Даниел Кала
Резистентност (58)

57

Филаделфия, Пенсилвания

Все още полузаспала, Лопес мързеливо се протегна в леглото. Едва третото позвъняване я докара в пълно съзнание и тя опипом намери клетъчния си телефон на нощното шкафче. Замаяно произнесе едно „Добрутро“, надявайки се да чуе гласа на Коен.

— Лина, тук е Нелсън — каза Амар.

Лопес седна в леглото. Часовникът показваше 6:43, значи в Сан Франциско беше малко преди четири часа сутринта. Почуди се дали шефът й въобще е лягал тази нощ.

— Какво става, Нелсън?

— Тук, в Залива, нещата стават много сериозни. „Оралоксин“ е ефикасен, но въпреки това, МРГАС бързо се разпространява сред населението. — Пресипналият му глас леко ечеше в ухото й. — Имаме вече 194 потвърдени случая, но недиагностицираните вероятно са стотици. Лабораториите не смогват да обработят пробите от слюнка и кожни инфекции на потенциално заразени, които ни заливат от офиси и клиники.

Адреналинът, нахлул във вените й, отвя и последните остатъци от паяжината на съня:

— А какво е положението в Сиатъл?

— Няма сериозна промяна, поне доколкото ми е известно. „Оралоксин“ действа, но заразата се разпространява, макар и не така агресивно както в Залива. Подобно е и положението във Ванкувър. Още е рано да се определи как се развиват нещата в Портланд и Ел Ей. — Той се прокашля и продължи: — Оставила си ми съобщение снощи?

— Нелсън, имаме проблем с „Оралоксин“.

— Какъв проблем? — попита предпазливо той след миг мъртво мълчание.

Лопес му разказа за срещата с Нийл Райлън и разкритията, които той бе направил за усложненията с костния мозък на лабораторните животни и пациента в Испания.

— Ще се наложи на всички, лекувани с „Оралоксин“, да бъдат проверявани ежедневно белите кръвни клетки.

— Щом трябва, ще го правим — изсумтя Амар. — Няма начин да спрем лекарството. — Той замълча, но Лопес усети, че има още нещо, което го притеснява. — Лина, открихте ли нещо ново за онзи мним търговец на наркотици?

— Засега не. — Тя се почуди защо шефът й повдига тема, която досега старателно бе избягвал.

— Преди малко получих едни резултати от нашата лаборатория в Атланта. — Гласът му придоби неочакван конспиративен оттенък. — Засега пазим всичко скрито-покрито, докато не се убедим напълно.

— И какво е то?

— Един от нашите молекулярни биолози е изолирал гените на резистентността от МРГАС. Убеден е, че тяхната ДНК е била обработена и изкуствено стимулирана. Май ще се окаже, че първоначалната ти теория, че МРГАС е дело на човек, е била вярна — неохотно довърши той. После, с по-мек тон, добави: — Радвам се, че прояви упоритост… въпреки моето недоверие.

— Благодаря, Нелсън — отвърна тя, изпълнена с гордо удовлетворение.

— Но трябва да докладваме на ФБР и службата за вътрешна сигурност, Лина.

— Зная, Нелсън. — Тя се мобилизира отново. — Но тук, във Филаделфия, има нещо много подозрително. Възможно е нишката да води към самата „СептоМед“. Убедена съм, че ще имаме най-много шансове за успех, ако подходим към Форбс и другите зад него без много шум. Осигурихме си и съдействие на един лейтенант от местното полицейско управление, от отдел „Убийства“. Имаме уговорена среща тази сутрин с шефовете на „СептоМед“.

— Това не е твоя работа, Лина.

— Зная. — Тя пое дълбоко въздух. — Дай ни още малко време, Нелсън. Намерим ли Форбс, а най-вече тези, които са го наели, веднага ще призовем на помощ тежката артилерия.

— Това никак не ми харесва — въздъхна тежко той. — Но ще се съглася. И без това на хората в лабораторията са нужни още ден или два да потвърдят окончателно подозренията, че МРГАС е бил подложен на генно инженерство. Но веднага — гласът му стана по-настоятелен — след като получа окончателното им заключение, ще се обърна към съответните власти. При това — на най-високото възможно ниво. Ясно ли е?

