Даниел Кала
Резистентност (42)

41

Сиатъл, Вашингтон

Хейли Валънс се събуди в същата странна болнична стая. Кабелите и маркучите все така кръстосваха леглото и машината бръмчеше до главата й. Същата тръба бе пъхната дълбоко в гърлото й. Повдигаше й се и тя се опита да повърне, но само мъчително се разкашля. Телцето й се разтърсваше от спазмите, но от устните й не се отрони нито звук.

Съвсем уплашена, тя повдигна глава от леглото и потърси с поглед мама или татко. Видя ги да стоят до леглото, облечени в същите смешни зелени пижами. Мама държеше ръката й, а татко бе сложил своята на рамото й. Присъствието им я поуспокои и кашлицата престана. Като че ли нищо не се бе променило.

Не, не беше така. Хейли усети нещо различно — очите на мама бяха сухи и тя се усмихваше зад маската. Погледна към татко, който също се усмихваше.

Дали съм вече на небето?, почуди се тя. Искаше да попита, но тръбата пак спря думите й.

— Хейли, мила… — Гласът на майка й отново потъна в ридания.

— Хейли, мечето ми, докторите казват, че вече си по-добре. — Татко нежно стисна рамото й. — Казват, че ще се оправиш. — Гласът му се пречупи по начин, който никога досега не бе чувала.

И в момента, в който чу думите му, Хейли осъзна, че вече не й е толкова зле. Голямата машина продължаваше да вкарва въздух в гърдите й всеки път, когато се опиташе да вдиша, но вече не беше толкова трудно. И не се чувстваше замаяна. Стисна ръката на мама. Опита се да се усмихне на татко, но тръбата между устните не й позволи.

Пръв се разсмя татко. После мама, все още хълцаща, се присъедини към него. Хейли също се смееше, захапала шнорхела. Смехът й причини нов пристъп на кашлица, но вече не й пукаше.

Знаеше, че ще си отиде у дома.