Даниел Кала
Резистентност (4)

3

Филаделфия, Пенсилвания

Д-р Елън Хортън стоеше пред огромния прозорец, заемащ цялата стена на четирийсет и шестия етаж. Тя се намираше на предпоследния етаж и се взираше в тъмните прозорци на намиращата се отсреща подобна бетонна грамада.

Без да обръща внимание на оживения поток от коли и пешеходци, наводнили някъде долу Уолнът стрийт в пиковия час, тя се насилваше да отклони мислите си от предстоящата презентация пред Съвета на директорите на „СептоМед“.

Мястото ми не е тук, помисли си Хортън, докато приглаждаше реверите на официалното си сако на дискретно райе. Усети лека носталгия по останалите в миналото непринудени университетски сбирки. Тениските и джинсите, които човек можеше да види там, й бяха много по-близки от саката и вратовръзките, задължителни в „СептоМед“. Безразличието към модните облекла бе само едно от многото неща, които й липсваха, откакто бе загърбила академичните среди.

Нищо не беше същото за Хортън, откакто се бе „прехвърлила във вражеския лагер“, както полушеговито бившите й колеги определяха преминаването й на работа във фармацевтичния гигант „СептоМед“. Въпреки подмятанията им, по-високата заплата не беше определяща за решението й. Дори след като започна да получава шестцифрени чекове, тя не бе променила начина си на живот. Беше запазила спартанския стил и безразличието към материалните удобства, които родителите й, и двамата университетски преподаватели, бяха възпитали у нея от ранно детство. Продължи да ходи на работа със стария си кафяв „Форд Таурус“, модел 92-а и с пакетче със сандвичи за обяд, скътано в опърпаното куфарче, останало й от студентските години.

„СептоМед“ привлече Хортън със свръхмодерно оборудваните си лаборатории и неограничените изследователски фондове, които й бяха предложени. Без тази материална база, делото на живота й никога не би се увенчало с успех. Бе жертвала твърде много, за да си позволи неуспех. На четиридесет години, сама и бездетна, споделяше дома си със своенравен осемгодишен котарак, най-близкото й същество. Но успехът беше съвсем близо. Чувстваше го. Въпреки всички спънки от последните месеци, нейният медикамент щеше да излезе на пазара. „Не допускай да се провалиш, Елън!“, внушаваше си тя за пореден път.

До нея достигна звук на отваряща се врата. В помещението влезе Люк Мартино̀, вицепрезидент на „СептоМед“, отговарящ за научноизследователската дейност. Облечен както винаги безупречно, в строг сив костюм и наситеносиня копринена вратовръзка, с пригладената си с гел черна коса, изваяни скули и трапчинка на брадичката той приличаше много повече на манекен от някое европейско модно списание, отколкото на изследовател с докторска степен, какъвто някога е бил.

Мартино̀ се доближи до нея и я прегърна. Обгърнаха я ароматът на изискания му парфюм и стегнатите му мускулести ръце. Връхлетя я смущаващата тръпка, която физическата му близост винаги предизвикваше у нея. Той се отдръпна леко назад и я изгледа преценяващо със сините си като вратовръзката очи. На устните му се появи приветлива усмивка.

— Изглеждаш чудесно, Елън. Готова ли си?

— Едва ли мога да съм по-подготвена, предполагам — отвърна Хортън, отмятайки от челото си падналия кичур коса. Излъчваната от него самоувереност стопи напрежението й.

— Добре — намигна й Мартино̀. — Да вървим да убедим Съвета. А после, ако не възразяваш, ще те поканя на обяд — каза той с онзи лек френски акцент, който го правеше така очарователен. Мартино̀ се насочи към вратата на залата, но Елън остана на място.

— Люк, ами ако попитат за експериментите?

— Ще им разкажеш — нехайно отвърна той през рамо.

Елън настръхна.

— Да им кажа?

— Разбира се, Елън. — Усмивката му остана непроменена, но предишната топлина изчезна от погледа му. — Ще има разкажеш съвсем точно какво си постигнала при експериментите с хора.

— Но не и за шимпанзетата? — В гърлото й се надигна вълна от притеснение.

Мартино̀ я изгледа за миг, без да реагира.

— Помисли за аудиторията, Елън — отвърна той със спокоен глас. — Това не са академичните среди. На тях не им пука за шимпанзетата.

Хортън усети раздразнението му. Бяха коментирали тази тема неведнъж, но тя все не успяваше да разсее съмненията си.

Мартино̀ се насочи към заседателната зала. Без да поглежда назад, подхвърли:

— Чакат ни.

Тя кимна замислено и го последва.

Прозорците на просторната заседателна зала бяха затъмнени и тя бе озарена единствено от меката светлина на флуоресцентни лампи. Голям бял екран заемаше далечната стена на залата. На екрана светеше встъпителният слайд от нейната презентация.

