Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Resistance, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Никола Костов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2022)
Издание:
Автор: Даниел Кала
Заглавие: Резистентност
Преводач: Николай Костов
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман (не е указано)
Националност: канадска (не е указано)
Редактор: Станислава Първанова
Коректор: Ангелина Вълчева
ISBN: 978-954-761-268-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18038
История
- — Добавяне
69
Филаделфия, Пенсилвания
Седяха около кръгла маса във вече познатото им „Кафе Куатро“. Коен, боравещ само с едната си ръка, упорито се бореше с блюдо фетучини пескаторе. Седналата вдясно от него Лопес също срещаше трудности със спагетите си.
Килбърн вдигна чашата с вино и засмяно ги подкачи:
— Страхотна двойка сте. Дори раните ви си пасват. — Той посочи бинтованата лява китка на Коен, после дясното рамо на Лопес. Превръзките, които покриваха дълбоката порезна рана от ножа на Райлън, надничаха от деколтето на блузата й. — Отдавна не съм се чувствал толкова неподходящ за компанията.
— Греъм, готова съм веднага да ти счупя ръката, ако това ще те накара да се чувстваш по-уютно — игриво го подкачи тя.
— Благодаря, но засега ще се задоволя с това. — Той поглади голямата колкото бейзболна топка подутина отдясно на челюстта си, където го бе халосала гипсираната ръка на Райлън.
— Лина, така и не разбрах защо тръгна да се биеш с него — каза Коен, който я гледаше с нараснало възхищение. — Хората на ФБР бяха обкръжили къщата и Райлън нямаше никакъв шанс да се измъкне. Щяха да го свалят преди да е направил две крачки навън.
— Не се сдържах — сви рамене Лопес. — Не можех повече да слушам тоя самовлюбен психопат. — Тя се усмихна и захапа долната си устна. Очите й танцуваха. — Освен това, едва ли щях да имам друга възможност да го сръгам с лакът на онова място, нали?
Тримата избухнаха в смях.
— Според Ед Франклин, след ареста Райлън се е затворил в черупката си и упорито мълчи — каза детективът. — Но това едва ли има голямо значение, защото от ФБР са записали целия разговор вътре в кухнята.
— Мълчанието едва ли ще му помогне след всичките признания, които направи пред нас — съгласи се Килбърн. После възмутено поклати глава. — Изнудвал е Баингтън за два милиона и ги е получил. Не са ли му били достатъчни? Защо е трябвало да причини толкова болки, страдания и смърт?
— Искал е всичко — отвърна Коен. — Парите и славата и признателността за това, че е участвал в създаването на чудодейно лекарство. Освен това се е надявал да инкасира десетки милиони от акциите на „СептоМед“, които е притежавал, и другите, които се е надявал да получи като премия за разработката на „Оралоксин“.
— Така е — кимна Лопес. — Бил е подтикван и от страха, че ако усложненията при шимпанзетата бъдат оповестени и АХЛ забрани прилагането на лекарството, професионалната му репутация ще рухне. — Тя остави вилицата си. — Според мен е бил наясно, че ако бъде единственият, излязъл с печалба от поредната неудачна разработка на антибиотик, хората около него много скоро ще съобразят кой стои зад изнудването.
— Казваш, че са намерили тялото на Мартино̀, а? — обърна се Килбърн към детектива.
— Да, след два дни търсене са го намерили тази сутрин на дъното на реката Скайлкил. С куршум в главата и бетонни блокчета, вързани за краката му.
— Не мога да кажа, че Мартино̀ ми беше особено симпатичен — замислено промълви Лопес, — но едва ли е заслужил такава жестока съдба. Райлън го уби по най-жесток начин и почти бе успял да го наклевети и очерни завинаги.
— Мартино̀ има много сериозна вина за това, че е укривал потенциално смъртоносния страничен ефект от колегите си във фирмата и от здравната общественост. А същата висока цена бе платена и от други, напълно невинни хора — допълни Килбърн, сетил се с болка за Малек и Сингх.
— Как се развива епидемията от МРГАС? — попита Коен, премествайки поглед от него към Лопес.
