Даниел Кала
Резистентност (31)

30

Ванкувър, Канада

Килбърн влезе в празната чакалня на кабинета си няколко минути след пладне. Луиз вдигна глава, погледна го и изпусна писалката, която държеше в ръка.

— О, д-р Килбърн — възкликна тя, — не и Парминдер!

— За съжаление, не можахме да я спасим — отвърна лекарят.

Луиз се надигна от мястото си зад бюрото и докуцука до него. Прегърна го по същия мил и неочаквано успокоителен начин както предния път. Когато се откъсна от обятията й, Килбърн измъчено се пошегува:

— Ако продължаваме така, хората ще почнат да ни одумват.

— Проклет да е този малък паразит! — изпухтя Луиз.

Той кимна в съгласие, макар че, строго погледнато, бактериите не са паразитни организми. Секретарката му бе съвсем близо до него и той усещаше тютюневия й дъх, примесен с аромата на паста за зъби и парфюма, които тя използваше, за да прикрива навика си.

— Как ли това момче Гурдив ще се оправя сам със сина си? — запита тя. — Та той е също почти дете.

— Не зная, Луиз, наистина не зная.

— Ами вие? — начумери се тя.

— Какво аз? — стреснато отстъпи назад той.

— Не може да се каже, че това е била късметлийска седмица за вас.

— Никак даже — съгласи се Килбърн. — Загубих двама един след друг.

— Хайде, д-р Килбърн, не ми ги разправяйте тия — изръмжа тя. — Никой от тях не е починал по ваша вина. Те получиха най-доброто. Просто са извадили лош късмет — никой и нищо не беше в състояние да им помогне.

Наистина, макар да бе далеч от мисълта, че е най-добрият специалист по инфекциозни болести, Килбърн се съмняваше сериозно дали някой друг би могъл да направи нещо повече, за да спаси Том Малек или Парминдер Сингх. А кой ще бъде следващият, запита се тревожно той. Като че ли в отговор на мислите му Луиз го попита:

— Колко ли още ще последват съдбата на Томас и Парминдер? И колцина ще страдат като Ани и Гурдив?

— Ако този микроб излезе извън болниците и се разпространи… — Той сви рамене, без да довърши мисълта си.

Тя го гледаше, необичайно смълчана. Сбърчените й вежди му подсказваха, че има да му казва още нещо.

— Какво има, Луиз?

— Бях решила да си мълча за това, поне за известно време, но рано или късно ще се наложи да ви кажа. — Секретарката му се пресегна към бюрото, взе оттам два листа хартия и му ги подаде.

Прелисти първата страница на получения факс с надпис „Конфиденциално“, изписан по диагонал, и се зачете в краткото съобщение, подписано от медицинския директор на болницата. Още преди да стигне до уводното „за съжаление, трябва да Ви уведомя…“, му стана ясно, че му отнемат болничните правомощия.

— Благодаря ти, Луиз. — Той й върна обратно документа.

— Но защо, докторе? Защо постъпват така с вас? — запита го тя с яд в гласа.

— Защото наруших правилата. И това е напълно заслужено.

Тя присви очи и заклати буйно глава:

— Не с този номер!

— Наистина ли искаш да знаеш?

Жената седна на стола си и впери очаквателно очи в него. Килбърн й разказа накратко за начина, по който бе стигнал до експерименталното лекарство, заобикаляйки правилата и забраните. Завърши с думите:

— Не мога много да ги упреквам. Поставих ги в твърде деликатна ситуация с неясни правни последствия.

— Майната им на правните последствия! Майната им на всичките! — възмути се тя. — Вие сте се опитали да помогнете на една умираща жена. Нима това не е по-важно?

— Очевидно не е, щом като не съм успял да спася живота й — кротко отговори той.

Без да коментира повече, Луиз се скри под плота на бюрото си. Когато се показа отново, едната й ръка стискаше за гърлото бутилка бърбън, а в другата държеше две пластмасови чаши. Усмихна му се дяволито:

— А сега — добрите новини, докторе! Този път, за разлика от миналия, съм добре запасена. — Тя леко поклати бутилката.

— Много изкусително, но по-добре да се въздържа — каза той през смях. — Чака ме продължително шофиране и няма да мога да ти правя компания.

— Ако има нещо, което наистина мразя, това е да пия сама — съкрушено отвърна секретарката му, връщайки бутилката и чашите обратно на местата им под бюрото си. — Сигурно затова кисна толкова много време по баровете.

— Което ми напомни, че тази сутрин разговарях с Кира — прекъсна усмивката си той и продължи по-скоро към себе си. — И че трябваше днес да закарам децата обратно при нея.

Луиз въздъхна.

— Честно казано, д-р Килбърн, понякога направо недоумявам как успявате да се справите с нея и с нейното пиене.

— Може би защото вината е до голяма степен и моя — неловко сви рамене шефът й.

— Защо пък да е и ваша?