Без да вдига поглед, Хортън се насочи към масата, където вече бе застанал Мартино̀. Той я стрелна с поглед, в който нямаше и следа от доскорошното спокойствие. Около заседателната маса седяха близо четирийсет души, две трети от които бяха мъже. Мъже или жени, всички те носеха строги официални костюми. За осемнайсетте месеца работа в компанията Елън не се беше срещала досега със Съвета на директорите на „СептоМед“ и много малко от лицата около масата й бяха познати. Едно от тях бе на вече побелелия изпълнителен директор Харви Абрам, заел с изправена стойка централно място в далечния край на масата. Той й кимна, но жестът му не й донесе успокоение. Притеснена, Хортън несъзнателно приглади отново жакета и полата си с потна длан и посегна към дистанционното управление на проектора.

Мартино̀ шумно се прокашля:

— Имам огромното удоволствие да ви представя следващия ни гост. — Той заръкопляска с вдигнати пред лицето длани. — Повярвайте ми, загубих цели шест месеца, докато убедя д-р Хортън да стане част от екипа на „СептоМед“. Това се оказа най-изтощителната задача, с която съм се нагърбвал. — Неколцина от костюмарите се засмяха учтиво. Мартино̀ също се усмихна на Елън, с което само усили притеснението й.

— Освен че е лекар, д-р Хортън е защитила и докторат. Идва при нас от университета „Темпъл“^[1], където е най-младият професор, получил щатна длъжност^[2] във Факултета по фармакология. След като се присъедини към нас, Елън разработи един революционен нов антибиотик — „Оралоксин“. Много скоро това име ще ви стане твърде близко, обещавам ви. — Мартино̀ протегна великодушно ръка към Елън, отстъпвайки й катедрата. — И така, дами и господа, без повече церемонии, представям ви д-р Елън Хортън.

— Благодаря, д-р Мартино̀ — отвърна тя, след като аплодисментите утихнаха. С натискане на едно копче намали осветлението в залата. Екранът се изпълни от голям бял кръг, в който плуваха хаотично моравосини петънца и чертички, всяко съставено от множество микроскопични точици, като в рисунка на импресионист. Залата утихна.

— Това е златистият стафилокок, Staphylococcus aureus. Една от най-разпространените бактерии в света. — Тя насочи лазерната показалка към моравосините петна и обходи в кръг едно от тях. — Всеки от нас тук, в тази стая, е носител на милиони такива организми, развиващи се по неговата кожа. — Здрачът в залата и собствените й слайдове на екрана постепенно я успокоиха. С увереността на опитен лектор, придобита от годините преподавателска дейност в университета, тя интуитивно нагоди нивото на изложението си към непрофесионалната аудитория пред нея.

— Обикновено стафилококът е паразит, съществуващ в симбиоза. С други думи той живее в кожата ни, без да ни причинява инфекции. — С натискане на бутон тя смени слайда и на екрана се появи снимка на човешка ръка. От лакътя надолу беше обхваната от огненочервен оток, в средата на който се издигаше огромна бяла пъпка, като че ли от плътта надничаше топка за голф. — Но всяко нараняване на кожата може да активира златистите стафилококи, които са причина за възпаленията при повечето изгаряния и абсцеси. — Показалката й обходи пламналата кожа. — Те, заедно с т.нар. стрептококи от група А, са причинители на преобладаващ брой кожни инфекции, известни като целулити.

Прещрака дистанционното и възпалената ръка на екрана отстъпи място на друга снимка. За да се запази анонимността на пациента, горната част на лицето му беше покрита с черна ивица. Видимата част беше пепеляво бледа. В устата му се вливаше тръба на животоподдържаща система до леглото. Мрежа от кабели, ленти и тръби обгръщаше цялото му тяло като гигантска паяжина.

Хортън замълча, давайки време на картината на смъртта да достигне до съзнанието на слушателите.

— Не е рядкост златистият стафилокок да причини и по-тежки форми на инфекция, включително костни инфекции, менингит или пневмония, както виждаме у този пациент. Тези инфекции могат много бързо да доведат до фатален край. — Тя направи още една пауза. — Човекът, когото виждате, живя само няколко часа, след като направихме снимката.

Премина към следващия слайд, изобразяващ стръмно нарастваща графика.

— Първите устойчиви на пеницилин щамове на златисти стафилококи са открити през 1950. През 70-те и 80-те години бе наблюдавана резистентност и на още един популярен антибиотик, метицилин. Така се появи първият супермикроб, метицилин-резистентният Staphylococcus aureus, наричан накратко МРСА. — Тя произнесе абревиатурата като мерса.

В залата цареше пълна тишина, нарушена само от потракването на кубчета лед в нечия чаша.

— Супермикробите са вид мултирезистентни бактерии, които живеят, размножават се и се разпространяват в болниците. — Хортън наблегна на последните думи. — Те са устойчиви на въздействието на повечето групи разпространени антибиотици. Тъй като се разпространяват в болниците, представляват огромна заплаха за здравеопазването.

Тя върна на екрана предишния слайд с бялото кръгче, изпъстрено с моравосини петна.

— Въпреки че оттогава до днес са открити множество други супермикроби, МРСА остава най-масовият и най-широко разпространеният такъв. Единственото известно досега лечение на МРСА се свежда до скъпи и потенциално опасни токсични медикаменти за вътрешно венозно лечение, налагащо престой в болница, което, от своя страна, повишава риска от разпространение на заразата. — Тя поклати глава. — Освен неоценимите човешки жертви, годишните загуби от МРСА, само за болниците в САЩ, се оценяват на шест до осем милиарда долара.

