Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 35 гласа)

З

Когато увлечените от Сатаната ангели се разкаяли и запели песните, които пеели в горния свят на небесния отец, Сатаната ги попитал: „Още ли помните песните сионски?“ И като му отговорили, че ги помнят, рекъл им: „Аз ще ви поселя в земята на забвението, дето ще забравите това, което сте говорили и обладавали в Сион.“ Тогава им направил тела от земна плът. Но не вярвам, братя, че ангелите са забравили сионските песни, защото във всяка душа е останал смътен споменът за тях, та подтиква човека към изкуства и художество и го кара да ги пее и насън, и наяве. Благодатта, що жадувах, беше сионска и със сионските песни съчинителствувах, когато мисълта се съприкосновяваше с Христа, с небето и с любовта. Те бяха и за Ралица царица, и молитви за спасение на жената от панаира — надежди за добро, вечност и святост. Те бяха и Таворската, обещание и смисъл на световното съкровище и на заключената истина, но моят разум се мъчеше да ги отхвърли, защото не рачеше да ги признае за истина и не разбираше откъде са. Тъй се съюзяваше с дявола.

„Никой мъдрец не притежава чисто слово, понеже е унищожил висшата словесност на душата с помисли. Плоският и многоречив дух на мъдростта от тоя свят се е поселил с неправилна реч за тайнствата и ги е лишил от ипостасна мъдрост“ — казваше Светият, когато ни събираше в голямата светлица. „Висшата словесност? За нея има ли думи езикът? Свети вечери, духът ми летеше във висините, съчинителят се събуждаше, търсеше хартия и писец, повярвал, че ще изрече чисто слово!… Горят грамада цепеници на огнището, зарите им играят по варосаните стени, вън бяла нощ или гъста мъгла като тежко руно, а Светият поучава как да съберем в себе си всички чувства, да съсредоточим мисъл и воля към Христа, да се молим със сърдечно съкрушение, с душевно умиление и да оросим земята със сълзи, за да се възпламени в нас всесветият, всеизвършващият дух и да ни изпълни неизречима радост и божествена любов…“ Мислех си тогава: „Има право, от опит познавам тая благодат. Неведнъж са текли сълзи, когато съм съчинителствувал или чел светите книги. Познавам и умилението при съпричестяването с нетелесното, що е и красота. Исихията ще ми разкрие тайните.“ — И я чаках, както земята чака слънцето да я огрее.

Така живях през зимата нея година, когато се грижех за требите по решение на игумена, и често отивах в скита на Теодосий. Сутрин ринех пресния сняг да правя пъртина. Мокра аленее като пряспа с гори засипани по върховете от сутрешните зари, долу снегът син и без сенки, Кефаларево дими, а Белица, замръзнала, не се чува. Стъпките на Тихота, послушника, който идваше да пали печката, личат по снега. И през снежния прах, що лопатата ми развяваше из студения въздух, виждах усмихнатото лице на великия схимник зад накитеното със скреж прозорче. Усмихва се и кима на поздрава ми, приведен над препис или превод, свой или чужд, даден за преглед. Със студената си чистота тия зимни утра ме отпращаха в сините небеса, та всяко слово на стареца беше жълтица, прехласваше ме в сърдечни глъбини, също зарящи от слава! Първите лъчи пропълзяваха на пода — портокаленожълти, нежни, менеше се образът на Теодосий, ту златозарен с божествена ведрина и прозрачност, ала с това напомняше смъртник, ту ставаше земен и пак смъртен и се блъскаше умът ми в съмнения — и тъй, и иначе смърт. През зимата станах негов любимец и отново усетих желание да се отдам душевно, както на Евтимий. Слабост човешка, що искаш сигурност и покой!…

Леко усвоявах учението и тайнствата, понеже, както рекох, ги познавах от преживявания. Злоезичието на отец Лука ме научи да мълча, тоест да затаявам в себе си познанието. Въздържанието се съдържаше в мълчанието, а бодърствуването бе воля да не отпада мисълта и бдението над себе си, сиреч самонаблюдението; тъй са свързани тия неща у човека, като верига.

