей и Мей сложиха скафандри, надянаха на раменете си летателните апарати, които донякъде напомняха птичи криле, и заминаха да огледат околността. Те се върнаха късно, когато Красавица клонеше да се скрие далече зад пустинята. Казаха, че на около два часа път по въздуха са открили малки селища с порутени колиби, както и два големи и оживени града с каменни къщи. Жителите им били странно дребни същества. Приличали много на мионите. Облечени били в надиплени дрехи или пък се движели почти голи. Милей и Мей не забелязали разумните същества да са обезпокоени от нашето идване. Изглежда, че не са забелязали звездолета. Това е добре, защото не желаем да плашим бедното население.

Ден двадесет и осми

Вече два дни проучваме планината. Тя е дива и пуста. Не срещнахме разумни същества. Но видяхме интересни животни и птици, подобни на мионските. Ниско в планината, край два буйни потока, забелязахме богата растителност от треви, цветя и дървета. Откъснахме зрели жълти плодове. Те са дребни, а вътре сочни, с бели семенца. Опитахме ги. Имат кисел, но приятен вкус. Други плодове са по-едри, овални, леко обагрени с червеникав цвят. Те са по-сочни и много вкусни. Хубави плодове. Предполагаме, че се срещат и други видове.

Геолозите обикалят между канарите с чукчета и събират минерали и руди. В лабораториите на звездолета изследват състава им. Поразително! На Мион имаме същите минерали и руди!

Ден тридесети

Тази заран Милей и Мей пак излетяха да огледат още веднъж околността и да установят връзка, ако им се удаде, с местните жители. Те не се върнаха вечерта, но по радиото съобщиха, да не се безпокоим. Денят на планетата е кратък, а искат да опознаят колкото се може повече от нейните тайни. Красавица пак се появи. Любувахме се на прелестния изгрев, когато светлината бавно пропъждаше мрака, а небето променяше цвета си от леко оранжево, до жълто и яркочервено, което постепенно избледня и се преля със синьо-сивия небесен купол.

Най-после Милей и Мей се прибраха. Ето техния любопитен разказ:

Летяхме високо над планината. Глухота и пустота. Само камъни, дървета, храсти, а по-надолу треви и цветя, каквито могат да се намерят и на Мион, но са по-дребни, анемични. Далече пустинята се губеше зад хоризонта. По нея видяхме дълги пълзящи животни. Имаше и четирикраки с рунтави гриви, както и по-дребни, много красиви, с дълги крака. Беше горещо. Красавица безмилостно нажежаваше пясъците. Растителността е оскъдна. Виждат се само тук-таме горички от малки дървета и храсти. Някъде се срещат по-високи растения с дълги листа, които образуват на върха си нещо като чадър.

Полетяхме към двата града. Постепенно пясъците изчезнаха, появи се обилна растителност. Ето и градовете — големи, с високи каменни здания, паркове. Бяха обградени с дебели стени, над тях кули, където пазеха войници, въоръжени с лъкове и копия. Наблюдавахме отдалеч, кацнали на хълм, защото ако се приближим с летателните апарати, хората може би ще ни помислят за магьосници. Но трябваше да опознаем по-отблизо градовете. Затова полетяхме към една горичка и скрихме в храстите летателните апарати. Макар и да бяхме облечени в сребристи облекла, каквито не носят тукашните хора, и изглеждахме много по-едри от местните жители, тръгнахме към градските стени. Беше вечер, падаше здрач. Избрахме това време, за да не правим впечатление. Отдалеч видяхме, че вратите са затворени. Пред тях пазеха войници. Може би беше по-добре да наденем летателните апарати и да прелетим над стените, но можеха да ни видят и дори да стрелят срещу нас. Какво да правим?

Отвън стените бяха разположени хиляди малки хижи и колиби от кал и слама. Изглежда, не им позволяваха да живеят в оживения град, към който се бяхме отправили. Хората бързаха да се приберат в хижите си. И ние се упътихме към една от тях. Тя беше просторна, по-висока и изградена от камък. Посрещна ни брадат мъж, облечен в широка бяла дреха от коноп. Той ни се поклони, коленичи, опря челото си до нозете ни, после вдигна ръце и започна да ни говори нещо с особен глас. Стояхме в недоумение. Човекът удари гърдите си и извика:

— Лот! Лот!

