Даниел Кала
Резистентност (26)

25

Сиатъл, Вашингтон

Тежките капки на непрестанния дъжд трополяха по мекия покрив на кабриолета. Дори и на най-висока скорост, чистачките не можеха да се справят напълно с наводняващия всичко пороен дъжд. Лопес много ярко си припомни колегите си от ЦКЗ в Атланта, които я предупреждаваха преди да приеме сегашната си работа, че „в Сиатъл винаги вали“. Това, разбира се, не беше вярно — слънцето обливаше красотите на града през дългите периоди на безоблачно небе — но понякога й се струваше, че поройните дъждове, които периодично го наводняваха, наистина нямат край.

Тя се пресегна и откачи от колана си клетъчния телефон. Без да изпуска от поглед губещите се на моменти линии на пътната маркировка, прерови списъка на последните обаждания, докато намери нужния й международен номер. Дрезгав глас се отзова след второто позвъняване:

— Кабинетът на д-р Килбърн. Луиз на телефона.

— Здравейте, аз съм д-р Лина Лопес от Сиатъл.

— Сиатъл? Обожавам този град — каза Луиз с дрезгав глас. — Бог ми е свидетел, „Нортгейт Мол“ е най-доброто място за пазаруване в цяла Северна Америка.

— Сигурно е така — отвърна Лопес, едновременно развеселена и объркана от лиричното отклонение на Луиз. — Но аз търся д-р Килбърн.

— Него го търсят половината доктори на планетата, скъпа — засмя се гласът отсреща. — Днес няма да бъде тук.

Въпреки малко странния си етикет, секретарката предизвика симпатия у Лопес и тя настоя:

— Луиз, аз работя в Центъра за контрол на заболяванията. Изключително важно е да говоря с него.

— Не е нужно да ме убеждавате, докторе — въздъхна Луиз. — Но на главата на моя доктор се е струпал пълният списък на „Кой кой е в медицината“, заедно с един куп журналисти от всички медии. Между нас казано, не съм сигурна докога ще издържи на това натоварване.

— Виждам, че добре се грижите за него, явно има голям късмет със секретарка като вас — смени подхода Лопес.

— Много сте мила, д-р Лопес — отвърна Луиз през кашлицата си. — Мога да седя цял ден тук и да слушам ласкателствата ви, но трябва да ви предупредя, че това няма да ви помогне да постигнете целта си.

— Добре, Луиз, предавам се! Истината е, че ние — по-точно аз — имам нужда от помощта на д-р Килбърн. Тук имаме огнище на зараза, подобна на тази във Ванкувър. И, доколкото мога да преценя, той е човекът, натрупал най-много опит в борбата с новия супермикроб.

— Хм, да ви призная, по-убедителна сте, отколкото онова магаре от местните новини, което ми звъни непрекъснато. Горкото момче, напомня ми за кавалера, с когото бях на абитуриентската си вечер — просто не е в състояние да приеме „не“ като отговор. — Луиз се засмя, но смехът й бързо премина в нова кашлица. — Репортерчето си проси ритника също като някогашния ми ухажор.

Колата пред нея внезапно смени лентата, без да даде мигач и Лопес рязко натисна спирачките. „Ама че задник!“, промърмори тя и натисна клаксона.

— За мен ли говорите, или за репортера? — поинтересува се Луиз.

— О, извинете, Луиз, просто ме засякоха — отвърна замислено Каталина. — Значи информация за супермикроба вече е достигнала до медиите във Ванкувър?

— О, да. Днес е на трета страница, а утре сигурно ще е на първа. Медиите винаги са ненаситни за подобни истории — нищо не плаши така читателите както съобщение за нов вирус.

— Страхотно! — промърмори Лопес.

— Знаете ли какво — смени тона Луиз. — Ще ви дам номера на мобилния телефон на д-р Килбърн. Това е най-добрият начин да се свържете с него. Но, да ви предупредя — няма никаква гаранция, че ще се обади, защото редовно го захвърля някъде. Понякога ми се иска да можеше да му го прикрепят с хирургическа операция! — завърши тя със смях.

— Много благодаря, Луиз! — Лина вкара номера в паметта на телефона си.

— А, д-р Лопес, звучите ми много младежки. Случайно да сте все още неомъжена? — неочаквано запита Луиз.

— На тридесет и две години съм. И наистина още не съм минала под венчило. — Засмя се на поредния сюрреалистичен обрат в разговора им. — Защо, да не би да имате син?

— Вярно, че имам, но силно се съмнявам, че тираничната му съпруга ще се съгласи да му уредя среща с вас. Но много бих се радвала да видя д-р Килбърн задомен за очарователна докторка.

— Дори и с такава, която живее в Сиатъл? — запита Лопес.

— О, това са несъществени детайли — отвърна Луиз на сбогуване.

Лопес набра телефона на Килбърн още преди усмивката да изчезне от лицето й. Изслуша съобщението на телефонния секретар, представи се и продължи:

— Зная, че сте претоварен, но е жизненоважно да се свържа с вас. В Сиатъл имаме случаи на заболяване, подобни на това, с което сте се сблъскали във Ванкувър.

Затвори телефона и пропътува остатъка от пътя си в компанията на вече понамалелия дъжд. Прехвърли отново в ума си разговора с Мерилин Карлайл. Какво общо би могъл да има тъмноокият дилър на Тоня Джаксън с разпространението на МРГАС?

