Даниел Кала
Резистентност (7)

6

Ванкувър, Канада

— Мамка му! — измърмори д-р Греъм Килбърн, след като погледна часовника си и видя, че ще стигне в кабинета си с поне двайсет минути закъснение. На влизане в асансьора той извади мобилния телефон от джоба на сакото си и натисна бутона за бързо избиране.

— Кажете ми, че се обаждате от чакалнята — промърмори помощничката му Луиз, която вдигна веднага.

— Луиз — подсмихна се Килбърн, — сигурна ли си, че не си моята сестра Тереза от трети курс в „Сейнт Ксавие“^[1]?

— Повярвайте ми, д-р Килбърн, ако имах под ръка линия тук, в офиса, нямаше да се поколебая да ви чукна яко през пръстите — заплаши го продраният от цигари и уиски глас на шейсет и три годишната рецепционистка. — Вече два пъти разкарваме мисис Фицсимънс. А ако знаете само как ме гледа сега… — Тя въздъхна. — Колко още ще ви чакаме?

— Имам спешен консулт в „Свети Майкъл“ — съобщи й Килбърн.

— О, докторе, пак ли!

Специалистът по инфекциозни болести се забавляваше искрено от упоритостта, с която възрастната му рецепционистка, която иначе без притеснение го третираше като малко дете, настояваше да се обръща към него с официалното „доктор“, наместо по малко име, както многократно я бе молил.

— Помолиха ме спешно да дам становище — отвърна Килбърн. — Млад мъж, баща на три деца, с тежка форма на пневмония.

— Разбирам. — В гласа на Луиз прозвуча нотка на загриженост. — Добре, вървете, а пък аз ще успея някак да убедя мисис Фицсимънс да преглътне и това отлагане. Двамата пациенти след нея са за контролни прегледи и няма да са проблем. Няма да сте ми нужен чак до три часа.

— О, Луиз, не трябваше да те наричам сестра Тереза — изгука Килбърн, — трябваше да кажа, че си същинска майка Тереза!

— Мисля, че не е много умно да ми пускате фитили на тая възраст, д-р Килбърн! — Тихият смях на Луиз премина в гърлена кашлица. — Вървете, докторе, помогнете на младежа. Аз пък ще потърся една по-яка линийка.

Килбърн излезе от асансьора на деветия етаж, където се разполагаше отделението за респираторни инфекции. Беше направо скапан след тежко нощно дежурство и две пиянски обаждания от Кира, но обичайното жужене в отделението го ободри. По светлия коридор, отрупан с разнообразно оборудване, щъкаха пациенти, стиснали плаките на рентгенови снимки. Разминаваха се забързани лекари и сестри, облечени в къси или дълги бели манти. Мяркаха се хирурзи в разноцветни операционни облекла. На Килбърн понякога му бе трудно да различи сред пъстротата на болничните униформи лекарите от техническия персонал.

Влезе в лекарската зала и седна пред компютъра, инсталиран в заградения за него кът. Отвори електронната база данни на пациентите и потърси досието на Томас Малек. Прегледа историята на болестта и лабораторните анализи. После се спря на рентгеновите снимки на гръдния кош, разгледа ги внимателно, променяйки яркостта и контраста им и увеличавайки отделни зони, за да различи повече детайли. В долната част на десния бял дроб, която би трябвало да изглежда тъмна на снимката, изпъкваше ярко бяло петно. Класическа рентгенография на напреднала белодробна пневмония, реши докторът.

С кликване на мишката изведе на екрана резултатите от микробиологичните анализи на слюнката на пациента. Според първоначалните изследвания бяха открити „вериги от грам-позитивни^[2] коки^[3]“. Вероятно са агресивни стрептококи от група А, помисли си Килбърн. В полето за анализ на чувствителността им към третиране с антибиотици бе маркирано „изследва се в момента“, но той знаеше, че стрептококите от група А са добре податливи на лечение с повечето антибиотици, което правеше необяснимо бурното развитие на заболяването у пациента.

Стана от стола пред компютъра и се упъти към изолираната стая, в която лежеше Томас Малек. Първия човек, когото зърна при влизането си в стаята, бе жена на около четирийсет години с къса тъмна коса, седнала на стол до леглото на болния, хванала угрижено ръката му. Зачервените й очи и измъченото изражение на лицето й издаваха прекарана безсънна нощ. Въпреки умората и липсата на грим, лицето й бе запазило привлекателността си.

Вниманието на Килбърн се насочи към пациента. Томас Малек лежеше облегнат на висока възглавница, загърнат около кръста с болничен чаршаф. По-голямата част от лицето му бе закрита от кислородна маска, известна сред персонала с прякора Междузвездни войни, заради приликата си с легендарната маска, носена от Дарт Вейдър. Използването на този вид маска подсказа на лекаря, че се касае за по-тежък случай на пневмония. Ако маската Междузвездни войни не успееше да помогне, щяха да включат аспиратор и животоподдържаща система на болния. Погледът му се спря на оголените гърди на пациента, открити от разкопчаната пижама. Малек имаше типичния за бегач сух и жилест гръден кош, но дишането му бе толкова ускорено и затруднено, че мускулите между ребрата му видимо хлътваха при всяко поемане на въздух. Килбърн разпозна типичните белези на сериозно респираторно заболяване.