Той упорито сочеше към небето, простря ръката си към горичката, където бяхме кацнали и скрихме летателните апарати, и със знаци ни даде да разберем, че е видял нашето идване. Вероятно ни взе за пратеници на небето.

Влязохме в колибата му приведени. Посрещна ни жена му — дребна и доста мръсна, с невчесани коси. Появиха се и две красиви момичета, дъщери на Лот. Поляха ни вода да си измием нозете. Поднесоха пита от пшеничено брашно, както и печено месо, което по вкус много прилича на месо от мионско агне.

Милей надяна на главата си всезапомнящия апарат. Със знаци помолихме Лот да казва думите, с които наричаха предметите. Лот изговаряше, а Милей лесно запомняше всяка дума. Правехме и разни движения. Лот изговаряше думи, които обясняваха нашите движения. Скоро Милей започна да свързва по някое изречение. Макар и трудно, той заговори с Лот. Тези мили и гостоприемни същества много ни се чудеха, стояха смирено и гледаха да ни угодят във всичко. Лот обясни на своя език, че сме били пратеници на някакъв техен бог, който живеел на небето. Ние му казахме, че това не е вярно. На небето няма никакъв бог.

— А откъде дойдохте? — попита Лот.

— От една далечна земя.

Лот посочи с пръст нагоре и каза:

— Оттам?

— Да!

— Зная — каза той. — Вие сте ангели божии.

Беше забавно и смешно. Но не можехме да разубедим наивния човечец. Той ни покани да си починем в неговия дом. Съгласихме се. Продължихме нашия разговор, но навън чухме силна врява. Хора крещяха заплашително. Лот излезе. Виковете ечаха по-нетърпеливи, по-нервни. Видяхме, че жената много се уплаши. Попитахме я какво има.

— Те са дошли за вас — каза тя.

Тогава Милей се приближи към вратата и се ослуша.

— Къде са мъжете, които дойдоха при тебе? — питаха гневни гласове. — Изведи ги!

— Не! — отвърна Лот. — Не мога!

— Изведи ги, те са зли духове! — обаждаха се други. — Двама войници ги видели, че летят като птиците. Те са магьосници! Дай ни ги! Ще ги убием!

Лот имаше силен гърлен глас и той се чуваше ясно в цялата хижа.

— Не! Те са мои добри гости. Не мога да ги предам! — викаше той. — Те са пратеници! Вървете си с мир и не правете такова безчестие, защото ще разсърдите моя бог! Двамата странници не са сторили никому лошо!

Тълпата ревеше заплашително:

— Доведи ни ги! Доведи ни ги!

— Имам две дъщери — отвърна Лот. — Тях ще ви изведа, правете с тях, каквото искате. Само на тези мъже не позволявам да се случи нищо лошо, понеже те са под моя покрив и са мои гости!

Един писклив глас извика:

— Махни се от пътя ни! Ще убием и тебе! Махни се! Милей отвори вратата, издърпа Лот в колибата и сам застана на прага едър, строен, мълчалив. Човеците — млади и стари, въоръжени с копия, ножове и мечове, утихнаха. Но това беше само за миг. Те се втурнаха напред и пак закрещяха:

— Смърт! Смърт!

Милей спокойно извади от джоба си уреда, който изпуща ослепяващи лъчи, и го насочи към разгневените земни жители. Всички почнаха да пипат очите си, разтваряха ги широко и викаха:

— Ослепяхме! Порази ни този магьосник! — Крещяха и плачеха, защото наистина в продължение на един земен ден те нямаше да виждат нищо. Това така ги уплаши, че всички се разбягаха.

Милей влезе в колибата. Беше мрачен. Лот каза:

— Лоши са нашите човеци! Живеят само в разврат и разкош и не са познали истинския бог! За тях работят роби. Който не им се подчинява, убиват го, както убиват добитъка!

Ние попитахме:

— Много ли страдат бедните и робите от господарите?

— Много. Неизброими богатства са събрани в тези градове. Изработили са ги робите и бедните. Ето и вас искаха да убият, а вие сте добри ангели, вестители на моя бог!

— Почакай — казахме ние.

Настроихме радиоапарата, който носехме, и се свързахме с другарите си от звездолета. Милей каза, че такива зли и несправедливи хора не заслужават да живеят под небето. Освен това те са потънали в пороци, разврат и потискат себеподобните си…

Решението беше взето веднага.