Усърдно се отдадох на деяния — потънах в безмълвие, зорко се наблюдавах, та се изостри духът ми. Усещах, че се чистя и възвисявам, расте и се приближава изправлението от бога. И ми се откриваха тайни на люде и природа, на живо и мъртво. Застана пред дъб и сякаш се превъплъщавам в него, та усетя със съществото си как е впил корени в земята и смуче от нея като кърмаче от майчина гръд, как се налива със сила и се нежи във въздушната благодат. Или цвете, или твар, птица, дивеч, домашно животно — всичко ми е достъпно, разбирам в него божия промисъл. И колко радостни тайни навред, и какъв тих възторг за сърцето!… Спра взор на планините, струва ми се, вървят и ме поздравяват: „Сбогом, сбогом, иноче Теофиле, радвай се, че и ние се радваме на твореца.“ Погледна снега, из него черни чернеят горите и ги жаля, па се дивя на световното устроение и най-вече на красотата, господнята мантия разметната над цялата вселена. Всичко ме радва, защото го разбирам, а в същото време го жаля. Жал ми е дори за почернялото окапало есенно листо и за мъртвия еж, и за премръзналата птичка, и за инока със смутени очи, и за болните наши старци като покойния отец Лука, над чийто гроб размишлявах. Всекидневно в молитвите си се молех за жената от панаира, със сладкия спомен за очите й скитах из заснежената гора. Ярко грее слънцето, снегът взема очите, клон се отърси от кита, заискрят елмази, а тя върви редом с мене и усещам колко е прекрасна душата й. Поразили са я радостните тайни, що съм й разкрил, пречистила я красотата и ето я, навела разкаяната си глава… Възторзи и божествени прозрения, пък се върна в килията наскърбен. От що? Дали неутолимостта на любовта към всичко се превръщаше в скръб, или непостижимостта на красотата ме натъжаваше? Или умът нашепваше, че моят свят е измама и мечта? Христе боже, спаси и помилуй, не ме оставяй да погина в съмнения!…

Една януарска привечер, когато денят растеше, с него и светлината, гледах залеза. Планината със златен сокай като булка в бяла булчинска премяна сияеше в заходяща слава. В низините снегът син, горе искри, а върховете в соспи — Сионски престоли, — сам творецът е там, но отминава, студенее, гасне неговата щедро разляна благодат. Озъбиха се доловете в студеното сребро и мрак, като зверска четина настръхнаха горите и лъхна величествен хлад, сякаш от предвечна бездна. Мокра посиня и с нощта бог я предостави на дявола. Душата ми настръхна и се уплаших, че ей сега ще започна да се възхищавам и на дявола и ще се повтори онова от болярската черква. И като си тръгнах, с мене тръгна и рогатият, увещава ме да обърна глава назад, да погледна тъмното му, студено, страшно царство и да призная, че и то е красиво и могъщо. Косите ми надигат камилявката, по гърба ми тръпки като мравки. Бързам при Светия за душевна подкрепа, едва не ридая, а скитът тъмен, изглежда празен и смълчан. Почуках тихичко на вратата — Светият не отговори и надникнах през прозорчето. Кандилото вътре пращи и мига, гласи се да гасне, а на одъра Теодосий заспал. Устата му зинала, беззъба, хърка. Главата клюмнала, брадата смачкана, броеницата виснала към пода, пък камилявката се нахлупила до веждите и стърчи като кюнец. Уплаших се, но видях, че диша. Старец като всички — земен и смъртен, излъгал себе си и другите… „Господи, нима той знае твоите тайни? Дали онзи с козите не го е приспал нарочно в тая болезнена вечер, да ми покаже колко е жалък? Исусе Христе, не ме изоставяй!“ — И шепна молитви. Съмнения и безверие като крадци обират плодовете на душата ми. Зад гърба ми дяволът се смее, а пред мене, в скита, повалена, плътски осквернена вяра и надежда… Зачуках силно на вратата, защото не смеех да се прибера в килията със сломена душа. И как щях да се моля на вечернята? Събуди се старецът, отвори. Щом влязох, паднах на колене и всичко му изповядах, ала не казах как съм го видял заспал. Ах, защо се прозина два пъти, докато ме слушаше! Нима в такива минути бива светецът да се прозява? Прекара ръка по лицето си, още сънно, измахнато. „Щастлив си, дума, чадо, че те спохожда тая скръб. Предвестник е тя, че идва благодатта. Произходът й е от копнеж към него и към рая, дето душата е живяла и дето иска да се върне, и е вложен в любовта, а жалостта идва от разкаянието Адамово. Тъгува душата от несъвършенството си, иска чиста радост и просветление, иска опрощение… Кому не се явява нечестивият? Не се е оставил той от борбата. Колкото повече човек се приближава към бога, толкова по-яко го изкушава. Моли се и дерзай, на силата господня се осланяй и ще постигнеш райско просвещение.“