— Напълно ясно. Благодаря ти.

Лопес затвори телефона. Даваше си сметка, че Амар не толкова отстъпва пред увещанията й, колкото се грижи да покрие собствения си задник. Би изпаднал в ужасно нелепа ситуация, ако разлае кучетата с някакви предварителни лабораторни резултати, които впоследствие могат да се окажат неверни.

Скочи от леглото и се мушна под душа. Не бе в състояние да определи кое я въодушевява повече — похвалата на Амар или снощната среща със Сет. След като излезе изпод душа, прихвана отзад непокорните си кичури, облече се и се упъти към фоайето на хотела. Още с влизането си в ресторанта видя Коен и Килбърн, които вече се бяха настанили и пред тях димяха чаши с кафе. Пръв я забеляза Килбърн, който й махна с ръка. Коен се обърна и лицето му се озари от усмивка. Приближи се до тях, внезапно притеснена дали той не е разказал на Килбърн за срещата им предишната вечер.

Седна между тях, отвърна на приятелския поздрав на Килбърн и отправи срамежлива усмивка към Сет. Очите му излъчваха топла симпатия и тя усети, че е на границата на пълното разтапяне от щастие. Побърза да прикрие чувствата си, като се впусна в преразказ на разговора си с Нелсън Амар.

— Излиза, че имаме на разположение по-малко от четирийсет и осем часа, преди масираното нахлуване на феберейците, така ли? — намръщи се Коен.

— Мислиш, че те са органите, които ще се занимаят с това? — попита Килбърн и остави на масата чашата си.

— Ако към „СептоМед“ се обърнат представители на която и да е официална разследваща институция, те веднага ще разберат, че са поставени под подозрение — обясни Коен. — Това може би не е от особено значение, но мисля, че ние сме единствените, които можем да стигнем до тях, без да ги поставим нащрек.

— Сигурен ли си? Какво те кара да мислиш, че няма да им се сторим подозрителни?

— Преди всичко — твоето присъствие. Ти си техният шампион, героят, който извади на бял свят чудодейното им лекарство. Идваш тук, за да празнуваш с приятелката си, която внезапно се самоубива. А пък Лина е тук, за да обсъди плановете на ЦКЗ за разпространение на „Оралоксин“.

— А ти, Сет? Какво търси тук портландско ченге?

— Това наистина е проблем, но те няма как да знаят, че съм полицай. И със сигурност не допускат, че знаем за Форбс. — Той леко намигна. — Доколкото си спомням, вчера един от вас ми предложи да си сменя професията и да стана доктор, въпреки магистратурата ми по криминалистика.

Докато чакаха таксито пред хотела, всички, в това число и Лопес, бяха благодарни на прохладата, заменила жегата от предния ден. Качиха се в колата, която спря пред тях, и не след дълго стигнаха модерната масивна постройка на „СептоМед“ на Уолнът стрийт. Въоръжен охранител ги накара да изчакат във фоайето на партера, докато се свърже и получи нужните указания. След това ги упъти към асансьора, с който се издигнаха на четиридесет и шестия етаж.

Там ги чакаше висок представителен мъж, облечен в стилен сив костюм и синя риза с отворена яка.

— Здравейте, доктори — приветства ги той с гостоприемна усмивка и едва доловим френски акцент. — Аз съм д-р Люк Мартино̀, вицепрезидент по научноизследователската дейност на „СептоМед“.

Те пристъпиха напред по дебелия килим, покриващ пода от стена до стена. Помещението бе обляно от дневна светлина, нахлуваща през високите от пода до тавана прозорци. На стените имаше огромни пана абстрактна съвременна живопис.

— Здравейте, Люк! Аз съм д-р Лина Лопес от ЦКЗ. А това — тя посочи спътниците си — са Сет Коен от Портланд и Греъм Килбърн от Ванкувър.

