Даниел Кала
Резистентност (60)

59

Филаделфия, Пенсилвания

Облени от топлите следобедни слънчеви лъчи, тримата наближаваха спешното отделение на Университетската болница, пред входа на което кипеше трескава суматоха. Двама униформени полицаи, жена и мъж, блокираха достъпа до вратите на отделението и удържаха напиращата да нахлуе вътре тълпа репортери. Коен се провря сред блъсканицата и се доближи до входа. Килбърн и Лопес се провряха след него, помагайки си с лакти и рамене.

Полицаят погледна значката на Коен и се начумери:

— Какво прави тук портландската полиция?

Детективът посочи висящата на колана му радиостанция и предложи:

— Лейтенант Франклин от тукашния отдел „Убийства“ ни е разрешил да се срещнем с пострадалия. Можете да проверите.

Полицаят включи радиостанцията. Докато той преговаряше с началниците си, Коен запита колежката му:

— Какво търсят тук медиите?

— Нещо, свързано със „СептоМед“ — отвърна тя и посочи входа на спешното зад гърба си. — Жертвата на инцидента е работила върху новото лекарство, за което се разшумяха напоследък вестниците. Двама от колегите му са починали съвсем наскоро и сега се носят всякакви слухове.

— Можете да минете, детектив — обърна се към него другият полицай, който бе приключил разговора и окачваше обратно радиостанцията на колана си.

Килбърн последва Лопес и Коен през автоматичната плъзгаща се врата. Докато ги следваше през бъркотията на спешното, забеляза колко близо се придържат един до друг, макар и без да се докосват. Видимата им близост го умили и мислите му отново го върнаха към Мишел.

Стигнаха до сектора за тежки травми, където пазеше друг полицай. Вероятно колегите му отвън вече го бяха уведомили, защото той им махна да продължават и им посочи остъклената реанимационна клетка вдясно от себе си. Влязоха вътре, където бе омаломощеният Нийл Райлън.

Той лежеше на легло с полуизправена горна част. Лявата му ръка бе опакована с дебел слой гипс, цялата му глава бе омотана с превръзки, скриващи почти напълно косата му. Вратът и лицето му бяха изпъстрени от множество драскотини и рани, някои от които бяха превързани с марля и сини пластири. Дясната част на лицето му представляваше огромен оток, почти закриващ окото. Лявото, незасегнато око, ги гледаше замаяно, докато доближаваха леглото и Килбърн предположи, че Райлън е напомпан до козирката с болкоуспокояващи наркотици.

— Кои сте вие? — подозрително ги попита сестрата, която се суетеше около главата на Райлън, поставяйки система за венозно вливане.

— Следователи — отговори Коен.

— Още ченгета — въздъхна сестрата, завъртя очи и се съсредоточи отново в прекъснатото си занимание.

— Здравей, Нийл — поздрави Коен, застанал от едната страна на леглото, докато Лопес и Килбърн заобикаляха от другия му край.

Райлън ги гледаше с празен поглед.

— В състояние ли си да говориш? — попита детективът.

— Напълно. — Той потръпна, вероятно от болките, които движението на устните причиняваше на израненото му лице, но продължи. — Исках да ви видя.

— Лейтенант Франклин ни каза, че си говорил с него — кимна Коен. — От него разбрах, че не си успял да видиш другия шофьор.

— Не можах — сподавено продума Райлън. — Дори не бях забелязал колата, докато не се изравни с мен.

— Сигурно е било ужасно — съчувствено се намеси Лопес.

— Всъщност, нямах време да се уплаша — отговори й Райлън и се обърна към Коен: — Мисля, че разбрах какво е искала да ми каже Елън с писмото си.

— Предупреждавала те е, така ли?

— Точно така! — Райлън енергично закима с глава и по лицето му се изписа нова болезнена гримаса. — Мисля, че някой е убил Вик. Може би и Елън. Това е искала да ми каже в писмото си.

— И ние мислим така — съгласи се Лопес.

— Според теб, кой? — попита Килбърн.

— „Рискът е вътре.“ — Райлън цитира думите на Хортън с настойчив, макар и леко неясен говор. — Трябва да е някой от „СептоМед“, някой, с когото сме били в тесен контакт.