Казахме на Лот да повика всички свои близки, да вземе добитъка си, покъщнината, продуктите си, с една дума онова, което му е необходимо, и да се махне, защото може би тези два града на злини и на престъпления ще пострадат.

— Защо? — попита Лот.

— Защото ние сме дошли с една голяма летяща машина и ще си заминем, а когато тя отлита, изгаря всичко наоколо и убива живите същества. Нека Другите загинат, те са зли и развратни, но ти си добър и гостоприемен. Искаме да те спасим.

Лот отиде да намери тези мъже, които щяха да станат негови зетьове. Той се върна и каза, че не му вярват, а мислят, че се шегува.

Сутринта се събудихме рано. Лот, жена му и двете му дъщери още спяха. Ние казахме:

— Ставайте и бързайте! Време е!

Лот не желаеше да напусне града. Изглежда, че той не вярваше като зетьовете си в нашата сила. Ние настояхме. Той отказа. Тогава донесохме летателните си апарати, надянахме ги около раменете си, взехме в прегръдките си Лот, жена му и дъщерите му и отлетяхме далеч от града. Кацнахме и казахме:

— Спасявайте се! Не поглеждайте назад към града, за да не загинете. Не се спирайте нийде в тази околност, тя е обречена на смърт. Спасявайте се в планината!

— Планината е далеч — каза Лот. — Докато стигнем, може би ще загинем. По-добре е да се подслоним в Сигор, онзи малък град, който се белее в подножието на планината.

— Добре — съгласихме се ние. — Иди там! Този град ние няма да съсипем. Бързай да стигнеш, защото тогава ще съсипем тези градове на беззаконие, разврат и злини…

Призори Мей и Милей се върнаха огорчени и възмутени от лошия прием на градските жители и от заплахите им, че ще ги убият.

— Ще пуснем двигателите с цялата си мощ — каза Милей. — Нека загинат тези селища на неправди и престъпления. Искаха да ни убият, ние ще им отвърнем със същата мярка!

Звездолетът излетя със страшен гръм, пламъци и дим. Уредите отбелязваха, че земята се е разтърсила на едно значително пространство. По екраните на нашите приематели видяхме гъсти облаци от пепел, огън и дим. Събаряха се къщи и горяха като факли. Жителите загиваха под разрушенията или изгаряха от атомните излъчвания…

Много е тъжно всичко това. Но злите човешки същества го заслужиха!

Година трета, ден сто тридесет и втори

Трите планети, които след това посетихме, не приличаха на Земята. Едната беше доста хладна дори за нас, имаше рядък въздух, срещаха се останки от някогашен богат и цветущ живот. Сега беше пуста, само силни ветрове фучаха и вдигаха облаци прах от изсъхналата червеникава земя. Нашите археолози, биолози, химици и геолози с помощта на апарати установиха, че тази планета е жертва на атомен взрив.

Отидохме и на най-голямата от всички планети, които обикалят около звездата Красавица. Тя има дванадесет спътника и ние кацнахме на два от тях. И те бяха покрити с ледени планини, както самата планета. Само лед. Вечен лед и студ. Красавица оттук се виждаше като едра звезда, която не беше в състояние да стопли планетата и да разсее напълно мрака. Винаги беше полуздрач, а нощите бяха страшни и тъмни, без светлинка.

Третата планета, която посетихме, имаше около екватора си пръстен от по-едри и по-дребни остатъци от разрушена планета. Това бяха късове от минерали и руди. Нашият звездолет, разбира се, отстраняваше автоматично от пътя си посредством магнитна защита всяко твърдо тяло… И тук бе лед и студ.

Пак на път. Летяхме много месеци из космоса да дирим други планети. Напразно. Звездите бяха така отдалечени, че ни трябваха години, за да кацнем на най-близката планета от друга звездна система. Бяхме така самотни в тези наши пътешествия! Земята, както Лот наричаше своята родна планета, ни привличаше. Често прожектирахме филми с изгледи от нея. И копнежът да се върнем там все по-непреодолимо ни вълнуваше. Макар и оскърбени от лошото гостоприемство и заплахата да бъдем убити, решихме още веднъж да кацнем на Земята, за да завършим нашите проучвания. Най-после там има и добри хора като Лот.

Отправихме звездолета към нея.

Ето я! Тя засия под нас със своите морета, планини, снежни полюси, реки, градове, пустини, зелени равнини. Беше обвита със синкавозелено кълбо. Това бе нейната атмосфера.