Той се поколеба и попита:

— Май никога не съм ти разказвал за Торонто, нали?

Тя кимна утвърдително. Килбърн отново се поколеба — не бе споделял това с никого, освен с Мишел. Но видял разбирането в погледа на Луиз се отпусна и започна разказа си преди още да е напълно уверен, че иска да го направи.

— През лятото на втората година от следването ми работех като лабораторен асистент. — Гласът му постепенно се снижи. — Кира току-що бе завършила единайсети клас и след много молби бе успяла да убеди родителите ни да й разрешат да ми погостува. Мислех си, че ще бъде много забавно, ако малката ми сестра бъде до мен — тя бе такова добро дете. — Той прочисти гърлото си и продължи: — В лабораторията работех с мнозина други студенти. Особено с един, Дейл Маклийн. Богат, привлекателен, избухлив. Родителите му бяха оставили на негово разположение луксозната си къща в Роуздейл за цялото лято и купоните му бяха легендарни. Аз не бях канен на тях, докато… — Килбърн прекъсна разказа си и сведе поглед под тежестта на връхлетелия го пристъп на срам.

— Докато не се появи Кира? — подсказа му Луиз, наведена напред на стола си.

— Да — кимна той. — Един ден Кира дойде да ме види на работа и Дейл беше впечатлен от нея. Изведнъж започнаха да ни канят на най-добрите партита в града. Разбирах какви мисли се въртят в главата му, но бях само на деветнайсет години и ужасно ми се искаше да вляза в имението „Плейбой“ както наричахме дома му.

— И какво се случи там с Кира?

— Сигурен бях, че откакто навърши седемнайсет, е опитвала някоя и друга чашка алкохол, а може би и някой джойнт. Но онази нощ бях прекалено зает с момичетата, бирата и плувния басейн. — Лицето му леко поруменя. — До момента, когато намерих Кира в една от спалните на горния етаж. Тя беше толкова пияна и надрусана, че почти не можеше да говори. Беше просната върху неоправеното легло, само по бельо, а до нея лежеше Дейл, пиян и друсан почти колкото нея. Може би това ме спря да не го пречукам на място.

— Едва ли това е била първата двойка тийнейджъри, които се напиват и правят глупости — намеси се Луиз със съчувствена усмивка. — Какъв е проблемът?

— Проблемът е там, че аз и Кира отидохме там и на следващия ден, и на по-следващия, и пак, и пак. — С пламнало лице Килбърн се вгледа в очите й. — До края на месеца наивната ми малка сестричка се превърна в заклет любител на кокаина, търсещ гинеколог, който да махне детето, което й бе направил Дейл. — Той поклати глава. — След като погостува на батко си, Кира се промени завинаги.

— Горкото дете — пророни дрезгаво Луиз.

— Бих могъл да се оправдая — и често съм го правил — че Кира настояваше да ходим у Дейл, че би отишла там сама, дори и без мен. Но всичко това са само безполезни оправдания. Истината е, че независимо от това, което се случваше с малката ми сестричка, аз исках да бъда на събиранията във вилата. И когато най-после прозрях истината за това, което се случваше там, беше твърде късно да помогна на Кира. — Той замълча и преглътна буцата, запречила гърлото му. — Когато се върна у дома, отличничката на единайсети клас с труд избута дванайсетия. Купоните, къркането, дрогата… Понякога съм си мислил, че онова лято в Торонто пропиля цялото й бъдеще, целия й живот.

Луиз го гледаше безмълвно няколко дълги секунди. После прекара ръка през бухналите си сивеещи коси.

— Наистина ли мислите, че нещата са щели да се уредят по-добре за нея, ако не бе дошла онова лято при вас в Торонто?

— Не зная — въздъхна Килбърн. — Но никога няма да мога да се отърся от това съмнение.

— Наркоманията и алкохолизмът са болести. Не ставаш алкохолик от това, че си попаднал на неправилния купон и си се напил — въздъхна Луиз.

— Но може би поемаш в неправилната посока в неправилен момент от живота си.

— Не съм съгласна с това — намръщи се тя. — Пък и каквото и да се е случило онова лято, вие сте положили предостатъчно усилия, за да я върнете в правилната посока.

Недостатъчни и твърде закъснели, помисли си Килбърн. Прииска му се да смени темата:

— Луиз, трябва да разчистиш ангажиментите ми за днес и утре. Може би чак до края на седмицата.

— Това не е заради прекратяването на болничните ви ангажименти, нали? — изгледа го скептично секретарката му.

— Не, трябва да отида до Сиатъл.

По лицето й се разля лукава усмивка:

— За да се срещнете с д-р Лопес, нали?

— Точно така — отвърна той.

— Д-р Кей, може би не ми влиза в работата, но…

— Нима това те е възпряло поне веднъж? — прекъсна я той със смях.