— Нийл, тази сутрин се срещнахме и говорихме с Оксана Лешчак — каза му Коен.

Лявото око на пострадалия се насочи към него.

— Тя добре ли е?

— Доколкото е възможно. Тя ни каза, че съпругът й е бил много притеснен след появата на МРГАС.

— На МРГАС? — учуди се Райлън.

— Вик е казал на жена си, че генетично е създал тази бактерия заедно с теб.

— Какво? — задави се Райлън. — Не може да бъде, ние не сме създали МРГАС.

— Тогава за какво е говорила Оксана? — попита Килбърн.

— Не за МРГАС. — Здравото му око леко примижа. — Ние синтезирахме мултирезистентен щам на златистия стафилокок, за да проверим действието на „Оралоксин“, който хрупаше бактериите като бонбончета.

— Но, Нийл — възрази Килбърн, — пренасянето на създадените от вас мултирезистентни гени от златистия стафилокок върху стрептокок от група А не е никакъв проблем.

— Прав си — съгласи се с въздишка Райлън. — Предполагате, че МРГАС е създаден в лабораториите на „СептоМед“, ако правилно ви разбирам?

— Не е лишено от смисъл, нали така? — каза Коен.

— Не виждам логиката — възрази болният, опитвайки се да намери по-удобна поза в леглото си.

— „СептоМед“ инвестира огромна сума за разработка на медикамент, който неочаквано проявява фатален страничен ефект — обясни Коен. — Това може да изскочи на повърхността всеки момент, а АХЛ все още не е разрешила прилагането му.

— И те създават смъртоносна бактерия, която може да бъде победена само от въпросното лекарство — довърши мисълта му Райлън.

— Да, но тази бактерия не заплашва никого, докато е скрита зад стените на лабораторията — натърти Лопес. — И затова някой трябва да я извади на бял свят.

— О, боже! — бавно промълви микробиологът. — В това има желязна логика. Фирмата инвестира няколкостотин милиона в разработката на „Оралоксин“. Ако данните от тестовете с шимпанзета се публикуват, парите ще бъдат безвъзвратно загубени, освен ако лекарството не се окаже толкова необходимо, че АХЛ да си затвори очите пред вредните странични ефекти. — Той поклати глава, доколкото му позволяваше стегнатата превръзка. — Последните два антибиотика, разработени от „СептоМед“, се оказаха пълен провал. Не съм сигурен дали компанията може да понесе трети подобен удар.

— А вие с Елън и Вик как бихте понесли провала? — меко попита Коен.

— За нас щеше да бъде много по-лесно. Ние дори сме обсъждали възможността да започнем отначало, като се опитаме да избегнем страничните ефекти. Разговаряхме за това малко преди смъртта на Вик. Ако не успеехме да намерим финансиране, всеки от нас можеше да се върне към преподавателска работа в някой университет. Или пък да преминем в друга фармацевтична фирма, макар че се съмнявам, че „СептоМед“ щеше да ни го позволи.

Всички се съгласиха с него, а Коен продължи нататък.

— Кой друг във фирмата знаеше за създадения от вас резистентен микроб?

— Няколко от старшите лаборанти, двама или трима фармаколози. — Той примижа със здравото си око и добави с понижен глас: — И Люк Мартино̀.

— Сигурен си, че Мартино̀ е знаел? — попита Килбърн.

— Напълно. Той дори посети на няколко пъти лабораторията и лично прегледа стъклениците с културите. Беше много любопитен и ни разпитваше за цялостната процедура по синтеза.

— Бил е любопитен? — начумери се Лопес.

— Много, при това — отвърна Райлън. — Преди да стане един от костюмарите, е бил доста добър изследовател. Има докторат по молекулярна биология.

— А дали има достатъчно знания и опит, за да може сам да трансферира резистентните гени от единия тип бактерии върху другите? — възбудено попита Килбърн.

— Мисля, че е способен да го направи — бавно каза Райлън след кратък размисъл. — А ако не е, със сигурност познава хора, които биха могли да му помогнат.

Килбърн стрелна с поглед Лопес и Коен.

— В едно съм абсолютно сигурен — довърши Райлън с дрезгав глас. — Мартино̀ никога не би оцелял като вицепрезидент по научноизследователската дейност след трети пореден провал.