Говори, но личи, заучил е всичко това и на всеки друг би го казал със същите думи. Пък аз си мисля: „И него е посетил Сатаната тая вечер, «все мир во зле лежит»“ — мълча и думите му не проникват в сърцето ми. Много се молих на вечернята, дано надделея дяволските изкушения, и заспах с разбунена душа и с лоши сънища. Взискателна е младостта и колкото повече тачи светеца, толкова по-съвършен го изисква, та светците трябва да живеят сами, далеч от чуждо око — никой да не ги вижда в слабост и да се появяват между миряните рядко, други нека разнасят славата им…

Вечери на дявола имаше в моя живот не една и не две. И дни, и нощи, и седмици, и години, но тая извести, че в мене Сатаната ще пребъде. В кръвта човешка е силата му и в окото човешко, що бди, алчно за тайни…

През пролетта се опитах да постигна исихията. Лежах гол на пода да ме изкушават демоните отляво и отдясно, както е казано, и да ги победя. Мисъл и воля — в Христа. Виждам го с бяла лъчезарна плът, разпнат или жив да ходи със светите си стъпала, а с него светлина се лее. Шепна: „Сине божи, помилуй мене, грешника, със сърдечно съкрушение, с душевно умиление. Покажи ми господа мой, който ме е призовал от майчината утроба.“ И повтарям безброй пъти молитвата. Щом се изморя, подемам неизречимо, тоест оставям душата да говори, слушам, що иска, и я усещам омотана в желателните си стремежи. Дяволът я понудва, пречи й да вдигне тъмното було на непребродни векове. Но ето, проблясва успокоение, радост и тихо щастие се надигат в глъбините й, сияние от други светове я огрява и затрептява тя в блаженство. И ми се вестява ангел-благовестител с лебедови крила. Ах, няма слова да изрека що съм прозрял, безпомощен е и език, и разум, да разкрие божествената тайна! Скача обновено сърцето, весело бие в гръдта, смирена радост разлива по снагата, слави господа. Всичко, що се ражда и съществува, е негово жертвоприношение и благоволение, зад видимото и вещественото е скрит той в непрогледността на пространствата и времената. Умилителни сълзи и възторг, и ангелска радост. И разбирам защо серафимите край неговия престол го славословят, понеже сега и аз съм при тях… А пробуденият изменник, умът, пита: „Защо жертвоприношение? Кому?“ Но душата го отминава с презрение. Знае тя, но не може да се изрази и се къпе в сладката мъка на любовта. Стои над света като дух над животворящата бездна господня, съзерцава я и не я смущава ни змията, ни звярът, ни отровата, нито грозотата. Лукавствува пак умът. „Те защо са, не са ли от дявола?“ „Мълчи! — казва душата. — Несъобщима е същността му. Каквото и да помислиш, не е то. Само аз мога да усетя неговата енергия.“ И пак потъвам в блаженството на благодатта и се моля: „Запази, господи, това, до което се докоснах, подкрепи ме с вяра и удостои с благоволението си, да лицезря Тавор и да се радвам на славата ти. Тя ме напоява с милост към всичко, с радост и безстрашие към смъртта. Нека и аз бъда твое жертвоприношение, клас от жетвата на твоята вечна нива. Ще тръгна с нов прилив на обич към живо и мъртво, защото узнах, че всичко има първообраза си в тебе…“