Той доближи болния и му се усмихна.

— Г-н Малек, аз съм д-р Греъм Килбърн, специалист по инфекциозни болести.

— Том — каза с прегракнал глас пациентът през свистенето на овлажнения кислород, обвил лицето му като облачето, образувано от дъха на човек в мразовито зимно утро. — А това е жена ми… — опита се да каже той, но думите му потънаха в спазматичен пристъп на кашлица.

— Ани — представи се с измъчена усмивка жената и се надигна, за да подаде ръка на доктора.

Килбърн й махна с ръка да не става и се облегна на рамката на болничното легло.

— Вижте, зная, че вече сте разказали историята с болестта на Том на поне седемстотин човека, начиная от стажант санитарите, та чак до декана на медицинския факултет…

— Май бяха само четиристотин — слабо се усмихна Том.

— Специфика на работата в университетска болница, няма как — отвърна Килбърн с извинителен жест. — Прегледах цялото ви болнично досие, но все пак бих искал да чуя вашия собствен разказ как стигнахте до това положение.

— Преди четири или пет дни… — изпъшка Малек — започнах да усещам болки в гърлото… после тази кашлица…

Виждайки мъчителните движения на гръдния кош, с които Малек поемаше въздух при всяка дума, лекарят сложи ръка на рамото му, за да го спре.

— Защо не опитаме другояче? Нека жена ви ми разкаже, а вие ще я прекъсвате, там където се наложи. — Малек кимна с благодарност и погледна към съпругата си.

— Преди десетина дни Том си навехна глезена при тренировка. Скъсани връзки. — Ани поклати глава към съпруга си. — Хем ти казвах, че тези тренировки на тъмно никак не са добра идея.

— Ани, моля те… — изсумтя Малек.

— Съжалявам, ето, още от първото изречение обърквам нещата. — Жената разтърка очи и се усмихна извинително. — Препоръчаха на Том да държи пострадалия си крак на високо. На него, вечно заетия адвокат и всеотдаен баща, треньор на две от трите ни деца, не му е никак присъщо да седи бездеен, но той наистина успя да си наложи да не натоварва крака си през първите няколко дни — въздъхна тя. — А после започнаха оплакванията за болките в гърлото…

— Кога? — прекъсна я Килбърн.

— Преди пет дни. На следващото утро се събуди, пламнал от треска и прекара почти целия ден на легло. Настояваше, че малко почивка ще го оправи, но на следващия ден се почувства още по-зле. Трудно му беше да стане от леглото и се раздираше от кашлица. Започна да отхрачва тези ужасни зелени секрети… — Погледът, насочен към Килбърн, издаваше отчаянието й. — Д-р Килбърн, за осемнайсет години, откакто сме заедно, Том не е боледувал от нищо по-сериозно от настинка. Винаги той се е грижил за останалата част от семейството.

— Медицинска сестра Том, ето какво съм аз — усмихна се Малек и стисна ръката й. Опитът му да се пошегува предизвика нов бесен пристъп на кашлица, който разтресе леглото и го задъха.

— Всичко е наред, Том — успокои го жена му и прекара влажната кърпа, която държеше в свободната си ръка, по челото му. След малко дишането на съпруга й се успокои и се върна към предишния си ритъм.

— И тогава го доведохте в спешното отделение?

— По-скоро го довлякох, толкова беше отслабнал, че не можеше да ми се съпротивлява повече. — Тя се усмихна нежно на мъжа си. — Том никак не искаше да идва тук след последния неприятен инцидент с коляното му.

Килбърн наостри уши.

— Разкажете ми за този инцидент.

— Пълна липса на контрол… — изпъшка Малек. — Никога не съм виждал подобно нещо…

Ани го спря с ново поглаждане на кърпата по челото му.

— Той идва тук миналия петък вечерта. Било е страшна навалица и е чакал три часа, преди да му обърнат внимание.

— Разкажи му за момичето, мила — обърна се Малек към жена си.

Ани кимна отривисто и продължи.

— Докато Том е чакал за рентгенова снимка, в съседна клетка докарали някакво момиче, млада наркоманка. Била е в трагично състояние.

— Кашляла ли е? — запита Килбърн.

Малек поклати отрицателно глава.

— Том каза, че е имала голямо възпаление на крака. Абсцес или нещо подобно.

— Звучи коректно — вметна лекарят, — продължавайте.

— Отворили са го на място, без дори да я отделят от Том. — Лицето на съпругата му издаваше връхлетялото я възмущение. — Просто са забили нож във възпаленото място, Том е видял всичко. Нещо повече, дори е бил изпръскан от гнойта.

— Сериозно? — възкликна Килбърн с неподправено изумление.

— Грешката беше донякъде моя — намеси се Малек с видимо усилие.

— Не, не е била твоя, Том! — Ани се обърна към Килбърн. — Том не се е обадил, когато са започнали процедурата и затова си мисли, че сам си е виновен, задето е бил опръскан с телесни течности. Това е направо възмутително!