— Никога — призна си тя делово. — Харесах д-р Лопес по телефона. Звучеше много свежо и енергично. Мисля, че е истински работяга. А пък и гласът й беше много приятен — намигна му с едно око тя.

— И позна всичко това само по телефонното обаждане?

— Аха! — По лицето й разцъфна нова усмивка. — Случайно зная, че не е омъжена.

— Луиз, ти си невероятна! — разсмя се Килбърн и се отправи към личния си кабинет.

Прекара следващия час в разчистване на бюрото си и подреждане на документите, които щяха да са му необходими за пътуването до Сиатъл. Телефонът му иззвъня, когато почти бе готов да потегли. Сграбчи слушалката, от която се разнесе гласът на сестра му, предизвикал прилив на неочаквана топлота:

— Греъм, аз съм, Кира.

— Добре ли си?

— Добре съм. Честно! — С облекчение усети, че е трезвена. — Грей, благодаря ти за вчера! Наистина, много ми помогна.

— Няма проблеми — отвърна той. — Имаш ли намерение да прибереш Мат и Шейна довечера при себе си?

— Това мислех да направя, ако не възразяваш. Ще посетя една сбирка днес следобед и след това ще мина да ги взема от Корасон.

— Изглежда добър план. — Той знаеше, че тя има предвид събиране на организацията „Анонимни алкохолици“.

— Винаги казват, че е важно да удържиш първия ден — засмя се малко пресилено тя. — Вече почти цял ден не съм близнала нито капка. А миналия път удържах цели три месеца.

— Ще успееш, Кира — окуражи я брат й. — Аз пък трябва да замина за няколко дни извън града.

— Всичко наред ли е?

— Отивам по работа в Сиатъл.

— Надявам се да имаш малко време и за почивка там. Претоварваш се с работа, Грей. С твоя забързан график никога няма да имаш време да намериш госпожа Единствената и Неповторимата. — Тя преглътна тежко. — И аз, виснала като топуз на шията ти, никак не облекчавам положението ти.

— Недей си приписва заслуги за това, моля те. Напълно способен съм да прецакам една връзка и без твоята помощ. — И двамата се разсмяха.

— Съжалявам, че се разделихте — продължи Кира. — Двамата с Мишел бяхте чудесна двойка. Аз много я харесвах.

— Ъхъ — промърмори Килбърн. — Виж, Кира, аз трябва да тръгвам вече.

Излезе от офиса, мина през апартамента си, за да събере необходимото за една-две нощи в хотел и пое по магистралата на юг. Имаше късмет и прекоси канадско-американската граница на трийсет мили от Ванкувър само след двайсет минути чакане, почти рекорд при повишените мерки за сигурност след атентата на 11 септември 2001-а. Набитият и оплешивяващ чиновник от щатската митница подозрително се вгледа в ботушите му и Килбърн усети, че ако признае същинската цел на пътуването си, може да си навлече продължителен неприятен разпит и дори да получи отказ за влизане в САЩ. Затова загърби истината и заяви на служителя, че отива в Сиатъл просто ей така, „за да се чупи от работа за няколко дни“.

Излезе на междущатската магистрала №5 и в мислите му неудържимо нахлуха спомени от последния път, когато двамата с Мишел прекосяваха същите поля в посока на Олимпийския полуостров, отправили се на последната си съвместна почивка. Не беше в състояние да отпъжда повече спомените за тези дни.

Когато преди два месеца и половина Мишел го напусна, тя определи заминаването си като пробна раздяла. „Да си дадем възможност да премислим дали и как можем да продължим да живеем заедно“, както му бе казала през сълзи. Оттогава бяха разговаряли само няколко пъти. Ужасно му липсваше, особено мързеливите утрини, прекарвани заедно. Доставяше му огромно удоволствие да се събуди преди нея и да я наблюдава, докато спи. Изглеждаше невероятно красива с кичурите руси коси, разпилени по овалното й лице. На трийсет и две години бе запазила гладката си младежка кожа без нито една бръчица, лицето й бе обсипано с безброй лунички, които само подсилваха крехката й хубост. Спеше съвсем тихо, без да помръдва, облечена в широка тениска, легнала настрани, с обърнато към него лице и прибрани до тялото ръце. Правеше му огромно удоволствие да я събуди с целувки или лек масаж. Понякога сънливо се любеха. Друг път оправяха заедно леглото и си разменяха части от неделния вестник над масата с кафе и кроасани.

Устоя на изкушението да вдигне клетъчния телефон и да й се обади. Вместо това изрови от жабката и зареди в стереоуредбата на колата диска на Джон Майер^[1], оставен там от племенницата му. Меланхоличните текстове само подсилиха тъгата по Мишел.

Насилвайки се да прогони спомените за нея, Килбърн се върна към тягостните мигове на погребенията на Томас Малек и Парминдер Сингх. Угнетяващата печал за двете млади жертви на болестта бе така осезателна.

Дали Анджи Фишър неволно е успяла да пренесе същата скръб и в Сиатъл?