— О, trés bien^[1], Греъм! — възкликна Мартино̀, сграбчвайки ръката на Килбърн. — Дължа ви огромно извинение, че бях толкова неотстъпчив предния път. Надявам се, че сте разбрали мотивите ми. — Усмивката му стана още по-широка: — Трябва да ви призная, че в „СептоМед“ сме ви много признателни, задето се решихте да пренебрегнете моите препоръки. — Той се обърна и кимна на детектива: — Д-р Коен.

— Сет, ако не възразявате — отвърна на ръкостискането му Коен.

— Чакат ни в заседателната зала. — Мартино̀ посочи масивните махагонови врати в другия край на преддверието и ги поведе натам. Когато влязоха вътре, Лопес с изненада видя там само трима души.

Тримата ръководители седяха един до друг в далечния край на огромна заседателна маса, която спокойно можеше да приюти петдесет кресла. Като по команда те се изправиха да ги посрещнат. С очарователните си маниери Мартино̀ ги представи един на друг.

В средата стърчеше импозантният Харви Абрам, изпълнителният директор на компанията. От лявата му страна стоеше доста по-нисък притеснен мъж с кръгли очила и късо подстригана коса, който бе представен като Фред Торнтън, председател на Управителния съвет. Привлекателната, облечена в елегантен сив костюм жена на средна възраст, стояща от другата стана на Абрам, се представи като Андреа Баингтън, представител на Съвета на акционерите.

— Дядото на Андреа е основал компанията, чийто наследник днес е „СептоМед“ — изчурулика Мартино̀.

Покани ги да заемат места срещу ръководителите на фирмата. Килбърн накара Лопес да седне между него и Коен. През това време Мартино̀ заобиколи заседателната маса и седна в свободния стол до Баингтън. Изпълнителният директор Абрам потри брадата си с палец и показалец и отправи тънка усмивка към гостите:

— Благодаря ви за посещението, доктори. От името на компанията искам да поднеса благодарностите ни на д-р Килбърн. — Абрам кимна с глава към него. — Вашата проницателност изигра важна роля за успеха на нашия продукт, „Оралоксин“, пореден успех и гордост за „СептоМед“. — Изпълнителният директор замълча. Усмивката му избледня и гласът му се снижи: — Единствено трагичната загуба на двама наши изтъкнати учени помрачава радостта на всички наши служители.

— Приемете нашите съболезнования за загубата — печално кимна Лопес. — И благодарността ни, че отделихте от времето си, за да ни приемете.

Абрам сви рамене, показвайки с жеста си колко важни са гостите му.

— Лина — Мартино̀ направи жест, сигнализиращ прехода към деловата част на срещата, — във връзка с притеснението на ЦКЗ, че може да има проблеми с навременната доставка на „Оралоксин“, мога да ви уверя, че имаме разработен детайлен производствен план, предвиждащ денонощно натоварване на всички производствени мощности седем дни в седмицата. За щастие, към момента на констатиране на инфекцията с МРГАС и избухването на епидемията, бяхме в напреднал стадий на подготовка, очаквайки разрешението на АХЛ.

— Това наистина е едно щастливо съвпадение — нетърпеливо каза Лопес. — И така, можем да разчитаме, че няма да имате проблеми при доставка на нужните количества в засегнатите от болестта градове?

— Не би трябвало — кимна с глава Мартино̀. — Освен ако епидемията не се разраства навън.

— Извинете за въпроса, Лина — намеси се Баингтън, прокарвайки ръка през късо подстриганите си сиви коси. — Какви са прогнозите на вашия център за разпространението на болестта?

Лопес се вгледа в жената пред себе си. Усети, че зад меките маниери се крие много повече властност, отколкото можеше да се предположи на пръв поглед.

— Нямаме точни предвиждания. Много зависи от източниците на МРГАС.

— Не са ли ви известни? — присви вежди жената.

— Все още не сме напълно сигурни — поклати глава Лопес. — Все пак, трябва да отбележа, че взетите от нас мерки са забавили съществено темповете на разпространение на микроба. Надявам се, с това да съм отговорила, поне частично, на въпроса ви.

— Това звучи доста успокоително — съгласи се Абрам с учтива, издаваща незаинтересуваност усмивка.

