Даниел Кала
Резистентност (25)

24

Филаделфия, Пенсилвания

С наведена глава, Елън Хортън се опитваше да избегне тълпата на Уолнът стрийт на излизане от централния офис на „СептоМед“. Тя се упъти към ресторанта „Ню Йорк Дели“^[1], където се събираха тримата водещи членове на екипа, разработил „Оралоксин“. Срещите им не бяха регулярни, случваше се между тях да мине повече от месец, но това бе най-близкото подобие на делови обяд, което напрегнатият им режим позволяваше. Потънала в мислите си, вървеше с наведена глава през тълпата, наводнила Уолнът стрийт, без да обръща внимание на топлия летен ден.

Черната завеса, забулила света на Елън, започна постепенно да се отдръпва след обаждането на Греъм Килбърн предишния ден. Тя дори успя да прекара в сън по-голяма част от изминалата нощ. Без да го съзнава, той й бе дал онова, което най-много липсваше в живота й през последните седмици — надежда.

Изчерпа докрай способностите си да бъде убедителна в опитите си да накара Мартино̀ да предостави на някогашния й състудент „Оралоксин“ за пациентката му. Първоначално шефът й доста се дърпаше, но постепенно призивите й към състрадателното у него надделяха и той се съгласи „при условие че д-р Килбърн стриктно съблюдава всички поставени от нас условия“.

Въпреки това тя наближи ресторанта с нервно напрежение в стомаха си. Днешният обяд не беше просто приятелска среща на колеги. Рано сутринта Виктор Лешчак й позвъни у дома и настоя да се срещнат. Резервираният му официален тон я накара да предположи, че той специално е избрал мястото, за да могат да разговарят необезпокоявани от чужди очи и уши. Подозренията й се превърнаха в убеждение, когато, пристигнала в наполовина празния ресторант, видя, че Лешчак се е настанил на възможно най-усамотената маса в далечния ъгъл.

Нийл Райлън влезе с бавни крачки в ресторанта точно когато тя се настаняваше до колегата си на масата. Огледа залата с иронично преувеличена бдителност, след което се промъкна на масата до тях.

— Пролетта подрани във Виена. Може би скоро и птичките ще дойдат? — Звучеше като герой от шпионски филм.

Лешчак затвори очи и въздъхна.

— За какво е всичката тази секретност, Виктор? — попита Райлън, докато сваляше сакото си и го окачваше на облегалката на стола.

— Няма ли първо да си поръчаме обяда? — отвърна Лешчак и подръпна брадичката си, видимо притеснен.

— Толкова съм любопитен, че апетитът ми съвсем изчезна. — Той потупа с длан тлъстините около кръста си: — А това означава много.

— Аз също нямам апетит — намеси се Хортън. Тя се опита да погледне Лешчак в очите, но той бе забил поглед в масата пред себе си, без да повдига глава.

— Да вземем по едно кафе тогава. — Лешчак се обърна към келнерката, която междувременно се бе доближила до масата им. Имаше късо подстригана черна коса и татуирана гривна около едната си ръка. По отнесения й поглед личеше, че не ги разпознава, въпреки че им бе сервирала многократно. След като прие поръчката им и се отдалечи, Лешчак се раздвижи на стола си и зае небрежна поза.

— Казват, че хубавото време ще се задържи и през уикенда.

— Това ли искаше да ни съобщиш? — попита Райлън с иронична усмивка.

— Не — изсумтя украинецът, като че ли прие на сериозно репликата му. — Просто… — Той сви притеснено рамене. — … времето ще бъде чудесно за риболов.

— Ще изкарваш лодката ли? — попита го Хортън.

— Да — кимна той. — Утре отиваме на езерото Стръбъл. Казаха ми, че там пъстървата кълве като луда.

Хортън кимна учтиво. Знаеше, че извън работата, риболовът е най-голямата страст на Лешчак. Самата тя никога не бе ловила риба, нямаше никакво намерение да го прави и винаги досега отклоняваше поканите му да се присъедини към него и Оксана.

Келнерката донесе поръчаните кафета. След като им сервира и се отдалечи, Лешчак се изправи на стола и каза със спокоен глас:

— Исках да поговорим тримата за тестовете на лекарството.

— И какво по-точно, Вик? — Райлън енергично разбърка сметаната в кафето си.

— Видях третото шимпанзе. Направих му аутопсия собственоръчно.

— Е, и? — Райлън нервно почука с лъжичката по чашата си.

— Костният му мозък просто е престанал да функционира, разбираш ли? — едва чуто отвърна Лешчак. — Предишният ден маймуната беше съвсем добре, но на следващия внезапно разви тежка апластична анемия^[2]. Няма бели кръвни телца. Няма червени кръвни телца. Само опустошен костен мозък. — Протегна умолително ръце към тях. — Това са цели три шимпанзета от общо петстотин, а би трябвало да наблюдаваме подобна реакция по-рядко от веднъж на петдесет хиляди. Шансовете… — Той разтвори немощно ръце. — Не можете да отречете…

— Никой нищо не отрича — прекъсна го Райлън. В гласа му липсваше предишната острота. Звучеше по-скоро уморено, дори, както се стори на Хортън, пораженчески.