Не твърдя, че тъй съм се молил тогава, ала няма друга надежда за човека, друга връзка с господа освен медените пити, що си натрупал от младини в скривалището на сърцето. Към тях се възвръщаш на старини като към пролетно слънце… Ех, защо не е постоянно това въздействие на духа! Защо трае само минути или час и секва като извор при суша? Стои настрана Сатаната, подсмихва се, чака да отмине благодатта, да се измори духът, трепетният възторг да се разнесе като сутрешна роса и тогава да заговори. Измъква се наяве помрачената с помисли памет, рипва измамникът ум, а с тях пръква към самовластие променливата душа. И светът пак става свят на сетивата, където господствува рогатият. „Погледни — казва той — тялото си, виж срамотите си. Нима Адам е имал срамни удове, когато, е бил в рая? От кого е създадено то тъй? От мене или от твоя бог? Ако си син на духа, щеше да бъдеш външно друг и като ангелите нямаше да правиш това, което всички животни правят, когато ядат. Гледай колко е красива тая плът, що съм сътворил за наслади, каква сила и гъвкавост крие и не забравяй, че е временно такава. А ти искаш да я направиш мършава, слаба и негодна! Когато се сбабиш, оная от панаира ще отдаде сладката светлина на очите си другиму… Я виж как те гледа твоят брат во Христе Манасий. Наднича през прозорчето, шепне: «Хубав си, брате, хубав!» И очите му лъщят, пълни със сластна влага.“ Ох, съществуваше и това в светата лавра, та мятах расото върху прозореца да не ме гледат содомити, закривах светлината божия и си казвах горчиво: „И тя служи на греха, като дава възможност на очите да съблазняват.“ Ала и сам се съблазнявах от своята голота, защото никога дотогава не бях разглеждал снагата си. Като беше пред очите ми, нечестивият изпращаше демоните и напираше в мене да ме хвърли в плътско блаженство. Една нощ сънувах, че тялото ми е тяло на ангел, розово и божествено красиво. Разглеждах го с възхищение и почуда, галех го и му се радвах като на съкровище. Тъй дяволът насочваше ума ми към плътта и казваше: „Тайна на тайните е тя и аз съм нейният творец, а твоята вечност е измама. Покойният Лука знаеше това, та се бунтуваше и богохулствуваше. Сляп ли си да не виждаш що за хора има край тебе? Не слушаш ли раздорите тук? Аз съм и в Теодосий, твоя учител и светило. Приел съм образ на светец, за да има и от тоя вид измама, иначе всичко ще бъде еднакво като тревата и противно би било да се живее на земята…“ Братя, страшен е Сатаната, понеже е съгласен с всичко, дори да приеме бога, за да осмее славата му. Но тук беше прав, защото наистина в лаврата имаше всякакви: сребролюбци, сладострастници, лъжци, измамници и властолюбци, и чрез тях той действуваше. Имаше и ясновидци, като отец Никадор, който виждаше от цяло поприще кой идва към манастира, предричаше съдба, а беше безкнижен. При него ходеха да си гледат братята, що ламтяха за власт, чин или за нещо користно. В едни исихията се изразяваше като светлина, в други — трепетен възторг и страх, сълзи и радост, за трети ставаше магия да се узнае бъдещето. Тези, що жадуваха власт, бяха люде, върху които не падаше сянката господня, люде славолюбиви, замесени във всички черковни, царски, болярски и архиерейски сплетни. Така си мислех и тешех, но скоро разбрах, че между тях са и Теодосий и Евтимий, защото на зле вървяха и царските, и черковните работи.

 

---------------------------------------------------------

 