— Кой друг работи по проекта „Оралоксин“? — поинтересува се Лопес.

— В лабораториите ни на осемнайсетия етаж се трудят повече от петдесет специалисти — отвърна Мартино̀, вдигнал очи към тавана. — Разбира се, Елън Хортън беше мозъкът и душата на проекта. — Той въздъхна тежко. — Нийл Райлън и Виктор Лешчак са… по-точно — бяха, двамата й заместници и първи помощници.

— Излиза, че само един от водещите специалисти на проекта е останал жив…

Мартино̀ сведе поглед към масата и кимна мълчаливо.

— Разбрахме, че Райлън също напуска компанията — вметна Килбърн.

— Нийл реагира прибързано — отхвърли идеята Мартино̀. — Той беше много близък с Вик и Елън. Убеден съм, че ще размисли, след като преодолее шока и скръбта по тях.

— Люк, мислите ли, че самоубийството на Елън има нещо общо с апластичната анемия, наблюдавана при лабораторните ви маймуни? — попита Килбърн, навеждайки се напред на стола.

Абрам рязко обърна глава към Мартино̀. Вицепрезидентът се размърда в стола си и попита:

— Бихте ли пояснили, Греъм?

— Поне три от лабораторните ви шимпанзета са умрели от нарушена функция на костния мозък след третиране с „Оралоксин“ — каза Килбърн. — Останахме с впечатление, че Елън е била направо съкрушена от появата на този нежелан страничен ефект.

— Това от Нийл Райлън ли го научихте? — Тонът на Мартино̀ бе станал леденостуден.

Килбърн кимна. Запазила учтивата усмивка на лицето си, Баингтън гледаше право пред себе си. От другата страна Торнтън драскаше нещо в бележника си. Абрам, който не сваляше погледа си от Мартино̀, го подкани с кимване.

Вицепрезидентът се прокашля и продължи по-уверено:

— Трите шимпанзета — а те са малка част от близо петстотинте лабораторни животни — които получиха проблеми с костния мозък, бяха подложени на продължително третиране с големи дози от лекарството. По времето, когато научихме за първия от тези случаи, вече бяхме направили тестове с над хиляда пациенти, при които не се наблюдава нищо подобно.

— До случая в Испания — вметна Килбърн.

Усмивката на Баингтън избледня. Писалката на Торнтън спря да се движи. Ръката на Абрам замръзна по средата на жеста, с който поглаждаше брадичката си. Настъпи тежко и напрегнато мълчание, нарушено от преднамерено бавния глас на изпълнителния директор:

— Какво се е случило в Испания?

— Миналата седмица броят на белите кръвни клетки в кръвта на пациент, участвал в тамошните клинични тестове, направо се е сринал — каза Килбърн.

— Нямам никаква информация за този случай. — Мартино̀ замълча за кратко. — И е сигурно, че това се дължи на „Оралоксин“?

— Не разполагаме с детайлна информация — поясни Килбърн.

— Може би трябва първо да я получим. — Гласът на Мартино̀ не издаваше чувството на гняв, замъглило погледа му. — Не съм сигурен как трябва да интерпретираме сведенията, които ни дадохте току-що. Испанските изследователи не са прекратили тестовете — щях да знам, ако го бяха сторили. Което ме навежда на мисълта, че не са се разтревожили особено от този предполагаем случай с хора.

Докато Мартино̀ излагаше съображенията си, Торнтън се доближи до Абрам и зашепна нещо в ухото му. Изпълнителният директор хвърли несигурен поглед към вицепрезидента, след което се обърна към Лопес и заяви:

— Мога да ви уверя, че фирмата незабавно ще започне вътрешно разследване на случая.

— Несъмнено. Ние сме длъжни да стигнем до дъното на проблема. — Усмивката се върна на лицето на Баингтън. — Мислите ли, че междувременно трябва да преустановим доставките на „Оралоксин“ до изясняване на случая?

— Това е немислимо — каза Лопес, уверена, че жената отсреща знаеше отговора много добре.