Стигна до сградата на регионалния Департамент по здравеопазване, без да намери смислен отговор на този въпрос. Паркира колата си в подземния паркинг и се упъти към асансьорите.

Почувства, че новините не са добри още с влизането си в кабинета на Дейвид Уормак на седмия етаж на сградата. Той седеше, облегнат назад в стола зад бюрото си, с разкопчана яка на ризата и разхлабена вратовръзка, сбръчкал загрижено чело. Под очите му ясно се очертаваха увисналите торбички. За пръв път Уормак й се стори стар.

— Какво става, Дейвид? — попита го тя внимателно и седна срещу него от другата страна на бюрото.

— Имаме още четири потвърдени случая, Кет. И нови шест вероятни.

— Къде? — Стомахът й се сви, макар че новината не я изненада.

— Седем в „Харбър сентър“ — отговори Уормак. — И три в болницата „Кастър“.

— Има ли някаква връзка с Тоня Джаксън?

— Може би при случаите в „Харбър сентър“. — Той сви рамене. — Няма видима връзка при първия потвърден случай в „Кастър“. Между другото, отново наркоман на венозни инжекции.

— Значи вече имаме две заразени болници в Кинг Каунти^[1]. Което вече не е тайна. — Уормак й подаде през бюрото екземпляр от „Сиатъл таймс“.

Лопес се наведе напред и прочете заглавието: „СМЪРТОНОСЕН СУПЕРМИКРОБ СЕ РАЗПРОСТРАНЯВА В БОЛНИЦИТЕ“. Взе вестника от ръката му и прегледа статията, в която с доста пропуски и неточности бяха описани заболяванията на Хари Уелс и Тоня Джаксън. Скръсти ръце пред гърдите си и се отпусна назад на стола.

— Нямаше как да не изтече информация, Дейвид.

— Знам. — Умората, изписана на лицето му, личеше и в думите. — Но не можем да допуснем разпространяването на всякакви инсинуации. Трябва да направим изявление за медиите.

— Съгласна съм.

— Свикал съм пресконференция по обяд. Ще участваме и двамата.

— Това едва ли ще бъдат петнайсетте минути слава, за които винаги съм си мечтала — каза Лопес мрачно, сгъна вестника и го постави обратно на бюрото.

— Нито за мен, Кат — сви рамене той. По лицето му се промъкна усмивка, която скри следите на годините. — Както казват моряците, няма слава без риск, нали?

— Все ще се оправим някак. Дейвид, трябва да съберем на едно място, в една болница, всички пациенти от Кинг Каунти, заразени с микроба на МРГАС. Ако не го направим, този супермикроб ще се разпространи във всички болници на Сиатъл и ще парализира здравеопазването в града.

— Вече работим върху това. Предварителният план е да блокираме и отцепим целия четвърти етаж на болницата „Харбър сентър“, където са изолаторите и да съберем всички пациенти там.

— Добре — кимна Лопес и продължи: — Сутринта бях при Мерилин Карлайл. Дъщерята на Хари Уелс — поясни тя, забелязала недоумяващия поглед на Уормак. — Има инфектирано с МРГАС гърло и е в изолатор, но почти няма видими симптоми. Представяш си какво означава това, нали? Може да имаме други преносители.

— Непрекъснато мисля за това, Кат. — Лицето му отново помръкна. — Нямаме представа колко носители на заразата се разхождат навън.

— Как тогава ще контролираме разпространението, щом дори не можем да определим кой е заразен?

— Трудно е — потри очи колегата й. — Но правим всичко, което е във възможностите ни. Включително вземаме назални и орални проби от всеки, който е имал нещо общо със случаите, както и на всички пациенти във всички болници в региона на Сиатъл.

— Логистичен кошмар! — Лопес завъртя очи. — И дори да успеем тук, в Сиатъл, остава огнището във Ванкувър.

Уормак се изправи на стола. Вдигна ръка и закопча яката на ризата си, после затегна вратовръзката.

— Засега да се погрижим за собственото си стопанство. Да се надяваме, че те ще направят същото за тяхното.

— Дейвид, Мерилин Карлайл се е срещала с Тоня Джаксън преди смъртта й.

— И? — Той отпусна ръце от яката си.

— Тоня й е казала, че някой й е дал умишлено заразени наркотици.

— Какво? — недоумяващо запита Уормак.

Преразказа му описанието на Карлайл за наркотърговеца с мрачните очи. Докато говореше, осъзна колко несигурни са брънките на теорията й: преразказ на нещо, дочуто от твърде недостоверен източник.

— Това звучи ли ти смислено, Кат?

Тя несигурно сви рамене:

— В ЦКЗ ни обучаваха никога да не изключваме възможността от умишлено разпространение на заразите.

— Но чак пък чрез интравенозни наркомани? — погледна я скептично Уормак.

— Наркоманите са по-податливи на всякакви инфекции. Освен това, те са чести посетители в болниците, некомуникативни са и е много трудно да бъдат проследени.

— Не ми се вярва, Кат — поклати глава той.

Лопес почти потрепери от внезапно обхваналата я решимост:

— Дейвид, ако някой иска целенасочено да разпространи нова зараза сред населението, можеш ли да предложиш по-подходящ начин от това да раздадеш на неколцина наркомани заразени наркотици и с това да ги превърнеш в несъзнателни разпространители?