Даниел Кала
Резистентност (10)

9

Филаделфия, Пенсилвания

Почти на всяка минута компютърът на Хортън я известяваше за получена спешна електронна поща. Непрестанно пристигаха факсове, телефонни обаждания и съобщения по електронната поща. Само след няколко седмици й предстоеше да защити „Оралоксин“ пред Агенцията за хранителен и лекарствен надзор (АХЛ) и положението бе критично. Въпреки застрашително надвисналите над главата й крайни срокове, Хортън прекара последния половин час пред екрана на компютъра си. Пред невиждащия й поглед на монитора стоеше снимка на нейния котарак, изтегнат с вирнати лапи на леглото й. Тя се взираше в злокобното сиво небе и се опитваше да си представи какво би било усещането, ако прекрачи прозореца на кабинета си на осемнайсетия етаж и се пусне в нищото. Дали тези последни мигове щяха да донесат покой на душата й, или напротив, щеше да бъде разкъсвана от ужас, паника и съжаление?

Напоследък мислите за мостове, високи сгради и хапчета зачестиха. Все пак, не бяха така завладяващи, както преди осем години, когато тя се срина дотам, че посегна към свръхдоза успокоителни, изпратили я в интензивното отделение, а след това за цял месец в психиатрична клиника. Не. Сега бе достатъчно стабилна и можеше да овладее нервите и чувствата си. Нездравите самоубийствени фантазии бяха просто реакция на подложения й на постоянен стрес и претоварване мозък. Умората също си казваше думата. Сънят бягаше от очите й, откакто научи за двете шимпанзета в лабораторията, а помнеше добре от лекциите в медицинския колеж какви поражения може да нанесе безсънието на психиката.

На вратата й се почука и тя с благодарност се върна в реалността. Само при вида на застаналия в рамката на вратата д-р Нийл Райлън, всички мрачни мисли се изпариха от съзнанието й.

— Как я караш, Ел? — приветливо я поздрави Райлън, влизайки в стаята.

Хортън се усмихна на набития микробиолог. Работеха заедно над създаването на „Оралоксин“ повече от пет години, много преди „СептоМед“ да прояви интерес към разработката. Успокояващата близост на Райлън направи прехода на Хортън от университета към частния бизнес поносим и много по-малко самотен.

— Добре съм, Нийл. — С едно чукване по клавиатурата на компютъра котаракът изчезна и на негово място се появи логото на „Оралоксин“. — А ти как си?

— Добре. Но на моята глава не се е струпало тежкото бреме на славата. — Размаха ръка към нея. — Не ме разбирай погрешно, Ел. Нито за миг не мога да си представя какво бих правил, ако трябваше да се преборя с всички тия дивотии, които се налага да понесеш. Запази за себе си Нобеловата награда, а аз с удоволствие ще запазя анонимност.

— Чак пък Нобелова награда! — засмя се Хортън и поклати глава. — Все пак, не можеш да останеш изцяло извън центъра на внимание.

— Повярвай, никой не иска да се появя в светлината на прожекторите. — Той сви пренебрежително рамене и сведе поглед с момчешка свенливост.

Хортън бе цяла година по-възрастна от него, но Райлън олицетворяваше за нея онзи твърд като скала по-голям брат, когото никога не бе имала. Знаеше, че много други жени го харесват, въпреки няколкото му излишни килограма, които много добре пасваха на набитата му снага и закръглената физиономия, от която гледаха живи тъмнозелени очи. Скромността, свенливостта и сговорчивият му характер усилваха неговия чар. Независимо от близостта им и общите интереси, тя се отнасяше към него като към безполово същество. Беше си задавала въпроса дали той има някакъв живот извън лабораторията, докато осъзна, че той има пълното основание да мисли същото за нея. И кой би могъл да го упрекне?

Райлън се настани на стола срещу нея. Подпря се на бюрото й, сплете пръсти, сбърчи вежди и насочи показалците си към нея:

— Ел, от една седмица не приличаш на себе си.

— Уморена съм, Нийл. От доста време не мога да спя.

— Защо? — Той остана намръщен.

Тя сведе поглед към бюрото и тихо промълви:

— Нали помниш онези шимпанзета…

Райлън поклати глава.

— Ел, достатъчно сме обсъждали този случай. На фона на няколкостотин опита, двете шимпанзета влизат просто в рамките на статистическата грешка.

— Да, но…

— Няма „но“! — Той махна с ръка, пренебрегвайки протестите й. — Нито един клиничен експеримент с хора не показа и най-малкото съмнение за нещо подобно.

— Но оттогава е изминала само една година, Нийл — възрази тя, размествайки разсеяно документите по бюрото си.

— Това е цяла вечност за медикамент, приеман от пациентите само за седмица или две. Дори и Вик ще се съгласи. — Райлън имаше предвид д-р Виктор Лешчак, третия член на екипа, разработил „Оралоксин“. — А ти добре знаеш какъв скептик е той.

— Вярно.

Очите му се вторачиха в нейните.

— Елън, трябва да ми повярваш най-накрая. Всичко ще бъде чудесно, убеден съм.

— Окей. — Тя се усмихна и вдигна поглед. Като че ли невидим режисьор издуха сивите облаци от небето над прозореца й.

— Ел, говорила ли си за това с някого извън лабораторията?

— Само с Люк Мартино̀ — отвърна с внезапно притеснение Хортън.

— О, хубавеца — неодобрително изсумтя Нийл.

В думите му прозвуча познатата й нотка на подозрителност, с която Райлън се отнасяше винаги при споменаването на Мартино̀. Никога не бе споделяла с него чувствата, които пораждаше у нея вечно усмихнатият вицепрезидент, но колегата й явно усещаше податливостта й на неговия магнетизъм.

— И как реагира доктор Мартино̀? — продължи той, без да прикрива презрението в гласа си.

— Люк не се притесни особено — присви рамене Хортън.

Изражението на Райлън омекна и той я загледа с дяволита усмивка.

— Виждаш ли? Щом дори копелето, което винаги си покрива добре задника, не се е притеснило, трябва да си напълно спокойна.

— Дано е така. — Напрежението й спадна и тя се засмя от сърце, но погледът на Райлън отново стана сериозен:

— Ел, трябва много да внимаваш с кого разговаряш за това. Наоколо има толкова много завистници, а пък слуховете в нашите професионални среди се разпространяват светкавично.

Не можеше да възрази на това. Научните среди са по-гадни дори от Холивуд, когато става въпрос за вадене на мръсно бельо. Вместо да се занимават със сексскандали или наднормено тегло, академичните клюкари дебнат за неуспешни изследвания, плагиати и нарушения на етичните норми. Хортън имаше достатъчно много завистливи колеги, които биха изпаднали във възторг при възможността техен колега учен публично да се изложи.

— Само изпускам парата, Нийл. Нищо друго.

— Нека бъда твой предпазен клапан. — Той се надигна от стола с усмивка и тръгна да излиза от стаята, но внезапно спря.

— Какво има, Нийл? — вдигна глава тя. Гледаше я с изражение на наскърбено кутре.

— Ел, ние… ти стигна твърде далеч и не можеш да позволиш неоснователни слухове да подкопаят репутацията ти.

— Обещавам, че няма да споменавам шимпанзетата извън стените на тази лаборатория — промълви тя. — Хайде, сега се заеми с нещо по-полезно от това да ми се караш. — Усмивката й не можа да превъзмогне познатото стягане зад гръдната кост. Пое дълбоко въздух и се опита да преглътне буцата, заседнала внезапно на гърлото й.