Двигателите работят на малки обороти, но достатъчно мощно, за да задържат звездолета. Той плавно слиза към осветената повърхност на планетата. Вече сме избрали пуста планина, където ще кацнем… На изток се появява с ослепителен блясък Красавица. От повърхността и се издигат огнени езици. Те бавно падат обратно. Далече на запад Земята се губи в мрак. Но лъчите на Красавица го пропъждат. Те блестят най-напред по върховете на планините, проникват все по на запад и откриват нови планини, равнини, морета…

Избрахме време, когато Красавица е скрита далеч на изток. Нейните лъчи сияят високо в атмосферата, която свети синкавозелено, под нея плахо надникват очертанията на Земята. Бавно кацнахме на непознатата планина, обрасла с гори и треви. По-високо стърчаха чукари, скали, зъбери. Надолу тичаха тънки сребристи потоци. Далече на север сияеше голямо море. На юг и запад — друго море с червеникав цвят, тясно и дълго. Вляво, зад пясъците, сред зелена плодородна низина, широка река бавно влачеше сивите си води. Край нея забелязахме градове, обработени земи и малки бедни селища…

Ден сто тридесет и трети

Милей пак облече сребристия костюм, надяна прозрачния си скафандър, закрепи на раменете си летящия апарат и излезе да огледа околността.

Той се върна след час. Беше прегърнал през кръста един земен човек — млад, здрав, с къса черна брада. Милей разказа, че кацнал до един храст и видял човека. Той бил овчар, наблизо пасели овцете му. Като забелязал Милей, човекът паднал в краката му и започнал да се кланя. Понеже Милей знаеше езика на земните хора, попитал го иска ли да дойде с него. Чернобрадия се съгласил.

Попитахме Чернобрадия какви са хората тук — добри или лоши, как живеят. Той каза, че не знае, защото е чужденец. Дошъл от далечна земя, която се простирала около голяма река с плодородна долина. Там народът на Чернобрадия бил поробен от един жесток и мощен фараон, който казвал, че бил син на Слънцето — така Чернобрадия нарече Красавица.

Ден сто тридесет и девети

Чернобрадия дълго и трогателно ни разказва за страданията на своя поробен народ. Милей събра целия екипаж на звездолета. Решихме да помогнем на нещастниците, като ги освободим от игото на фараона, тъй като такива неправди не можем да понасяме…

Ден сто и четиридесети

Петима миони, начело с Милей и Чернобрадия, заминахме с малкия самолет към земята на всевластния фараон. Летяхме не много високо. С далекогледи наблюдавахме какво има под нас. Жълта земя, осеяна с пясъци, голи хълмове, рядка растителност, скали. Нима навсякъде планетата е така бедна, суха и неплодородна?

Но, ето, в далечината се появи зелено петно. То растеше, идеше бързо към нас и зае целия хоризонт. Сега с нашите апарати виждахме просторна долина, сред която тече огромна река. Долина с гори, плодородни полета, буйна растителност. Някъде огромни пространства бяха залени с вода, в която газеха полуголи хора.

Чернобрадия обясни, че почти всички те са роби и работят от сутрин до късна вечер за фараона, жреците и техните приближени. Робите обработват коноп и памук, тъкат платове, правят глинени съдове, коват разни предмети и украшения от злато за господарите, строят разкошни дворци за фараоните, както и храмове.

Гледахме как хората бягат или лягат на земята и издигат ръце, щом самолетът се появяваше над тях. Изглежда, че нашата машина им правеше необикновено впечатление. Може би те ни смятаха за някакви богове.

Сред пясъците забелязахме огромни постройки със заострени върхове, както и гигантски глави на човеци, изработени от камък, или пък постройки с дебели колони и великолепни здания. Всичко това беше в пълен контраст с бедността на жителите, които населяваха тази земя. Чернобрадия каза, че постройките са гробници на всевластните господари, а в зданията живеят приближените на фараона или пък са посветени на боговете им.

Летяхме по-нататък. Видяхме бедни колиби от кал и тръстика. Голи деца тичаха по пясъка. Някъде пасяха стада от овце, телета и кози.

— В тези голи и мръсни хижи живее моят народ, а стадата са на господарите — каза Чернобрадия.

Завихме на юг към огромен блестящ град с грамадни постройки. И той бе построен от роби. Странни човеци!