— Люк — проговори за пръв път Коен, — колко души в „СептоМед“ знаеха за усложненията при костния мозък, предизвикани от „Оралоксин“?

Последва нова наелектризирана пауза. Всички погледи бяха насочени към Мартино̀, който нервно хапеше устни. Чертите на лицето му се изпънаха преди да проговори бавно:

— Mais d’accord.^[2] Предполагам, че неколцина от екипа на осемнайсетия етаж, ангажирани пряко с проекта, са знаели. Мисля, че освен тях, Елън бе споделила неофициално тази информация единствено с мен. Но аз винаги съм се доверявал изцяло на тяхната преценка, че страничните ефекти, наблюдавани при приматите, нямат значимо клинично отражение.

— А дали сте споделяли тази информация с някой друг във фирмата? — продължи да го разпитва детективът.

Мартино̀ поклати отрицателно глава. Лицето му запази безизразното си изражение. Очите му излъчваха хлад.

— Струва ми се, че д-р Мартино̀ даде достатъчно изчерпателно обяснение за своите действия — намеси се Торнтън с формално бюрократичен тон. — В „СептоМед“ има установена практика всички неблагоприятни клинични резултати да бъдат незабавно докладвани. В случая, както съвсем ясно поясни д-р Мартино̀, той е отложил доклада си, основавайки се на изказаното от изследователите становище, че няма непосредствени негативни резултати от опитите в клинична среда.

— А дали може да се предполага, че получените в лабораторни условия усложнения при шимпанзетата биха могли да повлияят на процеса на издаване на разрешение за „Оралоксин“ от АХЛ?

— Все още могат, д-р Коен — отвърна Мартино̀. — Досега АХЛ е одобрила използването на „Оралоксин“ единствено в рамките на клиничните тестове.

— Разбирам — съгласи се Коен. — Но с оглед на нововъзникналите обстоятелства, при които той се оказва единственото лекарство, способно да се пребори с МРГАС, е много малко вероятно АХЛ да отхвърли „Оралоксин“.

— Ние не сме създали тази криза — спокойно каза Баингтън.

Лопес сепнато задържа дъха си в очакване Коен или Килбърн да реагират, но те мълчаха.

— И така, благодаря ви, че ни посетихте — каза Абрам, изправяйки се на крака. — Надявам се, че разбирате, в светлината на последните събития, колко напрегнат е работният ни график.

Лопес разрови чантичката си, извади от нея визитни картички и ги плъзна към другия край на масата.

— На визитките ще намерите номера на мобилния ми телефон. Ако решите, че мога да бъде полезна с нещо, докато съм във Филаделфия, моля, позвънете ми.

— Колко дълго възнамерявате да останете тук, д-р Лопес? — попита Баингтън, докато прибираше картичката й.

— Поне още ден-два — отвърна тя. Поне докато разбера кой от вас е забъркан.

Напуснаха заседателната зала и мълчаливо се спуснаха с асансьора надолу. Коен стоеше съвсем близо до нея и ръцете им се докосваха, но погледите им не се срещнаха. Излязоха навън, където тънката облачна покривка усилваше влажността на въздуха. Килбърн махна на минаващо такси и тримата се настаниха на задната седалка. Лопес седеше помежду им и докосваше с коляно седящия отдясно Коен.

— Какво мислите? — попита тя, докато таксито се вмъкваше в натоварения поток на трафика.

— Мартино̀ знае много повече, отколкото казва — отговори Килбърн. — За другите не съм сигурен. Абрам и Баингтън се владеят отлично и ми бе много трудно да ги преценя.

Гледащият през прозореца Коен кимна разсеяно.

— А ти, Сет? — настоя Лопес.

— Мислех за Елън Хортън. — Коен отмести поглед от прозореца и обърна напрегнатото си лице към другите. — Помните ли какво беше написала в писмото си до Нийл? — Той цитира по памет: — „Не трябваше да се плаша от света. Опасността е вътре в нас.“ — Той посочи с палец назад, където се смаляваше зданието на „СептоМед“. — Все повече се убеждавам, че „опасността вътре“ е някой или някои от тях.