— Виж, Вик, тези маймуни са приемали в продължение на месеци десет до петдесет пъти по-голяма от човешката доза. Не е необходимо непременно да правиш същите заключения за резултатите върху хора.

— Зная, Нийл, зная. Но…

— Какво „но“? — намеси се Хортън.

Лешчак се вторачи в масата:

— Не мога да продължавам по този начин.

— По кой начин?

— Да се държа като измамник и мошеник. Толкова е неетично.

— И какво възнамеряваш да направиш? — запита го Райлън.

— Надявах се да ви убедя, че трябва да съобщим за тези резултати на тестващия екип от Агенцията. — Лешчак погледна колегите си. В очите му се четеше молба. — Нийл, защо да не обясним и на тях по същия начин, както ти си го правил досега, че се касае за специфична за приматите реакция на непоносимост?

— Ще ни отрежат — отвърна безстрастно Райлън.

— Може, но може и да не го направят. Може да се наложи да модифицираме формулата на Елън. Правили сме го, имаме достатъчно опит и можем пак да го направим. — Лешчак събра длани пред себе си.

— И кой ще ни финансира този път? — унило запита Райлън.

— Да се надяваме, че ще е „СептоМед“.

— „СептоМед“ ли? — горчиво се засмя Райлън. — Харви Абрам ще се погрижи да не можем да изнесем от лабораториите му дори и една бунзенова горелка. Много добре знаеш колко инвестиции е направил изпълнителният директор в този проект. Не мога да си представя, че на този етап ще бъде в състояние да преглътне едно признание за провал — а трябва да признаеш, Вик, че в крайна сметка точно това е същността на предложението ти да се обърнем към Агенцията.

— Съжалявам, но интересите на фирмата не са най-важното нещо за мен. Съвестта не ми позволява да продължа. — Лешчак изгледа и двамата и пак заби поглед в масата. — Ако не сте съгласни, няма да застана на пътя ви. Няма да докладвам на Агенцията, но ще напусна екипа. — Поклати емоционално глава. — Това е най-малкото, което мога да сторя.

На масата се възцари продължително мълчание, прекъснато накрая с въздишка от Райлън:

— Според мен това е твърде незряло и прибързано решение. Но, поне за мен, важно е мнението на мнозинството. Ако вие и двамата решите да го направите, можете да разчитате, че ще ви подкрепя. — Погледна Лешчак, сви рамене и се обърна към Хортън: — Елън?

Тя мълчаливо се опитваше да изчисти несъществуващото петънце от пластмасовата подложка на масата пред себе си. Предложението на Лешчак да докладват резултатите на Агенцията я изпълни с голямо облекчение, но и с известно чувство на вина, че не е имала куража самата тя да предложи идеята. Същевременно не можеше и напълно да загаси мъждукащата светлинка на оптимизъм, запалена в нея от Греъм Килбърн.

— Виктор, мога само да се възхищавам на позицията ти — каза тя. — Наистина. И съвсем доскоро бих те подкрепила чистосърдечно.

— А какво се е променило? — смутено присви рамене Лешчак.

— Получих новини от Ванкувър, Канада, където са открили нова бактерия.

— Каква нова бактерия? — премигна той.

— Обади ми се един стар приятел от медицинския колеж. — Разказа им за появата на МРГАС и за това, че се прави проверка на лекарственото действие на „Оралоксин“ срещу новата бактерия.

Райлън заинтересувано се наклони в стола си към нея, вкопчил се с пламнало лице в ръба на масата:

— Е, и? Има ли ефект от „Оралоксин“?

— Още не знам — отвърна тя. — Пациентката би трябвало да е получила първата доза съвсем наскоро.

Погледът на Лешчак се рееше разсеяно из залата. Той бавно поклати глава:

— Стрептокок от група А, резистентен към всички познати антибиотици, който изведнъж се появява отникъде…

— Но това се е случило, Вик! — намеси се припряно Райлън. — Да не мислиш, че Елън го е нагласила?

— Разбира се — кимна Хортън. — И ако се окаже, че „Оралоксин“ успешно се справя със заразата, срещу която всички други препарати са безпомощни…

— … ще бъде неетично да не го приложим поради някакъв теоретичен риск, наблюдаван само при маймуни — довърши изречението й Лешчак. — Това е твоята позиция, нали?

— В общи линии — отвърна несигурно тя.

Райлън се вторачи в нея с широко отворени очи.

— Елън, това е твое творение. Какво мислиш?

Хортън сведе поглед към чашата си с кафе.

— Не мисля, че ако почакаме няколко дни, нещата съществено ще се променят. Ако „Оралоксин“ се окаже неефикасен срещу МРГАС — тя преглътна с труд, — тогава Виктор ще се окаже прав. Ще трябва да докладваме на Агенцията.

— А ако проработи? — настоя Райлън.

Тя се взря в него. Лицето му бе озарено от момчешки ентусиазъм, който ужасно й импонираше. С внезапна усмивка тя му отговори:

— Нийл, нека просто да почакаме и да видим какво ще се случи във Ванкувър.