Даниел Кала
Резистентност (63)

62

Филаделфия, Пенсилвания

Слязоха от таксито на две преки от сградата на „СептоМед“. Застанал на ъгъла, заедно с Лопес, Лийч и Коен, Килбърн си помисли, че никога досега не е попадал в толкова чужда за начина му на живот ситуация. Усети, че е напрегнат и възбуден, също като в травматологичната зала на интензивното отделение.

До него Коен не показваше никакви следи от напрежение. Той се обърна съвсем делово към партньора си:

— Ром, не знаем какво ни чака там горе.

— Има само един начин да разберете — въздъхна Лийч. — Аз ще остана отвън и ще ви пазя гърбовете.

— Ром е прав — прошепна Лопес. — Нали чу колко уплашено звучеше Мартино̀? — Тя хвана Коен за лакътя. — Ако повикаме полиция, той въобще няма да се появи.

— Греъм, ти какво мислиш? — обърна се към него Коен.

— Мисля, че нямаме избор, Сет — сви рамене Килбърн.

Коен кимна и се обърна към Лийч.

— Даваш ни пет минути преднина, разбрано?

— Няма проблеми. — Той посочи часовника си с пресилена усмивка. — Швейцарска точност.

Тръгнаха бързо надолу по Уолнът стрийт. Когато доближиха сградата на „СептоМед“, Килбърн видя разсеяните отблясъци от няколкото светещи прозореца. Обръч от червени светлини обрамчваше покрива на иначе тъмното здание. Към входа доближиха само тримата. Килбърн се огледа назад, но не можа да забележи Лийч.

Мека флуоресцентна светлина огряваше бюрото на охраната в средата на фоайето. Всички светлини нагоре бяха изгасени. Той изтри потните си длани и потърси с поглед пазачите. В залата нямаше никой.

Спогледаха се и Коен уверено кимна с глава. Отиде до големия кош за кореспонденция до вратата и мушна вътре ръката си. След малко я измъкна обратно, стиснал нещо в нея. Доближи вратата с пластмасовата магнитна карта в ръка и я прекара през четящото устройство. Червеният светодиод угасна. Светна зеленият, разнесе се тихо бръмчене и Коен отвори вратата.

Килбърн пое дълбоко въздух и влезе пръв в затъмненото фоайе. Лопес и Коен го последваха. Детективът извади от джоба си малко пластмасово правоъгълниче и го вмъкна в процепа между езичето на бравата и касата. Сигурен, че вратата няма да се затвори и да им попречи да излязат, той им кимна с глава и тръгна към асансьорите.

Асансьорите бяха разделени на секции — от втория до петнайсетия етаж, от шестнайсетия до трийсетия и от трийсет и първия до последния. Избраха средния. Коен отново плъзна магнитния пропуск през четеца над бутона за повикване и той светна. Килбърн пак се озърна, търсейки пазачите, но никой не идваше. Опасенията му се усилиха.

Вратите на асансьора се отвориха и те влязоха в него. Коен отново използва магнитната карта, за да натисне бутона за 18-ия етаж, след което я изхвърли през затварящите се врати.

Асансьорът потегли бързо и само след няколко секунди спря меко на желания от тях етаж. Вратите се отвориха и пред тях се откри коридор, осветен не по-добре от фоайето на партера. Килбърн погледна Лопес, която му кимна в отговор. Очите й излъчваха твърда решимост. Сключил вежди, Коен също кимна и прекрачи вътре в коридора.

Асансьорът отбръмча надолу и те потънаха в пълната тишина, царяща на етажа. Коен се обърна надясно и се отправи към матовата двойна стъклена врата в края на късия коридор. С приближаването си те забелязаха, че вратата е открехната и през процепа се процежда ярък лъч светлина. На стъклото бе гравиран надпис:

НАУЧНОИЗСЛЕДОВАТЕЛСКА ЛАБОРАТОРИЯ

Д-Р Е. ХОРТЪН

С нарастващо напрежение Килбърн забеляза Коен да бърка под якето си и да освобождава предпазителя на висящия на колана му пистолет. Детективът ги погледна въпросително и прошепна:

— Готови ли сте?

Килбърн за пореден път изтри потта от дланите си и кимна. Лопес изглеждаше нерешителна и Коен нежно докосна рамото й.

— Давай — пошепна тя с измъчена усмивка.

Коен посегна и отвори широко вратите. Поколеба се за миг, след което влезе в малката приемна, в дъното на която имаше малко празно бюро. Друг коридор водеше надясно и Килбърн видя вратата на първия от няколкото кабинета, които вероятно се простираха до края на коридора. В дъното на приемната светеше още една матова стъклена врата.

Понечиха да тръгнат към редицата кабинети в коридора, но ги спря познатият френски акцент на Мартино̀, прозвучал откъм стъклената врата:

— Лина, Греъм, Сет, чакам ви в лабораторията.

— Идваме — отвърна Коен.

Стреснат от гласа на Мартино̀, Килбърн усети върху себе си тежестта на злодейството, родено сред стените на тази лаборатория. Капка пот си проправи път по челото и туптящото му слепоочие. Припомни си тихите сълзи на Ани Малек и отчаяните ридания на Гурдив Сингх. Гневът отново го завладя с пълна сила. Сграбчи дръжката на вратата, отвори я и пристъпи през прага на лабораторията.