Защо едни земни хора работят, а други им ограбват всичко, което изработват, за да живеят в разкош и излишества? За мионите всичко това е необяснимо.

Привечер кацнахме сред пустинята между голи и пусти канари. Беше тихо. Няколко животни с големи гриви и дълги опашки с топки на края избягаха с рев, когато самолетът забуча над главите им.

Ден сто четиридесет и първи

Милей изпрати Чернобрадия при фараона с поръка да освободи робите, за да се заселят в друга земя.

— Обясни му, че могъщите небесни хора искат това, защото са справедливи и не могат да търпят неправди.

Чернобрадия се поколеба, изглежда, не вярваше фараонът да го послуша, но все пак замина.

Ден сто четиридесет и седми

Чернобрадия пристигна тази вечер уморен, прашен и жаден. Той разказа, че отишъл в двореца на фараона. Дворецът бил огромен и богат, много висок, целият изграден от камък, с просторни зали и стаи, а вътре украсен със злато, сребро, кована мед, рисунки, окъпи дървени мебели, тронове и редки платове. Чернобрадия помолил фараона да освободи робите, но той отказал и заповядал да го изгонят.

Ден сто четиридесет и осми

През нощта „Мирна вселена“ се появи над плодородната земя. Тресеше въздуха, изпущаше пламъци и дим. Под звездолета се подемаха вихри, събираха пясъка, дигаха го на огромни тъмни облаци, които с ярост помитаха всичко по пътя си…

Сутринта Милей каза на Чернобрадия:

— Иди пак при фараона и му кажи, че небесните хора направиха това. Нека пусне робите и ако откаже, ще го сполетят по-големи злини.

Ден сто петдесет и втори

Чернобрадия се върна уморен и изплашен. Каза, че по хората и по добитъка се явил мор. Телата бързо се покривали с рани, които не се лекувате мас и билки; очите на хора и животни се зачервяват и подуват; лицата се обезобразяват от циреи, някои умирали бързо. На другия ден черни облаци надвиснали над полята; гръмове и светкавици разтърсвали тъмното небе. Град, едър като кокоши яйца, не пощадил нито хора, нито добитък, нито дървета и посеви. Фараонът се изплашил и обещал да пусне робите, ако бурите, градът и болестите престанат.

Ние нагласихме специалните апарати. Скоро облаците изчезнаха. Слънцето пак грейна, а атмосферата се пречисти от заразяващите лъчи.

Ден сто шестдесет и седми

Милей изпрати помощника си Мей да лети пред робите и да им сочи пътя. „Мирна вселена“ се вдигна високо. От Земята звездолетът се вижда, съобщи Мей, като сребърен облак, който стои почти неподвижен на изток, а през нощта свети като гигантска звезда поради осветлението от Слънцето.

По радиото Мей ни разказва забавни работи. Робите вярвали, че е изпратен от някакъв бог да им сочи пътя. Наивни хорица!

Ден сто седемдесет и първи

С далекогледи наблюдаваме интересното шествие. Дълги колони от хора — пеша, възседнали магарета и камили, натоварили покъщнината си на коли с две колела или прегърбени под тежестта на вързопи и глинени съдове, бавно напредват. Край тях хиляди овце, кози, волове, крави, телета. Брадатия върви най-отпред. Мей го е снабдил с джобен радиоприемател и поддържа постоянна връзка с него.

На звездолета не стоим без работа. Продължаваме да проучваме земната атмосфера и изпращаме експедиции в различни посоки, за да се запознаем с минералите, рудите, растенията, животните на тази чудна и благодатна Земя. Вилей и Укел заминаха с малкия реактивен самолет на север. Бихме отправили и звездолета нататък, но трябва да бдим около робите и да ги отведем към свободен живот, както им обещахме. Може би ще стане нужда да им помагаме в този труден поход през пустинята.

Ден сто седемдесет и трети

Народът се разположи не лагер недалеч от едно море.

На втория ден забелязахме с далекогледите си една черна колона. Тя се движеше през пустинята. Нагласихме апарата за далечно виждане. На екрана ясно се очерта конница и воини, качени на колесници.

— Ще отида да видя какво значи това — каза Милей.

Той отлетя веднага. Привечер се върна и разказа, че като заминали робите, фараонът и жреците се разкаяли и казали:

— Кой ще работи сега за нас? Кой ще строи дворци, ще обработва земите ни, ще пасе добитъка, ще ни слугува, ще тъче и шие дрехи от лен и ще върши всякаква друга работа?

