Даниел Кала
Резистентност (62)

61

Филаделфия, Пенсилвания

Все още усмихната, Лопес влезе в стаята, събу обувките си и седна на леглото. Бе прекарала една чудесна вечер. Всичко — отличната храна, забавните истории и хумористичните забележки на Лийч и най-вече почти постоянното интимно докосване до ръката или коляното на Сет — й бе донесло огромно удоволствие и тя напълно се бе отърсила от тревогите, свързани с епидемията от МРГАС и с „Оралоксин“. Сега, в самотата на стаята, в мислите й отново нахлу тревогата, породена от коварната бактерия и нейните създатели.

Стана от леглото и се разходи боса до телевизора. С дистанционното в ръка прехвърли каналите, по които изобилстваха коментари за събитията в „СептоМед“, най-значимата местна новина. Никъде не можа да намери информация за разпространението на МРГАС и изключи телевизора разочарована. Вече няколко дни се бе откъснала от задълженията си в службата и съвестта леко я глождеше. Погледна часовника си — заради тричасовата разлика във времето, по северозападното крайбрежие бе все още ранна вечер, малко след 8 часа и тя решително набра мобилния телефон на Дейвид Уормак.

Той се зарадва да чуе гласа й и веднага започна да я разпитва за резултатите от разследването, което я бе отвело във Филаделфия. Тя му разказа в подробности всичко, което бяха открили с Килбърн и Коен, завършвайки с мистериозното изчезване на Люк Мартино̀. Уормак я изслуша внимателно и накрая въздъхна:

— Мислех, че напредналата възраст ми дава поне едно предимство — да съм видял и преживял всичко, отнасящо се до епидемиологията. Но това… това е невероятно!

— Е, поне вече можем да кажем със сигурност, че са ни известни източникът и разпространителят на заразата. Надявам се това да те утеши поне малко. А какво е положението в Сиатъл, Дейвид?

— Имаме нови случаи — въздъхна отново той. — На тия психопати, които са забъркали цялата каша, трябва да им призная една заслуга — лекарството им действа. При всичките ни 122-ма пациенти има положително развитие.

— Да сте забелязали някакви странични ефекти?

— Белите кръвни клетки на една пациентка, за щастие с по-лека форма на заболяването, рязко паднаха. Спрели са да й дават „Оралоксин“ и сега много внимателно следят състоянието й.

— Всичко е заради този гаден страничен ефект. — Гневът забушува в гърдите на Лопес. — Копелетата са знаели, че лекарството им е опасно и че нямат шанс да получат разрешение от Агенцията, освен ако не го направят незаменимо!

— Няма да им се размине.

— Да се надяваме, че няма — съгласи се Лопес. Гневът й поутихна.

— А как се справят момчетата?

— Отлично — отвърна малко смутено тя. — И двамата са чудесни, Дейвид.

— Но единият е малко по-чудесен от другия, нали? — дяволито попита Уормак.

— Не зная — засмя се Лопес. — Но като че ли опознах Сет малко по-добре.

— Той е много свестен, Кат. Харесва ми. — В гласа му прозвуча одобрение.

Пред очите й за миг се мярна образът на баща й.

— И на мен.

— Кат, опасявам се, че си прекалено близо до някои опасни хора — загрижено смени темата Уормак. — Бъди по-предпазлива, моля те.

— Ще бъда. Обещавам.

Затвори телефона и почти веднага след това някой тихо почука на вратата. Отвори и видя пред себе си грейналия поглед и топлата усмивка на Коен.

— Здравей — каза й той.

Застанал пред нея в семпли джинси и свободна черна риза, той бе толкова привлекателен, както никога досега. Изпълнена с желание, тя безмълвно протегна ръце към него и го привлече вътре. Той притвори с крак вратата след себе си, докато тя продължаваше да го притегля навътре към леглото. Отпуснаха се на мекия матрак и тя възседна Коен, обгръщайки краката му с бедрата си. Наведе се напред и прокара устни по шията му, вдъхвайки приятния аромат на неговия афтършейв. Проправи с целувки пътя си през брадичката, докато достигна устните му.

Ръцете му, събрани на гърба й, я притиснаха по-силно и от устните й се отрони тих стон. Посегна и събра нагоре роклята й. Откъсвайки само за миг устни от неговите, тя вдигна ръце, за да може той да я освободи от дрехите.

Час по-късно, все още влажна от пот, тя лежеше, завита с тънкия чаршаф, щастливо притиснала тяло до мускулестата му снага. Звънът на клетъчния телефон я изтръгна от дрямката. Погледна часовника си — показваше 40 минути след полунощ.

— Кой може да звъни по това време? — изненадано се намръщи Коен.

Лопес стана гола от леглото и пристъпи към бюрото, където бе оставила смартфона си. Сграбчи го и бързо се мушна обратно при него. Отговори едва след като усети ръката му да я прегръща отново.

— Д-р Лопес? — прозвуча припряно в слушалката. — Аз съм Люк Мартино̀.

— Здравейте, Люк. — Тя обърна изненадания си поглед към Коен, който приближи глава до нейната и леко отдръпна апарата от ухото й, за да може да следи разговора. — Къде сте, Люк?

— Лина, полицията ме търси.

— Зная, Люк.

По-полека, каза само с устни Коен.

— Не съм направил това, в което ме обвиняват.

— Добре — отвърна Лопес, насилвайки се гласът й да прозвучи спокойно. — Щом не си направил нищо лошо, защо не отидеш в полицията и там да им разкажеш всичко?

— Няма да ми повярват. — Гласът му звучеше съвсем сковано, почти като на робот. — Имам нужда от помощ.

— Как бих могла да ти помогна, Люк? — попита тя с максималното съпричастие, което успя да наподоби.

— Елате в лабораторията на Елън. Ти и другите двама доктори. Ще ви покажа нейните записки, където е обяснено всичко. Вие също сте учени и ще разберете. Всичко ще ви стане ясно.

— Какво трябва да разберем? — попита Лопес.

— Ще ви чакам след половин час в лабораторията в „СептоМед“. Тя е на осемнайсетия етаж. Ще я намерите.

— Люк, много е късно. Наближава един след полунощ.

— След половин час — рязко каза той. — Ще оставя магнитните пропуски в кошчето до вратата. Ще отвлека вниманието на охраната.

— Но, Люк, ние не можем…

— Лина, ще наблюдавам отстрани — прекъсна я Мартино̀. — Видя ли полиция, изчезвам веднага. Заедно със записките на Елън и с отговорите, които вие търсите.