Килбърн несъзнателно кимна в знак на съгласие. Фрапантните нарушения на правилата за опазване от инфекции, които се ширеха в болницата, го вбесяваха.

— Къде е бил опръскан Том?

— По бузата. — Ани прокара пръст по лицето си, от скулата надолу към устните. — Тогава е прихванал тази зараза, нали?

— Не съм сигурен — замислено поклати глава Килбърн. — Това е необичаен начин да прихванеш пневмония, но пък целият случай е нетипичен. — Отбеляза си наум да потърси досието на младата наркоманка в поликлиничната електронна база данни. Надяваше се да са били взети проби от секрета на възпалението й, за да може да ги сравни с бактериите, открити в слюнката на Малек.

— Е, останаха ми само още няколко въпроса. — Лекарят зададе на Ани стандартните за всички инфекциозни заболявания въпроси. Тя отговаряше старателно, а съпругът й пригласяше с кратки насечени пояснения. След като не можа да научи от отговорите им нищо, което да не беше прочел в болничното досие, Килбърн извади стетоскопа, сложи слушалките в ушите си и преслуша гърдите на пациента. И този преглед не му донесе нищо ново.

Ани го гледаше с пламнали възпалени очи.

— Какво мислите, д-р Килбърн?

— Том има прогресираща пневмония, която не се поддава на лечение с двата антибиотика, които би трябвало да помогнат — отвърна той, след като свали стетоскопа на раменете си.

— Какво означава това? — запита Ани с треперещ глас.

— Може да означава доста неща. — Използва възможно най-успокоителната си интонация. — Първо, действието на антибиотиците не се проявява незабавно. Повечето от тях убиват клетките на бактериите в момента на делението им, което отнема не по-малко от двадесет и четири до четиридесет и осем часа. Може би антибиотиците просто не са имали време да повлияят. Възможно е, също така, причината за болестта да не са бактериите, открити в слюнката. С други думи, това може би е странично замърсяване на организма, а истинската причина да е вирус или гъбична инфекция, които също могат да предизвикат този тип пневмония. Възможно е… — поколеба се дали да продължи, но Малек бързо се намеси, отмествайки кислородната си маска:

— Какво, докторе?

— Възможно е откритите бактерии — стрептококи от група А — да са резистентни, т.е. да не се поддават на лечение с антибиотиците, с които са ви лекували досега. — Килбърн отхвърли мисълта с махване на ръка. — Но това е само теоретична възможност, защото податливостта на тези бактерии и към двата използвани антибиотика е отдавна потвърдена в множество случаи.

— И какво да правим тогава? — попита Ани, надигайки се от стола.

Килбърн се усмихна и посочи гръдния кош на Том:

— Ще ударим твърдо тази инфекция. Много твърдо! Ще добавя нов, трети антибиотик и едно противовирусно лекарство за всеки случай. Междувременно вие и двамата ще трябва да останете в болницата. Ще трябва да…

Прекъсна го силно почукване. В открехнатата врата се показа миниатюрна азиатка, облечена в дълга до петите й лабораторна роба.

— Извинете, че ви прекъсвам, докторе. Изпратиха ме да ви донеса тези резултати от лабораторията — изчурулика тя с лек филипински акцент и му подаде лист хартия.

Килбърн се пресегна и пое напечатаната страница. Благодари й и затвори вратата след нея. Приближи се обратно до леглото на Том, преглеждайки резултатите от лабораторните посевки и антибиотични тестове. Наложи му се да прочете резултата от антибиотичния тест два пъти, преди да го осъзнае.

Какво, по дяволите, значи това!?, запита се докторът.

Ани усети неговото притеснение въпреки старанието му да запази външно спокойствие.

— Какво е това? — запита тя с измъчена настойчивост. — За Том ли е?

— Това е резултат от анализите на микробите в слюнката на Том — отговори спокойно Килбърн.

— И? — почти прошепна тя.

Килбърн отпусна безпомощно ръце:

— Не зная дали това не е грешка на лабораторията, но стрептококите група А, съдържащи се в изследваните проби, не са податливи на лечение с нито един от обичайните антибиотици — отвърна той.

— О, боже! — Сълзи избликнаха от очите на Ани и потекоха по бузите й.

Съпругът й се пресегна с треперещата си ръка да ги изтрие.

— Изслушайте ме — намеси се кротко Килбърн. Той положи ръце на раменете на Малек, взирайки се в очите на Ани, и продължи. — Нашите лаборатории проверяват само известен набор антибиотици. Има още много, които не сме изпробвали и това може би е добрата новина за Том. Вероятно това е причината, поради която лечението му досега е било неуспешно. Сега ще трябва да приложим тежката артилерия.

Ани подсмръкна и закима с глава. Потокът от сълзи пресъхна и паническото изражение постепенно напусна лицето й.

Но въпреки успокояващата усмивка, сърцето на Килбърн се блъскаше в гърдите му и потта се стичаше под мишниците му. Лабораторният отчет вещаеше нещастие, много по-мащабно от съдбата на двамата нещастници пред него.

Какво, по дяволите, разяжда гърдите ти, Том?