— Няма някаква съществена промяна — въздъхна тя. — В Сиатъл и Портланд продължават да се появяват нови и нови случаи. Макар и по-бавно, но заразата обхваща все по-голяма част от Залива.
— Лина е права — допълни Килбърн. — Тепърва ще трябва да се преборим с бактериалната инфекция. Опасявам се, че още много време ще се сблъскваме с МРГАС.
— Което означава още дълго време да се прилага „Оралоксин“. — Коен отпи глътка от чашата си.
— Докато не бъде изнамерено нещо по-безвредно — съгласи се Килбърн.
— Сет, „Оралоксин“ съвсем не е толкова лошо лекарство. — Лопес протегна ръка и погали опакото на здравата му китка. — Досега само двама от общо над хиляда пациенти, са развили нежелани усложнения в костния мозък. И двамата са се оправили веднага, след като са престанали да им дават от лекарството.
— Излиза, че Райлън е бил донякъде прав, така ли? — намръщи се Коен.
— Той е самовлюбен социопат — отсече Лопес. — Но някои от аргументите му съвсем не са лишени от смисъл. Природата, с неблагоразумната и късогледа помощ на човека, ще продължи да създава резистентни бактерии. В известен смисъл ние връзваме ръцете на изследователите, които се опитват да изнамерят нови медикаменти.
Килбърн извади бутилката вино, която се охлаждаше в кофичка с лед, и напълни трите чаши на масата.
— Може да ви прозвучи странно от устата на специалист по инфекциозни болести, но няма никак да се разтревожа, ако за известно време не чувам думи като резистентна бактерия или антибиотик — тържествено произнесе той, вдигайки чаша за наздравица.
— Какво ще кажеш за една грипна пандемия! — закачливо му се усмихна Лопес.
— И това също!
— Греъм, какви са плановете ти за в бъдеще? — попита го Коен.
— Утре сутрин отлитам обратно за Ванкувър. После… — Той сви рамене. — Ще трябва да се справя с поредната семейна бъркотия и да разчистя хаоса, в който се е превърнала практиката ми. Вече получих мъмрене от Луиз. Всъщност, предстои ми да се върна към нормалното си ежедневие. — Греъм знаеше, че има поне едно нещо, което няма да е същото, но не го сподели с другите. Изминалите седмици му бяха донесли ново доказателство за това колко крехък е светът, в който живеем, и той бе твърдо решен да не живее повече в тъга. Щеше да направи всичко по силите си, за да възобнови връзката си с Мишел.
Леко изчервен от нахлулите в съзнанието му мисли, той ги попита на свой ред за техните планове. Те се спогледаха усмихнати. Коен протегна здравата си дясна ръка и стисна лявата ръка на Лопес.
— Съдбата ни даде в ръцете малко болнични — намигна той.
— Които планираме да прекараме в пътуване — допълни тя, стиснала пръстите му.
— Например, по плажовете на Орегон — предложи Коен.
— Или на Мачу Пикчу. — Тя го доближи и целуна устните му.
— Добре, заминаваме за Перу — целият пламнал, се съгласи той.
— Представям си как ще изглеждате след десет години — ухили се Килбърн.
— В Портланд или в Сиатъл? — поинтересува се Лопес.
— Това не мога да кажа — намигна й той. — Но виждам една голяма тумба Лопес-Коенчета, накачулена по раменете ви. Всички до един даровити, очарователни и вироглави до безкрай.
— Ще видим. Засега заминаваме за Перу — засмя се Коен.
Лопес също се разсмя, но на Килбърн му се стори, че по бузите й изби лека руменина. Загледа се в двойката пред себе си и си помисли, че въпреки тревожните обстоятелства, довели до запознанството им, в тяхно лице има приятели за цял живот. С нотка на гордост осъзна, че тримата са успели да помогнат да бъде спряна една смъртоносна зараза и да бъде открит злосторникът, виновен за появата й. Това не можеше да върне назад Томас Малек, Парминдер Сингх, Виктор Лешчак или Елън Хортън, но правеше тяхната смърт по-малко безсмислена.
Мъчещото го напоследък чувство за вина се разсея. Мислите му отново литнаха към Мишел. Беше готов да обърне нова страница в живота си.