Те заповядали на войската да настигне робите и да ги върне със сила.

Вечерта Мей тревожно се обади по радиото и каза, че робите са в ужас, плачат и проклинат. Те видели конницата и колесниците с въоръжените мъже. Втурнали се към Чернобрадия и викали:

— Какво стори ти? Защо ни доведе да умрем в пустинята от ножа на фараоновите войски?

Милей поръча на Мей да успокои робите. Нека те веднага се упътят към морето. Така и стана.

Настъпи нощ. Звездолетът се появи зад гъстата колона от мъже, жени и деца. Войската на фараона почиваше назад в пълен мрак. Прожекторите на звездолета осветиха пустинята пред робите чак до морето. Включихме апаратите за изстудяване. На едно пространство, широко няколко километра, въздухът бързо започна да изстива. Студени и топли въздушни маси се раздвижиха. Появи се ураганен вятър. Той духаше към морето (на това място беше най-тясно) и за един час то се покри с пътека от лед, широка около триста, четиристотин метра.

Мей каза на Чернобрадия да води народа и да не се бои.

Всички тръгнаха като по сухо. Вървяха цяла нощ, а заранта войската на фараона наближи. Смаяните войници гледаха робите, които вървяха по морето, но не по водата, а по твърдината от лед, свързващ двата бряга. Тогава войската с колесниците и конете се втурна след робите. Стигна към средата на морето, а робите излизаха вече на брега. Нагревателните апарати заработиха. Горещ въздух нахлу над морето, появи се топъл вятър. Ледът бързо се топеше. Колелата на колесниците затъваха, конете скачаха уплашени по водата, която вече покриваше леда. И ето той започна да се пука и да пращи. Големи ледени парчета потъваха за едно с колесници, коне и хора. Настана страшен смут, викове, ужас…

След малко вълните пак се гонеха една след друга и само трупове на воини и животни показваха мястото на страшната катастрофа. Мей съобщи, че всички роби са много щастливи поради избавлението си.

Ден сто седемдесет и седми

Вече три дни робите вървят все на юг през пустинята. Мей ни уведоми, че има негодувание, защото не се намира вода. На третия ден обаче той излетял и открил извор. Бързо се върнал при робите. Те се зарадвали и с нови сили тръгнали напред. Но щом първите мъже се навели да пият, скочили погнусени. Водата горчала отвратително. Из целия лагер се понесли викове и ропот против Чернобрадия. Милей изпрати химика Леми с бутилки химикали. Леми излял течността в извора. Разбира се, химикалът веднага премахнал горчивия вкус на водата. Народът беше много доволен.

Ден сто и осемдесети

Нова тревожна вест: робите пак се разбунтували, защото хлябът им се свършил и месо липсвало. „Децата пищят, жените проклинат Чернобрадия, който ги довел да умрат от глад в пустинята. Мъжете роптаят… — съобщи Мей. — Какво да правя?“

Неблагодарни хора! Поръчахме на Мей да каже на робите, че довечера ще имат месо, а утре и хляб.

Отлетяхме със звездолета към една близка планина и е помощта на изкуствен вятър и специални миризми заставихме всички пъдпъдъци и други птици, които можеха да се ядат, да отлетят към пустинята. На гъсти ята те отиваха към стана на робите и падаха омаломощени на пясъка. Хората ги събираха, печаха ги и ядяха. Съобщихме на Мей: „През нощта ще пуснем от звездолета няколко сандъка с мионска кондензирана, храна. Всяка заран народът ще получава ядене.“

Ден сто осемдесет и втори

Всичко е наред. Заранта робите събираха малките бели люспести зрънца, смилаха ги на хромели, варяха ги в котли и замесваха вкусни питки. Мей съобщи, че народът много харесва тази храна, паднала от небето.

Ден двеста и пети

Човек може да пътува с дни през пустинята, без да срещне извор, река или кладенец. Само пясъци, камъни и тук-там бедна растителност. А отгоре пече Слънцето. Робите продължават да страдат за вода, защото пълните им мехове бързо се изчерпват.

Решихме да добиваме вода от въздуха. За няколко часа всичко беше готово. Нашите техници направиха инсталация и я изпратиха с малък самолет към пустинята. Монтирали инсталацията в полите на една пуста планина. Бистрата вода, която започнала да струи между канарите, смаяла хората. Задоволството е огромно.