Нея година цар Иван-Александър благоволи да увенчае със самодържна власт във Видин сина си Иван-Срацимир. И станаха двама царе, а боляринът Балик се отдели в Карвунската област и стана трети. Същата година цар Иван-Срацимир се отметна от Търновската патриаршия и се подчини на Константинополската. Така стори и Балик, та се разцепи българската църква и взе да залязва славата й, а с нея и славата на самодържеца, понеже и болярите самовластвуваха. В Македония владееше Вълкашин със сина си Марко, в северозападните земи — деспотица Теодора, сестра на Иван-Александър. Имаше боляри в Романя, дето бе агарянско, които признаваха гръцкия император или Урхановия син Сулеман. А трети управляваха на своя глава. В Търновград се мълвеше, че царят, като застарял, отпаднал на воля. Зашътаха и Теодосий, и Евтимий между лаврата и Търновград, плъзнаха слухове за раздори и несъгласия между тях и царя, от една страна, от друга — между тях и патриарха. Някои боляри и архийереи клоняха към Срацимир, други държаха за нашата патриаршия. Имаше кефалии и катепани власи, уж царюви, пък с едното си около гледаха към Бесараба. Замеси се в тия спорове целият клир, пламнаха крамоли и с ония, които твърдяха, че божата същност е непознаваема. От гръцката земя нахлуха нови ереси и врачове, владеещи магически заклинания. Тогава се прочу някой си Теодорит, монах, дошел от Цариград в престолната, който увлече и прости, и лични с чародействата си. Като чу за това, с царска помощ Светият го прогони от Търновград, защото тоя Теодорит отричаше исихазма. Но по-крайни го заместиха — последовници на солунската монахиня Ирина. За тях после ще говоря и как станах богоотстъпник… Скитници имаше много, както и сега — люде, прокудени от агарянците и от душевна тревога, които сами не знаеха що дирят из света, все ходеха от манастир на манастир и от град в град да разнасят чуто и нечуто, видено и невидено. Всеки вярваше, че приближава краят на света, и се питаше как да постъпи: дали да спасява душата, или да доживее своя живот в наслади. И понеже отчаянието е двуезично — от едната страна на човека застава Содом, а от другата — смъртта с оня свят, — мнозина, като си казваха, че ги чака пъкълът поради греховете им, отпущаха му края и се предаваха на рогатия. Развеждаха се съпрузи и за лесен развод ходеха във Влашко — там поповете им вземаха пари и не гледаха какви са. За пари, хубави дрехи и предмети ламтяха и прости, и знатни и се появиха разбойници навред, ставаха убийства и всякакъв разбой по селища и пътища. И аз, като слушах и виждах как се усилва дяволът, молех бога да опази заключената истина в сърцето ми, това местенце, което побира в себе си целия свят. Нарочно не давдх ухо на слухове, отбягвах срещи, усамотявах се в молитви и съчинителствувах, без да записвам — на памет. През свободното време ловях риба, понеже ловитбата бе станала за мене забава и страст. Рибата закачах пред вратите на болните старци и те се радваха и ме хвалеха. Уж спокойна беше душата ми, но кой от нас знае, къде се е скрил дяволът и що замисля? И кой може да предрече утрешния ден за себе си? Или да рече — знам що мисля и що правя? Упорствувах да видя истинската Таворска и да се озова в рая, както ми обещаваше Теодосий и учението, ала не ме спохождаше по-висша благодат от онова неизречимо познание, що се изразяваше в радост, светли мисли и душевен покой. „Тъй е“ — казваше душата задоволена, ала умът все питаше неспокоен, понеже колкото повече опознаваше света, толкова по-малко й вярваше. Двоеше се съзнанието и без да ща, хващах се в мислите на покойния отец Лука. Образът му се изстъпваше да ме изкушава и се сля със Сатаната. „Ето — говореше, — в лаврата уж е царство божие, където всички трябва да са равни, а има ли равенство? Едни от вас, които могат да постигнат съвършенство в исихията, господствуват над другите, що живеят оглашено. Те трябва да чакат в послушание, да работят, да се подчиняват и да се надяват. Нима такова е царството божие — с подчинение и послушание за едни, а за други — свобода, разговори с господа и съзерцание? Не е ли казано от Христа: «Възлюби ближния си, както себе си.» Но погледни кой какво прави тук. Всеки безмълвник се грижи само за благополучието си, да стане съвършен и да господствува. Самият ти не се ли отделяш да ядеш ангелски хляб и не си ли обърнал гръб към людете? Дотолкова си възлюбил твоя бог, че нямаш нужда от себеподобните си и за никого нехаеш…“ Така ме изкушаваше онзи с козите, в тревога и срам ме хвърляше и започнах да мисля, че двата свята в мене са тайна на самия Христос и на неговото появяване, та с голяма горест и страстност се хвърлях в исихията. И най-сетне даде бог мигове в една нощна доба, мигове страшни, съдбовни, да видя ужаса на славата му, що помрачи слабия ми разсъдък и ме предаде на дявола…

Случваше се дотогава да ми се привиди страшно с празнотата си пространство, а в него точица, която не виждах, но подозирах. Тя се появяваше видимо и започваше да расте застрашително в Нищото с шеметни движения и сърцето ми се свиваше от страх пред нейното могъщество. Нарастваше с ужасна бързина и заплашваше да изпълни всичко. Ала секваше растежът и пак ставаше невидима. Привиждаше ми се това няколко пъти и си казвах: „Така ще да е започнала направата на мирозданието господне. Потърпи, може и по-нататък да ти се открие, щом станеш достоен.“