Хортън почувства известна неловкост от начина, по който всички погледи в залата бяха приковани към нея. Пристъпвайки от крак на крак, леко изчервена от смущение, тя продължи с болезнено репетираните реплики, за които Мартино̀ беше настоял в предварителния разговор.

— Но „СептоМед“ има шанса да промени тази ситуация завинаги. — Тя натисна бутона на дистанционното. На екрана светна изображението на сложна формула от органичната химия, представляваща плетеница от връзки между кислородни, въглеродни и водородни атоми. — Дами и господа, представям ви „Оралоксин“. „Оралоксин“ е антибиотик от съвършено нова група, наречена от нас мемброцити. — На следващия слайд бе изобразена сферична бактерия, заела почти целия екран. — Това е една клетка на МРСА. Отбележете колко дебела е клетъчната ципа, която е бактериалната броня. — Анимирана V-образна структура се появи в края на екрана, връхлетя върху бактерията и като яростен стършел се впи в нея. — Този модел илюстрира начина, по който „Оралоксин“ въздейства на бактериалната ципа. — С навлизането на „V“-то, клетката постепенно се разпука, като в забавен кадър на разчупване на яйце. Двете половинки се отделиха и избълваха съдържанието на бактерията. Обвивката се сви като спукан балон.

— При клиничните тестове „Оралоксин“ показа забележителни резултати в борбата с МРСА — продължи Хортън. В гласа й звучаха едновременно гордост и притеснение. — Постигнахме стопроцентова чувствителност. С други думи, всички причинени от МРСА инфекции, които лекувахме, се оказаха податливи на медикамента. И не само МРСА. „Оралоксин“ се представи много добре и в борбата с други бактерии, включително и срещу разновидност на мултирезистентен златист стафилокок, създадена в нашите генетични лаборатории.

Залата се изпълни с одобрителните възклицания, които накараха Хортън да се изчерви. Тя почака да се възцари отново тишина, преди да поднесе на аудиторията най-примамливата част от доклада си.

— За разлика от всички досегашни лекарства срещу МРСА, „Оралоксин“ не изисква кръвен тест. — Пое дълбоко въздух и продължи. — Но най-обещаващата му характеристика, поне според мен, е начинът, по който лекарството се приема от болните. „Оралоксин“ може да се предписва под формата на 500-милиграмово хапче, веднъж на ден, в продължение на десет дни до две седмици. Иначе казано, „Оралоксин“ представлява първото лекарство за извънболнично орално лечение на МРСА. — Хортън щракна бутона на дистанционното и екранът избледня. Повтори си на ум предварително подготвената фраза, преди да я произнесе.

— „Оралоксин“ е не само могъщо ново оръжие в борбата с МРСА. Той ще спомогне да премахнем опустошителната зараза от болниците. — Остави на масата дистанционното и с лека въздишка на облекчение се обърна към залата: — Благодаря ви за вниманието.

Светлините заблестяха отново. Първите аплодисменти дойдоха от Люк Мартино̀, към когото ентусиазирано се присъединиха всички присъстващи. В усмивката на Харви Абрам от далечния край на заседателната маса обаче Хортън прочете едно твърде условно одобрение, като че ли той искаше да й каже „Добре, Елън, много впечатляващо. Но тепърва ти предстои да доведеш нещата до успешен завършек“.

Жената, седяща през два стола от него, се обърна към нея:

— Д-р Хортън, приемете моите поздравления за забележителния успех. Но бихте ли ни разказали какви са страничните ефекти, предизвиквани от лекарството? — Гласът й бе учтив, но настойчив.

— Разбира се. — Хортън се вгледа за миг в очите на приятната жена на средна възраст, задала въпроса. — При опитите с доброволци бяха наблюдавани предсказуемите стомашно-чревни смущения, типични за антибиотиците. Случаите на гадене и диария не надвишават средностатистическите. Другите наблюдавани странични ефекти са редки и съизмерими с тези при използването на метода плацебо^[3].

Отговорът й бе последван от нова вълна аплодисменти.

— Значи не предвиждате никакви притеснителни или неочаквани усложнения? — продължи с въпросите си жената, прокарвайки ръка по късо подстриганите си сиви коси.

Хортън отправи поглед към Мартино̀. Очите му се разшириха едва забележимо и тя разбра. Не споменавай шимпанзетата!

С поглед, сведен към конферентната маса, тя тихо отговори:

— При нито един човек, участвал в която да е фаза на тестването, не е забелязана съществена негативна реакция.

Коментарът предизвика още аплодисменти, но те не я зарадваха. Погледна към Абрам, който вече не се усмихваше. Пое дълбоко въздух, задържа го и бавно издиша. Това не премахна тежестта, появила се внезапно в гърдите й. Почувства как гърлото й се стяга и всеки миг може да се задуши.

Вече няма връщане назад. Мисълта проблесна в съзнанието й, докато се опитваше да преглътне със свито гърло.