Народът се разположи на стан в подножието на планината. Наоколо е пустиня. Опънаха шатри, накладоха огньове, жените се заловиха да перат, понеже имаше извори и край тях растяха много палми.

Съобщихме на Чернобрадия, че ще кацнем на планината, затова никой не бива да излиза от лагера. Нито човек, нито добитък да не броди из пущинаците, защото всеки, който не послуша, ще умре от смъртоносните излъчвания на нашия кораб. Милей заповяда на Чернобрадия хората му да очертаят с камъни мястото, зад което е безопасно да стоят.

Ден двеста и шести

Сутринта звездолетът бавно се насочи към планината. Въздухът трепереше; гърмежи разтърсваха върхове, канари и долини; светкавици трещяха под нас; огнени пламъци съскаха и гъсти облаци дим обвиваха цялата планина. Звездолетът ревеше, стенеше, гърмеше и издаваше вой като от гигантска тръба. Огромните му стоманени крака докоснаха скалите и той се успокои. Но още дълго време планината бе обвита в дим, тъй като нямаше вятър да го разпръсне.

Надянахме скафандрите. Защитени от смъртоносните лъчи, полетяхме над планината, но не отидохме към лагера на робите, за да не ги изплашим. Върху скалите намерихме двама умрели. Кожата им беше изгоряла, косите им опадали, мускулите побелели и месата окапваха от костите. Изглежда, от любопитство те скрито са тръгнали към планината, без да слушат нашите предупреждения. Искали са може би да видят как ще слезем, но загинали от атомните излъчвания…

Ден двеста и осми

Мей ми съобщи любопитни неща. Народът видял отдалеч появата на огнения кораб сред дим и пламъци, чул гръмовете и страшно се изплашил. Но скоро всичко утихнало, само планината все още димяла.

Ден двеста и седемнадесети

Милей застана пред микрофона. Гласът му, усилен стотици пъти от високоговорител, ечеше със страшна сила над планината. Народът стоеше далеч зад чертата и слушаше.

Най-напред Милей отново предупреди: човек или добитък не бива да наближават планината, защото ще умрат. Понеже той знаеше нрава на земните жители, които са твърдоглави, отмъстителни, все са недоволни и не са лишени от злини и пороци, говори им за техните задължения. Посъветва ги да живеят така, както живееха мионите на тяхната небесна земя. Той каза още, че е глупаво да се почитат разни земни и небесни богове, каквито няма, както и да се правят изображения и кумири, за да им се кланят хората. После ги посъветва да почитат родителите си, да не убиват, да не крадат, да не лъжат, да не клеветят, да не заробват себеподобните, защото робството е гнусно, нечовешко дело и никой няма право да живее от труда на другите. Каза им още да не вършат неправди, да не се големеят, да бъдат справедливи, да не са злобни, да почитат старите хора, да не мамят… Той им говори много, а гласът му ечеше над планината страшен, та скалите се тресяха…

Земните жители трябва да са били поразени от този глас и сме сигурни, че съветите ще им подействуват и няма да ги забравят…

Таомей завъртя едно бутонче и апаратът замлъкна.

Настъпи мълчание. Скрибин и Ана стояха неподвижни, втренчили поглед в тъмния кръг с тънка сребриста решетка, откъдето идеше гласът. Този глас беше така необикновен, така просто и силно разказваше той за събития, станали преди хилядолетия на Земята… Донякъде те бяха познати. Но откъде? Двамата се питаха: възможно ли е всичко това да се е случило именно така?

— Бордовият дневник на звездолета е почти към своя край — каза Таомей. — В последния миг, преди да отлетят към Мион, нашите деди взели със себе си Асур. Това е всичко.

— О! — възкликна Ана. — Земните жители са помислили мионите за богове. Татко, този дневник не ти ли напомня някои библейски легенди?

Скрибин се усмихна. Може би… Допустимо беше библейските легенди да са действително спомени за космонавти, посетили някога Земята!

— Некултурните хора, които са живели доскоро в дебрите на Африка, почитали белите хора като богове — каза Скрибин. — От най-древни времена човечеството си е обяснявало всичко, което не е могло да разбере, с намесата на божествени сили.

— А дали ще може да обнародваме този дневник, като стигнем на Земята? — попита Ана.

Таомей отговори без колебание:

— Разбира се!