И една нощ, когато навън болезнено грееше месецът, пък аз, изтощен от молитви и бдение, страстно призовавах господа да ми разкрие тайната за двата свята и бях забравил, че дяволът ме дебне, счу ми се шум като от силен вятър и бяла, заслепяваща светлина осветли цялата килия. Онемях, сковах се, та не можех нито да мръдна, нито да мисля. И видях тоя свят такъв, какъвто би го видял възкръснал мъртвец — необозрим за ума в минало, днес и утре, а себе си — скитащ из него дух, осъден да блуждае от измама в измама. И смисълът на всичко, що ставаше в света, беше вън от мене, недостъпен за моя ум, скрит във времената зад незнайни, вечно променливи образи, които уплитаха ума и го подлъгваха от лъжа към нова лъжа. Неизказуема мъка потисна душата ми, удави я в отчаяние като в бездънно море. И като се уплаших да не ослепея от бялата светлина, поисках да затворя очите си, но не можех. Тя гореше със студен блясък, без трепет и усещах, че скоро ще отмине, а като отмине, не ще бъда вече същият, защото духът ми е сразен, а с него и вярата ми. И застана пред мене лаврата никому ненужна, лишена от смисъл, пък Теодосий и ние, неговите ученици, смешници и глупци. И всичко най-добро и най-свято в мене, що ме приобщаваше със световното съкровище и моята заключена истина-самоизмама. Щом се възвърна способността ми да мисля, светлината отмина лихо, както звук от арфа, видях пак опушения таван на килията и себе си, легнал възнак на одъра. Тогава телесната вдървеност изчезна и първата ми мисъл бе: „Това ли е Таворската?“ Щом те докосна, ти сякаш умря, умряха представите ти за света и твоите надежди, а с тях и смисълът на съществованието ти. Нима такава е същността на неговата светлина — отрицание на тебе, неговото творение, и на всичко живо в света? Що излезе от сладките радости на душата, от благодатта? Нали уж той бе пазачът на заключената истина, създателят на световното съкровище, внушителят на всичко най-възвишено? Той ти се вести с друга, страшна за теб слава, каквато не си очаквал, за да ти докаже, че си нищожество и не бива да се опитваш да узнаеш тайната му. Защо го призовава, защо му се моли, безумецо? Озлоби се излъганата душа, задето превърна нейните радости, надежди и просветление в самооблъщения и всичко най-добро в посмешище. А от друга страна, възгордях се, че узнах същността на това, пред което Теодосий и другите ронеха сълзи в умиление и на всичко отгоре му благодаряха… Ех, човече, що си устроен тъй, та дори истината против тебе ти е скъпа и тържествуваш, кога я узнаеш?… Изправи ме на нозе земният дух, повлече ме към бунт и призори се запитах: „Не е ли бил смъртен и Исус, който като мене е проникнал през последните си минути на кръста в скръбната тайна?“ Затаих тоя въпрос и над него безплодно се мъчих, особено в черква, сутрин и вечер и на агапиите, понеже бях вече отчужден от всички и започнах да гледам с насмешка на обредите и тайнствата. Кръстя се, а знам, че съм неверник, ям, пък хлябът ми горчи, срещам погледи и ги избягвам. Самота, мъка и от нея кълни глуха злоба. Взех да ходя по-рядко при Теодосий. А един ден, като го слушах, рекох си: „Тома си ти, а Тома не е далеч от Юда Искариот, който е предал Христа не толкова за сребърници, колкото за това, че за него Исус бил лъжа и тая лъжа го е оскърбявала, както оскърби сега и тебе.“ Не подлежи на разсъдъка вярата и щом престане, душата се надсмива над вчерашните си кумири, отрича ги, със злоба и смърт се храни… Така стана и с мене. Надигна се горделивият ум, взел връх, шепнеше ми: „Мъртвец е за света твоят Теодосий. Светът не е Сион. Сион е самооблъщение и твоите съчинителства са самооблъщения, исихията е най-голямото, пък бог е твой враг. Опиваше те, както виното пияницата, и ето докъде те доведе. Прежде можеше да вярваш, сега и да искаш, трябва да отричаш…“

Скова се устата ми, потъмня светът, оглуша душата. И тогава, имах съновидение, по-страшно от което не съм имал и няма да имам. Ще си отпочина и размисля как да го предам, без да се загуби смисълът му, защото не е лесно да разказваш сънища…